Кой е християнин? Кой е православен?
Май 4, 2018 in Външни
Автор : Митр. Николай Месогийски
По време на едно интервю, в даден момент водещият каза:
- Добре, казвате всичко това, понеже сте християнин. Ако не бяхте християнин, какво щяхте да кажете?
Аз му казах:
- Кой ти каза, че съм християнин?
Той отвърна:
- Не разбрах?
- Аз не съм християнин.
- Какво имате предвид?
Казах това, което казва св. Йоан Лествичник:
- Да си християнин означава да подражаваш на Христос с думи, дела и помисли. Аз не съм такова нещо. Искам да стана християнин, – му казах.
Това беше нещо, което не очакваше, един владика да заявява, че не е християнин?.. Но не беше трик, а нещо, което реално чувствах. Много висока е целта, идентичността на християнина и мисля, че това трябва всички да ни грабва. Не заявяваш, че си християнин, а ставаш такъв. Потърсих и намерих и нещо друго. Св. Симеон Солунски казва, че християнин е този, който целият е заедно с Христос. И този, който живее и се движи по Христа и в момента, в който диша и се движи, цялата му душа, целият му живот, цялата му грижа и мисъл се насочват към личността на Христос. Когато видях това място, си казах, добре направих, че казах така, на прав път съм. Така се чувствам, намерих го и в текст. Не съм такъв. И от една страна казвам: стават ли тези неща? Може ли някой да стане такъв? Добре, искаш да станеш християнин – можеш ли в крайна сметка да станеш такъв? Не ме интересува. А ме интересува това, че искам да положа усилия в тази насока, да се стремя към него. И тогава намерих един друг текст от св. Григорий Палама, който в словото „За светите исихасти” говори за подражанието на Христос и казва, че не е възможно човек да подражава на Христос, не е възможно да Му прилича, но в целия си живот трябва да се опитва да Му се уподоби. И прави препратка към св. Дионисий Ареопагит, който казва, че началото на обожението е неподражаемото подражание на Бога, Който е отвъд всички богове и на Благия, Който е отвъд всяка благост и добро.
Хареса ми изключително много и почувствах, че се озарява моето търсене и жажда за осъществяването на целта и назначението на живота ми. Св. Йоан Лествичник казва, че трябва да подражаваме на Христос, св. Симеон Солунски, че целите трябва да бъдем погълнати, това е християнинът, св. Григорий Палама казва, че дори да не можеш да Го стигнеш, трайно трябва да се опитваш. Всички тези текстове изразяват духа на Църквата. Следователно трябва да подълбаем тук – какво означава подражанието на Христос в Църквата? По коя причина сме в Църквата и претендираме, че сме християни? Истина е, че си християнин, но и християнин трябва да станеш, т.е. заявяваш, че си християнин, изповядваш го, но и като християнин трябва да се самоизобличиш, че не си християнин, когато не живееш пълнотата на благодатта последователно в живота. И не мога да си представя, че някой лесно може да каже: сега го постигнах, подражавах на Христос и Му се уподобих. Както в текстове и на Св. Писание, но и в целия дух на Църквата, съществува тази цел и път на всеки човек.
Човекът е създаден по Божий образ и това е една изключителна антропология. Съвременната антропология, които засяга и въпросите на съвременните науки, главно биоетиката, е една антропология, според която човек има скотообразно съществуване, появява се случайно на този свят, живее неопределено време, умира, връща се в небитието, приключва, нищо не представлява. И идва Църквата и какво ни казва? – Че всеки от вас държи едно скъпоценно съкровище в ръцете си, и това съкровище са отпечатъците на Бога върху сърцето. Това е Божият образ, в нас е изписан Божия образ. Сърцето ни има отпечатъците на Божиите белези. Целта е този образ да стигне до подобие. Тоест съществува динамиката, съществува първата материя, съществуват гените, всичко това трябва да се изрази в живота ми. И Новият Завет прави една крачка напред – не просто да се уподобиш на Бога, друго е християнският живот – то е да се научиш да имаш в общение с Бога, да развиеш такава връзка, че да възприемаш Неговите послания, да ги приемаш и да изразяваш себе си, да се молиш, да Му говориш и Той да ти говори и да разбираш Неговото действие, сила, движение в теб. Това казва Евангелието, това казва св. ап. Павел – да имаш Бога в себе си:
Чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме (Деян. 17:28).
Колко хубави думи – или са празни думи и оттук нищо не струват, или имат огромно значение и тогава не трябва да загубиш възможността – а имаш Бога в себе си, чувството за Неговото присъствие в сърцето и живота си, да усещаш Неговите стъпки, да се уверяваш за Неговото присъствие. И да имаш в себе си дълбоко съзнание, че Бог наистина е с мен, да Му дам целия си живот и да взема от обилието на Неговата благодат в живота ми. Това е общението. Следователно имаме Божия образ, богоподобието и общението с Бога. Някак така ни го казва Църквата. Разбира се, някои могат да кажат в себе си това, което казват на английски: too good to be true. Прекалено хубаво, за да е истина. Ние казваме друго – толкова е велико, че не трябва да загубим възможността. Следователно да си християнин означава да се опиташ да стигнеш до едно такова състояние на общение с Бога. Голяма грешка е цялото това протестантско разбиране, което казва – “спасен съм, изповядвам Христос и чрез изповеданието вече съм се спасил”. Православното разбиране е, че съм трайно спасяващ се, че всеки мой момент е градене по пътя към Бога и това е толкова хубаво. Църквата вдига летвата колкото се може по-високо, но не за да минем над нея и да сме самодоволни, че сме успели, защото Божията благодат и общението с Бога не е постижение, а за да минаваме трайно под нея, виждайки летвата и стремейки се към височината на тези харизми и на тези състояния, които се предлагат на всички нас без изключение в Църквата. Така думите “не съм християнин, но искам да стана” смятам, че изразяват смирението, като дух имам предвид, че се подвизавам и се стремя към съвършенството.
И на какво бихме могли да подражаваме? След като се казва, че да си християнин означава подражание на Христос доколкото е възможно за човешката природа, но това то не означава всеки колкото може, а колкото човешката природа може да приеме от Божията природа, защото тя не издържа всичко, не побира напълно Божеството, побира обаче в най-голяма степен благодатта.
Как подражаваме на Христос? Господ казва: “Пример ви дадох”, когато измил нозете на учениците Си на Тайната Вечеря. „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих”. Сторих ви това, за да можете и вие да се движите в тази ос и ориентация на духовни стремежи. Учениците били обикновени хора, като нас, с прости помисли, рибари. Той им дава пример на дълбоко богословие и реално разтърсва из основи цялата тяхна мисловна система, казвайки, че който иска да „иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб”. Дори това станало в часа на Тайната Вечеря, те започнали спор кой да бъде пръв и там Христос им дава този пример. Той им говорил за страданието Си и те нехаели, нищо не разбирали, а описанията били толкова хубави.
Преди години при мен дойде един евангелски пастор – един от главните представители в Гърция. Дойде да се запознаем. Какво направил той? В Атика имаше група гръцки евангелисти-петдесятни, повече от тях вече кръстени в Православната Църква, но разочаровани от нашата Църква, от формализма, от нашето коравосърдечие и били привлечени към вярата от проповедта на св. Писание, от Божието Слово. Пътьом обаче започнали да търсят и попаднали на раннохристиянски текстове, които цялото това протестантско течение напълно е заличило. Така се обърнали към православната вяра, по увещание на този пастор. В нашата митрополия приехме, ако помня добре няколко такива двойки. Той дойде да се запознаем и ми каза:
- Аз съм православен!
И започна да ми разказва за любовта си към Православието.
- Да ти кажа истината – ми каза – трябват ми още две години, за да не създам проблем. Съгласен ли си?
Казах, че напълно съм съгласен.
- Това ти е дал Бог, това знаеше и сега разбираш, че ти се дава нещо по-добро, по-пълно, по-истинно. Да го направиш, но не с фанатизъм и злост.
Той каза:
- Благодаря изключително много!
- Но ако искаш да влезеш в Православната Църква, понеже ти мислиш, че си православен, аз бих искал да ти кажа, че аз не съм православен!
- Вие?!
- Чел съм Вашите текстове, следя и в интернет. . .
- Не, не съм православен.
- Какво имате предвид?
- Искам да стана православен! Но се боя да не би ти да дойдеш ти да ме поучаваш на Православие! Не искам.
- Какво имате предвид?
- Ако станеш православен, две неща не трябва да правиш – едното е да проповядваш, да станеш проповедник – това е дълбоко заложено в идентичността на петдесятните. – И второто, да не ставаш свещеник. Ще станеш обикновен вярващ, ако искаш, поучавайки се в традицията на Православната Църква, която не познаваш. Духът на ученичество е много по-сигурен път на спасение от това, което ти си въобразяваш, че трябва да правиш като изповедание.
Той се натъжи, защото бе твърде голям „евангелист”… милият. След това, тъй като не разбираше, му казах:
- Слушай. Можеш ли да ми кажеш кое е най-доброто място в Рая?
- До Господ! – ми каза.
- Допускаш грешка, – му казах.
- Защо?
- Най-доброто място в Рая е да си вътре, но на мястото на последния.
- Да, защото последните ще бъдат първи!
- Грешка! Не защото имаш перспективата на първия, а защото този, който е последен, може да се наслаждава на славата на братята си като негова слава! Разбираш ли това?
- Не.
Това е разликата – да се радваш на славата на другия като твоя слава. Представете си една майка, един баща, чиито деца биват хвалени и почетени, и тя и или той седи, наслаждава се и се гордее за честта, която се оказва на децата им или на братята им като на тяхна чест. Това е Църквата, тя не означава благотворителна дейност, нито съревнование кой ще получи по-голяма чест, нито да седя по-близо до Христос, а когато сам избираш да си в края и другите да са напред. И този дух, който за съжаление той самият не разбираше, много се боя, че не го разбираме и ние, т. нар. православни. И имаме такъв проблем и сред свещениците и сред миряни и стоим далеч от Тайната на присъствието и действието на Бога в живота ни. Какво затруднява Бога да действа? Нашата любов към първенството, това да сме отпред, да сме „изповедници”, да сме мними герои и да не можем да се зарадваме на радостта, честта и славата на брата ни като на наша радост, чест и слава. И това се изразява не само във вярата, а въобще във всекидневието на живота ни, където настояваме върху нашите права. Настояването върху нашето право е една голяма рана; друга рана е постоянното оправдаване – аз нямам ли право? Защо, кой си ти да имаш право? Бог има ли права? Умният няма права, той се поставя на мястото на знаменателя и оставя числителя отгоре и това е голяма наслада – радостта, славата, честта, благословението на другия да се отразяват върху нас. И идва Господ и казва: Ако Аз, Учителят избрах да говоря на вас, умивайки нозете ви, вие как трябва да постъпвате в живота си? Превъзходно е. Научете се малко да живеете така. Ето нещо, което някой като християнин може да прилага във всекидневието си. С други думи да няма власт, да не изтъква своето его, а да може да се радва на връзката и общението с брата си. Тогава започва да гради и връзката си с Бога. В противен случай обожествява себе си, мисли, че е изряден, че е постигнал нещо, че е стигнал някъде.
Ще изброя една категория от добродетели на Христос, на които си заслужава да обърнем внимание, за да можем да им подражаваме. Например в литургичните текстове се говори за пълна бедност – в Утренята на Рождество Христово се използва тази дума, че Сам идва Бог и претърпява такова понизяване – доброволен кеносис – и стига до състояние на пълна бедност. Има се предвид не само повивките и пещерата, а самото Въплъщение, където Той се облича с една природа, която всичко е „оплескала”, с човешката природа, и го прави, за да ѝ окаже чест. Това е обедняването на Бога, понизяване (кеносис), така се нарича – и от апостолите Петър и Павел и отците, където Сам Бог идва и стига до състоянието на пълна бедност, където няма права за Себе Си. И съвременната логика ни подлудява: Ама възможно ли е да постигнеш това? Това е мазохизъм! Какво говориш, мόре? Това е благородство, това е величие, ако наистина тази бедност е твой избор. Това да можеш да се снишиш пред другите.
Второто нещо, една друга дума – през Страстната Седмица ще я чуем – крайно смирение. Колко хубави думи, не ни стига думата смирение, а казваме и крайно смирение. Не ни стига думата бедност, казваме и пълна бедност. Има и друга дума – думата любов: „и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Йоан 13:1). Толкова много, че не може повече. И след това говори за по-голямата любов, че никой няма по-голяма любов от тази да положиш душата си за твоите приятели, за приемниците на твоята любов. Започва да ни дава една мяра за любовта, която е докрай, за бедността, която е пълна, за смирението, което е крайно. Добре, навярно няма да стигнем до крайно смирение, защото това подобава на Бога, но трябва да се стремим към него в един живот, който налага богатството, правата, любовта към първенството, егоизма, егоцентричността – всеки от нас е център на света, така си мислим, в една жестока епоха. И докато ни се струва, че логичното и общоприетото е това, което епохата и системата изтъква, ние да се движим по оста на другата логика. Този е християнинът, този, който може да направи това нещо. Господ казва на Кръста: Прости им. . . Тази прошка на Бога. Велико нещо.
Св. Григорий Богослов казва да влезем в една борба да открием своята истина, която е скрита и не се вижда, да станем това, което наистина сме (т.е. създадени по Божий образ и подобие). И това не е толкова лесно, но е величествено. Аз го зная от сферата на науката, където не знаеш какво ще намериш, то е скрито, но го „подушваш”, подозираш за него и се опитваш да го намериш, да го докоснеш, да го направиш твоя придобивка. Така би трябвало да бъде и в духовните неща, защо и там не всичко се вижда от пръв поглед. Не се виждат добродетелите на всеки човек. Когато хората идат на изповед, това имам в моя помисъл – не да ги направя изрядни, да ги поправя, а ако мога, да създам такава атмосфера, че да процъфти тяхното скрито съкровище и добродетел, отпечатъкът на благодатта, дарът, който всеки един има. И най-грешният и най-изопаченият крие в себе си семето на Божията благодат, което е покрил със своята поквара, която е една твърда черупка и не позволява лесно да се покаже този божествен лик, който всеки човек има. Този е християнинът – този, който в живота си се опитва да яви отпечатъците на Самия Бог върху душата си, върху оста на спасението си.
превод: Константин Константинов
