Откраднатата нежност
Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : О. Спиридон Василакос
Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.
Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.
Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.
Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?
Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:
- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?
- Какво?
- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!
Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.
Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.
Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:
- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?
- Плаче, отче.
- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.
И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.
Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.
Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.
И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!
Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.
Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.
Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.
Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.
Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:
- Какъв искаш да станеш?
- Поп!
- Защо?
- Защото искам да съм засмян и да галя хората!
Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?
И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.
Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!
Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“
Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:
- Татко, какво правиш, не спиш ли?
- Не.
- Какво правиш?
- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?
- Не.
- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.
Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?
Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:
- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?
- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!
- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.
- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?
- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.
Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.
Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?
В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.
Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.
Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:
- Защо имаш големи очи, бабо?
- За да те гледам, момичето ми!
- Защо имаш толкова големи уши?
- За да те чувам.
Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.
Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.
Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?
Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!
Превод: Константин Константинов
