За духовните съблазни на новообърнатите християни
Май 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети
Автор : Протойерей Артемий Владимиров
Тази тема е интересна за всички, които внимателно наблюдават извършващото се в собствената им душа и които са обезпокоени от нравственото състояние на нашите съвременници.
Апостол Павел в едно от посланията си заповядва на своя ученик да не възлага бързо ръка на новообърнати, за да не се възгордеят и да не бъдат уловени в дяволската мрежа. Именно тая гордост, това самолюбие на израснали в езическа среда, провокират всички грешки, присъщи на новообърнатите.
В Богопочитанието и Богопознанието у новообърнатите се случват различни духовни подмени – това, което произтича от зримия свят и от света на злите духове, се пренася върху божествените предмети.
Изкривява се ролята на човешкия разум, чувствата и волята: Богопочитането и Богообщението изглеждат ту твърде достъпни, ту твърде необхватни. В отношението към близките, човешкото замества Божественото; в отделни лица, особено с духовно звание, съществува стремеж да се видят свръхавторитети.
Поради липса на достатъчно духовен опит, новообърнатият често пренася своя опит от общението със света върху общението с надматериалното битие на Господ Бог. Често той не забелязва изкуственото съкращаване на дистанцията между Всесвятия Бог и човека, с пропадналото от греховете сърце. Такава приближеност към Бога в ума налага своеобразен печат върху състоянието на всеки новообърнат, попаднал под тази съблазън. Неволно човек започва да усеща себе си като приближен на императора и започва да се занимава с духовно съчинителство, виждайки проявление на Божествената промисъл там, където го няма.
Често тази болест се проявява като измамен мистизицъм. Особено податливи са представителките на нежния пол. Навярно като същества по-романтични, представите им са емоционално украсени и те започват да приписват определено нравствено значение на разни дребни, мимолетни неща: „Защо е това, а какво точно означава? Видимо Господ ми подсказва да правя това и това…“ Започват да съпоставят дати, дни, месеци, седмици и години – появява се своеобразна мистика на числата, която се превръща на моменти едва ли не в окултизъм.
Тъй като главната потребност на християнина е молитвата, то много често у новообърнатите, искрено ревностни към Бога хора се наблюдава явление, което може да се нарече молитвено опияние. Сама по себе си молитвата е дело свято, но не случайно благочестивата душа е като ладия, снабдена с две весла, тъй като благодатта Божия действа в нас не без нашата воля. Това опияние нарушава дневния режим, баланса между духовните и веществените ни занимания, водещо до загуба на острота и трезвеност при възприемането на хората и събитията от света и което е странно, до угасване на чувството за отговорност и дълг. Понякога новообърнатият изпада в тази крайност, отделяйки за утренната молитва часове, без да цени времето, дадено от Бог за разумна употреба.
Другият фактор, изкривяващ нашето Богопознание, е стремежът да се ускори това, което сме призвани да вършим по Божия воля, т.е. достигането до нравствено съвършенство. Най-деятелните от нас са свикнали в светския си живот да дават всичко със собствени сили. Много от нас помнят т.нар. месечни планове от времето на социализма и задачите в тях – „Да достигнем и надхвърлим…“; „Да превърнем града в образцов за максимално кратки срокове“ и т.н. По такъв начин лествицата на духовния живот се превръща в ескалатор. Този стремеж на жирафа да протегне по-високо главата си провокира падането на шишарки, които я навеждат надолу. Такива активисти (това може да се нарече „болшевизъм в православието“), страдат тежко, заставяйки и други да страдат. Несъзнавайки неразумността на желанията си, те често биват озадачени, гонени от духа на унинието, отчаянието, а понякога напълно излизат от релсите на благочестивия живот, възприемайки желанията си за действителност.
Това е особено опасно при възпитанието на децата. Поради това се създава комплекс при семейства на новообърнати, когато родителите желаят от всяко дете да направят преп. Сергий или св. Серафим Саровски, което има опасни последствия.
Трудно е за неопитното духовно око на новообърнатия християнин да се взира в светлината на непристъпния Бог. Много по-лесно на падналото човешко сърце е да съзерцава това, което е извън Бога. В частност, понякога неукрепналият християнин започва да съзерцава вместо Бога, падналата сила, която го възпрепятства да угажда на Бога. Ликът на християнина потъмнява, духовността му загубва присъщата светлина, постепенно напускат душата положителните емоции – надеждата в Бога, радост, благодушие, упованието на Неговата воля. Зад всеки ъгъл му се привижда бяс. Вярата в бесовете и силите на злото се оказват по-силни от вярата в Бога и Неговия промисъл.
Ние, православните, повече от когото и да било друг чувстваме и разбираме тайната на историческия процес, знаем, че тя е тайна на беззакония, че силите на световното зло са съединени един с друг, но когато вместо с Божието всемогъщество новообърнатият се сблъсква с тази страшна истина, той забравя, че всичко е в Божиите ръце.
Измежду всички ближни, с които сме в общение, най-близък се явява нашият пастир – свещеникът. Ако загубим чувството на дистанция с пастира, ние обезсилваме благодатта на свещенството, което подарява своите дарове само на този, който съзерцава Христа и зад гърба на свещеника. Облягайки се напълно на него, в негово присъствие не допускаме борба с помислите: напускат ни въпросите и изпадаме в някаква духовна разслабеност. Последствията от тази болест са известни – загуба на нравствена свобода, на духовна самостоятелност и излишен критицизъм, като реакция от обожествяването на пастира.
В отношението на новообърнатите към ближните се наблюдава и друга грешка – те се стремят да просветят всички и всеки, който попадне на пътя им. Започва своего рода духовно „инквизиторство“. Ако съвършеният християнин се характеризира с внимателност, тактичност, съобразителност, нежелание да подтиска чиято и да е свобода, то новообърнатият прилича на танк, преминаващ през слушателите. Ето сполучлива картина, характеризираща новообърнатия: хваща някого, който чака на опашка пред обществена тоалетна, откопчава копчетата на жилетката му и му проповядва, игнорирайки неговото, не толкова нравствено, колкото физическо състояние. При това, човекът става сух рационалист. Типичен пример: нежелание да се изпрати в последния му път починал сродник, който не е бил църковен човек. Т.е. новообърнатите често наричат безбожници свои близки, биват парадоксално безкомпромисни, късогледи, егоистични по отношение на тях. Често скъсват родствени, дружески връзки твърде решително, не поради съблазънта да се вмесват в живота им, а поради неразбирането и болката от обидите.
В този случай мекостта, светлото общение с човека са много по-плодоносни, отколкото проявата на подобна прекалена строгост.
И накрая, по отношение на самия себе си. Много често, неправилно възприемащ Бога и Неговия промисъл, новообърнатият изпълнява само първата част от пословицата „Надявай се на Бога, но сам не греши“ – това му остава непонятно.
Често хора, едва повярвали в Христа, коренно променят отношението към самите себе си. Вместо да се стегнат, оправят, да се погрижат за собствената си чистота, за външния си вид, те мислено се оттеглят в тази пещера, където се е спасявал и се спасява, по тяхно мнение, Божият народ. Невчесана глава, неумити уши, раздърпани дрехи, прегърбена фигура, вечен траур под ноктите, отдавна неизмито лице – това е познатият образ на философстващия юноша-християнин, който при излизане в лютия мраз забравя своята шапка-ушанка и казва: „Бог е милостив!“, не забелязвайки как немилостивите симптоми на менингита започват да сковават мозъка му. Отсъствието на духовна разсъдителност, на здраво отношение към своето естество – това е съвсем неправославно отношение, а по-скоро бягство, някакъв извратен будизъм, но не и православие.
Същото се наблюдава и по отношение на собствените способности и таланти. Стремейки се към духовна простота, ние стигаме до толстоисткото опрощение, загубваме живите искри на душата, загубваме знания, които дълго сме натрупвали и след това сами почваме да страдаме, не знаейки в какво точно е нашето служение в Църквата, как да приложим своите умения и сили.
Източник: сп. „Амвон“, бр. 2, август 2005 г.
