Всеки разорен храм беше моя болка
Февруари 25, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница
Автор : Саратовски и Волски митрополит Лонгин
Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.
Деветдестте години: радост и катастрофа
В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата1, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си2, аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен. На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск3. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил4 – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.
Поруганата светиня
Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции… Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков5, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН6 и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.
P.S. След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.
1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части
Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.
