Нужна е решимост да изпълним заповедите
Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница
Автор : Саратовски и Волски митрополит Лонгин
Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин
– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?
– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.
Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.
Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.
За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.
Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.
– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?
– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.
– Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?
– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.
Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.
– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…
– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.
Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.
Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.
– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?
– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.
– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.
– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.
Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.
Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.
– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?
– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.
– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?
– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.
– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?
– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.
При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.
За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…
Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.
– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…
– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.
– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?
– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.
Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.
Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.
– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?
– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.
Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.
Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?
Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.
