Православие в Пакистан
Март 12, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Свещеник Адриан Августус
Обръщането ми към Православието не беше лесно. До 2007 г. бях дякон към Англиканската църква в Индия. Когато започнах да проявявам интерес към Православието, изпращах много писма с въпроси до единствения човек, който би могъл да ми даде подробен отговор – владика Иларион, архиепископ на Сидни. Произлизам от много бедно семейство, майка ми беше учителка и ме възпитаваще в много строг католически дух. Когато владиката предложи да постъпя в семинарията в Джорданвил, Ню Йорк, майка ми се разболя и се оказах в трудно положение. Отиването в Америка се оказа невъзможно. Три месеца по-късно получих писмо от архиепископа, в което ми казваше, че може да ме приеме в Австралия. С Дядо Владика станахме като баща и син. Всичко, което знам за Православието научих от него. Имах голямо желание да стана свещеник, но не казах на дядо Иларион, защото смятах, че Бог ще предвиди това в най-добрия за мен момент. Когато ме ръкоположиха, не исках да ограничавам служението си само до една енория. Желаех нашата истинска вяра да стане достъпна за всички. Много хора в Пакистан и Индия биха искали да научат повече за Православието и вероятно щяха да станат ревностни християни, но възможностите за това бяха малки.
Днес в Пакистан животът е труден заради мюсюлманското правителство. За белите не е безопасно да живеят там, затова мисионерите не желаят да ходят в тази част на света. Пакистан въобще не е безопасна територия. Заплахата тегне не само върху чужденците, но и върху местното население, защото мюсюлманите воюват помежду си и се убиват. Държавата е разделена между три големи групи – на север са пущуните от Афганистан, в средата са пунджабите, на юг синдите, между които има малка група индийци. Тези три племена са в постоянна вражда. Обикновеният пакистанец не знае дали като излезе сутрин, ще се прибере вечерта.
Наскоро владика Иларион получил имейли от двама пакистанци, напуснали католическата семинария, както направих и аз преди време. В писмата си задавали въпроси за вярата и искали да опознаят Православието. Дядото препрати писмата им към мен, защото познавах мирогледа на този народ и можех да преценя дали са искрено вярващи, или са пратени от някого без никакъв интерес към Христа. Когато ги прочетох обаче, много се трогнах. Поисках благословия от Дядото и поех към Пакистан.
Когато пристигнах, ме чакаше изненада – вместо да видя двамата, които бяха писали писмата, бях посрещнат от 50 човека. Настаних се в хотелската стая, но ме уведомиха, че не мога да излизам навън. Тъй като съм индиец и имам по-светла кожа, за мен беше опасно да се показвам. Индия и Пакистан са водили четири войни и на мен гледаха като на шпионин. Един местен член на парламента обаче, ми даде разрешение да напускам хотела за 12 часа, защото беше убеден, че съм мисионер. В пресата се появи съобщение, че е пристигнал някакъв свещеник и много хора дойдоха да ме видят. Помолих се на Светия Дух и започнах проповедта си. Отначало говорих за времето преди Христовото Рождество, после им разказах за самото Рождество, за създаването на Църквата, за периода на седемте вселенски събора и за ролята на свещениците и дяконите. Опитах се да обясня, че не е толкова лесно да се приеме Православието, че е нужно преди това човек да се преобрази. Единствената истинска причина да прегърнеш Православието е желанието да станеш свят в Църквата, защото човешката душа се съединява с Бога след смъртта. Ролята на свещеника е да подтикне човека към този път, да му помогне да направи усилието. За това няма лесна рецепта, нужна е молитва, пост и изпълнение на всички други православни методи.
След двучасова проповед търсещите истинската вяра започнаха да задават много въпроси, а представителите на различните агенции се опитаха да открият нещо подозрително в словото ми. Онази нощ 110 католици се обърнаха към Православието. Следващият ден 74 човека от 10 пакистански семейства приеха свето Кръщение. Попитах хората защо толкова бързо приеха думите ми, а те отговориха, че са се трогнали от факта, че аз, бидейки индиец, съм дошъл да проповядвам Православието тук и не съм гледал на тях като на лоши хора, нито съм порицал начина, по който изглеждат. А тези люде бяха бедни, обикновени селяни. Когато стояхме в църквата или идваха за разговор, аз не вземах стол, а сядах до тях на пода. Те се нуждаеха от специална пастирска грижа, защото нямаше кой да ги чуе нито в джамията, нито в католическата църква. Трябва да знаете, че в Пакистан и Индия Католическата църква е голяма и влиятелна организация. Завършващите католически семинарии често се изпращат за директори на местните училища и всяко дете се стремеше да бъде прието в тези училища. Веднъж станали директори, пасторите забравяха, че преди всичко трябва да бъдат духовни водачи, а не просто директори.
На хората, които идват да се срещнат с мен обяснявам, че задачата ми на свещеник е да служа на хората за тяхното спасение, да ги обичам и да се грижа за тях.
Следващото предизвикателство беше да съхраня общността от стотина новопокръстени пакистанци. Когато се върнах в Австралия, казах на Дядото, че трябва незабавно да основем мисия в Пакистан. Той благослови да създам мисията „Св. Арх. Михаил“.
Попитах пакистанците защо поканиха мен, а не местните православни свещеници, които служат там, те отвърнаха, че техните свещеници са към Вселенската патриаршия, а аз съм от Руската Православна църква и тъй като тя е най-голямата от всички поместни църкви и се състои от различни народи, се надявали да получат помощ от нея. Като имали предвид всички светци, просияли на руска земя и знаейки, че аз също принадлежа към тази църква, те вярвали, че ще се погрижа за тях и ще ги обичам. Помолих владика Иларион да назначи повече свещеници за мисията, за да можем по-бързо да отпразнуваме първата Света Литургия.
Второто ми пътуване до Пакистан беше за 10 дни. Този път основната ми цел бе пастирската грижа. Срещах се с хората и се опитвах да разбера нуждите им, да ги „покрия с крилата си“. Тогава успяхме и за пръв път да отслужим Св. Литургия в руски стил, но на езика Урду. С Божия помощ успях да обърна и един католически свещеник и съпругата му в Православието. А това се случи така: веднъж, превеждайки литургийните текстове на Урду, сърцето на пастира се развълнувало от думите, които свещеникът трябва да произнесе и пожелал да се върне в ония времена, когато тези молитви са били създадени. Така той се обърнал към Православието. По време на този ми престой в Пакистан 50 нови члена приеха Христа.
Искам да споделя, че сега мога да пътувам до Пакистан без покана. Успях веднъж да се срещна с един пакистански посланик. Обясних му кой съм, каква е Православната църква и че не съм шпионин. Той приветства усилията, които полагам в работата си за доброто на пакистанците, но изтъкна, че е нелегално да извършвам мисионерска дейност само с туристическа виза. Следващите думи обаче бяха нещо изключително. Каза ми, че вярва в делото, което извършвам в Пакистан и затова мога да получа мисионерска виза. А да има християнски проповедник такава виза в ислямска държава е почти невъзможно.
При следващото ми идване в Пакистан се сблъсках с тяхното разузнаване. Показах им кръста си и мисионерската виза и казах, че правителството ми е разрешило да работя тук. За мое голямо учудване ме попитаха какви са ми плановете и аз отговорих: „Искам да построя църква“.
Сега в пакистанската енория има трима подготвящи се за свещеници, които имат своите изпитания. Православните се събират по домовете си за божествените служби, за които е разрешено миряните да извършват сами. Казах им да четат Часовете, Обедницата и Евангелието, а после да си общуват на чаша чай. Много е важно колкото се може по-скоро да се осигури действащ свещеник. Ако някой християнин почине, кой ще му направи опело? Следващото ми отиване за Пакистан е само за 5-6 дни.
По пътя си натам ще бъда придружаван от 22 годишно момче от Одеса. Каня всички, не само от Австралия, но и от Русия, да дойдат и да помогнат на делото ми. Имаме хотел с въоръжена охрана, където ще сте в безопасност. За пакистанците е много важно да видят, че е дошъл някой от Русия. Тогава ще усетят, че цялата Църква ги подкрепя и се грижи за тях. Ако дойдете, ще видите как се опитват да общуват, а бедните дават и последното си пени, за да ви помогнат да се почувствате удобно.
Моята мечта е да разпространявам Православието. Не се страхувам от смъртта, защото всичко, което правя е заради Църквата. Тя е моето семейство и моят дом. Православието изпълва цялата ми душа и искам да го споделя с другите.
Източник: сп. „Амвон“, бр. 1 от м. май 2013 г.
