Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите
Май 25, 2018 in Свещеническа конференция
Автор : Протойерей Фьодор Бородин
Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.
Доклад на предстоятеля на храма „Св. св. безсребърници Козма и Дамян” на Маросейка, баща на осем деца протойрей Фьодор Бородин на свещеническия семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите”
Неочаквано нашият благочинен отец Дионисий Шишигин (вече покоен) ми предложи да подготвя доклад. Подготвих го и явно засегнах болното място, защото за един месец повече от 25 свещенослужители ми благодариха писмено, по телефона или лично за този доклад. Изобщо не очаквах подобно нещо. Днес ме помолиха да го повторя. Бидейки тук, успях да прочета коментарите на жените на свещениците, за което съм много благодарен и ще внеса леки корекции в доклада, нещо ще добавя. Той е емоционален. Когато го писах, се вълнувах. Темата е много болезнена.
Мисля, че всички присъстващи ще се съгласят с мен, че никога в цялата си история Църквата не се е изправяла пред такава тежка криза в семействата на свещенослужителите. Знаем, колко наши съкурсници от духовните училища се разведоха с жените си (сред моите съкурсници са повече от 10) и бяха лишени от сан. Знаем такива, които без да се развеждат, си имат любовници, и знаем, колко страшно се отразява това върху техните деца.
В нашия двукорабен храм статистиката е следната: за 24 години трима свещенослужители се разведоха и се лишиха от свещеническия сан, няколко свещеници (по-млади от мен като свещеници, създали семействата си пред очите ми) стигнаха до пълно семейно неразбирателство. Владика Антоний (на пастирския семинар – бел. ред.) приведе следната статистика: семействата на 9 от 39, тоест на една четвърт от свещенослужителите се разпаднаха… Това е кошмар!
Мога да разкажа за последните два дни.
Вчера (някъде около три часа през деня) говорих с един много известен православен практикуващ психолог. Неговите думи бяха: „Сега работя с трима московски действащи свещенослужители, които живеят с нови жени”. След час дойде един приятел, свещеник от Нижни Новгород, с който сме учили – прекрасен, дълбок, много надарен човек. Плаче и разказва: „Преди около 7-8 години жена ми се отказа да ходим при един изповедник (архимандрит на Лавра), не се изповядва, не се причастява. И прави всичко възможно и децата да не го правят. Помоли се, – казва – за мен, не знам какво да правя”.
По-нататък. Служа вечерня и молебен. Идва една жена и казва: „Трябва да поговорим. Виждала съм ви по телевизията „СПАС” – „Какво има?” – „През миналата година имах връзка с действащ свещеник, сътрудник на един от московските епархийски отдели, който продължава спокойно да служи”.
Сутринта служа утренна Литургия. Изповядвам. Идва една сравнително млада жена на свещеник, с три деца, и казва: „Изобщо не се разбирам с мъжа ми. Сигурно ще се развеждаме”. В продължение на 40 минути говорих с нея. Това е статистика за два дни.
Ясно е, че основната причина е грехът. Това е страшно падение на свещенослужителя или на неговата съпруга, или и на двамата. Всичко останало са оправдания. Но все пак основната причина е общата криза на семейството, както каза владика Антоний: „Мнозина от нас са били възпитани в непълни семейства, с разведени родители. Нямаме опит и поведенчески сценарии за служение на съпруга, за решаване на семейните конфликти, за възпитаване на децата”.
Ние, нашите жени и деца, както и всички останали, изпитваме огромен информационен антисемеен натиск. Героите на новините и филмите, статиите и социалните мрежи блудстват, изневеряват, развеждат се, изоставят децата. При нас даже държавният глава се развежда на живо. Трудно е да се представи по-тежък удар върху семейството като институция. Всичко това като постоянен фон на живота изкушава човека. Децата ни прекарват в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, много повече време, отколкото в общуване с родителите си. Това формира търпимост към греха (за съжаление!) като към нещо, което се е умножило толкова много, че е безсмислено да се бориш с него. И всеки човек, и бивш свещеник, напуснал семейството си, също чрез интернет много лесно ще намери общество на такива като него, и в това общество не само няма да го осъдят, но дори ще го похвалят за неговата честност.
Така преградата на общественото порицание, която по-рано е можела да предотврати разпадането на свещеническо семейство в период на криза, е премахната.
Това са външни причини. Те не могат да бъдат отстранени. На тях може да се съпротивляваме само с постоянен труд, молитва, задълбочаване на духовния живот, съзиждане на домашната църква, сърдечно общуване, обсъждане на всички възникващи проблеми и разногласия.
Но тази криза в семействата на свещениците има и наши църковни, вътрешни причини, които могат и трябва да бъдат преодолени.
Първо, това е липсата на свободно време при свещенослужителите, и преди всичко, липса на поне два нормални почивни дни. Работният ден на свещеника не е нормиран. Много често, тръгвайки рано сутрин, докато жената и децата още спят, той се връща вечерта след службата, изповедите, разговорите с хората, когато децата му вече спят. Работният ден, включващ и дежурството в храма, се превръща в 12-часов. Задължителното дежурство заедно с богослуженията много трудно могат да бъдат съчетани с почивни дни. Трябва просто да седнеш и да наблюдаваш седмицата на свещенослужителя.
Дежурството не ни оставя възможност да посещаваме (в много храмове е така) болни на легло и да извършваме други треби извън храма. Те трябва да се отлагат за почивните дни.
Всички духовници носят послушания извън храма. Но за настоятеля те (посещение на затвора, преподаване в духовни учебни заведения и т.н.) много често са един дразнещ фактор, който просто се игнорира. А на духовника му се налага да се сменя с братята, да компенсира замяната и пак за сметка на почивните дни.
Има йереи, които имат административно служение в структурите на Патриархията и викариатствата, отговарят на писма, работят в Издателски Съвет и т.н. След работата през петте работни дни, идват събота и неделя, които за всеки свещенослужител са дни на радост, но и на максимално натоварване. Такива духовници изобщо нямат почивни дни.
Мога да дам за пример курсовете за повишаване на квалификацията на свещенослужителите. След като получих благословение, отидох на първия курс, който се провеждаше в Новоспаския манастир. Графикът беше такъв: 5 дни в седмицата от 09:00 до 18:00, събота – до 15:00. Явно е бил съставен от някой монах, който е получил такова послушание: „Направи график”. Разбирате ли, в колко тежко състояние се намираше жена ми след два месеца?
Такъв изцеждащ график е катастрофално опасен за всеки човек. Но ако монахът рискува само своето здраве, семейният свещеник рискува цялото си семейство. Да, ние всички сме полагали клетва, че ще правим всичко, за което ни благословят. Ние, ако трябва, ще се разболеем и ще умрем на тези послушания – безусловно сме готови за това.
Но „Божествената благодат”, получена при хиротонията, не е била получена от жените и децата ни. Те не могат да издържат.
В единствения си почивен ден свещеникът просто се наспива и идва на себе си. На практика и в този ден той не е вкъщи. Мой познат свещеник има шест деца и един почивен ден. Жена му, която е посещавала нашия храм, със сълзи на очи казва: „Децата растат без баща, все едно че е в затвора или на война. Изобщо не го виждаме. През почивния си ден той спи”. Ще повторя ключов израз: „Децата растат без баща”. Това се отнася за децата, не за бащата, за тяхната съдба, а не за съдбата на свещеника. А жената е вкъщи, изморена от децата, от домашните задачи, много от които е трябвало да бъдат решени отдавна. Повечето съвременни момичета нито физически, нито психически не са готови да имат дори три деца. Какво да говорим за семейства с 5, 6, 8 деца? Мъжът се прибира и се отпуска без сили в леглото. Няма помощници вкъщи. В повечето съвременни семейства липсват и баба, и дядо. Трябва да решаваш въпроси с лекари, учители, да закараш децата на училище, да ги прибереш, да отидеш на три родителски срещи за една седмица, да подготвиш уроците, да сготвиш за голямо семейство, единия да заведеш на зъболекар, другия – на ортопед, третия – на логопед. И всичко това с малко бебе или бидейки бременна, всичко – без помощта на мъжа. Това е реалността на многодетното градско свещеническо семейство. Трупат се умора, раздразнителност, обида, разочарование.
Познавам свещеник, чиято жена веднъж просто легнала и престанала да прави каквото и да било. Тя просто не можела да стане. Обърнала се към стената и ревнала: „Нямам сили”. Психически срив. Децата бягат наоколо, а бащата трябва да тръгва за храма. Задачите си остават. Вече се обажда раздразнения настоятел – той не иска да чува нищо, защото има едно дете и не разбира.
Какви последици може да има това за семейството на свещеника? Катастрофални! Спира съвместната молитва, тоест изчезва най-важното, чрез което се реализира домашната църква. Нито жената, нито децата почти никога не се молят с баща си. Ще повторя: ако той живее далеч от храма, заминава, когато те още спят, и се връща, когато вече спят. През по-голямата част от времето семейството на свещеника няма онова главно нещо, което има в другите църковни семейства.
Най-страшните последици от такъв работен график са липсата на общуване с жената и децата, което не може да се замени с нищо. Година след година, отдалечавайки се от съпругата, йереят може да стигне до разрушаване на сърдечната връзка с жена си, върху която преди всичко се крепи цялото семейство. Често ситуацията се задълбочава от това, че в енорията си йереят е обграден от почит и послушание, а вкъщи нещата не стоят така – просто престават да го слушат. Може да кажем, че енорийският живот е успешен проект, в който той е успял, а семейството – неуспешен, защото не може да го реши. И йереят се отдалечава все повече от семейството си за сметка на „храмовия проект”, където той се къпе в лъчите на славата и всичко е добре. Но жена му не се е омъжвала за отец Йоан, а за Ванко. Тя е обикнала просто човека. Тя се променя, той се променя. Семейството представлява двама души в постоянно развитие и промяна. И не само свещеническо семейство. Те трябва много да разговарят и да общуват, да прекарват заедно време, да правят заедно някакви неща, а това не се случва, и отношенията започват да се разрушават. За това има огромен брой примери.
Най-много страдат отношенията с децата. Те не могат да бъдат построени без съвместно прекарване на времето с бащата, без общи игри и радостни, интересни неща за децата. Не могат и това е. Нека припомним пророк Самуил. Господ му е откривал Своята воля за целия народ, а децата му станали негодници. Причината, освен свободната им воля, разбира се, може да бъде само една: липсата на прекарано заедно време. Този закон действа даже за семейството на великия пророк. Какво да говорим за нас, грешните? Всички знаем, че сърдечна (ще подчертая: именно сърдечна) връзка с младенеца се основава на физическия контакт. Ако бащата не взема всеки ден детето си на ръце, не го гушка и не го целува, тази връзка няма да се получи. Частта, която трябва да се образува в младенческата възраст, се ражда чрез милувките. И ако бащата не може да направи това заради своята заетост, тази връзка ще липсва. По-нататък тя трудно ще се зароди.
Не се молим заедно с татко. Закусваме, обядваме и вечеряме почти винаги поотделно. Домашните и училището минават без него. В неделните дни тати съвсем го няма. Майката и децата ходят в най-близкия храм. Не можеш нито да поговориш с бащата, нито да чуеш приказка, нито книга, или това се случва много рядко. Даже ако свещеникът има два пълноценни почивни дни, те никога не съвпадат с почивните дни на децата-ученици, защото се падат през седмицата. Това е проблем, който трудно може да бъде решен, разбирам, но и това трябва да се има предвид. Тоест йереят трудно може да отиде някъде на почивка заедно с децата. В много епархии никога няма да ти дадат един месец отпуска, в Москва – дават – слава Тебе, Господи! В много епархии отпускат по две седмици, после още една, или въобще две седмици през годината. Дори и да имате човек, който ще ви плати почивката на море, за да си починете с жена ви, просто няма да имате време за това.
Един свещеник от една достътачно голяма средно-руска митрополия ми казва: „Не стига, че ми дават само две седмици, пък още трябва да се оправдавам като за престъпление, че заминавам някъде за тези две седмици, и във всеки един момент могат да ме извикат”. Освен това, в тази епархия винаги, когато свещеникът отива при архиерея и казва, че има проблеми с жена си, му се отговаря по стандартния начин: „Развеждай се. Жертвай семейството си. Най-важното е свещенослужението. Трябва да принесеш семейството си в жертва. Лошо е, но е така”. Нямам думи. Вместо да се лекува, ситуацията се влошава още повече.
Битовото натоварване – поотделно. Богослужението и молитвите – поотделно. Възпитанието на децата – без бащата. Какво очаква такова семейство? Става най-страшното: семейството престава да бъде нещо съвместно (на практика престава) и, съответно, източник на съвместна радост. При липсата на редовно, радостно и интересно общуване, при постоянно отсъствие на бащата от дома, при неговото изтощение и умора, при напрегнатите му отношения с майката, която децата усещат безпогрешно, при оскъдяване на любовта между тях, разривът на сърдечната връзка с детето в пубертета е почти неизбежен.
Като следствие – отблъскване на бащата към края на пубертета, най-често, чрез отдалечаване от вярата и Църквата.
Разцърковеният поп – това е страшен съблазън за нашите енориаши (както и разцърковените попадии), които поставят под съмнение всичко, което проповядва отецът. Ако той не е успял да построи малка църква, „какво тогава говори от амвона?”. Този съблазън може да отблъсне толкова млади хора от Църквата и да обезсмисли цялата ни работа с младежта дори от количествена гледна точка. Ако се срещам със син на свещеник, който казва: „Лъжат те отвсякъде, знам по баща ми” – напълно безполезно е да продължаваш проповедта. Знаем, колко попове са станали революционери.
Втората причина е вътрешна, църковна, много по-страшна, но също много болезнена. Всичко това се случва на фона на постоянно безпаричие, което не позволява оперативно да се решават много въпроси. Не можеш да си ремонтираш колата; нямаш пари за удобен лекар, без да чакаш на опашка; частните учители, кръжоците и другите занимания често са недостъпни, а без частни учители днес не може да влезеш в университет. И колкото е по-голямо семейството на духовника, толкова въпросът е по-болезнен.
Наскоро разговарях с един многодетен йерей с 10 деца. Питах го за заплатата. Казва: „Както при всички”. Но нима предстоятелят, който има две деца, не може просто да пресметне разходите си и да ги умножи по пет (за децата) и да добави към заплатата му? Какво чака? Жената на свещеника да не издържи и да получи психично разстройство, или да изгуби вярата в Църквата? Ако жената на свещеника от 20 години живее в такава унизителна нищета, тя наистина може да загуби вяра в Църквата. Ще каже: „Вие ни проповядвате, че това е общество на любов. Къде е тя?”.
Наскоро настоятелят му повиши заплатата: от 30 000 на 50 000. Какво означават тези 50 000 за семейство от 12 човека в Москва – това е смешно. И няма откъде да вземеш пари. Сега на требите не дават пари. Ходим, причастяваме възрастни хора, които някога са посещавали храма ни – налага се ние да им оставяме пари, защото нямат с какво да си купят лекарствата. Ако веднъж на 3-4 месеца отидеш на освещаване и ти дадат нещо – това е. Минаха 90-те, когато даваха пари за требите. Сега това почти го няма. Може някой да има друга статистика, аз имам такава. Какво чака предстоятелят? Йереят да се отдаде на пиянство или да изпадне в пълен цинизъм? А това се случва много често.
Защо имаме такова безжалостно равнодушие към многодетните? Унизително е. Голяма част от многодетните свещенослужители днес живеят даже на в бедност, а в нищета. Това може да се търпи една година, две, десет, но не цял живот.
Важно е, че децата на свещениците не искат да живеят така.
Много често съм чувал от дъщерите на свещениците следното: „Няма да се омъжвам за семинарист, защото, първо, не искам мъжът ми да бъде преместен”. В Москва няма проблем – друга станция на метрото. Но ако служиш в друга епархия и мъжът ти бъде преместен на 400 км… Училището е тук, а мъжът – там. Пътища няма. „И второ, не искам да не го виждам и да живея на жълти стотинки”.
Покойният патриарх Алексий многократно е посочвал на епархиалните събрания, че свещенослужителят не трябва да има повече от два почивни дни. Но може да се направи така, че и по-малко от два да няма. По-строго да се следи този въпрос по отношение на многодетните клирици. Ако например свещеникът има повече от пет деца, той може да бъде освободен от някакви допълнителни извънхрамови послушания, да бъде проследено заплащането, което получава. Енорията може да плати на домашна помощница – готвачка или детегледачка или да намери доброволни помощнички, които желаят да се потрудят благотворително.
Един мой познат предстоятел има голям син, а свещеник в неговия храм има седем деца. В един момент последният му казал: „За да запазя семейството си, трябват ми два месеца отпуск”. И предстоятелят му позволил такъв, като сам останал почти без почивка. Чест и хвала на такъв човек. Това е милосърдие. Но за съжаление това е по-скоро изключение.
Какво може да се предложи?
Трябва да се работи със семинаристите.
Когато завършвах семинарията през 1992 година, повечето от моите съученици бяха целомъдрени. Те не знаеха, какво е жена, и наистина подхождаха светоотечески към построяването на семейство. Двадесет години по-късно, някъде преди 7-8 години, говорих с един семинарист, а после и с друг, и се сблъсках с доста смущаваща информация за това, че много семинаристи (и това е Московската Духовна Семинария!) считат, че само жената на свещеника трябва да бъде девствена до брака, а семинаристът може да си позволи връзки и преди това. Това разбира се няма как да не се отрази на бъдещия му семеен живот. И за това трябва да се говори, това трябва да се промени.
Какво още може да се предложи?
Разбира се, епископът трябва отделно да се среща с жените на свещениците (без присъствието на отците) и да им задава въпроси – на части, не с всички заедно. Защото ако има пълна зала, никой няма да стане и да каже нещо. Трябва да се среща и да пита, какви проблеми има, да разговаря, да утешава, да укрепва.
Един мой познат свещеник (и това е било преди около 15 години) имаше огромен брой извънхрамови послушания и отговаряше за възстановяването на три храма. Жена му в определен момент каза: „Край! Повече не мога!” и отиде при владика Арсений. Питам я после: „Е? Как е?”, а тя с радост казва: „Владиката дръпна стола, облегна се, внимателно ме погледна, усмихна се и каза: „Давай, разказвай”. Минаха два часа. Навън имаше опашка – всички със записан час. Той беседваше с мен, утешаваше ме, укрепваше ме, обясняваше, а после попита: „Обичаш ли сладолед?” – „Да”, и ми даде пари за хубав сладовед”. Тя излезе оттам напълно окрилена. Това означава архипастирска беседа с жена на свещеник, която е била готова да се разведе със своя мъж. Важно е това да се случи навреме. Въпросното семейство съществува и досега и е на прекрасен свещеник, предстоятел на голям московски храм. Владика Арсений просто го спаси с онази беседа.
Трябва внимателно да се следи свещенослужителите да имат почивни дни. Не познавам практиката на селските енории, говоря за градските. Какво може да се направи? Може просто да се състави списък и да се анализира информацията за един месец. Като трябва да се питат не предстоятелите, а самите свещенослужители, защото предстоятелите ще представят нещата по друг начин. Епископът да погледне, да извика предстоятеля и да пита: „Извинявай, но защо този свещеник при теб е бил без почивен ден тази седмица, а миналата е имал само един? Какво чакаш?”. Като и преподаването в Свято-Тихоновския Университет трябва да се счита за работен ден. Знаем много случаи, когато предстоятелят не иска да признае това и изисква свещеникът да служи, казвайки: „Това са твои проблеми. Ако искаш да преподаваш, прави го през почивните дни”.
Може да се предоставят някакви преференции на свещенослужителите, които имат пет и повече деца. Какви могат да бъдат те? Освобождаване от дежурствата в храма. Повярвайте ми, ако свещеникът има пет или шест деца, той няма да почива в това време, а ще мисли само за тях и ще се измъчва. Може да се предложи освобождаване от някои извънбогослужебни послушания, организиране на сериозна материална подкрепа и редовна помощ в стопанството.
Резултатът от правилното възпитание и правилния живот на свещенослужителя ще се отчита някъде след 30 години.
Мога да предложа такъв критерий:
Ако след преминаването на пубертета всичките ви деца ходят на църква и са готови да се изповядват даже при вас, когато няма друга възможност, и даже жена ви е готова да го прави по изключение, тоест продължава да ви има доверие като на свещеник, само тогава може да въздъхнете с облекчение и да започнете да се занимавате с внуците.
Преди това е рано да се съди. Защото годините, които сме прекарали без общуване с децата, могат да се изяват на 19-20 – годишна възраст.
Струва ми се, че ако не предприемем някакви мерки, след няколко години ще има не вълна, а цунами от разводи в семействата на свещенослужители, защото изгасналите семейства (можем да ги наречем така), в които няма радост, просто живеят заедно, защото иначе мъжът ще загуби мястото си и ще останат без средства за препитание. Не е ясно, на какво може да научи енориашите си такъв свещеник.
Имах следния случай. Простете, но ще кажа за себе си. Когато жена ми роди седмото ни дете (сега са осем), ѝ се появи тромб на крака. Той не трябваше да се оперира, нямаше риск за сърцето, но тя трябваше да лежи. Нямахме баби и дядовци. Нямахме помощници. Аз, слава на Бога, имах още две седмици отпуск, който взех по време на очакваното раждане. После отците ми отпуснаха още малко. Жена ми не можеше да стане, не можеше да ходи – така я болеше. Кухнята и домашните се превърнаха в моя грижа. Тя лежеше с бебето, а аз правих всичко останало.
Когато ми се случи това, имах и послушание в Патриаршията. Можех да понеса всичко, но усещах, че силите ми са на свършване, и отидох при владика Арсений. Дойдох и казах: „Може ли да се обърна към Вас с личен въпрос?”. Той отговори: „Да”. И започнах да разказвам, как живея. Владиката се напрегна. Гледаше ме, стисна си ръцете и ме попита: „Какво искаш?”. Казвам: „Освободете ме от това послушание в Каноническата комисия”, той въздъхна и каза: „Ехх… Да, разбира се”. Помисли си, че искам да се откажа от служението. Описах му ситуацията, а той ме гледаше с ей такива очи. Не знаеше, как живея. Никой не знаеше и не трябва да знае. Но той ми влезе в положение и каза: „Разбира се”. И един-единствен път на епархиално събрание чух формулировката: „Този и този досрочно е освободен от послушанието по семейни причини”. Това се отнасяше за мен. След 7-годишно послушание ме освободиха.
Безкрайно съм благодарен на владиката за това. Той ме изслуша и въпреки, че няма семейство, ме разбра. Но не навсякъде става така. Ако не се обърне внимание на този проблем, вълната от разводите и изгасналите семейства ще се превърне в чудовищен съблазън и за вярващите, и за невярващите.
Източник: Пастир ру
Близки теми:
За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос
Разводът при свещенослужителите
Как и за какво да говорим с човек, умиращ от неизлечимо заболяване
От какво да се ръководи свещеникът, когато искат от него благословение за “ин-витро”?
Свещеникът в интернет-пространството: технически аспекти и възможни трудности
