Манастирът св. Георги Хозева

Март 22, 2019 in Видео, Начална страница





Християнството не бива да се бърка със страхливостта

Март 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да умеем да защитим себе си и своите ближни е необходимо, но как тогава да разбираме и как да приложим в своя живот думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” (Мат. 5:39-42). Може би наистина трябва така: грабителят ти отнема нещо – нека отнема, измамил те е мошеник – нека мами, грубиянът те нагрубява – нека нагрубява… Не се възпротивявай на никого и на нищо и ще станеш истински християнин… Или все пак по друг начин трябва да се отнасяме към подобни неща?


На тези не леки въпроси отговаря протойерей Владимир Пархоменко, настоятел на храм „Св. великомъченик Пантелеймон” в село Уст-Курдюм, духовник и преподавател в Саратовската духовна семинария и духовник на Саратовска епархия.

Да започнем с това, че думите на Спасителя да не се противим на злото съвсем не означават безразличие към злото, съгласие с него. Христос, Който не се е противил на Своите мъчители, въпреки че е могъл да помоли Бог Отец да изпрати повече от дванадесет легиона ангели (Мат. 26:53), е удържал с това най-великата победа над злото. Призивът на Христос да обърнем другата си буза е призив да не отвръщаме на злото със зло, да не умножаваме злото в този свят. Тези думи не бива да разбираме формално, не бива формално, без разсъждение, да ги прилагаме в своя живот. Има ситуации, когато да „обърнеш другата страна” означава да умножиш злото.

Ще приведа един педагогически пример. Малко момче се е обидило на своята майка… и й е ударило плесница. Какво трябва да направи майката? Да обърне и другата си страна? Не, разбира се: тя трябва да накаже детето, трябва да пресече това зло в него. Ако тя постъпи именно така, ще бъде не просто права от житейска гледна точка, а ще постъпи по евангелски, ще възпре злото.

Мохамеданите попитали светия равноапостолен Константин-Кирил Философ: „Как така вашият Христос е заповядал да обръщате и другата си страна, да давате и горната си дреха, а вие воювате с нас?” Светецът отговорил: ние имаме и друга заповед – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).

Тук няма никакво противоречие: когато злото се умножава, християнинът трябва да действа така, че да го ограничи. Това може да стане по различен начин. Може да стане така, както са направили светите князе Борис и Глеб: те не оказали съпротива на своите убийци, защото не искали да проливат братска кръв. Може като Серафим Саровски, който не се противил на нападналите го разбойници. Но тук трябва да кажем нещо и за степените на духовен ръст, защото истинското християнско непротивене не е достижимо винаги и за всички нас.

Христовата проповед на планината посочва идеала, върха на християнския живот. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Всички разбират, че чистотата на сърцето не може да се достигне мигновено – това е дълъг и труден път. И отказът от съпротива, обръщането на другата буза, е също нещо, което трябва да достигнем, до което трябва да дорастем. Ние се намираме на различни степени на духовен ръст. В древния патерик има разказ за трима монаси, които били нападнати от разбойници, били пребити и ограбени. Когато дошли на себе си, най-младият от тях, който бил все още послушник, със сълзи се каел, че се е разгневил на разбойниците; вторият благодарил на Бога, че не е изпитал гняв, че в това тежко изкушение е съхранил сърдечния си мир, а третият, старецът, просто се молел за разбойниците, просил от Бога да им прости, защото не знаят какво правят. Ето това са три степени на духовен ръст, три степени на приближаване до евангелския идеал.

„И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, но и сега още не сте” – така пише апостол Павел на християните в Коринт (1 Кор. 3:1-2). И ние с вас трябва да имаме трезва представа за себе си. И да не бъркаме истинското християнско подвижничество с обикновената слабост и страхливост. Трябва да различаваме тези неща.

За съжаление, аз мога да разкажа много случаи от моята свещеническа практика, когато мъже бият своите жени, а жените търпят. И оправдават своето търпение по такъв начин: „Нали съм християнка, трябва да прощавам”. На практика, зад думите за християнско прощение, тази жена прикрива собствената се слабост, немощ, безволие, неспособността си да се освободи от потискащия я човек, неумението си да изгради своя живот самостоятелно. Човек трябва да бъде честен със самия себе си, трябва да се вгледа в дълбините на своето сърце и да си отговори на въпроса: защо постъпвам така? И тогава ще разбереш, че между теб и св. Серафим Саровски, който отпуснал своята брадва и позволил на разбойниците да правят с него каквото си поискат, има много голяма разлика. Той постъпил така поради духовната си сила, а ти – от слабост. В неговата постъпка не е имало лукавство, а ти мамиш самия себе си.

Понякога човек, научил за изневярата на съпруга или съпругата си, иска съвет от свещеника: какво да правя, да простя ли или да настоявам за развод? Аз съм имал такива случаи. Обикновено отговарям: „Ако имаш духовни сили, ако можеш да му (й) простиш като християнка (християнин), прости; но ако не чувстваш такива сили в себе си, разведи се, в това няма да има никакъв грях, защото Сам Христос е казал, че грехът на прелюбодейството може да бъде причина за развод (виж Мат. 5:32). Само не се самозаблуждавай, не казвай, че не си се развел, защото си християнин”.

Ето и пример от армейския живот: „старите” войници искат „младите” да ги обслужват, да им перат чорапите, и ако сред тези новобранци се намери такъв уникален човек, който да се подчини от християнско смирение, то… нека пере. Но на практика, всички, които са се подчинявали, са правели това просто от страх. И с това сами са поощрявали злото.

Ако са ви откраднали колата, не е грешно да съобщите в полицията, за да хванат тези крадци. Друго нещо е онзи епизод от детството на свети Силуан Атонски: те с баща му минавали покрай тяхната нива и видели, че някой краде житото им. Момчето казало на баща си: „Виж, крадат ни!”. Бащата отговорил: „Синко, Господ ни даде богат урожай, ще ни стигне, а който краде, сигурно се нуждае”.

Не трябва да се мисли, че да се прости на престъпника и да се търси неговото законно наказание са несъвместими неща. Знам случай, когато дъщерята на един вярващ, православен човек станала жертва на престъпници. И той казал: „Като християнин им прощавам, но като баща – ще ги съдя и ще ги пратя в затвора”. И ги осъдил. В неговата позиция няма грях, това е напълно християнска позиция. Трябва да правим разлика между това, което засяга нашия вътрешен живот и това, което заплашва нашите близки.

Да, да се ограничи злото или, точно обратното – да се умножи, може със съпротива и без съпротива, но в реалния живот има ситуации, когато се налага да избираме между по-малката от две злини. Ние, християните, не възпяваме войната. Войната е зло и участието на човека в нея е трагедия. Не случайно след Куликовската битка нашите воини са имали наложена епитимия. Но да воюваш е зло, по-малко от това да не воюваш и да предадеш своята земя на враговете.

„Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” – четем в същата пета глава на Евангелието от Матея. Но и това не бива да се възприема формално. Ако ваш познат или роднина стремително деградира, пие, постоянно ви иска пари и вие му давате – с това приближавате неговата гибел.

Разбира се в Проповедта на планината, в думите на Христос за другата страна, се говори за прощаването на обидилия ни. Но прошката на практика не е лесна работа. Това не става моментално. Сили да простим ни дава Сам Бог. Запомнил съм една история – прочетох я в списание „Смяна”, докато още служех в армията. По време на Втората световна война една млада немкиня – християнка участвала в антихитлеристката съпротива. Тя била хваната от гестаповците и подложена на страшни мъчения, пред очите й нацист убил малкото й детенце. По някакво чудо тя не обезумяла, оцеляла, но след войната водила много затворен начин на живот, на улицата излизала само рано сутрин. След много години тя срещнала на улицата човек – обикновен възрастен човек с шапка и шлифер… И изведнъж той се хвърлил пред нея на колене и протегнал към нея ръка – „Моля да ми простите – аз станах християнин”. Тя с ужас разпознала в негово лице своя мъчител и убиеца на детето й… Но ръката й сякаш сама се протегнала към него. След това тя казвала: „В тази минута Бог ми върна способността да прощавам”. Но зад тази минута стои нейният собствен, незнаен за света, духовен труд, продължил много години – труд, в отговор на който Бог изпратил насреща й разкаялия се палач.

Източник: Православие ру

Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос

Март 20, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако си милостив към един или към друг, очевидно е, че ти си с Христос. А ти дори не усещаш, че този, на когото помагаш, може да бъде Христос. Той не протяга ръка, за да му дадеш, той протяга ръка, за да ти даде Царството Небесно, а ти дори не забелязваш това. И обикновено хората търсят най-дребната монета в джоба си.

 

 

Братя мои, помнете, че бедните – това са библейски персонажи! И ти си минал покрай твоето спасение толкова леко! А още по-страшно е, че ти си се отнесъл с презрение към този просяк. Бедните никога не загиват. Те се събират заедно в края на пътя и поделят, това, което са им дали, и казват: „Това е от този – помени го Господи в Твоето Царство!“ И това има значение. Спасителят, за да ни ентусиазира, казва: „Получете стократно!“ Искате ли да забогатеете? Раздайте всичко, което имате! И ще получите стократно! Тези думи ги казвам не от себе си.

 

 

Ако познавахте живота на свети Йоан Милостиви, бихте се уплашили! Свети Йоан, когато пристигнал в архиепископията, попитал: „Колко злато има в архиепископията?“ Отговорили му: „Един килограм злато!“ – „Раздайте го на бедните!“ Когато чули това икономите, казали, че ще обеднеят. Но всичко се върнало стократно – без това, което е дал. Отново давал, отново се връщало сто пъти повече. Икономите винаги се оплаквали. Виждате ли: човек не забелязва, когато получава, но забелязва, когато дава. Но се върнало стократно – до точност! Има едни слова в Светото Писание. Аз не смея да им противореча. И свикнете с авторитета на словата от Светото Писание. Тайнствата на Църквата са основани върху словата от Свещеното Писание.

 

 

Източник: https://duhovnyj.ru

 

Мислиш, че управляваш всичко

Март 19, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда”. И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи? Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?”. На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси. Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да вземаш решение за всички въпроси. Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос. Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов. И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми”.

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да умра!”. Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане. Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове. Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така. Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил отново и отново, молил се, и отново и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал: „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става”. Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне. След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева. Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш, ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!”. Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това”. Много. Св. Амон – осем години. Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст”. От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение. И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец? Защото Този, Който чакаш търпеливо, не е някой случаен, а светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов. Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва. Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки, които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се очертава в нас още от детските години. Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „Ако не се разберем до една година, ще се разделим!”. Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение. „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Трябва да почакаш…

 

превод от гръцки

 

Първият човек в космоса

Март 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Това е случка, станала в Кремъл по време на прием, посветен на полета на първия човек в Космоса. Никита Хрушчов поканил на този прием патриарх Алексий Първи.

 

На заседанията на КПСС в своите речи първият секретар на партията отделял важно място на пропаганда на атеизма, така че сега била предоставена възможност на Светейшия Патриарх да отговори по някакъв начин на това с евентуални възражения.

 

Патриархът, човек интелигентен и деликатен, започнал да разпитва Гагарин за състоянието му по време на полета. Той, разбира се, описал състоянието на безтегловност и тук Патриархът отбелязал, че тялото, подчинявайки се на законите на физиката, грубо казано, се мотае в пространството, а душата, която не се подчинява на никакви материални закони, остава на мястото си. Така, в разрез с материалистичната доктрина, Негово Светейшество показал, че духовното превъзхожда материалното.

 

Но тази фина защита на Патриарха от нападките била неочаквано прекъсната от една проста случка, показваща неуспеха на атеистичната пропаганда в Русия. Една жена се приближила до Патриарха и спокойно взела благословение от него. Днес не бихме намерили нищо странно в това. Но тогава това било като гръм от ясно небе. Коя е тая? Кой я е пуснал тук? Оказало се, че и при най-голямо желание нямало как да не бъде допусната. Просто защото била дошла на празника на своя син. Това била майката на Юрий Гагарин. Така тази скромна жена показала на държавните вождове цялата безплодност на техните усилия в борбата им против Църквата.

 

Източник: https://nm60.abv.bg

Смирението е основата на всички добродетели

Март 15, 2019 in Видео, Начална страница





Скъпо мое прегрешение

Март 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

В наши дни има твърде много светци

Март 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Ти си запазил доброто вино досега…“ – трезвението* според стареца Емилиан Симонопетритски

В света, казваше ни някога старецът Емилиан, в наши дни, има твърде много светци. Животът е такъв, че поставя тези хора сред съблазни, т.е. изкушения, скърби и те проявяват страхотно послушание и търпение, чрез което достигат святост. Също така, желаейки да водят духовен живот, започват да подражават на монашестващите: книгите и молитвите им са като тези на монасите, извършват служби, молят се по броеница, и при това без да имат нерадение, което често пъти сковава живота на монасите. Тези хора са опечалени, т.е. угнетени души, понасят бремето на живота и не са коравосърдечни. Внимават какво говорят и въпреки, че често пъти са преуморени, извършват своите служби. Затова имат осезаеми белези на святост, които може да не са чудеса, а да са плодове на Духа: всекидневният им живот е свят.

Във Ватопедския манастир, където бяхме поканени тази година (2004 г.) за празника на св. Богородица Утешителка и преп. Максим Грек, просветител на русите, Негово Високопреподобие архим. Ефрем ни възложи честта да извършим пострижението на един послушник, който получи името Емилиан. Това бе плод на искрена любов, уважение и почит към личността и монашеското дело на нашия старец Емилиан, както от страна на стареца Йосиф, така и на зело възлюбения нам Високопреподобен игумен.

В заседателната зала на манастира, след празника и пострижението, се спряхме накратко върху продължението на монашеската традиция в лицето на старците. По този повод отговорният редактор на сп. „Пемптусия“ ни помоли да продължим словото на нашия уважаван отец, стареца Емилиан, за духовна подкрепа на нашите братя в света. Като продължаваме словото си, предпочетохме да се спрем на „просвещението на монашеството“, т.е. върху една тема, за която можем да кажем, че представлява същината на неговото учение: трезвението.

Тази същина на духовния живот ни дарява устрема, от който се нуждаем, за да можем да живеем с Бога. Искаш или не искаш, изпитваш нужда да поставиш началото на по-дълбок духовен живот. Нека си пожелаем опитът на стареца Емилиан по отношение на трезвението да стане вино, което весели сърцата и трезвено опиянява нашите братя в Христа.

1. Въпросът за трезвението е може би единственият въпрос, който може да занимава някого, който истински обича Бога. Трезвението не е просто някакво неопределено понятие, а е действие. Може да се каже, че това е делото на живота ни. Това е самият ни живот. Това е нашето апостолско и монашеско призвание. Това е нашата практика и нашият живот.

Когато говорим за трезвението, нямаме предвид нещо частно, а целия подвиг, действието на съществото на всеки миг. Затова бихме казали, че трезвение означава: нашето дихание. Както, ако спрем да дишаме за няколко секунди, живителният въздух вече не влиза в нас и умираме, така и ако дори за един миг изоставим трезвението, означава, че спираме да дишаме. Преустановява се влизането на животворния вятър, духа, Светия Дух. Без да имаме въздух, ние се намираме отново, за пореден път, в една задушаваща атмосфера. В атмосфера, която не е благодатна и не е апостолска. В атмосфера, която ни пречи да си стъпим на краката, пречи ни да имаме радост, уют, мир, да се чувстваме сигурни в живота си, да чувстваме Бога, да имаме отговор от другото лице при молитвите си. Може да се къпем в сълзите си, да се молим, да служим на Бога и все пак да нямаме признаците на един жив човек.

2. Във всекидневното си съзнание под „трезвение“ разбираме бодърстването, бдението на духа. Но първоначалното значение на думата „νηφω“ е трезвен съм, въздържам се от пиенето на вино. Не само не ям, но въздържанието ми, издръжливостта ми стигат дотам да не приемам нищо в организма си. С други думи, постя постоянно с една-единствена цел: не само за да бодърствам, но и за да следя някого. За да не прекъсвам наблюдението и следенето, така че бодро да наблюдавам; бодро да изучавам действията на другия, за да съм наясно какво върши във всеки един момент. Това придобива значението на едно непрекъснато бдение – действие, отнасящо се изцяло до ума.

Следователно трезвението е действие, което върша сам, изправен. Затова и човек без обществени устои, тоест човек, който в социалния си живот не може да усети другия, да му се радва, да го следва, да върви заедно с него, човек асоциален, саможив – не човек на духовното усамотение, а на социалното и душевно усамотение, е неспособен да извършва трезвение.

Затова и Църквата е учредила монашеството като общество. А най-висшият начин на общуване е общението насаме с Господ, и в Него – с цялата Църква.

3. Всички хора по някакъв начин имат свое „трезвение“. Всички преследват нещо. Затова ние ще сложим „трезвението“ на света, неговия бяг, преследването, което извършва, и бодърстването, което има, в кавички. Защото преследва тленни неща, временни, суетни. Преследва мимолетни неща, които изчезват веднага щом днешният ден си замине. Следователно в някакъв смисъл светът предшества онова, за което си мисли, и затова светът преминава, изчезва, ефимерен е неговият път. Докато трезвението заради Христос е следване на една Личност. Това е начинът на търсене, преследването на Светия Дух.

Бодърстването на ума е непрестанното ни духовно действие. Това е един метод, едно преследване, едно следене, което извършва най-висшето, което Бог е дал на човешката личност: умът ни, разумната част на душата ни, духът ни, който по някакъв начин е ангелската съставка, която ни сближава с Бога, за да се свържем с Него.

Трезвение, следователно, означава сътрудничество на моя дух със Светия Дух. Означава, че дълбокото „аз“ на съществото ми е заето с някого и не е възможно да участва в други действия, защото тогава няма да е трезвение, няма да е въздържание от вино. Трезвението ни поставя лице в лице с един живот, Божия живот, който моят живот следва.

Чрез трезвението земната пръст става искрящ живот. Защото вече има в себе си Живота на всички, Светия Дух, и затова става не просто живот, а искрящ живот. Човекът непрекъснато се зарежда вътрешно с искри от Светия Дух и изстрелва от себе си искрите на Божеството, светлината на Божеството.

Трезвението е запечатването на човека чрез Светия Дух. С този практически метод човек постига Бога и става причастник на Божеството. Имаме вътрешно общуване. Един вътрешен интимен акт* с Бога. И тези тайнства стават всеки ден вътре в нас. Светият Дух, като животворно семе, с непрекъснати движения навлиза във вътрешностите ни, в утробата на сърцето ни и там се ражда „спасителният дух“, както казва пророкът.

4. Освен Светия Дух обаче, има и лукав дух. Съществува нашият дух, който се увековечава чрез причастността си със Светия Дух, съществува и лукавият дух, който веднъж завинаги е умрял онтологически, в онзи момент, когато е отстъпил от Бога. Съществува мъртвият дух, който поражда и сее смърт в душите.

Но лукавият дух просто стои в засада. Не може да се движи, няма права. Единственото право, което има, е да дебне, когато Бог му позволи да направи нещо. Но не само Бог позволява и дава разрешение на лукавия дух, както в случая с Йов. Нашият дух също така кани лукавия дух; животът на безразличие, животът на „остави, не си прави труда“, животът, който е плъзгане по всекидневието, още повече животът в грях, в беззаконие, е една покана към лукавия дух.

Ала все пак лукавият дух не вирее в дълбините на нашето сърце. Лукавият дух следи Бога – кога ще му позволи, и нас – кога с бездействието си ще станем податливи към изкушение. Така че в трезвението се проявява най-вече действието на лукавия дух, който дебне. Дебне, защото може да влиза и излиза, но не и в дълбините на човешкия дух. Стои и чака. Не може нищо да стори, ако ние не му дадем право (позволение).

Следователно, колкото тънък е методът на трезвението, толкова е и опасен, защото представлява истинска невидима бран. Затова то трябва да се извършва винаги под ръководството на старец, както е било винаги в нашата духовна традиция. Борбата в нас е тайна и може да бъде спечелена или от лукавия, или от Всеблагия Бог. Когато сме водени от Светия Дух, тогава Той направлява и ръководи живота ни. Ако не ни води Светият Дух, тогава ни води лукавият дух, който ни развежда насам-натам.

5. С трезвението у човека се създава едно състояние, което става постоянно. Т.е. не както живеем обикновено: днес съм унил, утре се радвам; днес обичам Христос, утре не Го обичам; днес празнувам, утре плача; днес се моля на Бога и Го моля да приеме приношението ми, утре празнословя, псувам, не зачитам никого.

Изменчивостта на състоянията ни – душевни и духовни, внезапните промени показват, че не сме уравновесени във връзките си с Бога. Но когато човек има трезвение и молитва, тогава придобива това, което на Света Гора наричаме „състояние“, т.е. духовна устойчивост, която само нещо много силно може да наруши. Най-вече това е човешката гордост или изпадането в нерадение.

Таен и скрит е духовният ни живот в нас. Когато бодърствам, разбирам, че вътре в мен нещо се извършва. Осъзнавам Бога в това общение между двете личности. Това е духовният брак. Защото общение означава брак, брак означава общение и това всъщност представлява трезвението: общение със Светия Дух, Когото следя. И в това състояние, вместо да съм изморен, вместо да се тревожа за бъдещето си, вместо да вия, вместо да се мръщя, аз пея „алилуия“ – сватбеното „алилуия“ на Откровението вече в моя личен живот.

 

* трезвение – духовно бодърстване

 

из книгата на архим. Емилиан – „Усещане за Бога“

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Нека видим истината!

Март 8, 2019 in Видео, Начална страница





Слова на утешение и мъдрост

Март 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Веднъж, когато бях огорчен от това, че не намирах ответна обич у някои хора, старецът ми каза: „В наше време хората искат да ги обичат и заради това търпят поражения. Истината се състои в това да не се интересуваш обичат ли те, но да се вълнуваш от това, ти самият обичаш ли Христос и хората. Само така можеш да запълниш съществуващата в душата пустота.
 
٭٭٭٭٭
 
Един духовен син на стареца, който винаги с голяма готовност му помагал в работата по манастира, имал една слабост, с която никак не можел да се справи. Той обичал хубавата храна и доброто вино. Този човек ми разказа следното: „Една вечер бях на гости у приятели. Вечерята премина в топла семейна атмосфера. На масата имаше прекрасни блюда, вкусно заешко месо и много хубаво вино. Ние хапнахме, пийнахме малко повече, отколкото трябваше, и късно, около полунощ, се разделихме. Прибирайки се в къщи, легнах да спя. Но какво ти спане. Не можех да затворя очи и дълго останах буден в постелята. В стомаха усещах тежест, главата ми шумеше. Това продължи достатъчно дълго. Чувствах се доста недобре. Около три часа през нощта зазвъня телефона. Кой би могъл да е в това време? Навярно някой е объркал номера, помислих аз. Вдигнах слушалката, и какво чувам? Гласът на отец Порфирий:
– Благословени – каза той – колко пъти съм ти казал, чедо мое, да не се увличаш от хубаво ядене и вино. Виждаш ли до какво доведе? Аз зная, че ти страдаш, и аз страдам заедно с теб. Моля се да мине всичко добре, така че и ти ставай на молитва и друг път бъди по-внимателен.
След този случай всеки път, когато сядам на масата, си спомням това нощно позвъняване на отец Порфирий и се сдържам, за да не падна отново в чревоугодие и преди всичко да не огорча отново стареца.”
 
٭٭٭٭٭
 
Аз винаги бях много сдържан по отношение получаване на подаръци. Даже и от приятели. Така че, не желаейки сам това, често ги обиждах. От стареца не се укри тази моя слабост, която, зад видимия идеал, скриваше елементи на изтънчена гордост. Той искаше да ме избави от нея. Макар и никога да не съм говорил с отец Порфирий за тази своя немощ, той веднъж неочаквано ми каза: „Знаеш ли, когато ти дават нещо от любов, ти си длъжен да го приемеш!” Това непосредствено вмешателство на стареца постигна своята добра цел. Той ми напомни забравените слова, които още в юношеството ми бяха направили голямо впечатление: „Суета е, ако приемаш подарък от егоизъм и е благо, ако го приемеш с любов, за да доставиш радост на този, който ти го дава от любов.”
 
٭٭٭٭٭
 
Един човек, бидейки много пестелив и въздържан, искал да остави за своите нужди съвсем неголяма сума, а всички останали пари, които заработвал, да раздава като милостиня. Само че тези средства, които бил определил за себе си, били толкова малко, че той никак не се решавал да приведе в изпълнение това свое желание. Като открил измъчващия се помисъл пред стареца, той му отвърнал: „Благословени, нима те безпокои такава дребнавост? Оставяй за себе си толкова, колкото искаш. А всичките си сили употреби за това, колкото можеш по-силно да възлюбиш Христос – и всички тези проблеми ще се решат от само себе си.”
 
٭٭٭٭٭
 
Старецът живееше новозаветна любов. Именно тази негова любов се явяваше критерий на всички негови оценки. Веднъж заговорих с отец Порфирий за нравствената криза на нашето време, която благодарение на впечатляващите успехи на звукооптичните средства за връзка, стана истинска световна епидемия на демоническото отстъпление от Бога, невиждана в историята на човечеството по своя размах. Старецът, пълен с печал, се съгласи, но нищо не каза. Само, когато казах, че Бог ще допусне жестоки наказания, за да дойдат хората на себе си, той незабавно възрази: „Не, Бог не наказва. Човек сам се наказва, отдалечавайки се от Бога. Как да ти обясня… Тук – вода. А там – огън. Аз имам свобода на избор. Отпускайки своята ръка във водата – чувствам прохлада; протягам я към огъня – получавам изгаряне.”

 

Източник: “Цветослов советов” Св. Порфирий Кавсокаливит

 

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов

Папа-Ефрем Катунакски

Март 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един игумен от област Македония посетил стареца с двама богослови и един студент. Един от богословите поискал да им обясни благоуханието на светите мощи. Старецът свел глава към сърцето си, отдалечил се от събеседниците си и се помолил. Внезапно мястото се изпълнило с благоухание. Всички се спогледали и плачели. След няколко минути старецът им казал: понеже не можех да ви обясня с думи, се помолих Сам Бог да ви го покаже.


И ние лично установихме много пъти, че от устата му, когато говореше, излизаше благоухание, и лицето му сияеше, когато служеше. Ръцете му и цялото му тяло благоухаеше. Също така мнозина признават, че когато ги благославял, чувствали сърцето им да гори.


На един монах, който го посетил за съвет, прочел специална молитва и му казал: „Ех, ех, плодородна нива, но пълна с трева и плевели!”. Тоест това било символ за страстите на вехтия човек, които сме длъжни да изкореним.


На негово духовно чедо, което го попитало за силата на молитвите на монасите на Света Гора, казал, че помолил Бог да му покаже тази сила. Така една вечер в молитва видял как от земята се отправят огнени стрели – от манастирите – към небето, като огнена река.


Старецът казваше: “Света Богородица винаги е с нас. Ние не го усещаме. Не ни е от полза да я видим, защото ще се възгордеем.” Той обаче я виждал. Веднъж видял нашата Владичица да прекосява стаите на каливата му и да показва своята благосклонност към цялата му дружина. Тези, които срещали особени трудности и скърби, ги пращал в манастира Дохиар да се помолят на чудотворната икона на Света Богородица Скоропослушница. Сам той получавал директно решение на личните си проблеми от тази икона.


Един светогорски старец, докато папа-Ефрем още бил жив, го видял във видение сред божествена светлина. Папа-Ефрем го посъветвал да води дружината си към по-интензивен вътрешен живот.


Един монах притискал стареца си да го ръкоположи за свещеник. Той не приемал. Неговият старец помолил стареца Ефрем да се помоли, за да му даде Бог известие. В молитва изложил въпроса пред Христос, за да получи известие. Тогава благодатта му показала монаха в прегръдка с дявола. Разбрал, че той бил пленник на страстите си и не е достоен за Свещенство.


Когато монасите от неговата нова дружина го питали с любопитство за свръхестествените известия, които имал от Бога, той им казвал, че „наистина свойствата на благодатта са свръхестествени. Но аз ги приех от стареца Йосиф”, тоест от стареца си. Друг път казвал: когато пращах послушника ми в някой манастир, по работа, и аз вървях с него мислено и чрез благодатта виждах ума и мислите му, какво ще му се случи, кого ще срещне и въобще го съпътствах докато се върне. Знаех всичко, което се беше случило, дори още преди той да ми разкаже нещо.


Същото ставало със стареца му Йосиф, който проследявал родния си брат Атанасий с всяка подробност в послушанието, на което го пращал. Когато о. Атанасий правил грешки и пропуски, старецът Йосиф казвал: „Виж сега какво направи и предизвиква изкушения в себе си!”.


Един посетител разказа на един брат от манастира ни следния случай, който сам преживял: мислех да стана монах, но не се решавах. Посетих стареца в Катунакия за съвет. Когато влязох в килията му, цялата благоухаеше. Благоуханието идваше от стареца. За момент лицето му засия и се обля в светлина. Когато го попитах по въпроса, който ме занимаваше, ми отговори: „Ще станеш, детето ми, монах, но ще се забави.”


Каза отново: да видиш какво прави сатаната, за да влезе в някой манастир! Видях го, когато посетих едно манастирче, където цяла нощ се опитваше да влезе и да свърши своята работа. Беснее, защото монасите ще му вземем славата, която е имал преди да падне.


На един брат-мирянин, който го попитал за Иисусовата молитва, казал следното: отдели половин час от денонощието, за да изричаш молитвичката. Когато можеш. По-добре вечер. Да я казваш без да държиш броеница, умолително, с плач. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Работи върху това и ще видиш какъв плод ще даде. От половин час ще стане един час. И внимавай в онзи час. Или телефонът ще зазвъни, или ще помислиш „трябва да свърша еди-коя си работа сега”, или ще те налегне сън, или някакъв хулен помисъл ще те порази. Нищо. Изключи телефона.


Свърши си работите и прави това половин час и ще видиш. Посадил си едно дърво и утре-вдругиден ще върже плод. И св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики от това започнали и станали светилници на вселената. Св. Симеон Нови Богослов, бидейки още в света, видял нетварната светлина. Мирянин бил. Колко миряни изглеждат така външно, но дълбоко в тях са калугери! Молитвата, броеницата, милостинята побеждават Божията милост. Никой грях не е по-голям от Божията милост. Една молитва с броеница, която отправяш за брата си, за сродника си, не остава напразно.


Бог ще му помогне, когато се окаже в трудно положение. Броеницата не само помага, но и душата от ада може да извади! Такава сила има молитвата. Святост-добродетел-борба.


Човекът, който хвали ближния си и осъжда себе си, стига до святост.


Ако искаш от другия, понеже те е наскърбил, да ти отдаде поклон, не си добре, не вървиш по пътя на калугерския живот.


В Патериците се казва, че авва Нистеро придобил известност на свят мъж. Отишъл някой и му казал „Каква добродетел си упражнявал, отче, и стигна до такава духовна висота?”. Той казал „Откакто влязох в манастир, си казах – аз и магарето сме едно. Колкото говори магарето, когато го биеш, толкова ще говоря и аз”. Това била основата – че и да го бият, (казвал) „благослови!”. Сега ние стигнахме дотам една дума да не понасяме.


Човекът, докато е жив, трябва винаги да се подвизава. И първата борба е да победи себе си. Първият и най-главен враг на човека не е дяволът. А самият човек е заговорник срещу себе си. И това е така, защото не слуша другия, а слуша какво му казва помисълът му. Докато имаме толкова свети отци, на които да подражаваме, четейки техните творби, въпреки това много пъти егото ни завладява. Когато човекът победи себе си, той е най-великият великомъченик и победоносец пред Бога!


След като нашият Началник се възкачи на Кръста, и ние ще се възкачим. Той от една страна е сладък и лек, от друга е горчив и тежък. Съгласно произволението ни. Ако вземеш с любов Христовия Кръст, той е много лек, като гъба. Но ако го вземеш от другата страна, тогава е тежък и непоносим. И мен опитът това ме поучи. Божията воля да бъде. От Бога е било да стане така. И придобиваш мир. Ако кажеш „ама защо това, защо онова“, тогава не придобиваш мир. Тоест ако разчиташ на твоята преценка, ще сгрешиш и награда няма да имаш. Нямаш награда!


В теб да кипи радостта, и да не се вижда; в теб да кипи и скръбта, но да не го показваш навън.


Това е калугерът. Ти там и аз тук, и да се молим, като единият не чува другия. Можеш ти да се умиляваш и аз тук, и единият да не усеща другия. Това е по Бога. Ако го изявиш навън, или гордост ще те обземе, или… ще го загубиш.


Затова казвам, че където и да се озове човек, не трябва да се отчайва. Да не се обърква, да не се сащисва. По една или друга причина, Бог знае, изпитва те. Изпитва те: можеш ли да задържиш тази скръб? Мога. Ще ти дам харизма. Не можеш? И това, което ти дадох, ще ти го отнема. Аз не искам плашливи човеци. Не както изпратил Моисей съгледвачите, казва: „там видяхме и исполините… и ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.” (Числа 13:34). Нали? Да, но кой го казва това. Кой го казва? „Плашливият казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!” (Притчи 26:13). Плашливият човек нищо не струва. Докато смелият винаги излиза победител. Виждаш ли?


Оправданието не е записано в Писанието. Светците не само не се оправдават, но страдат доброволно за другите. Ти да поправиш себе си, не да чакаш другите. Ти да застанеш отдолу, да те тъпчат всички. Тогава си наред… Ти се запаси с търпение. Това е пътят на Кръста.


Човекът, колкото и да е мъдър, трябва да се съветва. Ние не сме богонаучени. Да попитаме и някой друг. Да попитаме, да се посъветваме. Е, нямаш ли някой човек по-добър от теб?


Ще проявяваш търпение в твоите страсти, ще проявяваш и в моите. Така ще станеш свят. Себеизпитване – ревност. Не оставяй себе си без надзор. Във всеки час да надзираваш, да изпитваш, да проверяваш себе си. Наред ли си в този момент? Ти като монах, ако си аскет, ако си подвижник, ще проверяваш себе си, как прекарах целия ден?


От вас зависи умът ви да е кротък и тих. Не зависи от изкусителя дали ви атакува или от поведението на вашия съподвижник, на вашия съобщежитийник. Ти самият ще станеш причина за твоето спасение, ти самият ще станеш причина за твоето неспасение, от теб зависи. Когато искаш спасението си, ще напрягаш духовно силите си.


В първите дни, когато идваме в общежитийния манастир, имаме ревност голяма като Атон. Тази ревност внимавайте да не отслабне, да не угасне, защото тогава не е добре. Можеш ли да увеличиш, да усилиш тази ревност? Достоен си за похвала. Внимавай обаче с тази ревност, имам предвид в послушанието, в молитвата, в себеукоряването, бдейки на службата, да не те унесе сънят, в стаята ти, да наглеждаш себе си, всичко това се смята за ревност. Ако ревността охладнее, тогава не вървиш добре. Затова поправи себе си, да не охладнее тази ревност, тази топлина. Блажен е онзи брат, който поддържа ревността от началото до края на живота си.


Защото не знаеш колко години ще живееш в манастира. Може да живееш пет години, може да живееш десет, може да живееш и петдесет, не знаеш колко години. Е, този е достохвален, който поддържа ревността си от началото до края на живота си.


Помисълът бива съден. От помисъла се разваляме и от помисъла се подобряваме (духовно). Калугерът няма дело, има помисъл. Помисълът ти е отишъл в нещо недобро? Отговорен си. Ще кажеш: ама помисълът на човека не може да се събере. Добре, когато се отдалечава, събери го отново.


Искаш да придобиеш молитвата? Искаш, когато казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” да текат сълзи като реки от очите ти? Искаш ли да живееш ангелски живот? „Благослови!”, „Да бъде благословено!” Послушание! Голямата борба на човека е да не вярва на помисъла си.



Казал ти е някой брат „Дойди, отче, да ми помогнеш тук”, „Да бъде благословено!”. Последвай този път, да видиш какво ще усетиш в себе си. Какъв мир, какво умиротворение ще почувстваш! А не „изчакай пет минути и идвам”… Това ще рече послушание. Да изкараш твоя помисъл и да чуеш какво ще ти каже старецът ти. Ако разсъждаваш върху това, което старецът ще ти каже, не си послушник, а изобличител на стареца.


Гордостта възпрепятства душата да влезе в пътя на вярата. На невярващия давам този съвет. Нека каже „Господи, ако съществуваш, просветли ме и ще Ти служа с цялата си душа”. И Господ непременно ще просветли една такава смирена мисъл и готовност за служение на Бога. Не трябва обаче да казва: „Ако съществуваш, тогава накажи ме”, защото, ако дойде наказанието, е възможно да не намериш сила да благодариш на Бога и да не се покаеш.


Тщеславният се страхува от демоните и става подобен на тях. Но не трябва да се страхуваме от тщеславието и гордостта, защото предизвикват загуба на благодатта.


Господ много ни обича. Но ние падаме в грехове, защото нямаме смирение. За да опазиш смирението, трябва да умъртвиш плътта и да приемеш Духа на Христос. Светците имали мощна война с демоните и победили чрез смирението, молитвата и поста.


Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? Трябва да обичаш всички хора, както себе си, и всеки час да си готов за смъртта. Когато душата помни смъртта се смирява, предава се цялата на Божията воля, желае да има мир с всички и да обича всички. Когато в душата дойде Христовият мир, тогава е благодарна и седи като Йов върху бунището и се радва, че вижда другите прославени и самата тя е най-незначима от всички. Тайната на смирението в Христос е велика и неизречена. Душата, която обича, желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, като вижда другите да са по-щастливи от самата нея, и скърби, когато ги вижда да се измъчват.


Господ обича хората. Въпреки това Той допуска скърбите, за да познаят хората своето безсилие и да се смирят и чрез смирението да приемат Светия Дух. Чрез Светия Дух всичко става хубаво, радостно, превъзходно.


Ако сме смирени, Господ от любов би ни открил всички тайни. Но бедата ни е, че не сме смирени, горделиви сме и пустославни за всяко незначимо нещо и така мъчим себе си и другите.


Достойни за съжаление са хората, които не познават Бога и ме боли за тях. Гордеят се, защото „летят”, но какво е достойното за удивление? И птиците летят и славят Бога. Обаче човекът, Божието творение, оставя Твореца. Но помисли, как ще застанеш на Страшния Божий Съд? Къде ще избягаш или къде ще се скриеш от лицето на Бога?


Съществуват много видове смирение. Някой е послушен и за всичко укорява себе си, и това е смирение. Другият се покайва за греховете си и смята себе си за мерзост пред Господ, и това е смирение. Обаче друго смирение има този, който чрез Светия Дух е познал Господа. Той има друго познание и друг вкус. Когато душата чрез Светия Дух види Господа, колко кротък и смирен е, тогава и тя самата се смирява напълно. И това смирение е своеобразно и никой не може да го опише и се познава само чрез Светия Дух. И ако хората узнаваха чрез Светия Дух Кой е нашият Господ, тогава всички биха се променили: богатите биха оставили богатствата си, учените науките си, управниците тяхната слава и власт, и всички биха станали смирени, биха живели с голям мир и любов и на земята би царяла голяма радост.


Господи, дай на всички народи на земята да познаят колко ни обичаш и какъв дивен живот даряваш на тези, които вярват в Теб. Този, който има в себе си мира на Светия Дух, пръска мир и в другите. Но който има в себе си зъл дух, пръска и в другите злото.


Сам гневливият човек понася голямо мъчение от лукавия дух, поради гордостта си. Подчиненият, който и да е, трябва да го разбере и да се моли за душевно боледуващия си началник и тогава Господ, виждайки търпението му, ще му даде прошка на греховете и непрестанна молитва. Велико дело пред Бога е човек да се моли за тези, които го онеправдават и обиждат.


Поради това Господ ще му даде благодатта и чрез Светия Дух ще познае Господа. И така ще претърпява, заради Господа, с радост всички скърби и Господ ще му даде любов към всички хора и ще желае от все душа доброто за всички и ще се моли за всички, както за душата си. Господ ни е дал заповед да обичаме враговете и който обича враговете, се уподобява на Господа. Любовта към враговете не е възможна, освен чрез благодатта на Светия Дух. Затова, веднага щом някой те обиди, се помоли за него на Бога и така ще запазиш Божия мир в душата си.

Превод: Константин Константинов

 

Свидетелството на хирурга

Март 4, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

През лятото на 1921 г. лекарят и свещеник о. Валентин Войно-Ясенецки (бъдещият светител Лука Кримски) трябвало да се яви в съда като свидетел в защита на подсъдими лекари.

- Кажете, попе и професоре Ясенецки-Войно, как можете вечер да се молите, а денем да режете хора? – попитал чекист с фамилия Петерс.

- Режа хората, за да ги спасявам, а вие в името на какво ги режете, гражданино обществен обвинител? – отговорил отец Валентин.

Залата бурно аплодирала този отговор.

Тогава Петерс задал въпрос, който според него щял да обърне нагласата на публиката:

- Как така вярвате в Бога, попе и професоре Ясенецки-Войно? Нима сте го виждали този ваш Бог?

Свещеникът-хирург спокойно отговорил:

- Действително не съм виждал Бога, гражданино обществен обвинител. Но често правя мозъчни операции. Когато отворя черепа обаче, никога не виждам вътре ум. И съвест там също не намирам.

„Делото на лекарите“ претърпяло пълен провал. Според очевидци осъдените се спасили от разстрел именно чрез свидетелството на свещеника-хирург Войно-Ясенецки.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания, изд. фондация „Покров Богородичен“, 2015)

За Дядо Назарий – духовен старец от най-новата история на БПЦ благоугодил на Бога с живота си

Март 1, 2019 in Видео, Начална страница



По покана и с благословението на Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Даниил в гр. Видин гостува Негово Високопреподобие архимандрит Пахомий – ректор на Софийска духовна семинария, игумен на Дивотинския манастир и духовно чадо на дядо (архимандрит) Назарий.

Източник – Соня Анкова

За послушанието в семейството

Февруари 28, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Послушанието, като особена и цялостна жертва, се среща единствено в манастирите. Но до известна степен то може да се открие и при хората, живеещи в света, защото в крайна сметка не бива да забравяме, че послушанието означава спазване на Христовата заповед. Именно заповедта води към вечен живот и Христовата заповед е това, което има значение. Както вече посочих, няма голяма разлика между монашеството и християнския живот изобщо. Разликата е в интензивността, с която живеем тайната на нашата вяра. Често обаче откриваме християни в света, чийто духовен живот по своята интензивност е достоен за възхищение и които получават много дарове на Светия Дух. Христовото Евангелие има силата да променя живота на хората навсякъде, не само в манастирите – иначе би било безполезно. Монашеското послушание обаче, като един напълно доброволен акт, става цялостна жертва и така премахва отчуждението, възникнало чрез грехопадението.

Разбира се, послушание има дори и в семейството. И когато човек отиде при своя епископ или своя свещеник, за да поиска съвет за нещо, което е важно и направи онова, което той каже, тайнството на послушанието действа. Но не бива да питаме за всяка дреболия – защото така го изопачаваме и го превръщаме в чудовищен начин на живот – а само когато сме изправени пред истинска дилема. Обичам да говоря два-три пъти с младите двойки, преди да сключат брак, за да им дам някои принципи, които да имат предвид, които да им бъдат като основа, защото те не получават добри послания в света. Когато например имат дребно недоразумение, тъй като не знаят как правилно да гледат на себе си, те отиват при приятел или дори случаен човек, за да говорят за своя проблем и получават толкова пагубен съвет, че ако в началото е имало „малка пукнатина“ в дома им, сега настъпва пълното му сриване. Целта на брака обаче е жертващата себе си любов. Чрез брака се учим на самопожертвувателна любов, която е образ на Божията любов. Самопожертвувателна любов е да се грижим за другия, а не за себе си. Разбира се, трябва да има надпревара в послушанието – кой ще изпълни повече волята на другия. „Каквото желае тя – това ще направя!“ „Каквото желае той – това ще направя!“ Тогава наистина дори бракът става рай. Накрая ще се окаже, че волята и на двамата е изпълнена. От най-съществено значение е да нямат тайни един от друг, да са напълно открити един към друг. Когато единият прави нещо, другият също трябва да знае за това. Това ги предпазва. Както в манастира отнасяме всичко към своя духовен наставник, за да бъдем защитени, така също и в брака, ако отнасяме своя живот един към друг, като двойка, ще бъдем защитени.

И трябва да се научим да виждаме своята собствена вина, когато например се скараме за нещо. Спомням си, че една двойка дойде при отец Софроний. Бяха в конфликт и беше очевидно, че единият е по-виновен от другия. Отец Софроний попита съпругата: „Какъв процент смятате, че е Вашата вина?“ „Само пет процента, а съпругът ми е виновен деветдесет и пет процента.“, отвърна тя. А отец Софроний й каза: „Тогава поправете тези пет процента и да видим, дали ще останат деветдесет и пет процента!“

Това именно прави работата на духовния наставник толкова често неблагодарна задача – той трябва отново и отново да посочва отрицателното, онова, което не е наред у някого, за да доведе този човек до разбиране на своята грешка, така че да може да поеме вината върху себе си. Защото само тогава ще настъпи изцеление. Ако не поемаме вината върху себе си, няма да намерим покой, както казват монасите от четвърти век.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Съвест, кажи ми!

Февруари 27, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Старецът Прокъл е роден на 13 ноември 1928 г. в румънското село Митоку Белан, област Нямц. На дванадесетгодишна възраст той постъпил в манастира Сихастрия и след осемгодишно послушничество, през 1948 г., приел монашески постриг. Монах Прокъл бил духовно чадо на архимандрит Клеопа (Илие) и през целия си живот свято следвал неговите наставления. През 1959 г. в Румъния започнала кампания по закриване на манастирите, откъдето изгонили всички монаси, ненавършили пенсионна възраст, в това число и монах Прокъл. Тогава той бил на 31 години. По благословението на стареца Клеопа той се върнал в родното си село и там, затваряйки се в бедна селска къща започнал да води отшелнически живот. В този подвиг отец Прокъл прекарал петдесет и осем години и на 27 януари 2017 г., на 89 годишна възраст, мирно се упокоил в Господа.

Нека всичко правим от любов!

Радвам се, че търсите Господ Иисус Христос. Който се държи за Църквата, ще намери рая. Комуто Църквата е майка, на него Бог ще бъде Отец. В противен случай ние напразно се молим с молитвата „Отче наш”. Който възнася молитвата „Отче наш”, трябва да приема Църквата като майка.

Стигайки до мястото, където се казва: „И ни прости прегрешенията, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, трябва да помислим не сме ли огорчили някого с нещо без да попросим прощение? И дали някой не ни е помолил да му простим за някаква негова грешка, а ние не сме му простили? Ако не правя това, за което се говори в молитвата, значи когато се моля, аз лъжа, значи аз не съм родно чедо на Бога.

„Отче наш” може да казва този, който прощава на всеки, който му е причинил скърби, трудности или с нещо е съгрешил пред него. Който не прощава – не знам как може да възнася тази молитва. Такива хора жестоко се заблуждават.

Най-голямата беда на нашето време е враждата. Сърцето, имащо в себе си злоба, не приема Светия Дух!

Когато злопаметността ни бори, сърцето ни се изпълва със злоба и душата ни се чувства така, сякаш е в ада. Нека, доколкото можем, да не отмъщаваме на огорчаващите ни. Да не помним злото, а ако някой ни смути, да се помолим за него: „Господи, прости на смутилия ме!”

Най-добре е да побеждаваме дявола с търпение. Докато търпим и не отмъщаваме, духът на мира ни успокоява. По мярата на това доколко ще се молим за враговете си и ще поемаме вината върху себе си, ще чувстваме дълбок мир в душата си. А ако помисълът ни говори: „Виновен е и този и този, не само аз” и ние го приемаме, Тогава Светият Дух ни напуска и ние започваме да изпитваме тежест в душата и повече не можем да търпим.

Ако човек няма смирение, след много наказания, удари и скърби започва да осъзнава, че е не нещо друго, а животно, добиче, а понякога е по-ниско и от животното. Тогава той започва да търси Истината, да търси Светлината и го обхваща срам, че е съгрешил. И ако има още дни, той започва да се кае, а ако няма… Боже, опази!

Скърбите и трудностите ни помагат да придобием дара на безстрастието и смирението. Дарът на безстрастието придобиват най-вече тези, които не искат да отмъщават.

Ако искам да помогна на някого, трябва да му помагам с милост, трябва да имам към него милост и всичко, което ще му кажа, да му го казвам с милост. Нищо няма да постигна скърцайки със зъби, понеже Божията заповед е да правим всичко с любов.1

Осъждането на ближния прогонва действието на Светия Дух

В тежки случаи, какъвто е затворът, много помагат нощните молитви. Нека от все сърце да се молим на Благия Бог. И в това време, за да бъде молитвата ни чута, да не задържаме в душата си зло против когото и да било, а ако някой има нещо лошо против мен, при него нищо няма да се получи, стига само аз да нямам нищо лошо против никого и тогава нашата молитва ще бъде приета от Бога. Велико дело е да се молим, нямайки никакви неприятности с никого. Нощната молитва е много ценна.

При мен идват някои хора и казват:

– Еди кой си ми направи магия и дяволът влезе в мен. Аз се мъча, правих си елеосвещение, ходих на Църква, но няма никаква полза.

А аз отговарям:

– Виж, тези молитви много помагат, дойде ли време за сън, не заспиваме с разсеян ум, а с молитва и не храним зло към никого.

Докато смятам, че някой ми е направил магия, молитвата ми няма сила. Светият Дух помага тогава, когато не храним зло към никого.

Ако се е случило да осъдя някого или да кажа за него нещо лошо, мога да поправя това прегрешение, като прибягна до Изповед, като се моля за него и не злословя по негов адрес.

Ако виждаме, че някой ни гледа като вълк, трябва мислено да се помолим за него, да го умири Благият Бог. Това много помага да придобием онзи, който враждува против нас. Врага можем да придобием с подарък и добра дума. Тогава Светият Дух прогонва духовете, които са го обхванали и той се успокоява.

Съвестта престава да изобличава онзи, който не иска да ходи на Църква и да полага добро начало и Бог го напуска. А тогава, тъй като Светият Дух го е напуснал, дяволът насилствено взема връх над него и той може да потъне във вода или да попадне под кола, или дори да се обеси.

Не трябва да воюваме с човеците, трябва да воюваме с духовете на злобата. Нашата бран е такава: със свои сили не можем да направим нищо, но Светият Дух ни помага, ако се молим със смирение.2

1. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:35); „Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16.14).
2. Из книгата: Монах Прокъл (Никеу). „Съвест, кажи ми” (Monah Proclu Nicău. Conștiință, spune-mi tu. Sfânta Mănăstire Putna, 2016).

Предпоставки за радостта в брака

Февруари 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Февруари 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Изцелението на сляпата туркиня и прокажената

Един ден при Хаджиефендис довели една сляпа мюсюлманка на име Фатма, от село Телелида, за да се помоли за нея. Но този ден се паднал сряда, когато светителят не отварял на никого. Придружителите на сляпата дълго чукали на вратата, после я оставили пред прага и заминали за Месохори. По някое време пристигнала една жена от Фараса с наранена ръка, взела от прага пръст, натъркала болното място и се излекувала (така постъпвали всички местни жители в сряда и петък, когато о. Арсений стоял заключен в килията си, за да не го безпокоят). Като видяла сляпата, жената я попитала какво чака и тя й обяснила всичко. Тогава я посъветвала:

- Защо си губиш времето? Нима не знаеш, че Хаджиефендис не отваря в сряда и петък? Вземи пръст от прага, натрий си очите и ще се изцелиш. И ние така правим, като се случи да се разболеем в сряда или в петък.

Като й казала това, жителката на Фараса си тръгнала по своите си работи. Мюсюлманката останала потресена от чутото и веднага почнала опипом да търси прага. Взела пръст и си натрила очите. Зрението й започнало да се възвръща, взела да различава неясно околните предмети. Не на себе си от радост, жената грабнала един камък и започнала като обезумяла да блъска по вратата на килията. О. Арсений отворил и като видял, че пред него стои мюсюлманка (в тия дни той обичайно пазел безмълвие), я попитал какво иска. Тя му разказала. Тогава той взел Евангелието и зачел над нея. Зрението й се върнало напълно. От радост жената се хвърлила пред краката му, но той строго й казал:

- Не на мен се кланяй, а на Христос, Който ти възвърна светлината.

Тя станала и взела да търси придружителите си. После те всички заедно се върнали в селото си.

От Келмира довели при Хаджиефендис една прокажена жена. Той се помолил и проказата изчезнала. По думите на Продромос Корциноглу лицето й след това станало чисто като на дете.

След молитвите на о. Арсений водата в аязмото потича отново

Друг път, на празника на св. Йоан Златоуст поклонниците били седнали след светата литургия около храма за празнична трапеза. Недалеко от храма, от скалите течало аязмото. Водата шумно падала в река Земандис, но от време на време преставала да тече.

Докато всички седели около масите, една жена отишла до аязмото за вода. Но в това време то било престанало да тече. Жената притичала назад и казала това на Хаджиефендис. Той взел Евангелието и застанал до отвора на скалата. Паднал на колене, прочел молитва и водата потекла отново.

Често се случвало така – водата ту преставала да тече, ту тръгвала отново за доста дълго време. Анастасис Левидис казвал, че това било обичайно природно явление – на приливи и отливи. Но раба Божий Хаджиефендис във всяко едно време можел да помоли Господ Бог и получавал вода, когато поискал.

За непослушание на родителите децата им умират

Когато Осия Карамуратиду се омъжила, започнала да носи пъстра смирненска рокля. О. Арсений нееднократно я изобличавал, настойчиво я съветвал да се облича скромно, като другите жени от Фараса, но тя не го слушала. Веднъж пак я срещнал в тази рокля и строго казал:

- Не ми трябва европейска зараза във Фараса. Ако не ме послушаш, тогава знай, че всичките ти деца ще умират след кръщението си и ти ще се лишиш от всякаква радост.

Но за съжаление, тя не го послушала. И само след като й умрели две деца, едно след друго, съблякла пъстрата си рокля и отишла при о. Арсений да му поиска прошка. Той й простил и казал:

- Иди си сега с Христа. Първо ще ти се роди момче, ще го наречем Арсений. След това и момиченце, ще го наречем Ирина.

Така и станало.

Сляпа проглежда по молитвите на о. Арсений, ням проговаря

Сотирия Христофориду разказвала, как една сляпа туркиня на име Мериам дошла при о. Арсений за изцеление. Той се помолил и зрението й се възвърнало.

Стела Когланиду разказвала, че в дома им във Фараса довели един тридесетгодишен ням турчин. Баща й го довел при о. Арсений, за да се помоли за него и да го излекува. Хаджиефендис започнал да чете над него Евангелието и още не успял да завърши, когато немият проговорил. О. Арсений го отвел в дома си, за да пренощува там и на другия ден роднините му го взели.

Разбойници решават да ограбят о. Арсений

Веднъж трима турци решили да ограбят Хаджиефендис. Чули, че множество народ отива при него и мислели, че би трябвало да има много пари от излекуваните, макар че о. Арсений дори не се докосвал до пари. Разбойниците се отправили към него в сряда, защото узнали, че в тоя ден той стои затворен в килията си. Грабителите замислили да действат на сигурно. Двама застанали да пазят отвън пред вратата, а третият прекрачил през прозореца на килията. С единия си крак вече бил вътре, когато отецът, който четял нощното си правило, дочул шума и се обърнал. Погледът на о. Арсений подобно на силен електричен заряд, парализирал бандита. Той застинал на място, с единия си крак вътре и с другия навън, при цялото си въоръжение. Хаджиефендис обърнал погледа си към книгата и спокойно продължил молитвата си.

Двамината разбойници, стоящи отвън на улицата, не виждайки другаря си, взели да се притесняват – наближавало да съмне. Влезли в килията и като видели приятеля си застинал на прозореца, разкрачен на перваза в нелепа стойка, взели да треперят от страх. Започнали да умоляват о. Арсений да им прости и да освободи другаря им от невидимата примка. А той, без да прекъсва молитвата си, им дал знак да си вървят. Чак след това третият разбойник могъл да се размърда от мястото си и всички бързо избягали. След това разказали на своите събратя турци какво им се случило, като накрая завършили с думите: „Аман, аман, не отивайте да ограбвате Хаджиефендис!“ Тази история разказвали живеещите в Солун хора от Фараса.

Панихидата за странника

Симеон Караусоглу разказвал, че Йоан Караусоглу имал парцел земя зад храма „Св. Георги“. Един ден той, като отишъл на полето видял, че оградата на стобора, заграждащ животните се свлякла на една страна, и открила стар гроб, в който имало неразложено човешко тяло. По дрехите си личало, че човекът бил погребан отдавна. Уплашен, Йоан отишъл при Хаджиефендис и му разказал всичко. Той от своя страна бързо се приготвил и се отправил към мястото заедно с неколцина жители на Фараса. Наредил да подготвят гроба и отслужил панихида. След панихидата погребали тялото и се разотишли. По обратния път о. Арсений казал: „Не се вълнувайте, след три дена тялото ще се разложи“. И действително, след три дена, когато отишли да видят какво е станало, гробът така бил пропаднал, че се образувала яма, защото тялото се било разложило напълно и били останали само едни кости.

Разбойнически чети от турци нападат Фараса

Продромос Езнепидис разказвал за нападенията на турци-разбойници. Веднъж цяла чета въоръжени турци влязла в селото. Самият той в това време лежал болен, страдайки от треска. Оказал се в много тежко положение, защото като селски старейшина носел отговорност за хората. Поръчал да го занесат при Хаджиефендис.

Като го видял в това състояние и узнал, че в селото са влезли разбойници, о. Арсений дори и не отворил молитвеника си. Без да губи време, взел восъчен фитил за кандила, благословил и омотал с него дясната ръка на Продромос, казвайки: „Иди, храбрецо, с Христа и изгони турците, да не смеят повече да нападат селото ни“. Веднага след тези думи болестта напуснала Продромос, той събрал младежите и без каквито и да е загуби изгонил шайката от селото.

Същият той разказвал за друго подобно нападение на чета въоръжени турци. По това време в селото нямало мъже – някои работели по далечните ниви, други просто отсъствали.

Продромос събрал момчетата и ги разставил по краищата на селото в укрепленията, за да помислят турците, че в селото има много хора. Но после се наложило да им каже да се спасяват по домовете си. И неколцината старци, които били там, побягнали и оставили Продромос сам. Той се сражавал безстрашно, решен да умре, но да не допусне разбойниците в селото. Но в един момент свършил патроните и турците го пленили. Вързали го и го повели към собствения му дом, като на балкона вече била приготвена бесилка. Почнали да го изтезават, за да каже къде е скрил парите си. Внезапно на Продромос му хрумнало да каже на турците: „Всичко ценно оставих да ми го пази Хаджиефендис“.

Без да се бавят, турците го повели към о. Арсений. Като видял пред себе си вързания старейшина, той избухнал в гняв, взел да заклеймява мъчителите, като ги нарекъл даже „поганци“ и заповядал веднага да развържат пленника. Главатарят на шайката изпаднал в ярост от думите на светителя и изтеглил кинжала си да го убие. Тогава о. Арсений му казал:

- Свали изсъхналата си ръка.

И о, чудо! Ръката на турчина увиснала безпомощно и кинжалът паднал на земята. Като видели това, останалите бандити замръзнали от страх, а главатарят им със сълзи на очи почнал да моли Хаджиефендис да го изцели. Като прекръстил ръката, той отново я направил здрава.

Развързали старейшината. Отец Арсений сурово изобличил разбойниците и им забранил занапред да се появяват в селото. И наистина, повече нито един човек от тази разбойническа шайка не посмял да се мерне тук.

 

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word