„Станете като деца” – как да се отзовем на този призив на Христос?
Февруари 6, 2020 in Беседи, Начална страница
Автор : Разговор на Анастасия Спирина с прот. Владимир Зелински
Как да разбираме думите на Иисус Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. Трябва ли да бъдем безгрижни? Как се съвместява това с трезвия поглед върху живота? Каква е разликата между истинската евангелска детскост и инфантилизма? Разговор с протоиерей Владимир Зелински, настоятел на храма „Радост на всички скърбящи” в Бреша (Италия) и автор на книгата „Бъдете като деца. Теофания на детството”.
– Отец Владимир, Вие сте посветили на изследването на тази Христова фраза цяла книга. Защо тя пробуди у Вас такъв интерес?
– Преди време тези думи от осемнадесета глава от Евангелието на Матея приковаха вниманието ми. Те имаха сходство с други Христови думи, а именно, че приемайки едно дете, ние приемаме самия Христос (Марк. 9:36-37; Лук. 9:47-48). Те звучаха, звучат и сега, твърдо и недвусмислено, дори категорично и едновременно с това, както ми се струваше, не бяха привлекли вниманието на тълкувателите в такава степен, както други заповеди.
В евангелското Христово „дете” ме привлече някаква тайна, стори ми се че тук има нещо повече от назидателен пример на добро поведение за възрастните. Опитах се да я разгадая. Не за да обясня какво сме задължени да правим – книгата „Бъдете като деца” има за цел да избяга от моралистическото разбиране на детството като някакъв дълг, който трябва да изпълним. Целта й беше да намери друго, неочаквано измерение на детството. Ако в нещо сме длъжни, ако имаме някакъв дълг, то това е преди всичко дълг пред детето, което още живее в нас. Ние трябва да го намерим. Трябва да открием отново собственото си детство с неговия, макар и неосъзнат, опит за Божието присъствие. Осмелявам се да мисля, че именно това означава „бъдете като деца” в устата на Христос. И тук става дума не толкова за задължение, а за призвание. Ние сме призвани да осъществим Божия замисъл за всеки един от нас: да бъдем с Бога.
– А как можем да го осъществим?
Като начало, например, да се удивим на това, че Бог е решил да ни подари живот. Лично на всеки. Той е пожелал да бъдем, да ни има, вложил е в това решение Своята мисъл, Своята любов. Свидетелства за тази любов намираме нееднократно в Библията, особено в изумителния сто тридесет и осми псалом. Нека опитаме да се вслушаме:
Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела и душата ми напълно съзнава това. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мен дни, когато нито един от тях още не съществуваше.
Тук псалмопевецът Давид не измисля нищо, а сякаш „спомня” себе си в погледа на Бога. „Спомня” си цялото свое същество – от образуването на костите до дните на предназначения му живот, записани в книгата на Божията памет. „Спомня” себе си като тяло и себе си като личност. Науката отдавна е разгадала тайната на възникването на човека като организъм, но едва ли ще бъде разгадана тайната на възникването на личността. Защото личността води своето начало от Божия замисъл за човека, дори и тогава, когато човекът отстъпва от този замисъл.
И ето този замисъл се преоткрива в ранното детство. Именно в ранното, докато змията още не е внушила на нашето растящо „аз” своята главна заповед: бъдете като богове, познаващи добро и зло… В ранното детство ние все още не сме „богове”, ние сме това, което неотдавна е сътворил Бог с участието на нашите родители, също създадени от Него.
Детето пази в себе си чудото от шестия ден на сътворението, когато човекът се е появил в света сред Божиите творения. Да бъдеш като дете, да станеш като дете, означава да се отправиш в търсене на това чудо. Не в сантиментален смисъл, съвсем не, а в изначално религиозния, който ни свързва с Твореца.
– Не веднъж в Евангелието срещаме мисълта, че царството Небесно ще бъде открито на младенците, а не на „мъдрите и разумните”. Нима мъдростта и разумността са порок? Как трябва да разбираме това?
– Нека опитаме да се замислим: а какво е открито на младенците? На тях им е открита – на някакво дорационално, доразумно ниво – Божията любов. Тя тайно свети в сътворения свят, във въздуха, който дишаме, в самото наше съществуване. В любовта на родителите, когато ги има. В природата, докато тя не е разрушена. В цветята, в облаците, в домашните животни. И когато човек постави любовта в центъра на своя живот, разумът и мъдростта й се покоряват, живеят в хармония с нея. Така се появяват светците.
Или разумът става господар на нашето автономно „аз” и на неговите страсти, които същото това „аз”, дори религиозното и църковното, често не вижда в себе си: гордостта, себелюбието, егоцентризма. Оттук израства отговорът на въпроса: какво да правим? И отговорът не е един. Отговорите са много, защото ние сме свободни и можем да избираме различни пътища.
И ако ние сме задължени да правим нещо, ако ние непременно искаме да поставим нещата в плоскостта на морала, то това е само едно: да се подчиняваме на любовта. Да я носим в света, като започнем поне от децата, от това да им служим. От грижата за опазването им, за ограждането им от злото.
Изобщо, когато откриваме за себе си Божията любов, а това е най-важното откритие в нашия живот, не трябва да се отнасяме към нея като към свое притежание, като към нещо, което по право ни принадлежи. Не, любовта разкрива себе си само тогава, когато се споделя безкористно. Случвало ми се е да чета за семейства, които осиновяват болни деца. В тях Божията любов става видима, просветваща пред очите ни. Януш Корчак (аз нищо не знам за неговите религиозни възгледи), който влязъл доброволно с обречените деца в газовата камера, изпълнил до край Христовата заповед: „станал като дете”.
– Какво се крие зад определението на детето, което дава Господ?
– В дадения случай Господ не дава определения. Той поставя загадка, която трябва за разгадаем. Не с ума си, не богословствайки, а със сърцето си, съучастващо в Божията любов. Т.е. проявявайки я на дело, споделяйки любовта, „ставайки като дете”. (…)
– Срещали ли сте хора, които съответстват на това определение за „детското”?
– Случвало ми се е да срещам хора, в които се е проявявала тази свята „детскост” и не само се е проявявала, но е ставала очевидна. Колкото и да е странно, тя често се проявява на стари години след дълъг молитвен живот. Василий Розанов наричал детството и старостта метафизическа възраст. Но работата тук не е в някаква философия, а в придобиване на веднъж изгубения и отново намерен дар. Защото детството е дар, който после ние изразходваме, заличаваме, губим, но той никога не пропада напълно, до край. Да се върнем към него, да го придобием отново е по-лесно може би в старостта, когато земните дела остават встрани, техният напор отслабва, но това се случва само в просветлената старост, която се е върнала към своето детско начало в Бога.
В своята книга аз напомням за особеното изражение на погледа на новороденото. Понякога в този поглед прозира някаква бездънна мъдрост, мярва се за миг и после изчезва. На много родители им се е случвало да забележат този удивителен поглед на своето дете, а след това го забравят. Защо аз изведнъж си припомням това? Защото понякога той се пробужда в хората, които отново са се върнали към детското. Когато срещнем погледа на някой друг човек, най-често ние чувстваме в него чуждия, от когото ни се иска да се скрием. Но от погледа на детето – никога. И ако детският поглед се пробуди в някой възрастен, то неговият поглед става поглед на приятел, на ближен, на някой, който ни съчувства, не на съгледвач. Такъв е погледът на стареца, на истинския духовник. Когато го срещнеш, макар веднъж, после никога не го забравяш.
– Има хора, които смятат, че да „бъдем като деца” означава да гледаме на всичко през розови очила…
– Думите на Христос ако не се обърнете и не станете като деца са насочени към възрастните. Те отдавна не са деца, те са обременени от всичко преживяно, от целия натрупан, „възрастен”, неизбежно греховен опит. Христос изобщо не ни съветва да се вдетиняваме и да си слагаме розови очила, каквито впрочем тогава не е имало. Той ни призовава да преодолеем самите себе си. Призовава ни към промяна на ума. Към вътрешна работа, към особена аскеза. Такава аскеза изисква разсъдителност, която се смята за една от главните монашески добродетели.
В своята книга аз се опитвам да намеря свързващата нишка между превръщането в дете и формирането на светеца чрез покаяние и аскеза, чрез вътрешно очистване. Т.е. чрез борба със своето „аз”, желаещо да се утвърди в този свят, да „богатее” в него, а не в Бога.
За самия мен това беше откритие – връзката на детството със светостта, при това светостта, придобита чрез молитва и пост. Нашата греховна възрастност, т.е. живеещата в нас воля за власт, за натрупване, обладаване, служене на себе си, превъзнасяне над другите, комфортно устройване в този свят за сметка на другите и т.н. се побеждава и преобразява чрез съзнателното усилие „да станем като деца”.
– Някои невярващи смятат, че православните често са несамостоятелни и аргументират своето мнение, цитирайки същите думи на Христос. В какво се състои тяхната неправота?
– Те не са прави преди всичко в това, че искат да пародират Откровението. Хората, които не уважават вярата на другите, съзнателно, а понякога почти инстинктивно, искат да я доведат до нелепост, до пародия. Инфантилността е именно пародия на „детскост”. Както розовите очила са карикатура на детския поглед.
– А как „детскостта” на християнина трябва да се съвместява с трезвия поглед върху живота?
– „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни” (1 Кор. 14:20). Умът, за който говори апостол Павел е ум, обърнат към Бога и едновременно с това запазващ трезвост в практическите дела. Погледнете как Христос решава проблема с данъците: каквато и да е властта, данъците трябва да се плащат. Но пари за тях Той намира сякаш на игра – даже в рибената паст. Той ни показва: нека това не бъде наша грижа, да търсим първо Божието Царство, а останалото … то нека си върви по своя ред.
И със Закхей, добре известен мошеник, той се отнася като към възлюбено Божие чедо, защото и той е син на Авраам, както – духовно – и всички ние. Закхей по детски се покатерва на дървото, за да види Иисус и, откликвайки на този порив, Иисус веднага познава в него детето и казва: „Ще дойда у дома ти”. И това дете, внезапно пробудило се в събирача на данъци, раздава немислими обещания, без да се замисля дали ще е в състояние да ги изпълни. Шега ли е това: „Половината от имота си давам на сиромаси” – нима човек, свикнал да брои пари може да каже нещо подобно? Тук ние чуваме наистина детски лепет на прага на откриващото се вече Божие Царство. Това са първите попаднали ни под ръка примери от Евангелието, каквито там могат да се намерят много.
– А в практически план какво трябва да направи християнинът, за да откликне на Христовия призив да бъде като дете?
– Аз нямам готов списък с практически предписания. Като начало трябва да намерим детето в себе си, за да съумеем да го усетим и в другия и да го обикнем, като бивше дете. Любовта ще ни научи и във всяка конкретна ситуация ще ни напомни как да постъпим, бидейки младенци за злото и пълнолетни по ум, ако перифразираме апостол Павел.
В своята книга аз пиша за „цивилизацията на детето”, която трябва да стои под знака на Христовата заповед „да приемем дете”. Тя би могла да ни научи на съпротива срещу цивилизацията на апаратите и умните („по-умни” от нас) машини, която се надига срещу нас. Понеже изведнъж, дори без да забележи това, човекът може да се окаже във властта на собствените си изобретения и оживели фантазии. Тогава мъдростта на детството в Христовото разбиране ще се окаже наше убежище.
Какво означава да бъдеш дете в живота? Означава да хвърлиш своите рибарски, своите житейски мрежи и да последваш Христос като апостолите. Ако те повика, да тръгнеш към Него по водата, като Петър. Мигновено да Го познаеш и да Го изповядаш като евангелския Натанаил, в когото няма лукавство. Да извикаш от радост като Мария Магдалина, когато Го срещнеш край празния гроб.
Всички тези случаи са исторически, но едновременно с това са станали език, по-точно метаезик на нашата вяра. Всеки, ако пожелае, може да преведе този образен език в контекста на житейските ситуации, на своя жизнен път. Христос рядко казва на учениците си: прави това, а това не прави. Той не ръководи всяка наша крачка. Той открива истината – в това дете, каквото сме били сътворени и което можем да разпознаем в другите. Ето тази истина трябва да следваме, помнейки думите: „синовете са свободни” (Мат. 17:26).
