Християнинът в интернет

Юни 11, 2019 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

Автор : Митрополит Лонгин Саратовски

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

 

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

 

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

 

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

 

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

 

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

 

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

 

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

 

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

 

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън1, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

 

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”2.

 

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

 

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

 

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

 

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

 

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

 

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

 

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

 

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

 

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

 

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

 

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

 

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

 

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

 

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

 

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

 

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

 

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

 

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

 

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

 

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

 

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

 

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

 

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

 

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

 

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

 

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

 

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

 

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

 

Бележки:

 

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

 

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.