И костенурките могат да летят
Март 17, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Автор : старец Никон от Неа Скити - (откъс от беседа пред младежка аудитория)
Гледах един филм. Хареса ми. Не го гледах в кино, за да не съблазня някого. Нали трябва да мислим и за другите и да не ги съблазняваме, по думите на апостола, който казва, че ако брат ми се съблазнява от това, че ям месо, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си1. По тази причина и аз гледах този филм на DVD.
Трябва и вие да го видите – „И костенурките могат да летят”. Във филма имаше страшни сцени, буквално да ти се скъса сърцето. Действието се развиваше в един лагер на границата между Турция и Ирак и разказваше как живеят кюрдите, най-вече децата. Имаше десетки деца, сираци, изоставени във войната. И тези деца търсеха начин да оцелеят. Когато гледате, не можете веднага да разберете – едно дете взема кръгла метална кутия и с устата си изважда една игла. Това беше мина, от минно поле. Децата влизаха в минното поле и търсеха мини, за да могат след това да ги продадат. В следващата сцена дадоха едно момиче, което носеше друго петгодишно дете на гърба си. Това дете изтегляше иглата със зъби, защото нямаше ръце – ръцете му бяха откъснати до лактите. Беше ги изгубило или от мина или по време на войната. Много от децата бяха без ръце, без нозе, осакатени. Беше страшна гледка. Сърцето ми се късаше докато гледах. И това дете вадеше със зъби иглата, а след това неговата сестра вземаше мината, за да я продаде.
Като студент гледах друг филм – „Африка, адио”. В него бяха показани ужасни неща за живота в Африка, поради което и двамата сценаристи, италианци, били осъдени на затвор.
Аз преживях шок от филма поради една сцена. Всъщност, нямаше нищо страшно. Показваха клон от един кактус. В него вкарваха една тръбичка и от нея изтичаха 3-4 капки течност, а в дълбочината на кадъра се виждаше пустиня с много подобни кактуси. От тръбичката капките се стичаха в една консервена кутия. След това виждаме една африканка с консерва и сценарият казва: ето така, капка по капка, събират вода от всеки кактус, за да може семейството да пие вода. След това жената ходи десетки метри, за да намери друг кактус, та и от него да извади няколко капки вода. Няма да забравя това докато съм жив. Винаги, когато пия вода, се сещам за тази жена. Колко път трябваше да измине тя, натоварена, измъчена, за да събере не половин, а цяла чаша вода, която аз имам? Защо е така? Толкова ли е грешна тази жена, че така се мъчи да добие една чаша вода? А аз толкова ли съм свят, че по всяко време я имам? Кога сме казали „благодаря” за това, което имаме? Гледах тези деца с откъснати ръце, крака, пръсти, а аз какво направих, за да имам и ръце, и крака? Благодарили ли сме някога на Бога, че можем да ходим, че имаме ръце? Постоянно гледаме какво не ни достига и какво искаме. И се борим, трудим се да го придобием. Това не е лошо. Но кажете поне едно „благодаря” за това, което вече имате. Бог не ни го е дал на заем.
Веднъж като студент, заедно с други като мен, бях в една институция и директорката ни обясни, че глухонемите деца, не са неми, но не могат да говорят, тъй като не чуват звуците, не знаят, че те съществуват. След това доведе едно детенце, за да ни покаже как то ще разбере, че съществуват звуци и самó ще започне да ги издава. Взе детенцето, постави едната му ръка на гърлото му, а другата – на своето. И тогава тя каза: „Ааааа”. Детето разбра, че тя иска от него да направи същото и отвори устата си. Госпожата се разочарова. След това направи нов опит: „Ааааа”. След много такива опити мъничкото схвана, че когато госпожата отвори устата си, тя не прави само това, но има и нещо друго, усети, че има някаква вибрация и че от него се иска да направи същото. Опитваше се, опитваше се и накрая успя да каже „ааа”. Тогава директорката се зарадва, прегърна го, целуна го, даде му шоколад, бонбони … много беше щастлива, а то цял ден тичаше и викаше „ааа”. Така постепенно научи „о”, „е”, „и”, без някога да ги е чувало. Директорката ни разказваше колко трудно е на децата, докато се научат да правят разлика между между „г” и „д”, „”д” и „т”. И си казвам: защо тези деца не могат да чуват, а аз мога? Защо Бог ми е дал да чувам, задължен ли ми беше с нещо, имаше ли нужда от мен? Защо ни е дал уши и глас? А защо тези деца да не чуват?
Казахме ли някога на Бога „благодаря” за това, че чуваме? Че можем да чуем нашия приятел, нашите родители, че чуваме всичко, което ни казват другите, че можем да слушаме музика? Казахме ли някога „Слава на Тебе, Боже” за това?
Не ни достигат много неща и е добро нещо да се трудим да ги получим, да ги придобием, но да казваме и „благодаря”. Да кажем едно „Слава на Тебе, Боже”. Един монах на Света Гора казваше, че когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, пред Бога това струва десет драхми. А когато казваме „Слава Тебе Боже” – 100 драхми.
Нека се научим да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Да не бъдем неблагодарни. Неблагодарността е ужасно нещо. Постоянно се оплакваме, мърморим, искам това, искам онова, защо нямам това, защо нямам онова, а за това, което вече имаме, не казваме „Слава на Тебе, Боже”. Не сме способни да кажем едно „Слава на Тебе, Боже, за даровете, които си ни дал”. Как тогава прилагаме това „благодарете за всичко”2, което ни заповядва апостол Павел? Той казва: за всичко благодарете, дори и за нещастията, което ни се случват, а ние и за доброто не казваме „Слава на Тебе, Боже”.
Вчера ми разказаха за един архимандрит, при когото дошъл на гости един владика. Архимандритът му казал: ”Владико, в нашата енория имаме трима светци – искате ли да ги видите?” „Да – казал му владиката – с удоволствие”. Той завел владиката в една къща, където живеели трима парализирани братя, доста възрастни, които били заболели от някаква болест на мускулите и постепенно се парализирали. Най-възрастният вече почина. Когато владиката дошъл, те вече трудно говорели. Владиката се потресъл. Искал да им каже две думи – и им казал: да молим Бога да ни даде търпение, да Го славим за онова, което ни е дал, да имаме търпение в това нещастие… Когато свършил, най-старият казал: „Не сте прав, високопреосвещени владико – къде видяхте нещастие? Това, че сме парализирани не е нещастие, а щастие. Ако имахме крака и можехме да търчим насам-натам, щяхме ли ние тримата да бъдем заедно с толкова любов, щяхме ли да се молим, да прославяме Бога, очаквайки часа, когато ще се срещнем с Него?” Виждате ли човек, който има ум Христов3? Знае как да гледа на нещата. Нима ще е по-добре, ако някой има крака и те го водят в грях? Виждате ли как там, където ние виждаме нещастие, Бог устройва нашето спасение, нашето щастие? Колко пъти казваме, щях да съм щастлив, ако не бях извършил това и това. Помислете сега дали не трябва да благодарим на Бога и за лошите неща, които допуска, а ние не сме започнали да казваме „Слава на Тебе, Боже”, дори за добрините, които ни изпраща.
Благодарете за всичко. А за да благодарим за всичко, дори за лошото, трябва да започнем да благодарим за добрите дарове, които са ни дадени. От сутрин до вечер да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Колкото и пъти да го повторим, пак не е достатъчно. Защото сме получили неща, които не заслужаваме. Не сме направили нищо, за да се удостоим с тях. Не сме по-свети от онези деца, които нямат ръце, или от онези, които не могат да говорят, а Бог ни е дал дарове без да ги заслужим. Затова постоянно да казваме „Слава на Тебе, Боже”!
1. Ср.1 Кор. 8:13
2. 1 Сол. 5:18
3. 1 Кор. 2:16
