За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем
Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : игумен Нектарий Морозов
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?
– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.
– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?
– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.
– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?
– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.
– А как да го намалим?
– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.
– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?
– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.
– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?
– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.
– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?
– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.
– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…
– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.
– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?
– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.
– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?
– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.
–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?
– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.
Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.
– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?
– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.
Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.
– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?
– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.
– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…
– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.
– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?
– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.
– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.
– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.
За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.
И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.
