Сайтът “Православен свят” прекратява за постоянно дейността си
Август 28, 2020 in Начална страница
You are browsing the Blog for Начална страница.
Светецът, когото обикнаха финландците
Юни 11, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница
Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.
– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.
– Да, това наистина беше Божия милост.
– Какви бяха главните теми на вашите разговори?
– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола. (ср. Фил. 3:13)
– Как се запознахте със стареца Паисий?
– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 г., на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.
Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.
Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.
– Е, значи има поне някаква полза от политиката.
– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.
Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.
– Обяснете, моля.
– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.
След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.
Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.
Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.
Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.
– С благост ли говореше винаги преподобният или …
– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.
Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.
– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?
– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.
– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?
– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.
– Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?
– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?
И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.
Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.
– Вярвам, че поклонничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.
– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.
– Да го възстановите? Нима то е нарушено?
– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.
Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.
Монахът е пътеводна светлина за света
Юни 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети
През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).
Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.
Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни условия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.
Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.
Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали на тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.
Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.
Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, оскъдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!
На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.
Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибегнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.
По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщащия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.
И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?
След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.
Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.
Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т.н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат, и учител, и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?
Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.
«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.
Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.
Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.
Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»
Превод: Константин Константинов
Губим или печелим
Юни 9, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
В един женски манастир в (гръцка) Македония, монахините вечеряли и след това събирали върху поднос чиниите и ги занасяли вътре. Внезапно се чул страшен трясък. Игуменката в това време разговаряла с някой, притеснила се, отишла вътре и видяла един поднос на земята. Подът бил пълен с чаши, чинии, лъжици и вилици и една монахиня ги събирала.
- Ти ли ги изтърва?
- Благослови, майко! – отвърнала монахинята.
- Ще ги събереш всички и утре няма да се причастиш!
Било събота.
- Утре няма да се причастиш. И 500 поклона!
- Благослови, майко!
Монахинята нищо не казала. На другия ден всички се причастявали, а тя стояла назад и плачела. Минавайки покрай нея, игуменката видяла да текат сълзи от нея като реки, но лицето й да сияе и да е трижди щастлива. Тя се изумила и я попитала. Монахинята отговорила: „в часа, в който сестрите се причастяваха, една сестра отиде да се причасти, от лъжичката на свещеника излезе едно светло кълбо, дойде и влезе в устата ми и ме изпълни с радост, с щастие, с мир, и започнаха да текат сълзи“. Игуменката я попитала коя монахиня се причастявала в онзи час. Видяла, че монахинята се затруднила малко. Игуменката се учудила защо не й казала веднага. Еди-коя си – отвърнала тя. Игуменката извикала тази монахиня, която била ядосана. Игуменката я попитала:
- Какво стана? Защо си ядосана?
Тя казала разгневена:
- Свещеникът ме причасти с празна лъжичка! Нищо нямаше в лъжичката!
Игуменката разбрала, че нещо ставало.
- Какво стана вчера? – попитала монахинята, която плачела.
Тя не отговаряла.
- Благослови, майко! – казала само.
- Какво стана вчера в онзи час?
Накрая монахинята казала:
- Сестрата дойде, блъсна ме и ми събори подноса на земята.
Ето как печелим, ето как губим, ето как научаваме какво е св. Причастие. Ето как се научаваме да гледаме нашите страсти.
В една мрачна стая сме, в мрака виждаме малко неща, когато вратата започне да се отваря и да влиза Божията благодат, ще започнем да виждаме в стаята и по-големи мебели, гардероби, маси. Колкото повече светлина влиза, започваме да виждаме най-малките неща, а когато вратата се отвори напълно, тогава виждаме и праха вътре.
Така станали светци св. Григорий Палама, който викал „Господи, просветли моя мрак!“ и св. Рафаил и светецът, който споменахме преди и още е жив.
Внимавайте, това са светци, които знаем. Знаете ли колко светци – мирски хора има! Познавам свети миряни, женени. На Света Гора идва години наред един човек. Ожени се, има доста деца, многодетен. Отишъл в един скит. Стигнал късно, докато се качи, минало време, станало вечер, седнал да си почине. Стигнал късно в килията. Видели го, посрещнали го. Старецът на килията много го обичал. След като говорили, старецът му казал:
- Хайде сега, вземи тази броеница! – и му дал една огромна броеница. – Седни на стола да се помолиш, защото ние имаме работа! Няма да се занимаваме цял ден с теб!
- Да бъде благословено, геронда!
След посещението на тази килия той мина през килията ми, приех го, след като сме приятели. Той ми разказваше:
- Седнах на стола и започнах молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“.
Минал половин час, един час, два часа, станало нощ. Схванах се да седя. Минали три часа. Мрак в килията. Нищо не се чувало.
- Добре – му казах – не помисли ли, че старецът може да те е забравил и да е отишъл да спи?
- Не, не го помислих.
- Какво помисли?
- Ами че вие тук отбелязвате празници по различен начин от нас, сигурно се чества някой светец и така тази вечер се молих с броеница 4-5 часа.
Погледнах го.
- Я чакай! Пет часа броеница!
Въпросът не е да казваме молитвата, а умът ни да е съсредоточен в молитвата, в думите, да не странства.
- Добре, и какво мислеше толкова часове?
- А, нищо, когато казваме молитвата, умът не трябва да се разсейва.
- Какво искаш да кажеш, че си се молил пет часа без умът ти да се разсея?
- Е, отклони се един път.
Един път за пет часа! Опитайте се да кажете “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” наум без никаква картина, без да мислете нищо за пет минути, не за пет часа, и ще видите дали ще го постигнете.
- И какво си помисли?
Какво очаквах да чуя и какво ми каза?
- Ето, да имах сега една въдица и да бях долу в морето да ловя риба!
Чуйте колко невинен помисъл.
- Но веднага се съвзех и си казах – продължи той – тук молитвата казваме, умът да е на мястото си и го събрах отново.
Нищо не му казах, но такъв подвиг не вършат дори монаси на Света Гора. След това той продължи:
- През нощта в даден момент се чу шум, отците се събудиха.
Старецът на килията отишъл, измил се и видял нещо черно върху стола, насочил фенера и видял човека с броеница и го попитал:
- А, събуди ли се даже?
- Не, геронда, не съм спал.
- Защо не спа? – попитал старецът, който го бил забравил.
- Е, казахте ми, че вие ще ми кажете кога да спра (молитвата с) броеницата – защото го попитал преди това колко да се моли и старецът му отвърнал, че ще му каже кога да я спре.
И пет часа стоял там. Такъв подвиг нито ние, монасите, не вършим, такова послушание, такова смирение, такава простота. Невероятен духовен подвиг. И рискувал, ако го осъзнае, да падне в гордост за това, което постигнал. Старецът веднага разбрал това и за да го предпази да не падне в гордост, за да го предпази от демона на гордостта, който руши всичко, го „закачил”:
- Глупчо, всеки би разбрал, че съм те забравил! Но как гордостта да ти остави акъл! Да не разбереш най-простото нещо, което всеки би разбрал! Как егоизмът да ти остави малко акъл да го разбереш! Хайде отивай да спиш!
- Прав бе старецът – ми каза.
Оттук и аз се направих на строг:
- Естествено, че е бил прав! Трябвало е да го разбереш!
Какво да му кажа и аз.
Друг случай. Един духовник издаде книга. В нея пише, че един свещеник в един голям провинциален град бил много активен в социалната дейност и се гордеел, защото виждал какви успехи имал, но правейки всичко това, се възгордял и казвал: и какъв е о. Амфилохий Макрис, повече ли прави от мене? Какъв е о. Филотей Зервакос, повече неща ли прави от мене?
Една нощ, както спял, се събудил внезапно без никаква причина. Нещо го събудило. Станал, облякъл се без да разбира какво прави, сложил калимваката си, погледнал часовника си, било два и половина часа в полунощ. Излязъл навън и без да разбере защо отишъл в храма, от задната страна. Времето било облачно, гърмяло, щяло да вали и учуден не можел да разбере защо прави това и гледал храма. В онзи момент паднала такава мълния, пробляснало и всичко се осветило. В тези няколко секунди успял да види в притвора един мирянин да се прекръства, да отваря вратата на храма и да влиза вътре. Свещеникът бързо влязъл в храма, бутнал лекичко вратата да не бъде чут. Кандилата били запалени и видял мирянина пред иконостаса да коленичи пред иконата на Христос и да започва да се моли, а внезапно от иконата на Христос да излиза светлина. Духовникът описва светлината, която осветила не само християнина – който коленичил да се моли, но и започнал да се издига над пода – но и цялата църква. Свещеникът замръзнал на място до вратата. След доста време тази светлина започнала да намалява. Християнинът станал, казал “По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе помилуй и спаси нас, Амин!” И при думата Амин се чул страшен гръм. Осветило се цялото небе. Отецът бързо излязъл навън, след малко излязъл и непознатият християнин, затваряйки вратата след себе си. Свещеникът последвал анонимния християнин, докато той не влязъл в една къща. Свещеникът запомнил адреса на къщата и си тръгнал. По пътя вече започнали да се виждат първите хора, било 5.30 ч. сутринта. Той отишъл в дома си и не можел да заспи. Въртял се в леглото неспокоен, какво станало, какво било това, кой бил този човек – се питал. На другия ден отишъл и вървял покрай къщата на този чуден християнин, минавал отново и отново и се опитвал да намери някой познат, когото да разпита. Наистина намерил някого.
- Кой живее тук, я ми кажи?
- За какво ти е, отче?
- Какво те интересува за какво ми е? Кажи ми кой живее тук!
Той му казал. Отецът не познавал човека.
- Добър човек ли е?
- Добър е.
- Ходи ли на църква?
- Е, разбира се, и жена му и децата му.
- А, има жена и деца?
- Да, има.
- Колко деца има?
- Осем мисля.
Така след много посещения успял да го види. Отишъл в дома на човека, почукал на вратата, влязъл вътре. Бил един обикновен човек, но със светло лице, чисти очи, преблага усмивка, смирен, кротък, благ, погрижил се за отеца, приел го, попитал го определени неща. Християнинът се изповядвал редовно в столицата на областта – при един известен изповедник. Цялото семейство често се причастявало със светите Тайни и водило прост и тих живот с пост, бдение, молитва и въздържание. Беден многодетен баща, банков служител. Хранил осем деца, жена си, престарелия си баща и брата си. Но отецът отвътре го ядяло какъв бил тайният живот на този човек, какъв живот водил, за да има нощната му молитва толкова голяма благодат. Не научил. Една седмица свещеникът не излизал, не говорил и бил замислен. От притеснение се разболял в течение на един месец. И получил своя урок.
Добри и велики дела без смиреномъдрие в очите на Бога нямат никаква стойност. Един обикновен, но смирен по дух човек, глава на семейство, имал несравнено по-голямо дръзновение към Бога от този свещеник, който се смята за благочестив, активен, свят от неговите енориаши. Наистина, казва духовникът, който разказва това, колко трагична ирония: той добре научил своя урок. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ Научил още, че блажени са само бедните по дух, тоест смирените и с чисто сърце, защото те ще видят Бога и тяхно е царството небесно.
Този свещеник, казва духовникът, написал книгата, го причастих в антираковата болница „Метакса” преди 30 години, малко преди да почине от тежък тумор в главата.
Една жена пише писмо до манастира на свети Рафаил, до игуменката.
„Свята игуменко, малкият ми син, Коста, ученик от Гимназията получи изгаряния с други две деца от взрив на парен котел. Нямаше място, което да не е изгорено, от главата до ноктите на краката. Заведоха го веднага в болницата. Лекарите казаха, че ще умре или, ако оцелее, ще остане парализиран. Веднага щом го чух, казах две думи, с болка, които излязоха от дълбините на душата ми. Свети Рафаиле, смили се и спаси детето ми! Да живее и нищо да не му остане. В противен случай нека Бог го прибере тази нощ, за да не се измъчва и то и ние. През нощта бях полузаспала и видях, че се оказах в Митилини и св. Рафаил дойде при мене в бяло расо, казвайки ми:
- Магдалена, Коста ще оздравее! Ще се върне вкъщи. Скоро без никакъв белег.
Същата нощ и синът й видял св. Рафаил да сваля една черна кожна обвивка от него и да му казва: оздравя напълно. От онзи час състоянието му светкавично се подобрило и след 15 дни се върнал у дома без никакъв белег.
Лекарят ми каза, че това е едно много голямо чудо. Следва името, презиме, датата, Австралия.
Вижте, вие, които ме слушате, можете да се усъмните, но майката може ли да каже, че чудото не е станало? Синът й, който го преживял, може ли да каже, че чудото не е станало?
Чухме за живия светец, който сега е в чужбина, вие можете да кажете хубави приказки ни разказва! аз, който чувам как лекарят с жена му се сдобили с деца, мога и да се съмнявам и да кажа и откъде да знам, че е станало така? Но тази майка и баща, които виждат сега близначетата да растат, могат ли да кажат „не родихме деца?“ Могат ли да ги поставят под съмнение?
Запознах се с един бесноват. Той описа една сцена. Отивал от Иверския манастир към Карея, по пътя отляво имало една пътечка, по която се стига до килията на стареца Паисий. Този бесноват вярваше, че има „шесто” чувство. „Виждам стареца Паисий да е извън килията му, да седи на една каменна плоча, под едно маслиново дърво, да върши неговото ръкоделие” – бидейки на огромно разстояние от килията на стареца.
Той тръгнал по пътеката, продължил, стигнал до килията на стареца Паисий и наистина всичко било така, както го видял. Но старецът Паисий го нямало и бесноватият останал учуден и се питал – какво стана? Не знаеше, че дяволът не знае бъдещето. И дяволът не може да си представи какво му приготвил старецът Паисий. Вижда стареца Паисий да излиза и му извиква:
- Бесновати, прелъстени, затова влязох вътре, за да не ме намериш тук и да разбереш, че този, който ти показваше картината, бе дяволът!
Видя ли, му казах, че дяволът не знае бъдещето и старецът Паисий се скри?
Видя ли, че виждах стареца Паисий, той бе там? – ми отговори той.
Не можеше да го разубедиш.
Направи ми впечатление, че старецът Паисий на стотици метри виждал какво има в ума си някой, който вървял по пътя и отивал към Карея.
И от друга страна, да има хора, които да хулят стареца Паисий, да го осмиват, да го иронизират, прозорливецът, изкопал си гроб в каливата в Света Гора и помислил, че ще го погребат там и го погребали в Солун. Не можели да си представят, че изкопал гроба си, за да има това, което ние монасите наричаме помнене на смъртта. Кой ни каза, че е вярвал, че ще бъде погребан там? Колко много хора правили това, друг имал един череп, за да помни смъртта, че е преходен.
Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светиите?
Докато св. Нектарий бил жив, не можете да си представите през какви мъки минал, както всички светци.
Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светците? През същите мъки и по-лоши преминава живият светец в чужбина – (най-вероятно става въпрос за покойния вече старец Ефрем в Аризона, тъй като старецът Никон бе близък с него). Какво ни затруднява и не виждаме? Просто е, животът ни, който е различен от техния живот, където те се подвизават да спазят Христовите заповеди. Християнинът се бори, чрез това ще се спаси. Не зависи от него дали ще успее да победи страстта, а от Божията благодат. Ако Бог изпрати благодатта, ще победи страстта, ако не я прати, ще се бори. Ще се увенчае от борбата, която води, защото нека не забравяме, че в тази борба падаме, ставаме отново, война е, докато умрем. Страстният, поробеният на страстите ще намрази подвизаващия се, защото с неговата борба му показва какво би трябвало да прави той и поробеният на страстите не иска да го направи.
Затова, ако говориш на един блудник за Христос, ще ти каже: „Кой Христос? Предпочитайте гръцките продукти, имаме наши богове, и то дванадесет на Олимп? Не един вносен!“. Какво ще каже, че „не приемам учението на Христос, защото искам да блудствам?“ Не може да го каже и се прави на елин, на патриот. Същото важи и за измамника и за крадеца. Няма да ти кажат „не искам Христос и Църквата, защото ми забранява да крада и да мамя“, а ще осмеят и намразят светците. Тази душевност, това състояние на човека съществува от времето преди Христос.
В Стария Завет пише – да вържем праведника, да го осъдим на грозна смърт – да го убием с грозна смърт. Защо? Защото тежко е за нас да гледаме. Не издържаме дори да го гледаме!
Защото неговите пътища са различни от нашите пътища. Затова грешният иска да убие светия. Въобще и неугледните не обичат огледало, нито снимките. И много повече духовно обезобразените не обичат да гледат светците. Когато могат, ги убиват телесно, когато не могат – морално и духовно. Гледат да ги окарикатурят и да ги принизят. Една гръцка поетеса Елина Якопулу пише: „винаги орезиляваме онова, на което завиждаме, и свидетел ми е Атон“. Защото не искаме да подражаваме на светия, да променим живота си, и оттам започва цялата тази омраза.
Само причастните на светостта признават светците. Никой друг. И ти трябва да имаш малко святост, за да познаеш светеца.
Превод: Константин Константинов
Кое е най-доброто ядене
Юни 8, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Когато бях послушник, ми казваха:
- Как си?
- Добре.
- Сега си добре. Я да станеш обаче игумен да видиш колко добре ще си!
И станах и разбрах. Затова и проблемите, които игуменът посреща, не трябва да ги държи в себе си. Трябва да ги обсъжда в манастирските събрания или с други игумени. Ще чуе и едно друго мнение. Когато запалиш една свещ, има малко светлина. Когато запалиш 3, 4, 6 свещи, имаш много повече светлина. И той се нуждае от подкрепа.
Станахме да отидем на Вечерня. Последва трапеза. Старецът беше изпълнен с радост. Един от неговите послушници започна молитвата: „Ядат бедните и ще се наситят…” Старецът поклати глава, усмихвайки се. Веднага щом свърши молитвата, се обърна и му каза:
- Защо, бре, детенцето ми? Само гладните ли ще ядат? Богатите да умрат от глад ли?
Повтори го два-три пъти.
Четецът започна да чете. А аз бях гладен. Яденето беше без олио. Беше понеделник и на Света Гора постят и в понеделник. Но яденето беше много вкусно. Той ме погледна и ми каза:
- Отче мой, кое е най-доброто ядене?
- Е, геронда, субективно е. На един харесва едно, на друг – друго…
Той поклати глава и ме прекъсна:
- Не. Най-доброто ядене е гладът!
Веднага се съгласих. Наистина, когато си гладен, и най-лошото ядене ти се струва най-доброто.
„В света скърби ще имате”, казва Христос. Наистина. Какъв е светът? Пълен със скърби. Който иска да благодари на Бога, ще изпита скърби в този свят. Кой светец не е минал през скърби, кой се е смял в този свят? Как разбираш, че Бог те обича? По скърбите, които ти дава. Ако искаме да сме истински Негови ученици, не само в думите, но и в делата, трябва и ние да се качим на кръста, както Той. В съдния ден всеки каквото има, каквито скърби е претърпял в този живот заради Христос, това и ще покаже. Блажен и триждиблажен е този, който ще покаже много страдания, голям кръст.
Когато искаш да се помолиш за някой, който се намира в скръб, в болка, само със сълзи ще те чуе Бог. Молитва със сълзи. Помоли се не Бог да го избави от болка, а да му даде търпение. Когато Бог иска да помогне на една душа, която се мъчи и страда, не я избавя от скърби. А какво прави? Дарява й търпение. В болката се намира Бог. Отец не избави Сина Си от Кръста, а „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше”. Първо разпване, след това Възкресение.
Минахме през следващата килия, за да дадем едно писмо на старец Гедеон. Килията бе окаяна, непригледна. Старец Гедеон донесе локум, който беше много стар и твърд.
- Геронда, сам ли живеете?
- Да, сам самичък с Бога. Имам за компания тук Света Богородица, Архангелите, светците, св. Рафаил.
- С какво се занимаваш?
- Правя поплаваци (поставки за фитилчета за кандило), от това живея. Това е моят ръчен труд.
- И преживяваш?
- Да! Нищо не ми липсва. Имам всички Божии благини. Хляб, маслини… Всички Божии благини!
Хляб и маслини, всички Божии благини. Колко богат бе старецът! Спомних си Локсандра. „Кой е богат?”, питаше. „Този, който в малкото намира покой”.
Дойде ми наум разговор с един млад човек заможен, с имоти, с добра професия. Дълго ми говореше за своите трудности, проблеми, недоимък, най-вече за тях. Накрая искрено ми каза:
- Сега какво седя и говоря?! Зная, всичко това, което ви говоря, са… „луксозни” проблеми.
- А, сега говориш точно – му отговорих. – Излез малко от твоето хипертрофично его, погледни около себе си и кажи едно „Слава Тебе, Боже”!
Християнинът трябва да гори
Юни 5, 2020 in Видео, Начална страница
Всеки избира сам
Юни 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети
Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете (Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?
Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.
Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.
Източник: https://vk.com/club
Примери от живота на Схимонах Павел Рилски
Юни 3, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Страшна за човека е гордостта. Тя му нанася най-големи пакости. Тя направо го погубва. Нейното начало е тщеславието. Затова всеки християнин трябва да се бори усилено с тщеславието. Това особено важи за монасите, тъй като те трябва да вървят по чисто духовен път, който е път на смирение. Бесът на тщеславието тях най-много напада. По всякакви поводи човек се изпълва с тщеславие. Направиш добро и те похвалят – ето ти повод за тщеславие. Едно получено писмо, пълно с любезности, и то може да възгордее човека! Ласкателствата също водят към тщеславие. Аз получих от една духовна сестра писмо и почнах да го чета. Тя ми пишеше: „Като видях твоето светло лице, цяла се зарадвах“… и пр. Уплаших се от тия думи. Зер такива ласкателства ми отнеха благодатната молитва. По-полезно е за мене да ме хулят, защото това ме смирява, отколкото да ме ласкаят, тъй като любезностите ме възгордяват. Още един път погледнах писмото отгоре-отгоре, па изведнъж го хвърлих в запалената печка и рекох: „На, печко! Чети го ти по-нататък!“… А тя: Бу-бу-бу… в миг го прочете“.
Понеже много патил от беса на тщеславието, схимонах Павел си бил взел добра бележка и енергично се борел с гордостта.
Един високопоставен духовник, гост на Рилския манастир, наблюдавал живота на схимонах Павел и се пленил от духовните му постижения. Веднъж той споделил с двама свои приятели, свещеници от София, възторга си, че в наше време има все още такива подвижници. Свещениците решили да отидат на поклонение в Рилския манастир и да видят схимонах Павел.
Високопоставеният духовник ги упътил как да се доберат до него. Щом пристигнали в манастира, свещениците разпитали един монах за отец Павел. Монахът им казал, че схимникът не приема в килията си никого, но те могат да го видят в храма, когато дойде на богослужение.
- Но дали ще дойде днес на богослужение? – запитали свещениците.
- Ще отида да проверя – казал монахът.
Тоя брат съобщил на о. Павел, че двама свещеници от София, по препоръка на еди-кой си голям духовник, са дошли специално да го видят и затова се интересували дали ще отиде на църква. Схимонах Павел се разсърдил, че високопоставеният духовник е говорил за него добро и тоя ден не отишъл на църква, не се срещнал със свещениците и цял ден не излязъл от килията си.
По всякакви поводи той съветвал своите близки събратя да обичат смирението и никого да не хвалят, докато е жив, за да не му напакостят на душата. И за да ги насърчи в тая насока, казвал им: „Макар и да има някой брат добри качества, ти мълчи! Нека Бог го похвали! Без нужда не говори за човека ни добро, ни лошо! Добро ли говориш, може да стигне до ушите на брата и ти да станеш виновен за неговото възгордяване. Лошо ли говориш, ти хулиш брата си зад гърба му и той, ако чуе, може да ти се разсърди, че го осъждаш. И ето, враждата е готова!“
На тщеславещите се с хубавото си пеене схимонах Павел казвал:
„На Света Гора имаше мъдри старци, които строго възпитаваха младите послушници в смирение. Като видеха послушници с добри гласове, те ги предупреждаваха: „Пазете се от тщеславието, защото дето има хубав глас, там има и зъл бяс!“ Един такъв старец казваше: „Ако имаш силен глас, само половината издавай, а половината скривай за смирение!“
из книгата на Архимандрит Серафим Алексиев: „Схимонах Павел Рилски“
Всичко е Твое!
Юни 2, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Ще влезем в живота на светостта, ще разгледаме няколко случая с преподобни отци, за да можем с тяхна помощ да преодоляваме нашите изпитания и пречки.
Един голям преподобен на Църквата е преп. Мелетий, подвизавал се в планината Китерон. Роден е в Муталаска, Мала Азия, откъдето е и свети Сава Освещени. Разбира се, живели в различни епохи в Йерусалим. В Муталаска, когато бил дете, ходил на училище, но имал един проблем. Много лесно се разсейвал. Полагал усилия и четял, но на другия ден нищо не помнел. Родителите му го виждали всеки ден да чете, но учителят му винаги се оплаквал от неговите резултати. Така детето се научило от семейството при всеки проблем да прибягва към молитвата.
Една сутрин станало и вместо да тръгне към училище, се обърнало и отишло в храма. Възрастният свещеник бил в олтара, било тъмно, нямало електричество, имало светлина само от кандилата и свещите. Отецът извършвал св. Проскомидия, споменавал имена, малкият влязъл в олтара, свещеникът не го видял и детето се мушнало под покривките на св. Престол. И какво направило? От момента, в който чуло свещеникът да казва „Благословено царството на Отца…” опряло глава върху колоната на св. Престол и по време на цялата Литургия останало така. След отпуста излязло навън и се втурнало към училище. От онзи момент до дълбоки старини нищо не можело да убегне от неговата вече много силна памет. Но бих искал да помним тази картина. Едно малко дете влиза под св. Престол, опира глава върху колоната и остава там през цялата Литургия. Нека пренесем картината в живота ни. Необходимо е да опрем нашия помисъл, мисълта и ум върху Христос. Много пъти това, което ни уморява, изтощава и опразва, е помисълът ни, защото не е светъл и чист. Помисълът ни е път, през който минава Христос. Как Той може да мине през помисъла ми? Неслучайно Църквата ни увещава да се молим постоянно с молитвата “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, за да може страшното Христово име да напои помисъла, да очисти ума, да прогони враговете, всичко тъмно, демонично и лукаво от помисъла ми. Влизаме на св. Литургия. Помисляли ли сме какво вземаме от нея? Знаете какво става. Определени пъти влизаме на Литургията и си тръгваме по-празни, отколкото сме влезли, защото не сме опрели помисъла в службата, в молитвата, в Христос, в Света Богородица, в светците. Чуваме думите на Литургията, за да може помисълът да грабне една дума и да пътува в Божията любов, в свидетелството на светците, в аскезата на преподобните. Една думичка, не космически кораб, а една дума от богослужението може да те издигне много по-високо. Но помисълът ни не прави това. Затова постоянно се намира в объркване, мрак, изтощение. Знаете ли как работи умът, сърцето и душата ни? Умът ни е като стан. Възрастните помнят шивашкия стан. Слага преждата и със задвижването му конците се съединяват и така се изработваха тези чудни произведения на изкуството. Килими, завивки, черги. Така функционира помисълът ми, но нека внимавам какви конци поставям. Конците са моите мисли и аз обикновено имам тъмни конци, черни цветове и така поставям черните цветове на помислите, станът на ума върши своята работа и изработвам черни платове. Затова гледам всичко в черно. Затова се отчайвам, затова се помрачавам, затова се обърквам. Не мога да облегна помисъла си върху светлината. Светлината е Христос, не мога да облегна помисъла си върху Божията благодат. Влизам в св. Литургия. Един израз – „горе имеем сердца“ и там реално проверяваш себе си. Дали душата ми е високо? Или сигурно се влачи, защото, ако имам злост в мен, тогава душата ми е змия, която пълзи и влиза в св. Литургия. Горе имеем сердца. Сигурно душата ми не е на високо? Сигурно умът ми не е на високо? Думите от богослужението са писта за излитане – не може постоянно да имам падения. От полет имам нужда. Трябва да опра помисъл, сърце и душа в Христос, както преп. Мелетий опрял глава върху колоната на св. Престол. Горе имеем сердца. Мир всем. Но аз си тръгвам от църква и не съм приел мир. С миром изидем! Кой е Мирът? Св. Йоан Златоуст казва, че Христос е мирът. Да си тръгна с Христос, но влязох в св. Литургия и помисълът ми бе насочен към това с какво е облечен един, къде е седнал друг, кой влезе, в колко часа влезе. Не е нито в Мир всем, нито в Горе имеем сердца, нито в Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, нито в Миром изидем, нито да възлюбим един други, къде е помисълът ми? Помисълът ми се разсейва, помрачава се. Изработвам всички онези тъмни платове, които покриват ума ми и внасят в него объркване, а в сърцето отчаяние. Но аз ги плета, аз поставям материалите, аз работя.
В дивната книга „Откровените разкази на странника“ странникът влязъл в църква по време на св. Литургия и чул апостолското четиво. Непрестанно се молете, казва апостолът. Влязъл в едно духовно търсене, което го довело до невероятна висота. Много е важно върху какво облягам помисъла ми. За съжаление не го облягам нито в мира, нито в любовта, нито в благодатта, нито в светлината, нито в Христос. Върху какво го облягам? Върху отпадъците, върху боклуджийските кофи, където се смесва с мръсотията на света. Така се ражда осъждането, така се въздига егоизмът, така се губи смирението. Умът е управник, казват отците, той управлява, пилот е, но е в отпадъците и до болклуджийската кофа ще те отведе. Ако е в мира, любовта, благодатта, светлината, ще те въздигне. Помисълът може и да те събори, може и да те издигне. Великите светци, които почувствали горчивината на греха, с един помисъл се спасили. От един помисъл. Един помисъл може да те накара да се погубиш, може и да те накара да се спасиш. Затова е нужно помисълът да се обляга на Христос, както главата на свети преп. Мелетий се облегнала върху св. Престол по време на богослужението, по време на безкръвната жертва, в страшния час на св. Литургия.
Моят помисълът е толкова любопитен и разпръснат, а след това се питам защо не мога да се помоля? Кога го опрях в Христос, кога го прибрах? След като е разпръснат навсякъде. Виждате ли как какво правим днес? Едно правим, друго слушаме, трето гледаме, четвърто говорим на другия. Както гласи стихът от една хубава песен – „на едно място спи тялото и на друго се събужда душата“. И както казваше баба ми – „на едно място стъпвам и на друго се озовавам“. Нямам никаква устойчивост, никаква аскеза. Помисълът ми е пръснат в хиляди неща. Някой отива на църква и го питаш: „Как мина?“ „А, дойде еди-кой си. Донесоха една хубава икона, сменили са килима пред св. Престол, не бях виждал попа с тези одежди, да ти кажа честно!“ „Какво друго?“ „Това“. Тоест забелязахме одеждите, килима, с какво бил облечен другият. Вижте къде ни е помисълът ни. Хайде сега този помисъл да се събере, да стане сериозен, неизменен, и да вземе едно „мир всем, едно возлюбим един друга, едно с миром изидем“. Какво да вземе този помисъл, който е и тук и там и накрая никъде не е? Какво да вземе? Помисълът ми рее, любопитството ми нараства, нараства и осъждането, клеветенето, празнословието, клюкарството. Защото не поисках да го прибера и да му кажа: остани в това, спри там!
Имахме един дядо в Санторини, на повече от 100 години. Когато почина, казваха, че бил на 106 г. Аз го попитах веднъж за неговия дядо.
- Е, дядо ми млад почина, момче!
- На колко години беше?
- На 97!
Но когато бай Димитри отиваше в църквата и се връщаше в селото, понякога му казваха:
- Какво ново?
- А! Да ви кажа новото! Днес, един младеж отиде при Христос и Го попита как да се спаси и Христос му каза: виж, ако искаш да се спасиш, продай всичко, раздай на бедни и Ме последвай!
- Бре, бай Димитри, какво ни говориш? Ние те питаме какво ново?
- Слушай, детенцето ми, това е новото, това, което Христос казва. Другите неща, за които ме питаш, днес са нови и вечерта са остарели.
Това бе новото (т.е. новините) за дядото. Един дядо, който не беше много учен, но когато отиваше на богослужение, на св. Литургия, знаеше да се съсредоточва там.
Ще ви разкажа един друг случай с друг преподобен, свят свещеник, папа Николай Планас. Той имал едно духовно чедо – Маргарита. Тя била от Санторини, от моето село, но овдовяла и нямало работа на острова. Имала едно детенце, взела и майка си и дошла в Пирея да работи, за да отгледа детето си. Отгледала детето си, майка й починала и станала монахиня. Много благочестива, много свята. Била близо до папа Николай. Живеела калугерски. Но веднъж, преди да стане монахиня, по време на св. Литургия папа Николай се забавил, тъй като четял имена часове наред.
Тук да вмъкна нещо. Когато седнем пред телевизора, за да изгледаме един филм, кой гледа часовника? Но тежко и горко на проповедника, кой ще говори три минути повече в неделя или на свещеника, който ще закъснее пет минути и ако не кажем „Молитвами святых отец наших” точно в 10.00 ч! Защото за духовните неща и вечността гледаме часа, а за неща, където си пилеем времето, никога не обръщаме внимание на това. За да чуем думи за вечен живот, гледаме часовника: забави се днес! Прекали днес! Певците пяха бавно! Славословенето на Бога ни дразни, служението Богу ни дразни, проповедта, истината, която ни просвещава ни дразни! Гледаме чаковника. Но ако седнеш пред телевизора, и десет часа да минат, изобщо не те дразни!
Когато папа Николай се забавил, Маргарита казала в помисъла си: оставих детето с майка ми, детето е напослушно, ще направи бели, майка ми ще се възмути, ще се ядоса, ще отида вкъщи, ще се скараме, а отецът се бави!
В онзи момент папа Николай се показал на Царските двери. Защото, когато откриеш сърцето си, ума си, живота си, времето си за Христос, и Му кажеш: всичко е Твое! и Христос ще ти открие всичко и покаже всичко. Папа Николай отдал всичко на Бога, всички умове и сърца на хората в онзи момент били открити за него, за духовното му зрение. Той й извикал:
- Маргарита! Маргарита! Тук детето ми, тук, в Христос сега! Остави детето си и майка си! Ти тук в Христос, за да бъде Христос при детето и майка ти!
Кой от нас ще дойде в неделя на Литургията и ще каже на себе си: сега тук! Нито какво ще готвим утре, нито какво ще видим днес, нито какво сладко ще направим, нито кой седи до мене – сега тук в Христос! Кой ще опре този, толкова помрачен, объркан, болен ум в Христос, в словото Христово, в богослужението, за да може да се утеши, да се напои и да се изцели.
Да се върнем малко към живота на свети Мелетий. При светеца отишъл един монах. (Един човек, който мина през голямо изпитание, ми каза: когато срещна трудности, отивам при св. преп. Мелетий. Веднъж, когато бил в голяма безизходица, опрял глава върху гроба на светеца и в онзи час две топли ръце го хванали за главата, помилвали го и човекът се утешил.)
В манастира на преподобни Мелетий имало много монаси. На един голям празник един монах дошъл горд и му казал:
- Геронда, донесоха ни хубаво вино!
Виното било в глинена делва. Помните делвите, сега ги гледаме в музеите.
- Хубаво вино, след като е празник, утре да сложим на трапезата?
Защото, когато на трапезата имало елей, вино, било голям празник. Монахът рекламирал виното, а старецът гледал делвата. Монахът продължил:
- Да го сложим ли на трапезата?
Старецът гледал делвата и му казал:
- Дай ми я!
Взел делвата в ръце, вдиганал я високо, хвърлил я на земята и я счупил.
Отците наблизо се изумили, защото не били виждали подобна постъпка от страна на стареца. Побързали да видят защо го направил и когато се доближили, видели, че в делвата имало една змия.
Ще ми кажете сега, това каква връзка може да има с живота ни? Знаете ли в колко наши състояния има змийчета, които тровят нашата душа, ум, живот и отношения? Където поради моя егоизъм аз смятам, че това, което говоря и върша, е правилно и казвам: сладко е виното, хубаво е виното! Но не виждам змията. Във волята ми, желанието ми, разположението ми, в помисъла ми вместо да ходи Христос, пълзят змии. В духовните артерии на сърцето ми, на душата ми, вместо да ходи Христос и да сее Неговата светлина, живот, възкресение, изцеление и благословение, пълзят змии. И какво трябва да направя? Трябва да счупя делвата, не става иначе. Къде? В изповедта. Когато отидем там, делви чупим. Отиваме пред Христос да счупим делвата, да я отворим, за да видим какво има вътре. Изповедта е едно счупване. Трябва да се счупи, както казва един голям автор: Боже мой, да се излее съдържанието на твърдия обръч на сърцето ми в морето на любовта и милостта Ти! Това е изповедта. Ако имам нагласа да счупя делвата, имам покаяние. Защото аз какво правя? Не само не я чупя, а я смятам и за нещо правилно, добро, благословено без да усетя, че вътре е скрито моето самохвалство, алчност, плътослужение, сластолюбие. Ако не я отвориш, ако не откриеш себе си на Бога, Който ти се открива всеки час и момент в живота ти, как ще видиш змиите, как ще спрат да тровят душата ти, ума ти, езика ти, живота ти, отношенията ти?
Определени пъти дори в собствения ми дом се боя да говоря на съпругата ми, на детето ми, защото и аз имам змии и тя има змии и единият ще започне да хапе и да трови другия. Затова е нужно много смирение, да разкрия моето съдържание, нужно е покаяние, да разкрия всички тези състояния пред Христос, да видя ясно какво имам и кой съм, за да започна да се смирявам и да се покайвам. Да започна по този начин да облягам не само ума и помисъла, а и сърцето, душата, живота и битието върху Христос, защото Той е спасението, Той е истинското ни отечество, Той е нашият рай.
Папа Ефрем Катунакийски, този свят подвижник, когато бил млад, имал за послушание да шие. В един манастир един монах му поръчал един панталон. Папа Ефрем го ушил и отишъл в манастира, но не намерил монаха, който бил градинар.
Затова го оставил на игумена и му казал:
- Ако видиш отец еди-кой си, му го дай. Той ми го поръча.
Излизайки от манастира, видял монаха, който поръчал панталона. Той бил добър монах, но суровият живот и епохата, в която живял, го направили малко груб и понякога малко сприхав. Да не го обвиняваме, с това се борили хората и борбата им била титанична.
Той казал на папа Ефрем:
- Я ми кажи, къде е това, което ти поисках?
- Оставих го при игумена.
- Защо, то на игумена ли е? Не е ли мое?
- Да, но не те намерих и му казах да ти го даде.
- А, така ли? И възразяваш даже?! И си по-млад!
И се навел да вземе камък, за да го хвърли по папа Ефрем. Но папа Ефрем се навел пред него и му казал:
- Прости ми, благослови! Прав си.
Монахът замръзнал на място. Пуснал камъка и така всичко приключило.
На Света Гора отишъл бивш полицай, станал монах. Имал голям гняв, борил се много с гнева си и накрая дори се опитвали да го разгневят, но той не можел да се разгневи. Отишли и му казали:
- Геронда, еди-кой си запали огън да изгори манастира!
- Какво говориш, детето ми?
- Наистина!
- Да видиш сега какво ще му кажа!
Когато стигнал обаче, гневът му бил отминал:
- Ела, детенцето ми, защо направи това, добро ми дете? Защо?
Целят му гняв се превърнал в кротост. Целия му смут станал мир поради неговото смирение и покаяние, аскеза и духовна борба. Виждаме тяхната борба и се утешаваме.
Когато опирам моя помисъл, сърце, живот до Христос, когато чупя всички делви и виждам моите змии и се смирявам и покайвам, тогава с това смирение и помисъл мога да обезоръжа другия. Разбира се, ще ми кажете: я чакай, бре човече! Някой ще иска да хвърли камък по нас (и нищо няма да направим)? И хвърлят (по нас) и ние хвърляме (по тях). Да ви кажа нещо. Определени пъти по-добре да хвърлим един камък, отколкото думата, която казваме, защото словото ни е като камък. Камъкът най-много да те удари в главата, но думата ранява души. Когато думите на другия са остри, горчиви, тогава, ако имаме смирение и покаяние, можем да го обезоръжим. Защото смирението и покаянието са най-силните оръжия, както и любовта.
Преп. Климент Сагматийски бил послушник на свети Мелетий. Веднъж изязъл от манастира и отишъл в една област по-надолу от манастира. Там коленичил, вдигнал ръце и се молел. Един монах о. Йаков също излязъл от манастира и отишъл да събере ядливи треви и да се помоли. Там видял св. Климент издигнат във въздуха, с високо вдигнати ръце. Затова в един текст за първи път се среща думата въздухоплавател. Тогата нямало самолети, но отците имали за самолет молитвата, за космически кораб смирението, за превозно средство и запас любовта. Така пътували, издигали се високо, били въздухоплаватели. Преп. Климент бил въздухоплавател. О. Йаков го видял, върнал се в манастира и извикал на отците:
- Отци, Климент е светец!- им казал.
Когато преподобният се върнал, разбрал, че отците се отнасяли по различен начин с него. Почитали го, поставяли го пръв, хвалели го, молили го да отправя молитви. И знаете ли какво ставало със светците? Техните дробове били дробове на смирението и не можели да дишат въздуха на похвалата. Докато при нас виждате обратното. Когато ни хвалят, дишаме нормално и се надуваме, защото това, което диша и работи в нас, е нашият егоизъм и на това се радва. Светците не можели да дишат една такава атмосфера, защото порите на душата им били смирение. При похвалата се затваряли. Така преп. Климент отишъл при свети Мелетий и му казал:
- Геронда, трябва да си тръгна!
- Защо?
- Защото ме хвалят отците.
- Да си тръгнеш, детето ми, в опасност си.
И отишъл в отсрещната планина Сагмата и там поставил началото на голяма аскетическа традиция.
Преп. Климент се молил във въздуха. Разбира се, сега ще ми кажете ама, отче, ние не можем да се молим като преподобния и да сме във въздуха! Със сигурност не можем, но това може да ни каже нещо много значимо – когато духът се укрепва в аскезата, може да преодолее земната гравитация. Когато духът се укрепва и човек се моли, може да не се издига във въздуха, но молитвата му може да вдигне много тежести на живота, които не издържаме и с които не можем да се справим. Това ни казват светците. Не мога да понеса тежестта! Молиш ли се? Не за да преодолееш гравитацията на тялото, а гравитацията на всекидневието, на болестта, на живота ни. Там реално приканваш Христос и Той идва и става твой спътник. И когато идва Христос, едно нещо казва на човека: “Не си сам! Не се страхувай! Аз съм, дерзай! Не си сам.”
Последен случай от живота на преп. Мелетий. Веднъж той отишъл да се поклони на своя съотечественик свети Сава в манастира му в Йерусалим, в Светите Земи. Много труден период, турците владеели Светите Земи. Казали му да не ходи при светеца, но преп. Мелетий казал: ако свети Сава, моя съотечественик, иска, ще стигна!
Както вървял през пустинята, дошла група разбойници-мюсюлмани. Видели, че преподобният носел голям кръст. Слезли от конете си и му казали:
- Свали кръста, хвърли го на земята, стъпчи го и продължи! Ако не го свалиш и не го стъпчеш, се наведи да ти отрежем главата!
Ще ми кажете леле, страшно е! Мислите, че не чуваме подобни неща днес? Другият идва и ти казва хайде, клети човече, сега с кръста в ръка ли ще вървиш напред? Не ти ли казва това? Свали кръста, стъпчи го и продължи! И тогава се създава най-голямата безизходица. Къде можеш да отидеш без Христос, без кръст? Никъде. Така преп. Мелетий се усмихнал, коленичил, свел глава и очаквал удар от сабята. В онзи миг целият му живот минал пред очите му и той се усмихнал още повече. Защо? Защото видял, целия си живот светъл, охристовен, както когато бил детенце, когато опрял глава в св. Престол, така видял и своя път, душа, ум, воля, желание, време – всичко опряно в Христос. Така светецът не могъл да не се засмее в онзи миг. Не можел да не се зарадва на живота, който видял пред себе си. И за нас ще дойде един такъв момент. Може да е дошъл, и ако не е дошъл, ще дойде и за миг животът ни ще мине пред нас. Но ще имаме ли радостта на светеца? Ще видим ли Христос в живота ни? Защото, ако Го видим в живота ни, тогава ще Го виждаме вечно. Някой сега ще каже: не стават тия неща, те са били светци! Не. Те били подвижници, копнеели за Христос и трябва да знаем, че Христос никога не идва да види резултата от един път и усилие, а едно нещо гледа – усилието. Нищо друго. Св. Йоан Кронщадски тълкува блаженствата. Христос ни казва блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Кой е чист по сърце? Кой може сега да каже: сега аз съм чист по сърце!? Никой. Нима Христос говори лъжи? И св. Йоан казва: не. Не говори лъжи. Христос смята за чист този, който се подвизава за неговата чистота. Спасява този, който се труди за своето спасение, ако ще да не е постигнал много неща. Светците идват днес да ни покажат, че трябва да се трудим и да прилепим всичко, което имаме и сме, в Христос, защото в Него ще намерим покой, благодат, радост, милост. Защото, както казваше светият старец Порфирий, Христос е Всичко.
И какво станало с преп. Мелетий? В онзи момент дошла друга група хора без светецът да разбере. Веднага щом разбойниците ги видели, избягали и така преподобният се спасил. Разбира се, той го очаквал. И да беше умрял, радост щеше да бъде за него, защото щеше да отиде при Христос. Но останал жив и отишъл да се поклони на свети Сава.
Светците били хора, отдадени на Божията воля. Св. Мелетий тръгнал от Муталаска, отишъл в Константинопол, станал монах в манастира „Св. Йоан Златоуст“, който за съжаление днес не съществува и не знаем къде се е намирал. Оттам отишъл да се поклони на св. Димитър в Солун, за да отиде след това в Рим да се поклони на гроба на първовърховните апостоли Петър и Павел. Когато се покланял на свети Димитър в Солун, излязъл на централната улица, един младеж дошъл при него и започнали да разговарят. В разговора младежът му казал:
- Къде отиваш, геронда?
- В Рим да се поклоня на св. Петър и на св. Павел.
- Не, няма да оидеш в Рим!
- И къде да отида? След като за там тръгнах.
- Няма да отидеш. Ще отидеш в Тива в манастира на св. Георги. Там ще отидеш сега.
Обърнал се, за да го изгледа учудено, но не го видял до себе си. Огледал се, разбрал, че това бил св. Димитър, който му известил Божията воля. Точно в онзи момент сменил посоката и вместо да отиде в Рим отишъл в Тива.
Такива били светците. Намирали покой в Божията воля. Никога не можели да намерят покой в тяхната собствена воля, защото знаели, че в нея се криели змийчета, т.е. болни, тщеславни, егоистични състояния. Затова намирали утеха в Божията воля, защото тя е израз на Божията любов и спасение на хората.
Превод: Константин Константинов
Не се страхувай, аз ще те спася!
Юни 1, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница
Историята е разказана от жителя на село Солотча, Рязански район, Рязянска област Михаил Михайлович Ермолов и представлява част от самиздатския сборник „Чудеса на свети Николай Чудотворец в Рязанска област”. За съставителя на този сборник и за историята на създаване на сборника няма данни.
Първата световна война, която започна през 1914 г., беше в разгара си. Мен, Михаил, ме призоваха в царската армия като войник. През юли 1915 г. пехотният полк, в който преминавах предварителната си военна подготовка, беше изпратен на фронта. Като пристигна на изходна позиция, полкът цяла седмица беше оставен да почива. На войниците беше обявено, че в сутрешните часове свободно могат да посещават съседната църква. Аз, като вярващ християнин, охотно и с голяма радост приех разпореждането на командването и всяка сутрин, в продължение на цялата седмица, посещавах църквата, като по време на службата усърдно се молех Богу, просейки да прости греховете ми преди предстоящото сражение, в което не бе изключено да намеря смъртта си – да загина на бойното поле.
В своите молитви аз призовавах на помощ и великия Божи угодник свети Николай Чудотворец, молейки го да бъде мой застъпник пред Бога. По време на молитвата мислено разсъждавах: ако ми е съдено да загина в боя, нека свети Николай измоли от Бога прошка на моите, на Михаил, грехове. Молех се много усърдно, със сълзи на очи, просейки от Бога и свети Николай спасение и застъпничество.
В нощта преди предстоящото сражение и излизането на бойна позиция, аз, Михаил, легнах да спя с молитва към Бога и свети Николай. Рано сутринта, преди изгрев слънце, внезапно се събудих и се размислих за предстоящия бой, за възможната гибел, спомних си баща ми, майка ми, съпругата ми с детенцето ни – изобщо цялото семейство и роднините. Беше през лятото, рано се съмваше, слънцето още не беше изгряло. Лежейки на пода по гръб, аз се обърнах мислено към Бога и свети Николай с молитва за прошка на моите прегрешения пред родителите ми, жена ми, роднините и съседите и изобщо на всичките ми грехове. После отново преминах към молитва към Свети Николай, молейки го особено за застъпничество и помощ. Лежах възнак със затворени очи, целия в сълзи и изведнъж – в лицето ме удари светлина. Без да отварям очи, си помислих, че слънцето изгрява и с лъчите си е огряло през прозореца лицето ми.
Не издържах, отворих очи и видях Свети Николай Чудотворец, който стоеше пред мен, при краката ми. От него излизаха необикновени сияещи лъчи, подобни на слънчева светлина; беше облечен в църковно-епископски одежди, с каквито беше изобразен на иконата, пред която се молех в храма. Не очаквайки такова явление, аз се изплаших и мълниеносно се прекръстих с думите: „В името на Отца, и Сина, и Светия Дух”, което представлява защитно средство против привидения на нечистата дяволска сила; в същото време машинално се приповдигнах от легналото положение. И така останах, очи в очи със свети Николай Чудотворец. Като ме гледаше, той спокойно произнесе тези думи: „Аз ще те спася” – след това ме благослови, прекръствайки ме с дясната си ръка и започна да се отдалечава от мен, издигайки се във въздуха, като ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна напълно.
Тогава, като дойдох на себе си, разбрах, че съм се удостоил в лицето на свети Николай с Божията благодат и милост, за което никога не съм могъл и да мечтая. Огледах се наоколо и си помислих дали някой от останалите войници не е могъл да види случилото се с мен, но в тези ранни часове в казармата беше тихо и всички спяха непробудно. Повече не успях да заспя, намирайки се в размисли под впечатление на видението на свети Николай, великия Божи угодник.
Настъпи часът, в който бе даден сигнал за ставане, и след закуската полкът в боен ред се отправи с походен марш към предните позиции. Пристигнахме на предната отбранителна линия на нашите войски. На войниците беше дадена команда да се „окопаят” – т.е. всеки да изкопае окоп в цял ръст. Противникът – немците, като забелязаха от наблюдателните си пунктове пристигането на свежи сили, заемащи отбранителна позиция, откриха артилерийски огън, който премина в настъпление. До началото на артилерийския обстрел аз бях успял да изкопая своя окоп само до половината, тъй като ми се падна каменисто място, а лопата ми беше походна, малка: с нея не можеш много бързо да изкопаеш окоп, докато останалите войници на добрите участъци бяха успели да се окопаят в цял ръст.
Под артилерийския обстрел, аз прекратих копаенето на окопа, приведох се и започнах да наблюдавам ставащото: наоколо започнаха да падат и да се пръскат снаряди, вдигайки във въздуха земя и хора от другите окопи. По Божия милост аз оставах невредим, не ме засегна нито един снаряд, обсипваше ме само земя от взривяващите се снаряди. Скоро под натиска на силите на противника започна отстъпление на нашата пехота. Аз също тръгнах назад заедно с другите. Отстъплението премина в бягство, а наоколо избухваха снаряди, във въздуха свистяха куршуми. Пробягах известно разстояние и на пътя ми се изпречи овраг, в който вече се намираха много от отстъпилите войници. На мен също ми се прииска да се скрия в този овраг от свистящите куршуми, но в сърцето ми някакъв тайнствен глас ми подсказа: „Не влизай в оврага, бягай по-нататък”. Разбирайки важността на Божието указание, побягнах нататък, но като се отдалечих съвсем малко, някаква невидима сила ме застави да спра и да погледна назад. В същия момент пред очите ми артилерийски снаряд с голяма мощност улучи оврага, всичко се смеси със взрива и хората, намиращи се там, загинаха. Ако тайнственият глас на свети Николай не ми бе подсказал да бягам, аз бих намерил своята гибел в оврага още в първия ден на моето участие във фронтовите боеве.
Полкът отстъпи и зае нова отбранителна линия в съседство с други полкове от нашата дивизия. Формированието ни имаше известни загуби на хора и бойна техника, но запази боеспособността си.
В дадения случай аз приведох един пример как бях спасен от смърт при първото сражение, но такива случаи, при които оставах невредим под град от куршуми и снаряди по време на цялата руско-немска война, имаше много. След това продължи гражданската война, където също боевете също следваха един след друг, смъртта дебнеше войниците на всяка крачка и хората гинеха. И така, по Божия благодат и със застъпничеството на свети Николай Чудотворец, аз преминах през цялата Първа световна и през гражданската война, не бях ранен и благополучно се върнах у дома в с. Солотча. Наистина, трябва да призная, че мъничка осколка веднъж одраска кожата ми под коляното, в меката част на прасеца, но това не беше раняване, а само дребна драскотина. Раната беше намазана с йод и това беше всичко.
През цялото време на войната след видението аз никога не забравях и ежедневно се молех на Бога, като призовавах в молитвите си Неговия угодник свети Николай да бъде мой всекидневен застъпник в спасението от куршумите и снарядите и да се върна жив у дома.
И сега, живеейки със семейството си, ежедневно молейки се Богу, никога не забравям свети Николай Чудотворец, като му се моля с поясни и земни поклони като на наш застъпник и помощник във всички горести, скърби и беди.
Източник: Православие. ру
Към сръбския народ – през тъмничния прозорец
Май 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
Няколко месеца преди края на Втората световна война еп. Николай Велимирович – св. Николай Сръбски, заедно със сръбския патриарх Гавриил, е изпратен от Гестапо в Германия и затворен в концентрационния лагер „Дахау”. Дори и в тези неимоверно тежки условия, когато върху него се струпва бремето на лагерните мъки и унижения, той продължава да размишлява за съдбата на Европа и света, за Божиите и човешките пътища и да пише. Така се ражда книгата му „Към сръбския народ – през тъмничния прозорец”. Ръкописът е писан тайно и е грижливо скриван от автора до неговото освобождаване на 8 май 1945 г. Книгата вижда бял свят едва след смъртта му. За пръв път е издадена през 1985 г. в Австрия. Предлаганият откъс е нейната седемнадесета глава.
Защо Бог допуска наказание за хората? За да предотврати тяхната гибел. Също както бащата бие безпътния син, та благовременно да го избави от пропастта, която е зейнала в края на лошия път.
Защо Бог допусна светът да бъде връхлетян от това ужасно военно нещастие*, което като смъртоносен ураган премина на шир и длъж по цялата планета? За да предотврати далеч по-голямата беда към която се бяха запътили хората, а именно пълното угасване на духа и безвъзвратната смърт на душата.
Всички хора търсят щастие, но малцина са онези, които с пълно напрежение на силите не градят своето нещастие. Всички хора искат да са щастливи, но малцина са онези, които не превиват врат под суровото иго, което не могат да издържат и не подлагат своите плещи под тежкото бреме, което не могат да носят.
Ето, Спасителят на света говори за Своето иго и за Своето бреме и казва: Игото Ми е благо и бремето Ми е леко (Мат. 11:30). От състрадание и любов Той зове хората към Себе Си, за да се поучат от Него и да се отморят. Елате при Мене – казва Той – всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. И завършва своя зов с думите: защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко.
Размисляли ли сте някога дълбоко върху тези Христови слова? И за разликата между игото и бремето, с което хората сами се товарят и Христовото иго и бреме?
Разликата наистина е твърде голяма.
Игото на светските хора се състои в това, че те мислят да постигнат всичко със свои сили без Божията помощ. А Христовото иго е в непрестанното упование на всемогъщия небесен Отец. Затова светското иго е сурово, а Христовото – благо.
По-нататък: да се съдиш – това е светско бреме, бреме тежко, а да се помириш – това е лекото бреме Христово.
И пак: да отмъщаваш е тежкото човешко бреме; да простиш – лекото бреме на Христос.
Христовото бреме е любовта, а бремето на нещастниците е омразата.
Христовото бреме е истината, а дяволското – лъжата.
Христовото бреме е братолюбието, а бремето на грешниците – себелюбието.
Христовото иго е да помагаш и да даваш, а игото на грешниците – да крадеш и отнемаш.
Христовото иго е труд за небесното царство, а игото на погиващите – усилия за придобиване на земното царство.
Христовото иго е тесният път, който води в небесното царство, а игото на клетниците – широкият път, който води към гибел.
Христовото иго е светиня и милост във всичко; пътят на грешниците е вулгарност във всичко.
Христовото иго е целомъдрие и почтеност, а това на грешниците – безчестие и разврат.
Христовото бреме е търпение, което води до крайна победа, а игото на грешниците – нетърпение, което води до отчаяние.
Христовото иго се носи с очи, вперени във вечния живот на Божието Царство, а светското бреме се носи с очи, вперени в гроба.
Кое иго е по-благо и кое бреме по-леко?
Без съмнение Христовото.
Но макар да са чули Христовия призив да вземат Неговото иго и Неговото бреме, хората са се нагърбили с непоносимите грижи на този свят; обременили са се и преобременили с егоизъм, злоба, лукавство, себелюбие, надменност, безчестие, студенина, разврат, безбожие – и сатаната ги гони с бича си като свои впрегатни животни.
Беше нужно да се спаси човешкия род. Нима сатаната ще го спаси?
Трябваше да бъде върнат човешкият род от кривия път. Нима човек ще направи това?
Всемогъщият Човеколюбец Христос и сега се притече на помощ на народите по света, за които от любов е положил своя живот. Допусна по-малкото зло, за да предотврати по-голямото. Като лекар, който ампутира пръстите на болния, за да запази живо цялото тяло.
И сега, предлагам пред вас щастието и нещастието – избирайте. Щастието е в бремето Христово, а нещастието – в бремето на слепците и безумците. Амин.
* Св. Николай има предвид бушуващата по това време Втора световна война.
Източник: svetosavlje.org
Из спомени със Свети Паисий Светогорец
Май 27, 2020 in Беседи, Начална страница
Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето. Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:
- А! Кой е?
- Аз, геронда.
Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:
- Кой си ти?
- Един познат! А ти кой си?
Шегувайки се и аз го попитах и получих подобаващ отговор:
- Аз? Магаре!
- Магаре!
- Да, увредих нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!
Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:
- Сега, сега идвам!
Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от смях и го попита:
- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?
- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.
- Е, как си?
- Как да съм…
През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:
- Какво правиш, геронда?
- Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА, но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!
Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:
- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?
- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!
Владиката разбра и продължи разговора:
- Геронда, страдаш ли много?
- Страдам!
- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.
- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!
Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца…
Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:
- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?
- Какво да ти кажа, владико, 24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!
- Геронда, как се молиш?
- Е! Както се молят всички хора…
- Молиш се постоянно?
- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон, понякога пея, понякога… Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам. Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.
- Защо, геронда?
- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!
Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.
****
В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:
- Ела, ела вътре!
- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.
- Добре, добре. Остави я тук.
Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:
- Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!
Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.
Учудих се на това разпределение и го попитах:
- Геронда, какво е това?
- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам! Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.
Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.
Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:
- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.
- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?
- Е, от… опит!
Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието… Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!… Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично… Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца. Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.
превод: Константин Константинов
Как човек узнава волята Божия?
Май 26, 2020 in Начална страница, Отечески съвети
С упоритото ѝ търсене и с отричане от собствената воля, защото и Господ се е отрекъл от Себе Си и е оказал абсолютно послушание на Отца.
Бог не е подвластен нито на страсти, нито на грешки, нито пък Го движи някакъв скрит умисъл, защото Той е всемогъщ. Знаейки всичко, преди то да стане, Той безпогрешно открива волята Си – частично, или в пълнота – изхождайки от възникващата необходимост и имайки предвид поддържането на битието и безопасността на творението.
Под влияние на несъвършенството на преходното, подложено на изменение естество, творенията влизат в противоречие с Божествената воля поради това, че тя често не се съгласува с техните интереси и цели. Като производно на Първопричината, тварите сами по себе си, извън Твореца, не могат да достигнат по-добро, по-съвършено състояние. Този въплътен на дело Промисъл е съвършен по природата си, понеже изхожда от всесъвършения Бог и с други думи се нарича Божия воля.
Поради тлението и изменението, на които сме се подложили, Божията воля, намираща се в сферата на домостроителството, е станала подвижна, и може да се променя, но да се отменя е невъзможно, а само да се преобразува – което се и случва – заради нашата немощ, докато не дойдем в състояние на равновесие.
По отношение на разумната ни природа, на Божията воля е угодно да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Обаче равнодушието или слабостта, или слабоумието на човека заставя Божията воля да променя намеренията си по отношение на нас, което привежда неопитните и незнаещите в неудоволствие и униние. Знаейки, че Божията воля е безгрешна, ние не бива да изпитваме неудоволствие или да роптаем и да отстъпваме, но да признаваме прегрешенията си и с вяра да се подчиняваме на Промисъла.
Ако ни една йота, или една чертица от закона няма да премине (Мат. 5:18) и ако нам и космите на главата са всички преброени (Мат. 10:30), какво право имаме да се жалваме от смущенията, които ни се случват в това жалко състояние? Както описва това апостол Павел: Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? (Гал. 3:3). Ние виждаме само дотолкова, доколкото зрението ни позволява, планираме и взимаме всички решения на основата на собствените си съждения и заключения.
Не както Бог. Той, Промишляващият за всички твари, не отменя Своите решения, но изменя начина на действие на отделните съставни части и даже на отделните хора, за да устрои всичко с най-голяма полза за нас.
Познаването на Божията воля зависи в значителна степен от нашите лични усилия при търсенето ѝ, от това, доколко сме се отрекли от своята несъвършена и страстна воля, и доколко следваме Църковния съвет попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат (Втор. 32:7).
Чистата съвест и решимостта да се спази с най-голяма точност това, което сме обещали на Бога, тъй като нищо не се изплъзва от Изпитващият сърца и утроби (вж. Пс. 7:10), ни дават възможност често да узнаваме Божията воля, тъй като и в двата случая ние се приближаваме до милостта Божия. Ако в човека наистина има страх Божий, състрадание, милосърдие, с една дума – всичко, което е приятно на Бога, тогава Той не скрива волята Си от тези, които живеят с любов, защото и Той Сам е Любов.
Добре би било, ако човек избягва да моли Бога да му открие волята Си по груб и чувствен начин, както за съжаление постъпват някои, защото поради гордостта си можем лесно да се съблазним и да повярваме на информацията, която ни дава сатаната.
Защо Божията благодат понякога чука на вратата на безразлични и небрежни към нея хора?
Съгласно Своето домостроителство, Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4) и им дава или повод да се пробудят, или дори ги предпазва от опасност, която произтича от тяхната собствена непредпазливост и зъл нрав.
За нещастие голям брой хора не се вразумяват от това и за тях наказанието е неизбежно, но повечето получават полза и стават мисионери на Божественото човеколюбие, носейки вестта на тези, които не знаят за него.
Доста често в историята злодеи са се опитвали да извършат престъпления, в това число и на места, посветени на Бога, но някакво чудо им е попречвало, и вместо да извършат зло, те са били привлечени към вярата, променяли са живота си. Това, което не са могли да направят нито здравият разум, нито човешкото отношение към тези хора, се е извършвало по човеколюбивото Божие домостроителство с любов, а не със заплаха.
Понякога се случва така и по молитвите на други хора, изпълнени с добродетели, които умоляват Бога да просвети злодеите, по своя вина намиращи се в заблуждение, да познаят истината. Друг път се случва злодеите да имат на небето свят сродник, който умолява Бога за тях, по словата на Писанието: Блажен е който има семе в Сион и сродници в Иерусалим (Ис. 31:9 – слав.).
източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/
Kалугерите седят, мързелуват, спят
Май 25, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.
Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.
Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.
- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.
- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!
Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.
Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:
- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?
Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.
- А, не, само половин лимон…
- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.
Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”
Вие българи ли сте?
Май 21, 2020 in Начална страница, Сладкарница
Борбата беше сериозна, Йордане. Идвам си, в три часа и половина сутринта и слизам в Шумен, а пък имам рейс за пет часа. Един час и половина трябва да стоя на жп гарата… пък там на гарата имаше двама безбожници, началници със значки. Аз си лежах така на пейката – пък бях млад. А те се кискат и се смеят: „Ей, че става за метене.“ „Че става за метене“ – казват.
Аз ги слушам, слушам, а те минават, заминават, пък все се кискат. За метене става – брадата – на чакалнята.
Ставам лекичко, лекичко ставам така и отивам към тях лекичко, пък те се бая стъписаха, рекох им:
– Прощавайте – казвам им, – нещо искам да ви запитам.
– Да, кажи, кажи отче.
Рекох:
– Искам да зная, българи ли сте?
– Българи сме.
– Ето брадата, метете!
Ако не беше църквата – казвам, – ако не бяха свещениците, всички щяхте да носите фесове. А сега носите тези значки, тези пагони въз основа на църквата. Светите братя дадоха вярата, писмеността…
Радостта да се грижиш за своите пасоми
Май 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция
Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.
Грижата за всекиго
Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша (Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.
При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.
Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си, се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.
Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.
Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.
Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.
Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.
Веднъж, при една среща на о. Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал: „Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.
Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.
Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).
Арх. Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост, и мъка, и благоденствие, и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.
С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.
Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.
Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.
Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.
Православието е божествена работилница
Май 19, 2020 in Беседи, Начална страница
Какво означава изразът Православието – начин на живот? Мнозина говорят днес за Православието. Казват например за нас, гърците, че не можем да дадем нищо друго на Европа, освен Православието. Казват го естествено с един „фолклорен” нюанс, и не грешат. Така е. Какво имаме предвид, казвайки, че Православието е начин на живот? Че е неопетнената, откритата Истина?
Православието е небето на земята! Тя е божествената работилница, която изработва спасението на човеците. Извън Православието, извън едната, свята, съборна и апостолска Църква, друга църква не съществува. Тоест не съществува друга църква, от която може да има спасение. Православието е нещо благоуханно, нещо небесно, което не приема никакво смешение или снизхождение към други теории или заблуди. Така е, защото има правилното лечение.
Църквата е като духовна болница, както се вижда и в притчата на Добрия Самарянин. Извършва спасението на човеците, които страдат. Всички страдаме. Ако не намерим Православието, правилния начин на изцеление, не можем да намерим нашето здраве. Ако премахнеш едно, премахнеш друго, лишаваш човека от божествените Тайнства и от божествените добродетели. Следователно, как ще се освети човекът? Как ще се явят светци? Как ще се явят преподобни? Това го прави само Църквата ни, която пази неизменно цялото предание, което е приела от св. апостоли и св. отци. Затова Църквата ни е единствената, която може да освети и да спаси човека. Затова е единствената истина. „Истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Христос е светлината и истината и животът. Представете си Православието като един храм. Храмът е центърът на манастира, както и Православието е центърът на света. Натам се насочват всички желания, всички усилия на хората. Около храма тук в манастира се намират монасите, поклонниците, донякъде пръснати бихме казали. Но когато идват и влизат в храма, единият вече е до другия, обединени. Това е единството на Православието.
В православния храм виждаме да се свещенодейства тайната на Божието домостроителство. Върху купола е изписан Пантократор – Вседържителят. В лявата Си ръка държи Евангелието, защото с него проповядвал, поучавал, разпнал се и се възнесъл Христос на небето, където ни очаква. То е божественото учение, с което ще бъдем съдени. С дясната Си ръка благославя света и Ангелите. Отдолу – в кръг около Вседържителя – е ангелският свят. По-надолу са пророците, които проповядвали и предрекли идването на Господ. Под тях, отново в кръг, са изписани светите апостоли, които получили Божието слово. По-надолу е изписано учението на нашия Господ, притчите и т.н. и когато вече стигнем до височината, където са стасидиите, виждаме светите мъченици. Там с всички тях и ние като подвизаваща се бореща Църква, но и тържествуваща, починалите, които са на небето, ставаме едно. Защото може в този храм да съществуват светци от всички родове, от всички народи, но всички са православни. Нищо еретично не може да има място. Това е Православието. Истината, единствената съборна истина, която обединява целия свят. Най-голямото послание в съвременната епоха, епоха на глобализацията, го дава Православието. Глобализацията иска да смаже народите, да ги направи безлична маса. Докато Православието не унищожава личността, а я облагородява, обновява, обезтленява и едновременно обединява хората. Истинската всемирност се осъществява чрез Православието. Глобализацията, както искат да я направят, е нещо чуждо на природата на човека. Затова виждате, че въстанаха всички европейци – и не само – в Генуа. Сега ще ви припомня – след като се провокирах с всичко това – 17 глава от Откровението и конкретно стихове 14 и 15. Този Вавилон, казва – тоест съвременния греховен свят – ще го смажат, заличат и изгорят самите му народи. Така днес държавите, които съставят ЕС и Америка, самите държави, които съставят тази сила, която всъщност управлява целия свят, ще я разрушат. С други думи човечеството няма да издържи това ограничение, тази тиранична власт над свободата и ще се възпротиви. Виждате по-надолу в 18 глава поразителната картина: докато гори Вавилон – съвременният греховен свят, който създава тиранията над човека – тържествува небето, ангелският свят и казва „падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош”. Влизаме след това във Второто Пришествие и с 20 и 21 глави.
Споменахте една много гореща тема, глобализацията. Тя е свирепа река, която се стреми да ни завлече. Нашите духовни водачи, Църквата, пастирите говорят и предупреждават за бедите вследствие на глобализацията. Кажете ни за това преминаване от личността към индивида, за което работи глобализацията. Личността става индивид, част от безличната маса, т.е. от едно безлично цяло. Не съществува нищо по-унизително и унищожително.
Глобализацията е план на антихриста. Не може да дойде антихристът, ако не стигнем първо до глобализацията. Тоест какво правят сега? Постилат килима, за да мине антихристът. В Църквата искат да внесат икуменизма, да имаме всички една религия, а в политиката да имаме една държава. Това е глобализацията. Ще го постигнат ли? Ще го постигнат, защото така казват пророчествата. Пише го в Откровението. Пишат го отците. Очакваме го. Ще стане. Това, че ще стане обаче не означава, че трябва да се боим. Върху тези замисли работят вече векове наред, но знаем, че краят им ще бъде да бъдат съкрушени и да блесне отново Православието. Следователно най-голямата пастирска грижа на Църквата е да подготви чедата си за всичко това, за идването на антихриста. Когато Христос се намирал като Богочовек на земята, им го казал: Аз – каза – дойдох в името на Отца и не Ме приехте. Ще дойде друг (тоест антихристът) в свое име и ще го приемете. Оттогава го каза и така ще стане. Ще го доведат. Следователно усилието на глобализацията днес е хората да спрат да служат на истинния Бог. Затова се създава икуменизмът. Всички в един чувал. Всички религии са същите. Ню ейдж. Ах този Ню ейдж… Какво да говориш за Християнство, какво за мохамеданство, какво за будизъм. Всичко е едно и също (така казват)… Папата не се свени да посети джамия. Не се безпокои. Така се извършва религиозната глобализация и след това идва и политическата. Антихристът няма да дойде обаче само за евреите, но и за тези, които не вярват в истинния Бог. Дори и за нас, православните християни, които по име сме православни християни и в същото време затънали в греха. Антихристът вече е в света, казва св. Йоан Богослов. По Божие допущение ще дойде. Бог не предизвиква това, просто го допуща. Какво ще стане? Ще дойде антихристът, ще има власт – както казват св. книги – три години и половина и оттам нататък се подготвяме за Второто Пришествие. Откровението е пределно ясно. Дяволът, казва, има много гняв, понеже знае, че му остава малко време. Дяволът се гневи и нанася удари както може по кораба на Църквата, Православието ни, което плава сред бурното море към царството небесно и зове чедата си да останат с нея. Да останат в ковчега на спасението. Дяволът воюва с нея, по който начин може, затова казваме сега, че злото беснее и стават всички тези неща, за които казахте преди и християните не знаят откъде да се предпазят.
Постоянно излизат нови неща, нови ереси, нови заблуди. Главното, което трябва да внимават днес християните, е 11 глава от Откровение, където светият Бог нарежда на ев. Йоан следното: „стани и измери Божия храм и жертвеника и ония, които се покланят в него”. Преброй тези, които са в храма и в жертвеника – тоест тези, които са съзнателни чеда на Църквата – и ги запиши в книгата на живота. Защото те са Моите чеда, те Ме обичат, те Ме следват. Искам сега, когато Църквата влиза във война с антихриста, да зная кои имам на Моя страна, кои Ме следват. Сега ще се покажат съзнателните християни. Затова сме призвани да пребиваваме в Църквата, в нашето Православие. Най-голямата необмислена постъпка ще направят тези, които, докато са записани – и е голяма чест за човека Бог да го запише – от страх или по други причини сами да се изтрият. Голямо зло. Следващата заповед, която дава на ев. Йоан: тези, които са в двора, не ги записвай. Защото там са езичниците, всички заблуди и ереси, икуменизмът. Но и християните, които Ме пренебрегват, безразлични са, не Ме искат. Свободни са да останат там, където искат. Не ги насилвам. Бог никого не насилва. Бог каза: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Но сега с икуменизма ни карат насила – ще отидете всички отвън! Но ние казваме: не, няма да излезем. Това е вярата ни! Край! Тук ще стане принудително сблъсък, ще стане война. Не става по друг начин. Натам водят нещата. Разбира се, от този сблъсък Църквата ще излезе победителка. Ще блесне. Затова се казва по-нататък, Църквата избяга преследвана в пустинята. Църквата е представена от Света Богородица, на която били дадени две крила на голям орел. Лети в пустинята свободна, живее там свободна. Звярът я преследвал, за да я удави. Как? „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си”. Така се спаси и се спасява Църквата ни през вековете. Тук вече стигаме до последните събития, които са много насърчаващи и когато ги чете човек, вижда славата на Христос. Мракът изчезва, властта на антихриста и биват грабнати живи – казва текстът- лъжепророкът и антихристът и биват хвърляни в огненото езеро и изчезват от лицето на земята. Стигаме вече до Второто Пришествие. На небесната твърд се вижда появява Честният Кръст – това го пишат всички евангелисти – който блести на изток и на запад и треперят тези, които преследвали Християнството, Православието. Напред вървят ангелските чинове, които биват пратени по четирите краища на хоризонта и събират избраните. Тези, които запазили печата, които запазили св. Кръщение, тези, които не се примирили със събитията от съвременната епоха, а задържали неосквернена вярата си. . .
Казваме в Символа на вярата „една, свята, съборна и апостолска Църква. . ” Това са четирите белега на Църквата ни, четирите крайъгълни камъка на нашата непорочна православна вяра. Как това Православие, което ев. Йоан видял да е украсено и да има дванадесет основи! – 12-те апостоли – и от което тече непрестанно вода – Светия Дух -, как да го оставим, как да се отречем от него и с какво друго да го заменим? Не съществува нищо друго. Това е най-значимото послание, което трябва да предадем днес на света – че нашата непорочна православна вяра е съвършената вяра, чиято цел е да ни спаси и да ни доведе до царството небесно.
Превод: Константин Константинов
