Наставления към православните родители
Юни 21, 2018 in Отечески съвети, Семейство
Автор : Протойерей Сергий Николаев
Обикновено родителите смятат, че всичко добро в техните деца се дължи на тяхното възпитание, а всичко лошо е дошло отвън. Естествено – всичката мръсотия идва от улицата. Та нали не те са ги учили да пушат, да употребяват неприлични думи, да обиждат слабите. Не те са учили дъщерите си да си слагат вулгарен грим, да носят непристойно облекло, да се смеят високо. Това е типична родителска грешка.
Всъщност, причината за т. нар. външно влияние е напълно домашна – намира се в загубата на авторитета на възпитателя. Родителският авторитет бива разрушаван най-често от лъжата. Родителите смятат, че наивното дете не е в състояние да схване лъжата или да почувства лукавството. Особено ония малки, битови лъжи, които се допускат в някои семейства в името на някаква уж благоприлична цел.
Да, детското съзнание наистина е доверчиво, тази доверчивост е необходима на детето, за да се доверява на учителите, да се учи да живее. Детето още няма свой опит, но му е даден един особен усет да разпознава лъжата и фалша. Затова, да го излъжеш или да скриеш истината за нещо от него е много трудно. Децата не знаят, но чувстват.
Поначало децата идеализират майките и бащите си. Затова родителската лъжа е катастрофа за тях. Веднъж разколебано в доверието си, детето става подозрително, очаква друга лъжа и измама, започва да се колебае в уважението към родителите си. По силата на подражателството самото то започва да лъже и да мами.
Лъжата по отношение на родителите довежда до това, че детето се отдалечава от тях. Изпитва срам от родителската любов заради лъжите си и както някога Адам, предпочита да се скрие от тях между дърветата.
Родителският авторитет може да пострада и заради допусната несправедливост. У децата и юношите има едно изключително остро чувство за справедливост и несправедливост. Те възприемат крайно болезнено всяка несправедливост, дори и да не е насочена директно към тях самите.
Понякога се случва родителите да обвиняват детето за нещо, за което то няма вина. Да го наказват, без да е виновно, само по подозрение, без да са разбрали и без да имат някакви явни доказателства. Или пък за нещо, за което то не знае, че е грешно и не трябва да го прави.
И тук не е важна болката от всичко това, а резултатът от нея. Това е болката от разрива. Детето си казва: „Аз никога не бих постъпил така“. Бащите са винаги обичани – и умните, и не особено умните, и трезвениците, и пияниците, и богатите, и бедните. Но не е лесно да обичаш несправедливите.
Авторитетът може да пострада и от липсата на време от страна на родителите към децата, затова, че те не намират много време да побеседват с тях. Защото именно от домашните беседи, повече от всичко друго, детето усвоява нравствената и духовна храна, която ще му е необходима.
Възпитанието не трябва да бъде свеждано само до някакъв бездушен списък от забрани и нравоучения. „Не трябва да се краде. За това може да те вкарат в затвора“. „Пушенето е вредно. Никотинът убива бавно човека. От пушенето заболяват белите дробове“. „Не трябва да се ругае. Не трябва да се говорят неприлични думи. Бог ще те накаже за това“. „Ръцете трябва да се мият преди ядене. Иначе микробите попадат в устата, от това можеш да заболееш и дори да умреш“.
Тук нито едно „трябва“ и „не трябва“ няма да постигне целта си. Децата, и дори юношите не се страхуват от болестите и смъртта.
Младата психика е настроена позитивно. Детето вярва, че пред него има дълъг и щастлив живот. То не се плаши и от затвор, защото вярва, че за такава глупост – да вземе от чантата на майка си малко пари, няма да го затворят. То не се кани да краде сериозно. А неприлични думи могат да се говорят там, където няма възрастни. Бог няма да вземе да наказва за такива неща Петя или Женя. За него родителите са скучни педанти, техните поучения са без покритие.
Възпитанието е творчески процес. Това е служение на Бога чрез служение на човека (малкия човек), за който родителите ще отговарят пред Божия съд. За да бъде осъзнато едно поучение или предупреждение, то трябва да бъде издигнато над плоскостта на битието. И да бъде одухотворено посредством Божието слово, църковната или семейната традиция.
Относно грубостта и ругателството, в Библията може да се открие и прочете едно авторитетно поучение, написано 300 години преди Рождението на Спасителя – „Човек, който се приучава на хулни думи, няма да се научи до сетните си дни“ (Сир. 23,19). Или, отдавна е запомнено, че грубите и хулни слова затъмняват съзнанието, от това човек става непълноценен, затъпява.
Особено на християните не подобава да ругаят. Чрез произнесените думи се открива сърдечнияj ни живот. „От препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12,34), е казано в Евангелието. А още повече се отнася това за онзи, който ругае! Нима може с едни и същи уста да се молиш и да ругаеш? И Апостолът казва: „От един и същ извор не може да извира и солена и сладка вода“ (Иак. 3,12). Може да се каже същото и за Светото Причастие, което вземаме в устата си.
Или пък за пушенето. Защо първо не седнем да обсъдим с юношата мотивите да се започне с пушенето, с цялата им низост и пошлост. Те са преди всичко страх от насмешки, обикновена страхливост. Или пък от желание да си предадеш тежест, каквато всъщност нямаш. Просто – обикновено хулиганство, да го наречем.
Започваш да пушиш от желание да си като всички. Това не е ли предателство срещу собствената ти индивидуалност, с която си удостоен от Господа?
Особено грозно е да видиш момичета, които пушат. При тях мотивът е само един – да се харесат на някое момче или на всичките момчета.
Колкото до миенето на ръце, и то следва да бъде одухотворено, защото има в себе си не само хигиенна традиция, но и сакрален смисъл. Вярващият човек се отнася към храната като към Божия благословия. Ние казваме всеки път преди трапеза: „Отче наш… насъщния ни хляб дай ни днес“. Затова и приемаме храната, все едно от ръката на Господа – благоговейно, с чисти ръце.
Също и покривката на масата е измислена не за красота и удобство. Тя символизира благоговейното отношение към храната като дар Божий. И разговорите по време на хранене се прекъсват, не само защото е неестетично и човек може да се задави, а от уважение към насъщния хляб.
Почитанието към по-възрастните (родителите) е основна добродетел, която приближава човека към Бога. Възпитаното в почит към родителите дете лесно може да бъде приучено и на любов към Бога, в почитането Му като Небесен Отец.
Тази добродетел не може да бъде насаждана със силови методи, не трябва да бъде купувана с материални блага или с безцеремонно фамилиарничене, нито се усвоява с нравоучителни сентенции. Тя се ражда от семейната любов и взаимното уважение на всички членове на семейния съюз.
Източник: # православиеисовременность@ zhiviy v_ pomochty
