Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим
Декември 12, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция
Автор : Протойерей Фьодор Бородин
Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин.
– Отец Фьодор, днес много се говори за енорийски общности или общини, но сякаш малцина разбират какво означава това – не на думи, а на практика. Какво означава енорийски живот днес, в ХХI век?
– Енорийската общност е в самата природа на Църквата. Тя е това, което неизбежно възниква между хората, които се стремят да живеят по християнски. Енорията е общество от хора, лично преобразени от присъствието на Христос в техния живот.
Ще поясня това с пример. Ние с нашите енориаши, които са предимно млади хора, от години ходим заедно на гребни походи с лодки. И там, по реката, в гората, на 600 километра от храма, това единство се чувства особено силно. Край нас няма нито един предмет от храма, но все пак това е нашият храм.
Главното в храма е общността от хора. Всички участници в нашите походи чувстват осезаемо това и се държат за него, защото освен, че на младите хора им е интересно да бъдат заедно, да пеят песни, да се веселят, има някакво Присъствие с главна буква. То влиза в този, като че ли нямащ нищо общо с Църквата, полутуристически спортен проект и се усеща – и когато се молим, и когато готвим, храним се, цепим дърва, играем.
Усещане за близостта на Небесното Царство
– А този общ живот не може ли да се почувства без походи?
– Това е форма, която практикуваме в нашата енория. Самата форма на енорийска дейност не е важна. Тя трябва да бъде като минимум не греховна, а като максимум – полезна.
Все пак нас ни обединява не реката, не лодките, а Христос и Неговата Чаша. В първия ден обикновено служим молебен, освещаваме лодките и аз казвам няколко думи: „През тези дни ние с вас ще живеем по християнски един с друг. Мерило за нашите отношения е Евангелието. Нека се постараем”. И хората се стараят. Когато си сред братя и сестри по вяра, които – всеки според силите си – се стараят да бъдат по-добри, у теб наистина се появява чувството, че вече си в предверието на рая.
Именно това е чувството, което трябва да дава християнската община. Спомням си, как лагерувахме край един манастир. Върнахме се от бдението и аз започнах да изповядвам. Един от ръководителите на нашия лагер, човек на години, каза: „Отец Фьодор, не знам за какво да се кая. Аз цяла година чакам този поход, защото никога не живея така чисто, както тук”.
Просто сред братята и сестрите, които се стараят и те обичат, ти живееш по съвсем различен начин, чувстваш, че Царството Божие се е приближило. Църквата е движение, тя се движи към Божието Царство. Тук е началото, предверието на Царството и енорийската общност ти дава да предвкусиш как ще бъде Там.
От една страна енорийската общност е прекрасна, а от друга – неуловима. Тя се променя, хората идват и си отиват, може да се случи така, че свещеникът да напусне енорията. Най-често разпадът на енорийските общности е свързан със смъртта на духовника. Но ние сме на земята и не можем не можем да построим Небесното Царство тук.
– Ако общността се разпада със смъртта или преместването на духовника в друга енория, не означава ли това, че тя е била създадена не около Христос, а около свещеника?
– Струва ми се, че това твърдение не е много коректно. Можем да направим паралел със семейството – умира мъжът и за жената това е огромна мъка и тук, на земята, семейството вече го няма. Но в Божието Царство ще го има, любовта ще се съхрани. Тези хора, на които по време на земния им път им е било дадено да вкусят истинския енорийски живот, след това ще го познаят в цялата му пълнота.
Енорийската общност е пречка пред едноличното управление на енорията
– Възможно ли е енорийският живот да продължи и след като свещеникът вече го няма?
– Това се е случвало в историята. Най-здравите енорийски общности са надживявали с десетилетия своите основатели. Например маросейската община на отец Алексей и отец Сергий Мечови. Когато Господ благословил храмът на „Маросейка” отново да се открие, при тогавашния настоятел отец Александър Куликов дошли около петнадесет човека, които били членове на тази дореволюционна община. Но общността не може да бъде основана без свещеник, тъй като не може да бъде основана без Евхаристията, иначе това ще бъде едно светско единство, макар и благочестиво.
– А как на практика става създаването на енорийска общност? Идва свещеникът и казва: „Назначиха ме за настоятел, утре създаваме енорийска общност”.
– Горе-долу така. Има много свещеници, които са против енорийските общности. Смятат, че всичко това е неправилно и не бива да го има. Защото съществуването на енорийска общност пречи енорията да се управлява еднолично. Част от пълномощията трябва да се делегират, свещеникът неизбежно трябва да се вслушва в това, което му казват. Но често настоятелят не желае това.
– Значи енорийската общност предполага диалог?
– Да. Защото тя е духовна дружба. А дружбата е изкуство, човек трябва да умее да дружи. Дружбата предполага да приемеш човека в неговата различност, да го уважаваш такъв, какъвто е, да не го потискаш. Има много случаи, когато човек изобщо не умее да дружи, макар че същевременно може да е дълбоко образован богослов. Такъв човек никога не може да създаде енорийска общност.
Християнската община предполага главенство на Христа. Христовите закони трябва да бъдат ръководни за общината.
Ако свещеникът, да допуснем, се обижда, създава интриги, приближава до себе си някого, друг дистанцира, не разговаря дълго с някого, защото го „възпитава”, то тогава истинска енорийска общност не се създава. Освен някакво подобие, но и то се разпада.
– Огромните храмове в големите жилищни райони се претъпкани в неделя. В такива условия може ли също да се създаде енорийска общност?
– В такива храмове енорията неизбежно се разпада на няколко по малки общности, обединени около свещениците. Църквата има и Божествено, и човешко измерение. В този смисъл тя е подвластна на някои човешки ограничения. Един психолог ми каза, че ако на една трапеза седят повече от дванадесет души, всеки не може да говори с всеки – това е неизбежно. Тогава тази общност от хора се разделя на някакъв брой групи, които общуват една с друга. Така че в голямата енория трябва да има няколко различни, така да кажем, части.
Как да се „впишеш” в енорийската общност?
– Кой организира всичко това?
– Опитният настоятел трябва да намира хора, които да обединяват хората с различни интереси и стремежи, като ги благославя, осъществява контрол и ги призовава към определена дейност.
Трябва да се създават места привлекателни за хора с различни интереси в духовния живот: ето тук, да кажем, четат авва Исая и Игнатий Брянчанинов, а ето в тази група – отец Александър Шмеман. Това са различни хора, в различни периоди от своя духовен път. Ето тук служат на болните, а тук се занимават с просветна дейност. Нали всички имат различни дарби. Добре е, когато общината дава възможност на всеки човек, който иска да се включи в енорийската дейност, да разкрие своите таланти.
Вписва се в енорията и става част от нея онзи човек, който прави нещо, който по някакъв начин служи на Господа и на тази общност. Малко, много – в зависимост от възможностите на енорията, но главното – редовно. Както в семейството, където някой мие съдовете, друг готви, трети чисти, друг пазарува.
В енорията е същото. Ето този човек се занимава с катехизация; този помага да се приготви угощение за празника; този украсява храма с цветя; този пее; онзи помага в олтара; ето тези мъже идват да охраняват в храма в смутно време.
Трябва да съществуват всички страни на енорийския живот. Евхаристията, молитвата, апостолското поучение, общуването. Трябва да има някакво учителство, не само за външните, не само катехизация за тези, които се кръщават, но постоянно изучаване на Свещеното Писание или вероучение. И трябва да има просто човешко общение между хората.
– Често се случва енорията да приема нащрек някой нов човек. И дори той да е в Църквата отдавна, да се намери някой, който в новата енория да започне да го учи, че не трябва да стои тук, не трябва да гледа там и т.н.
– Обикновено това правят възрастни жени, които транслират образа на енорията, в която са били възпитани още в съветско време.
– И все пак, защо понякога енорийските общности не искат да допуснат в себе си нови хора?
– Човек иска да запази този малък свят, в който му е добре и в който са му се открили дверите на Небесната красота. За падналия човек това е напълно естествено. Аз също усещам как старите енориаши понякога се отнасят резервирано към новодошлите. Не им се иска да загубят своя отблясък от Рая на земята. Струва им се, че ще дойдат прекалено много хора и просто ще разрушат познатите им рамки.
В книга Деяния апостолски се разказва как, след проповедта на апостол Петър, за един ден 3000 мъже станали християни и след това учениците ставали все повече и повече. Целта на Господа е доведе хората, но колко трудно е общността от старите ученици да вмести това.
Нашата беда, бедата на нашето време се корени в неразбирането на факта, че именно енорийската общност е главният мисионерски аргумент. Това не съм го измислил аз, Христос е казал това: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).
Главното, което ние проповядваме на хората е, че Синът Божий е изпратен в света за нашето спасение. И те ще разберат това, ако ние сме единни, т.е. ако сме общност, ако сред нас има любов.
Ние проповядваме, че Синът Божий е дошъл и преобразява човека, който става негов ученик. А хората ни казват: по какво вие се различавате от нас, които обичаме близките си – „Ако обичате онези, които обичат вас, каква вам награда?” (Мат. 5:46). Обикнете другите. Ето ти си доктор на науките – обикни портиера, който се причастява с теб от една Чаша, нека той ти стане брат. Покажете единството, надмогващо всички бариери – социални, политически и т.н.
Тертулиан пише за първите християни, че хората, показвайки ги, възкликвали: „Вижте как те се обичат един друг! И ние искаме така”.
Всеки човек иска любов и, ако е дошъл и я е видял в енорията и на него му се иска да влезе в нея. Но изведнъж се оказва, че хората не го искат, не го пускат, пазят единството си.
Аз съм се сблъсквал с това. Например, вземаме на нашия гребен поход някой нов човек и тези, които ходят на тези походи още от детството си, започват да ревнуват: Твърде много чужди, твърде много нови, трудно ни е, иска ни се да си прекараме заедно. Това е човешко, то съществува край нас непрекъснато.
– Т.е. дълг на свещеника е да изглажда недоразуменията в енорийската общност?
– Да. Той трябва да учи, да говори, че чудото на нашето единство се дължи не на това, че се познаваме от петнадесет години, макар и то да е важно, а на това, че Христос е посред нас. И ако дойде някой човек, а ние не го приемем, не се ли страхуваме, че Христос ще си отиде?
– От друга страна, случва се човек да навлезе в енорийския живот и да се натъкне на всевъзможни интриги, караници, скандали…
– Какъвто е попът, такава е и енорията. Ако свещеникът никога по никакъв начин не приветства, не участва и пресича в зародиш всякакви сплетни и интриги, то те ще изчезнат или ще бъдат минимални. Ако свещеникът не умее да дружи, ако е изпълнен с качества, които водят до сплетни: гордост, себелюбие, тщеславие, то енория просто няма да има. Или животът в нея ще бъде изкривен. Идвайки в такава енория, човек ще очаква да срещне ангели, а ще намери нещо съвсем друго.
Как е възможно това: хората отиват да се причастят от едната Чаша, а след това говорят така един за друг! Разбира се това е нещо недопустимо, то трябва да се преодолява. Това е задача, която общността поставя пред всекиго.
Ние не сме научили хората да носят отговорност за своята енория
– Хората имат желание да дадат нещо повече – да построят храм, да създадат общност. Как може да се използва това?
– В съветско време нямаше енорийски живот. Той беше пресичан в зародиш и държавата воюваше против него. В постсъветското време цялата отговорност и активност в енорията беше съсредоточена в ръцете на настоятеля. От една страна, може би това е било необходимо, за да могат най-конструктивно да се решават всички въпроси свързани със строежа и благолепието на храмовете. Но от друга страна то доведе до там, че енориашите нямат никакво влияние върху живота на енорията. И съответно на това не умеят и не желаят да носят отговорност. Ние не сме им дали възможност, не сме ги научили на това.
Енориашите на православните храмове в Европа, в Америка, разбират, че издръжката на храма, на енорията, е тяхна отговорност. Те имат бюджет и ако си станал част от енорията ти поемаш част от този бюджет, правиш вноски.
У нас не е така. У нас енориашите идват, причастяват се, изпълват се с радост – и това е прекрасно. След това си отиват и свещеникът остава сам да се чуди как да обезпечи издръжката на храма, как да плати сметката за ток и т.н. А той не печати пари. Даренията стигат за покриването на половината от нуждите. От къде да вземе пари. Отива пред Престола, пада на колене и, едва ли не, плаче: „Трябват ми пари за отопление, за ремонт на протеклия покрив и няма от кого да поискам”.
Какво да се прави не е много ясно. Неучастието на енориашите в стопанския живот на храма, което сега е фиксирано и в устава, и в традициите, е много тежко за свещениците.
– От една страна е нужна съзнателност от страна на членовете на енорията. А от друга страна – как да се намерят пари? И тогава в храмовете се появява дискосът преди изповед или след причастие. Какво мислите за това?
– Това е ужасно. Това е на границите на симонията. Наистина свещеникът постоянно е на границата. От една страна трябва да осигури издръжката на храма, от друга – не му се иска да превръща своето общение с хората в постоянно искане на пари.
Аз имах такъв случай. Веднъж, бидейки още млад свещеник, извършвах кръщение не в моя, а в друг храм. Помолих кръстникът да прочете Символа на вярата, дадох му текста и той започна да се превива от смях. Беше му смешно, текстът му се видя комичен, той сочеше с пръст и се смееше – с две думи, това си беше кощунство. Аз му казах: „Застанете настрана. Вие не можете да бъдете кръстник, ако никога не сте се докосвали до вярата. Той ми отговори: „Аз съм си платил. Вие не можете да ме отстраните, аз съм записан като кръстник”.
Затова от самото начало в нашия храм няма никакви ценоразписи. Това ми позволява честно да гледам хората в лицата. Мога да им кажа: това може, това не бива, за това не сте готови. Не ми задават въпроси защо записването на тези имена струва толкова, а на тези толкова, в какво е разликата? Когато няма цени, всички, за които са попросили да се молим, се поменават еднакво на проскомидията.
– Но въпросът как да се плати сметката за тока остава открит.
– Да, просто не знаеш какво да направиш. Това е постоянен проблем за мен и за много други свещеници. В нашата енория той не е решен.
– Но в домовете си всички плащат своите сметките. Може би енориашите трябва да носят отговорност за храма си?
– Тези, които считат енорията за свое семейство, правят каквото могат. Дори ако човек не може да даде пари, той остава в неделя за почистването на храма. Достатъчно е да кажа: „Моля ви, помогнете да приготвим храма за Пасха или за Рождество, или за храмовия празник – идват двадесетина души след работа, чистят, мият, лъскат. И всичко се прави с радост. Нали това е твоята енория.
Но ние, свещениците, трябва да се научим да допускаме хората до всички проблеми. Разбира се, ако човек участва финансово, той иска да знае къде отиват парите. И това е нормално. Но и в това трябва да има баланс.
Спомням си, четох разказа на един настоятел на храм в САЩ, който току-що бил изпратен в тази енория. Дошъл, гледа – навсякъде мръсно. Отишъл, купил метла и започнал да чисти. Тогава до него се приближил председателят на енорийския съвет и казал: „Пари за тази метла няма да Ви се дадат, защото без да сте получили одобрение от енорийския съвет, нямате право да похарчите нито цент.” Т.е. става така, че свещеникът няма никаква власт. Това също съдържа в себе си проблеми, защото по-нататък енорийският съвет ще започне да му диктува как и кога да извършва богослуженията.
Човешките връзки не бива да бъдат разкъсвани
Такива са реалностите на енорийския живот, но все пак това не е главното. Главното са Христовите думи, че Той е изпратен в света от Бог Отец и хората ще повярват в това, ако видят нашето единство (Йоан. 17:21). Затова енорията трябва да бъде пазена, трябва да бъде събирана, на енориите трябва да се помага. Необоснованото преместване на свещенослужители от едно място на друго е ужасно.
Един мой познат свещеник беше преместен от мястото, където беше служил 18 години. Той казал на архиерейския наместник: „Ако още веднъж ме преместите, аз просто ще се пенсионирам. Имам много болести и имам право на това. Просто ще си отида”. Наместникът кипнал: „Ако трябва, още десет пъти ще те местим! Какво си позволяваш?!” А отецът тихо му казал: „Аз просто няма да издържа това. Преди четири години ме преместихте, а сърцето още ме боли, защото там останаха хора, които обичам. Вие ни разделихте”. Така не бива. В древната Църква свещеникът се обручавал с определена енория. Както и митрополитът с определена катедра.
Не може хората просто да се преместват. Не бива да се разкъсват човешките връзки и на свещеника да се прекършват ръцете. Ако преместят свещеника два-три пъти, той просто вече ще се страхува да създава такива отношения. Защото не само хората са се обикнали един друг, но са обикнали и него, и той ги е обикнал. И да го вземеш, да го откъснеш, това е все едно да откъснеш бащата от децата или по-големия брат от по-малките. Това е много болезнено. Енорията трябва да се пази. Трябва да й се помага.
Ние полагаме мисионерски усилия, говорим, че любовта е дошла в света и животът, изпълнен с любов, е възможен за новите хора в християнската община. А в отговор чуваме: „Покажете ни”. И ние трябва да покажем. Ако не го направим, кой ще чуе нашата проповед?
