А ти какво очакваше? Това е светец!
Март 25, 2020 in Начална страница, Сладкарница
Автор : Александър Сеген
В наши дни малко хора вярват в чудеса и е трудно да убедиш в това един съвременен човек, че те се случват. Независимо от това, аз като съвременен човек, трябва да ви разкажа за чудо, случило се с мен, и ще се опитам да намеря прости и убедителни думи – без да изглеждат лъжовни, измислени или леко преувеличени.
Това се случи няколко години назад, и аз, писателят Александър Сеген, до този момент не се решавах писмено да засвидетелствам за чудото, ограничавах се само до устни разкази. Все ме възпираше тази мисъл че: или открито няма да повярват, или само ще се преструват, че вярват. Или – няма да ми се доверят.
През пролетта на същата тази година започна да ме боли петата. Аз не се притеснявах. Ще мине. Но не мина, а напротив, заболя ме още повече. Наложи се да отида на лекар. Поставихи ми различни диагнози, изписаха мазила, хапчета, но нищо не ми помогна. През лятото двамата с моя син Коля се приготвихме да заминем за три седмици в Гурзуф, и аз си мислех за морето – то често ме е спасявало, много рани са ми заздравявали, когато плувам дълго време и стъпвам по крайбрежните камъчета. Но този път и морето не ми помогна, а когато дойде време да си тръгваме, аз съвсем не можех да си стъпя на петата, при всяка стъпка усещах адска болка. Пристигнахме от Гурзуф в Симферопол, а до влакът оставаха три часа.
- Трябва да отидем пеша до свети Лука, – обявих решението си на моя син .
- Но как пеша! – почуди се Николуша. – Не можеш да ходиш пеша, тате.
- Не, трябва да отидем.
- Нека поне да вземем такси.
- Не, само пеша.
И оставихме багажа си на съхранение, и тръгнахме към лечителя Лука Войно-Ясенцки. От гарата до Свято-Троицката катедрала, в която след канонизацията на светеца се намират неговите мощи, пеша, с бърза стъпка е около 15 минути път; ако вървиш с бавно, е около 20-25 минути.
Подпирах се на сина ми, влачех се едва около час, препотявах се от болка, но изтърпях всичко, разговаряйки за човека, при когото отивахме. Разказвах за това, как Валентин Феликсович Войно-Ясенецки се е родил в семейство на католици и в младите си години се е увлякъл по толстоизма, после въпреки протеста на родителите му , приел православието; за това какъв известен лекар е станал още на млади години, как оплаквал жена си, която му родила четири деца, как е приел монашески постриг.
Пребивавайки в Ташкент, той бил привлечен в качеството си на експерт по едно съдебно дело, и известният чекистки палач Петерс го попитал: „Кажете ми, попе и професор Войно-Ясенецки, как така Вие вярвате в Бог, и в безсмъртието на душата? Виждали ли сте Бога? А когато сте извършвал операция на гръдния кош, какво, да не сте видял душата там?“ „Не, – спокойно отговорил лечителя, – Бог и душата не съм видял. Аз не веднъж съм правил трепанация на черепа, но ум също не съм видял.“
Разговаряхме за всичко това със сина ми, влачейки се бавно към Свято-Троицката църква, и най-накрая стигнахме. Застанах на колене пред гроба на светеца и се помолих, без да се усетя умора от дългите молитви. Купих елей, осветен на мощите на светеца, и бархетно парче плат, с което ме посъветваха да увия болното място, след като се помажа с елея.
Пътят от храма до гарата беше още по-уморителен. Нямах повече сили да говоря за нищо. Не знам защо, но реших да се помажа с елея още при пристигането си в Москва. С Коля се върнахме в неделен ден. Вечерта си спомних за елея. Сложих ръка на сърцето си: не вярвах много в чудеса, въпреки че, надеждата в помощта на светеца сгряваше сърцето ми. Е, помислих си, може поне малко болката ми да намалее… Дори се случи така, че, в буквалния смисъл на думата, настръхнаха космите по главата ми, а по кожата ме полазиха тръпки.
Щом намазах крака си с елея, в него се появи някакво радостно кипене: като в чаша, в която току-що са наляли шампанско или нарзан (минерална вода в Кавказ), в него се гонеха хиляди мехурчета, и за секунда болката изчезна, стопи се от това чудно кипене. Увих крака си с плата, и тръгнах напред-назад.
Удивително, нищо не ме боли! Не мога да повярвам на това усещане. Страхувах се да кажа на Коля. Така или иначе след половин час болката отново се върна, а след час стана още по-непоносима. През нощта се събудих и отново се помазах. И всичко се повтори отначало. Само че кипенето този път не беше толкова бурно. Болката отшумя, легнах и се опитах да заспя, докато не ме е заболяло отново. Събудих се рано сутринта и почти не усещах болка, но все пак помазах петата си отново. Вече нямаше почти никакво шампанско и нарзан. Просто ми стана по-добре. Реших сутринта да закарам сина си на училище. Винаги сме си говорели за нещо интересно и приятно. В сряда, на третия ден след завръщането ни от Крим, ние излязохме от къщи, и аз му казах:
- Николуша, искаш ли да ти покажа едно чудо?
- Какво?
- Ето, виж! Бързо пробягах 100 метра напред и се върнах бегом.
- И къде е чудото?
- Ето на! А само няколко дни по-рано…
- Ах ти!
- Видя ли?
- Видях…
Известно време вървяхме в мълчание. Накрая Коля се спря, погледна ме и каза:
- А ти какво очакваше? Това е светец!
източник:https://vk.com/okean_mudrosti
