Студент
Май 15, 2019 in Начална страница, Сладкарница
Автор : А. П. Чехов
Отначало времето беше хубаво и тихо. Цвърчаха дроздове и в съседство, откъм блатата, се чуваше някакво животинче, което жално скимтеше, като че ли свиреше в празна бутилка. Провикна се един горски бекас и изстрелът по него оттекна игриво в пролетния въздух. Но когато в гората се стъмни, неочаквано от изток задуха пронизващ вятър и всичко се умълча. По поляните се разпростряха ледени тръни и в гората стана неуютно, глухо и безлюдно. Ухаеше на зима.
Иван Великополски, студент в Духовната академия, който се връщаше след дълго отсъствие у дома, вървеше през цялото време по пътечката сред прогизналата от влага поляна. Пръстите му се вкочаниха, а лицето му пламна от вятъра. Стори му се, че внезапно настъпилото застудяване е нарушило реда и синхрона в природата и поради това се свечери по-бързо, отколкото трябваше. Наоколо беше пусто и някак си особено мрачно. Само в зеленчуковите градини на вдовиците до реката светеше огън. Далеко, на около четири версти, където беше селото, всичко беше потънало в гъста и хладна вечерна мъгла. Студентът си спомни, че когато излезе от дома, майка му , седейки в сянка на пода, чистеше самовара, а баща му лежеше на печката и кашляше. Обикновенно на Разпети петък вкъщи нищо не се готвеше, а страшно му се искаше да яде. И сега, свивайки се от студ, студентът мислеше за това, че точно същият вятър е духал и при Рюрик, и при Йоан Грозни, и при Петър, и че при тях е имало точно същата люта бедност и глад, същите парцаливи сламени покриви, невежество, мъка, същата пустиня наоколо, мрак, чувство за гнет – всички тези ужаси са били, има ги и ще бъдат. И ще минат още хиляда години, но животът няма да стане по-хубав. Не му се искаше да се прибере у дома.
Зеленчуковите градини се наричаха „вдовичи“ заради това, че бяха собственост на две вдовици – майка и дъщеря.
Огънят гореше буйно, с трясък, осветявайки надалеко разораната земя. Вдовицата Василиса, висока подпухнала старица в мъжка полушуба, стоеше до огъня и гледаше замислено в него. Нейната дъщеря Лукерия – малка, тиха, с глуповат израз на лицето, седеше на земята и миеше котлето и лъжиците. Очевидно току-що бяха вечеряли. Чуваха се мъжки гласове – това бяха местни работници, които пояха конете си на реката.
- Ето, че зимата се върна – каза студентът, пристъпвайки към огъня. – Здравейте!
- Не те познах, Бог да е с теб! – каза тя.
Поговориха. Василиса, жена с опит, служила някога на господари, а по-късно и като бавачка, се изразяваше деликатно, милата й усмивка не слизаше от лицето й. Дъщеря й Лукерия – селска жена, мачкана от мъжа си, само гледаше мълчаливо студента със странен, като у глухонемите, израз.
- Точно така се е грял около огъня и апостол Петър – каза студентът, протягайки ръце към огъня. – Значи, и тогава е било студено. Ах, то е била страшна нощ, бабо! Изключително унила, дълга нощ!
Той погледна наоколо в тъмнината, трескаво завъртя глава и попита:
- Беше ли на Дванадесетте Евангелия?
- Бях – отговори Василиса – Ако помниш, по време на Тайната вечеря Петър казал на Иисус: „С Теб съм готов и в тъмница да вляза, и на смърт да отида“. А Господ му отговорил: „Казвам ти, Петре, днес петелът няма пропее, докато ти три пъти не се отречеш, че ме познаваш“. След вечерята Иисус смъртно тъгувал в Градината и се молел, а бедният Петър се измъчил, отслабнал и не можел да спи. След това, чу ли, в същата тази нощ, Юда целунал Иисус и Го предал на мъчителите. Вързан Го водили към първосвещеника и Го биели, а Петър, изнемощял, измъчен от мъка и тревога, недоспал, предчувствайки, че на земята ще се случи нещо ужасно, вървял след Него… Той обичал Иисус страстно, до безпаметност, и мъчително гледал отдалече как Го биели…
Лукерия остави лъжиците и отправи неподвижен поглед към студента.
- Стигнали до първосвещеника – продължи той. – Започнали да разпитват Иисус, а работниците в същото време запалили огън сред двора, защото било студено. С тях около огъня стоял и Петър и се топлел, както и аз сега. Една жена го видяла и казала: „И този беше с Иисус“, значи и него трябва да го водят на разпит. И всички работници, които се намирали около огъня, изглежда са го погледнали подозрително и сурово, защото той се смутил и казал: „Аз не Го познавам“. След малко отново някой, разпознал в него един от учениците на Иисус, казал: „И ти си един от тях“. Но той отново се отрекъл. И трети път някой се обърнал към него с думите: „Не те ли видях днес с Него в Градината?“. Той за трети път се отрекъл. След това тутакси пропял петел и Петър, поглеждайки отдалеч Иисус, си спомнил думите, които Той му казал на вечерята. Спомнил си, излязъл от двора и горчиво-горчиво заплакъл. В Евангелието е казано: „И като излезе вън, горко плака“. Представям си: тиха-тиха тъмна градина и в тишината едва се чуват глухи ридания…
Студентът въздъхна и се замисли. Продължавайки да се усмихва, Василиса изхлипа, едри сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, като че ли се срамуваше от сълзите си, а Лукерия, гледайки неподвижно студента, се изчерви и изразът й стана тежък, напрегнат, като у човек, който сдържа силна болка.
Работниците се връщаха от реката. Един от тях, яздейки кон, беше вече наближил и светлината от огъня го осветяваше. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи нататък. И отново тъмнината го обхвана и ръцете му започнаха да измръзват. Духаше жесток вятър, зимата се връщаше и по нищо не личеше, че вдругиден е Великден. Студентът мислеше за Василиса: „Щом тя се разплака, значи всичко, случило се в оная страшна нощ, има за нея някакво значение…“
Той се огледа. Самотен огън мержелееше в тъмнината и около него вече не се виждаха хора. Студентът отново си помисли, че щом Василиса се разплака и дъщеря й се смути, то очевидно това, за което току-що бе разказал и се бе случило преди деветнадесет века, има отношение към настоящето – към двете жени и вероятно – към него самия, към всички хора. Щом старицата заплака, то не е защото той умее трогателно да разказва, а защото Петър й е близък и тя с цялото си същество е завладяна от това, което се е случило в душата му.
Изведнъж радост развълнува душата му и той даже се спря за минута да си вземе дъх. „Миналото“ – помисли той, – „е свързано с настоящето с непрекъсната верига от събития, произлизащи едно от друго“. Стори му се, че току-що видя двата края на тази верига: докосвайки единия край, трепва другия.
Докато си проправяше път през реката, а и след това, изкачвайки се по възвишението, гледаше своето родно село и на запад, където като тясна ивица светеше хладната обагрена заря, мислеше за това, че правдата и красотата, направляващи човешкия живот там – в Градината и в двора на първосвещеника, са продължили и до ден днешен, и очевидно са останали главното в човешкия живот на земята. И чувството за младост, здраве, сили, – той беше само на двадесет и две години – неизразимо сладкото очакване на щастие – невъобразимо, тайнствено щастие, го обхващаше лека-полека и животът му се струваше възхитителен, чудесен и пълен с огромно съдържание и смисъл.
Източник: сп. „Амвон“, бр.1 (год.4), април 2008
