Клатя си краката заради любовта към Христос
Юни 2, 2020 in Външни
Автор : Митр. Атанасий Лимасолски
И ни дай с едни уста и с едно сърце да славим и възпяваме пречестното и величествено Твое име на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!
Молим Бога да ни даде тази благодат, така че да Го славим, да Го благославяме и да Му се покланяме с една уста и едно сърце. Молим Бог да ни даде нещо конкретно. Тук има два момента. Първо, молим, и второ, от Бога. Правим едно движение, и Бог правим едно движение, ние молим и Бог дава. Когато търсим нещо от Бога, това означава, че ние влагаме всичко, което зависи от нас. Когато казваме на Бога: „дай ни да Те благославяме с една уста и с едно сърце“, това означава, че първо водим цялата борба, правим това, което зависи от нас да имаме любов към всички, да сме съединени с всички, да нямаме вражди и боричкания помежду ни, и тогава Бог ще направи това, което зависи от Него. Това става и с цялата духовна борба – когато трябва да отсечем една страст, казваме например: „Боже, помогни ми да отсека една страст, цигарите“, тогава означава, че се бориш да отсечеш цигарите и Бог прибавя от Своята сила. Затова е необходимо намерението на човека, не е необходимо само да молиш, а ти трябва да направиш нещо.
Или, дори да не можеш да направиш нищо, най-малко дай твоето намерение. Кажи: „искам, Боже мой! Искам да спра това нещо. За съжаление не мога нищо да направя“. И това е нещо. В Патерика се казва, че веднъж един монах-подвижник отишъл и седнал на една скала и си клател краката. Както правят децата, когато седят някъде. Другите подвижници го видели и го попитали:
– Какво правиш тук?
– Клатя си краката заради любовта към Христос.
Какво е това нещо? Каква връзка има едното с другото? Той обаче защо направил това? Този човек имал някаква война, не знаем каква, по-скоро е известната война на унинието, той стигнал до душевно и телесно униние и не можел нищо да направи. Помисълът му казвал: „Тук не правиш нищо! Непотребен си! Няма да видиш Христос. След като не правиш нищо“. Той казал: „Добре, не правя нищо, нито молитва, нито четене, нито постя, нито служби, какво да правя? Клатя си краката. Макар и това, все е нещо – клатя ги от любов към Христос“. Той правил това, което можел. Знаете, че Бог иска от нас дори най-малкото, което можем да направим за Него. Но и това да не направим, най-малкото да Му кажем: „Искам!, но не мога„. Това е съществено.
Така, когато молим и казваме дай ни каквото и да е, означава, че го искаме. Ако го искаме, Бог ще го даде. Не е възможно да не стане. Сам Бог ни казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“.
Сещам се за един монах, който казваше – „Не става, Боже мой! Няма да спра, ако не ми сториш това нещо!“ Разбира се, той не искаше материални неща, а духовни. „Ти каза да бием по вратата. Добре, ще викам, ще настояваш докато ме помилваш!“ – така казваше.
Ние идваме на Литургията, молим се и пеем с една уста, но може да не сме с едно сърце. Идваме тук, пеем или съучастваме в богослужението, казваме Символа на вярата, останалите химни, но в нас още не сме стигнали до духовното равнище да сме едно сърце, а сме една уста. Това е първото стъпало. Така влизаме в събранието на църковна общност, която е нашата енория, която е нашият храм. Затова е необходимо да ходим на църква, не можем да се молим сами, тоест можем да се молим, но не може да не ходим на Литургията, да не се събираме в храма заедно в името на Христос. Защо? Защото сме призвани да станем едно тяло, ние сме Тялото на Църквата, членове на Църквата, Тялото Христово, не можем да не участваме в това събрание. Отивайки на църковното събрание, на Литургията, на службата, тогава правим това, което зависи от нас и с една уста възпяваме Бога. Сетне лека-полека ставаме и едно сърце.
Виждате, че когато човек започне да ходи на църква, на първо време мисли, че всички го гледат, всички се взират в него странно и си казва: ама какво правя тук сега? Всички ме гледат, чувствам се неприятно, неловко, коментират ме, съдят ме. Докато нищо от това не е вярно. Кой те е видял, детенцето ми, дали си влязъл или излязъл и дали изобщо съществуваш? Кой те погледна? Или, дори да те е погледнал някой, нима това означава, че те е изкоментирал? Докато с времето човек започва да се движи свободно и не се дразни от тези неща. След това може наистина да го коментират, когато вече го опознаят. Колко човека са в храма? Редовните 50 – една година да ходиш и да не знаеш кой е другият? Най-малкото го гледаш. Оттук, и да видиш нещо странно, примерно някой дойде един ден с бастун, виждаш го внезапно и ти минава през ума: ама какво му се е случило, че държи бастун? До вчера беше без бастун. Това обаче не ни дразни, защото сме придобили усещането за едно сърце и така се получава единство.
Затова, ако не направим това в Църквата, не сме една уста и едно сърце, тогава как ще бъдем една уста и едно сърце и в семейството ни? И още повече как това единство ще напредне към нашето вътрешно аз? Всъщност разпадът е станал първо в човека. Първо се разпаднало единството на неговата човешка природа, а след това прекъснал връзката си с Бога и с другия човек. Помните в кн. Битие, когато човекът нарушил Божията заповед, той веднага се отделил от Бога, разединил се и се отлъчил от жена си. Докато преди бил съединен с Бога, със себе си и с човека до него.
Събрание на едно място на Църквата, усилието да сме една уста и едно сърце, това е нашата всекидневна борба, която водим чрез аскезата. Човек започва от духовната аскеза – молитвата, очистването на страстите, изхвърлянето на себелюбието, на лукавството, на себичността, на егоцентризма, на егоизма, и упражняването на молитвата, започва лека полека да се интегрира като личност, вижда, че сам той като човек вътрешно се интегрира, става единен. Докато преди умът му едно е искал, сърцето му друго, тялото му трето. Сега тялото се подчинява на ума, умът е в съгласие със сърцето и Светият Дух постепенно обитава в човека, целият човек се освещава и става напълно свят, освещава се тялото му, тялото няма движения, похоти, няма неща, които в миналото са били интензивни, тиранични, поробвали са го, вижда, че се освещава тялото, освещават се потребностите на тялото, дори външният вид. Виждате лицето на някой светец. Целият човек се освещава и външният му вид, спира да мисли лукаво, подозрително, не подозира другия човек, не е лукав, не е себичен, не се страхува. Има друго усещане за нещата, сърцето му се освещава, не само умът му съди правилно, но и сърцето му функционира здраво и така стига, както казват св. отци, до първата простота, от съставен става несъставен, докато преди е бил многосъставен, сега става несъставен и така разбира много добре какво става в него.
Много хора, най-вече млади, не могат да вземат решение за едно нещо. Виждате, че има младежи, които не могат да решат дали ще се оженят, дали ще работи, дали ще последва Бога, дали няма да Го последва. Получава се объркване в него. И човек казва, добре, ама защо, какво става? Защо? Защо е тази нерешителност, защо е цялото това объркване? Нима е възможно там, където е Божият Дух, да има объркване? Не е възможно да има объркване там, където Бог присъства. За да го има това объркване, това означава, че се нуждаем от духовна труд. Но ако човек влезе в това течение на Божия Дух, тогава виждаме, че постига психосоматично единство и лесно различава и разбира Божия Дух, Божията заповед и това, което трябва да прави. Когато човек вътрешно се интегрира, преодолее своите психосоматични болести и разпада на човешката личност, тогава веднага става едно и с другия човек, има любов, социален е, общува с брата си. Затова казвахме, че разпадът не е симптом и белег на духовен човек.
превод: Константин Константинов