Любовта в семейството е най-добрия възпитател за децата
Април 4, 2019 in Начална страница, Семейство
Автор : отец Фьодор Бородин
Ако детето не се научи, че любовта е служение, то пропуска най-главното в християнството
Значи, ако детето не се научи на любов като на служение, то, първо на първо пропуска най-главното в християнството, защото знаем, че Христос казва: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат.20: 28). И ние, всеки един от нас, вървим по Христовия път.
Второ, то се обрича на невъзможност да придобие блаженство. Затова всяко дете е длъжно да се труди, духовно, душевно и телесно. Да разбере, че щом мама е уморена и си е полегнала, не трябва да се вика. Никой не е длъжен да изпълнява всичките му капризи. В никакъв случай не трябва да проявява нахалство. Според мен три са нещата, за които детето трябва да бъде наказвано – за нахалство, съзнателна лъжа и за злорадство. Изобщо не е необходимо то да бъде наказвано за счупени чаши и чинии. Всички грехове, които са почнали да прорастват, трябва да бъдат изтръгвани така, както се изтръгват плевели. Ако то не се научи да служи, да се самоограничава, да се смирява заради другия човек, то впоследствие ще му бъде много трудно в живота. Ще му бъде трудно да създаде семейство, защото е по-лесно да се научиш на смирение в многодетно семейство, пък и дори да са поне три деца. Когато не е сам, а има и друг, за който ще му кажат: „Пази тишина, не го буди. Потърпи, раздели с него“. Това са все практически уроци по християнско поведение в света.
Все пак искам да направя една малка забележка – когато се появи следващото дете, предното, по-голямото обикновено бива ограничавано, но ще трябва да го приласкавате, да му обръщате повече внимание. Да го вземате на коленете си, нищо, че вече е проходило. То ще слага на себе си памперсите на малкото, ще се увива в пелени, ще смуче биберона, ще капризничи. Всичко ще прави, само и само да му се обърне внимание. Безполезно е да го наказвате, по-добре го вземете на колене, прегърнете го и го целунете, и всички проблеми ще се решат. Защото то иска да разбере, дали още е обичано както преди.
Задължително, на децата трябва да се възлагат някои задачи, свързани с домашния бит – да си оправят леглата, бюрото с учебници и други училищни пособия, да си поставят обувките на мястото им. Например, ние бяхме три деца – кака ми, по-малкия ми брат и аз. Когато бяхме малки, майка ни разпределяше между нас някои задължения – аз слагах покривката на масата, метях под нея, премитах и коридора, ходех за хляб. Сестра ми миеше посудата, ходеше до пекарната и до млекарницата. И ето, ако чиниите бяха мръсни, си бях спокоен, но ако под масата не беше изметено, чувствах се гузен. Разбирате ли – така се чувствах аз, тази отговорност бе залегнала дълбоко в мен, и до ден днешен съм благодарен на мама за това. Проблемът не се решава с това, да кажеш на детето – защо не ми помагаш, как не те е срам, иди и прибери. Това няма да сработи. Трябва да му поставите конкретни задачи, които настойчиво да изисквате да изпълни, дотогава, докогато не се научи да отговаря за тях. На първо място, това е служение – то разбира, че има общ товар, част от който носи то. Например – бащата се прибира от работа уморен, мама също е уморена, значи, аз трябва да помогна. Важно е какво конкретно ще направи. Ако му заръчате да изхвърля боклука, след може би пет години напомняния, сам ще се сеща, всеки път минавайки край кошчето, да го изхвърля и това ще се превърне в навик. Няма значение дали ще стане след време командир на рота, настоятел на храм, или каквото и да е друго, той ще е привикнал на отговорност. Нещо като позицията на вратаря – може полузащитникът или защитникът да пропусне топката, но ако той я пропусне, голът е сигурен. И трябва да направи всичко онова, че да не се случи. Без да чакам някой друг да го организира.
Показах ви пример от моето детство, който и досега прилагам спрямо моите деца – точно разпределение на задълженията. Защото това е един вид служение, това формира човека и го приближава към блаженото състояние, което се основава на Христовите думи. За вас ще бъде облекчение в домашния бит, а иначе, ако правите всичко сами, възпитавате егоист и това е съвършено неправилно. А така ще му помогнете и за бъдещия му живот, когато започне работа.
Ето как ми бе полезно и на мене това възпитание в отговорност – бях започнал да служа в един московски храм, когато настоятелят си бе заминал. Бях наскоро ръкоположен, имаше втори свещеник, по-стар, духовно опитен, прекрасен пастир, човек с широко образование и ерудиция, но когато настоятелят напусна, на мен предаде всички особености относно богослуженията. Казах му: „Отче, защо на мен казвате всичко това?“ „Защото другия отец ще забрави, а ти ще помниш“. И тук ми помогна онзи навик от детството, придобит от домашните ми задължения, всичко си напомнях, макар че, авторитетът на другия свещеник бе по-голям. Всеки си знаеше своите задължения и мястото си. Но, както казах, организационните навици трябва да се придобиват още от детство.
Погазването на бащинския принцип
Ето един много важен извод, който си направих. Днес има огромен брой семейства, където децата в края на пубертета започват напълно да пренебрегват родителския авторитет. На 18 или 19 години мама престава да бъде слушана, отнасят се към нея грубо и нахално, или просто не й обръщат внимание. Може да се стори смешно, но детето не слуша какво му говори баща му, не се съгласява с него, а в същото време е готово да приеме мнението на някой страничен човек. За съжаление, тук авторитетът на майката и бащата е напълно разрушен, а междувременно повече е станал важен авторитетът на Петя от улицата. Това не е ли катастрофа? Виждаме една напълно разрушена система на взаимоотношения, и това е станало правило.
Защо се случва това? Началото се корени още от революцията в 1917 г., когато е било обявено, че всичко онова, което са правили нашите предци е било позорно, неправилно или престъпно. Всяко едно литературно произведение се разглеждаше от позицията на класовата борба (когато Пушкин написал стихотворението „Настъпи Октомври“, то уж бил предвидил Октомврийската революция!). Това става, когато се погази бащинският принцип. А той стои в основата на взаимоотношенията между родителя и детето, както и на нашата вяра. Когато апостолите питат Христос – научи ни как да се молим, това не е просто само въпрос, но човек пита Господа – Господи, кой си Ти за мен? Ти мой Съдия ли си, мой Създател? Ти наказваш ли ме, когато греша, и награждаваш ли ме, когато постъпвам правилно, или, за Теб е все едно? Може би Ти само си сътворил един гениален часовников механизъм, както са казвали някои френски просветители, и само гледаш как ни смазват тези зъбни колела? Може би, Ти е все едно, може би Си равнодушен?
Не, Господ ни казва: „Обръщайте се към Мене като към Баща“. Трагедията на нашето време е в това, че разговорът за християнството в предидущото десетилетие трябваше най-добре да започне с притчата за блудния син. А сега, като вляза в някой клас, научавам, че почти всички там не знаят какво е да живееш с нормален баща. И тук трябва да се посочи горният пример, който Бог е дал, че Той чака покаянието на всеки един човек, и е готов да го приеме по всяко време – това трябва да се разяснява така, че да стане вътрешен пример за всеки. Разбирате ли, трагедията е в това, че преди не е било така. Нужно е друго начало на разговора за християнството.
Да не забравяме, че нормалните отношения между бащи и синове са били разрушени още от времето, когато са загинали огромен брой бащи – в Гражданската война, по време на репресиите, през Втората световна война. И много от ония, които не са загинали, милиони хора, са лежали по затвори и лагери, трябва да помним това. Цял един храм на новомъчениците за вярата. Детето е било на три години, когато бащата е бил хвърлен да лежи в затвора за 18 години, а когато е излязъл, синът е вече на 21. Бащата не е виновен, но детето се е отчуждило, нали? И порасналото дете търпи преследване заради бащата, отказват да го вземат на работа и животът му е провален. Това е ставало навсякъде в страната. Ето, моите родители са загубили своите в 1942 г. и те не са успели да запазят семейството си, защото са нямали поведенчески пример.
Когато децата ми бяха малки, ми беше лесно да вземам примери, как са постъпвали моите родители, когато те живееха съвместно. Но по-късно, когато се разделиха, не беше вече така, защото баща ми напусна майка ми. Той не е вече между нас, почина, и разбира се, нямам право да го осъждам, за каквото и да е.
Детето трябва да знае, че е уважавано. Начало на неуважението е осъждането на родителите
Има нещо, което трябва да се забрани на детето – да осъжда родителите си, защото това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, но това не трябва да се обсъжда. Но е много важно родителят да може да иска прошка от детето си. Ако аз настоявам за нещо, което ни ми е присъщо да правя, само и само да се изпълни волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на съмнение. Например, ако не съм в настроение и се разкрещя на детето, накажа го само защото съм бил раздразнен, то от това наказание няма да има полза – то ще разбере, че греша и ефектът ще е нулев. И освен това, такова наказание няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на когото всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го уважават и ще бъде много по-спокойно. Това е важен момент за детското щастие. Трябва да му показваме, че го уважаваме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неминуеми, то трябва да разбира, че за нас неговото мнение е важно.
Сигурно и вие си спомняте как сте искали да бъдете чути. И не само вкъщи, но и в училище. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един разрив, който почва обичайно в пубертета. Днес той е като ураган. Наскоро дойде едно момче на първа изповед с майка си. И започна: „В преходен период съм, затова с това и с онова не се справям, затова се държа грубо и т.н.“. С една дума, в пубертета съм и затова ми е позволено. Не си спомням подробности, но в такъв смисъл ми го каза. Поговорихме си после за това и му обясних, че това не е оправдание.
Възпитаваме детето не за себе си
Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, но да го приложим на практика е доста сложно. Това е огромен проблем, с който не се сблъскваме, докато децата ни са още малки и затова ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той сам ще решава какъв иска да бъде, с коя да се ожени, как ще протече семейният му живот, какви ще са отношенията с жена му, кой какво ще решава. Не трябва да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да помагаме. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти помогна? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е привикнал на чистота, а при тебе – гледай какво е… Това е съвършено недопустимо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, ако не обичаме – налагаме се.
Ето например – моя син преди всичко е неин мъж, а след това мой син, нищо, че преди 25 години е бивал само мой син. Сложна задача е тази, трудно е да замълчиш, за да запазиш отношенията си, да не разрушиш младото семейство. И колко много такива семейства са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…
Когато детето навлезе в пубертета, то започва да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога свобода. Ние сме длъжни да му помогнем в това, нормално е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е дадено временно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш близък приятел, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези отношения могат да бъдат едни прекрасни такива, дълбоки, приятелски, включващи уважение и почит към родителите. Отношения между две свободни личности. И то започва да усвоява това. Но как? Преди всичко като запали цигара, да се изплюе върху асфалта, да пие бира, да изругае. Нали? Да се държиш като възрастен, макар че си само на 14. И да отхвърлиш родителската власт. Майка ти ти връзва шалче, не, няма да го нося, нищо, че ще настина, не ме е грижа че навън е -15, аз съм голям и решавам. До петата си годинка детето е доверявало всичко на родителите си, а сега нишката се е скъсала. В много семейства родителският авторитет е загубен. И родителят говори, разгневен – как може да постъпваш така, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а сега – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той започне да възпитава своите деца, особено когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, ако детето възприеме всичко това само като необходим дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета главно на своя талант. Длъжни са били и край. Несправедливо е, но така се получава.
Но какво можем да направим все пак? Трябва да се занимаваме с детето, докато е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да разговаряме с него, а днес това не се прави. А гледаме да му наложим собствените си амбиции. За да ви разсея малко, ще ви разкажа един случай от детството на сина ми. Имахме една енориашка, която работеше в зоопарка. Веднъж по моя молба тя донесе в неделното училище някои животни – видра, воден плъх, змия. А водната змия беше доста отвратителна на вид, тя взе да пълзи по масата и моя син, Филип, от вълнение взе да си бърка дълбоко в носа. Стана ми срамно, но си мълчах. На връщане го питам, какво го е впечатлило. Той ми казва: „Змията“. Припомних му, че не трябва да си бърка в носа. Не му се развиках, а спокойно взех да му говоря за хигиена, за приличие пред хората. И като свърших, той ми казва: „Ама че противна беше, една такава прозрачна“. Изобщо не ме беше слушал какво му говоря. Доста се посмяхме. И досега вкъщи си имаме такава шега – „такава една противна“, т.е. детето в този момент изобщо не слуша.
Можете много да говорите на детето си как трябва да се държи, да споделяте опита си с него, но само по начин, който да му бъде интересен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, трябва да му е интересно. Това е принципно важен въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, разказва ми някаква история. Това е много по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден днешен си спомням как мама ми четеше интересни детски книжки. Когато бях дете, баща ми много обичаше до ни разказва разни небивалици. Седне и почва да разказва нещо като „Невидимия човек“ например. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от различни разкази. Но това не бе важно, той разказваше много интересно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше много забавно и сърдечно. Ето къде е важният момент. Да разговаряте с детето, да му покажете уважение, макар че изобщо не са ви интересни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезли в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които искате, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, за да въздействате на детето в периода на неговия растеж. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и уважава. Ще си каже – ето, татко ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-добрият практически съвет от моя страна.
Разбира се, има и по-лесен начин – пускате му някой диск с филмчета и си правите каквото щете. Но тогава няма да го възпитавате вие, а някой от анимационните герои. А не е толкова сложно да му разкажете някоя измислена история, да сглобите като конструктор някое приключение, може да е за викинги, пирати или някой народен герой. И детето ще бъде толкова щастливо, че не някой друг, а вие се занимавате с него. Например моят син на 2-3-годишна възраст много плачеше и беше все неспокоен. Аз все му разказвах за един митичен герой-рицар от свитата на крал Артур, който никога не унивал, каквото и да станело. И когато го причастяваше веднъж владиката Арсений, той му казва: „Крал Артур“, дотолкова бе вдаден.
Имахме и много други приключенски персонажи – князе, витязи, летци-герои от Втората световна война… И покрай всички тия приключения и героизми се създаде една здрава връзка между баща и син. Не искам да се хваля, но ще ви разкажа – веднъж в края на май жена ми беше извела сина ми на детската площадка заедно с много други деца и майките им. Всички почнаха да се хвалят с играчките си, показват ги – хубави, скъпи… Ние не можехме да си позволим такива. И докато другите се хвалят с тях, моето момченце внезапно казва: „А моят татко ни разказва интересни приказки“. И го казва с такава гордост в гласа. Мълчание, майките се обръщат. И съпругата ми разказва с гордост случката, а аз се чувствам доволен. И до днес връзката ми с децата е силна, не се нуждае от заздравяване. А у един мой много добър приятел, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше единствено дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, но неговият татко беше на системата „телевизор – чехли – вестник“. И когато той навърши 18 години, баща му стана за него неудачник, загубеняк, макар че той беше в ония години състоятелен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му никога не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И отношенията им се възстановиха едва след като баща му заболя тежко от рак. Но цял един дълъг и важен период от живота му бе отминал без никакво бащинско влияние, затова и баща му се бе превърнал за него в никой.
А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат полезни и когато си на 18 и на 50 години, защото винаги ще имат повече жизнен опит от тебе и могат да ти дадат ценен съвет. А ако са вярващи хора, още повече ще могат да те разберат. Именно за това трябва да се занимаваме с децата си. Много, много ги препоръчвам тези разказвани приказки. Въпреки че, когато пораснат, а аз съм изчерпал сюжетите си, ще гледат някой филм и ще ми кажат:
- Татко, оказва се, че си ни излъгал! Ти не си измислил тази история, ние я видяхме на филма.
- Е, момчета, та аз не мога да съчинявам по четири пъти на седмица интересни сюжети.
Но най-важното е да намеря контакт с хората, това го използвам и в моята работа с енориашите. И есен, и зима, и пролет разказвам на децата все тия приказки, а пък през лятото и на летните лагери с други деца. Това ми помага по-късно, когато пораснат и почнат да се изповядват. Разбира се, аз не съм им баща, но се старая да им внуша доверие. Нещо, което вече често са го загубили вкъщи. Не искам да ме възприемат като някакъв странен човек с брада и черна дреха, който иска нещо от тях. Пак стигаме до същото – ако ми имат доверие, ще идват на изповед, ще ми откриват душите си и ще слушат съветите ми. Този подход проработва с чуждите деца, а какво остава за собствените!
превод от руски език
