Беседа за човекоугодничеството и ласкателството
Февруари 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Игумен Нектарий (Морозов)
Да служим на хората, а да угаждаме на Бога
Какво представлява човекоугодничеството и по какво то се различава от християнското служение на ближния? Как тази страст действа в нас, когато извършваме едни или други постъпки? Винаги ли похвалата на другия е ласкателство?
Добрите дела и лошите мотиви
Всеки от нас знае от Евангелието как трябва да се отнасяме към окръжаващите ни хора. Понякога ние можем да не разбираме какво иска, какво очаква от нас ближния, но имаме заповед да постъпваме с другите така, както бихме искали те да постъпват с нас. А всеки от нас прекрасно съзнава какво би искал: ние искаме да ни обичат, да ни подкрепят, да ни уважават, да проявяват към нас внимание и то не по някаква причина, а просто така. Очевидно е, че към това сме призвани и по отношение на другите хора. Това е, което е угодно на Бога и то трябва да присъства в отношенията ни. Не бива да не обичаме и да не уважаваме някого и да мислим, че по този начин се въздържаме от угаждане на неговите страсти и се упражняваме в благочестие; не бива да поставяме на човека летва, която той трябва да преодолее, за да престанем да бъдем равнодушни към него и отношението ни към него да стане богоугодно.
Освен това трябва да помним, че човекоугодничеството е нещо, което можем да видим в себе си и само в себе си, защото то се определя от вътрешните мотиви на човека, а те са знайни само на него и на Бога.
Къде започва човекоугодничеството? Там, където първопричина за постъпките на човека, които се възприемат от другите като нещо добро, е не дългът на християнската любов, а някакви външни фактори. Преобладаващи сред тях са два – страхът и изгодата. При това не е задължително да извършваме лъжливи, неправилни по своята същност постъпки поради страх от другия човек или поради нещо свързано с него. Нашите постъпки могат да бъдат обективно добри и даже съпроводени с жертва от наша страна, но да са извършени не заради Христос, а в угода на нашата гордост или на нашето малодушие. По същия начин стои въпросът и с користта. Ние може да правим нещо добро и нужно, но по сметка – и то няма да има пред Бога тази цена, каквато има извършваното заради Него.
Но, като става дума за цена… Веднъж в нашата енория се поведе разговор за т.нар. дискос или събирането на пожертвования по време на службата. В нашия храм нямаме такава практика, но попадайки на служба в друг храм, човек понякога се смущава и след това си признава: пуснах пари в дискоса, само защото всички пускаха и не исках да изглеждам скъперник. Неугодна ли е тази жертва на Бога и не е ли по-добре с такива мисли нищо да не се дава?
Сложен въпрос. Но сложен само докато човек се концентрира върху себе си и своите преживявания и не вижда нищо извън тези граници. Щом излезе от този затворен кръг – всичко става по-просто. Намирам се в храм, нужна ли е за него помощ? Нужна е. Имам ли възможност да помогна? Имам – слагам пари върху дискоса, нямам – не слагам. Това е всичко. Когато на първо място се постави нуждата, която виждаме, а не нашето „аз”, всичко останало също си идва на мястото.
Нека пострада работата
Във връзка с тази тема понякога възниква въпросът: какво да правим, ако видим, че някой поради гордост, поради някаква илюзорна представа за себе си прави нещо неразумно? Например, някой от нашите близки, който нищо не разбира от ремонти, се кани да ремонтира нещо в къщи. Той, който никога не е държал чук в ръка, сега взема чук и пирон, явно възнамерявайки да го забие там, където не трябва… И казва на всички: „Оставете ме, аз сам ще се оправя”. Струва ли да се опитваме да го възпрем? И обратното: ако мълчаливо наблюдаваме неговите грешки, за да не се караме с него, няма ли това да е угаждане на неговите страсти?
Тези, които са чели авва Доротей, могат в отговор да си спомнят неговите думи: „Нека работата да пострада, но да се съхрани мира”. Една жена от нашата енория веднъж каза, че като ги прочела, дълго време не могла да се съгласи с тях, а след това решила в нищо да не противоречи на съпруга си: нека той опита в живота си всичко, което иска, до каквито и последствия да доведе това. Разбирам, че в конкретния случай зад това решение стои дълъг опит от съвместния живот. Но…
Но все пак бих искал да се върна към съвета на авва Доротей. Несъмнено всичко, което са казали светите подвижници от една страна е универсално, а от друга страна е писано за определени жизнени условия, даже понякога за определен манастир. Някои монаси, например, когато се разболявали, не се лекували и това се възприемало като нормално. Понякога пустинниците, живеещи в далечни места, не намирали там достатъчно храна и просто умирали от глад – и към това също не се отнасяли като към нещо неприемливо: нали в края на краищата те отивали в пустинята с тази цел – рано или късно да умрат там. Тук можем да си спомним и авва Пимен – епизода, когато неговият по-малък брат довел в общата им килия посетител. В някакъв момент братът и този гост започнали да се бият в присъствието на светеца, а авва Пимен, без да се намесва, продължавал да извършва молитвата си, като – по неговите собствени думи – положил на сърцето си, че не е там.
Можем ли и ние да се държим така, сякаш също ни няма някъде? Убеден съм, че не можем да правим това винаги. Ако, да кажем, някой човек ден след ден се чувства зле, но не иска да отиде на лекар, аз ще се постарая да го накарам да направи това по всички възможни за мен начини. За осемнадесет години служение многократно ми се е случвало да правя това. В много от случаите наистина ще наруша за известно време съществуващия между нас мир, но по-добре така, отколкото по-късно да съзнавам, че човекът умира, а в нужния момент аз не съм настоял да отиде на изследвания. И в по-прости житейски ситуации също има определена градация. Едно е, ако споменатият вече „майстор” окончателно съсипе някоя изтърбушена табуретка, и друго, ако бърка в електроинсталацията и всеки момент може да го удари ток. В едни случаи е добре човекът да бъде оставен на мира, за да не превръщаме живота си в безкраен поток от забележки, а в други – може, образно казано, да му вържем ръцете и краката и в това няма да има никакъв грях.
За ласкателството и комплиментите
Що се отнася до потока от забележки… Много вярващи са по-склонни да правят забележки, отколкото да казват на другите приятни думи и донякъде причината за това е, че в комплиментите виждат грях – грехът на ласкателството. Наистина ли е така? Всъщност – не, и всичко отново зависи от намеренията. Ако говорим на човека за нещо добро, което той реално има в себе си, то това е просто констатация на един факт и тук няма нищо само по себе си греховно – стига само да не очакваме, че поради това самите ние ще се издигнем в очите му. Понякога можем да направим на някого комплимент дори за това, което той притежава само в някаква степен или потенциално, за да го подкрепим, да го окуражим, да го зарадваме и в това няма да има нито лъжа, нито самозалъгване. Много от светите отци казват, че когато врагът ни напада с безгрижие и леност, трябва да се противопоставим с памет за Страшния съд и за това, колко много противни на Бога неща има в нас. Но когато врагът ни напада с униние, когато ръцете ни се отпускат, трябва непременно да убеждаваме себе си, че няма да се окажем чужди на Бога и ще се спасим. А истината винаги ще бъде някъде по средата, тъй като спасението, както казва преподобни Петър Дамаскин, се извършва между страха и надеждата.
Същото важи и в отношенията с другите хора. Но трябва да помним, че когато, общувайки с някой човек, изтъкваме нещо, от което у него няма и помен, това е лъжа и грях. Такава лъжа не може да бъде продиктувана от загриженост – трябва да потърсим в себе си други мотиви. И трябва да имаме пред вид, че нормалният, душевно здравият човек винаги се отвръща от ласкателството – то не може да му послужи за подкрепа и утешение, просто защото му е неприятно. А на човекът, който е податлив на ласкателство, две неща могат да му помогнат да го отхвърли: първо, мисълта, че ако те ласкаят, значи те смятат за не много умен и второ, съзнаването на това, колко бързо ласкателството, ако бъде прието, прави човека зависим. Достатъчно е да повярваш веднъж, втори път, трети път – и ще започнеш да изпитваш силна нужда от тези, които те ласкаят. Подобно нещо може да се види често в живота: отначало човек си формира свое обкръжение, състоящо се от ласкатели, а после това обкръжение изцяло формира самия него. Има хора, които понякога до края на живота си остават в този плен и не познават себе си, не могат да си пробият път до собственото си „аз”.
Източник: Православие ру
