Какво е човекът? Машина?! Фабрика?!
Април 5, 2019 in Външни
Автор : Лимасолски митр. Атанасий
Добрите дела не са самоцел
Горко ни, ако трябва да отидем да видим владиката, архиепископа, не за да получим духовна полза и да чуем Божието слово, а защото трябва да ни уреди в полицията, в пожарната. И аз чувах тези неща, докато хората разберат, че за щастие нямам представа от тях, но в началото, особено когато дойдох в Кипър, и отидохме в манастира Махера, идваха хора, които ме питаха дали познавам някой в едно министерство, в друго, в пожарната. Аз дори не знаех кой е президент на Кипър, но разбрах, че хората са свикнали така, третираха Църквата като някаква светска власт. Навярно и Църквата е виновна, тоест църковни хора са създали такова впечатление. Изобщо не е странно. Обаче трябва да разберем, че делото на Църквата е нещо друго, което няма нищо общо с този свят, Църквата върви своя път, своя живот, имайки своя ум, вниманието, очите си във вечното царство Божие, защото апостолът го казва, че нашето жилище е на небесата, не оставаме в тези неща, земните, материални, светските. И добрите дела, които правим, не ги правим като самоцел, те не са самоцел, добрите дела стават, защото се отнасят към вечното царството Божие, те стават в името на Иисус Христос и стават именно защото, когато живеем в Христос, и Христовата любов изпълва сърцето ни, не е възможно да не помагаме на другите, и всички тези неща ни подготвят, култивират, помагат за любовта между нас, за влизането ни в царството Божие. Затова трябва да разберем, че най-важното дело на Църквата е да отнася света към Бога, да води света към Бога.
Затова и не можем да разберем нашите светци, не можем да разберем защо Църквата приема за светци хора, които никога не са направили нещо добро за обществото, никакво социално дело, нито са допринесли с нещо за обществото. Въпреки това те са светци и когато казваме светци, това означава личности, които Църквата официално приема за светци и дава като пример на своите чеда. Също така имаме и личности, които били скандални за хората, защото хората не разбирали защо правят такива неща – юродивите, които се правили на луди. Например св. Андрей, юродив за Христа. Бос, полугол, ден и нощ бил по тротоарите, дружал с кучетата, с животните, влизал в баровете от онази епоха, вършил неща, които били скандални и никой не можел да го разбере. Само тези, които имали духовни очи, го разбирали. Другите, които имали светски очи, били християни с друга логика, не можели да го разберат. Въпреки това този преподобен, тази голяма група преподобни, са смятани от Църквата за едни от най-великите светци. Колко много светци на Църквата са живели незабележими в пустини, пещери, недостъпни места, без никого да видят. Но те са светци, признати за светци, пример за подражание, приятели и свои на Христос.
Какво е човекът, машина? Фабрика?
Западът, западняците се научиха да гледат на човека не като на човек, който трябва да постигне обожение, който става храм на Светия Дух, а като на машина. Западът третира човека съобразно това какво произвежда и казва: този човек какво прави? Произвежда ли социално дело? Тоест прави ли социални дела? Допринася, помага ли, активен е? Ако прави така, е добър, ако не го прави, тогава не е добър, не допринася. Западното Християнство, да го нарека ли така? Не смея да го нарека така, да кажем, че западният свят отхвърли св. отци на Църквата, отхвърли монашеството и виждате много хора днес, дори църковни хора, навярно и сред вас, които идвате тук, и не приемат монашеството. Защо? Казват – не допринася с нищо. Какъв принос има? Отговорът е – да, не допринася много, и аз бих отговорил на този въпрос: да, не допринася нищо. И не трябва да принася с нищо. И защо да принася с нещо? Какво е човекът, машина? Фабрика? Нима човекът има ценност съобразно това, което принася? Или съобразно това какво е? Тогава да попитаме какво допринася един болен човек, някой, който е прикован на легло, един човек в клинична смърт? Един ембрион – разбира се, нищо. Затова и го хвърляме при първата възможност. Какво допринася един човек в клинична смърт? Вадим кабела и умира. Какво допринася един човек, който има много проблеми – психологически и всякакви други? Може нищо да не принася, или дори щетите, които причинява, да са много повече от това, което принася. Съгласно западната и атеистична логика можем да се намесваме и да прекъсваме живота на един човек, който нищо не принася.
Веднъж един преподавател по богословие попитал своите студенти. Ако ти беше прислужник на Хитлер, примерно, и всяка сутрин му носеше млякото на подноса, какво щеше да направиш – щеше ли да му сложиш едно хапче, с което да умре, да се избави светът? Давам пример, не знам дали Хитлер наистина бил така, но злините, които сторил на хората, убил и ги осъдил на ужасни мъчения, били много повече от малкото добрини, които навярно направил; или който и да е друг тиранин. Имаме ли право да го убием? С човешката логика – разбира се, защото сторил толкова много злини. Това да убиеш един човек като Хитлер е зло, но той да убива хиляди е много по-голямо – така си мисли човек. С човешката логика навярно имаш право да го убиеш, но с божествената логика и логиката на Църквата не можем да се намесваме в живота на никой човек, какъвто и да е той, колкото и злини да прави, колкото и опасности да крие. Защо? Защото човекът има ценност като човек, с това какво е, а не с това, какво принася. Това е много съществено.
Човекът има ценност като Божие дете
Днес виждаме, че много хора страдат от депресия, разбират някои свои недостатъци, но поради свръхчувствителността и като се добави и изкушението от дявола, преувеличават тези неща в своята фантазия и започват въпросите “защо, защо?” и т.н., че “аз не правя нищо, не допринасям с нищо, нищо не постигнах в живота, обратно, направих много злини, много грешки, много грехове, направих много хора нещастни!” Те виждат внезапно своя живот си пред себе си като хаос, като концентрирана катастрофа, като злина, която наистина са направили. Никой не отрича, че наистина са станали всички тези неща, които казват, но те не намират причина да съществуват и се потапят в отчаяние, в безнадеждност, в обезсърчение, за съжаление и често стигат до това обичайно вече явление – самоубийството, където и биологически да не умрат, се потапят в този ад на отчаянието. Защо? Защото съдят за живота си въз основа на това какво допринасят, какво правят. За съжаление това нещо го предавате на децата си. Когато на децата си от малки започвате да им казвате: “да влезеш в университета, да вземеш изпитите си, да влезеш тук, да влезеш там, да намериш работа, да получаваш пари, да намериш хубава девойка, да създадеш хубав дом, да правиш едно, да правиш друго, да научиш английски, френски, танци, пиано, разни неща” – всичко това, има и дечица, които не могат. Какво да правим? По природа не си падат по науката, не могат да влязат в университета, не могат да вземат дипломи, да правят магистратура, и другите неща. Или деца, които са се забъркали в разни неща и имат разнообразни премеждия, имат много проблеми, много недостатъци или каквото и да е. Когато детето, самият човек се научи да съди живота си въз основа на това какво прави и какво произвежда, тогава непременно в даден момент ще се отчае, защото може да не е способен да направи всичко, което си мисли или неговите родители – или обществото – биха очаквали.
“Да станеш полезен човек за обществото!”
- така казваме днес. И не знаем, че това, което казваме, тези думи много пъти са като меч, който пронизва сърцето на нашето дете, защото детето ни не може да стане това, което ние искаме. Не помагаме на човека да разбере, че има ценност като човек, има ценност това, което е, че е човек, Божие дете, че е сътворен за вечното царство Божие, че е храм на Светия Дух, каквото и да има, колкото и проблеми да има, колкото трудности, неуспехи и немощи върху себе си, има същата ценност с един човек с огромни успехи, защото е човек. И човекът е това битие, това същество, което Бог обикна докрай, за което стана Човек и се разпна за него. Затова Христос ни казва: “Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”. Един от тези най-малките хора, който няма никакви възможности и е напълно презрян, пребеден човек във всеки един смисъл, няма никакви способности, знание, сила.
Христос ни казва, че човекът има ценност, защото стои пред Бога, неговата душа постоянно пребивава пред Бога. Това е много важно и трябва да го разберем – същността на делото на Църквата в този свят. Затова Църквата извършва св. Евхаристия като свое най-важно дело и затова на Запад протестантите и католиците не намирали причина за съществуванието на богослужението и постепенно го отменили. Литургиите на католиците и протестантите – последните изобщо нямат, при католиците траят половин час, 20 минути. Казват ти: по коя причина, каква полза има да стоим в храма часове наред? Както става при нас, православните? За тях не съществува причина. Защо? Защото това не произвежда дело.
Виждате, в миналото нашите предци, до вчера дори да кажем, изпълнили страна с храмове, в селата, параклиси, с проскинитирии, в нивите, имали една парче земя, и в ъгъла построили параклис и осветили мястото, нивите, пътищата, всичко.
Днес казват: Ама защо да строим храмове? Не съществува причина, това не произвежда нищо, не произвежда дело, един храм, един параклис, един проскинитарий. Няма причина да го правим – защото се научихме да отмерваме по друг начин нещата. Защо да ходим в църква цяла нощ да правим бдение, какъв е смисълът на бдението, не може ли да е пет минути? Да кажем там две думи, които да разберем, както казват някои, по-добре да отида за пет минути да кажа две думи да съм съсредоточен, отколкото да ходя нощем и да спя, да се прозявам и умът ми да броди напред назад. Или: защо да ходя в църква на Литургия? Ще отида на църква, когато няма никой вътре, да застана там две минути, да се помоля и да си тръгна.
Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия
Не разбираме, че Църквата, нашите отци са разглеждали всичко това в една друга перспектива. Литургия, бдението, постът, трудът, правостоенето, целият този аскетически живот на Църквата няма друг смисъл, освен да изцели човека, защото Църквата изцелява човека, тя не спасява чрез магия, не е съдилище, където, ако направиш пет добри дела, отменяш предишните съдебни дела срещу теб и си се спасил в чисто юридически смисъл. Църквата изцелява човека и както в медицината трябва да вземеш цял куп лекарства, което може да продължи и една година, и трябва стриктно да ги пиеш, да избягваш определени неща и да вземаш други лекарства, защото така трябва да стане. Самоубийство е да вземеш всички лекарства наведнъж, да кажеш: за какво да вземам по три хапчета на ден цял месец? Нека да изпия всичките първия ден, за да се излекувам още първия ден! Да, ако ги изпиеш още първия ден, непременно ще се излекуваш послесмъртно! Ще умреш и ще приключиш. Трябва да ги вземаш всеки ден в течение на дълъг период. Така действа Църквата. Църквата взема човека и го лекува реално, в дълбочина, чрез аскезата на поста, молитвата, богослужението, бдението, целият този метод, който светците са ни предали и така Църквата показва, че приема и възприема всеки човек както си е. Затова в Църквата всички имат място, няма значение дали си малък или голям, стар или млад, дали си с умствено изоставяне и дори тези с забавено умствено развитие и тези със синдром на Даун, и те са членове на Църквата, както и великите учени. Затова не е позволено да се намесваме в живота на другия човек.
Само синдромът на Даун ли е болест?
Днес има един проблем в Кипър, не знам дали го има в други страни, но ще го срещнете тези от вас, които са млади. Веднага щом забременее една жена, ще отиде да направи пренатални прегледи. Това означава, че лекарите, които използват своята наука за други цели, може да открият чрез съответните прегледи, че съществува вероятност детето да има синдром на Даун, и оттук лекарят ще се намеси да го убие, като, разбира се, майката – или баща – ще го заведе там да го убие. И така казват, че в Кипър няма вече проблем с деца със синдром на Даун. И човек казва, ама проблемът на Кипър са тези дечица, милите, които са като ангелчета, които имат синдром на Даун, или тези лекари, които имат синдром на убиец? И тези майки, които имат синдром на убийци? Това детенце, добре, болно е, родило се е, дошло е болно дете. Само този синдром ли е болест? Няма ли други болести? Тоест къде остава уважението към човека? Едно дете, което има този синдром, не е ли човек? Или, ако някой човек се разболее от друга болест и стане напълно непотребен, така да се каже, той не е ли вече човек? Църквата в никакъв случай не приема тази теория и затова поставя в същата категория и навярно и в още по-тежка категория тези хора, които правят аборти, жените, мъжете и лекарите и – с един непоколебим убиец, престъпник, който убива хладнокръвно и преднамерено.
Казвам това, за да се информирате и за да разберете как Църквата гледа на човека, как оценява човека, като човек, а не като машина; и така да спрете да казвате постоянно на децата си това да допринасяш в обществото и да направиш еди-какво си. Защото може да дойде час, в който детето да не може да допринесе с нещо и тогава само ще си направи извод, че след като не мога да допринеса с нещо, значи съм непотребен. Докато никой човек никога не е безполезен, какъвто и да е той.
превод: Константин Константинов
