Просто от любопитство
Май 6, 2019 in Начална страница, Сладкарница
Автор : Валерий Андонов
Много неща започват просто от любопитство. Бог ни е създал с любознателна природа и това не е случайно. И понякога една обикновена проява на любопитство е в състояние да ни накара да преосмислим много неща и да променим досегашното си мнение.
По този повод ми идва на ум една история, която ми разказа корабният ни готвач Стефан по времето, когато стояхме на котва в протока Малака, между Сингапур и Индонезия. Чакахме ред за кораборемонтния завод в Сингапур и междувременно сами извършвахме някои належащи ремонти.
Всеки ден прекарвахме по осем изтощителни часа в горещия пъкъл на машинното отделение, след вечеря подремвахме и през нощта – по четири часа на вахта на палубата в постоянно наблюдение на тъмната морска шир около нас, откъдето можеха да изникнат изневиделица пиратски джонки. Намирахме се в изключително опасен район, където много плавателни съдове биваха нападани и ограбвани от прословутите малайски пирати.
Това бе време на тревожно оглеждане и ослушване за подозрителни шумове и светлини на приближаваща опасност, но и същевременно на приглушени моряшки разговори, в които се споделяха съкровени неща, обикновено премълчавани в рутинното корабно ежедневие. Самата обстановка предразполагаше за подобни откровения.
През една такава „антипиратска вахта“ се сближих с готвача Стефан, с когото до този момент имах само делови контакти. За голяма моя радост разбрах, че той споделя вярата ми и е църковен човек от ранно детство. Това си имаше обяснение – той бил кръстен на и от именития си вуйчо – блаженнопочившия нине бивш митрополит Великотърновски Стефан.
От този момент ние станахме приятели, защото споделяхме убеждения, които обикновенно са голяма рядкост между нашето моряшко съсловие. Всяка вечер обичахме да сядаме на кърмата и да си говорим на различни теми, поемайки с благодарност приятния освежителен ветрец на залез слънце, докато гледахме как нажежения кървав диск бавно потъва в прохладната баня на теменужените води.
Веднъж си говорихме за изпитанията на вярващия човек по времето на тоталитарния период и той ми разказа следната история, в която герои се оказали той и прословутият му вуйчо.
Случило се през времето, когато отбивал войнишката си служба – някъде през осемдесетте години на миналия век. Били на полеви занятия и след изморителен марш дали кратка почивка. Войниците изпоналягали по тревата, а до тях офицерите и сержантите запалили цигари и подхванали разговори. По някое време зачекнали темата за т. нар. „връзкарство“ и един коментирал случая с техен колега, който се издигнал в службата. Накрая възкликнал със завист:
- Абе така стават нещата, който си има вуйчо владика…
Стефан до ден днешен не можел да си обясни, кой го дръпнал за езика внезапно да се намеси в разговора, като каже:
- Е, какво, аз пък като си имам истински вуйчо владика, какво толкова съм преуспял…
Сякаш бил хвърлил бомба. Началниците му го наобиколили и веднага взели да го разпитват. Зам.-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то) казал, че това е факт (по онова време за някои органи на властта нямало нищо скрито-покрито). И като се започнало – въпроси, смях, коментари. Видяло им се много любопитно и забавно. В тази епоха мнозина не знаеха нищо за вярата и за Църквата, защото пропагандата създаваше изкривена представа за всичко, свързано с тях.
И ето че в един момент един офицер заявил със смях, че в София бил виждал всякакви интересни личности – и артисти, и министри, че и самия Тодор Живков по манифестациите, но жив владика още не бил. И заявил на Стефан, че ако ги заведе да види вуйчо му, има от него три дена отпуск. И други изявили желание. Въпреки, че войникът напразно се опитвал да им обясни, че вуйчо му е много зает човек и че не е толкова лесно. Късно било да се дърпа. Заплашили го, че ако не уреди това, ще му се види тежка службата. А един военнослужещ много добре знае какво означава това…
И така, Стефан се явил в Митрополията, като се проклинал за лекомислено изтърваните думи. За щастие владиката бил там и като изслушал разтревожения си племенник, се съгласил да приеме „другарите офицери“ през следващата седмица. Така отпаднало първото притеснение, но оставало и друго. С основание войникът се боял от самата среща на невярващите си командири с най-уважавания от него човек и от нелепата ситуация, в която може да се озове. Чувствал се като попаднал между два огъня и нямало да си прости, ако стане причина вуйчо му да понесе евентуално оскърбително за владишкото му достойнство отношение от хора, нямащи никакво уважение към Църква и вяра. От друга страна, началниците му можели да изтълкуват кой знае как една създала се нелепа ситуация по време на разговорите и после да си го изкарат на него. Въображението му рисувало картини, една от друга по-неприятни. Оставало му само да се моли и да се надява на небесния си покровител за своевременна помощ.
Късно било за каквито и да било терзания. Няколко дни по-нататък той в унило настроение водел групата офицери към Митрополията, слушал как си разменяли вицове и шеги за духовници и избухвали в смях като хора, тръгнали на някакъв предстоящ забавен спектакъл.
Но в момента, в който преминали през масивната желязна врата на митрополитската сграда и се озовали в приемната за гости, забелязал как настроението им се променило. Вече не изглеждали толкова лекомислено весели. С любопитство, примесено с някакво едва доловимо притеснение хвърляли бегли погледи към стените, на които висяли окачени големи икони със строги, непонятни за тях образи. Цялата тържествена и тежка обстановка – голямата дъбова маса, масивните столове, червената покривка, голямото разпятие и паната със странни за тях изображения създавали в тях някакво непонятно чувство за страхопочитание.
То стигнало върха си, когато самият владика влязъл в стаята и сякаш я изпълнил цялата с тържествената си осанка на достолепност и строгост. Като по команда военните се изправили и се изпънали, докато домакинът им ги приветствал с добре дошли и им казвал, че се радва да се запознае с български офицери, защитници на майка България. Сърдечно стиснал ръцете им и се разпоредил да им поднесат гръцко кафе, гръцки коняк и някакви сладки, като прибавил с усмивка, че въпреки, че кафето не е „Инка“ (цикория – заместител, която беше в масова употреба по това време), а истинско натурално кафе, се надявал то да им хареса.
След което повел увлекателно и непринудено разговор за воинската служба, за нейната тежест и отговорности, за специфичните проблеми на семействата на военните, като не пропуснал да ги попита и за техните лични такива. Като засегнали армейския бит, шеговито си припомнил някои стари негови спомени от времето, когато сам отбивал войнишката си служба.
Неусетно разговорът станал по-непринуден, ледовете се стопили и гостите взели да задават различни въпроси относно духовниците и свещеническата служба. Въпроси, доста наивни и разкриващи пълното им неведение по тази тема. Но те били далеч от ония провокативни питания, с които смятали да се забавляват при срещата с „началника на поповете“, както се изразявали те по пътя си насам. Митрополитът им отговарял спокойно и добронамерено, с едва доловима усмивчица в крайчеца на устните си. И Стефан почувствал, че страшните му опасения започват да отпадат и всичко протичало съвсем гладко.
Гостите съвсем се отпуснали и оживили, когато разговорът се пренесъл на тема военна история. Домакинът им ги въвел неслучайно в руслото на гордостта от военните победи на българското оръжие през вековете, като не пропуснал да изтъкне и ролята на Българската църква и на нейните забележителни духовници в борбите за национално освобождение и оцеляване на българщината, на тясната връзка в миналото между българските военни герои от една страна и на духовенството от друга. Споменавали се имената на патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на поп Грую Бански от четата на Бенковски, на поп Харитон, на цялостния принос на националната ни Църква в отечествената ни история. За всички, които са се борили с оръжие в ръка или са водили духовна борба за българската свобода, за вярата ни, която е част от народната ни идентичност, както и за опазване на българския език и култура.
По всичко си личало, че гостите останали силно впечатлени от срещата. На раздяла владиката им заявил, че ще се радва да го посетят и друг път, като с шеговит тон помолил да не бъдат толкова строги със скъпия му племенник, който е добро и изпълнително момче.
По обратния път изминали в почти пълно мълчание, крачели замислени и потънали в мислите си. Изведнъж не някой друг, а политическият офицер нарушил мълчанието, като изрекъл сякаш сам на себе си:
- Да, Църквата… Каквото и да говорим, все пак тя… За нейната роля в историята на България и… Някои неща не могат да се отрекат. Да. И изобщо, като си помислиш…
И млъкнал, сякаш се боял да не каже нещо излишно, което би влязло в явно противоречие на политическите беседи, които бил длъжен да изнася.
Накрая Стефан завърши развълнувано:
- Ех, братко, ако щеш вярвай, не се зарадвах толкова на дадения ми отпуск и че всичко въобще мина благополучно, а на това, че тези мои началници получиха един хубав урок. Сигурен съм, че си промениха мнението за Църквата, за духовенството и за всичко, което преди осмиваха и гледаха с неуважение. Защото по-нататък не чух повече от устата им никакви глупашки шеги по адрес на вярващите хора. И се радвам, че неволно и аз допринесох за тази промяна в мисленето им, макар че в началото съжалявах и бях уплашен. Но, както е казал народът, човек едно мисли, Бог друго решава. Да бъде благословено името Му!
