Да обичаш другия – това е любовта към Христос
Ноември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : О. Спиридон Василакос
Първо да разгледаме какво е любовта, защото не знам дали това, което виждаме написано върху лозунги, върху послания и за което хората говорят, дали наистина е любов. В отците на Църквата ще открием истинните елементи на любовта. Нека вземем Авраам. Помните, той живял в своето всекидневие, бил богат, имал съпруга, роднини, отечество. Внезапно Бог идва и му казва: „Излез от всичко това и ела там, където Аз ще те заведа”. Ще ми кажете нима това е елемент на любовта? Да, първият елемент на любовта е излизането, едно героично излизане от егото. Ако това не стане, човек никога няма да се влюби. Поради силната любов, която имал към Бога, Авраам оставя всичко, излиза от него и виждате, че ние обикновено, когато говорим за любов, имаме предвид точно обратното. Дори най-свещените елементи на живота ни се променят и изопачават от егоизма. Тоест аз считам, че любовта е влизане на другия в моя живот, както и мое завоевателно влизане в живота на другия. Любовта е излизане – ако не излезеш, няма да обикнеш, няма да пътуваш, няма да живееш, ако останеш в тази много затворена периферия на егото. Авраам излиза, пътува, рискува, но стига до висшата любов и къде се вижда това? В жертвата. Наистина – говорим за любовта, да речем, че правим това героично излизане от нашето аз, но жертваме ли нещо? За това, което наричаме любов, жертваме ли нещо? Правим ли някакво движение? Много пъти не правим нищо и не само че нищо не жертваме, но и търсим жертвата на другия – тоест за мен любовта е аз да ставам олтар, върху който другият да се жертва в мое име. Разбирате ли колко трагично понякога разбираме, мислим и най-вече преживяваме събитието на любовта?
Първо е излизането; вторият жертвата. Сега третият елемент. Моисей бил пастир, пасял овце и внезапно стига до едно свещено място и Бог какво му казва? И нека не си представяме, че Бог говорил на пророците външно, Той говорил в тях, дълбоко в тях слушали Божият глас да им прошепва – „Не пристъпвай, ако не свалиш обущата си.” Защо? – мястото е свещено. Какво са обущата? Това, което ни съединява с пръстта, влизаме в съприкосновение със земята, тоест с всяко земно нещо. Свали всичко земно, защото мястото е свещено. Внимавай къде ще стъпиш. Съществува ли по-свещено място от лицето на другия? Я ми кажете. Търсейки в Писанието, в отците на Църквата не намираш по-свещено пространство, по-добър храм от лицето на брата, на човека, на всеки човек. Христос идва и ти казва – гладен бях – и Ми даде да ям. Ама кога го направих? След като го стори на брата Ми, на Мене го стори. Следователно другият е Христос. Той е свещено място. Как влизаме в неговия живот? Помисляли ли сме някога? Сваляме ли от себе си всичко земно? Влизаме у дома и почистваме обувките си на прага, върху изтривалката. Но да не би в крайна сметка вместо да излизам от себе си, вместо да очиствам себе си, влизам в живота на другия и самия него превръщам в изтривалка? Под предлог на любовта, имайки за оправдание любовта, да не би другият да става този, който изтрива моята нужда? Така се губи сакралността и уважението. Помислете колко трагично нещо е един свещеник да не е влюбен в св. Трапеза, да не е влюбен в един „маршрут” – от св. Трапеза до царските двери, тоест до другия човек, и от човека до св. Трапеза. Представете си един художник, който не е влюбен и не се подлудява с боите, един поет, който не е влюбен в думите, монахът, който не е влюбен в Христос? Трагични лица. Е, представи си да отнемаш тази сакралност и да влизаш в живота на другия не като свещенослужител (в храма), а като завоевател, като господар, за да изсипеш съдържанието на егоизма си в пространството на другия. Представяте ли си колко трагично нещо е това?
Любовта, казват отците, е търсене. Един велик отец на Църквата казва за божествения ерос – трябва да преследваш Христос, както безумно влюбеният преследва своята любима. Тоест да Го търсиш, да излизаш от егото си, да ставаш „свещенослужител” (на живота), да ревнуваш всичко нежно, свещено и свято и да преследваш другия, за да му го дадеш и наред с това и твоя живот и воля. Тук ние преследваме другия, за да му дадем нещо от нашия егоизъм, от наша воля, от нашата страст, от нашата нужда. Разбирате ли къде се намираме?
Любовта е търсене, не окупация. Прощавайте, но през следващите години, някои хора, които ни погледнат, знаете ли какво ще ни кажат? – че постъпваме малко като Тройката (ЕС, МВФ, ЕЦБ) – идваме да ви помогнем, да ви дадем, и там виждаш една окупация. Така постъпваме ние.
Любовта е търсене, премеждие, отдаване, принасяне, жертва, кръст, пътуване. С каква скръб ни изпълваше песента, която пеехме в детската градина, в училище за онзи кораб, който не пътувал. Помните ли я? Човекът, който не се е влюбил, не е „пътувал”. Монахът, поетът, свещеникът, всеки човек, политикът, всеки човек, който не се е влюбил, не е пътувал, той е разоръжен. Ако превръщаме другия в наше притежание, ще спрем да го търсим. Ако доближаваме другия като господари с цел да го завладеем и да го направим наша собственост, ще спрем да го търсим. Тоест ще спрем да сме влюбени, да го обичаме, ще стане даденост, всекидневие, нищо, декоративен елемент.
Любовта, казват отците, е себезагуба. Чували ли сте тази дума? Много е хубава – губя, когато се влюбвам, опразвам себе си, не грабя (αρπάζω), а опразвам (αδειάζω) своето аз. Ако сграбча и завладея, тогава губя, пътуването е свършило, търсенето е приключило, отново се затворих в моето его, загубих сакралността, спрях да бъда свещенослужител на живота.
Днес говорят за любов, чуваш всички говорят за любов, навсякъде има влюбени и казваш сега – любов без душа? Какво е любовта? Отците отговарят – тя е дар Божий. Нима е възможно Бог да даде на човека един дар, който да засяга само тялото? Грехът е този, който фрагментира и разделя човека. Резултатът – това е най-голямото разделение – е смъртта, където душата насила се разделя от хармонията с тялото. Бог не разделя, а обединява. Грехът и главно смъртта разделят. Така това, което Бог ни дава, го дава и за душата и за тялото. Той идва и дава един дар, любовта, и за душата и за тялото. Какво да Му кажем ние сега, където нашата любов е бездушна? Нашата любов жива ли е? Какво казвате? Жива ли е? Бездушна е. И едно тяло без душа какво е? – мъртво тяло. Извод – нашата любов е мъртва. В една хубава песен се пее – безумни любови, безумни целувки, думи, думи, думи лъжливи. Това е. Много пъти чрез стиховете можем да чуем най-ценните и сериозни проповеди. Без душа любовта е мъртва. Но кой влага душа днес? Колко хубаво казва Христос – Добрият Пастир полага душата Си за овцете – не тялото. Душата – най-доброто жертваш. Днес нашата любов жива ли е? Не. Една напълно повърхностна, плитка, мъртва любов. Имаме една любов, която представлява завладяване на другия, застояване в егото, която губи всякаква сакралност и другият става изтривалката, върху която ще си изтрия обувките, или кърпичката, в която ще изтрия нуждата си. И ще я смачкам, ще я изхвърля, за да взема друга, защото нуждата отново ще се появи?
След това отците на Църквата подчертават, че всичко, което се откъсне от любовта, умира. Знаете ли на какво прилича любовта ни повечето пъти днес? Навярно един гинеколог би могъл по-добре да го опише. Прилича на извънутробен ембрион. Чували ли сте този термин – бива заченат, но е извън утробата и е осъден на смърт, не може да бъде износен извън утробата. Всичко, което е извън любовта, е обречено. Ще умре, това е сигурно. Оттук, виждате, движим се, за срещнем другия, казваме, че се влюбваме в него, и нашите движения са пълни със смърт, мъртви, бездушни, както и неговите, и се срещат двама човека без душа и създават една мъртва връзка.
Празнувахме един велик светец – св. Ефрем Сириец и в Утренята ми направи впечатление нещо. Чух един стих, в който св. песнописец казва на св. Ефрем – ти си река Ефрат, която извира от Едем, тоест от Рая. И си мислех, кои са нашите извори? Кой е изворът на любовта? Нашите извори пресъхват, защото всичко, което душата прави, го прави от ентусиазъм и след това този извор пресъхва. Веднага щом стане завоюване на другия, всичко приключва. Нямаме извор, нашият извор е пресъхнал. Как тази река да потече, да се задвижи, освежи и напои? Нищо няма да направи, защото изворът на любовта ни е егоизмът и водата е мръсна и горчива. И колкото повече се опитваме да се умием, толкова повече се замърсяваме и замърсяваме и другите. Днес любовта ни за съжаление представлява простираща се „политика” на егоизма ни. Нищо повече.
Днес това, което наричат любов, е и трагична многоизмерна увреденост. Тежък израз. И на мен така ми се стори, когато го отбелязах в колата, идвайки насам, но от друга страна реших да го кажа, защото така стоят нещата. Любовта, която е здраве, движение, Божий дар, отмяна на егоизма, премахване на смъртта, култивиране на любовта става трагична многоизмерна увреденост. Тоест предавам на другия моята болест, страст, нужда. Ако днес попиташ едно дете: какво става, виждам те, че май си влюбен! В какво се влюби? Питал съм, не искам да ви кажа отговорите.
Днес на едно дете показваме другия като нивата, която трябва да заграби и завладее, да я придобие, да превърне в негова собственост, и след като я завземе, да завземе следващата. В това е нашият крах. Ако искате, нашият грях.
Знаете ли защо св. Мария Египетска се обърнала и променила живота си? Нейният страх от смъртта идвал от нейната страст, тя мислела, че това е живот, докато не познала Живота, Христос, докато не познала Възкресението. Оттук цялата тази страст и любов от материята се насочила към Христос. Страстно съгрешавала, била влюбена в покварения живот, и внезапно насочва цялата тази погрешна любов към Христос.
Преди няколко години се вдигна шум около предбрачни връзки и от едната страна хората викаха: ад! А от другата: средновековие! и накрая тези думи останаха. За съжаление, загубихме най-голямата възможност да изложим пред съвременния човек цялото това богатство на отците относно любовта. Да му покажем, че сакралността, която отнехме, Христос дойде да я прибави. По какъв начин? Благославяйки конкретното събитие. Извеждайки го от нуждата и поставяйки го в сферата на любовта. Извличайки го от смъртта и превръщайки го в живот. Христос дойде да ти каже: Аз го благославям, за да пребъдва чисто, автентично, да не стане никога нужда, а да стане любов. Да не виждаш – да не казвам какво – (плът) – а лице пред теб, да виждаш душа, нещо свещено и да се радваш на тази сакралност. Христос това направил, това трябва да изложим, това да кажем. Той ми оказва чест да благослови дара, който ми е дарил и който аз загубих и разруших. Това е любовта – дар Божий, отците казват, за утеха на човека, да изразява своята любов, да се научи да обича чрез това, да уважава, и сам да стане свещенодеятел в лицето на другия. Да се научи да не разделя, а да обединява.
Проблемът е, че вместо да се жертвам, жертвах другия, станах, както би казал днес св. Ефрем Сириец – антихрист – вместо (αντί) Христос, нека не ни плаши термина. Христос се жертва, учениците Му се жертват, а аз жертвам другия – следователно съм анти – христ. В събитието на любовта трябва да вложим душа и за да вложим душа, трябва да я намерим и за да я намерим, е нужно смирение. Трябва да направим пътуването към другия, то трябва да е вътрешно, да вляза дълбоко вътре, да видя какво става. Помните ли случая с Господ, когато довели при Него един разслабен? Христос бил в един дом, хората били около Него, не могат да влязат през вратите и прозорците, и какво правят? Качват се, разковават покрива и го спускат в нозете на Христос – колко хубава картина. Помислете, че определени пъти врати и прозорци може да са затворени – врати и прозорци са нашите очи, уши, сетива. Оттук трябва да прибегнем към покрива, към ума, да влезем по-дълбоко, да преодолеем покрива, да влезем в дълбочина, да се спуснем вътре, там ще срещнем Христос. И какво ще му дадем – нашата парализа, нашата болест. Кой може да ни отведе там? Четирима, се казва, носели парализирания: смирението, любовта, вярата и молитвата. Да ни отведат вътре, да срещнем Христос. Срещайки Го, си намерил душата си. И когато я намериш, си готов да се влюбиш, да я дадеш, защото, без да я намериш, какво ще дадеш? Срещаш Христос, намираш душата си и тогава си готов. Веднага щом намериш Христос, имаш кръста и той става път, мост, срещаш другия и веднага щом го срещнеш с любов, с красота, с благодат, тогава тази връзка става възкресение…
Превод: Константин Константинов
