Когато мисля за миналото
Януари 30, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Архимандрит Рафаил (Карелин)
Когато мисля за миналото, то ми се привижда като някакъв списък на загуби и пресмятане на щети. Това е отчет за преживения живот пред самия мен. А какво ще се открие във вечността, когато ще станат явни тъмните дълбини на душата – кой знае? Ако се запитам, за какво съжалявам най-много, то, може би, ще отговоря: не толкова за своите грехопадения, които са неизбежни за гордия дух, колкото за нещо друго.
Господ ми даде възможност, която вече не може да се повтори: даде ми да се срещна и общувам с хора, придобили това, което е изгубил нашият праотец – благодатта. В тези хора се чувстваше неземна сила. Те излъчваха някаква непостижима духовна топлота. Със самия си живот свидетелстваха за Бога, както лъчите – за съществуването на слънцето, като носеха в своите сърца отблясък от Таворската светлина. Те притежаваха това, за което светът е забравил; това, което така трагично е изгубило човечеството – светостта.
Аз съм бил до тези хора, виждал съм ги, разговарял съм с тях, чувствал съм излъчващата се от тях благодат, тази особена мъдрост, която не само знае, но и вижда. Усещал съм силата на техните молитви, проникновеността на думите им и, в същото време, колкото и странно да е това, не съм ценил срещите с тях – срещи, които и до ден днешен си остават най-великите събития в моя живот. Аз мислех, че ще ги има винаги, че общението с тях не е дар, а всекидневие. Не ги ценях и това е една от най-големите грешки в моя живот. Аз не взех от тях това, което те ми предлагаха. Нещо повече – каква слепота! – мислех, че познавам творенията на аскетите и патериците по-добре от тях и често заменях общуването с тях с книга, която четях през призмата на своите страсти.
Те искаха да ми предадат това, което бяха постигнали с голям труд чрез борба с греха и послушание към своите старци. Но аз не можах да придобия нищо от тяхното богатство, защото моята гордост, като стена, се издигаше между нас. Старецът, който е придобил благодат, иска да я сподели, той се радва, ако намери душа, способна да приеме това съкровище. Радва се така, сякаш сам получава придобивка.
Имаше други, които бяха по-послушни от мен. В своето простодушие те в по-голяма степен успяха да възприемат духа на старците. Но, макар че в никакъв случай не ги осъждам, мисля, че и това беше само едно бледо отражение. Те възприеха повече от мен, но и това „повече” се оказва твърде малко.
Преподобни Макарий Велики, казвал: „Аз не съм монах, а само съм виждал монаси”, макар че самият той бил ярка звезда на небето на Тиваида. А какво да кажем ние? Пред очите ни си отидоха последните духоносни старци. Това беше вече не обедняване, а катастрофа. Старците приличаха на земни ангели. Характерно за ангела е смирението. Ангелът е невидим за физическите очи дух; и те се стараеха да бъдат невидими и незнайни за този свят. Само този, който имаше духовни очи, можеше да види истинското им величие и красота. Едва след тяхното отминаване във вечността, аз разбрах какво съм могъл да имам и какво съм изгубил.
Трагизмът на съвременното монашество е в това, че то на практика няма наставници, които в течение на своя живот да са се занимавали с извършване на Иисусовата молитва и с очистване на сърцето. Но известен трагизъм имаше и в живота на последните старци: те не намираха искрени ученици и послушници, които биха могли да ги заменят, да възприемат техния опит и да станат наследници на техните благословения. Тези старци се чувстваха самотни – не в смисъла, в който ние разбираме тази дума: тяхната душа винаги беше с Бога – а самотни, подобно на престарял цар, който не може да намери приемник и не вижда ръце, способни да удържат неговия скиптър.
Около старците винаги имаше народ. Но на тях им се налагаше да говорят с хората на техния детски език, а най-съкровеното не можеха да им предадат. Древните отци сякаш продължавали да живеят в своите ученици; а тези старци отнасяха придобитото от тях съкровище със себе си в гроба, като отдаваха на хората съвсем малка част от него, защото те не можеха да вместят повече. Ако тогава бях успял да видя в старците духовната сила, способна да даде живот на сърцето ми и да ме преобрази, навярно щях да ги гледам така, както беднякът гледа богаташа, бих се старал да ги слушам, като Божии посланици, да им служа, като на свои господари, бих улавял всяка тяхна дума така, като в древни времена хората улавяли златните монети, които царят хвърлял, преминавайки. Но техните думи ми се струваха твърде прости. И те си отидоха от този свят, като оставиха в моята душа само скръб за моята слепота. Всъщност, не: тези хора оставиха на мен и на света своите имена и своите гробове. Може би чрез молитвата към тях или за тях аз невидимо ще ги срещна и те без думи ще ми кажат това, за което не ги попитах. Или ще ми напомнят това, което чух от тях, но го оставих, уви!, без внимание и го забравих.
Както казва Ездра, самата земя се умори от времето и от нашите грехове и децата ще се раждат по-слаби и по-хилави от бащите си (виж 3 Езд. 5:52-53). Символично това означава, че хората няма да могат да достигнат онази духовна висота, която са достигали предишните подвижници, ще оскъднее духът на благочестието, те ще се раждат и растат в атмосфера, отровена от греха. И наистина: сега вече няма такива старци като преди; те си отидоха, като оставиха след себе си зейнала, незапълнима празнота.
Свърши времето на гоненията, започнаха да се възраждат манастирите, появи се ново поколение монаси, сред които има много искрено вярващи, добри и предани на Църквата хора. Но, когато по времето на Зоровавел върналите се от плен жители на Йерусалим построили новия храм и народът ликувал, няколко старци, помнещи от детството си храма на Соломон, плакали и от радост, че светилището отново е въздигнато, и от скръб, че красотата и великолепието на предишния храм вече няма да се повторят.
Светът се променя бързо. Две поколения преминаха пред моите очи и на мен отново ми се иска да повторя думите на Макарий Велики: „Аз не съм монах, но съм виждал монаси”. И за това благодаря на Бога.
В сравнение с отишлите си старци, дори най-добрите монаси от нашето време са подобни на въглени, тлеещи в пепелта. Но все пак и тези въглени излъчват топлина и макар да не са ярко пламтящ огън, все пак край тях човек може да не погине от духовен студ. В сравнение с предишните старци, днешните отци приличат на бледата светлина на нощна лампа, но и при нейното мъждукане може някак да се различат контурите на предметите, може да се види къде е пътят, а къде са храсталаците и рововете. Затова съвременните монаси, които скърбят, че вече няма старци, трябва да осъзнаят, че и те като нас нямаше да могат да възприемат духа на предишните отци; но нека ценят тези, които още са край тях.
Днешните наставници нямат силата на вече отишлите си. Духът на света тегне над тях в по-голяма степен, но и около тях човек може да се спаси. Когато си отидат и те, в света ще стане още по-тъмно и още по-студено и мнозина с горчивина ще кажат подире им: „Защо, защо не взехме от тях поне тези трохи, които те имаха!…”.
Източник: Азбука ру
