Да тичаме за да се срещнем с Христос
Юни 12, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : О. Спиридон Василакос
Първата картина е взета от Новия Завет. Тук е и нашият голям крах, защото много пъти и като клирици и като катехизатори държим затворен Новия Завет и не можем да разберем колко пътища, колко врати и прозорци затваряме по този начин. Там има една разтърсваща картина. Когато отваряш Новия Завет, това, което виждаш, защото виждаш много неща, и това, което слушаш, не е възможно да те оставят да спиш. Там виждаме една жена, кръвоточивата, която била осъдена и от религиозната среда в нейната епоха, но и медицинската наука. Тя бърза да срещне Христос, реално пада зад Христос, започнала да пълзи сред хората и се опитала да докосне, с пръсти, с уста, края на дрехата на Христос. Тоест онази част от Неговия хитон, която се влачела по земята в калта, в пръстта. Тук има една много малка подробност, която е много съществена. Ако изследваме Стария Завет, който за съжаление не четем и губим огромно съкровище, в него ще видим, че Сам Бог увещава евреите да сложат в долния край на дрехата си пискюли, за да помнят Божия закон. Нещо подобно правим и днес, носейки например кръста, т.е. имам върху мен и около мен неща, които виждам, чувам и докосвам и те да ми припомнят Бога. Много хубаво нещо. Тази малка подробност напомняла закона Божий. Кой е Божият закон? Думата закон звучи малко тежко в ушите ни, но ако установим кой е, мисля, че не съществува по-сладко и красиво нещо. Кой е Божият закон? Това, което Господ казва – да възлюбиш твоя Бог и твоя ближен. Има ли нещо по-добро? По-хубаво? Това е същността на живота на човека и откриването на човека. Един писател казва нещо, и го казва от сърце: Боже, разбий глинената обвивка на сърцето ми, на душата ми, да се излее нейното съдържание в океана на Твоята любов. Колко хубаво нещо. Така се открива човекът.
Кръвоточивата жена приближава Христос и докосва края на дрехата Му. Какво докоснала? Онова място, което върху дрехата символизирало закона. Какво всъщност докоснала с пръстите на сърцето си? И с какво се „причастила”? На какво се е поклонила в онзи миг? Това посвещение към Бога и любов към всеки човек. Това събитие какво прави? Измива раната й. А аз още не мога да разбера, че докосвайки посвещението към Христос и любовта към човека, и аз се изцелявам, но и всички, които се намират около мен. Ако не започнем от това посвещение и любов, ще отваряме рани и няма да ги затваряме, ако никога не поемем този въздух. В св. Литургия, в молитвата Бог ни е дал тази благодат да се отварят нашите душевни и телесни „пори”, да се откриваме за другия, да се разпада целият ни индивидуализъм и его. Има ли по-голяма революция? И виждаме сега тази жена да докосва Христос и раната й пресъхва.
Пази Боже в даден момент да не ме види някой човек, съсъд на Божията благодат – как ще ме види? В моите рани, няма да знае къде да ме докосне – бидейки ранен, измъчен, изтерзан, какво мога да правя? Да раня, изтерзая, да изморя, да изчерпя, да угнетя.
Нека се върнем отново към тази картина. Хората припадали в нозете на Христос, до Христос, искали да Го докоснат, искали да вземат нещо в онзи момент от Него, до Христос, Който уважавали, от Който видели чудеса и почитали и обичали, и мнозина от тях Му вярвали. Представяте ли си един човек, който пълзи по земята? Сигурно са я стъпкали. Това подразнило ли я е? Възроптала ли? Не. На нас една дума ни казват на улицата и веднага се засягаме – а тази жена сигурно била стъпкана. Ама когато докосваш посвещението към Бога и любовта към всеки човек, когато ги докосваш със самия си живот и душа, нима е възможно да се разбунтуваш, да се съпротивиш или да се засегнеш, когато другите те блъскат? Нямаме това съприкосновение с това посвещение и любовта.
Св. Йоан Златоуст казва, че ако имаш любов, ще станеш апостол, и то първовърховен. Христос попитал св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Обичаш ли Ме? Обичам Те. Ако Ме обичаш, ако Ми служиш, паси Моите овци. Ето как ще се изрази твоята любов, ето как ще изразиш твоето посвещение. Знаете, определени пъти другият се е обградил с бодлива тел, както и ние самите. Не можеш изобщо да го доближиш, да го докоснеш. Веднага се засяга от една дума – като бодлива тел е. Можем ли да преодолеем това? Особено децата имат много бодлива тел около себе си, защото за съжаление не сме ги научили да се откриват за другите – научихме ги да се затварят, не ги научихме да обичат, а да се кланят на себе си и така поставиха бодлива тел около себе си. Например идват млади хора, женят се, и бодливата тел между тях е страшна, нито се познават, нито ще се познаят, нито се обичат, нито ще се обикнат.
Ще ми кажете защо се женят? – много просто – искам те, искаш ме, какво да го мислим, искам те, искаш ме, защо да не се оженим? Разбирате ли. И от тези отношения идват деца, които се окопават в себе си. Ако можехме да видим децата как са отвътре, те са напълно окопани, но и ние сме окопани и не доближаваме другия, а сме обградени с бодлива тел.
Кръвоточивата жена какво направила? Знаете ли колко бодлива тел, колко граници минала, за да стигне до Христос? И какво направила? Пропълзяла. Така минаваш през бодливата тел – твоята и тази на другия. Така ще срещнеш Бога, за да покажеш твоето посвещение, за да срещнеш и другия човек, ако пропълзиш, ако се смириш. Ето смирението. Нима то е декоративен елемент в живота на човека? Не, а насъщен кислород за душата му, който премахва всяка дистанция. Виждаме ли колко сме хладни? Много хладни, с всички и с всичко.
Виждаме и една друга картина от Новия Завет. Св. апостоли Петър и Йоан бягали, за да отидат на Христовия Гроб. Веднъж на остров Санторини чакахме в един манастир да започне службата и внезапно чувам някакви стъпки, какво да ви кажа, ужасих се, казах си: нещо става. Някой ни преследва, нещо се е случило. Излизам навън и гледам една баба на 90 години да тича. Казах си: Нещо е станало. Попитах игумена – Какво й стана? Тича да не пропусне „Благословен Бог…” – ми отвърна той. По нагорнище. И си спомних двамата апостоли. Виждали ли сте как ние отиваме на църква? Мога да ви кажа че независимо дали отиваме на църква или за нещо духовно, ни липсва духовно желание. Ако ни видят от някое погребално бюро, ще ни наемат – толкова тежко пристъпваме. И видяхме тази баба да бърза и с това ме изобличи. Двамата апостоли бързат да отидат на гроба на Христос. Ап. Йоан бил по-млад, тичал по-бързо и стигнал първи, но изчакал ап. Петър – това е Църквата – не влиза вътре, това е Църква, да изчакам другия, защото ние гледаме кой ще стигне първи. И знаете ли какъв копнеж имал ап. Йоан? Колкото болка имал, защото преживял Кръста, видял всичко с очите си: не зная вие какво казвате, аз видях всичко с очите си, кръвта, раните, копието. С такива картини в себе си. А сега отива за тържеството, за възкресението, но не влиза вътре. Седи отвън и чака ап. Петър и заедно влизат вътре – хубаво нещо, да си бавен и да тичаш, за да си с другия, да си бърз и да чакаш, за да си с другия.
Ние стигаме до входа на Гроба (Господен) и смятаме, че сме християни, че сме добре. На входа на Гроба какво има? – вътре е Христос, Възкресението, на входа са оръжията, които войниците захвърлили, които не издържали тази светлина, и избягали. Ние вземаме оръжията, за да заличим другия, който не е станал наш брат. И казвам, че съм християнин, и вземам оръжията на войниците, и казвам, че съм християнин, защото съм стигнал триумфиращо някъде без да чакам, без да търпя, без да обичам, без Христос, с оръжие в ръка, да понизя, да обвиня, да оклеветя, да залича другия.
Друга картина от Старият Завет. Св. пророк Илия и жреците на Ваал, които от сутринта призовавали Ваал да прати огън върху жертвеника, а св. пророк Илия дошъл на обед и ги иронизирал. Казал им: отстранете се в края, починете си! Чуйте обаче една подробност. Израилските племена били разделени помежду си и водили гражданска война. 12 жертвеника били разделени, но св. пророк Илия ги взел и обединил в едно, а след това хвърлил вода върху тях и дори още преди да се помоли – не сварил, дори само това, че вложил молитвата в сърцето си, защото сърцето първо говори и повлиява гласовите струни, това било достатъчно, за да призове Бога, и паднал огън, който изгорил всичко, дори водата. Наистина, ако нямаме единство, този Божий огън, този огън на Петдесетница, този огън и тази светлина на Възкресението може да ни докосне, но ще ни изгори, ако нямаме единство. Когато не зачитам другия, когато нямам любов, когато не се смирявам, за да преодолея бодливата тел и да мога да го доближа, както и той мене, когато нямам единство, и аз ще издавам крясъци като жреците на Ваал, но нищо няма да стане.
Когато Църквата говори, гласът й е величествен, но и когато мълчи, нейното присъствие говори. Това е Църквата, тя е общност, Тяло, единство. Разбира се, ще ми кажете: съгласни сме, но почакай! Хора сме, нямаме ли разногласия помежду си? Имаме различни позиции – естествено. Църквата не унифицира хората, а може всички да обгърне. Нека видим сега нашето разногласие. Св. Поликарп еп. Смирненски имал разногласие с римския папа относно въпроса с датата за празнуване на Пасха. Св. Поликарп проявил любов, отишъл в Рим да обсъдят въпроса с Римския епископ. Седнали, това е Църквата, доближаването, жертвата, любовта, диалога, единството, уважението, любовта, но с различни мнения – не намерили решение, но какво направили? Прегърнали се, служили заедно, причастили се, и всеки продължил да следва своята традиция. Виждате ли как работи разногласието, в което има единство, любов? Като благословение. Я помислете за нашите разногласия – без любов, без единство, без Христос, без нищо, докъде стига това? До военни състояния, напрежения, гледаме как единият да порази другия и не разбираме каква вреда причиняваме. И така, едно разногласие е благословение, радва се душата ти, радваш се да четеш как имали разногласие и го обсъдили.
Помня, че когато бях дете, не помня кой филм беше от старите, показваше живота в един рудник и какво стана там? В даден момент рудникът се срути и затрупа хората. Минали няколко дена и другите отвън ги отписали. Едно детенце взело една сопа, защото в рудника бил брат му, баща му, качило се на близкия хълм и започнало да удря сопата в земята, в камъните. Жителите от околността казвали – глупаво ли е? Полудя ли? Отива и удря по хълма, защо? Мисли, че ще причини болка на хълма, който стана гроб на баща му и брат му? Какво правим там? Детинщини. Знаете ли какво правило детето в онзи момент? Под земята хората били живи и чувайки ударите, получили дръзновение и си казали: „Да копаем, разбрали са, че сме живи!“ Така те също копаели и внезапно достигнали повърхността и се спасили толкова хора. Колко прости движения, които обаче имат в себе си любов, мир, уважение, единство, които могат да ни изглеждат детски, едно нищо, но могат да накарат другия да се освободи и да възкръсне. Знаете ли колко хора днес се намират в гроб? И едно просто удряне, едно присъствие може да даде други измерения и други резултати, защото там е Божията благодат. Аз като дете не мога да направя много, удрям с пръчката, но Бог знае как ще вземе този звук и ще го пренесе до този, който е погребан в гроба.
Друг случай – един епископ по време на Византийската империя, Божий човек, с мир и любов. По това време имало война с персите и от тях били пленени 5000 – 6000 души, иноверци и другородци, които решили да оставят на едно място. Казали да не се занимаваме с тях, да ги оставим и от лошото време и глад ще умрат. Но сърцето на владиката не издържало това. Мнозина му казвали:
- Владико, извинявай, не са християни! Какво те бърка? Какво те е грижа?
Той казал:
- Нещо трябва да направим.
Събрал отците, монасите, монахините и казал: Вижте, ако им дадем пари, ще ни дадат пленниците и така ще им помогнем.
Събрали каквото имали и така ги пуснали. Владиката ги освободил и те се върнали в отечеството си. След няколко месеца получил писмо от управителя на онази област, който му писал наред с много други неща: не ни победи твоят народ, а твоята любов. Влезе в нас и не ни даде мира, не можем да те забравим, не оръжията, а твоята любов ни победи.
Съществува ли по-голяма сила от тази любов? Не. Църквата не е музей, в нея постоянно се движи тази екстатична любов на Христос, нищо не е неподвижно. Дори и иконата, тя не затваря Христос в нейната рамка, а ни предлага да отидем до Първообраза, да отидем до олтара, който е извор, не за да видим Христос, а за да приемем Христос. Църквата ни дава Христос и нашият най-голям крах и нещастие е, че не приемаме Този Христос, не Го живеем, не Му се радваме. Защото, много просто, не сме докоснали посвещението Богу, не сме преживели любовта, не сме се смирили, минавайки под бодливата тел, не сме влезли в Пресветия Гроб, а взехме оръжията, защото сметнахме за много малки и прости някои неща, които може да изглеждат като ударите на това дете, но стават духовни удари по мъртвите души на хората и те възкръсват, оживяват и се обновяват в Христос.
Дай Боже в даден момент малко да „пропълзим”, да се смирим, за да обикнем много. Тогава е сигурно, че никой и нищо няма да ни дразни и докосва. Докосвайки Христос, след това нищо друго не те докосва.
превод: Константин Константинов
