Благодарен съм на Бога и на хората за доверието

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : Митрополит Йоан Варненски и Великопреславски

 

Снимка: Е. Маринова 

- Започваме разговора отначало – семейството и вярата в Бога.

 

- Всеки човек е дошъл на този свят, за да има свой живот. Господ никога не ни пита дали сме съгласни, да дойдем да живеем. Това е действие на Бога и на родителите на човека и той не може да избере родителите си, не може да избере родината си. Мога само да благодаря, че съм отгледан от добри родители и, че имах нормално детство, спокойно и радостно. В семейството ми никога не се говореше за Бога, но и никога не се е говорело срещу светата Църква. Домът ни беше близо до храма „Св. Николай“ в родния Ямбол и още от дете слушах звъна на камбаната.

 

- Камбаната не е спирала да звъни?

 

- Факт е, че усетих от ранно детство църковния звън. Въцърковеността дойде доста по-късно. Аз имах възможност да познавам свещениците, които бяха прекрасни хора. Един от тях е иконом Иван, който беше диригент на църковния хор и лично извърши моето св. Кръщение. Спомням си и за иконом Димитър и отец Петър Сеизов. Те бяха завършили Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 40-те години на XX век. Бяха с много познания, спокойни – духовници с добро устроение. Прекрасен спомен в съзнанието ми остава личността  на покойния иконом Панайот Чакъров – архиерейски наместник в гр. Ямбол. Благодаря на Бога за две неща – за това, че имах възможност да бъда при добри родители – обикновени хора, които направиха каквото можаха, и второ – че всичко това се случи в обстановка на спокойствие и ред. Моят избор да стана духовник беше свързан и с това, че се занимавах с музика и се интересувах от нея.

 

- Каква музика слушахте като ученик?

 

- Слушах само класическа музика. Може да звучи странно, но това ми даваше огромна подкрепа. Интересувах се от предкласическия период. Творчеството на Йохан Себастиян Бах е основата на моя размисъл. Той има толкова много религиозни произведения, че спокойно може да бъде разгледана темата за присъствието на Господ Иисус Христос в неговото творчество. Животът на композиторите, музикантите в онази епоха преминава в храма. Много от тях свирят на орган и техните произведения звучат в Божия дом. Моцарт например, който е толкова мажорен, написва в реминор своя „Реквием“, който е заупокойно последование. Хектор Берлиоз също композира свой реквием. Каквито и да са били тези композитори в живота си, те са били с Бога и са имали своята религиозност. Няма как да композираш такива произведения, ако не си религиозен. От българските композитори много интересен e Добри Христов. Същевременно изпълненията на хора „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“ и на смесения хор при „Св. Александър Невски“ оказаха огромно въздействие върху мен. В световен мащаб няма друга такава личност като Господ Иисус Христос, на която да са посветени толкова много творби в различни области. И когато човек пораства, започва да осъзнава тези неща. Започваш да се замисляш, че живееш до храма, но какво се случва вътре в него? И тогава въпросите стават много…

 

- А кога стигнахте до Бога?

 

- Може би когато вече бях на 20 – 22 години. Моите родители ме подкрепиха в тази посока и не са ми създавали проблеми.

 

- Във Вашето семейство има ли свещеници? 

 

- Няма свещеници, но има хора, които са свързани с Църквата. Мои далечни роднини по бащина линия са били ктитори на иконостаса на църквата „Успение Богородично“ в село Миладиновци, област Ямбол. Родителите на майка ми също бяха религиозни хора. Прадядо ми е бил клисар в църквата, беше участник в няколко войни.

 

- Разказвал ли Ви е за присъствието на Бога в неговия живот?

 

- Той имаше прекрасна Библия, която всъщност беше оригиналното Синодално издание от 1925 г. с червените страници. Четеше основно Псалтира. Беше си постник, почина на 96 години – тихо и спокойно. Моята прабаба имаше кандило с образа на Света Богородица, който беше поизбледнял, но кандилото се палеше редовно в неделя. Малко зная за живота им, но тези неща са останали в съзнанието ми.

Когато станах монах, посещавах баба ми и дядо ми на село. Имах възможността да служа като йеромонах в селския храм и това беше огромна радост за мен.

Моите родители не бяха особено въцърковени хора, но те имаха добро разположение към Църквата, което за онова време не беше малко.

 

- Благословиха ли Вашите родители избора Ви да станете монах?

 

- Не са ми пречели! Моят баща беше склонен да стана свещеник. Той се радваше, че уча богословие, и смяташе, че това е правилен избор. Трудно обаче възприе желанието ми за монашество, но този избор не беше внезапен. Голямото му притеснение беше, че като родител иска да види внуци. Аз приех монашество, а брат ми замина за Канада и моите родители останаха сами.

 

- А Вашата майка?

 

- Тя винаги е била скромен човек. Тя ми каза: „Ако ти можеш да определиш точно своя избор, прави го спокойно и с убеденост, защото това е твоят живот. Ти за нас не мисли! Ако трябва да бъдеш семеен човек заради това – да изпълниш някаква повеля на родителите, това е безсмислено!“.

Баща ми каза: „Ако ще ставаш монах, направи го, както трябва! Не давай повод за лоши приказки! За това прецени внимателно!“

 

- След 20 години как преценявате своя избор? 

 

- Този избор беше обмислян 7 – 8 години, но срещата ми с отец Назарий през 1992 г. бе решаваща. Това ми даде възможност да посещавам манастира „Св. Архангел Михаил“ всяка събота и неделя в периода 1992 – 1998. Той ми предложи да обиколя и други манастири, но колкото повече обикалях, толкова повече разбирах, че трябва да отида при него.

 

- Какъв човек беше архимандрит Назарий?

 

- Беше добър духовник и добър монах. Той помогна на много хора. 90-те години на XX век бяха години на подем в светата Църква и много хора влязоха в нея. Той не обичаше да бъде многословен. През 1994 г. ми каза, че ако искам да стана монах, той има готовност да ме приеме. Вече бях обиколил доста манастири, бях и студент в Богословския факултет на Софийския университет. Но моите родители имаха условие – да завърша образованието си и тогава да реша своето бъдеще. След разговор със семейството ми архимандрит Назарий ми даде свободата да избера какво да направя и да оставим решението на Бога. Аз продължих да ходя в манастира, завърших образованието си и след това се установих в светата обител, където и останах.

 

- Казват, че най-важното за един монах е послушанието. Вашето какво беше?

 

- Това беше един прекрасен период – „връчваш“ себе си на друг и има кой да те ръководи. Беше важно човек да чува, да приема със спокойна съвест това, което се възлага, и да го извършва. Но отказването от собствената мисъл е трудно. Обикновено всеки си мисли, че той най-добре мисли!

Борбата не е проста! Всеки проявява характера си. Самият живот в манастира беше много хубав и в спокойна обстановка, това беше голяма радост в първите ми дни. И братството беше много добро!

 

- Колко души бяхте в манастира?

 

- Трима души приехме монашество едновременно.

 

- Кой реши да се казвате Йоан?

 

- Това определя старецът.

 

- Има ли връзка със свети Йоан Рилски?

 

- Абсолютно! В чест на преп. Йоан Рилски съм постриган за монах.

 

- А Вие как се чувствахте в деня, когато официално скъсахте със земния свят?

 

- Имах доста интересно вътрешно преживяване. До последно човек си мисли дали не греши. Особено по време на светата Литургия. Но когато се случи, трябва да спре мисленето – дали трябваше или не. Имах смущение, че вече крачката е направена, но доколко ще се справя? Много живо си спомням, че когато влязох в монашеската си килия, напълно се успокоих и мирът дойде.

 

- Какво представлява монашеската килия?

 

- Свети Игнатий Брянчанинов ни казва, че тя е онзи мним свидетел на монашеското житие, който ще ни изобличи на Страшния съд. Това е скромна монашеска килия – има маса, легло, икони! Тогава манастирът се възстанови и ние влязохме в нова сграда, така че условията бяха добри.

 

- След това Вашият път Ви отвежда в Москва?

 

- Това беше голямото желание на стареца и стана по негово предложение. Аз не съм поставял въпроса да отида в Москва. Когато приемаме монашество, гледаме денят да свърши добре, не мислим много напред. Московският период беше интересен. Бях там от 1999 до 2001 г. Не беше лесно, но аз съм благодарен, че благословение ни даде Негово Светейшество патриарх Максим, а след това патриарх Алексий II. Ние бяхме четирима души от България.

 

- Вашата богословска разработка е „Учение за покаянието по творенията на св. Тихон Задонски“

 

- Аз имах такова послушание и това беше желанието на моя старец – да не се връщам в България, преди да завърша работата си. Благодаря на архимандрит проф. Платон Игумнов, който беше ръководител на катедра „Нравствено богословие“ в Московската духовна академия. Той ми даде възможност да помисля за темата. За св. Тихон Задонски много сериозен труд беше написал схиархимандрит Йоан Маслов – „Учението за спасението според творенията на св. Тихон Задонски“. Получихме благословение от ректора на Московската духовна академия епископ Евгений. Винаги съм благодарил сърдечно и на научния си ръководител – архим. Платон, на владика Евгений и не на последно място – на Саратовския и Волски митрополит Лонгин, който помогна много при престоя ни в Москва.

 

- Вие сте били в Троице-Сергиевата Лавра! Какво си „донесохте“ от там?

 

- Ние не можехме веднага да осъзнаем всичко, но благодаря за три неща. Първо, в Лаврата бях като йеромонах, а това беше много важно, защото можехме да вникнем в богослужебния ред, в литургичната практика, да видим един много голям манастир. Много са важни срещите с отделните хора. Запознах се с много духовници, с които и сега поддържам духовна връзка. Троице-Сергиевата лавра има много добра издателска дейност. Имах възможност да живея в подворието на лаврата в Москва. Настоятел на това подворие тогава беше архимандрит Лонгин, сега вече митрополит.

Едни от най-хубавите ми спомени са дните, прекарани там. Сега отново изказвам много дълбока сърдечна благодарност на владика Лонгин, на Покровския епископ Пахомий (тогава той беше йеродякон в подворието), на архимандрит Евтимий (тогава също йеродякон), на архимандрит Дионисий (сегашният настоятел на подворието) и на цялото монашеско братство.

На второ място, докосването до личността на св. Тихон Задонски имаше голямо значение за самия мен. Този светител е имал исихастски подвиг. Неговите писания са интересни и са нещо дълбоко преживяно. Той е много светъл лъч през 18 век, когато Русия е силно секуларизирана. Неговият вътрешно молитвен подвиг не е бил разбиран от съвременниците му. Той е чудотворец. Много чудеса стават при неговата канонизация – извършват се изцеления на хора с тежки психични разтройства. Някои от съвременниците му са го възприемали като човек с психични проблеми. Светителят много се е борил с унинието и е имал такава хипохондрична насоченост. Неговите съкилийници – Ефимов и Чеботарев – са описали, че често са чували стонове от плач, идващи от килията на св. Тихон. Всъщност той е плачел за своите грехове. Имал е дълбоко познание за себе си и всичко това е включено в неговото много сериозно духовно творчество. Сега се преведе трудът на св. Тихон Задонски “За истинското християнство” в два тома. Този светец е бил много добър познавач на старогръцкия език. Четиринадесет години е бил учител по този език в семинарията.

 

-А вие на какъв език четохте творчеството на св. Тихон?

 

- Езикът на св. Тихон е много близък до църковнославянския език. Прекрасно е творчеството на светеца. А третото нещо, за което съм благодарен при престоя си в Троице-Сергиевата лавра, е преодоляването на трудностите. Много пъти усещах помощта и застъпничеството на преп. Сергий Радонежки и св. Тихон Задонски. В Троице-Сергиевата лавра се намират мощите на св. Никон Радонежки, св. Максим Грек, св. Антоний Радонежки, св. Филарет, митр. Московски, св. Инокентий, митр. Московски и други свети мощи. Незабравимо е преживяването на молебния канон на преп. Сергий, който се отслужва рано сутрин в Троицкия събор на лаврата. Истинска радост беше и присъствието на ранната Литургия в този храм, която отслужваше наместникът на лаврата – архим. Теогност, а сега архиепископ.

 

- Върнахте се в България и отидохте в Кокалянския манастир?

 

- Да, за година и половина. Знаете ли, човек си тежи най-добре на мястото. Родният манастир и родното място са си родни! С по-голяма любов се върнах в манастира. Искам да благодаря на тези хора в Русия. Понякога ме упрекват, че съм русофил. Какво значи русофил или русофоб? Ние сме Христови. Човек е видял един духовен ред в Русия и му е харесало. Това е едно преживяване, което, слава Богу, го имаше. Беше ми предоставена такава възможност. Аз не осъзнах това веднага. Благодаря на двамата патриарси – на блаженопочиналия Български патриарх Максим и на блаженопочиналия Московски патриарх Алексий II, които благословиха моя престой в Московската духовна академия и семинария.

 

- Вие бяхте близо до патриарх Максим като протосингел на Софийската митрополия и като негов викариен епископ. Какъв човек беше патриарх Максим?

 

- Той беше многопластова личност, с много дарования, но беше изключителен като патриарх, с истинско патриаршеско мислене. Като такъв и почина – много ясно мислещ и действащ в светата Църква. Много хора предполагаха, че след неговата смърт ще бъде охулен, но животът и опитът показаха друго. Народът го обичаше. До Троянския манастир, от двете страни на шосето имаше много хора, които бяха дошли да го изпратят в последния му път. Така беше и в родното му село Орешак. Това нещо човек не може да го забрави.

Той беше 41 години Български патриарх и Софийски митрополит. Много пъти го обвиняваха, че е бил нерешителен в своите действия. Лесно е да се говори отстрани, но ние като християни трябва да се пазим от осъждане на ближните. Какво е направил и какво не е направил, Бог знае. Той беше човек с голяма разсъдителност. Не бързаше в решенията си, но всички решения, които вземаше, бяха правилни.

Той, като речеше, че така ще бъде, това означава, че всичко е точно!

 

- Беше ли Ви трудно да бъдете негов викарий?

 

- Аз му благодаря много. Усещал съм винаги неговата подкрепа и това беше много важно. Той беше наш гръб. Изискваше всичко, но защитаваше всички хора, които работят с него.

 

- Беше строг?

 

- Беше строг, но беше строг и към себе си. Беше и много снизходителен! Много пъти ми казваше, че имам възможността да съм при него в по-старите му години, защото в неговата младост нещата са били съвсем различни.

Много силен, волеви човек. Голям контрол имаше над себе си!

 

- Как се постига това?

 

- Той беше духовен човек. Беше молитвеник. Понякога си казвам, че имам такива примери – и на патриарх Максим, и на патриарх Неофит, и на стареца си – архимандрит Назарий.

Патриарх Максим е споделял, че винаги е бил много натоварен, но в младите си години не е имал вътрешен режим.

За духовника е много важно да си изгради режим на действие, т.е. всичко да бъде като отмерено с метроном. Той беше такъв. Не стоеше без работа, винаги с нещо се занимаваше. Патриарх Максим беше добър проповедник и обичаше да пише сам проповедите си. Имаше красив почерк, но в последните години имаше лек тремор на ръката. Лично си диктуваше словата, за да бъдат напечатани. Той беше човек с разсъдителност. Тази добродетел не всеки я притежава. Духовният живот, който водеше, го беше научил. Но най-важното е, че спазваше поста много строго, въпреки че имаше диабет. Скромен човек, не прекаляваше и внимаваше в много неща, не беше краен.

 

- А патриарх Неофит?

 

- Ние за него можем да се молим Господ да укрепи здравето му!

Негово Светейшество патриарх Неофит е изцяло ученик на патриарх Максим. Той е получил всичко чрез патриарх Максим – монашеско пострижение, ръкоположение в сан, епископска хиротония, митрополитско служение – всичко! Негово Светейшество е много фин човек, кротък, смирен, внимателен, много дипломатичен и понякога тази му доброта е била „възнаграждавана“ с острота от външна страна. Той и по осанката си е истински духовник, прилича на древните светци от четвърти век – представителни хора, какъвто трябва да бъде един архиерей и патриарх. Когато бях в семинарията, неговото присъствие като ректор на Духовната академия по онова време имаше важно значение за мен. Прекрасните богослужби в параклиса на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ бяха уникално изживяване. Това затвърди в мен убеждението, че трябва да бъда духовник и монах. Патриарх Максим и патриарх Неофит са различни хора, но в родната ни Църква има духовна приемственост. Това е важно!

 

- Това е нещо, на което държите и Вие като Варненски и Великопреславски митрополит. Вие сте на този пост вече 5 години. Очаквахте ли този избор?

 

- Патриарх Максим три пъти в различно време ми каза: „Владико, владико, от мен да знаеш: никога не се отказвай от нищо! Когато има избори, никога да не се отказвате!“

Патриарх Максим искаше да ни каже, че в живота няма да ни е лесно, но да спазваме принципа „Нищо не искам, но от нищо не се отказвам!“ После го осмислих в живота си. С това ни учеше, че когато опира до избор, да нямаме проява на собствената си воля. Някой човек е избран за някъде – става и заминава. В Църквата е така!

 

- Послушание!

 

- Послушанието е над всичко, да!

„Изборът Варна“ беше сложен. Имаше избран човек и след това изборът беше анулиран. Много от нещата, случили се във Варна, хората тук са ги изживели… Каквото и да е било обаче, в крайна сметка се стигна до този избор и аз го приех.

 

- Вие самият изплашихте ли се от този избор?

 

- Имах известно притеснение, защото не познавах 95% от духовенството. Имах приятели във Варна. Имам леля, която живее тук. Двамата си братовчеди съм венчавал тук, във Варна, покойният митрополит Кирил благослови да го направя. Не бях влизал в митрополията до февруари 2013 г., когато участвах в посрещането на иконата на руското императорско семейство – на светите царствени мъченици, която се намира в южната част на катедралния храм „Успение Богородично“, до иконостаса. Тогава във Варна бяха викарият на Петербургския митрополит – владика Мстислав – и други духовници от Санкт Петербург. Тогава аз за първи път влязох в митрополитската сграда. Никой не можеше да предположи, че няколко месеца по-късно, на 9 юли, ще се случи това нещастие – загубата на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил.

Бог да го прости!

Благодарен съм на Бога и на хората за доверието, което ми оказаха! Изборът се е осъществил и трябва да вървим напред. В човешкия живот няма случайности, още повече в живота на Църквата. Когато нещо се случва, то не е без Божията вола. Тук са важни две неща – да се благодари на Бога и да се осъзнае отговорността, защото това е отговорност и човек не трябва да разочарова своите ближни.

 

- Вие вече се запознахте с проблемите на Варненската и Великопреславска епархия, на 22 декември 2013 г. оглавихте тази катедра.

 

- Слава Богу, да! Не с всичко, но до голяма степен.

 

- На какво държите? Може би на приемствеността?

 

- Да, на приемствеността!

Нищо не започва от нас. В историята на всяка една епархия има огромен градеж – от нейното създаване, нейния живот и досега. Има гръцки период, по-късно и български – след Освобождението, с трима големи владици – Симеон, Йосиф и Кирил. С митроплит Кирил работихме малко или много заедно. Не казвам, че съм бил много близък с него, защото той като Варненски и Великопреславски митрополит пребиваваше във Варна, но като наместник на овдовелия Софийски епархийски престол и като наместник-председател на Светия Синод след кончината на патриарх Максим работихме заедно – той ме остави викарий. Към него съм имал нормално, добро отношение – такова, каквото съм имал към всички мои преки ръководители в духовния живот. Има много неща, които за тези пет години все още не съм видял. Има места, на които не съм бил, и те не са малко. Тези пет години минаха някак неусетно, сякаш беше вчера и не мога да го осъзная. Не мога и да кажа, че нищо не се е случило, но то далеч не е това, което трябва да бъде.

 

- Осветихте няколко нови църкви.

 

- Има и още много за освещаване! Работи се и по строителството на храма „Св. Прокопий Варненски“, като смея да мисля, че отива към финал. Има много ремонтни работи – на митрополията, на съседната сграда, на катедралния ни храм „Успение Богородично“. Предстои много работа.

 

- В храм „Св. Прокопий Варненски“ е предвидено да има център за социална работа. В каква посока смятате, че трябва да се работи в този център?

 

- Големите ни усилия са насочени към завършването на храмовата сграда, така трябва да бъде. В последните години се събраха много средства. Министерският съвет и Община Варна ни помогнаха много, както и отделни дарители. Радваме се на прекрасни отношения с общинското ръководство и мога само да благодаря, че нямаме проблеми с институциите. Изказваме благодарности на г-н Бойко Борисов – министър-председател на Република България, на г-н Иван Портних – кмет на Варна – и на всички дарители и благоукрасители  на този храм. Това е грандиозен строеж и когато църквата се освети, тогава ще тръгне и работата около този център за социална дейност.

 

- Кога би се извършило освещаването на храм „Св. Прокопий Варненски“?

 

- Не смея да се ангажирам с определен срок, защото видях, че възникнаха много сложности около строителството на храма. Бавно и мъчно става всичко, в последния момент. Благодарен съм на църковното настоятелство на храма, на архитектите, както и на председателя на храма – протойерей Георги Великов. Благодарен съм и на хората, които се трудят в него по отношение на строителството и всички други видове дейности. Ще се опитаме все пак освещаването да се извърши през 2019 г. Все още работим по иконостаса, трябва да се направи вътрешно измазване, да се започне обзавеждането на храма. В заключение бихме казали, че предстоят още доста неща, които трябва да бъдат свършени.

 

- Кой изработва иконостаса?

 

- Иконостасът се изработва от г-н Ангел Златев. Той е от Варна, но с него работихме много в София. Има направени много иконостаси – в Боянската църква, в Рилския манастир, в манастира „Св. Петка“ в с. Клисура, край Банкя, в митрополитския храм „Света Марина“ в София. Работил е много места и неговите иконостаси са изработени добре. Лора Малева и неин екип изработват иконите. Тя е опитен иконописец и с нея бяхме в Русия. Тя специализира в Троице-Сергиевата лавра в реставраторското ателие, при архидякон Ювеналий Круг, един от изявените руски реставратори.

 

- В епархията се издават списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и детското „Камбанка“, някои енории имат интернет страници и профили във Фейсбук. Как се отнасяте към тази форма на християнска мисия и просвета?

 

- Това е заслуга на митрополит Кирил, съвсем отговорно го казвам! Продължи се и Седмицата на православната книга. През 2018 г. този форум се проведе за двадесети път.

Издаването на списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и на детското списание „Камбанка“ продължава. Тези издания имат развитие, има вече натрупан опит и хората работят. Нека да бъде. Това е дълг! Проведоха се Андреевски четения. Те се случиха, макар и скромно, но да ги има и занапред. Продължаваме и с издателската дейност. Подготвяме пета книга – „Свети Марк Ефески и Флорентийската уния“, богословски труд на архимандрит Амвросий Погодин.

 

- В град Варна има много добро сътрудничество между Църквата и Общината. Има сключено споразумение за сътрудничество в четири основни области, по което се работи от 7 години. Тази работа обхваща социални, младежки, културни и образователни дейности. Как смятате да развивате тази дейност, защото градът е голям, има голямо пространство и нужда от такава работа?

 

- Договорите се спазват и ще продължим. Има още какво да се направи, и ние ще го уточняваме. Може да благодарим на Община Варна и на работещите в Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил“, те са много активни! Може да се разчита на тях и не трябва да се пречи на работата им. Ако това се вземе за пример от други духовници, ще бъде добре. Слава Богу, има и други места, където се работи. Въпросът не е кой е по-добър. Смисълът е в това – всеки да намери дръзновение и да има желание да извършва добре своята духовна мисия. Във Варна има много активни общности от организирани православни християни. Все пак съществуват обаче и различни религиозни деноминации, защото Варна е голям град, морска „врата“, през която влизат различни явления.

 

- Каква е ролята на Църквата в тази ситуация?

 

- Ролята на Църквата е централна. Ще цитирам проф. Георги Бакалов, който беше един от най-големите византолози, но беше завършил и семинария. Той обичаше да цитира една мисъл на Цариградския патриарх Фотий. Свети Фотий характеризира отношенията между Църквата и държавата, като казва, че „в тези отношения Църквата повече мълчи“. Тя мълчи, но в това нейно мълчание е непрестанният молитвен труд, който неминуемо променя много неща в съзнанието на човека, в движението на едно общество. Вярата в Бога и правилно аргументираното свидетелство на православната вяра са достатъчно основание човек да променя себе си и обществото.

 

- Ако човек знае това, защо децата в училище не изучават религия? След учредяването на Българската екзархия Варненския и Преславски митрополит Симеон полага основите на българското училищно и просветно дело в епархията, като провежда, още след първата година от служението си, първия училищен събор през 1873 г. Има ли възможност Варненската и Великопреславска митрополия да инициира подобни събития и днес?

 

- Ние не можем да се сравняваме с митрополит Симеон. Той е титан. Ние сега трябва да намерим начин да осъществим своята религиозна мисия, която може да бъде насочена към хората вътре в Църквата и към тези, които са извън нея. Повелята на Господ Иисус Христос е: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал!“ (Мат. 28:19). Учителната функция на църквата е много важна.

 

- Проучване на института „Пю“ показа, че 30% от българите вярват в Бога, а за Европа този процент е едва 18 на сто. Нищо не се промени в училище и тази година!

 

- Съгласен съм. И ако нещо се промени в училище по отношение на религиозното образование, то ще бъде пак под формата на СИП и ЗИП. Надявам се следващата година да се използват направените вече помагала. Направихме крачката предметът „Религия – Православие“ да се изучава конфесионално.

Най-важната стъпка на Църквата е с пълна сила да се развиват неделните училища. Църквата трябва да общува с учителите и да им помага с издания, с работа и с действия. Във Варна ние имаме пълна подкрепа от Общината. Много добре общуваме с кмета Иван Портних и сме му благодарни за това. Но ние имаме голямо предизвикателство, което стои пред нас. Във Варна има 64 училища, а ние сме влезли в малко, може би в десет от тях.

Г-жа Венцеслава Генова, която е директор на Регионално управление на образованието – Варна, има отношение към проблема. И заместник-кметът, г-н Коста Базитов, е в пълна помощ на Църквата, той може да бъде видян и на наши празници в храма. Можем да кажем, че г-н Бойко Борисов е също вярващ човек. Трети свой мандат той активно помага на родната ни Църква и респективно – на Варненската и Великопреславска епархия.

Ние обаче имаме действителната отговорност – не подкрепим ли неделните училища и работата с хората в различните възрастови групи, не сме ли в диалог със средните учебни заведения, както и с ректорите на университетите във Варна, ние няма какво да очакваме от държавата. Държавата ще направи това, което е в рамките на европейското съглашение, а европейският полъх не е в полза на Православната църква. И все пак ние сме в Европа с красотата на своята православна вяра, с нашата богата духовна история.

 

- Която има хилядолетна история. На няколко километра северно от Варна се намира един от най-големите манастири с може би най-големия скрипторий през Средновековието, построен от св. цар Борис Първи. Вие сте и Великопреславски митрополит. Във Вашата епархия са първите две столици на България – Плиска и Велики Преслав, където се ражда българската държава на Балканите и откъдето започва нейната християнизация.

 

- Тук е и епархията на свети апостол Андрей, и на св. Амплий, и на свети цар Борис. И Плиска, и Велики Преслав са тук… По отношение на т.н. „царски манастир“ с най-големия скрипторий може спокойно да благодарим на проф. Казимир Попконстантинов за неговата археологическа работа. Варненската и Великопреславска митрополия също подкрепя този труд на учените археолози.

 

- Вие сте служили там, какво е усещането?

 

- Радостно е усещането да служиш Литургия в Голямата базилика, когато разбереш, че не е имало такава от векове. Но реалният поглед е друг – Плиска няма и 1000 души население. Много наши държавни мъже, интелигенция, строители, духовници предлагат да се възстанови Голямата базилика. Няма лошо, ще се възстанови. Но първо, това ще бъде много грандиозен проект, в който трябва да участва цялата държава, всички. Второ, кой ще обслужва тази сграда и кой ще я поддържа?

 

- И кой ще отиде там на служба и кога?

 

- Да! На богослужение в малкия храм в Плиска идват десет души. Няма ги хората. Плисковчани имат чувството на пренебрегнатост от много години. И аз самият имам определена вина, че там служа два пъти в годината. Затова реших да се служи в самата базилика, колкото и да е сложно това. За да организираш там служба, трябва да използваш мощта на цялата околия, да се поканят всички от епархията, да кръстим дечица там, за да се знае, че тук е бил св. цар Борис, и това да се помни!

Храмове се строят на много места, но големият демографски проблем засяга и Църквата.

 

- Какви са предизвикателствата пред Вас като митрополит и пред Българската църква днес?

 

- Ние сме изправени пред много предизвикателства, но най-болното е, че много млади хора напуснаха държавата. Ние все още сме в период, в който десетилетия наред имаше атеизъм, а той, разбира се, е съществувал и преди официалното му налагане. Задавам си следния въпрос. Река Дунав разделя България и Румъния. Когато минем границата и погледнем Румънската църква, се питам кое даде толкова големи основания за подема на Румънската църква и какво не ни достига на нас, за да върнем подема в родната ни Църква от 90-те години на миналия век? Големият въпрос е болката, че може би нещо не направихме, както трябва, или пропуснахме времето. Липсата на познание за светото Православие е най-големият ни проблем. Липсата на аргументирано, осъзнато и дълбоко верово присъствие на човека в Църквата. Въцърковеността. Въпросът за катехизацията, за образованието е същностен въпрос. Нужна ни е силна вяра в Троичния Бог.

 

- Колко свещеници има в епархията?

 

- В момента са 107 духовници.

 

- А колко трябват?

 

- Спокойно мога да ръкоположа още 50 души, но ги няма. Има една действителност, на която сме стъпили, и възможности, с които се ограничаваме.

Един известен съвременен православен архиерей и богослов – архиепископ Анастасий, предстоятел на Албанската църква – извърши толкова значима мисионерска дейност в своята Църква и я въздигна със своя пример, чрез паството и духовенството и с помощта на православна Гърция. Той каза: „Аз станах световният просяк“. Така че ние трябва да намерим начин и да намерим средства, за да направим това, което е нужно. Аз не мога да си представя момента, когато няма да мога да плащам заплатите на нашите духовници!

 

- Има ли такъв проблем?

 

- Не, слава на Бога. Може заплатите да не са много големи, но се плащат навреме, с всички изисквания. Но има епархии, които не могат да го направят. Някои казват: „Защо всичко го обръщаме на пари?“ Ние не го обръщаме на пари, но човек трябва да има и тази обезпеченост, за да извършва спокойно духовните си задължения. В тази посока ние сме облагодетелствани, че Варна е място, където има възможност това да се случи. Затова не избягваме да провеждаме различни форуми.

Благодарен съм на нашите духовници – свещениците и монасите – и им желая крепко здраве. Единственото ми голямо желание към тях е правилно и редовно да служат светата Литургия, това е най-важното! Оттук трябва да започнем, това е най-голямата ни основа – всеки ден  в нашите храмове да се отслужва светата Литургия. В това е всичко!

Когато говорим за Рождество Христово, тази вест трябва да може да достигне до всички. Когато говорим за Възкресението Христово, това трябва да достигне до всички, и всичко трябва да бъде осмислено. Особено Възкресението Христово! То е „гръбнакът“ на светата ни Църква! Ако Христос не беше възкръснал, каква щеше да бъде нашата проповед, нашата вяра?

Много често ние като човеци забравяме за Бога, влизаме в конфликтни ситуации, имаме разединения, притеснения от различен характер. Ние забравяме едно много важно нещо, което ни е казал Христос: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света!“ (Мат. 28:20). Много често забравяме, че Той е с нас. Свети апостол Павел казва: „С благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно“ (1 Кор. 15:10). Ето го изречението! И оттам нататък идва целият смисъл на нашия живот като духовници, като епископи и митрополити, като хора, които носят отговорност.

 

- Каква е ролята на духовния водач днес?

 

- Всеки един духовник може да бъде духовен водач, когато си тежи на мястото. Това е голяма отговорност. Духовният водач трябва да е сред хората и сред паството, да бъде виждан, да не е затворен! Това е едното. Второто – там, където има възможност, да се срещне с хората и да говори за Бога, за Христос!

 

- Какво Ви питат питат при тези срещи хората? Сигурна съм, че по селата най-често искат да имат свои духовници, това е голям проблем.

 

- Нашите духовници са много натоварени. Всички те обгрижват големи райони. Но няма друга възможност. Някои свещеници починаха. За пет години ръкоположихме 10 – 11 души. Малко са. Лошото е, че няма кандидати. Духовниците започват много хубаво и старателно своя духовен живот. Но ролята на техните презвитери е много важна. Сега какво се случва? Те дават своето съгласие, но после се разочароват и някои от тях изоставят своите съпрузи свещеници. Това е голямо изкушение, голямо предизвикателство. За мен това донякъде е ясен проблем, но е трудно разрешим. И си обяснявам защо няма духовници. Не е само малката заплата. Защото служението е нещо, което човек трябва да приеме сърдечно. Но при семейния духовник двете сърца трябва да станат едно! В тайнството Брак то се осъществява, но когато тръгнеш в служението, е трудно, защото съпругата иска децата да са във Варна, в нормална детска градина или училище. Отдалечи се човек от селото през годините и не иска да отиде там. Селото се обезлюдява, малките градове стават все по-малки, големите се окрупниха. И ето един много сериозен въпрос, който не е само в България…

 

- Какво не ни достига?

 

- Мисля, че много неща може да не ни достигат, но най-големият проблем е липсата на вяра сред човеците. На дълбоката осъзната искрена Православна вяра! Много хора казват, че са християни, но никога не се изповядват и причастяват, те не стигат до светите Тайнства. Нашата задача е да помогнем на тези хора да прекрачат прага на Църквата и да стигнат до светите Тайнства. Да обясним на целия народ защо сме в Божия дом, какво представлява светата Литургия и защо призоваваме всички към нея. Каква е целта на нашия живот и защо всичко преминава през храма Господен – осъзнато или неосъзнато. Тези са важните въпроси и на тях човек трябва да си даде отговор. По тези въпроси ние търпим голяма критика и казват, че нищо не сме направили, за да дойдат хората в светата ни Църква. И големият въпрос – ние трябва да бъдем само в Божия дом или трябва да излезем извън храма?

 

- Ще излезете ли извън храма?

 

- Дошло е време да се излезе извън храма за служение. Секуларизацията е твърде голяма в съвременното ни общество. Електронният свят завзе голяма територия. Човек избягва книгите и отива в това електронно пространство! Но тук е по-важно да разберем, че пребиваването в него изисква можене. Това е също отговорност. Какво човек да види и какво да не види. Как да запази зрението си от някои негативни явления в електронното пространство.

 

- А как да доведем хората отново в Църквата?

 

- Това е важен въпрос. Ние може да ги доведем, когато организираме добре вътрешния духовен живот с образователното действие, защото децата доведоха родителите си в храма. Не родителите доведоха децата, а децата – родителите.

 

- Епархията е много голяма и има много задачи!

 

- Да, но не се оплакваме. Това си е отговорност, но с няколко думи: не съм удовлетворен от това, което направих през тези години! Искрено го казвам. Можеше много повече да бъде сторено, но колкото можах, толкова направих. Затова си пожелавам едно по-дръзновено служение за напред. Пет години минаха бързо. Тези пет години бяха за мен едно виждане, едно опознаване, което ще продължи и в бъдеще. Искам да кажа и още нещо. Във Варна различни хора се опитват да създадат конфликти между нас в Църквата. Ние трябва да се пазим от това. Не трябва да се притесняваме от човешкия съд – това искам да кажа! Ние трябва да имаме добра съвест пред Бога и да си вършим работата. Това, че някой щял да каже нещо и че ще бъдем упрекнати, е напълно нормално. Христос също беше упрекван и беше обвиняван през цялото Си служение на земята. От друга страна, с искрена молитва нека се справяме с тези предизвикателства. Трябва да кажем, че е много важно младите хора да имат правилно отношение към живот и вярата. Необходимо е да отворят сърцата си за Христос. Това е съдбоносно нещо! Ние имаме голямото задължение да бъдем вестители на Христовото учение. На второ място хората, които разчитат на нас, да могат реално да разчитат и да не бъдат излъгани. И на трето място, тези, които не са чули за Църквата, да могат да чуят. Христос не е натрапник и ние не действаме по този начин, но активността от наша страна трябва да я има. Радвам се, че епархията започна дейност в издателската си част. Това носи голямо удовлетворение. Това е голяма начало, защото тези пет издания излязоха през последните две години, а имаме идеи, които можем да развием и продължим. Всяка година да има по едно-две нови издания. Отделно списанията и нещата за децата. Митрополит Симеон е поддържал 8 години детско списание „Витлеем“. Такава възможност е имал на онези години. И той не е бил припознат от варненци в първите години на служението му като епархийски митрополит, но тогава Варна е била повече гръцка. Някои казват, че варненци са много лоши хора. „Горко и тежко Ви, че сте във Варна“. Това бяха началните думи на моето идване. Да Ви кажа честно, не съм видял лошо от варненци. Много свестни неща и подкрепа съм видял. Нямам право да кажа, че са лоши хора. Лошотията може да я има на всяко място, и не мястото, а хората определят какво да бъде мястото. В града има склонност към конфликтност, но нека това да утихва. Да обръщаме своята енергия в положителна посока, да не губим време в разправии. Храмовете във Варна са прекрасни. Хората в тях са различни, свикнали са с храмовете и ги посещават. Но има много печални места, където почти няма хора. Ние сме в смесен район и християните са малцинство в някои селища. След нас животът ще продължи, нищо няма да свърши с нас. Това, което имаме като дни, нека го изживеем достойно с Божията помощ! Това е най-важното. Пред Бога всеки сам ще отговори какво е направил и какво не е.

 

- Благословът на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан?

 

- На първо място, най-искрено пожелавам на всички хора в епархията непреходно здраве. Здравето е най-важното благо за човека, за да твори, да върши своята дейност и да развива себе си, като помага на обществото. На второ място – вярата в Бога, искрената и осъзнатата! Да се премахне страхът – страхът от себе си, страхът от ближния. Да се премахне синдромът на необщуването. Отчаянието от утрешния ден да отпадне, защото Бог е с нас! Да може да се вслушаме в онези моменти на призив и на даване на знак от страна на Бог към човека. На трето място, искрено им желая да се пазят от осъждането! Да бъдат по-критични към себе си и да имат снизходителност към своите ближни. Човек насочва погледа си към ближния, защото е по-лесно. Критиката към ближния да я свие и да я насочи към себе си! Пожелаваме на всички наши епархиоти да имат трудолюбивост – твърда и непоклатима, защото няма нещо, което може да се случи без труд. Няма невъзнаграден труд, особено когато е по Бога. Молитвата да не забравят, труда да утвърждават. На всички млади хора пожелавам успех. Тези, които ще завършат образованието си, слава Богу, да го завършат успешно. Ако искат да отидат в чужбина да учат, да отидат. Да научат език, да видят действителност, но после да се върнат. Защото те ще имат повече опит и успех, когато се върнат в Родината си. Да бъдат българите подготвени за бъдещия си живот тук. Оставането им в чужбина е полезно, но ако на сто процента решат да останат там, без завръщане, трябва да осъзнаят, че те ще бъдат българите в чужбина, т.е. чужденци в чужда държава. Младите хора са бъдещето на нашата нация. Нека да положат всичко от себе си за своето усъвършенстване. Да бъдат вярващи човеци, да познаят Христос, искрено им го пожелавам. На нашите събратя свещенослужители освен здраве им благопожелаваме да имат добро служение, искрено, безкористно. Да усещат радостта от него. Да положат добро старание за организирането на неделните училища. Ако ги няма, да ги открият. Да служат искрено светата Литургия, да бъдат подготвени за нея. Да имат търпение и да не се отчайват! И нещо последно, което се отнася за всички. Ако все пак човешката немощ надмогва в определени моменти, да не забравят че Божията сила в немощ се познава. Ние много пъти цитираме този израз, но не го прилагаме в живота. Забравяме за него. На всички го казваме, а ние не го прилагаме. Трябва да го направим, защото Христос е нашата Надежда, нашата Проповед, нашата Истина и Живот, нашият Хляб, нашата слава Божия, нашето Възкресение. Нашият път е Христос. Ние нямаме друга възможност и не трябва да се връщаме назад. Имаме Него. Всеки се е постарал да Го познае, до колкото има желание да отвори сърцето си. На тези, които не са го опознали искрено им желая да Го познаят! Бог да помага на всички със своята благодат.

 

Интервю на Габриела Гаврилова и екипа на Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ – Варна