Всичко е възможно за каещия се
Февруари 23, 2019 in Външни
Автор : Йеромонах Сергий Рибко
Преди няколко години в Псково-Печерския манастир почина един схимник. Той беше добродетелен и благочестив монах, всекидневно извършваше дълги правила, много се молеше, спазваше всички монашески правила и служеше за назидание на братята от обителта и поклонниците, но постоянно го виждаха да плаче. Когато го молеха да им разкаже за своя живот, той само горчиво плачеше, биеше се в гърдите и казваше: „Повярвайте, братя, аз съм най-грешният човек на земята”. И само малко от братята знаеха тайната на неговия живот.
1918 година. Неголямо работническо селище в Урал. Пристига кола, от която излизат „другарите” в кожени куртки с червени връзки, с маузери и пушки. Те събрали всички жители на селото на площада пред църквата и обявили, че ще извършат мобилизация в отряда на ЧК и всички млади мъже трябва да носят военна повинност. Тогава вече всички знаели какво е ЧК и затова някои отказали. Тези, които отказали, веднага били разстреляни за съпротива срещу съветската власт. Не оставало нищо друго, освен останалите да се строят и да чакат решаването на своята участ. Комисарите събрали необходимия брой хора, качили ги в колата и си заминали. Сред тях бил и един седемнадесетгодишен младеж.
След това ги отвели в казармите и започнали да ги обучават на работата на чекистите: да стрелят с всички видовe оръжия, да изтезават и разпитват. След известно време им била възложена първата задача. Едно от селата не могло да изпълни изискванията за продоволствието и според решението на комисаря жителите му трябвало да бъдат разстреляни за назидание на всички останали. Селото било обградено, изправили старците, жените и децата на площада, а младежите заставили да стрелят. Но тези чекисти, сами селски момчета, не могли да стрелят и дали първия залп над главите. Тогава комисарят заплашил: „Ако стреляте така, ще разстрелям всеки десети от вас”, и заповядал да стрелят. Но младежите не могли да разстрелват невинни хора и пак не се подчинили на заповедта. Тогава комисарят преминал по редицата от войници и, както обещал, разстрелял всеки десети. Скъп бил животът на войниците и не им оставало нищо друго, освен да стрелят по хората.
След това започнали множество разстрели и изтезания. Преди масовия разстрел давали на войниците водка, за да могат в пияно състояние да изпълняват злодейските заповеди на началството, но когато изтрезнявали, съвестта така нетърпимо ги измъчвала, че войниците не можели да ядат хляба си. Веднъж този младеж отишъл при комисаря и го попитал: „Защо ги убиваме? Защо е необходимо това?” Комисарят, немец по народност, казал: „Повече бих пожалил муха, отколкото тези хора”. Така завършило политическото им възпитание.
Минавали години, свършила гражданската война, в страната се строял социализмът, започнала колективизацията, с пълен ход вървели петилетките, и отново – репресии и разстрели. Колкото повече съветската власт „строяла щастието” на народа, толкова повече хора от този народ били унищожавани. Младежът, станал вече възрастен, все по-често се замислял над всичко, което ставало наоколо. Много от неговите другари се пропили, някои загубили ума си, а други сложили край на живота си, не понасяйки мъченията на съвестта, трети за своите „подвизи” станали големи началници. Но и те не се наслаждавали дълго на своята власт: като правил тези, които се борели с „враговете на народа”, след време сами били обявявани за „врагове на народа“ и разстрелвани. Той разбрал, че рано или късно това ще стане и с него.
При първа възможност напуснал комисариата. Но всички тези хора, които разстрелял, го преследвали, когато изпитвал мъченията на съвестта. Той изгубил покой: щом затвори очи, виждал локви кръв и очите на хората – на тези, които убивал. Особено често си спомнял разстрела на свещениците. Те отивали на смърт радостно, пеели молитви, утешавали се и се укрепявали едни други. Когато стояли при гроба, в лицата им нямало страх, но някакво особено, радостно, непознато на съветските палачи спокойствие. Те прощавали на своите убийци и ги благославяли. И във всичко това се чувствало несъкрушимото величие на човешкия дух и непостижима за злия разум сила. Изглеждало, че тези осъдени на смърт виждат и знаят нещо, което палачите не знаят.
Но наред с тези ужасни спомени имало и други – светлия спомен от детството, Божия храм, където майка му го водела да се причастява, пасхалната утреня и радостта, когато след нея цялото семейство се събирало на масата. Всичко това било толкова далече… От него го отделяла реката на времето и… реката от кръв.
Веднъж този човек влязъл в църква, приближил се към иконата на Спасителя и започнал да се моли Господ да му помогне да излезе от мъчителното състояние, да му прости безбройните смъртни грехове, защото той, макар и да не е убивал доброволно, е убивал невинни хора. Той дълго, дълго плакал пред иконата на Спасителя. И когато излязъл от храма, на душата му станало по-леко, за първи път от много години. Започнал по-често да ходи в храма, решил да отиде на изповед и да разкаже на свещеника всичко, което го измъчвало. Изповедта продължила няколко часа и той през цялото време плакал.
Той разбрал, че за него има само едно спасение – това е Спасителят, че само Господ може да го спаси от всички тези кошмари, които го преследват и че те са праведният Божий съд за греховете му. Този човек отишъл в манастир, приел монашеско пострижение, а след това и света схима. И през целия си живот умолявал Бога за прошка, молел се за всички онези, които бил принуден да убива. И Господ приел неговото покаяние – той бил велик праведник, който засвидетелствал своята правда със свят живот и свята кончина.
Покаянието е смисъл на живота на всеки човек на земята. Има много хора, които се смятат за православни християни, но не желаят да ходят на църква в неделния ден, не смятат това за задължително, а за ненужно и второстепенно. Защо става така? Това става поради непознаване на християнството, поради повърхностно разбиране на Евангелието, поради това, че хората не разбират какво е покаяние и какво е неговото значение в живота на човека. Много от тези. които са смятали, че днес нямат време да отидат на църква, че имат много работа, че трябва да възпитават деца и да подържат семейство, и след това ще отидат на църква, след това ще започнат да се каят, много, които са мислели така, не са доживели дори до утрешния ден. Затова да не отлагаме нашето покаяние. По-често да си припомняме заповедта на Спасителя, една от най-важните Негови заповеди: Покайте cе, защото се приближи царството небесно.
