Как един млад човек днес се вдъхновява духовно?
Октомври 10, 2018 in Външни
Автор : Митр. Николай Месогийски
Този въпрос ми хареса. Днес ние казваме на младия човек нещо, но то може да му звучи сякаш е на суахили, при положение, че духовен човек в обществото не означава човек на Светия Дух, а този, който разбира от култура, който е любезен, който има интелектуални хоризонти. Всъщност духовен е човекът, който има Светия Дух. Разговарям с ученици, но колкото минават годините, толкова по-трудно ми е да навляза в техния диалект. Задават ми един куп въпроси, например за езика на Църквата в Литургията. Ама друг език на Църквата трябва да се промени. Езикът на любовта, езикът на доближаването, езикът на предаването на истината, езикът, с който прегръщаме човека, а не да започна да давам съвети, защото това е език, който няма да разберат.
Мисля, че трябва да покажем на младите стойността на духовната монета, макар да не е лесно да го разберат. Добри хора може да искат да станат, нравствени както ние го разбираме, но да разберат какво означава духовен човек е трудно, но не и невъзможно. Сякаш да живеем в кризата, в бедността и ние раздаваме чекове за един милион, а ти се противиш: не искам!, защото не разбираш какво е това. Следователно Църквата би могла, и днес това може да прави, въпреки трудностите, да вдъхнови младите души.
Стивън Рънсиман казва, че 21 век е векът на Православието – звучи като мит, но единствено Православието държи вярата като опитна истина и това е голямата разлика със Запада. Западът замени вярата с идеологеми и затова днес Ислямът идва да покрие празнотата от вярата в Европа. Православието би могло да оживи тази вяра, имаме я, говорят нашите паметници, традиции, книги, диханието на светците, кръвта на мъчениците, защо да не възкресим всичко това? То би могло да стане като едно реално усилие на Църквата, вместо да останем в класическите неделни училища – да отидем в нещо живо, динамично, човек да се хвали Христос, за факта, че му се дава възможност през 21 век да говори за Христос.
Да попитам – имало ли е по-добра епоха от днешната да станеш свещеник? Аз съм горд, радостен съм по-скоро, че минах през науката, слава Богу, беше благословение, признавам го, но голямото благословение е Свещенството. Хубаво е когато поздравяваш детето, че е взело изпита, но още по-хубаво е да има ревност да потърси Бога в съвременната епоха. Това е мъдрост и това го има Църквата, има го нашата традиция. Ако Църквата даде това автентично преживяване, какво по-добро за душите на младите. Но е нужно търпение, любов, благост, смирение, да приема затруднението на другия. Всичко това е заложено много дълбоко в „пакета” на изразяване на духовното слово на Църквата и на нейния опит. По правило човек се вдъхновява, когато види светост. Пред една автентична светост се пробужда. Младият човек не е задължен да повярва, но Църквата би могла да даде този младежки етос и дух, защото има много свежест и живина и ни най-малко консерватизъм. Обществото днес я отъждествява с консерватизма – но консерватизмът означава несигурност, страхове, плахост. Не, Църквата е изключително „прогресивна”.
Автентичността отсъства от всекидневието на християнина, ние сме уморени, отегчени, приспани. Мен не ме вдъхновява такъв тип Християнство, не издържам такава църква, която е само фигура, външен блясък, не мисля, че един млад човек може нещо да разбере от това. Той иска друго нещо и Църквата го има, може да го даде и всеки трябва да помогне със своя живот и свидетелство.
Нека ви дам един пример, искам да видя нещо живо. . . Дойде един ученик, в осми клас е, родителите му са църковни хора. Майка му ми каза:
- Имам проблем, Йорго – казвам едно име – заявява, че е атеист!
- Атеист?
- И иска да говори с теб.
Детето идва и ми казва:
- Отче, атеист съм!
- Какво ти става, момчето ми? Как така внезапно заявяваш това?
- Имам доказателства!
- Доказателства? Я ми кажи, любопитен съм – дойде при мене, понеже си чул нещо научно да ми го кажеш?
- Не, не, имам по-силни доказателства! Родителите ми го доказаха!
- Не думай!
- Разбира се! Вие знаете майка ми, която ходи на църква, която помага в енорията, говори за Христос, слуша радиото „Църквата на Пирея”, и баща ми, който е катехизатор, но завчера се сбиха! И двамата бяха виновни! И ако ви кажа причината, ще се разочаровате! Беше върху една беседа, която слушаха от радиото – кой бил прав! И баща ми стигна дотам да блъсне майка ми и тя падна на леглото. Бог не съществува, отче! Не съществува за мене!
- Добре, че каза „за мене”, защото едно е не съществува, за всички, обективно, и друго не съществува за теб. Искаш ли да помогна малко?
- Уморен съм, не мога повече. Дотегнаха ми!
Това е опровергаването на вярата в душата на едно дете, което сме бомбардирали със съвети от религиозен тип.
Представяхте ли с в съвременното общество да имахме ядра на святост, не само да храним организирано бедните, това е много малко, не само да организираме беседи, различни прояви, Рождственски прояви, с елхата и т.н. И това е добро, но не това търси една младежка душа. Тя жадува за нещо друго и днес съществува предразсъдъци срещу Църквата. Отъждествяват Църквата с провалената и сриваща се система. В началото бе смятана за нещо ретроградно, сега смятат, че постоянно се меси. . . Колко хубаво нещо е Църквата да излезе с малко думи в епохата на многото думи и с много съществени дела в епоха, където реално отсъства животът в Духа. И това е нашият дълг, дълг пред Бога. Промените идват от Бога, но изповядването на последователността на вярата е наша отговорност днес и това има по-голяма тежест от всяка друга епоха.
***
През Великият пост в Триода пеем трите самогласни след евангелското четиво в неделя на Утренята и в първия се казва “отвори ми вратите на покаянието”. Говори в множество число. Вратите на покаянието, много са. След това пеем „покажи ми пътищата, Богородице”, т.е. има много врати, входове в тайната на Бога, пътища. Всеки следва своя път, но всички завършват в един и той е откриването на Божията милост. Песнописецът описва целия този диалог на душата с греха и копнежа за спасение. Има много пътища, които човек може да последва, без някой да последва моя път. Аз намерих пътя – един от многото, които Бог ми дава, хоп, влязох, отвори се една врата. Обикновено вратите на Божията воля не са тези, които отваряш с ключ или натискайки дръжката, а тези, които се отварят с фотоклетка, хоп, отваря се и влизаш вътре. Божията воля не се нуждае от особено усилие, съществуват много такива пътища, човек трябва да последва един от тях и да мине през една врата.
***
За мен бе голямо благословение да прекарам известно време близо до стареца Паисий, да благородството на тази свята душа. Той живееше трайно с Църквата, той е християнинът, това бе неговото дихание, целият бе с Христос. Знаете ли как спеше нощем? Поставяше иконки върху себе си и една до устата си. Дори нощем не се насищаше да изрази връзката си с Христос – опиянение, лудост, святост, това бе неговият живот. Лимасолският митрополит Атанасий, който го познава по-добре от мене, казва: „предполагам, че не ядеше”. Аз не го видях да яде, само веднъж го видях да яде и ще ви опиша картината. Отиваше в Суроти и мина през една килия по-нагоре преди да се отправи за Карея, откъдето да вземе автобус (за Дафни). Решихме да сготвим нещо. Имаше едно огнище, един стар и опушен тиган, от епохата на Ной, взехме малко картофи и казахме да направим омлет. Аз бях хипотетичният готвач, направих омлет, нарязахме домати, малко хляб, за да нагостим човека. Седнахме на една маса, която беше купчина от наредени тухли. Дойде и старецът Паисий:
- Леле, днес ще ядем пасхални ястия!
Хубаво. Седнахме, след малко, хоп дойдоха няколко котенца и той започна да им подхвърля от яденето. Нищо не яде. Ние ядохме.
Имам впечатлението, че с Божията благодат не спеше! Тоест спеше на пресекулки, един час, пет минути, нощем правеше бдение, а цял ден бе с хората.
Имахме бдение в една килия „Св. апостоли”, той дойде, беше 12 юли (Всъщност това е и денят на успението на преп. старец Паисий). Денят бе дълъг, той дойде, бдението започна в 21.00 ч часа. Очевидно беше преуморен. В паузата между 23.00 – и 00.00 ч. някой му каза:
- Геронда, гледам те от сутринта имаше хора при теб.
- Да. Днес имах много „клиентела”!
- Гледам те изморен, ние дремем, на теб не ти ли се доспива на бденията?
- Слушай, и на мене ми се доспива, но по пътя, докато идвам, отправям следната молитва: Боже мой, сега отивам на бдение. В този момент трябва да съм буден, но има толкова много хора, които трябва да заспят, сънят не ги унася, защото имат помисли в главата, въртят се в леглото и не могат да спят. Затова казвам: Боже мой, вземи дрямката от мене и я дай на тези хора! С тази молитва идвам и така и аз оставам буден, и 5-6 човека спят заради мене!
Първият път, когато отидох при него, бях с брат ми. Внезапно влезе една конска муха, беше през август, започна да обикаля, всички знаем, че това не е толкова приятно, тя искаше да кацне върху нас, ние я прогонихме. Старецът плетеше една броеница, гледаше ни и нищо не казваше. В даден момент мухата кацна върху носа му и започна да пъпли, а той не реагираше. Добре, не го ли дразнеше? Беше чужд на дразнението. Мухата отлетя от него, кацна върху нас, пак я пропъдихме и той каза:
- Безпокои ли ви?
- Не е толкова приятно!
- Върви си, благословена мухо!
И тя излетя през прозореца.
Не можех да си го обясня, тоест и с мухите разговаря? Заповядва на мухите? Това показва нещо, което той ни каза, че този, който има любов, неговата любов е еднаква към всички и всичко. Съвършената любов, за която Евангелието говори, не означава, че обичам един повече от други, това е симпатия, а обичам цялото творение. Един Божий човек обича дори и животните и зверовете и змиите.
Както друг път той ми каза:
- Внимавай по пътя, има малки змийчета, те са отровни, внимавай да не те ухапят.
Аз му казах:
- Ако срещна някоя, да я убия ли?
- Не! Не да я убиваш, а просто да внимаваш.
Когато обичаш природата, и тя те обича. Когато чувстваш заплаха от другия, тогава в теб се създава враждебна нагласа и движение. Не бях чувал тези неща, в ума си започнах да подозирам какво е тази любов, за която говори, този прилив на любовта. Когато обичаш враговете си, нямаш врагове. Няма враг, от никого не си заплашван. Това бяха непознати неща за логиката, но много сладко предложени и убедителни: такива са думите на светеца.
превод: Константин Константинов
