Семейството е школа на любовта
Юни 14, 2018 in Беседи, Семейство
Автор : Протойерей Фьодор Бородин
-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?
-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.
И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.
- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.
- Да.
- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?
- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.
И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:
- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.
И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.
По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:
- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:
- Как е, Федя, четеш ли?
- Да, чета.
- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.
Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.
Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало
После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.
Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.
За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?
-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?
- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.
Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов
Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.
Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.
Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно
А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.
Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.
Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?
- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?
- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.
Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:
- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.
- Все пак, ти не си й казал това, нали?
- Напротив, казах й.
Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…
Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?
- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?
- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.
Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.
Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.
Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?
И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.
Своеволие ли е отделянето от родителите?
- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?
- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.
Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.
Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html
