До Бога можем да се приближим само с пронизано сърце
Февруари 18, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : Йеродякон Макарий Светогорец (Танасе)
Йеродякон Макарий (Танасе) е един от забележителните румънски старци от скита „Продрому” на Света Гора. Той е роден на 14 септември 1927 година. Постъпва в манастира „Сихастрия” в Румъния на 15 април 1943 година, още преди да навърши 16 години. Земният си път завършва на Атон, след като е посветил целия си живот на Христа. Съветите, които предлагаме на читателите, са записани две години преди неговата кончина от лице, пожелало да остане неизвестно.
На света има хора, за които тъгуваш, защото, когато си с тях, чувстваш, че присъствието им е в съзвучие с вечното в теб. Те ти дават възможност да забравиш за преходната нищета на този свят и да предвкусиш радостта от вечното утешение. Такъв човек – монах с висока духовна мяра – е авва Макарий Продромит.
Той, както и старецът Петроний и авва Иулиан (Лазар), не трябва да учи никого с думи: достатъчно е да погледнеш такъв старец и вече всичко разбираш, вече знаеш по какъв път да вървиш. Старецът Макарий е суховат телом – явно свидетелство за суровостта на аскетическите му подвизи, винаги мълчалив, а пронизителният му поглед прониква право в дълбините на душата ти. Но зад видимата му строгост се крие такава доброта, каквато никога през живота си не съм срещал.
Когато тялото му се изтънчило в аскетическите подвизи, авва Макарий придобил духовно зрение, така че когато го видях за пръв път, аз побързах да се скрия зад някой ъгъл, защото се боях, че той моментално ще види цялото ми недостойнство и всичките ми грехове… Аз и сега още не съм уверен, дали той не ме вижда изцяло, но виж – в неговото смирение и духовна чистота никой не може да се съмнява.
Чист от страстите, които обикновено се проявяват в помислите, старият клисар на „Продрому” е придобил такава невинност и простодушие, че сякаш вече не обитава този свят. (…)
Гъстият облак на страстните помисли винаги ме отделя от Бога – мен, който съм се прилепил към света. А отецът от детство беше разбрал, че разсеяността на ума идва от шума и още на 15 години се беше отдалечил от света зад манастирските стени. Днес в килията му, където той никого и никога не кани, има само легло (болнично), маса, върху която лежат няколко книги, свещник със свещ от истински восък, която му осветява Псалтира и пътя на спасението и голям стар часовник, който прекъсва неговия отдих и го довежда пръв в храма.
Тези предмети, плюс ъгълът с иконите, представляват цялото имущество на авва Макарий, придобито за седемдесетте години на неговия монашески живот. Той няма нито килимче на пода, нито стол, така че единственият път, когато се удостоих да прекрача прага на неговата килия, ми се наложи да седна на перваза на прозореца (добре че дебелият манастирски зид е много пригóден за това). А часовникът не е предмет на лукса – той е нужен на авва Макарий, за да изпълнява своето отдавнашно послушание на клисар.
Старецът е любител на безмълвието и може да бъде намерен само в църквата, защото той не се показва никъде другаде, а тръгне ли към килията си, ще излезе оттам не по-рано от часа за обща молитва. Така че той не е свикнал да води безцелни и ненужни разговори и е трудно да чуеш от него душеполезно слово, просто защото е трудно да бъде убеден да поговори с някого. Трябва да го причакаш, когато завършат богослужебните последования, защото той, служейки цял живот като клисар, трябва да заключи църковните врати. Тогава без да бърза може да тръгне в две посоки: или към своята килия, или към скитската трапезария, ако току-що е завършила вечернята.
Така аз много пъти в продължение на седем години го причаквах и събирах казаните от него думи. Те никога не бяха много, защото дори когато ми се отдаваше да поговоря с него очи в очи, той не се отпускаше много в приказки – казваше, че „разговорът – дори полезният! – може да доведе до изкушение”. Затова думите му са така редки и скъпоценни.
Наставления на авва Макарий Продромит
– Малко говорите, отче…
– Нали в света говорят по друг начин. И светът ти пречи да разговаряш с Бога, да останеш насаме с Него. Именно затова избягах от света, за да бъде според казаното: „само аз и Бог”1. Когато разговарят двама, казаното остава тайна, а когато са повече… тайната изчезва.
– Отче, защо монасите така се пазят от света? Имам предвид не бягството на монаха от света, а въздържането от общение с миряни. Може би понякога мирянинът очаква от монаха важни отговори.
– Мъдростта на света е безумие за нас. Докато не отхвърлиш цялото външно знание, няма да помъдрееш в Христа. По тази причина мирянинът трудно разбира монаха: скритите страсти и светските помисли му пречат да има умно зрение за невидимите неща. Как тогава да му говоря за Божественото? Нима той няма да каже, че това се безсмислици? А може би ще ме помисли за безумен. Ние не можем да служим на двама господари: или обичаш света и всичко, което е в него, или Бога.
Освен това монахът трябва да се пази от човешка слава, за да не се лиши от Божията слава. Трябва никога да не забравяме казаното от апостола на народите: знанието възгордява (1 Кор. 8:1). Ето колко неприятности има по пътя на приближаването на миряните към монасите!
– Отче, на хората от този век би им се искал един … по-„видим” Бог. Аз знам, че „твоят Отец, Който е на тайно” (Мат. 6:6) – това е моят Бог, но този рационалистически век непрекъснато търси „знамения и чудеса”.
– Бог е тайнствен и тайнствено извършва нашето спасение, чрез светите Тайнства. Нашата връзка с Него също е тайнствена, но никой не може да каже, че тя е нереална, макар че се извършва скришом. Покрай видимата страна на тайнствата, на всички символи и действия, в които те са облечени, Бог извършва Своите чудеса тайнствено, но реално. Той те умива от Адамовия грях чрез кръщението, усилва твоите дарове чрез миропомазанието, изцелява тялото и душата ти чрез осветения елей при елеосвещението и дава прошка на твоите грехове при изповедта.
А ако постигнеш чистота във всичко, Бог ще дойде, за да живее в теб, когато се причастиш. Това е велика тайна! И тя съществува само в Църквата. Затова няма спасение за тези, които са извън нея. Църквата не трябва да прави нищо друго, освен да приобщава към Бога тези, които вярват в Него. Може ли да има нещо по-висше от това? Може ли нещо да бъде по-важно от спасението? Църквата трябва да се грижи само за спасението на вярващите, а за останалото ще се погрижи Бог. И твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6:4).
– Кои от нашите страсти са най-гибелни за душата?
– Похотта и гнева са страстите, които винаги трябва да се държат под контрол, защото те помрачават духовното зрение на човека. Когато слънцето залезе, то отстъпва място на мрака. Така и отдалечаването на Духа от човека дава простор за страстите, гибелни за душата. Когато се прилепваш към външното, забравяш за вътрешното и над него взема власт… „звярът”. Ако ние подхранваме нашите страсти, как ще ги умъртвим? Ако не побеждаваме видимото, как ще преборим невидимите вражески духове?
– Отче, мнозина от нас се оплакват от различни скърби…
– А ти как мислиш, нима Бог не вижда скърбите на човека? Щом Той ги допуска, значи прави това за наша полза, защото така ние, може би, ще получим въздаяние за греховете си тук, в този живот и, може би, Той ще ни избави от вечните мъки там. Може би чрез скърбите Той покрива тайните ни грехове и запазва доброто ни име. Изпитанията са благо. Те са знак, че Бог не ни е забравил до край. Свети апостол Иаков, братът Господен, казва в своето послание: смятайте го за голяма радост, братя мои, когато паднете в различни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра, произвежда търпение (Иак. 1:2,3).
Бой се само от Бога (а не от скърбите), защото всичко е в Негова власт и каквото и да се случи с тебе, то може да стане само по Негова воля или допущение. Защо да се губиш в догадки, когато Той се грижи за теб и, както мисля, прави това по-добре от теб? Търси това, което принадлежи Нему, а всичко останало ще ти се приложи (виж Мат. 6:33). Ако ли пък не, тогава помни казаното от апостол Павел: верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите (1 Кор. 10:13).
– Има отци, които ме успокояват, а има такива, които ме довеждат до смут. Защо става така?
– Когато отпаднеш от познаването на Бога и твоят ум се склони към прокрадващите се тайно помисли, ти губиш своя вътрешен строй и мир. И това състояние предаваш на другите.
– Можем ли да се приближим до Бога богословствайки?
– Не. Можем да се приближим до Бога само с пронизано сърце. Тези, които богословстват, могат да придобият излишна увереност в силата на своите познания и да загубят смиреномъдрието. Очистването на душата чрез сълзи и покаяние е по-полезно от любознателността, защото чрез него по-бързо се приближаваме до Господа.
– Дай ми съвет, авва!
– Никога не позволявай на ума си да се отдели от молитвата! Но напразно ще убеждаваш себе си, че това е необходимо: ако нямаш любов, умът ти няма да бъде прилепен нито към молитвата, нито към Бога.
– Случвало ми се е да чуя от някои съвременни млади хора, че те допускат съществуването на Бога само защото искат Той да ги остави на мира! Виждате ли, те не са молили да бъдат създадени, затова Го молят да ги остави на тяхната собствена воля. Става дума за достатъчно образовани млади хора, на които им се струва, че образованието и културата са им донесли своего рода екзистенциално нещастие.
– Погрешните пътища са много, а верният е един и той води към Бога. Културата наистина може да задълбочи страданието, когато човек разбере колко много не знае и няма да узнае никога.
Тези хора винаги са самотни, защото неверието обособява. Вярващият знае, че от ближния може да дойде спасението, но и смъртта му. Аз знам, че моят брат е моето спасение, но това предполага любов. Именно в това се състои проблемът на младите, за които говориш – в тях е охладняла любовта.
– Знам, че за съжаление това ще стане в последните времена, отче…
– Един Бог знае. Ти казваш, че те са образовани. Значи четат много, задават си някакви въпроси, искат да разберат света. Но онзи, който е достигнал до вярата, вече не се нуждае от търсения: Бог му е достатъчен, защото Той изпълва душата му и може да направи така, че да разбере повече, отколкото ако събира светска мъдрост.
Ако те четат много, попитай ги чели ли са най-важната от всички книги – Библията? Че си задават въпроси – това не е лошо: и истински вярващите имат въпроси, но нямат съмнения. Ако отдават предпочитание на светската мъдрост, тогава те не са на Божия път, а на своя. А своят път няма да им донесе нищо друго, освен нещастие, защото това не е Божия път.
– И какво бихте ги посъветвали?
– Да не се трудят повече да разберат света, защото това е празно дело, нито дори Бога, защото това е още по-голямо безумие, а да се опитат да узнаят какво Бог иска от тях. Когато разберат това, ще знаят и Пътя. Само нека винаги да помнят, че Христос е казал: без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 15:5) и така ще придобият смирението, което им липсва.
– Да, знам, ”знанието възгордява”. Освен това мисля, че „знанието” създава у нас илюзията, че можем да надхитрим дявола. Така ли е, отче?
– Ако ти се струва, че се бориш с него, ти вече си изигран.
– Но как тогава да се избавим от неговите мрежи?
– „Отклонявай се от злото и прави добро” (Пс. 33:15 по слав. прев.)
– Знам, че Псалмопевецът Давид казва така и мисля, че е напълно прав, но да направиш това в света е трудно, отче. Как ще ме посъветвате да постигна изпълнението на този стих?
– А нима аз знам? Старай се да бъдеш добър. Нужна ти е храброст, за да се опиташ да бъдеш добър, защото винаги ще ти се струва, че си сам във вършенето на доброто. Но това не е вярно: не може да си сам, когато си с Подателя на доброто!
***
И тогава аз си спомних Христовите думи: В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).
Безгрижието за преходното и свободата от всичко излишно бяха отличителни за авва Макарий. Винаги ми се искаше да му подаря нещо, но не можех, защото той беше равнодушен към материалните неща. Когато го питах има ли нужда от нещо, за да му го донеса, той отговаряше, че не желае нищо за себе си, освен търпение. И пак търпение. Защото който претърпи докрай, той ще се спаси (Мат. 10:22) и съвършенство без претърпяване на изкушения няма да достигнеш.
Но като видя, че не му давам покой в желанието си да го ощастливя с нещо, той се остави да го убедя и ми каза да му донеса витамини. Аз, разбира се, с радост ги донесох. Но след това ми предстоеше да узная, че той ги е забравил на перваза на прозореца и те са се разтопили под лъчите на палещото слънце.
Обърнат винаги с ума си към Бога, атонският старец крачи тихо в моята памет, стъпвайки внимателно по застлания с плочи двор на „Продрому” и молейки се непрестанно: крачка с десния крак – „Господи Иисусе Христе”, крачка с левия – „Сине Божий”, и отново с десния: „помилуй мен, грешния”.
Така държи пътя към вечността – към срещата с Бога – авва Макарий Продромит.
1. „Древен патерик”, гл. 11, 12 „Авва Алоний каза: Ако човек не каже в сърцето си: в света сме само аз и Бог – няма да намери спокойствие”.
