Всичко е Твое!

Юни 2, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : О. Спиридон Василакос

Ще влезем в живота на светостта, ще разгледаме няколко случая с преподобни отци, за да можем с тяхна помощ да преодоляваме нашите изпитания и пречки.

Един голям преподобен на Църквата е преп. Мелетий, подвизал се в планината Китерон. Роден е в Муталаска, Мала Азия, откъдето е и свети Сава Освещени. Разбира се, живели в различни епохи в Йерусалим. В Муталаска, когато бил дете, ходил на училище, но имал един проблем. Много лесно се разсейвал. Полагал усилия и четял, но на другия ден нищо не помнел. Родителите му го виждали всеки ден да чете, но учителят му винаги се оплаквал от неговите резултати. Така детето се научило от семейството при всеки проблем да прибягва към молитвата.

Една сутрин станало и вместо да тръгне към училище, се обърнало и отишло в храма. Възрастният свещеник бил в олтара, било тъмно, нямало електричество, имало светлина само от кандилата и свещите. Отецът извършвал св. Проскомидия, споменавал имена, малкият влязъл в олтара, свещеникът не го видял и детето се мушнало под покривките на св. Престол. И какво направило? От момента, в който чуло свещеникът да казва „Благословено царството на Отца. . .” опряло глава върху колоната на св. Престол и по време на цялата Литургия останало така. След отпуста излязло навън и се втурнало към училище. От онзи момент до дълбоки старини нищо не можело да убегне от неговата вече много силна памет. Но бих искал да помним тази картина. Едно малко дете влиза под св. Престол, опира глава върху колоната и остава там през цялата Литургия. Нека пренесем картината в живота ни. Необходимо е да опрем нашия помисъл, мисълта и ум върху Христос. Много пъти това, което ни уморява, изтощава и опразва, е помисълът ни, защото не е светъл и чист. Помисълът ни е път, през който минава Христос. Как Той може да мине през помисъла ми? Неслучайно Църквата ни увещава да се молим постоянно с молитвата “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, за да може страшното Христово име да напои помисъла, да очисти ума, да прогони враговете, всичко тъмно, демонично и лукаво от помисъла ми. Влизаме на св. Литургия. Помисляли ли сме какво вземаме от нея? Знаете какво става. Определени пъти влизаме на Литургията и си тръгваме по-празни, отколкото сме влезли, защото не сме опрели помисъла в службата, в молитвата, в Христос, в Света Богородица, в светците. Чуваме думите на Литургията, за да може помисълът да грабне една дума и да пътува в Божията любов, в свидетелството на светците, в аскезата на преподобните. Една думичка, не космически кораб, а една дума от богослужението може да те издигне много по-високо. Но помисълът ни не прави това. Затова постоянно се намира в объркване, мрак, изтощение. Знаете ли как работи умът, сърцето и душата ни? Умът ни е като стан. Възрастните помнят шивашкия стан. Слага преждата и със задвижването му конците се съединяват и така се изработваха тези чудни произведения на изкуството. Килими, завивки, черги. Така функционира помисълът ми, но нека внимавам какви конци поставяме. Конците са моите мисли и аз обикновено имам тъмни конци, черни цветове и така поставям черните цветове на помислите, станът на ума върши своята работа и изработвам черни платове. Затова гледам всичко в черно. Затова се отчайвам, затова се помрачавам, затова се обърквам. Не мога да облегна помисъла си върху светлината. Светлината е Христос, не мога да облегна помисъла си върху Божията благодат. Влизам в св. Литургия. Един израз – „горе имеем сердца“ и там реално проверяваш себе си. Дали душата ми е високо? Или сигурно се влачи, защото, ако имам злост в мен, тогава душата ми е змия, която пълзи и влиза в св. Литургия. Горе имеем сердца. Сигурно душата ми не е на високо? Сигурно умът ми не е на високо? Думите от богослужението са писта за излитане – не може постоянно да имам падения. От полет имам нужда. Трябва да опра помисъл, сърце и душа в Христос, както преп. Мелетий опрял глава върху колоната на св. Престол. Горе имеем сердца. Мир всем. Но аз си тръгвам от църква и не съм приел мир. С миром изидем! Кой е Мирът? св. Йоан Златоуст казва, че Христос е мирът. Да си тръгна с Христос, но влязох в св. Литургия и помисълът ми бе насочен към това с какво е облечен един, къде е седнал друг, кой влезе, в колко часа влезе. Не е нито в Мир всем, нито в Горее имеем сердца, нито в Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, нито в Миром изидем, нито да възлюбим един други, къде е помисълът ми? Помисълът ми се разсейва, помрачава се. Изработвам всички онези тъмни платове, които покриват ума ми и внасят в него объркване, а в сърцето отчаяние. Но аз ги плета, аз поставям материалите, аз работя.


В дивната книга „Откровените разкази на странника“ странникът влязъл в църква по време на св. Литургия и чул апостолското четиво. Непрестанно се молете, казва апостолът. Влязъл в едно духовно търсене, което го довело до невероятна висота. Много е важно върху къде облягам помисълът ми. За съжаление не го облягам нито в мира, нито в любовта, нито в благодатта, в нито в светлината, нито в Христос. Върху какво го облягам? Върху отпадъците, върху боклуджийските кофи, където се смесва с мръсотията на света. Така се ражда осъждането, така се въздига егоизмът, така се губи смирението. Умът е управник, казват отците, той управлява, пилот е, но е в отпадъците и до болклуджийската кофа ще те отведе. Ако е в мира, любовта, благодатта, светлината, ще те въздигне. Помисълът може и да те събори, може и да те издигне. Великите светци, които почувствали горчивината на греха, с един помисъл се спасили. От един помисъл. Един помисъл може да те накара да се погубиш, може и да те накара да се спасиш. Затова е нужно помисълът да се обляга на Христос, както главата на свети преп. Мелетий се облегнала върху св. Престол по време на богослужението, по време на безкръвната жертва, в страшния час на св. Литургия.

Моят помисълът е толкова любопитен и разпръснат, а след това се питам защо не мога да се помоля? Кога го опрях в Христос, кога го прибрах? След като е разпръснат навсякъде. Виждате ли как какво правим днес? Едно правим, друго слушаме, трето гледаме, четвърто говорим на другия. Както гласи стихът от една хубава песен – „на едно място спи тялото и на друго се събужда душата“. И както казваше баба ми- „на едно място стъпвам и на друго се озовавам“. Нямам никаква устойчивост, никаква аскеза. Помисълът ми е пръснат в хиляди неща. Някой отива на църква и го питаш: „Как мина?“ „А, дойде еди-кой си. Донесоха една хубава икона, сменили са килима пред св. Престол, не бях виждал попа с тези одежди, да ти кажа честно!“ „Какво друго?“ „Това“. Тоест забелязахме одеждите, килима, с какво бил облечен другият. Вижте къде ни е помисълът ни. Хайде сега този помисъл да се събере, да стане сериозен, неизменен, и да вземе едно „мир всем, едно возлюбим един друга, едно с миром изидем“. Какво да вземе този помисъл, който е и тук и там и накрая никъде не е? Какво да вземе? Помисълът ми рее, любопитството ми нараства, нараства и осъждането, клеветенето, празнословието, клюкарството. Защото не поисках да го прибера и да му кажа: остани в това, спри там!

Имахме един дядо в Санторини, на повече от 100 години. Когато почина, казваха, че бил на 106 г. Аз го попитах веднъж за неговия дядо.


- Е, дядо ми млад почина, момче!


- На колко години бе?


- На 97!


Но когато бай Димитри отиваше в църквата и се връщаше в селото, понякога му казваха:


- Какво ново?


- А! Да ви кажа новото! Днес, един младеж отиде при Христос и Го попита как да се спаси и Христос му каза: виж, ако искаш да се спасиш, продай всичко, раздай на бедни и Ме последвай!


- Бре, бай Димитри, какво ни говориш? Ние те питаме какво ново?


- Слушай, детенцето ми, това е новото, това, което Христос казва. Другите неща, за които ме питаш, днес са нови и вечерта са остарели.

Това бе новото (т.е. новините) за дядото. Един дядо, който не беше много учен, но когато отиваше на богослужение, на св. Литургия, знаеше да се съсредоточва там.

Ще ви разкажа един друг случай с друг преподобен, свят свещеник, папа-Николай Планас. Той имал едно духовно чедо – Маргарита. Тя била от Санторини, от моето село, но овдовяла и нямало работа на острова. Имала едно детенце, взела и майка си и дошла в Пирея да работи, за да отгледа детето си. Отгледала детето си, майка й починала и станала монахиня. Много благочестива, много свята. Била близо до папа-Николай. Живеела калугерски. Но веднъж, преди да стане монахиня, по време на св. Литургия папа-Николай се забавил, тъй като четял имена часове наред.

Тук да вмъкна нещо. Когато седнем пред телевизора, за да изгледаме един филм, кой гледа часовника? Но тежко и горко на проповедника, кой ще говори три минути повече в неделя или на свещеника, който ще закъснее пет минути и ако не кажем „Молитвами святых отец наших ” точно в 10.00 ч! Защото за духовните неща и вечността гледаме часа, а за неща, където си пилеем времето, никога не обръщаме внимание на това. За да чуем думи за вечен живот, гледаме часовника: забави се днес! Прекали днес! Певците пяха бавно! Славословенето на Бога ни дразни, служението Богу ни дразни, проповедта, истината, която ни просвещава, ни дразни! Гледаме чаковника. Но ако седнеш пред телевизора, и десет часа да минат, изобщо не те дразни!

Когато папа-Николай се забавил, Маргарита казала в помисъла си: оставих детето с майка ми, детето е напослушно, ще направи бели, майка ми ще се възмути, ще се ядоса, ще отида вкъщи, ще се скараме, а отецът се бави!

В онзи момент папа-Николай се показал на Царските двери. Защото, когато откриеш сърцето си, ума си, живота си, времето си за Христос, и Му кажеш: всичко е Твое! и Христос ще ти открие всичко и покаже всичко. Папа-Николай отдал всичко на Бога, всички умове и сърца на хората в онзи момент били открити за него, за духовното му зрение. Той й извикал:

- Маргарита! Маргарита! Тук детето ми, тук, в Христос сега! Остави детето си и майка си! Ти тук в Христос, за да бъде Христос при детето и майка ти!

Кой от нас ще дойде в неделя на Литургията и ще каже на себе си: сега тук! Нито какво ще готвим утре, нито какво ще видим днес, нито какво сладко ще направим, нито кой седи до мене – сега тук в Христос! Кой ще опре този, толкова помрачен, объркан, болен ум в Христос, в словото Христово, в богослужението, за да може да се утеши, да се напои и да се изцели.

Да се върнем малко към живота на свети Мелетий. При светеца отишъл един монах. (Един човек, който мина през голямо изпитание, ми каза: когато срещна трудности, отивам при св преп. Мелетий. Веднъж, когато бил в голяма неговото безизходица, опрял глава върху гроба на светеца и в онзи час две топли ръце го хванали за главата, помилвали го и човекът се утешил.)

В манастира на преподобни Мелетий имало много монаси. На един голям празник един монах дошъл горд и му казал:


- Геронда, донесоха ни хубаво вино!


Виното било в глинена делва. Помните делвите, сега ги гледаме в музеите.


- Хубаво вино, след като е празник, утре да сложим на трапезата?


Защото, когато на трапезата имало елей, вино, било голям празник. Монахът рекламирал виното, а старецът гледал делвата. Монахът продължил:


- Да го сложим ли на трапезата?


Старецът гледал делвата и му казал:


- Дай ми я!


Взел делвата в ръце, вдиганал я високо, хвърлил я на земята и я счупил.


Отците наблизо се изумили, защото не виждали подобна постъпка от страна на стареца. Побързали да видят защо го направил и когато се доближили, видели, че в делвата имало една змия.


Ще ми кажете сега, това каква връзка може да има с живота ни? Знаете ли в колко наши състояния има змийчета, които тровят нашата душа, ум, живот и отношения? Където поради моя егоизъм аз смятам, че това, което говоря и върша, е правилно и казвам: сладко е виното, хубаво е виното! Но не виждам змията. Във волята ми, желанието ми, разположението ми, в помисъла ми вместо да ходи Христос, пълзят змии. В духовните артерии на сърцето ми, на душата ми, вместо да ходи Христос и да сее Неговата светлина, живот, възкресение, изцеление и благословение, пълзят змии. И какво трябва да направя? Трябва да счупя делвата, не става иначе. Къде? В изповедта. Когато отидем там, делви чупим. Отиваме пред Христос да счупим делвата, да я отворим, за да видим какво има вътре. Изповедта е едно счупване. Трябва да се счупи, както казва един голям автор: Боже мой, да се излее съдържанието на твърдият обръч на сърцето ми и в морето на любовта и милостта Ти! Това е изповедта. Ако имам нагласа да счупя делвата, имам покаяние. Защото аз какво правя? Не само не я чупя, а я смятам и за нещо правилно, добро, благословено без да усетя, че вътре е скрито моето самохвалство, алчност, плътослужение, сластолюбие. Ако не я отвориш, ако не откриеш себе си на Бога, Който ти се открива всеки час и момент в живота ти, как ще видиш змиите, как ще спрат да тровят душата ти, ума ти, езика ти, живота ти, отношенията ти?

Определени пъти дори в собствения ми дом се боя да говоря на съпругата ми, на детето ми, защото и аз имам змии и тя има змии и единият ще започне да хапе и да трови другия. Затова е нужно много смирение, да разкрия моето съдържание, нужно е покаяние, да разкрия всички тези състояния пред Христос, да видя ясно какво имам и кой съм, за да започна да се смирявам и да се покайвам. Да започна по този начин да облягам не само ума и помисъла, а и сърцето, душата, живота и битието върху Христос, защото Той е спасението, Той е истинското ни отечество, Той е нашият рай.

Папа-Ефрем Катунакийски, този свят подвижник, когато бил млад, имал за послушание да шие. В един манастир един монах му поръчал един панталон. Папа-Ефрем го ушил и отишъл в манастира, но не намерил монаха, който бил градинар.

Затова го оставил на игумена и му казал:


- Ако видиш отец еди-кой си, му го дай. Той ми го поръча.


Излизайки от манастира, видял монаха, който поръчал панталона. Той бил добър монах, но суровият живот и епохата, в която живял, ги направили малко груб и понякога малко сприхав. Да не го обвиняваме, с това се борили хората и борбата им била титанична.


Той сказал на папа-Ефрем:


- Я ми кажи, къде е това, което ти поисках?


- Оставих го при игумена.


- Защо, то на игумена ли е? Не е ли мое?


- Да, но не те намерих и му казах да ти го даде.


- А, така ли? И възразяваш даже?! И си по-млад!


И се навел да вземе камък, за да го хвърли по папа-Ефрем. Но папа-Ефрем се навел пред него и му казал:


- Прости ми, благослови! Прав си.


Монахът замръзнал на място. Пуснал камъка и така всичко приключило.


На Света Гора отишъл бивш полицай, станал монах. Имал голям гняв, борил се много с гнева си и накрая дори се опитвали да го разгневят, но той не можел да се разгневи. Отишли и му казали:


- Геронда, еди-кой си запали огън да изгори манастира!


- Какво говориш, детето ми?


- Наистина!


- Да видиш сега какво ще му кажа!


Когато стигнал обаче, гневът му бил отминал:


- Ела, детенцето ми, защо направи това, добро ми дете? Защо?


Целят му гняв се превърнал в кротост. Целия му смут станал мир поради неговото смирение и покаяние, аскеза и духовна борба. Виждаме тяхната борба и се утешаваме.

Когато опирам моя помисъл, сърце, живот до Христос, когато чупя всички делви и виждам моите змии и се смирявам и покайвам, тогава с това смирение и помисъл мога да обезоръжа другия. Разбира се, ще ми кажете: я чакай, бре човече! Някой ще иска да хвърли камък по нас (и нищо няма да направим)? И хвърлят (по нас) и ние хвърляме (по тях). Да ви кажа нещо. Определени пъти по-добре да хвърлим един камък, отколкото думата, която казваме, защото словото ни е като камък. Камъкът най-много да те удари в главата, но думата ранява души. Когато думите на другия са остри, горчиви, тогава, ако имаме смирение и покаяние, можем да го обезоръжим. Защото смирението и покаянието са най-силните оръжия, както и любовта.


Преп. Климент Сагматийски бил послушник на свети Мелетий. Веднъж изязъл от манастира и отишъл в една област по-надолу от манастира. Там коленичил, вдигнал ръце и се молел. Един монах о. Йаков също излязъл от манастира и отишъл да събере ядливи треви и да се помоли. Там видял св. Климент издигнат във въздуха, с високо вдигнати ръце. Затова в един нептичен текст за първи път се среща думата въздухоплавател. Тогата нямало самолети, но отците имали за самолет молитвата, за космически кораб смирението, за превозно средство и запас любовта. Така пътували, издигали се високо, били въздухоплаватели. Преп. Климент бил въздухоплавател. о. Йаков го видял, върнал се в манастира и извикал на отците:
- Отци, Климент е светец!- им казал.


Когато преподобният се върнал, разбрал, че отците се отнасяли по различен начин с него. Почитали го, поставяли го пръв, хвалели го, молили го да отправя молитви. И знаете ли какво ставало със светците? Техните дробове били дробове на смирението и не можели да дишат въздуха на похвалата. Докато при нас виждате обратното. Когато ни хвалят, дишаме нормално и се надуваме, защото това, което диша и работи в нас, е нашият егоизъм и на това се радва. Светците не можели да дишат една такава атмосфера, защото порите на душата им били смирение. При похвалата се затваряли. Така преп. Климент отишъл при свети Мелетий и му казал:


- Геронда, трябва да си тръгна!


- Защо?


- Защото ме хвалят отците.


- Да си тръгнеш, детето ми, в опасност си.


И отишъл в отсрещната планина Сагмата и там поставил началото на голяма аскетическа традиция.


Преп. Климент се молил във въздуха. Разбира се, сега ще ми кажете ама, отче, ние не можем да се молим като преподобния и да сме във въздуха! Със сигурност не можем, но това може да ни каже нещо много значимо – когато духът се укрепва в аскезата, може да преодолее земната гравитация. Когато духът се укрепва и човек се моли, може да не се издига във въздуха, но молитвата му може да вдигне много тежести на живота, които не издържаме и с които не можем да се справим. Това ни казват светците. Не мога да понеса тежестта! Молиш ли се? Не за да преодолееш гравитацията на тялото, а гравитацията на всекидневието, на болестта, на живота ни. Там реално приканваш Христос и Той идва и става твой спътник. И когато идва Христос, едно нещо казва на човека: “Не си сам! Не се страхувай! Аз съм, дерзай! Не си сам.”


Последен случай от живота на преп. Мелетий. Веднъж той отишъл да се поклони на своя съотечественик свети Сава в манастира му в Йерусалим, в Светите Земи. Много труден период, турците владеели Светите Земи. Казали му да не ходи при светеца, но преп. Мелетий казал: ако свети Сава, моя съотечественик, иска, ще стигна!


Както вървял през пустинята, дошла група разбойници-мюсюлмани. Видели, че преподобният носел голям кръст. Слезли от конете си и му казали:


- Свали кръста, хвърли го на земята, стъпчи го и продължи! Ако не го свалиш и не го стъпчеш, се наведи да ти отрежем главата!


Ще ми кажете леле, страшно е! Мислите, че не чуваме подобни неща днес? Другият идва и ти казва хайде, клети човече, сега с кръста в ръка ли ще вървиш напред? Не ти ли казва това? Свали кръста, стъпчи го и продължи! И тогава се създава най-голямата безизходица. Къде можеш да отидеш без Христос, без кръст? Никъде. Така преп. Мелетий се усмихнал, коленичил, свел глава и очаквал удар от сабята. В онзи миг целият му живот минал пред очите му и той се усмихнал още повече. Защо? Защото видял, целия си живот светъл, охристовен, както когато бил детенце, когато опрял глава в св. Престол, така видял и своя път, душа, ум, воля, желание, време – всичко опряно в Христос. Така светецът не могъл да не се засмее в онзи миг. Не можел да не се зарадва на живота, който видял пред себе си. И за нас ще дойде един такъв момент. Може да е дошъл, и ако не е дошъл, ще дойде в и за миг животът ни ще мине пред нас. Но ще имаме ли радостта на светеца? Ще видим ли Христос в живота ни? Защото, ако Го видим в живота ни, тогава ще Го виждаме вечно. Някой сега ще каже: не стават тия неща, те са били светци! Не. Те били подвижници, копнеели за Христос и трябва да знаем, че Христос никога не идва да види резултата от един път и усилие, а едно нещо гледа – усилието. Нищо друго. Св. Йоан Кронщадски тълкува блаженствата. Христос ни казва блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Кой е чист по сърце? Кой може сега да каже: сега аз съм чист по сърце!? Никой. Нима Христос говори лъжи? И св. Йоан казва: Не. Не говори лъжи. Христос смята за чист този, който се подвизава за неговата чистота. Спасява този, който се труди за своето спасение, ако ще да не е постигнал много неща. Светците идват днес да ни покажат, че трябва да се трудим и да прилепим всичко, което имаме и сме, в Христос, защото в Него ще намерим покой, благодат, радост, милост. Защото, както казваше светият старец Порфирий, Христос е Всичко.


И какво станало с преп. Мелетий? В онзи момент дошла друга група хора без светецът да разбере. Веднага щом разбойниците ги видели, избягали и така преподобният се спасил. Разбира се, той го очаквал. И да беше умрял, радост щеше да бъде за него, защото щеше да отиде при Христос. Но останал жив и отишъл да се поклони на свети Сава.


Светците били хора, отдадени на Божията воля. Св. Мелетий тръгнал от Муталаска, отишъл в Константинопол, станал монах, в манастира „Св. Йоан Златоуст“, който за съжаление днес не съществува и не знаем къде се намирал. Оттам отишъл да се поклони на св. Димитър в Солун, за да отиде след това в Рим да се поклони на гроба на първовърховните апостоли Петър и Павел. Когато се покланял на свети Димитър в Солун, излязъл на централната улица, един младеж дошъл при него и започнали да разговарят. В разговора младежът му казал:


- Къде отиваш, геронда?


- В Рим да се поклоня на свети Петър и на св. Павел.


- Не, няма да оидеш в Рим!


- И къде да отида? След като за там тръгнах.


- Няма да отидеш. Ще отидеш в Тива в манастира на св. Георги. Там ще отидеш сега.


Обърнал се, за да го изгледа учудено, но не го видял до себе си. Огледал се, разбрал, че това бил св. Димитър, който му известил Божията воля. Точно в онзи момент сменил посоката и вместо да отиде в Рим отишъл в Тива.


Такива били светците. Намирали покой в Божията воля. Никога не можели да намерят покой в тяхната собствена воля, защото знаели, че в нея се криели змийчета, т.е. болни, тщеславни, егоистични състояния. Затова намирали утеха в Божията воля, защото тя е израз на Божията любов и спасение на хората.


Превод: Константин Константинов