Разликата между домовете с Христос и домовете без Христос се вижда в някои характерни примери. Сега ще ви спомена два. В едно християнско семейство синът се отклонил от правия път. Естествено родителите се обезпокоили, след като от малко дете се грижели за негово добро възпитание. Този проблем занимавал много тези добри съпрузи. Те измислили как могат да го спасят. Връзката им с един добър клирик-изповедник довела техните стъпки при него. Той чул техния проблем и се заел да помогне. Извикал детето, което познавал от години, и му дал съвети. Той употребил бащински и убедителен език, различен по съдържание от този на неговите родители. Детето чуло. В началото се инатило, но си тръгнало замислено. Вкъщи родителите му го чакали. Видели го замислено и въздъхнали. Повярвали, че виждали някаква светлина. Детето се борило със себе си. Припомнило си думите на добрия изповедник. Много мислело, променило начина на своя живот, спасило се… продължение

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител… продължение

продължение

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува… продължение

Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква… продължение

Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век. Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 година в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. Пред 1950 година, когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 година приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс… продължение

Тази статия, в чието написване взе участие и дякон Георги Максимов, служител в Българското подворие в Москва, има по своя замисъл не само информативен характер. Това е преди всичко призив към Светия Синод на БПЦ и вярващия народ да предприемат практически стъпки за канонизирането на българските новомъченици, пострадали от комунистическия режим. В много други Поместни църкви тази канонизация вече е факт… продължение

продължение

Защо показваме недоволство от другите? Защо се ядосваме и се дразним от тях? Има няколко причини за това. Първо, ние измерваме другия човек със своя мярка. Когато сме здрави, когато сърцето ни тупти равномерно, с нормално кръвно налягане, когато и двете ни очи виждат и двете ни колена се прегъват, ние не можем да разберем другия човек, който се чувства зле. Нашия характер е спокоен, а този човек е нервак, или обратното – той е по-спокоен и по-прагматичен от нас…   продължение

Един мъж дойде до моята килия, казвайки ми, че заради спор с жена си бил много потиснат. но за мен това не е голям проблем… продължение