Бързайте да правите добро
Октомври 10, 2019 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Йеромонах Йов (Гумеров)
Думите „Бързайте да правите добро“ принадлежат на главния лекар на затворническите болници в Москва Фридрих Йосиф (Теодор Петрович) Гааз (1780 – 1853). Взети са от книгата му „Призив към жените“, написана на френски език и излязла от печат едва след смъртта му. Самият доктор Гааз неуморно следвал този принцип до края на живота си. „Предавайки се на грижата за участта на арестантите, с нестихваща любов и неуморна енергия, Гааз постепенно оставил лекарската си практика, раздал средствата си и напълно забравяйки себе си, посветил цялото си време на служението на „нещастните“, гледайки на тях като обикновен руски човек“ (А. Ф. Кони). Той организирал затворническа болница и училища за децата на арестуваните. През последните 20 години от живота си изминавал километри по Владимирския път, придружавайки всяка група арестанти, оказвайки им помощ и утешавайки ги. По този път затворниците били водени пеша на каторжническа работа в Сибир. След това водел кореспонденция с тях и им изпращал религиозно-нравствена литература.
„Гааз живеел в пълна самота, предаден изцяло на благотворителната дейност, не отстъпвайки нито пред трудностите, нито пред насмешките и подценяването на работата му, нито пред хладността на околните и канцеларските подигравки на колегите“ (А. Ф. Кони). Той считал живота в името на другите за истинско щастие. В писмо до своя възпитаник Н. А. Норшин е написал следното: „Струва ми се, че неведнъж съм Ви споделял своята мисъл, че най-верният път към щастието не е в желанието да бъдем щастливи, а в това да правим щастливи другите. За това е необходимо да вникваме в нуждите на хората, да се грижим за тях, без да се боим от труда, помагайки им със съвет и дело – с две думи, да обичаме хората, при това, колкото по-често проявяваме тази любов, толкова по-силна ще става тя“.
Защо е нужно да бързаме да правим добро?
Първо, в стремежа бързо да правим добро се проявява благото устройство на душата. Тя има готовността и решимостта да проявява любовта към ближните по всяко време. Псалмопевецът казва: „Бързах и не се бавих да следвам Твоите заповеди“ (Пс. 118:60). До обичаш дейно е основополагаща заповед. Който не се бави да изпълнява Божиите заповеди, той бърза да върши добро. Така пише и апостол Павел: „Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство“ (Евр. 6:1). Да бързаш към съвършенство означава да бързаш към дейното милосърдие, защото, който не развива тази добродетел, не може да бъде истински християнин.
Второ, човек е длъжен да прави добро, защото в този свят злото е по-активно от доброто. Дейната любов и проявата на милосърдие изискват не само трудове, но понякога и подвизи. Злото привлича човека с мними блага и засмуква човека като зловонно блато. Затова злото в света се умножава.
„В миналото е имало изобилие от добро, изобилие от добродетели, имало е много добри примери и злото е тънело в многото добро… а какво става сега? Навсякъде изобилства от лоши примери, а онова малкото добро, което е останало, не се зачита. Т.е. сега става точно обратното: малкото добро тъне в многото зло и във властта има зло“ („С болка и любов за съвременния човек“ – Св. Паисий Светогорец, Слова, т. 1). Затова трябва да бързаме да правим добро. Има едно забележително изречение от Публий Сир: „Bis dat, qui cito dat“ (Двойно дава онзи, който бързо дава).
И трето. Животът отминава много бързо. Трябва да умеем да използваме скъпоценното време. И тази заповед ни е дадена от ап. Павел: „И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате – не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:15-16). По тълкуванието на блажения Йероним: „Правейки добро, изкупваме време и го правим собствено, вместо да го предадем на злото. Ние изкупваме време, когато превръщаме злите дела в добри и така дните на предстоящия век стават дни в бъдещия век“. Има един страшен (в духовен смисъл) израз – „да убиеш времето“.
Отлагайки някое добро дело, може да не успеем да го направим, защото не знаем часа на своята кончина: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той; понесе се над него вятъра и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Пс. 102: 15-16).
На пътя застава не само явното зло, но и равнодушието на хората. Последните за самооправдание се стремят да обезценят доброто или даже да го осмеят. Равнодушието е резултат от неверието, но и сред онези, които се считат за вярващи, има немалко равнодушни. В притчата за самарянина такива се оказали свещеникът и левитът. И двамата минали по пътя, без да окажат помощ на пострадалия от разбойниците.
В наши дни равнодушието е станало масов недъг. Нарастването му в наше време се явява признак за приближаващия край на времената (Мат. 24:12). Именно затова неуморно трябва да правим добро. Към това ни призовава ап. Павел: „И тъй, докле имаме време, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“ (Гал. 6:10).
Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.
