Има различни чудеса, но това беше особено
Март 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница
Автор : о. Генадий Беловолов
Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.
У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.
Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.
„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.
Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.
Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.
„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”
Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.
Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!
Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.
В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.
В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.
Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.
В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.
Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.
Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).
„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!
Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.
Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.
(…)
След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…
* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.
източник: http://www.manastir-zociste.org
