А сърцето ни е далеч от Христос
Април 30, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : Денис Ахалашвили - журналист
В църковния живот се среща такова явление, при което изглежда, че човек е дълбоко въцърковен, но не е станал християн. Това означава, че ходи на службите, чете всички необходими молитви, пости, редовно се изповядва и се причастява, а сърцето му е далече от Христос. Външно човек е в църквата, и както преди не е обичал хората, то и сега не ги обича. Това се случва, когато вниманието на човек е съсредоточено върху външното изпълнение на нещата: да стои до края на службата, да чете молитвеното правило, да спазва поста, да се помазва, да се изповядва и причастява, а сърцето вътрешно си остава непроменено. Участието в тайнствата, молитвите и причастието не могат сами по себе си да изменят човека като някакво магическо хапче: сутринта го изпил и станал друг човек – обичаш всички и помагаш на всички с радост. Тайнствата ни дават сила да се променим, но да се изменим, да постъпваме противно на своите греховни желания ние сме длъжни всеки ден от сутрин до вечер. Можем да изменим своето сърце и да го научим да състрадава и да обича, само тогава когато сме готови всеки ден да обичаме и да състрадаваме.
Спомням си, веднъж разговарях със свой приятел – настоятел в един храм, за живота в тяхната енория, където всички ми изглеждаха добри и благочестиви, а той се усмихна и горчиво ми каза: „Знаеш ли колко сме далече от нормалните християнски отношения помежду си? Страхувам се, че животът няма да ми стигне, за да се случи това“. Отговорът му силно ме изненада: „Как така? Някои ваши енориаши изобщо не излизат от храма, те са готови денонощно да се молят“.
А той поклати глава: „А когато на вечернята има изповед, те се подреждат в редица. Ако някой от новодошлите също иска да се изповяда, той се оказва на края на опашката, защото нашите вече отдавна са заели местата си един след друг. А това нормално ли е? Човекът от храма не излиза, а другият, който за първи път идва при нас, не може ли да го пусне пред себе си? И ако от амвона на някой празник поради разсеяност съм забравил да отправя покана за празничната трапеза, нашите след службата стават и отиват мълчешком в трапезарията. А когато попитам: „А къде са другите хора? Колко много народ имаше на службата, защо едни и същи енориаши са по масите?“ Всички вдигат рамене, и поглеждат към земята, и се оказва, че никой не е помислил да покани новите хора, а после искаме, някой да дойде в нашия храм и децата си да доведе“. Като цяло позната история.
Най-тъжното е, че след този разговор аз започнах да се замислям за себе си, и си спомних за много неприятни неща, въпреки, че отдавна ходя на църква, дори и в манастир съм живял. Всичко това е външно, а дали сме се научили да не сме лицемерни, да обичаме по християнски другите хора, да прощаваме искрено, да се жертваме от сърце, да се доверяваме на Бога и да се смиряваме – това е друг въпрос. И той е най-важният от всички.
източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety
