Битката на човека с Бога

Май 5, 2020 in Беседи, Начална страница

Автор : Архим. Ефрем Панаусис


Трябва да бъдем табели, а не път. В духовния живот е важно да знаем това. Всички като духовници и отци трябва да имаме чувството, че сме табели, които сочат пътя и водим хората не към нас, а към Бога. В Крит има много простреляни табели. Попитах някой там защо табелите са така и той ми каза Материалът е виновен!, но излъга, защото табелите са простреляни. Но ако ги нямаше тези простреляни табели, щяхме да сме паднали от пропастта. Затова духовниците сме табела, която сочи пътя, не сме пътят, пътят е Христос и горко ни, ако забравим това и водим хората към нас.

Днес ще поговорим за битката на човека с Бога. Странна тема.

Старият Завет е нашата баба, както казваше старецът Порфирий, а Новият Завет е нашата майка. Това е връзката, която имаме с книгите на Светото Писание, защото някои смятат, че Старият Завет е еврейска история и не трябва да го четем, а само Новия Завет. Това е грешка. Църквата е балансирала тези неща. Старият Завет не е история на еврейския народ, а история на човешкия род, и явяването на Бога на този конкретен народ и място имало конкретна причина. Оттам нататък тази история засяга цялата вселена, история на целия човешки род. Когато първосъздадените хора паднали, в тяхно лице сме всички ние, не само евреите.

В Стария Завет има един особен разказ – борбата на Йаков с един странен непознат в една пещера, със Самия Бог. Йаков се намирал в много труден момент, бил гонен от Исав, който искал да го убие, тъй като Йаков откраднал благословението от него. Ревека, майка му, го убедила да си тръгне и той тръгнал. Живее в една пещера и през нощта има страшно преживяване, бори се тяло в тяло с мистериозен непознат, висок човек. В даден момент вижда лицето Му и този непознат е Самият Бог. Този разказ е много привлекателен не само за малките, но и за всички. Борбата с Бога е странно нещо. Йаков видял лицето на непознатия, който бил Самият Бог. В Стария Завет никъде не се споменава, че човек може да види Божието лице (и да остане жив). Това остава тайна със седем печата запечатана. Боговидението идва като опит в Новия Завет с учениците, които видели Христос на планината на Преображението. Разбира се, отците на мистическото богословие също стигат до боговидение. Св. Григорий Палама, св. Силуан Атонски и много други, които имат този опит.

Какво означава да водиш битка с Бога?

Повечето от нас сме открили Бога, след като близките ни са ни говорили за Него. Някои са Го открили чрез болката и затруднението. Особено в нашата епоха най-сигурният път за младите хора да намерят Бога е болката. Открили са го в болници, на гробища, пред операционни, чувайки прословутия израз на лекаря “Виждам едно петно”. В този особен момент Бог им се открил. И когато това страшно преживяване отмине или човек започне да го преодолява, разбира какво точно е преживявал, сякаш Ангел го взел в обятията си и покрил с крилете си. Колко важно е човек да си припомня тези моменти на Божието присъствие в живота.

Човек се бори цял живот независимо дали като малък е чул за Христос или Го е открил като голям. Първо на първо се бори със своите страхове. Това свързано ли е с Бога? Да видим един пример от Св. Писание. Обичаме много ап. Петър, защото прилича на нас, по-скоро ние приличаме на него. Той бил ентусиазиран човек, като нас, бързо „палил“ и бързо „угасвал“. Открийте себе, аз го направих: за една и съща вечер могъл да се закълне, че „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”, след това да се ядоса и да реже уши, понеже залавят Христос, в същата нощ да се отрече три пъти от Него и след това да плаче за своето отричане. Напомня ли ви за нещо? За една нощ станало всичко това. Ние сме Петър. Не отивайте далеч. Нито казвайте Петър, който се отрече от Христос – аз се отрекох от Христос.

Генисаретското езеро. Ап. Петър вижда отдалеч Иисус, Който върви към лодката, в която се намира апостолът. Св. ап. Петър е на безопасно в лодката, въпреки че е опитен рибар. Разбира, че това е Христос, Който го зове да се приближи, да преодолее своите големи страхове. Ап. Петър веднага стъпва във водата сякаш върху твърд и започнал да ходи. Писанието казва, че той гледал Христос. Някои църковни писатели говорят за тази среща на погледите между човека и Христос. Докато ап. Петър гледал в очите Христос – Христос никога не свалил очи от ап. Петър – вървял във водата. Поразителното е, че ап. Петър направил най-великото – да ходи по вода. Кой би могъл да ходи по вода? С Божията помощ, гледайки Бога в очите, постигнал най-великото. Това е животът ни: докато гледаме Бога, ходим по вода, преодоляваме нашите страхове и трудности. В тази гледка на Бога побеждаваме нашите страхове. Това е първата битка с Бога. Реално водя битка не с Бога, а с моя страх, който ме държи далеч от Него. И когато направя това, което трябва и мога, тогава Бог прави това, което аз не мога. Аз Му казвам: идвам и Ти ми помогни да ходя по вода! Разказът обаче продължава, и то по поразителен начин. Започнал да духа силен вятър и морето да се вълнува. Ап. Петър свалил поглед от лицето на Христос и гледал наоколо. Това, което победил, отново се засилило и той започнал да потъва. Напомня ли ви нещо? За нас самите. Докато човек гледа Христос, докато има вяра в Бога, ходи по водата, преодолява природните закони.

Когато човек вярва, дори да губи за малко куража си, виждайки морето около него да бушува, дори тогава може да утеши душата си с това, че от другата страна има Някой, Който увенчава трудовете и потта. Наистина, колко безутешно е да си убедил себе си, че напразно се бориш и че нищо няма от другата страна, няма Подател на дарове, нито Някой, Който ще те увенчае. Това е безутешно, мрачно пътуване, което става още по-мрачно. Отчаяният човек е погинал човек. Ето първата битка с Бога, реално това е битката със страховете ни.

Човекът има страхове. Той се страхува от тъмното. Когато е в една стая, иска да запали лампата. Какво е светлината? Имаш усещането, че определяш пространството, виждаш. Ако някой дойде, ще го видиш. На тъмно не знаеш как да се предпазиш. Е, това е Христос в живота ни, Той е Светлината. Защото, когато някой е близо до Христос, хиляди светлини светват в душата му, вижда вещите и чувства утеха.
Вярващият не се ли бои? Кой ви каза, че не се бои? Има ли човек, който да не се бои? Всички се боели. В онази нощ в Гетсимания, в най-пламенната и борбена молитва, която светът чул, Христос коленичил и се молил. Христос страда два пъти. Веднъж като Пророк, защото знае какво ще Му се случи. Ние много пъти си въобразяваме какво ще ни се случи и се боим. Христос знаел ясно какво ще стане. Бидейки във вътрешна борба, се молил усилено в Гетсимания. Човек може да победи страховете си вътре в себе си, там, където човек зарежда духовните си батерии, както казваше старецът Паисий, и може да се справи с най-лошите си страхове, дори със самата смърт.

Втората битка е в нашето всекидневние – със страшни въпроси защо, които се появяват с причина и без причина. Тези въпроси, с които се усъмняваме в Бога. Как е възможно да съществува Бог, когато има такова състояние в света? Как търпи да умират деца? Единствените невинни. Защото, ако аз, който съм 52 годишен, умра, и съм извършил престъпления в живота, ще кажа на Бога – закъсня да ме вземеш! Трябваше да ме вземеш по-рано!, но едно бебе на няколко месеца, което е в болница, в онкоболница и родителите му са побелели и пребледнели? Няма по-трагична картина от бащата на децата с онкозаболяване. Майките винаги са така, плачат и се разсейват с плача, но татковците на деца с рак са пребледнели като мъртъвци. Наистина не издържаш. Ако отидете в детска онкоболница, и някой път, когато не се чувствате добре, направете си труда да отидете в една болница, това е най-добрият начин да забравите, че синът ви е казал: “Мразя те!” и ти искаш да умреш, защото малкият ти е казал така. Ще ти го каже още много пъти. Приготви се! Ако получаваш инфаркт с едно  “Мразя те!”, утре, когато те заключи отвън, какво ще правиш?

И така, идват съмненията и въпросите. Ако наистина има един Бог, Който вижда и чува, как е възможно да търпи такива състояния?

Миналата седмица преживях нещо. По време на опело ние, свещениците стоим в източната страна на храма и така гледаме покойника. При възгласа “Блажен е пътят, (по който вървиш днес, душо,) той сякаш отпътува. На опелата никой не говори, докато на сватби и кръщенета се радваме, а на погребенията никой не говори, защото се страхуваме.

Завчера в манастира Дау Пентелис бе опелото на един 17 годишен юнак. Янис Софиянополис, който се разболя от рак и скоропостижно почина. Нямаше част от тялото му без рана. В храма бяха и неговите учители, съученици, съотборници, защото спортуваше. Накрая един учител ме заговори и ми каза: “Гневен съм на Бога!” И аз стоя пред него като какъв на Бога? Като Негов представител? Да кажа какво? Готови отговори, да видя какво казваме в такива случаи, където умират деца? Нищо. В тези случай единствено нещо е мълчание. Мълчанието и да си там, нищо друго.

Гледах другите родители, които имат деца на възрастта на Яни. Какво да говориш на тези хора, на родителите му? И отговорът дойде оттам, откъдето не го очакваш. От Димитри и Калиопи – родителите на Яни. Когато хората минаваха да им изкажат съболезнования, те им казваха: “Не се разстройвате, Яни сега е много добре! Нашият Яни сега не изпитва болки!” Питах се откъде намират сили и си казах, че тези родители, които изпитват страшна болка, които, ако тръгнат да спорят с Бога, ще имат пълно право, откъде намират сила да не го направят и да са Му благодарни, смятайки, че е взел детето, за да е добре? Откъде намират тази сила и вяра? Задаваме си тези въпроси, особено когато ножът опре до кокала.

Когато преди три години бях в Уганда, един ден ми се обади брат ми Яни и ми каза: “Ефрем!…”, със заглъхнал глас. След това някой каза: “Моля, затворете телефона!”

На другия ден ни се обадиха, че Яни е починал. Обвиних Бога. Аз, свещеникът. Казах Му: “Не пазиш Твоите обещания! Аз дойдох слязох в Африка заради Тебе, стараем се да вършим дела, да построим училища и Ти вземаш брат ми? Дори приятел не си, не баща или брат. . .” Не знам дали сте изпитвали такива чувства. Имах гняв, напрежение, без да мога да го открия, на кого какво да кажа? Да кажа на хора, които вчера научиха за Православието: излъгах ви! И внезапно, докато изпитваш болка, идва една майка, загубила своето дете, да ти каже: “Кураж! Бог го взе!” И казваш: как е възможно? Тя едва вчера научи за Христос? Откъде намери чиста, неподправена вяра? А аз, който израснах във вярата, с готовите отговори, да не мога да използвам нито един от тях, за да понеса всичко това?

Мисля, че не трябва да бързаме да даваме отговори. Нека оставим всички натрупани въпроси, които са толкова много, и ставайки още повече, да ги докоснем до Кръста на Христос, до това голямо Защо.

Месогейският митрополит Николай казва: “Припомнете си, че всеки път, когато задаваме въпроса Защо в живота ни, първото Защо било изречено от Христос на Кръста. Защо Ме остави? – казал и Той.”
Всеки път, когато питаме, всеки път, когато искаме убедителни отговори, всеки път, когато сред нашето съмнение искаме пълна сигурност, няма какво друго да направим, освен да поставим въпроси Защо в нозете на Христос и да кажем – “Боже мой, не мога! Знаеш, че не мога. Искам само да ми дадеш сили в този час да го понеса!”

Това е една борба, битка с Бога, която е пожизнена, човек никога не може да каже, че се намира на сигурно в кораба на вярата. Светците също имали такива въпроси Защо.

Преди дни дойде една жена с депресия и ми каза:

- Зле съм, ще умра, Бог ме забрави и т.н.
Казах й:
- Ще ти кажа един израз и ще ми кажеш кой го е изрекъл. Той е следният: “Светлина няма никъде. Христос спи.” Кой го е казал?
- Някой отчаян? Някой, който не вярва в Бога?
- Много си близо.
- Някой, който няма никаква връзка с Църквата? Някой, който не иска нищо да чуе за Църква?
- Още по-близо.
- Кой е в крайна сметка?
- Св. Григорий Богослов.

Всички светци се борили със собственото си аз, със същите мъки, с които се борим и ние. Разликата е, че те намирали пътя си и не потъвали. Св. Григорий пристигнал в Константинопол като патриарх да поеме трона и го посрещнали с камъни. Затова казва: “Светлина няма никъде. Христос спи”, тоест не чува. И ти сега ми казваш: търся, загубих, не ме чува, губя вярата си!

Губиш вярата си. Тук отново ще я намериш. Отново ще се върнеш и отново ще потърсиш утеха от Него.
Някой път казваш: уморих се. Зная го, че се умори. Изпитах болка. Зная, че изпита болка, но ако искаш реално помощ, тук ще я откриеш.

И още нещо за починалия младеж. Той свършваше изповедта, прочитах му опростителната молитва, в която се казва „Господи Боже мой, Ти, Който си дарил на Петър опрощение поради сълзите“, споменавайки примера с опрощението на ап. Петър. Той не знаеше много добре старогръцки. В даден момент ме заговори пред манастирските врати и ми каза:

- Отче, да ти кажа нещо! Яни се казвам, не се казвам Петър!

Оттогава го споменавам за упокой като Яни-Петър.

Знаете ли Христос защо специално споменава ап. Петър след неговото отречение? Защото ап. Петър се безпокоил дали Бог ще му прости и затова Христос след Възкресението казва на жените-мироносици: „Идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. Зная, че плака, но да знае, че грехът му е заличен.

Още една битка с Бога. От появата на Бога на земята се появили хора, които искали да заличат името Му от земята. Във Византийската империя имало едно наказание – тогава нямало интернет и информацията не можела да пътува така, както днес. Затова изтривали от всички исторически пергаменти имената на управници, заличавали образите им от всички монети, за да се загуби паметта им, сякаш никога не са съществували. Когато се възкачвал на престола новият управник, който не симпатизирал на предшественика си, заличавал всичко от предишния, статуи, надписи, образи. Имало и хора, които наистина се възпротивили на Бога. Какви били императорите, които буквално казали „ние ще убием Бога, където и да се намира!“ Ирод провел първото гонение и Христос от Витлеем се оказал в Египет изгнаник. Какво друго направили гонителите през последните години? И сега в християнски страни, в Сирия, където вярата бива преследвана? Разговарях с един сръбски свещеник, който ми казваше за Косово, което напълно забравихме. Знаете ли какво става там? Манастирът Дечани е Святая светих на Сърбия, наоколо има миротворчески сили, един манастир в сърцето на косоварите. И тези хора правят православно монашество в сърцето на ислямистите. С тях никой не се занимава, след като CNN не се занимава, те не съществуват. Знаете, там, където няма камери, няма и проблем. Това е известно.

Мнозина завидели на примера на Ирод и искали да заличат името на Христос от света. Когато ходихме в Русия, режимът беше паднал, ходихме в различни места и храмове и класическият ни въпрос бе какъв е бил храмът през годините на комунизма преди да го предадат на Църквата. И ни казваха примерно за манастира “Св. Йоан Кронщадски”, че бил превърнат в обществени тоалетни. Друг храм, понеже имало влажност в него, го превърнали в склад за зеленчуци, друг храм в школа за балет, в обори. Къде са тези, които направили това, и къде е Църквата? Когато отидохме на Червения площад, на входа точно е параклисът “Иверска икона на Пресвета Богородица”, в който постоянно служеха молебни канони. Отсреща е Червеният площад, където, когато се снимали лидерите, липсвал един-защото неговите приятели го унищожили. Хрушчов, който не е смятан за жесток гонител на християните, казал, че ще покаже последния руски поп по телевизията. Къде са всички тези гонители? Няма ги. Умрели и погубили милиони хора, които имали жива вяра в сърцата им.

Днес не знаем какви ветрове ще задухат на следващия ден. Всички тези ветрове на страха, които идват и в нашия двор, не знаем Бог какво ще допусне, ако допусне нещо. Молим се Бог да нямаме по-лоши неща, но разбирате, че, нима Христос има нужда от защита? Трябва да Го защитим? Ние имаме нужда от защитата на Христос.

Да ви кажа един пример, който казва Лимасолският митрополит Атанасий. Казваме понякога за тези, които сквернят храмове, в окупираната част на Кипър турци влизат в храмовете и ги сквернят. И по островите (в Гърция) обвиняваме бежанците, които не зачитат нашата традиция. Ние обаче зачитаме ли я? Те не знаят, това не е оправдание за тях, но не знаят. Eдин културен човек зачита вярата на всички хора. Но ние зачитаме ли нашата традиция? Митрополит Атанасий казва, че турците правят обор от храма. Но когато ние по време на Тайнствата, Кръщение, Бракосъчетание влизаме буквално голи или облечени предизвикателно, зачитаме ли сакралността на храма? Защо имаме такава дързост да говорим за тях с най-лоши думи, докато ние, кръстените и помазаните, се държим така? Бог какво ще подири и от кои? Не трябва ли да сме искрени и честни, ако не спрямо нещо друго, то спрямо нашите избори? Искаме всичко от другите, прецеждайки комара, но поглъщаме камилата. Нека бъдем искрени, защото Бог поругаван не бива, ще потърси обяснение и от тях, но най-вече от нас. Жалбите срещу (шума от ) камбаните от нас тръгват. Никой мюсюлманин не се е обадил в полицията да каже да затворят „дома” на попа. Сега, когато ще дойде имамът с минарето и ще ви събужда в пет сутринта, ще видя кой ще има смелост да се обади на полицията и да каже: моля ви, деликатно, не много грубо, (ги предупредете), защото имамът може да излезе и да започне да реже глави.

Искам да кажа, че наказанията от Бога не са нещо, което Бог пази за нас, а съществува духовен закон, закон на духовната гравитация – ако хвърлиш камък нагоре, не Бог го е хвърлил върху главата ти. Самият камък и духовните закони са отмъстили.
Човекът води битка с Бога, поставя под съмнение, страхува се, много пъти обвинява Бога, и какъв е резултатът? Казандзакис отишъл на Света Гора. Посетил манастири, скитове, но все намирал да каже нещо отрицателно. Ако човек не иска, и в Рая Бог да го отведе, ще каже какво, само това ли е, няма ли още нещо да видим? Наистина бил нещастна душа. Качил се в Карулия, срещнал един подвижник и го попитал:
- Какво правиш тук?
- Боря се.
- С кого се бориш? С дявола?
- Не! В миналото се борих с него. Сега се боря с Бога!
- И какво, очакваш, че ще Го победиш?
- Очаквам да бъда победен!
Запомнете това. Де да можехме да се оставяме да бъдем победени от Бога. Ние да Му кажем – Ти знаеш и начините, времената и колко и кога, всичко знаеш. Най-кратката молитва, която съм чул, е от любимия ни свети Нектарий – „спаси ме, Христе, както знаеш!“ Завчера слушах нещо от папа-Арсений Синайски, превъзходен човек, много силен ум. Всеки път, когато се молите за някой, не казвайте Господи, изцели го!, защото сякаш Му посочваш, сякаш Той не знае какво да прави. Ако му кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй го!, Бог ще направи това, което отсъди за правилно. Болестта може да му принесе по-голяма духовна полза от здравето. Трудно е. Помня, че когато баща ми беше болен, отивах и служех параклис към Света Богородица – знаех правилното – и казвах да бъде Твоята воля, но знаех и човешкото – направи това, което искам! Казвах през зъби „да бъде Твоята воля“, да изпълня моето задължение към Бога, но тихо, да не го чуе.

Във всички тези малки и големи битки, е добре човек да се оставя да бъде победен от Бога. . .
Превод: Константин Константинов