С какво е пълно сърцето
Май 29, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Митр. Лонгин Саратовски
„Блажен е този плувец в житейското море, който често вдига поглед към небето“. Тези думи на св. Игнатий (Брянчанинов) изразяват и нашия стремеж в различни житейски ситуации да се опрем на евангелските истини.
– Владико, сега се издават забележителните книги на преподобния старец Паисий Светогорец. Той често съветва, в случаи на обиди, осъждане, недоразумения с хората, да „включваме“ добър помисъл за тях. „Но не означава ли това, че трябва да си затваряме очите за очевидното и да се опитваме да виждаме света, хората и различните ситуации в „розово“?
– Старецът Паисий говори за това, че даже виждайки някакви неблаговидни постъпки на хората, трябва да полагаме усилия да мислим за тях добро. Всъщност, за това говорят всички свети отци. Всеки от нас греши в нещо в живота си. Затова да мислим, че грехът на другия човек е по-тежък, отколкото моя, а и той самият е някак недобър; а пък аз, въпреки моите грехове, все пак съм по-добър от другите, е напълно неправилно.
Помните ли известния пример на авва Доротей? Той разказва, че веднъж през нощта трима души видели един преминаващ край тях човек и всеки си съставил за него свое мнение. Единият решил, че минувачът отива да блудства, вторият, че отива да краде. А третият си помислил, че това е благочестив човек, който бърза към храма за утринната служба. Авва Доротей казва, че в своите три различни съждения тримата са изхождали от това, с което е изпълнено собственото им сърце. Старецът Паисий предлага на всеки от нас да постъпва според третия вариант от този пример, т.е. винаги да се старае да вярва, че човекът е добър.
Това не винаги минава безпроблемно. Много често, доверявайки се на хората, се оказваш в трудна ситуация. Понякога се случва да пострадаш от това, но по-добре да претърпиш, отколкото да оскърбиш другия с недоверието си. По-добре да бъдеш излъган, отколкото да излъжеш. Затова аз мисля, че старецът Паисий дава много точен и действен съвет, който би ни помогнал да се научим правилно да се отнасяме към околните.
- Забелязвам, че и самата аз, а и много хора край мен, винаги от нещо са недоволни. Как може да се поправи това отношение към живота?
Не можем да променим другите хора. Ние трябва да се занимаваме със собствената си душа, със своята собствена съвест. Не ни е заповядано да се грижим за изправянето на когото и да било, освен, разбира се, на собствените ни деца, възпитанието на които е възложено на родителите от самия Бог.
А що се отнася до чувството на недоволство… Да, днес то е много разпространено. Обикновено колкото по-добре живеем, толкова по-недоволни сме. Колкото и парадоксално да звучи, за да бъдем доволни, трябва много да преживеем, да видим, да научим, в това число и да почувстваме болка – своя и чужда. Тогава човек започва да цени това, което има, което му дава Бог. Недоволството е неблагодарност. Кой от нас е достоен на следващия ден да се събуди жив и здрав? Кой от нас е достоен, както казва английският писател Г. К. Честертън, да види това глухарче – този плевел, който в същото време е истинско чудо…
Този, който чувства живота като ежедневен, ежечасен Божи дар, вижда всичко по напълно различен начин, отколкото вечно недоволният, мърморещият, хленчещият човек, на когото всичко му е малко, всичко е лошо, всички са не такива, каквито трябва… Това е много тежко състояние на душата, с което човек трябва да се бори. Но борбата трябва да се води със своята повреденост като цяло, с греховността, която ни е присъща. Вече много пъти сме говорили за това: не е възможно да се изпълни някоя отделно взета добродетел. Трябва да променяме живота си в цялост, тогава ще се измени и нашето отношение към онова, което ни заобикаля.
– Защо абсолютното мнозинство от прославените светци са светители и преподобни, т.е. монаси? От къде семейните хора, които живеят в света, да черпят ориентири за духовен живот?“
– Християнството поставя пред човека твърде висока летва. Монашеството не е възникнало случайно, а като оттегляне от света заради всецяло служение на Бога. А от огромния брой монаси далеч не всеки е прославен между светиите. И в манастира има много възможности да паднеш и погинеш. Спасението означава тежък труд, това не е просто дело.
Не съм съгласен с това, че всички светци са монаси. Не, сред светците има и миряни, в това число и семейни. Макар че те наистина не са много и по своята нагласа са били близки до монашеството. Защо? Защото Бог иска човек да му се отдаде напълно – да Му отдаде сърцето си, стремежите си, всяка страна от своя живот.
Има и още една причина. Монашеството е оставило след себе си необикновено дълбока аскетическа писменост. Прочетете „Лествицата“, „Душеполезните поучения“ на авва Доротей, „Отечникът“, събран от епископ Игнатий (Брянчанинов) от различните патерици и „Достопаметните сказания“. Ще видите такава дълбочина в познаването на човешката природа, която наистина завладява душата. Аз много добре помня първите си впечатления, когато постъпих в Московската духовна семинария и попаднах в библиотеката, където бяха тези книги. По това време в Съветския съюз те не можеха да се намерят, за много от тях ние никога не бяхме чували. Аз бях завършил филологически факултет, от малък ми бяха създавали навици да чета и аз четях много. Европейските и руски класици – събраните им съчинения: първи, втори, трети том и т.н… Познавах добре световната литература. Но когато за пръв път отворих „Лествицата“, не можах да се откъсна от нея. Тя ми направи зашеметяващо впечатление: в нея аз видях това, до което дори не се доближаваха най-дълбоките, интересни и ярки писатели, стремили се да опишат случващото се в човешката душа.
Затова не е чудно, че литературата, създадена в манастирите и за монашестващите е получила такова разпространение. Тя е станала своеобразен камертон, спрямо който са се опитвали да настройват живота си абсолютно всички, в това число и миряните. Процесите, които текат в човешкото сърце като цяло са еднакви и у миряните, и у монасите. Просто монасите имат възможност по-дълбоко да се вглеждат в тях и да обобщават как трябва да се борим със страстите и недостатъците, в които сме потънали. Вероятно това е основната причина в продължение на много векове монашеството да бъде идеал за християнски живот. Макар че, ще се повторя, има и прославени миряни. Просто пространството за подвиг в техния живот и малко стеснено поради това, че те имат много други дела – много важни, полезни и нужни.
– За съжаление следващият въпрос е много характерен за нашата съвременност: „Владико, много ми е тъжно, че моята възрастна майка и други роднини, уж ходят в храма, но обичат да гледат и предаването „Битката на екстрасенсите“, увличат се по фън-шуй и хороскопи. На Нова година напълниха дома ни с ужасни китайски изображения и фигурки на кучета, за да ни „донесат“ здраве, успех и т.н. Мама вярва във всичко едновременно. Разбирам, че не бива заради това да се караме и се старая да бъда по-внимателна. Не успях да я убедя и сега просто мълча. Или трябва да продължавам да говоря за това?”
– Да, това е голям проблем. Днес нашият народ (иска ми се да кажа постсъветски, но вероятно това вече не е оправдание, защото мина много време) наистина е всеяден. Ако попиташ минувачите по улицата: „Како веруеши?“ (В какво вярваш?), мисля, че преобладаващото мнозинство ще отговорят “Ами, има там нещо“. И това нещо е именно смес от фън-шуй, пришълци от космоса, екстрасенси и прочее. От една страна тези хора сякаш са вярващи: и в храма ще отидат, свещ ще запалят, светена вода ще си вземат, козунаци ще изпекат. Може даже да отидат да се причастят, като кажат на свещеника на изповедта: „Да, грешна съм, отче, но не съм по-лоша от другите“… И едновременно с това ще се постараят да спазят всички окултни суеверия. На практика, тези които мислят така, са се устроили комфортно: „застраховали” са се за всеки случай. Това, разбира се, е много лошо. Колкото повече живея на този свят, толкова повече се убеждавам в дълбоката истина на това, което не можех да разбера в младежките си години: защо Мойсей в продължение на четиридесет години е водил еврейския народ из пустинята, докато не са измрели всички, родени в робство. В това има много дълбок смисъл. И колкото повече напредвам във възраст, толкова по-добре разбирам, че това е било необходимо.
А що се касае до Ирина и нейната майка… Бих я посъветвал да не изоставя опитите за вразумяване, но да прави това кротко. При първите признаци, че майка Ви се разстройва, вълнува, нервничи, я оставяйте на мира и просто се молете за нея. Ако тя ходи на Църква и се изповядва, непременно я посъветвайте да каже на свещеника, че подрежда дома според фън-шуй или всеки ден гледа „Битката на екстрасенсите“, защото вероятно тя не изповядва това. Надявам се, че в този случай свещеникът, няма да я допусне до причастие и ще й обясни, че така не бива. Разбира се, трябва да проявявате търпение към майка си. Ние трябва да търпим и невярващите наши роднини и дори тези, които ще ни гонят за нашата вяра. Майката е нещо свято и трябва винаги да я жалим, да се грижим за нея и в същото време много меко, внимателно да се опитваме да я убедим, ако това е възможно и ако тя поне малко е готова да се вслуша.
– Как на човек, с когото се предполага че ще имаме дълго общуване, по християнски да дадем да разбере, че задава нетактични въпроси?
– Трябва да четем Евангелието: думата ви за бъде: да, да; не, не (Мат. 5:37). Може така и да се каже на човека: „Ти задаваш нетактични въпроси“ – и толкова. Евангелието предполага откритост и отсъствие на лукавство. Понякога в общуването с хората е много полезно да назоваваме нещата с истинските им имена.
Източник: „Православие и современность“
