Колко светли са светогорските нощи
Декември 11, 2019 in Беседи, Начална страница
Автор : Арголидски митрополит Нектарий
фото: Stavros Veligrakis
Откъси от книгата на Арголидския митрополит Нектарий „ПЛАНИНАТА НА СВЕТЦИТЕ – планината, която малко познах, но много обикнах”
Старец Арсений Пещерник:
Чеда мои, намираме се в изгнание. Затова всичко, което правим, е суетно, както и Соломон признал след толкова слава. „Суета на суетите, всичко е суета”.
Където съществува „Благослови” (= Прости), е добро, където не съществува, е грях и непослушание. Така станало и с прародителите. Във всичко съществувало „Благослови”, само в ябълката, от която яли нямало това „Благослови”. Те тръгнали да станат богове. Ева преварила и изяла бързо ябълката. Адам обаче не сварил. Веднага щом понечил да я преглътне, Бог му извикал: „Адаме, къде си?” и от страх ябълката приседнала на гърлото му. Затова и ние имаме това тук на гърлото!… (посочи ни адамовата ябълка).
***
Старец Харалампос Дионисийски:
Молитвата изисква борба, аскеза, послушание. Лека-полека чувстваш такава сладост, че не се сещаш нито да ядеш, нито да спиш. Отец Арсений, който видяхте, знаете ли каква аскеза вършил със стареца си о. Йосиф? Правили три хиляди поклона на ден и много пъти навън на снега. Безброй молитви с броеница и суров пост. Тримирили и тетрамирили освен всекидневния пост. Живял първо в Палестина и по-късно дошъл на Света Гора.
Един руски монах казвал постоянно молитвата. Имал един бастун във формата на Т. Крепял се на него и когато сънят го унасял и щял да падне, се пробуждал и започвал отново Иисусовата молитва. Живял 17 години само с хляб и вода.
Да изричате молитвата където и да сте. Ще срещнете много пречки. Дяволът ще ви внушава грозни помисли, дори и духовни – добри помисли, за да ви откъсне. Не отдавайте значение. Продължете.
***
… Един непознат за нас поклонник слушаше внимателно. Изглежда не знаеше много неща и беше дошъл за първи път на Света Гора. Той попита о. Василий (Гондикакис):
- Макар да ми харесва на Света Гора, не мога да разбера нещо. Защо монасите да не излизат в света? Тук се занимават само с душите си.
Обичаен въпрос. О. Василий трябва да го е чувал много пъти, но и всеки монах.
- Много е важно да знаем, че Църквата не е една организация, нито едно сдружение или едно дружество. Тя е едно Тяло. Едно тяло (и един дух) сме ние многото. В Тялото, в едното Тяло, където сме много, всеки е един член. И всеки член има една мисия. Една задача имат нозете, друга ръцете, ушите, очите. Има обаче и някои органи, които не се виждат, но изпълняват важно дело, например ендокринните жлези, които не се виждат, които не е нужно да видим, нито и ще ги видим.
Обаче, когато тези жлези функционират правилно и отделят малко количество секрет, тогава помагат за нормалното функциониране на цялото тяло. Някак така можем да видим и да разберем ролята на монасите в тялото на Църквата.
В Добротолюбието пише: „Блажен е монахът, който на всички хора гледа като на богове след Бога”. На друго място казва „Блажен е монахът, който смята себе си за отпадък на всички”. Един млад монах казвал на стареца си, че с Божията помощ чувствал, че умът му винаги се намира в божествените неща. И старецът му отвърнал: „Не е голямо нещо. Велико е да смяташ себе си „под всяка твар, последен от всички”.
На друго място казва: „Блажен е монахът, който вижда с всяка радост спасението и преуспяването на всички като негово собствено”. И най-важното – истинският монах се е отделил от всички и се е съединил с всички. Не се е съединил с една част, защото тогава би се отделил от всички други. Затова чрез Божията благодат се е отделил от всички и е обгърнал всички. Смята себе си за едно с братята си, защото вижда себе си във всеки от братята си.
***
Тръгнахме си от Ставроникита ентусиазирани. Днес имаме доста път да извървим: Карея – Дафни – Карулия. В моторната лодка един непознат монах не след дълго стана център на внимание. Хареса ни неговата простота. Искайки да ни поучи да избягваме „сътрудничеството” с дявола, с магьосниците и т.н., ни каза следната история:
- Веднъж един магьосник направил съглашение с дявола, за да си прекара добре в живота. Вършил грабежи, убийства, разни престъпления. Минали години и през цялото това време дяволът го покровителствал. Някога обаче полицията го заловила.
Дяволът го успокоил.
- Не се притеснявай, нищо няма да ти направят.
Отвели го в съда. Човекът се обезпокоил, но дяволът отново го успокоил. Осъдили го на смърт и то кръстна. Дяволът отново казал:
- Не се притеснявай, аз съм тук!
Отвели го на мястото на присъдата и го разпнали. Тогава извикал:
- Дяволе, къде си?
Тогава дяволът показал на жертвата си една камила, натоварена с изтъркани обуща.
- Виждаш ли ги? – му казал. Протърках всички тези обуща, за да те доведа дотук!
***
… о. С. говорил на един послушник за Иисусовата молитва:
- Когато напреднеш, ще чуеш в теб един глас. Ще казваш „Господи Ииусе Христе” и в теб ще чуваш гласа: „Какво искаш?” и ти ще отговаряш „Помилуй ме!”. Никога, нито за миг да не оставяш молитвата.
Слова на съвременни светогорски отци:
Колко светли са светогорските нощи!
Ако ние, монасите, знаехме какво става при пострижението ни, щяхме да си плюем на петите. Бог понякога ни замайва, за да ни спечели.
Поради нашите глупости ще загубим Рая.
Разколът, когато продължи дълго, става ерес.
Младите днес са като нови двигатели със замръзнали масла.
Трябва да научим нравите на Бога. Бог е всичко най-чувствително, което можем да си представим. Той толкова много се вслушва в нас, толкова много е близо до нас. А ние Го смятаме за жесток, безразличен, отвъд облаците. Но не е така.
Отношенията ни с другите показват отношението ни с Бога.
Многословците обикновено са най-самотните.
С това да се сравняваш с другите се отделяш.
Трябва да се погребем, за да процъфтим. Като семето.
Когато виждаш Бога, нямаш какво да Му кажеш и от радост плачеш.
Трагедията на света много по-дълбоко от светския човек я чувства подвижникът, защото той знае от какво се лишават хората.
Добро е да вярваш в Бога, но да Го познаваш е по-добро.
Който не обича, няма мир, дори да го сложат в Рая.
Нито една добра мисъл Бог не забравя.
Един монах се оплакал на своя Ангел, че не върши добре работата си и демонът го изкушава. И Ангелът се явил и му отдал поклон!
Някой друг видял своя Ангел и се втурнал с радост да го каже на стареца си. А той, опитен в духовния живот, му отвърнал: „Това не е нищо, още не си влязъл в детската градина”.
***
Отец А.:
Хората са загубили вярата си в истинския Бог и затова се занимават с всички тези неща (магии) и се страхуват много. Опитват се да запълнят вакуума на вярата със суеверия и предразсъдъци. Както казваше един наш преподавател в университета: когато вярата си тръгне през вратата, суеверието ще влезе през прозореца. Знаете, който не се страхува от Бога, се страхува от всичко друго. Дават право на дявола и превръщат живота си в мъчение. Окичват себе си, децата, домовете си с цял куп безумни неща, подкови, очи, специални гривни. Всичко това е за смях.
***
Отец Р.:
Основателят на манастира Симонопетра Симон живял през 14 век. Повод да се построи манастирът била появата на светла звезда в нощта на Рождество Христово върху скалата. Той поискал с помощта на малцината, които били дошли да живеят уединени, да започне този дързък строеж. Строителите започнали, но се уплашили пред страшната пропаст и спрели. Приготвили се да си тръгнат и преп. Симон дал заповед на послушника си Исаия да им донесе почерпка. Докато носил подноса с почерпката, Исаия се хлъзнал и паднал в пропастта. Всички се смутили и наскърбили за тъжното събитие и оправдали своето решение да преустановят този толкова опасен труд. След малко обаче видели Исаия да се изкачва без изобщо да е пострадал, докато в ръцете си държал почерпката. Нищо не си изпатили нито съдовете, нито виното се изляло. Виждайки това чудо, строителите се убедили, че е Божия воля манастирът да се построи и така бил построен.
***
Насочихме се към Кутлумуш. Бяхме много гладни. Едно благо старче ни посрещна. Сякаш ни познаваше:
- Елате, чеда мои, да ви заведа в трапезарията да се нахраните!
Сервира ни и седна отсреща, изпълнен с радост. Честичко повтаряше:
- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!
Дойде и един друг монах. Веднага подхвана горещата тема.
- Какво ще стане? Ще остане ли някой тук за монах?
Навярно изразяваше тревогата си. Кутлумуш намаляваше. Малцина бяха останали.
- Ще видим. Бог си знае!
- Какво ще видим? Ако вървиш така, никога няма да станеш. Сега да решиш и да останеш!
Първият повтаряше:
- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!
Вторият започна да се разочарова:
- Остави ги, мόре, нямат плам. Няма да станат монаси!
Зарадвахме се на простота му. Мислеше, че е толкова лесно да вземеш едно такова решение.
***
По това време над нас прелетяха два самолета „Фантом”. Вдигнаха много шум, очертаха кръг и отлетяха в Егейско море. Попитах папа-Ефрем:
- Смятате, геронда, че е станало нещо?
- Не, благословени, не се страхувай. Нищо не е. Самолетите минаха, за да ни покажат, че помислите приличат на тях. Видя ли самолетите? Слязоха ниско, не намериха летище, вдигнаха малко шум и отлетяха. Ако бяха намерили летище, щяха да се приземят. Така и помислите, ако направиш летище в теб, кацат, ако не им отдадеш значение, си тръгват. Просто вдигат малко шум и те безпокоят.
… М. помоли папа-Ефрем да се моли, за да го приемат в университета, а старецът му каза:
- Не, детето ми. Няма да се помоля да успееш. Ще се помоля да бъде Божията воля.
Д. каза нещо и се опита да се оправдае.
- Детето ми, оправданието не е записано в Писанието. Оправданието е неизвестно на отците. Не са виновни другите, нито дяволът. Най-големият враг на човека е неговото аз, не е дяволът. Владее ни егоизмът ни. Когато човекът победи себе си, той е най-големият великомъченик пред Бога.
превод: Константин Константинов
