Две случки в изолатора

Април 6, 2020 in Начална страница

Автор : отец Георги Калчу

Приятели в затвора

Преместиха ме в Аюд. Това е стар, много стар затвор с много лоши условия. Бях изолиран в една килия, съвсем сам, за седем месеца. През целия период не видях никого освен надзирателите. Не чух нито дума освен техните обиди. Бяха инструктирани да ме обиждат непрестанно. Понякога ме биеха, но не твърде лошо. Бях свикнал с това. По-лошото бе, че бяха научени да ме удрят в най-чувствителните места на душата ми: да ме обиждат като свещеник, да ругаят Иисус Христос, да ми се подиграват докато се моля: защото аз се молех непрекъснато. Постоянно ме тормозеха, за да не ми дават възможност да се моля съсредоточено. През цялото време ме наблюдаваха през процеп във вратата. Това беше много неприятно, защото имах всичко в килията. Имах вода, имах съд, който служеше като тоалетна чиния. И през цялото време бях наблюдаван. Не бе възможно да направя дори един жест, или да отида по нужда без те да ме виждат. Бях много засрамен от това и те го знаеха. Искаха да ме тормозят не чрез побои, а психологически.

През тези седем месеца нямах никого, с когото да мога да говоря. Изпитвах огромна нужда да говоря с някого, дори със стените. Бе невъзможно. Започнах да забравям румънския език. Позволиха на съпругата ми да ме посети веднъж, може би защото Джордж Буш старши, който тогава беше вицепрезидент, посети страната ни след като различни международни организации започнаха да протестират за моя случай. Така че всеки, който посещаваше Румъния по това време, питаше за мен. Понеже той дойде, бе позволено на съпругата ми да ме посети заедно със сина ни. Но аз не можех да говоря с тях! Бях загубил способността да говоря, затворен седем месеца сам в килията. Толкова много неща исках да им кажа, но езикът в устата ми не можеше да ги изрази. Тя не разбираше нищо от това, което ѝ говорех. Каза ми:

- Тихо. Замълчи. Опитай се да ми обясниш какво искаш да ми кажеш.

Имахме половин час. След като си тръгнаха, се върнах в килията си.

Преди да настроя ума си с геометрическите си упражнения (виж тук) бях като луд. Бях толкова сам, заобиколен само от омраза. Около мен нямаше никой, който да ме обича. И аз се опитах да си намеря приятел. Първият приятел, когото намерих в килията, бе една муха. Не знам как мухата се бе вмъкнала в килията ми. Опитах се да я опитомя. Получавах храна през ден – три пъти седмично, понеделник, сряда и петък. Събота и неделя понякога не получавах храна, защото неделята е денят на Христос, Неговото Възкресение и искаха да ме накажат за това. С хляба, който получавах през ден ми даваха и малко мармалад и аз го пазех за мухата. Опитвах се да я опитомя и да говоря с нея, но тя се въртеше постоянно из килията и това ме изтощаваше. Имах и един паяк. Опитах се да говоря с него, но той не ми обръщаше внимание. Абсолютно никакво! Нито на думите ми, нито на присъствието ми – не беше впечатлен от мен. Бях много изтощен.

Един ден една хлебарка влезе в килията ми и аз я сметнах за Божи пратеник. Тя не бе така енергична като мухата. Беше тиха, много внимателна – изключително внимателна. Наблюдаваше ме. Аз стоях мълчаливо в ъгъла си, гледах я и се опитвах да я опитомя. В гимназията бях чел “Малкият принц” и в нея има глава за това как малкият принц опитомява лисицата. Лисицата му казва: „Трябва да се приближаваш към мен малко по малко, по една стъпка всеки ден и аз ще свикна с теб. Не говори; приближавай се всеки ден внимателно към мен, защото аз искам да ме опитомиш и ние ще станем приятели.“ Лисицата говори на малкия принц за обряд. „Какво значи обряд?“- пита принца. „В селото“ – казва лисицата – „всяка неделя младите танцуват. Събират се в неделя, отиват на църква, а после танцуват. Докато танцуват аз мога да се промъкна в кухнята им. Ето това е обряд. Нещо се повтаря периодично по едно и също време и ти позволява да влезеш в определен ритъм на живот.“ По този начин, чрез обряда, принцът опитомява лисицата. Накрая лисицата казва: „След като се върнеш в страната си, ще си спомням русите ти коси, когато гледам вятъра в житата.“

Опитах се да приложа метода на малкия принц. Поставях парченце хляб на земята и стоях далеч от него. Ако помръднех, хлебарката изчезваше. Иначе идваше и гледаше ту хляба, ту мен и след няколко дни започна да яде. Всеки ден се приближавах към хляба. Накрая лежах по гръб, наблюдавах хляба и виждах как хлебарката се приближава. Знаете ли… тя беше ужасна. Като чудовище – от много близко приличаше на чудовище от научно-фантастичен филм. След може би една седмица успях да ѝ заговоря и тя ме слушаше. Не се боеше от мен. Така че имах… не диалог, но монолог. Въпреки това, имах усещането, че хлебарката ми отговаря. Посещаваше ме седмици наред, докато изолацията ми приключи. Възвърнах способността си да говоря с помощта на тази хлебарка. Това беше невероятно! Знаете ли, Бог ни праща всякакви твари, за да не сме сами. Сигурен съм, че всяко движение, всяко насекомо, всеки конфликт с надзирателите – това бе ръката Божия, която се опитваше да ме спаси, да ми помогне, да ме увери, че съм на прав път. Защото знаете, в такива ситуации идват съмнения, но Бог…

Чудо на сърцето

Забравих да кажа, че килията нямаше прозорци, нямаше светлина. Нощем светлина влизаше от коридора, но съвсем нищожни лъчи. Живеех в полумрак.

Беше ми назначен нов надзирател. Той беше президент на комунистическата организация в затвора. Беше много лош човек. Не бях виждал толкова лош човек. Наистина: смятам, че беше бесноват, защото знаеше точно къде да ме нарани – имам предвид с думи, като ме обижда. През живота си никога не съм бил така унижаван както от този човек. Той бе прост човек, без никакво образование; но дяволът го подучваше как да ме удря в душата ми, във вярата ми, там, където бях най-чувствителен. Когато той беше с мен беше като ден в ада. С дяволско постоянство той ме смущаваше всеки път, когато се молех, когато служех литургия, когато бях вглъбен. Знаеше точно кога да дойде, дори ако вървях в килията. Знаеше кога се моля. Дяволът знаеше, че общувам с Бог. Винаги ме смущаваше.

Казах ви, че получавах филия хляб. Беше за цял ден – в действителност за два дни. Така че, когато получех филия хляб в петък, запазвах малко парче за литургията в неделя.

Случваше се от време на време надзирателите да влизат в килията, за да я претърсят. Беше традиция. Не намираха нищо: нямах нищо в килията освен вода, съд служещ като тоалетна чиния, дървена дъска изправена до стената (нощем ми служеше за легло, но през деня я изправяха и нямах право да я ползвам), една възглавница и нещо като одеяло (даваха ми ги нощем, сутрин ги прибираха). Всичко бе видимо, така че претърсването се правеше само за да ни тероризират и унижават. Бяха десет или дванадесет надзиратели; изпълваха коридора, а ние трябваше да се събличаме и да стоим голи пред тях. Бях много кльощав поради ситуацията и те си правиха всякакви шеги, за да ме обидят. „Вижте го“ казваха „този е човек Божи. Вижте го, този искаше да свали Чаушеску от власт.“ И т.н. Да стоиш 10-15 минути пред тях напълно гол – това беше възможно най-унизително и те го знаеха.

И така, веднъж месечно идваха в килията ми да ме унижават. Възползваха се от ситуацията, за да конфискуват всичко в килията ми. Парче въглен или парче хляб – каквото и да намереха – не ми бе позволено да го държа в килията. Една събота конфискуваха парчето хляб, което пазех за литургията, така че на следващия ден нямах възможност да служа литургия. По това време този особено лош надзирател беше на смяна. Имах нужда от литургията, защото тя бе върховната утеха за душата ми. Отслужването ѝ ми даваше духовни сили за следващата седмица. Без литургия тази неделя означаваше, че оставам без нищо, без никаква подкрепа. Помислих си, че ще е добре да помоля надзирателя за парче хляб, но знаех, че е бесноват и бях сигурен, че няма да получа нищо от него. През следващите два или три часа претеглях последствията от това да поискам хляб спрямо последствията от това да не поискам и да не мога да служа литургия.

Накрая почуках на вратата. Обикновено, ако почукаш на вратата, надзирателите не отговаряха. Караха те да чакаш един час. По тази причина избягвахме да чукаме на вратата. По време на този час, когато чакаш отговор, умът ти започва да си представя какво ще се случи, тъй като надзирателят може да повика други надзиратели, за да дойдат в килията ти и да те пребият, задето си почукал на вратата. Или двама или трима от тях може да дойдат в килията ти, да те обиждат и да я претърсват и т.н и т.н. Умът ни се се превъзбуждаше до такава степен през този час, че изглеждаше по-добре да ни изтезават, отколкото да чакаме.

Душата ми толкова се измъчи от въображението ми, че страшно съжалих, че съм почукал на вратата. След един час надзирателят отвори процепа на вратата и попита какво искам. Казах:

- Господине, моля дайте ми парче хляб, защото искам да отслужа литургия.

Погледна ме сякаш съм луд! Разбирате ли, той е бил надзирател може би двайсет години, хиляди затворници молят за хляб, защото са гладни. Но да помолиш него – човек бесноват – за хляб, за да отслужиш литургия: това беше напълно ненормално. Той ме погледна, затвори процепа и си тръгна. Бях много нещастен и въображението ми отново започна да работи; наистина, изглеждаше, че това е краят на живота ми. Тогава, след като мина още един час, той дойде и ми даде хляб. Даде ми цяла филия – не малко парченце, а цялата ми дажба за деня. Не можех да повярвам. Държах хляба в ръката си и не бях сигурен – може би това беше въображението ми. Бях много щастлив. Отслужих литургия и надзирателят не ме прекъсна нито веднъж. Целият коридир – цялата секция – бе напълно тиха. Никога не бях имал такава литургия! Наистина, усетих присъствието на Бог, усетих присъствието на Христос. Малката салфетка ми беше антиминс. Още я пазя. Бях толкова щастлив. Молех се за него. Късно следобед, преди да дойде следващата смяна, той дойде отново. Каза:

- Отче, – това беше първият път, когато се обръщаше към мен с „Отче“ а не с „Попе“ – не казвай на никого, че съм ти дал хляб. Ако шефът ми разбере, това ще е краят ми.

- Как можеш да си помислиш това! – казах му. – Ти си Ангел Господен, който донесе в килията ми Тялото Христово. Ти отслужи литургията с мен! Ти си като свещеник.

Оттогава, той никога не ме обиждаше и по време на неговите смени имах най-много време да се моля и дори да отслужвам литургия.

Така че, виждате чудото. Не съм молил Господ да извърши това чудо за мен. Най-голямото чудо, което Господ извърши докато бях затворен, беше чудо на сърцето: не да разбие вратата и да ме освободи, не да изпрати Своите ангели да летят в килията ми, а да промени сърцето на моя мъчител. Няма по-голямо чудо от това.

Превод от английски
из Father George Calciu: Interviews, Homilies And Talks