Духовната Одисея

Май 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : О. Спиридон Василакос

Името на Одисей не е случайно – има за корен οδύνη (страдание). Одисей е човекът, който изпитва болка, разпнатият човек, който се бори да се върне в своята родина, Итака. Нима Одисей бил свръхчовек? Супермен? Имал такива свойства? Смятаме, че бил толкова силен, за да преодолее такива състояния? Не, бре хора, едно нещо има – цел, крайна точка, насока, копнеж, любов към своята родина. Това му давало силата, това трябва да разберем. Казваме определени пъти „И аз какво да правя?“ Същото би могъл да каже и той. „И аз какво мога да правя? Нима имам толкова сила?“ Никой не е свръхчовек, никой не е супермен, но онзи човек, който обича, който копнее, който има цел и крайна точка, знае какво иска, знае къде отива, знае кой е. Този човек черпи сила от неговата цел и крайна точка и затова може да се бори, да преодолява пречки и да се насочва към своята любов. Това ни липсва.

От любов Бог идва при човека. На мен това, което ми липсва, е тази любов, която Христос има към човека, любовта и копнежът, който Одисей има към Итака. Това ми липсва и затова нямам сила. Затова зарязвам всичко, оставям оръжията, отклонявам се, затова много пъти зарязвам моята борба, усилие, пътуване. Това ми липсва. Не е силата, нека не се крием, не ни липсва сила, а не обичаме с все сила нашата крайна точка. Един друг велик отец на Църквата казва: бре хора, очаквате да намерите покой тук? След като тук сме бежанци, след като родината на човека е Христос, и ти чакаш тук да намериш покой, мир, спокойствие? Бежанец си, на пътя си, вървиш в конкретно пътуване. Можеш ли да намериш покой извън дома си? Можеш ли да живееш далеч от родината си? Така разбираш, че приличаме на Одисей, който се бори да се върне, среща много фалшиви рай-ове, но той се интересува само от своята истинска родина. И след като съществува Итака, нищо не може да го спре. Това му дава сила. Нищо друго. Да видя да излиза дим от комина на дома ми и да умра! Този човек не се спира пред нищо. Това, което ни липсва, е любовта към крайната точка, към родината на всеки от нас: Христос.

Обикновено виждаме Одисей да пътува в морето. Случайно ли е това? Не. Защото морето прилича много на живота ни. Имаме много общи черти с морето. Човекът има дълбочина, която не може да си представи. Човекът има ширина, необятен е, като морето. Човекът има спокойствие, има смут. Той е плитък и дълбок. В морето има месоядни риби, а в човека има душеядни риби, които ядат душата му. Морето прилича много на нашия живот. Одисей, този разпнат човек, който не копнее за нищо, освен за своята родина, е сред бурята, в дълбочината на морето, в спокойно море, или корабокрушира много пъти, защото това море е самият ни живот. Трудностите, които Одисей среща, среща и всеки от нас.

Да видим някои от изкушенията на Одисей. Помните ли островът на лотофагите (лотосоядците)? Ядели плода, който външно бил много хубав, но този плод ги карал да забравят. Забравата е болест за човека. Това, което Бог му е дал, е паметта. Забравата е болест. И днес има много плодове, които ядем, вкусваме и забравяме – завлича ни техният вкус, забравяме нашия път, крайна точка, родина, пътуване, борба. Имаме много такива плодове. Техният вкус създава тази забрава и там става следното. Спирам пътуването, излизам от пътя, оставям борбата и, най-лошото, смятам моята кратковременност за вечност, защото времето ми е едно пътуване, средството, което ще ме постави във вечността. Това е моето време.

Съществуват хиляди неща в живота, хубави плодове, имат сладък вкус, които обаче ме карат да забравям. Св. Николай Велимирович казва нещо много хубаво. Забравям моята крайна точка, забравям родината си, не чувствам, че се намирам на един мост, който ме отвежда от времето във вечността, а се опитвам да построя своя дом върху моста. Колко безумно – да влагам средства и да строя върху мост. Това означава, че съм забравил накъде отивам, за какво съм създаден, забравих заради хилядите плодове, които съществуват около мен, които вкусвам, и започнах да строя и влагам средства във всичко това, което никога няма да изпълни живота ми. Каквото и да правя и да взема, колкото и да ям, колкото и да имам, душата ми ще остане празна.

Чували сте за Аристотел Онасис. Веднъж влязъл в едно кафене. Характерен случай. Бил на екскурзия, с неговия екип, сътрудници и приятели. Влязъл в кафенето, където дядовците пиели кафе. Всички станали и веднага щом го видели, скочили да го поздравят, побутвали се и си казвали: „Хайде, ще вложи пари в селото, ще оправи едно, друго!“

Един дядо си сърбал кафето, сякаш нищо не е станало, и си четял вестника. Онасис изгледал всички, видял дядото, който не помръднал, отишъл при него и му казал:

- Как си?

Дядото го погледнал:

- Добре!

- Познаваш ли ме?

- Защо, ти познаваш ли ме?

- Аз съм Онасис!

- А аз съм Карамитос!

- Аз съм Онасис! Половината свят и повече е мой!

- Слушай приятелю! 1.50 см си ти, 1.50 см съм и аз. Няма разлика между нас. И се отдръпни, защото сега си пия кафето!

Защото дядото бил мъдър и знаел много добре, че колкото и да имаш, каквото и да имаш, то няма да те изпълни и няма да го вземеш с теб. На моста си. Както минава бедният, ще минеш и ти. Както бедният ще си замине от този свят, така и ти ще си заминеш от него. И колкото вземе той с него, толкова ще вземеш и ти. Но определени пъти – ям толкова плътски плодове и толкова материални плодове, че забравям пътуването, излизам от борбата, изоставям моята крайна точка и губя същността на живота си.

Одисей среща Циклопа. Чудовищата в „Одисея” не са просто чудовища, които се движели навън, а са чудовища, чудовищни състояния на душата. Циклопът, който бива описван като гигант, с едно око и т.н., това еднооко чудовище го носим в нас. По какво се различава Циклоп от едно тяло без душа? От една душа без дихание? От вяра без доверие? От любов без жертва? И от молитва без отдаденост? Всичко това са чудовищни вътрешни състояния. Еднооки състояния. Не сме ли еднооки? Ще ви кажа следното – за да видите Циклопа в мен. Когато аз мразя другия човек, сякаш не го виждам пред мен. Мога да му сторя зло, да го залича и унищожа – тогава не съм ли Циклоп? Не съществува ли тогава Циклоп в мен? Другото око къде е? Окото на душата, на любовта да види другия човек, да му състрадава, да го оправдае, да го уважи, да го обикне, да му прости?

Циклопът е в мен. Когато смятам, че съм жив, а съм умъртвил душата ми. Душата ми е умряла. И понеже виждам и говоря, смятам, че съм жив, но душата е умряла. Циклоп съм. Само тялото функционира, само едно око. Колко такива хора съществуват, повече са мъртвите, които изглеждат като живи. Върху гробовете пише – роден еди-кога, починал еди-кога. Това е грешка. За да кажем истината, поне на гробището трябва да я казваме: умря 18 годишен и го погребаха на 85 г.! Това е истината. Когато душата е умряла, си Циклоп. Чуваме нещо по новините и се питаме как можа да го направи? Простете ми, ще кажа краен случай: нима е възможно родителят да издевателства над собственото си дете? Циклоп е защото гледа само плътта, любовта, бащинското чувство, сродството, кръвта са ослепени и умъртвени, не вижда, сляп е. Само плът вижда. И плътта какво иска? Само плът. Не може да различи дали е дете, дали е твоя кръв. Виждате, тези чудовищни състояния съществуват в нас.

Одисей, казва Омир, в даден момент стигнал в Итака. Веднага щом видял, че пристига, се успокоил и заспал. Но неговите другари видели меха, който имал, и си казали: има съкровище в него! Те отишли, отворили го, но въздухът ги издухал и така Одисей отново се отдалечил от Итака, отново загубил пътя и влязъл в нови премеждия.

Знаете ли колко много неща смятаме за съкровище и отиваме и ги отваряме? И те в крайна сметка изтерзават жестоко живота ни. Определени пъти смятаме, че един човек е съкровище и искаме да го завземем. Отиваме, отваряме меха и внезапно се оказваме извън душата ни, извън живота ни, в невероятно терзание. Знаете ли защо се случва това? – защото вземаме нашите отпадъци (т.е. страстите) и ги смятаме за съкровище. И не само това.

Ако сме приспани, ако сме Циклопи, ако мислим, че сме успели и сме стигнали в родината си – именно тогава погиваме. Затова отците на Църквата говорят за бодърстване. Да бъдеш буден, бре детето ми, да държиш оръжието, защото не знаеш, не вярвай, че си стигнал. Св. Исаак Сириец казва – недей да вярваш, че си стигнал. Не оставяй борбата, дръж се за Бога, пребъдвай в молитва, в покаяние, не казвай „Аз съм си добре!“ Добре, покаях се, изповядах се, давам малко милостиня. Не го казвай, защото там, където мислиш, че си стигнал, в съня ти ще задуха този вятър, този, който не си очаквал, ще те дезориентира, ще те изкара от твоето пътуване и ще те постави в други състояния и терзания. Разбирате колко много всички тези неща се отпечатват в живота ни. Помните св. Антоний Велики. Тези подвижници се борили до последен дъх. Не оставяли борбата, умирали и гледали и от двете страни, защото не знаели откъде ще изскочи врагът. Дяволът отишъл при св. Антоний и му казва – „Хайде бе, Антоние, ти ме победи!“ А светецът бил на умиране. “Ти ме победи” – казал светецът. Тоест дяволът искал да го хвърли в егоизма, да го накара да отвори меха на егоизма, да го завлече и след толкова път и борба да го прогони от царството Божие. „Антоние, ти ме победи!“ – казал дяволът. „Не. Ти ме победи“ – казал светецът. Внезапно душата му излязла от тялото, Ангелите я взели и започнала да възхожда към небето, а дяволът останал долу на земята. Светецът му казал:

- Сега те победих.

Докато не влезем вътре, никога не сме сигурни, никога не сме обезопасени.

Децата на един велик отец на Църквата му казвали:

- Сега (ще) си в Рая.

- Не!

- Е, как, толкова години молитва, пост, милостиня, бдения, толкова години!

- Не!

- Ама в Рая (ще) си!

- Деца, да вляза първо вътре, да чуя вратата да се затваря зад мен и след това ще кажа, че съм.

Това е благоразумие. Когато кажа „Стигнах”, тогава реално мога да се подхлъзна най-лошо и да се окажа там, където не го вярвам и не очаквам.

Помните Кирка – магьосницата, която правила нещо, което ни се струва невероятно – превръщала хората в свине. А ние казваме: „Да бе, какви са тия приказки? Хайде сега! Магьосница, която превръщала човека в свиня. Друг път!“ Я ми кажете, алчността какво прави с човека? Сластолюбието? Славолюбието? Колко други такива магьосници искате да намерим? Виждаш един човек да не зачита нищо сред алчността. Знаете ли какво ще рече алчност? Ставаш скот, толкова безчовечен, че можеш да ощетиш и собственото си дете.

Един случай, разказва го велик духовник, живял в Атина вече покойник. Един богат човек лежал в болницата. Той не бил разделил наследството си. Духовникът отишъл, изповядал го и накрая му казал:

- Много те моля, чуй ме, не знам какво ти казват другите, аз ще ти кажа истината: заминаваш си от този свят, всичко, което имаш, нищо няма да ти помогне, да не се „избият” децата ти след това. Моля те, раздели наследството си, припиши го на децата си, да не се изпокарат след това! Свали тази тежест от теб.

- Не!

- Много те моля!

В даден момент болният извикал сина си и му казал:

- Ела тук! Ще отидеш в офиса, с този ключ ще отключиш, вътре има едно сандъче, донеси ми го!

Синът му се втурнал и духовникът си казал: „Сега ще раздели наследството си, ще се облекчи, ще се успокои”. Да бъдеш в твоя сетен час, на границата, да знаеш, че си заминаваш. Вижте каква магьосница може да е алчността. Синът му взел сандъчето, върнал се в болницата, дал му го, отворил го, вътре имало спестовни книжки, документи, скъпоценности. Той прегърнал сандъчето, стиснал го здраво и умрял.

Този човек заслужва жив да го оплачеш – да се облегнеш на парите в онзи момент, в който трябва да се облегнеш на Бога и да помислиш дали не съм онеправдал някого и да се опиташ да уредиш неуредените въпроси. В онзи час вместо да прегърна Бога и човека, прегръщам сандъчето с документите и скъпоценностите?

Магьосница е алчността, магьосница е сластолюбието, тя те кара да не зачиташ нищо, нито твоя човек, нито никой, нито децата си. Защото ще ти даде пет минути наслада и ще те направи скот. Ще те постави в едно скотско състояние. Славолюбието е магьосница – кара те да измамиш, да предадеш, да отхвърлиш и заличиш всичко, за да се задържиш на стола си. Сякаш столът ти ще те спаси. Сякаш ти дава нещо. Единственото, което може да ти даде, е самота, защото другият идва и не се кланя не теб. Разбира се, как с тази магьосница да се събудиш? Той не се покланя на теб, а на твоя стол и звание и веднага щом ги загубиш, няма да иска дори да те заплюе. Знаете ли какво прави Христос? Всички тези свине, които идват, в които, простете ми, много пъти ни превръщат магьосниците, които съществуват в живота ни, всички тях Христос ги удавя. Помните какво направил с хванатия от бяс. Хвърлил свинете в морето и те се удавили. Христос дави нашето скотско състояние, за да възкреси човека. Удавя нашето скотско състояние.

Помните ли сирените? Сирените имали женска глава и тяло на хищническа птица, като тези, които гледаме в документални филми, които могат да сграбчат цяло животно и да го вдигнат във въздуха. Глава на жена, с тяло на птица. Женската глава е стръвта. Много пъти зад това, което ни се струва красиво, се крие един хищник. И стръв за много състояния и много лица е красотата, която ще те привлече, ще те умъртви и ще загубиш твоята красота.

Сега отвсякъде рекламират всичко красиво, но само Бог знае какво се крие зад него, какъв хищник се крие зад него. Затова внимавайте със стръвта. Много е опасна. Един ден видях една табела – „жива стръв!“ Живата стръв е много опасна.

Тези сирени пеели много хубаво и можели да завлекат другия с песните си. Какво прави Одисей? Казва, че не е сигурен за себе си. Аз с моя егоизъм какво бих казал – „Аз да се увлека?! Аз да падна?!“ И с това вече съм се подхлъзнал и паднал. Одисей не е сигурен. Какво казва на събратята си, на сподвижниците си? „Вържете ме за мачтата. Не съм сигурен за себе си. Ако чуя песните, може да се увлека. Вържете ме!“ Внимавайте. Човекът, за да не се увлече от която и да е красота, всъщност не от красотата – защото красотата има връзка с дълбочината, а от която и да е фалшива красота, която е стръв, трябва да се върже за мачтата. Нашата мачта е Кръстът. Неслучайно Господ идва и казва „искаш ли да Ме следваш? Отречи се от егоизма и вземи кръста си.“ Кръстът означава постоянно да се трудя да живея съгласно Евангелието. Покрай сирените минали и аргонавтите, но те слушали песента на Орфей, която била много по-хубава от песента на морските сирени и така не се увлекли.

Има ли нещо по-хубаво от думите на Христос? Чуйте думите на Христос – „Няма да те оставя, няма да ви оставя сираци, няма да ви оставя сами, каквото искате от мен, Аз ще ви го давам. Аз ще стана храна да Ме ядете и вода да Ме пиете“. Кой друг казва това? Има ли нещо по-хубаво? Другите искат да ни изядат, а Христос идва и казва: „Аз не искам да ви изям, а да Ме ядете“ (т.е. св. Причастие), да ядете малко вечност. Съществува ли нещо по-хубаво? Тази песен, която може да ни накара да не се увлечем от сирените, са думите на Христос, а мачтата е Кръстът. Така ще минем през много сирени.

Подводен камък обикновено е самият ни егоизъм. Помните ли капитанът на Титаник? „Зная пътя, има айсберги, с такъв кораб аз отивам навсякъде! Ще стигна даже първи. Ускоряване, увеличете скоростта! Да стигнем по-бързо!“ И нещастието станало и загинали толкова хора. Така потъваме, благодарение на нашия егоизъм.

Понякога казваме – „Еди-кой си ми стори едно, друго“. Оправда ли те? Да. Хубаво. Направи ми една услуга. Да седнем тук заедно, но искам да ми кажеш истината. Погледни себе си и твоя житейски път. Виж и този на другия. Кой от двама ви онеправда повече? Замисляш се и казваш: „Хм, аз!“ А скара ли се на себе си, както тръгваш да се караш с другия? „Не“. Защо? В даден момент трябва да намерим виновника за нашите избори. Трябва да разберем, че този, който ни е онеправдал повече от всички, е нашето аз. С него трябва да се борим, и върху него трябва да поработим.

Помните острова на Слънцето. Тази част винаги ме е затруднявала. Четях и препрочитах, опитвах се да видя какво става. Чуйте какво станало там. Там имало 450 волове и 450 овце. И другарите на Одисей взели и яли. Внимавайте. Годината в древността имала 450 денонощия. Разбирате ли какво изяли другарите на Одисей? И затова потънали. Изяли (т.е. пропилели) времето си. Затова нека не пропиляваме времето си, Времето е драгоценно. Ще живеем ли повторно днешния ден? По-скоро живяхме ли го? Я помислете колко вечери загубихме? Колко сутрини, колко време загубихме, колко време пропиляхме? Затова потъваме. Защото времето ни е дадено да живеем, да създадем, да родим, да се зарадваме, да дадем. Представете си колко време загубихме. Пропилях живота си и сега седя и се страхувам от смъртта? Не живях живота си, прахосах времето си, и сега се боя от смъртта? Как става това? Виждате, днес съществуват всички средства да загубиш времето си. Някой ти казва: „Чакай да вляза в интернет, да видя новините!“ И седи пет часа. Какво правиш? Какво новини гледаш? Новини ли са това? Ние не сварвахме да видим новини. Една-две новини и край. Сега обаче трябва да ти го кажат с всяка подробност. Веднъж казах на един журналист: милост! 7 часа! Нарочно бях преброил часовете. Показвахте: „Той излезе, отново влезе, друг излезе…“ Какво говорите? Това новини ли са? Нямате ли малко срам! Отче, какво да правим – извънредни часове! – за които им плащали.

Затова нека внимаваме да не пропилеем времето си.

Знаете ли къде било най-голямото затруднение на Одисей? – то не е да стигнеш само в родината, в душата. Не е това. Когато стигнеш в душата, те очакват „женихите“, които какво искат? Искат Пенелопа. Тоест същността, животът, диханието на душата. Това искат да вземат, да експлоатират, да откраднат. И нашите женихи не са отвън, на пътя, а са нашите страсти. Затова е нужна борба не само за да стигна до моята родина, но и когато стигна, да се боря. И е сигурно, че чак след това ще намеря покой. Не забравяйте, търсим Бога. „Царството Божие вътре във вас е“. Вътре в мен трябва да се върна, защото съм разпръснат навсякъде и затова съм никъде. В мен да се върна, там ще срещна Бога, там ще Го живея.

Още нещо. Одисей отива при Циклоп. Гледа пещерата, отвън има лаврови клонки (дафинов лист) – това напомня ли ви нещо? Както украсяваме храмовете ни за Възкресение. Лавровите клонки означават победа. И ние празнуваме Възкресение, започвайки от Неделя Вайя – Цветница, където пеем „носейки символите на победа” – т.е. върбовите и палмови клонки. Пред пещерата на Циклоп има клонки. Очаква някой победител. Който влизал в пещерата, повече не излизал. Одисей влиза в пещерата с 12 другари. Това говори ли ви нещо? Одисей, изстрадалият подвижник взема 12 другари и влиза в пещерата на Циклоп. Христос, Разпнатият, с 12 ученици влиза в смъртта, за да може да я победи, да излезе от пещерата, от ада. Христос слиза в ада, и адът се огорчи. Адът се научил да изяжда тези, които влизали в него. Докато тук тръгнал да погълне Христос, но се вгорчил, не се усладил. Какво услажда смъртта? Грехът. Той е „солта и пиперът”. Но сега погълнал Безгрешния и не можел да Го задържи. Одисей влиза в пещерата. Взел един кол, одялкал го, наострил го, както остриш молив, овъглил го в огън, дал го на четирима свои другари и те ослепили Циклопа. Одисей влязъл с 12 другари – Христос, Разпнатият има 12 ученика, четирима евангелисти, които потопили перото си в огъня на Пресветия Дух, Евангелието, което ослепява дявола и смъртта. И как излезли от пещерата? Прегърнали агне. Кое е агнето? Божият Агнец, Който взема греха на света. Виждаме как излизаш от смъртта, как я ослепяваш и в прегръдката на Божия Агнец излизаш от смъртта, от ада. И когато излязъл от ада, от пещерата, Одисей какво казал, коя била неговата идентичност, когато Циклоп извикал – кой си ти? „Никой” – казал Одисей. Никой. Колко хубаво нещо! Защото човекът, който има смирение, казва: аз съм Никой. Той има реална сила, той прегръща Божия Агнец, Христос, и той ще надхитри смъртта. Животът на този човек е победа и триумф над смъртта.

Помня един епископ, свята душа, не знаеше, че ще почине, почина внезапно, по-скоро знаеше, подписът му винаги бе: „Григорий, Касторийски митрополит“. И в последния си текст написа – „аз, никой“. Прегърнал Агнеца излязъл от смъртта и се отправи към царството Божие.

Превод: Константин Константинов