Най-големият Приятел, или с Кого да преодолеем самотата
Януари 11, 2020 in Начална страница, Семейство
Автор : Галина Дигтяренко
“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.”(1Кор7:32)
Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.
За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.
А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и, разбира се, да се моли.
Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.
В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)
Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).
Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.
“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.
И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.
“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.
Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.
Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?
Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.
Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.
Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.
Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос, с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.
Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центърът, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.
превод от руски