Беседа за отец Георги Жигларски

Февруари 12, 2020 in Беседи, Свещеническа конференция

Автор : Свещеник Стоян Флорентинов


 

Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни. В началото молим Бога да вложи в устата ни думи, за да възхвалим подобаващо неговия угодник отец Георги, и от друга страна се молим Господ да смекчи и сърцата на вас, които ще прочетете това, за да можете да станете добрата почва от евангелския разказ.

 

Хубаво е, когато човек чете за подвижниците на благочестието, да се вдъхновява от техните примери. Но по-хубаво е, ако тези хора са живели в по-близко до нас време. Виждаме колко полза са донесли жизнеописанията и разказите за такива съвременни духоносни отци в братските нам православни народи от Гърция, Русия, Сърбия, Румъния, а и не само там.

 

Но колко по-хубаво е, когато разберем и чуем за добродетелния и христоподражателния живот на някой наш сънародник. Това е така, защото всеки народ си има своите особености, манталитет, характер и други специфични само нему културни и исторически обстоятелства. Колко от нас са обикаляли по най-различни светини из православния свят, но вярвам, че всеки от вас ще се съгласи, че никъде по-уютно не се е чувствал така, както в нашия Рилски манастир.

 

Затова е много важно, както и за нас, така и за идните ни поколения, да се запазят спомените за тези хора, които са живели между нас в святост.

 

Мисля, че когато един човек живее и има възможност да се докосне до живота на един съвременен нему духовник, придобил святост, много е важно да бъде наблюдателен. Защото обикновено светостта е незабележима.

 

За отец Георги за първи път чух през 1992 г. когато бях в Семинарията. В един от часовете по църковна история, нашият приснопаметен преподавател г-н Ганчо Велев, спомена между другото, за един наш съученик, който бил от Жегларския род. От там били дошли в Семинарията много момчета да се учат. С това кратко вмъкване, по време на преподавания урок, темата приключи. Тогава останах с впечатлението, че щом толкова семинаристи са произлязли от този род, то неговият т. н. родоначалник, отец Георги, трябва да е някой свещеник, отдавна живял и вече починал. Не си поставих за цел да запомня този епизод.

 

Но както казва самият отец Георги, което е от Бога, не се забравя.

 

Минаха десетина години и аз за втори път чух отново за отец Георги. Един мой познат се беше върнал от Света Гора и спомена, че отишъл там при един многоуважаван от всички духовник, който му казал, че в България знае за трима праведници, които молитвено крепят Родината ни. Това били митрополит Натанаил, дядо Добри и отец Георги от с. Жегларци.

 

След още няколко години един мой близък ми предложи да ме закара при отеца, в село Жегларци.

 

Тогава, да си призная, отдох малко със свито сърце, от една страна знаех, че отивам като при пророк, от друга, все пак това, че не познавах човека създаваше в мен леко чувство на недоверие.

 

След едно не кратко пътуване пристигнахме в селото, където улиците, по които бяхме минали, бяха трудно преодолими от многото дупки.

 

Влязохме в дворчето на къщичката. Отстрани на гаражната врата имаше некролог на презвитерата. Беше тих топъл ден. Отецът беше отзад в стопанския двор и под един нисък сайвант, където не можеш да стоиш прав, ни прие.

 

Благословихме се, седнахме и започнахме да му помагаме. Ронихме царевица. Той започна да говори с моя познат, а аз внимателно го наблюдавах. Постепенно в мен изчезна всякакво недоверие и накрая усетих, че съм заобичал този човек. Или по скоро той ме е обикнал, с тази любов, за която мнозина свидетелстват, че се усеща осезателно, когато си на служба при него или просто го слушаш, докато обядваш при него.

 

За тази обич, която чувствам, че ни е дал като заем, с този наш малък труд, сега се опитвам да върна една малка част от нея.

 

Отец Георги се е родил в село Караманкьой, Румъния. Семейството му е благочестиво и много бедно. Когато бил съвсем малък, се случило така, че през лятото всички спали на двора. Георги, най-малкият спял в едно дървено корито. През нощта баща му се събудил и видял в тъмното един вълк се надвесил над детето. Уплашил се много и събудил жена си. По-късно отецът ще каже: „Бедни бяха родителите ми, бедни, с осем деца. Е, ако едното го беше грабнал вълкът, щеше да ги облекчи.“

 

Когато поотрасва малко, получава един от първите си духовни уроци. Било Великият пост. Брат му наловил риба от езерото, което било близо до тях. Когато донесъл рибата в къщи, се създали два лагера. Едните не искали да ядат, другите искали. Бедни и гладни години били тогава. Георги бил на страната, на тези, които искали да хапнат от рибата. Яли. Но вечерта получил силна болка в корема. Какво ли не правили. Майка му по някакъв прастар метод, му навивала пъпа с точилка, но и това не помогнало. Тогава Георги, лежейки си спомнил, че това може би е заради нарушаването на поста и обещал мислено Богу, че от сега нататък ще спазва поста. Болката в този момент му преминала. Но на следващия ден имало още неизядена риба и брат му отново подканил малкия Георги да яде. Но момчето категорично отказало, помнейки вчерашните си проблеми. Но брат му не отстъпвал, казвайки че всичко е било случайно, и че този път няма да има никакви проблеми. Е, пак ял. Вечерта отново същите болки. Отново точилката, но нищо не помагало. Тогава Георги отново в себе си решително си обещал, че ако сега всичко му се размине, повече никога, ама никога няма да нарушава поста. В този момент отново се повторила същата „случайност“ и болките престанали.

 

Още веднъж преживял едно такова изкушение, но вече като по-голям в Семинарията.

 

Искам да отворя една скоба: който е учил в Семинарията през онези години, а и не само тогава, но чак до средата на 90-те, знае как семинаристите бяха постоянно гладни. Нямаше тогава нито такива магазини, нито такива евтини сладки и всякакви видове пакетирани храни, като днешните.

 

Помня един случай, когато бяхме измолили с големи трудности половин бурканче от детско пюре, олио, за да си запалим кандилото в стаята, когато четяхме вечерното правило. Но когато се събрахме вечерта, предвкусвайки удоволствието от горящото кандило по време на общите ни молитви, с ужас видях, че олиото от кандилото липсва. Тогава едно от момчетата, сега вече дългогодишен добър свещеник, си призна, че следобяд сипал олиото на една филия и я изял…

 

Та тогава, в годините, вече, когато бил в Черепишката Семинария, отново по време на Великият пост в неделя ректорът, за да се подхранят малко момчетата, решил да се сготви риба. Но този път на подканите и молбите на своите съученици, отец Георги решително отказал.

 

Сега отново ще се върнем в годините, когато Георги е още момче и току що са се преселили в България. Тогава по силата на Крайовския мирен договор българското население, което живеело на територията на Румъния се преселило в България, а румънците, живели тук си отишли в Румъния. Цар Борис казал по този случай, че хората, дошли от там били като ангели. Това било така, защото всички вярвали в Бога и тази си вяра я въплъщавали и в своя живот. Но не такива били хората, които заварили семейството на Георги, пристигайки на новото си жителство. Отец Георги по-късно ще каже по този повод: „За първи път видяхме тогава християни да не ходят на църква в неделя.“

 

В новия си дом, многодетното семейство заживяло отново стария си ритъм на живот. Тук се случило едно събитие, когато Георги бил младеж. Наложило се да отиде с каручката за слама. Времето било студено и навръщане не обърнал внимание, че блузата му отзад се била повдигнала и кръстът му изстинал. В първия понеделник на Великият пост се разболял тежко и в петък вече легнал в пълна немощ. Двама негови приятели дошли да го видят и да донесат една питка, която изпратила майка им. Но той не помръдвал. Баща му се приближил и допрял ухо до гърдите му, след което казал на жена си, че момчето е свършило вече. В този момент Георги видял Райските селения с неизказаните си красоти и самия Господ.

 

В това време вече му били сложили свещ в ръцете и прикадили с тамян. Но Георги се съвзел и оттогава започнал бързо да се оправя. След това казал на майка си да пазят тази къща, защото ще стане свято място. От това време повече не ходел на хорото, а се усамотявал по поляните и лежейки си спомнял чудния аромат на райската градина.

 

Известно време по-късно, било началото на Рождественския пост, се случила някаква свада между двама приятели на Георги. Той се опитал да ги разтърве и ударил два шамара на единия, който му бил по-близък. Но след това бил ударен от него с нож в гърба. Следващата Година, вече в казармата, пристигнал същият този човек да моли Георги да му прости и да му напише оправдателно писмо, иначе щял да лежи 6 години в затвора и да плати 3000 лв. кръвнина. Георги му простил великодушно и помолил един войник да му напише оправдателното писмо на български, защото той самият знаел да пише само на румънски. Но командирът им, като разбрал, взел и хвърлил писмото. Не бил съгласен този да не си излежи присъдата. Но Георги отново помолил друг войник да му напише писмото и така човекът се отървал.

 

След като се уволнил от казармата, на 26 години се оженил за бъдещата си презвитера Мария.

 

В онези години руснаците спускали парашутисти из различни окръзи в страната, които имали за цел да намерят и организират хора, които ще работят за идването на комунистическата власт. Един такъв човек, който бил преследван от тогавашната жандармерия, се скрил в една от къщите в Жегларци. По-късно нейният стопанин, под въздействието на руснака, ще стане виден партиен активист и ще успее за кратко да подлъже младия и честен Георги да стане партиен ръководител на младежта. Но скоро разбрал истинското лице на новата власт, която започнала да се бори с Църквата и категорично напуснал. Имал свои 16 дка ниви, от които се препитавали.

 

В селото нямало храм и той ходел на служба в съседното село Орляк. Там започнал да помага на свещеника и да пее на клира.

 

Времената все повече се усложнявали и през 1960 г. на свещениците, които били останали живи се гледало унизително, като врагове на народната власт.

 

По едно и също време трима свещеници – о. Петър от с Орляк, о. Стефан от Генерал Тошево и о. Иван от Тервел си хвърлили расата. Но не само това. След това, както разказваше по-късно о. Георги, както мечка, когато я хванеш с халка за носа, били принуждавани да обикалят събрания и да говорят срещу Църквата.

 

Точно по това време в Русия е описан същият случай за един свещеник, който бил завършил с отличие Духовната академия и се отрекъл публично от вярата. Сед това обикалял по събрания, където осмивал Църквата и вярващите. На едно такова събрание попаднала по молба на местния владика, една млада християнка, сега вече монахиня. Там слушайки всички хули и подигравки и бурния смях в залата не можала да издържи и открито станала и се опитала да противостои на тази мерзост. Това без малко не й коствало свободата. Но след като свършило всичко бившият свещеник предложил да продължат своя спор в един от кабинетите на сградата. Там след дълго препиране от страна и на двамата, жената най-накрая казала, че всъщност той не е бил първият, който се е отрекъл от Бога. От любопитство той започнал да разпитва кои са другите, изброявайки всички имена, за които се сещал. Но младата християнка неодобрително му показвала, че не можел да се сети кой е бил първият, отрекъл се от свещенството. Най-накрая го погледнала право в очите и му споменала името – Юда. От това попадение младият бивш свещеник се сепнал и неволно съборил нещо от масата. Крахът му бил абсолютен. Минали години. Комунизмът залязъл и един ден те двамата отново се срещнали, но този път в храма, където бившият свещеник стоял отзад и постоянно плачел. По-късно подал молба за връщане на свещеническия си сан, но владиката отговорил, че щом публично се е отрекъл, трябва и публично да се разкае. Самият бивш свещеник завършил живота си в разкаяние, като певец в една от църквите.

 

Странно е може би съвпадението, че и един от тези тримата свещеници също е станал певец при църквата. Години по-късно отец Георги ще спомене, че видял един от тези свещеници във видение как служи пред Престола на Господа, Който е многомилостив. Не грехът е пречката ни с Бога, а неразкаянието в него. Отецът нагледно така разказваше как Бог е взел свещеника в Рая: „Я ела тука бе калпазанино.“

 

Много го боляло Георги за празните църкви без Литургия. Въпреки, че обикалял с велисипед с един свой приятел, и когато из нивята видели някой, който е спрял да си почине от работата, отивали, беседвали и му четяли за Бога.

 

Тогава решил да стане свещеник. Както по-късно ще каже: „Господи, аз не съм достоен, ама никак не съм достоен, но Твоята благост нека да запълни моята немощ.“ В този преломен момент от живота му Господ му се явява и му дава безстрашие.

 

За да разберем по-добре в какви времена се случва това ще споменем за едно интервю с един чешки дисидент от тези години. На въпроса на журналиста, защо в България нямаше такива дисиденти както в Чехия, той му отговаря: „В Чехия имаше дисиденти, защото тук те вкарваха в затвора за 10 – 20 г., а при вас в България всички, които бяха против властта, ги убиваха и унищожаваха.“

 

След много пречки от страна на властта, най-накрая Георги бил готов за постъпване в Семинарията.

 

Да отидеш тогава в Семинарията е голям подвиг, ако си сам. Но ако имаш жена и 5 деца този подвиг става неимоверно по-голям.

 

Жена му, както всяка съпруга на нейно място, изпаднала в голямо притеснение. Но той я утешавал, като й кавал, че ако бил легнал болен на легло 3 години нямало да бъде за нея по-добре. А сега е жив и здрав, още повече, че ще се връща за през ваканциите.

 

Заедно с това свое намерение, той проявил и разсъдителност, оставайки за времето, през което ще липсва, достатъчна сума пари и зърно за животните. Бог устроил така, че до тяхната къща имало малка пясъчна кариера, откъдето той вадел пясък. Тази работа била тежка и опасна и затова никой не се наемал да я върши. Но пък за сметка на това можел да изкара достатъчно средства да остави на семейството си и за своите разходи в Семинарията.

 

След всичко това той потеглил за Семинарията в Черепиш. По онова време, тя била изместена от София в затънтената местност до Черепишкия манастир. От това имало и полза, защото тук нямало как да попаднат случайни хора, от една страна, а от друга отдалечеността и пустотата на мястото школувала всички, които преминавали от тук, запазвайки семинаристите от съблазните на големия град, създавайки условия за чистота и целомъдрие, толкова необходими за бъдещите пастири.

 

Още от първите си стъпки като свещеник отец Георги се проявил като примерен духовник и пастир. Тук се запознал и общувал с архим. Киприан, дядо Синесий, йеромонах от Черепишкия манастир и дядо Тихон и всички преподаватели, от които вземал пример.

 

Веднъж, по време на една лятната ваканция, му се случило да преживее голямо изпитание. Вадили пясък. Единият му син, тогава четиринадесет годишен, влязъл в тунелите, но се случило срутване и той останал под тонове пясък. Отец Георги, който бил отвън, като видял, че детето не излиза, разбрал какво се е случило и паднал на колене да се моли. Имало и други хора наоколо. Едни се втурнали да копаят, други изтичали за помощ и да обадят на презвитерата. Атмосферата била трескава. Отецът казал да спрат да копаят с кирките, за да не насекат момчето, тъй като не се знаело къде е лежало. Започнали с всички сили да копаят с ръце. Най-накрая, след половин час го изровили. Положението изглеждало безнадежно. Детето било посиняло. Дошлата линейка го взела, но когато видели, че случаят е много тежък, не го откарали в Тервел, но в болницата в Добрич. Отецът пътувал след момчето, но когато влезли в болницата, той се отклонил и отишъл в църквата. Там се молил Бог да съживи сина му, защото ако се случило най-лошото, нямало да има сили да противостои на безбожниците, които щели да кажат, че Неговият Бог го е наказал. След това дошъл при детето. Имало там една лекарка, която питала защо с това дете не е дошъл никой от родителите му. Отецът се появил и влязъл при сина си. Казали му, че няма много надежда. Свлякъл се на колене и отново започнал да се моли. В това време сънът му дошъл на себе си. Тогава отец Георги го оставил на лекарите да го доизлекуват.

 

По-късно, когато отишли в Семинарията, където синът му учел вече, разказвали за случилото се като за голямо чудо. Обърнали внимание на това, че Бог при полагането на основите на земята сътворил един голям камък точно на това място, който при срутването предпазил живота на момчето.

 

Интересен е случаят, когато при завършването си, випускниците преди зрелостния изпит попитали отец Георги коя според него ще е предстоящата тема. Той отговорил, че според него ще трябва да се наблегне на „Рождество Христово“. И на изпита на дъската била написана темата „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение“. На следващата година пак питали отеца за темата на зрелостния изпит. „Мисля, че трябва да се наблегне на св. Климент Охридски“. На дъската изписали: „Св. Климент Охридски, живот и дело“.

 

Веднъж отец Георги преживял в Семинарията следния случай. Един ден много му се приискало да се прибере у дома, но се притеснявал да помоли ректора за това. Тогава се помолил пред иконата на света Богородица в стаята си, тя да направи така, че дядо Тихон да го срещне на двора и да го попита дали не иска да се прибере за малко у дома. И наистина така се случило. Владиката го срещнал и го попитал дали не му се иска да се прибере. Когато се върнал посред нощ в къщи, презвитерата като го видяла, се разплакала от вълнение. Точно по това време имало един търговец, дошъл в селото, който предлагал да им купи прасето, но тя не знаела как да се спазари. Отецът веднага се справил със ситуацията.

 

Запомнила се и случката от това време, когато на една от прощалните речи при завършването си, един от семинаристите балагодарил на Ректора, за неговите майчински грижи: „Един ден, аз се събудих и ви видях през нощта да се рзхождате между леглата ни и да завивате децата“. Дядо Тихон се просълзил. А семинаристът бил сегашният нинездравстващ патриарх Неофит.

 

Дошло времето, когато завършил духовното училище Алма Матер, и трябвало вече да се прибере на село и да се заеме с огромната духовна работа, която го очаквала.

 

„За словеса устен Твоих сохраних пути жестоки“ (Пс. 16:4). Сега открито трябвало да застане в неравен двубой с враждебно настроената власт.

 

Отец Георги дошъл в най-плодородната добруджанска земя, която комунистичеката власт бе превърнала в духовна пустиня. Храмовете заключени, народът обезверял, изглеждало наистина че Църквата е почти унищожена. Отецът се оказал като „Нощний вран на нирищи“ (Пс. 101:7), като бухал в развалини.

 

Първото нещо с което се заел, било да направи в селото църква. За тази цел избрал старата си бащина къща, където живял като момче. Къщата била наследена от брат му Атанас, който я дарил на селото за църква. Отец Георги пренагодил помещението за нуждите на една църква, сложил икони, направил св. Престол, и след като всичко било готово, русенският Митрополит Стефан я осветил.

 

Не се забавила и ответната реакция на враждебно настроената власт. Дошли група партийни началници: „Абе ний събаряме и затваряме църквите, а пък ти тука си тръгнал нова да правиш.“ Влезли в храма и един от тях демонстративно запалил цигара. Опитали се да го сплашат, но не успели. След известно време отново дошли, но този път се били събрали повече хора. Поискали му ключовете. Той отказал. Казали, че ще я запалят. „Запалете я. През робството са горели църкви и манастири, сега нега да видим как гори църква под българско ведомство.“ Тръгнали заплашително към храма, но отецът застанал пред тях и започнал пред всички пламенна реч. Тогава му поискали отново ключовете, на което отговорил, че ще отвори, но вътре няма да позволи да се пуши. На това активистите дръзко отговорили, че обезателно ще запалят вътре цигари. „Е, щом е така, няма да ви отворя църквата. Ако искате ме пребийте, иначе няма да отстъпя пред вас. Пред вас стои човек от стомана. Свещеник на Българската Православна Църква.“ Отецът стоял пред малкото храмче, което приличало по-скоро на колиба, но за него било от такава важност и той стоял решително изправен и готов на жертва, сякаш бил пред стъпалата на „Св. Александър Невски“. Тогава решили да я запечатат. След това отецът скъсал печата и продължил да си влиза свободно в храма. Тогава го повикали за разпит в съседното село Орляк. След твърдостта на отеца и като видели, че не могат да се справят с него, написали протокол и го изпратили в прокуратурата.

 

След време трима агенти на властта, които носили открито пистолети, дошли с мотоциклети у тях. Говорили, каквото говорили и по едно време насочили пистолет към него. Децата му помислии, че ей сега ще го убият. Но отецът бил спокоен и тържествуващ. Отново не успели да го сплашат.

 

Един ден, когато бил на пясъчната кариера отново го взели с кола и го откарали на разпит. Дали са го били или измъчвали, той никога нищо не казвал.

 

За пореден път отново бил на разпит. Питали го защо е разпечатал църквата, а той отговорил, че това е бащината му къща и, че той има право на кабинет. Не ги е пуснал вътре, защото заявили, че ще изкарат всичко навън и ще го стъпчат в калта. След дългото следствие, което продължило цял ден, прокурорът го оправдал и приключил случая.

 

Но сега борбата срещу него се надигнала, защото пращал деца да учат в Семинарията. Чичо Иван, неговият стар певец разказваше, че отецът когато срещанел някого на улицата веднага го заговарял за Бога, и ако е бил мъж, започвал да го убеждава за Семинарията. Едно време почти всички хора нямаха канонически пречки за приемане на духовен сан. През 1969 г. дошъл в Жегларци началникът на просвета в Добрич с други партийци. След като не успели да го убедят за децата, от „Просвета“ отнесли случаят до областния началник в Добрич.

 

Отново разпити и заплахи и отново неуспех на комунистическите местни активисти. Отнесли случая този път до София и за да се запознае на място с обстановката пристигнал заместникът на директора по вероизповеданията с „Волга“ – Димитър Тодоров.

 

Отново извикали отец Георги. С влизането си свещаникът ги поздравил с най-топли думи. След рутинния разпит го накарали да изчака в коридора 20 минути. След това му казали обвиненията, че е наричал хората братя, че е опявал покойници, че ръсел по Йорданов ден къщата на партийния секретар и т. н. Заявили, че ще го накажат по чл. 12 от Наказателния кодекс, с отстраняване от длъжност. Казали, че ще отменят това, ако се откаже да изпраща деца в Семинарията. Отецът категорично отказал. „Ако трябва царевица ще ям, трева ще паса, но няма да се съглася“. Казал им също, че от една страна гонят Църквата, а от друга парадират пред чужденците, че у нас има свобода на вероизповеданията.

 

Тогава Димитър Тодоров заявил, че ще накара владиката да го измести в Русе в най-хубавата енория. Някой му подшушнал, че попът в големия град още повече деца ще завербува.

 

Скоро пристигнал в селото самият митрополит. Казал му, че този Тодоров е много опасен и, че трябва да се съобразяват с него. Отец Георги след дълъг и пламенен разговор успял да убеди владиката да не отстъпва пред комунистическите власти. Това продължило две години, като завършило с категоричния отказ на митрополита пред властите в София.

 

Три пъти разглеждали на заседание на ЦК на партията случаят в Жегларци. Един ден протосингелът на Русенския митрополит – Калиник, казал, че му обещали да го направят патриарх, ако се справи със свещеника от Жегларци. Друг път казал, че ще убият отец Георги.

 

Най-накрая, както разказва отец Георги, омалели и го оставили. Но продължили неприятностите на местно ниво по повод на опелата, гражданските ритуали, а също и една венчавка на едни софиянци. За тях искали да им предаде имената, на което той категорично отговорил, че няма да стане предател.

 

Отците от Русенска епархия протестирали срещу отеца, казвайки му да спре да спори с атеистите, защото настройвал всички и срещу тях.

 

Но отецът продължавал спокойно да живее по съвест, носейки си расото и не подстригвайки брадата си.

 

Един ден решили насила да му я одрежат, обсъждайки подробностите в кметсвото. Там работила неговата племенница Станка, която веднага предупредила за опасността. Вечерта дошли с един джип в къщата му, но презвитерата го скрила, като казала, че още не се е прибрал.

 

Отец Георги съчетавал в себе си две трудно съвместими черти. Той бил излючително благ и смирен, но в същото време имал изключително твърд характер.

 

Отецът разказваше за един случай, станал през 1970 г. Един човек, на име Панайот, в неделя рано сутрин, когато служим Литургия, отишъл на лов в гората. Там изведнъж му се явил дяволът, в образа на една огромна жена. Тя го заплашила и той понечил да вземе пушката да се защити и в този момент ръката му се схванала, паднал и започал да вика за помощ. Закарали го в болницата, но лекарите казали, че тая болест не е за тях. Тогава намерили отец Георги. Той направил водосвет, прочел и други молитви и човекът пред него се съвзел, ръката му се оправила и устата си дошла на мястото. Но след време у дома му започнали да се случват странни неща, които ужасно плашили домашните. Тогава отецът отново прочел нужните молитви, но му казал, че неговата служба не е достатъчна. Трябва самият той да тръгне на църква, да се изповядва и причастява. Но Панайот се страхувал, че ще му се подиграват и не послушал отеца. Скоро починали – той и майка му без покаяние и в големи мъки.

 

Веднъж вървял пеш до с. Орляк. Качила го една кола с трима партийци. Завързал се разгорещен разговор: „Кажи ни има ли Бог и какъв е Той, топъл, студен, бял, червен?“. „Ще ви кажа ако и вие ми кажете какъв е вашият ум, бял, червен или зелен . И не ми говорете за физиката и мозъка. Той е слушалката, писалката, цигулката. Мозъкът е инструмент, а умът е духовната субстанция.”

 

Въпреки гонението, хората много го уважавали, дори партийците.

 

Веднъж видял във видение едно райско място. Там била сестра му, която го поканила да влезе. Но той като понечил, се спрял малко смутен, защото вътре видял гонителите си. Сестра му го успокоила, като му казала, че те са тук, защото той се е молил за тях.

 

Отец Георги и презвитерата му били много гостоприемни хора. Всички, които са ходели при него знаят, че няма да те пусне, докато не те нахрани с всичко, каквото може. Веднъж един мой познат отишъл за първи път в Жегларци по време на Великия пост и отецът изкарал на масата много неща, включително и месо. Той самият, както разбрахме изключително стриктно спазвал поста, но уважавал свободата на другите. Все пак тогава никой не вкусил от месото.

 

Една вечер в къщата му дошъл човек, чийто външен вид предизвиквал смут и страх. Той помолил отеца да го приюти да нощува. Презвитерата категорично се възпротивила, но отецът го приел. Заедно с това проявил и разсъдителност, като до полунощ будувал, като си вършел свои делови работи. След това вдигнал презвитерата тя да си върши свои домакински неща, а той да поспи. След това отецът казваше, че не можел да изгони Христа, който е бил за него в образа на този човек. Гостът не им напакостил, но по-късно взел една немалка сума пари от неговия син, който живеел в Елин Пелин, заблуждавайки го, че добре се познават с баща му.

 

Един ден някой си Иван, заможен човек от селото решил преди Великден, когато всички християни постили, да ожени дъщеря си. Вдигнал голяма сватба и тържествено заявявал, че постите са за простите. Но след Великден, когато всичхи християни отговели и се радвали, него го убили конете.

 

Друг случай, когато един баща направил годеж в началото на Великия пост. Раздал подаръците, след което паднал и издъхнал.

 

В съседното село отново през Великия пост, на Кръстопоклонна неделя решават да правят сватба. И отново бащата в навечерието на сватбата умира внезапно, докато оправял градината за пред гостите. Тогава отецът, като дошъл вместо да ги жали, ги сгълчал. „Щяхте да ядете и да пиете, и да пеете. Ха сега се веселете.“

 

Друг случай, по време на поста. Дошъл за опело, но преди да влезе в помещението с покойната малко се позабавил в коридора. Жените го питали нещо за последованието на църковната служба по това време на Великия пост. В това време се чул силен трясък и стаята с ковчега пропаднала в мазето. Починала още една жена. След това отецът им казал, че това се случва, защото никой не спазва постите.

 

Веднъж сънувал, че стои на един площад. Там били събрани много хора, а всред тях стоял един много красиво облечен свещеник. Пред него стояло едно момиче, което не се славило с добро име. Свещеникът й зашлевил силен шамар и й казал да не говори лоши думи за света Богородица, след което я отвели на съд.

 

Веднъж един негов добър познат се бе върнал от пътуване. Въпреки строгостта на поста, казал на жена си да му сготви една кокошка. Решил, че от следващия ден ще започне да пости. Бог известил отеца за това и той отишъл и братски го смъмрил. Човекът се разплакал и разкаял.

 

Една жена, която си зашила копчето в неделя, също без да подозира нищо, била изобличена от отеца.

 

Отец Георги много обичаше да служи и служеше често. В църковните календарчета си отбелязваше кога е служил. Задължително служеше Литургия в неделите и на празниците. На по-малките празници обикновено служел само утрена. Като наближи Великият пост, служил 60 дена сутрин и вечер. От Сирни заговезни, до Томина неделя. Ако го извикат в митрополията през този период, изкарваше службата много рано и след това отиваше. Тримиреше през целия си живот. Освен на празника служеше и на отданието, както той казваше, ако посрещнеш някой скъп гост, после и го изпращаш с уважение. Иван, неговият певец казва, че той служел с такава ревност, без да я намалява, още откак е станал свещеник. Обичаше кандилата в църквата да горят постоянно и затова зиме и лете, с един фенер, пренасяше от вкъщи, където държеше през годината неугасващ Благодатния огън, и палеше изгасналите кандила. Също казваше, че църквата не е мръсна и занемарена, а е опушена от служби. Обичаше да слага много тамян в кадилницата. Димитър, неговият клисар, казваше, че като тръгнел да кади из църквата бил като локомотив. Сам си месел просфорите, и подбирал хубаво, домашно приготвено вино за служба. Службите му се отличаваха с дълбок молитвен дух. Не се бързаше. Когато служеше, възгласите приличаха повече на диалог с Бога. Незабравими са тези служби за всички, които са присъствали на тях.

 

Една жена споделя, че преди да се въцъркови, имала бурен и динамичен живот. Фирмата й стремглаво се разраствала но тя, като начело на всичко това, като жена, която не живее по предназначението, за което я е създал Творецът, започнала да изпитва обичайните за подобни случаи смущения, които се разраснали в дълбока душевна криза. Започнала да търси изход в предлагащите релакс и спокойствие различни източни практики, йога и т. н. Започнала да осъзнава, че има Бог, но не знаела къде да го търси всред хилядите религиозни формирования, които твърдят, че са притежатели на истинското учение за Бога. По нейно твърдение, тогава Православната църква не била всред нейните номинации. За тази цел, тя предприела далечно пътуване до Индия и в Хималаите, изкачвайки се някъде на много високо, по някакви безкрайни стълби, въпросът къде и кой е Бог постоянно я занимавал. В този момент, вдясно от нея, в облаците, видяла една двойна врата с два кръста на нея. Но много бързо това било забравено всред многобройните впечатления, която създавала тамошната обстановка.

 

След време, отново решила да пътува до екзотичния остров Бали. Това е т. н. остров на хилядата храма. Целта била – курс по кристалотерапия. След като всичко било платено и уредено оставало само да се изчака една седмица до отпътуването. През това време, става така, че се среща с един православен християнин, в един дом за бездомници в село Юнак. През следващите няколко дни, той напористо й разказвал за жития на светии. Въпреки, че не искала да го слуша, все пак разказите й направили впечатление и в навечерието на заминаването тя решила да не отпътува. Последвало предложението да отидат до някакво далечно село до един стар свещеник. Тя се съгласила и в неделя сутринта тръгнали към Жегларци. Странната обстановка в колата – пътуващите слушали, а един от пътуващите четял, влизането в бедната селска църква, предстоящото уморително стоене на непонятната служба, започнали да карат жената да се пита какво всъщност прави тук и за какво е всичко това. Но това състояние не продължило дълго, когато свещеникът излязъл от олтара и благославяйки другите, стигнал до нея, й целунал ръката. След това тя се намерила от другата страна в храма, заливайки се със сълзи. Поогледала се дали другите няма да я сметнат за ненормална, но като видяла, че никой не й обръща внимание, продължила да реве. Приискало й се да падне по очи на земята, но това й се сторило прекалено и се въздържала. Но след малко свещеникът призовал всички да коленичат (Това било Петдесятница). Но най-странното за нея било, че когато отецът излязъл със светите Дарове, без да я познава или очаква, споменал три пъти нейното име. Но тя не се решила да пристъпи да се причасти. След като свършило всичко и излезли навън, дърветата, цветята, тревата й се стрували вече различни. Това бил преломният момент в нейния живот, в който тя открила това, което толкова дълго търсила. Не си представяла, че ще открие Бога на толкова близко разстояние.

 

Една друга християнка, също сподели, че след неговата служба променила живота си. Отново отишли рано на Литургия в Жегларци. Тя от известно време ходила на църква, но някак несериозно. Закъснявала за Литургията и общо взето по-важно било тогава да се види с една нейна приятека. Но когато влязла сега в храма и постояла, усетила как някой се моли за нея. В този момент дълбоко се развълнувала, след което променила коренно повърхностното си отношение към Бога. До такава степен придобила ревност за вярата, че чак прекалявала, съжалявайки, че се е оженила, и то за невярващ съпруг, а не е станала монахиня. Следващият път, когато отишли, отецът пръв заговорил за случката със св. Макарий, когато той се чудел, дали има някой, който да е угодил на Бога повече от него и Бог го завел при две жени, които били женени за двама братя. Те и двете искали да стават монахини, но останали при мъжете си, които не ги пуснали, търпели ги и не казали никога лоша дума помежду си. Тази християнка толкова се развълнувала, особено, когато разбрала, че и тези жени си нямали деца. След време решила да отиде при отец Георги, за да го пита дали да си осиновят дете. Но когато тръгвала, казала на съпруга си, който по това време, отново благодарение на отец Георги вече се бил въцърковил, че би искала да поговорят за евентуалното осиновяване, но съпругът й отложил за по-нататък този разговор. Тогава тя решила да отиде при отеца, без да пита нищо. Но когато влезли, той неочаквано я запитал дали има съпруг (а той знаел, че има), и дали си имат деца (а той знаел, че нямат). Този въпрос го повторил след известно време, след което отново добавил: „А вие молите ли се?“. „Молим се“. „И аз ще се помоля“. На излизане тя си помислила: „А пък аз се чудех дали да го питам, или да не го питам, дали да му кажа или да не му кажа.“

 

По-късно, след като отецът вече се бе представил, се наложило да й направят операция. Тя трябвало да бъде лапароскопична. След операцията заедно с другите оперирани по този начин жени общо 12 на брой, била настанена в реанимацията. Към 23 часа мястото я заболяло, но тя решила да потърпи. След малко целият персонал се прибрал да си почива, другите жени всички заспали, но нейната болка се усилвала, докато към 1 часа станала нетърпима. Чудела се какво да прави. Да започне да вика било неуместно. Всички спяли. Тогава помислила, че ако махне от себе си разните кабели и маркучи, ще се включи някакъв датчик и ще й се притекат на помощ. Вече не можела да разсъждава, когато се сетила да се моли. Започнала да казва „Господи помилуй“, но нямало резултат. След това „Богородице Дево“, но пак нищо не се получило. Най-накрая се сетила за отец Георги и започнала да му се моли. Болките престанали. След това се появили отново, но тя отново призовавала отеца, след което се успокоявала, и така до сутринта. В 5 часа една сестра дошла и казала: „Вие май не спахте тази вечер“. После разбрала, че нейната операция била отворена, а не както мислели отначало.

 

Разбира се, молитвите към Бога и Пресвета Богородица са най-чувани и силни, но понякога, когато Бог иска да прослави някой свой светия прави така, че да чудотвори чрез него.

 

На погребението на отеца били дошли много хора. Същата тази жена била дошла от Варна с други 7 коли. След като опелото минало имало направен курбан. Но понеже се били събрали много хора, той не стигнал за всички. Свещениците с техните семейства и други по-близки били седнали в трапезарията. На останалите раздали по една малка порция хляб и кебапчета. Но на нея по детски много й се искало да си вкуси от курбана. Но въпреки всичко не успяла. След това си тръгнали с колата, с която били дошли. За Варна може да се мине по два еднакви по дължина пътя – през Добрич и през Провадия. Те решил да се приберат през Провадия, но там спукали гума. Оказало се, че и резервната гума е издута. В колата били три жени. Едната започнала да маха, да спре някоя кола, другата била монахиня – започнала да чете псалтира, а тя започнала да се обажда по телефона. Всеки реагирал според своето душевно устроение. Оказало се, че всички коли са минали през Добрич, само една кола карала след тях и скоро дошла. След като им помогнали, се оказало, че носят един буркан курбан, изпратен от баба Иванка, съпругата на чичо Митко, клисаря на о. Георги, специално за нея. Съвпадението на всички тези случайности, а също и, че ако беше получила буркана на следващия ден, нямаше да може да яде от него, защото днес било Месни заговезни, ни подсеща за поговорката, че Бог се крие зад случайностите, а когато тези случайности са повече, тогава Бог не се крие.

 

Случило се веднъж една християнка така да се бе оплела в дългове към банките, че положението изглеждало абсолютно безизходно. Тогава тя отишла при отец Георги. Споделила отново големия си проблем, а отецът с обичайната си ласкавост й казал: „Не бой се“. Скоро след като се върнала, съвсем неочаквано за нея, баща й, с който до тогава въобще не били в добри отношения, й заявил, че ще изплати всичките й дългове. Скоро отецът починал, а точно на едната година от кончината му, тя успяла да приключи с този голям за нея проблем.

 

Тези думи: „Не бойте се“ той ги повтаряше постоянно, но те никога излизайки от устата му не оставаха без да попаднат в нечие сърце.

 

Имаше едно момче, което беше прекарало изключително тежко детство. От това беше придобило някаква несигурност, която във времето прерасна в голям страх и притеснение. Това продължило 6 години. Когато един ден отишъл при отец Георги, той след като го изслушал го погледнал право в очите и му казал отново: „Не бой се“. Оттогава, този страх изчезнал напълно.

 

Интересен е и разказът на една жена, която била затрупана от проблеми, но след поредното изпитание, нещата изглеждали непреодолими. Със своя съпруг почти стигнали до пълен разрив. Положението изглеждало необратимо. Тогава тя намерила отец Георги и той започнал да се моли за семейството й. Един ден, когато пътували към София, нещата толкова се обтегнали, че нямало повече накъде. В този момент телефонът на мъжа й звъннал. Обадила му се някаква врачка, при която редовно ходел. Тя му се оплакала, че нещата не вървят добре и казала, че някой й пречи. По-късно тази врачка сама казала на мъжа да приключи с всички свои планове, водещи извън семейството и да намери някой си отец Георги от село Жегларци. След тази случка съпругът се осъзнал и станал един от най-големите почитатели на отец Георги, като многократно след това му е помагал и се е грижел за него.

 

Това прилича на история случила се скоро след падането на комунизма в Русия. Една много бедна жена се обърнала за помощ към хората чрез едно радио, като в обръщението си казала, че вярва, че Бог ще и помогне. Един от слушателите, като чул това се подразнил и решил да се подиграе с жената. Той изпратил своя служителка до дома на бедната, да й занесе доволно количество хубави продукти и една прилична сума пари. Само че й заръчал, когато предава продуктите да каже, че й ги изпраща дяволът. Служителката така и постъпила. Когато бедната жена със сълзи на очи благодарила на Бога и на благодетелката, тя й казала, че това й го изпраща дяволът. Бедната жена не се смутила ни най-налко и отвърнала, че когато Бог поиска, тогава и дяволът изпълнява Неговите заповеди.

 

Една друга случка, разкриваща прозорливостта на отеца: Един ден една жена, влизайки в жегларската църква била спряна от отеца с думите: „Слушай, това детенце, което ще почине ще отиде на небето като ангел, това ще е за назидание на родителите.“ “Какво дете, кой ще почине”. „Слушай, преди години в Разград имаше голямо наводнение, че чак военните с лодки плаваха на площада. В това време един военен, който бил с детето си, видял една баба да се прекръства. Раздразнен й викнал: „Къде е тоя Бог, който ни праща такова бедствие, за да го хвана за брадата“. В този момент гръм пада и убива детето му на място. След като минало погребението и човекът се прибрал, през вечерта сънувал Бога, който му казал: „Можех да убия теб, но взех невинното ти дете, което е като ангел, за да можеш и ти чрез страданието да се спасиш.“ Когато се върнала у дома, разбрала, че на едно много близко приятелско семейство детето е с тежка пневмнония в болницата. Тя веднага разбрала, че това дете ще почине за назидание на родителите, както казал отец Георги, което се случило след 3 часа.

 

Един ден същата жена, поради интензивността на работата си си изгубила съня и отишла при отеца да й прочете молитва. Взела със себе си и някои приятелки. Отецът ги посрещнал, изслушал я, но първо казал, че ще хапнат. Там на трапезата унесена от многото неща, за които говорил отец Георги, заспала. После приятелките й се смяли, че казвала че уж не можела да заспи.

 

Една християнка, повлияна от това, което чела, започнала да мисли, че лекарствата, които използваме нямат за цел да излекуват човека, а да го държат полуздрав с цел на някаква световна конспирация. Когато след служба, седели на трапезата, отец Георги си изкарал лекарствата и казал: „Лекарите са от Бога и трябва да ги слушаме.“ И си изпил хапчетата. До нея стояла една нейна позната, която знаела за нейните смущения, и я бутнала с лакът.

 

Един християнин от Варна, с две деца много тъгувал, тъй като се бил вече въцърковил, но съпругата му и дума не давала да се спомене за венчание. С този проблем отишъл в Жегларци. Отецът го посрешнал ласкаво, успокоил го и му казал да не се притеснява, защото като дойде следващия път, ще бъдат вече венчани, както и станало.

 

Казваше на едно семейство, което беше отишло при него с двете си малки деца, че възпитанието е като второ раждане.

 

Един свещеник от Търново бил в голям смут и се чудел дали да се премести някъде другаде. Когато отишъл при отеца, още преди да си отвори устата чул, че камъкът си тежи на мястото.

 

Отец Георги казваше, че сега е голямо имане. Едно време, когато някой му подари стара риза, кърпели са я и са се радвали, а сега не смее да разпечата някоя нова, защото ако я облече, после на никого няма да може да я даде.

 

Изповедта се краси не толкова от изповедника, колкото от изповядващия се. На изповед всичко прощаваше, нищо не забелязваше.

 

На смъртния му одър, когато двама мои познати свещеници си вземали прошка, той им казал, че небесата сега са отворени и вижда ангелите.

 

Любовта е най-търсеното и най-желаното нещо в целия свят. Усещането, че тази негова любов не е обща, а е насочена конкретно към теб раздвижваше най-големите дълбочини в душата и променяше хората. За какво толкова народ се стичаше при него и го заобграждаше, когато се появяваше някъде из другите градове. Защото този човек беше пример за жива вяра, плодът на която беше безпределната му любов. Някой беше казал, че който истински обича Бога, говори за Него интересно. Неговите разкази за библейските събития оживяваха в неговите уста. Някои с повърностен поглед казваха: „Ами той все едно и също повтаря“. Това прилича на онази случка с архимандрит Серафим Алексиев, който възхитен от песента на един славей попитал един шоп: „Чуваш ли как чудно пее това птиче?“ А онзи му отвърнал: „Ами оно все така си цвърчи“.

 

Един свещеник учуден от това, че една християнка ходела често в това далечно село Жегларци, я попитал: „Какво толкова ви е интересно там?“ Тя му отвърнала: „Ами това, че тук при вас се говорят едни неща, които обаче не се припокриват с действителността, а там всичко каквото се говори, се и живее“.

 

Безспорно смирението на отец Георги беше неговата визитна картичка. Неговите думи, че е нищо, че е една прашинка, не бяха просто едно смиренословие, а извираха искрено от дълбочината на душата му. На един християнин, който се опитваше да „му вдигне самочуствието“, той отговори: „Всички сме една кал“.

 

Чичо Ненко, един от тримата братя, които му помагали, разказва, че му се появила някаква голяма бучка под брадата. Когато отишъл на лекар, му казали, че това нещо може да се отстрани само чрез операция. Но той като се върнал на село, отишъл на гроба на отеца. Там има израснала една малка лоза. Откъснал няколко листа и започнал да си ги налага на болното място. Скоро бучката напълно изчезнала.

 

Една нощ неговият най-малък син, сега свещеник, го сънувал. Отец Георги му заръчал през 2027 г. да му разкопаят гроба и като знак, че той е придобил святост, ще станат много чудеса.

 

Едно такова събитие безспорно ще е голямо утешение за нашата Църква. А утешенията идват, когато човек живее в покаяние.

 

Говорейки по този начин за личността на отец Георги от Жегларци, ние сякаш избързваме, и като че ли нямаме търпението да изчакаме официално Църквата да се произнесе и да прослави своите светии. Но тази наша малка беседа нека не се възприема като такава, а да е едно от многото свидетелства, които да събудят интереса на Църквата. Нека да оставим бъдещето на Бога, за да могат нещата да се случат в своето време. Амин.

 

Беседата е изнесена пред духовници и миряни във Видинска Епархия