Някои аномалии в отношенията ни с духовника
Октомври 31, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция
Автор : Архимандрит Рафаил Карелин
Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.
Демократичното ръководство
Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.
Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.
Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.
След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.
Аристократичното ръководство
Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.
Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.
Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.
Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.
Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.
Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.
Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.
Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.
Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.
Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.
Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.
Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.
Четвъртата форма на ръководство – монархията
Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.
В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.
Деспотизмът
Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.
Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.
Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.
Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.
Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин
