Никога не оскърбявайте другия
Май 22, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Митр. Атанасий Лимасолски
Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.
Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.
На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:
- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.
Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.
Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.
Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:
- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!
Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.
Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.
Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.
Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.
Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?
Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.
Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.
Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?
Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.
Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?
Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…
Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.
Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.
Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.
Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.
Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.
Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.
Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).
Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.
Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.
Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.
Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.
Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?
Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.
Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!
Източник: https//vk.com/prav_mama
Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски
