Как е възникнал православният манастир в Есекс, Англия
Ноември 12, 2018 in Беседи, Начална страница
Автор : Архим. Захариас (Захару)
Знаете ли как е възникнал нашият манастир? О. Софроний напуснал Света гора и отишъл във Франция, за да публикува своята книга за св. Силуан, с намерение да се върне след това обратно. Знаел, че във Франция има много руснаци, които разполагат с печатарски машини – богословски училища, много енории и т.н. – руската емиграция била в разцвет след революцията от 1917 г. И така, о. Софроний пристигнал във Франция, за да редактира книгата за св. Силуан. Първото издание било на циклостил – отпечатал го ръчно и го подвързал сам. Тъй като работел твърде усилно, при много тежки условия, той получил сериозна язва на стомаха с ужасен кръвоизлив и се наложило лекарите да отстранят почти целия му стомах. Поради това той не можел да приема много храна наведнъж дълги години. Ядеше съвсем малко, по няколко пъти на ден.
Затова, след като претърпял тази операция във Франция, той не можел да се върне на Света гора, а станал обитател на един руски дом за възрастни хора, в парижкото предградие Сен Женевиев дьо Боа. Тъй като у дома имало параклис, а той бил йеромонах, щом се повъзстановил малко, започнал да извършва там богослужения. А възрастните хора се присъединили към него, защото нямали какво друго да правят. Персоналът на дома се грижел за нуждите им, така че те имали три часа за молитва преди обед и три часа вечер. Прекарвали почти цялото си време в храма, или седнали около една кръгла маса на която слушали о. Софроний. Той ги научил да се молят с Иисусовата молитва и много от тия възрастни мъже и жени станали монаси и монахини, като основали смесена общност в дома. Но след като книгата за св. Силуан била отпечатана, някои младежи научили за нея и също започнали да идват при него. Първите трима – о. Ириней, о. Симеон и о. Прокопий се огледали около дома и намерили една конюшня, в която пригодили няколко стаи, където да спят, като деня прекарвали у дома. Един от тях станал четец в параклиса, тъй като бил руснак, и можел да пее хубаво. Хранели се с това, което оставало от храната на възрастните хора, и прекарвали времето си с о. Софроний, на богослуженията и в дома.
След известно време обаче, младите хора, които се били събрали около него, както мъже, така и жени решили, че не искат да прекарат целия си живот в дома – били твърде млади, двадесет и няколко годишни. Затова поискали от о. Софроний да им основе манастир. Това било невъзможно във Франция, защото там държавата е отделена от Църквата. Френската държава допуска някои манастири като благотворителни организации, но не и като манастири. Във всеки случай било трудно – но вероятно са щели да го направят, ако Божията воля била такава. Когато се заели да проучат въпроса, няколко приятели на о. Софроний започнали да търсят място в своите страни – някои в Швеция, други в Холандия, трети в Ирландия, четвърти в Англия. Най-умела в това отношение се оказала г-жа Розмари Едмъндс, жената, която търсела място за манастир в Англия. Тя е човекът, който преведе книгите на о. Софроний на английски език. Била е секретар на едно от министерствата и личен преводач на Дьо Гол през войната. Запознала се с о.Софроний, когато бил в болницата за операция и се сближила с него, скоро след което станала православна.
Когато о. Софроний кандидатствал да отиде в Англия, той се явил в британското посолство в Париж и консулът го попитал: „С какво ще допринесете за живота ни в Англия?“ Той отвърнал: „Ще бъдем безполезни за вас, не можем да произвеждаме нищо, само си търсим спокойно място, за да служим нашата литургия“. „Странни хора“ – казал консулът. Но о. Софроний подал заявление за английска виза и случаят бил разгледан в британския парламент. Моментът бил критичен, защото за чужденците станало много трудно да се установят в Англия. Не помня всички подробности, но знам, че въпросът бил разискван в Камарата на общините. О. Софроний бил подал молба да дойде заедно със своята синодия (компания) и някои депутати били твърдо против това. Официалният протокол се съхранява в архива на манастира. В един момент, когато посоката на разискването определено клоняла към отказ, един депутат се изправил и казал: „Вие не желаете да позволите на архимандрита да дойде, защото не може да допринесе с нищо за нашата икономика. Значи, ако 12-те апостоли пристигнат в Англия, вие бихте приели само Юда, защото парите са у него“. При тези думи министърът на вътрешните работи Бътлър подписал формулярите и заявил: „Дайте на архимандрита каквото иска“.
Така той получил разрешението по един чудесен начин. Върнал се в своята монашеска общност в руския дом във Франция и им казал, че всички могат да дойдат с него, ако искат. Но възрастните хора, които били обезпечени с пенсии във Франция, не можели да се преселят в Англия и да се хвърлят в ново приключение без да знаят езика и да познават начина на живот там. Зaтова те предпочели да си останат във Франция, а о. Софроний им оставил един йеромонах, о. Силуан, който продължил богослуженията там до смъртта си през 1991 г. По-младата група заедно с две възрастни монахини отишли в Англия в къщата, която Розмари Едмъндс им била намерила. Разделили я на две половини. Монахините използвали едната половина, а в другата били тримата млади монаси и о. Софроний. Живели там много скромно и в крайна бедност. Основната им храна била картофи и коприва. Срам ме е да го споменавам, защото сега в манастира се храним твърде добре, но го казвам, за да покажем колко чуден е Божият промисъл.
Първите няколко години минали много спокойно. Никой не знаел за тях и имали привилегията да разполагат с повече време за молитва и учене. Водели истински исихастки живот. После били открити от киприотите, които започнали да пристигат с автобуси, защото разбрали, че тук има един свят човек, който може да ги изповяда. С тяхното пристигане тишината в манастира изчезнала. О. Софроний ги приел с радост, бил много щастлив, но чувствал, че животът в манастира вече ще се промени. Нуждаели се от място, за да посрещат посетителите, затова трябвало да почнат да строят, което било трудно, тъй като манастирът бил разположен в „защитена зона“ и въпреки, че властите били благоразположени, не било лесно да се получи разрешение. На англичани не биха разрешили, но на тях дали разрешение, за което сме им много благодарни. Божият промисъл бил чуден – хората заприиждали масово, а о. Софроний от сутрин до вечер ги приемал за изповед.
Хората били много щастливи, на мнозина животът се променил, и о. Софроний си дал сметка, че двете възрастни монахини вършат изключителна работа, като се грижат за жените и децата, така че той бил освободен напълно от грижи, за да приема хората за изповед. Но когато двете монахини остарели твърде много, наложило се да приеме една-две по-млади монахини, които да гледат възрастните, защото монасите не можели да се грижат за тях, и така, малко по малко, неусетно възникнала една двойна монашеска общност. Това не било планирано, но просто така се случило. Четирите сестри скоро станали седем и къщата се препълнила. Но молитвата била много по-силна в ония дни, отколкото сега, въпреки, че били много бедни – хранели се само веднъж на ден и имали лека следобедна закуска. Сега се храним три пъти дневно.
В онзи момент Бог ни даде да построим място за сестрите, така че къщата, наречена Стария дом, остана за отците, а сестрите идваха там да се хранят и за богослужения – на приземния етаж, където се помещаваха трапезарията и параклисът. После, когато хората започнаха да идват масово, към нашата общност се присъединиха още сестри, защото имаше достатъчно място в новата им къща, където да бъдат настанени. След това се появи нова безизходица и Бог отвори нова врата. Построихме сградата на трапезарията, където сега е библиотеката и пак можехме да дишаме спокойно. След няколко години нещата отново станаха невъзможни и мислехме, че няма да се справим. Тогава Бог ни даде средства да купим фермата отсреща и сега организираме живота си по-добре. Сестрите ще живеят във фермата през пътя, а целия стар имот ще остане за отците. „Когато купихме фермата, си купихме белите дробове“ – казваше о. Софроний. „Вече можем да дишаме“. Казваше също: „Да си представим, че пътят е река Нил. От едната страна на реката са братята, от другата – сестрите“.
В момента строим килиите за сестрите. Някои от тях вече се преместиха, защото във фермерската къща могат да се настанят шест човека. Други все още са в къщата на стария имот, а три от сестрите живеят в една от къщите за гости в селото – имаме две къщи за гости в селото, за поклоннички.
И така, разказах ви всичко това, за да ви покажа, че духовният живот не може да се планира. Промисълът изготвя плана и така е най-добре, защото тогава човек има дръзновение. Помня, че един ден бяхме затрупани от посетители и нямаше къде да ги настаним (беше по времето, когато се опасявахме, че няма да получим разрешение за строежа на трапезарията). През този ден бях готвач в старата кухня, която имаше осем врати. Хора влизаха от всяка врата, а през това време трябваше да готвя, да вдигам телефона и да нося напитки на гостите, които току-що бяха пристигнали. Казах на игумена: „Сигурен съм, че ще получим разрешение за нова сграда, защото, погледни – невъзможно е. Сигурен съм, че Бог ще ни проправи път“. Следващата седмица разрешението беше издадено. Когато вървим в съгласие с Божия промисъл, имаме смелост да се борим, защото изборът не е бил наш. Бог ни е поставил там, Той ще се погрижи.
Ап. Павел казва, че „пророчески духове се покоряват на пророци“ (1 Кор. 14:32). С други думи, ако наистина бяхме пророци, нямаше да излагаме на показ нищо от своята вътрешна деятелност, от своя вътрешен живот – по-смирено е да не показваме нищо, да съхраним смирението, което е скъпоценно, за да не предизвикваме съвестта на нашите ближни. Това са културата и етосът на Църквата. В Църквата избягваме да правим нещо, което би могло да привлече вниманието. Например в храма четем с неутрална интонация, за да може присъстващия Божи народ да чува, ако иска, или да се абстрахира, ако желае да следва собствения си ритъм на вътрешна молитва. Ако съм прекарал цяла нощ в молитва и имам различен ритъм вътре в себе си, никой да не ме принуждава да следвам друг – имам си свой собствен ритъм и не предизвиквам никого.
Следователно, всичко правим така, че да запазим своето смирение и съвестта на ближните си. Затова в Православната Църква истински благодатните хора не парадират със своите дарове и харизми. Мисля, че на Запад, нека Бог ми прости това, което казвам, не искам да критикувам – на благодатните хора не им е чуждо властолюбието и те понякога демонстрират своите благодатни дарове, за да властват над ближните си. Това е безумие и разорение, както казва Господ на майката на Зеведеевите синове (Мат. 20:20-28). Простете, владико, казах твърде много.
Извор: книгата „Разширяване на сърцето“
Автор: арх. Захариас (Захару) Издателство „Омофор“
