Великден на границата
Май 1, 2019 in Начална страница, Сладкарница
Автор : Йордан Йовков
От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случай Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после, празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, които бяха насреща ни? Всеки е склонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито и да било враждебни действия. Но кой знае? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал офицерският кандидат? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно и всяка опасност, макар и отдалеч, предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Затова решихме да не ходим никъде.
Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството за самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после – леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи – всичко това стягаше душата и ни правеше мълчаливи. Аз четях нещо, офицерският кандидат лежеше на леглото си с подвити под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти той вече беше ставал, отиваше до прозореца и като пазеше сянка с ръце, доближаваше лице до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се връщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но последният път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:
- Най-после! Изгрява!
Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината се беше разведрила и на избистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.
Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта тук, на границата, всякога е едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е неговата фаза и колко трае – всичко това се знае най-подробно. „Защото какво е граничарят?“ – питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: „Очи и уши“. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.
И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено взе да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:
- Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост! – Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:
- Всяка година по това си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.
Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. Като че и сега усещам особения дъх на нова басма, както тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и друг брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше – сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи – говореше му тя, – мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш“. Вярвай ми, всяка нейна дума беше за мене несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи“ – продължаваше майка ми. „Ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне“. „Как ще възкръсне?“ – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно се беше умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице захласнато слушаше. „Как ще възкръсне?“ – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – „Щом запеят „Христос възкресе“, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“
Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето, запяха „Христос възкресе“. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го!“ Никой, разбира се, не ми обърна внимание, аз се сконфузих и не можах да разбера такова равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.
Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше вече и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.
Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаяни от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лъчи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.
Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушки в ръце, и Кузев и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знае отде – всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където на три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близко и по-ниско. Една-две секунди минават само и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.
- Гърците пеят – каза спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. – Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!
Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че се беше събрал най-гъстият мрак на нощта. Там блестяха хиляди светли точки, едни от които бяха близо и се сливаха като жаравата на огнище, а други, по-настрана, се движеха из тъмнината като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението – още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.
Но сега друго, също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по-задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.
Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някой от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.
Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето – навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха опрени върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.
Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха и последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната й следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта – кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.
Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни свърши. Месецът се беше издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.
Йордан Йовков
