Християнството не бива да се бърка със страхливостта
Март 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : протойерей Владимир Пархоменко
Да умеем да защитим себе си и своите ближни е необходимо, но как тогава да разбираме и как да приложим в своя живот думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” (Мат. 5:39-42). Може би наистина трябва така: грабителят ти отнема нещо – нека отнема, измамил те е мошеник – нека мами, грубиянът те нагрубява – нека нагрубява… Не се възпротивявай на никого и на нищо и ще станеш истински християнин… Или все пак по друг начин трябва да се отнасяме към подобни неща?
На тези не леки въпроси отговаря протойерей Владимир Пархоменко, настоятел на храм „Св. великомъченик Пантелеймон” в село Уст-Курдюм, духовник и преподавател в Саратовската духовна семинария и духовник на Саратовска епархия.
Да започнем с това, че думите на Спасителя да не се противим на злото съвсем не означават безразличие към злото, съгласие с него. Христос, Който не се е противил на Своите мъчители, въпреки че е могъл да помоли Бог Отец да изпрати повече от дванадесет легиона ангели (Мат. 26:53), е удържал с това най-великата победа над злото. Призивът на Христос да обърнем другата си буза е призив да не отвръщаме на злото със зло, да не умножаваме злото в този свят. Тези думи не бива да разбираме формално, не бива формално, без разсъждение, да ги прилагаме в своя живот. Има ситуации, когато да „обърнеш другата страна” означава да умножиш злото.
Ще приведа един педагогически пример. Малко момче се е обидило на своята майка… и й е ударило плесница. Какво трябва да направи майката? Да обърне и другата си страна? Не, разбира се: тя трябва да накаже детето, трябва да пресече това зло в него. Ако тя постъпи именно така, ще бъде не просто права от житейска гледна точка, а ще постъпи по евангелски, ще възпре злото.
Мохамеданите попитали светия равноапостолен Константин-Кирил Философ: „Как така вашият Христос е заповядал да обръщате и другата си страна, да давате и горната си дреха, а вие воювате с нас?” Светецът отговорил: ние имаме и друга заповед – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).
Тук няма никакво противоречие: когато злото се умножава, християнинът трябва да действа така, че да го ограничи. Това може да стане по различен начин. Може да стане така, както са направили светите князе Борис и Глеб: те не оказали съпротива на своите убийци, защото не искали да проливат братска кръв. Може като Серафим Саровски, който не се противил на нападналите го разбойници. Но тук трябва да кажем нещо и за степените на духовен ръст, защото истинското християнско непротивене не е достижимо винаги и за всички нас.
Христовата проповед на планината посочва идеала, върха на християнския живот. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Всички разбират, че чистотата на сърцето не може да се достигне мигновено – това е дълъг и труден път. И отказът от съпротива, обръщането на другата буза, е също нещо, което трябва да достигнем, до което трябва да дорастем. Ние се намираме на различни степени на духовен ръст. В древния патерик има разказ за трима монаси, които били нападнати от разбойници, били пребити и ограбени. Когато дошли на себе си, най-младият от тях, който бил все още послушник, със сълзи се каел, че се е разгневил на разбойниците; вторият благодарил на Бога, че не е изпитал гняв, че в това тежко изкушение е съхранил сърдечния си мир, а третият, старецът, просто се молел за разбойниците, просил от Бога да им прости, защото не знаят какво правят. Ето това са три степени на духовен ръст, три степени на приближаване до евангелския идеал.
„И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, но и сега още не сте” – така пише апостол Павел на християните в Коринт (1 Кор. 3:1-2). И ние с вас трябва да имаме трезва представа за себе си. И да не бъркаме истинското християнско подвижничество с обикновената слабост и страхливост. Трябва да различаваме тези неща.
За съжаление, аз мога да разкажа много случаи от моята свещеническа практика, когато мъже бият своите жени, а жените търпят. И оправдават своето търпение по такъв начин: „Нали съм християнка, трябва да прощавам”. На практика, зад думите за християнско прощение, тази жена прикрива собствената се слабост, немощ, безволие, неспособността си да се освободи от потискащия я човек, неумението си да изгради своя живот самостоятелно. Човек трябва да бъде честен със самия себе си, трябва да се вгледа в дълбините на своето сърце и да си отговори на въпроса: защо постъпвам така? И тогава ще разбереш, че между теб и св. Серафим Саровски, който отпуснал своята брадва и позволил на разбойниците да правят с него каквото си поискат, има много голяма разлика. Той постъпил така поради духовната си сила, а ти – от слабост. В неговата постъпка не е имало лукавство, а ти мамиш самия себе си.
Понякога човек, научил за изневярата на съпруга или съпругата си, иска съвет от свещеника: какво да правя, да простя ли или да настоявам за развод? Аз съм имал такива случаи. Обикновено отговарям: „Ако имаш духовни сили, ако можеш да му (й) простиш като християнка (християнин), прости; но ако не чувстваш такива сили в себе си, разведи се, в това няма да има никакъв грях, защото Сам Христос е казал, че грехът на прелюбодейството може да бъде причина за развод (виж Мат. 5:32). Само не се самозаблуждавай, не казвай, че не си се развел, защото си християнин”.
Ето и пример от армейския живот: „старите” войници искат „младите” да ги обслужват, да им перат чорапите, и ако сред тези новобранци се намери такъв уникален човек, който да се подчини от християнско смирение, то… нека пере. Но на практика, всички, които са се подчинявали, са правели това просто от страх. И с това сами са поощрявали злото.
Ако са ви откраднали колата, не е грешно да съобщите в полицията, за да хванат тези крадци. Друго нещо е онзи епизод от детството на свети Силуан Атонски: те с баща му минавали покрай тяхната нива и видели, че някой краде житото им. Момчето казало на баща си: „Виж, крадат ни!”. Бащата отговорил: „Синко, Господ ни даде богат урожай, ще ни стигне, а който краде, сигурно се нуждае”.
Не трябва да се мисли, че да се прости на престъпника и да се търси неговото законно наказание са несъвместими неща. Знам случай, когато дъщерята на един вярващ, православен човек станала жертва на престъпници. И той казал: „Като християнин им прощавам, но като баща – ще ги съдя и ще ги пратя в затвора”. И ги осъдил. В неговата позиция няма грях, това е напълно християнска позиция. Трябва да правим разлика между това, което засяга нашия вътрешен живот и това, което заплашва нашите близки.
Да, да се ограничи злото или, точно обратното – да се умножи, може със съпротива и без съпротива, но в реалния живот има ситуации, когато се налага да избираме между по-малката от две злини. Ние, християните, не възпяваме войната. Войната е зло и участието на човека в нея е трагедия. Не случайно след Куликовската битка нашите воини са имали наложена епитимия. Но да воюваш е зло, по-малко от това да не воюваш и да предадеш своята земя на враговете.
„Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” – четем в същата пета глава на Евангелието от Матея. Но и това не бива да се възприема формално. Ако ваш познат или роднина стремително деградира, пие, постоянно ви иска пари и вие му давате – с това приближавате неговата гибел.
Разбира се в Проповедта на планината, в думите на Христос за другата страна, се говори за прощаването на обидилия ни. Но прошката на практика не е лесна работа. Това не става моментално. Сили да простим ни дава Сам Бог. Запомнил съм една история – прочетох я в списание „Смяна”, докато още служех в армията. По време на Втората световна война една млада немкиня – християнка участвала в антихитлеристката съпротива. Тя била хваната от гестаповците и подложена на страшни мъчения, пред очите й нацист убил малкото й детенце. По някакво чудо тя не обезумяла, оцеляла, но след войната водила много затворен начин на живот, на улицата излизала само рано сутрин. След много години тя срещнала на улицата човек – обикновен възрастен човек с шапка и шлифер… И изведнъж той се хвърлил пред нея на колене и протегнал към нея ръка – „Моля да ми простите – аз станах християнин”. Тя с ужас разпознала в негово лице своя мъчител и убиеца на детето й… Но ръката й сякаш сама се протегнала към него. След това тя казвала: „В тази минута Бог ми върна способността да прощавам”. Но зад тази минута стои нейният собствен, незнаен за света, духовен труд, продължил много години – труд, в отговор на който Бог изпратил насреща й разкаялия се палач.
Източник: Православие ру
