За изповедта

Ноември 16, 2018 in Видео, Начална страница





Къде е обществото на свободните хора

Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница

 


– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?

– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.

Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).

Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.

Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?

– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.

Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.

Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.

През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.

– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.

– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.

– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?

– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.

– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?

– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?

Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.

– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?

– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.

Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.

Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.

– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?

– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.

Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.

– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?

– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.

Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.

– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.

– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.

– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?

– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.

– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“

– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.

– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.

– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.

– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?

– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.

Какво ни пречи да се приближим до Бога?

Ноември 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Както преди да се съмне, тъмата намалява, така се случва и с човека, когато малко по малко започва да се приближава към всичко онова, което го откъсва от страстите…
Йеросхимонах Агафодор (Буданов) е известен Атонски подвижник от руската обител „Св. Пантелеймон“ в Света гора. Той е ученик на старците Йероним (Соломенцев) и Макарий (Сушкин). По-късно е бил антипросоп и духовник в манастира.

Когато едно плодно дръвче расте на свобода, без да има до себе си други растения, то принася добри плодове. Но когато около него растат други растения, те отнемат от силата му и то остава безплодно. Така става и с онзи човек, който може и да се старае на Божията нива, но страстите в сърцето му са особено силни, пречат на духовното му развитие и той остава безплоден.

Страстите винаги са заложени в дадения човек, но те могат да се усилват или затихват. Тяхното действие може да бъде засилено по много причини – от невъздържание с храна и питие; от липса на контрол на чувствата – зрение, слух, обоняние, вкус, осезание; също и от многословие, от многогрижие, от пристрастяване към това или онова, от суета, от нарушено общуване с хората, от гузна съвест.

Всичко това пречи на човека, отнема му чувството за любов към хората и Бога, възпрепятства чистата молитва. Всичките тези страсти като тръни и плевели задушават израстването на духовните му плодове, и на всякакво духовно растение.

Но всяко „дърво“, насадено край чисти водни потоци (внимание, изпълнение на Божиите заповеди, непрестанна молитва, въздържание, безстрастие, освободеност от земни грижи, уединение, безмълвие, помнене на смъртта, страх Божий), дава плода си в свое време.

Както с приближаването на утрото нощната тъма намалява, така и полека-лека се случва с човека, който започва да се откъсва от страстите; така те почват да затихват и намаляват вредното си влияние. Съзнанието се избистря, човек става по-концентриран, вниква в Божиите заповеди, молитвата става чиста и непрестанна.

Ти си в Бога, Бог е в тебе, небесният Рай те чака…

Източник: Книгата „Руски Атонски Отечественик 19 – 20 век. От серията „Руски Атон 19 – 20 век“ – Атонски Руски манастир „Св. Пантелеймон“, 2016 г.

Относно абортите

Ноември 13, 2018 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Не можем да убиваме другия човек, защото не ние, а Бог му е дал живот. Също така, убивайки човека, не му оставяме поле за покаяние и спасение. Божието милосърдие е толкова необятно, че и бин Ладен, и който и да е бин Ладен може да спаси, ако се покае. И Бог не само може, но и иска да ги спаси, защото Той е преблаг, милосърден, човеколюбив, Бог на любовта и търси спасението на човека, колкото и това и по човешки да не успокоява нашето чувство за мъст. Ние казваме: Добре, другият е направил толкова злини, и след това светец да ми стане? И в Рая да отиде? Не става ли много? Въпреки това, ако човек се покае и поиска прошка от Бога, да, Божието милосърдие е необятно и ще спаси всеки човек, както спасява нас. Разбира се, ще ми кажеш: колко хора убиват в този свят? Малцина. И в епохата, в която живеем, поне хладнокръвно не отиваш да убиеш другия човек. Обаче има и други случаи, в които убиваме хора и трябва да ги знаем.

Една обичайна постъпка, за която знаете, че Църквата е категорично против, са абортите. По този въпрос Църквата е категорична, не приема аборта, защото смята, че от първия момент на зачеването, на оплождането в утробата имаме човек, макар още да няма ръце, нозе, глава. И науката потвърждава това след разчитане на ДНК-то и доказа, че ДНК-то съдържа всички онези елементи, които съставят човека, който ще се роди. Църквата винаги е поддържала тази позиция, защото е имала и догматически причини за това. От първия момент, в който й било благовестено на Света Богородица зачеването на Христос, Бог Слово се въплъщава. Независимо че не виждаш ембриона с голо око, а само под микроскоп. Няма значение, човек е. Расте, активира се, придобива цялостен облик. Затова в никакъв случай не можем да приемем абортите като решение. Хубаво е да знаем това и много да внимаваме, защото за съжаление в Кипър стават десетки хиляди аборти на година. При турската инвазия колко човека загинаха? 6 хиляди. Тоест няколко инвазии на година. Разбирате, че това е голям проблем, да не говорим за травмите, които самата жена претърпява, майката, която реално убива своята природа, своята майчинска ипостас, и среща не по-малко затруднение. Често срещаме това и в изповедите, където хората идват при нас, дори възрастни жени, които се терзаят много заради тази своя постъпка. В онзи момент счели това за изход, за избавяне от една нежелана ситуация, решение на един проблем, но то се връща като бумеранг. Говоря за жените, но и мъжете не са освободени от отговорност. Мога да кажа, че мъжът навярно носи по-голяма отговорност и трябва да застане отговорно до жената, която по една или друга причина е забременяла.

Мисля, че когато жената проявява търпение (и не направи аборт) при една нежелана – както я наричат – бременност, тогава Бог ще я благослови и ще й даде много благодат и благословение, защото е понесла това затруднение и изпитание.

За щастие виждам, че по-младите жени по-трудно прибягват до това решение. По-рано, когато навярно са били и по-необразовани и са имали различни социални разбирания, е било по-лесно. Това обаче не спира да бъде голям проблем и голям грях, който за съжаление засяга много хора. Помислете за един лекар, който прави аборти, каква душа има, какво можеш да кажеш за този човек.

Когато дойдох от Света Гора, бяхме в един манастир, където дойде един лекар-гинеколог. Аз, идвайки от Света Гора, бях малко див и не знаех да говоря със заобиколки. Веднага щом го видях, го попитах:

- Какво работиш?

- Лекар съм.

- Какъв лекар?

- Гинеколог.

- А, гинеколог?

- Да.

- Правиш и аборти?

- Е, добре…

Човекът се усмихна с половин уста, сигурно си рече „Къде го намерихме тоя тук!” Не ми отдаде голямо значение. Но детето му отишло и купило от книжарницата книга, посветена на аборти. Сигурно чуло, че казах за абортите на баща му, купило една книга и я дало на баща си. Аз нищо не знаех. След един месец той отново дойде, намери ме и ми каза – „Знаеш ли, онзи ден стана така и така. Чувствам се малко неловко, нека поразговаряме малко по този въпрос”. Аз му казах:

- Я ми кажи, колко години си лекар?

- 18.

- Добре. Правиш аборти?

- Да, но знаеш ли, не са аборти, а прекъсване на бременността.

- Добре, дори така. Колко приблизително правиш на ден?

- Е, има дни, в които правя по 4 – 5, в клиниката.

Имах една елка и казах: 18 години по толкова дни, хайде, да сложим два аборта на ден. Хайде средно по един на ден, умножено по 18 години, излезе огромна цифра. Човекът без малко да припадне, когато разбра колко хиляди души е убил. И казах: добре, онези жени може да не знаят, да са под влиянието на чувствата си, на трудната ситуация – разбира се, те нямат оправдание. Но дойдоха при теб. Ти, който си лекар, бре детето ми, как смееш да правиш това нещо, колко хора убиваш! И не ги убиваш да кажеш, хайде, един ембрион на пет дена, където дори на това нямаш право, дори на една секунда да е плодът! А на два месеца, три месеца, четири месеца, пет месеца, където имахме такъв случай. Това е трагедия. Затова абортът няма оправдание, каквото и да стане. Какво означава – „Докторът ми каза!” Е, понеже ти е казал докторът, какво означава това? Много пъти се поставя дилемата – по-рано, сега не съществуват такива дилеми, сведени са до минимум – че или детето или майката трябва да умре. Вече много рядко се стига до такава дилема. Какво трябва да стане? Ние не можем да отговорим, не можем да кажем: Убий детето си! Ти ще решиш какво ще правиш, но какво означава майка? Майката означава жена, която дори може да умре за детето си. Това е майката. Или най-малкото, не го планирайте, оставете човешката природа да работи от само себе си, много пъти в опита ми като духовник се случи да дойдат при мене хора с такива дилеми – ще умре майката, ще умре детето, и когато го изследвахме по-добре, научно и със сериозни учени, видяхме, че нямаше такава опасност. Много просто, това бе лесното решение. Или по-комерсиалното решение, за съжаление. Затова трябва да сме изключително внимателни и да се стараем да не утежняваме душата ни с такива неща. Един въпрос днес е извънтелесното оплождане. Църквата не е против извънтелесното оплождане, стига само да не оплождат яйцеклетки и след това да бъдат убивани или изхвърляни ембриони. Затова трябва да бъдат много внимателни тези, които прибягват към тези методи.

Въпроси:

- По време на турската инвазия излезе решение на Кипърската църква, което разрешава аборти в случаи на жени, които са били изнасилени. Как характеризирате това решение?

Официално никога не е било издавано такова разрешение. Проучвал съм този въпрос, защото и аз бях чул, че уж Църквата позволила това по време на инвазията, но Църквата официално никога не е казвала подобно нещо. Нито официално някой епископ или член на Синода го е казвал. Ако го каже, на момента се низвергва. Тоест ако аз или който и да е клирик каже на някоя жена: Знаеш ли, върви направи аборт! Край, на момента се лишава от сан, загубил е Свещенството.

Изключено е да служи повторно. Зная човек, който даде пари на едно семейство, на мъж и жена, които му се оплакваха, че жената забременяла и какво ще стане, ще се самоубият и т.н. Той има роднинска връзка с тях, искали му 100 лири, почувствал срам, дал парите на девойката да отиде да направи аборт. След това този човек тръгнал да става свещеник, но един свят духовник на Света Гора, който го познаваше, го спря и не му позволи. След като си съдействал за аборт, не можеш да станеш свещеник. Биваш разглеждан като съучастник в убийството на този човек. И ако св. Синод е издал, и който и да е Синод, и хиляди Синоди да издадат такова решение – където не могат да направят това – всички синоди се низвергват и остава Божията заповед. Не можем да пренебрегнем заповедта.

- Какво става в случаите, когато една жена роди умряло дете? Логически погледнато, жената не е виновна. Но като че ли чух, че за да допусне Бог да се роди мъртво дете, значи и тя може да е виновна?

Не, нека не навлизаме в такава логика. Не стига болката на жената, че е родила умряло дете, а сега да я изкараме и виновна – тогава сме погинали, и тя с нас. Не. Това е едно тъжно събитие, трябва да я подкрепим, да разберем болката и затруднението й, тя не носи никаква отговорност. Нима една майка иска да убие детето си? Има биологични причини, където детето може да почине при износването, но не тя е виновна. Освен ако не е взела средства, за да го убие. Тогава да, но недоброволно, без да го желае, не носи никаква отговорност. Напротив, тя се терзае, жената е майка, носи в утробата нов човек, това е великото благословение – от Бога – на жените, че могат да станат майки. Но не можем да ги товарим с такива вини.

- Ако не се лъжа, Църквата няма официално становище по биоетични въпроси, примерно за извънтелесното оплождане.

Ставали са поместни събори, на поместни църкви и най-малкото по основните въпроси има единно мнение, че ембрионите не могат да бъдат убивани. Св. Синод на Еладската църква е разглеждала този въпрос, както и Кипърската църква.

- Относно този, който е дал пари да стане аборт и след това не е станал свещеник. Добре, този грях не се ли прощава?

Опрощава се, когато се покаеш.

- Ако се беше покаял, би ли станал свещеник?

Не.

- Относно случая със св. Димитър, който благословил св. Нестор и той убил Лий. Какво става там, и двамата са светци?

Вижте, едно е Свещенството, а друго покаянието. Светец ставаш, свещеник не. Когато убиеш, може да станеш свят, да възкресяваш мъртви, да правиш чудеса, но свещеник не можеш да станеш. Това е ненарушимо правило на Църквата, защото макар и да си се покаял и да си станал свят, съществува този факт, който не ти позволява Свещенство.

- А св. Нестор?

Св. Нестор и св. Димитър не били свещеници. Те били войни и Нестор се борил с Лий и в битката го убил. Но не станал свят, понеже убил Лий, та и ние който Лий срещнем, да го убиваме, а въпреки че убил Лий, защото имал толкова други добродетели и бил Божий човек, затова станал свят. Въпреки това, което направил, което всъщност е грях, убийството е грях.

- Относно документите за брака, където се изисква и медицинско изследване (В Кипър се изискват такива изследвания, които показват дали бъдещите съпрузи носят гена на средиземноморската анемия)

Това са закони на кесаря, на държавата, които нямат никаква връзка с Църквата. И какво означава, ако детето ни е болно, да го убиваме ли? Не можем да го убием, понеже е болно. При мен веднъж дойдоха мъж и жена, на които лекарите им казали, че има вероятност бебето, което ще се роди, да има Синдром на Даун, и питаха: Какво да правим? Трябва да прекъснем бременността, не можем иначе и т.н. Аз казах: Вижте, хора, добре, разбирам, проблем е, да ви кажа нещо обаче. Оставете детето, родете го и го убийте! Ама как ще го убием? Веднага щом се роди! На другия ден го убийте! Ама не става! Добре, в утробата ти може, защо извън утробата ти да не може? Каква е разликата? И за болните деца се борим и правим и митинги, лицемерим, а бебета, които убиваме преди да се родят? Направи един ултразвук да видиш бебето в утробата си. Или, както казват простодушните хора, върви лекарят да ти го покаже на телевизора! Дори в утробата е по-незащитено. Със същата логика утре ще искаме да убиваме и старците, какво да го правим стареца, дето е в старческия дом и не умира? Защо да не му пуснем малко класическа музика, да му бием една инжекцийка и да заспи? Смеем се, но тези неща стават, стават…

- Много пъти упражняваме ужасен натиск върху другите и дори и с клевети можем да ги убием…

Убиваме и с думи душите на хората, и с дела и с поглед. Със сигурност Божията заповед ни забранява и това…

- Спасяват ли се душите на децата, които биват убивани при аборти?

Аз не съм Бог да кажа, не знам, знам, че тези деца са онеправдани и със сигурност всеки онеправдан човек и много повече всяко онеправдано детенце праведният Бог няма да го остави на хорската неправда. Благият Бог като праведен и преблаг ще се отнесе към тези души както Той знае най-добре. Нито трябва да се безпокоим дали се спасяват душите на децата, които са били убити, а да се безпокоим какво ще стане с душите на тези, които са ги убили. Когато някой бива убит, оплакваш обикновено жертвата – но двойно повече трябва да оплакваш убиеца, защото е умъртвил душата си. Другият, който е бил убит, душата му може да се е спасила чрез смъртта му. Но този, който е убил, е убил душата си и се нуждае от голямо покаяние и духовен труд, за да намери себе си.

- Старецът Паисий казва, че душите на тези деца…

Не, не е казал, че не се спасяват. Зная случая и видението, което е имал. Просто иска да каже колко голямо неправда извършваме спрямо тези дечица, които биха могли да се родят, да приемат св. Кръщение и така кръстени да влязат в царството Божие, а ние ги онеправдаваме, защото ги пращаме в другия живот, убивайки ги и лишавайки ги от това да бъдат кръстени.

- Децата, които се раждат и малко след това умират, ако успеем да ги кръстим малко преди това?

Да, кръстени си. Затова Църквата има икономия и детето може да бъде кръстено дори във въздуха. Много благочестиви акушерки и лекари правят това. Когато виждат, че бебето ще умре, го кръщават във въздуха – Кръщава се Божият раб еди-кой си в името на Отца и Сина и Светия Дух. Край, кръстено е детето. Ако оживее, свещеникът ще довърши Кръщението.

- При възкресението на мъртвите тези деца…

А-а, там ще ни чакат. Ще чакат майка си, баща си и там ще стават големи запознанства…

- Когато Ирод убил всички онези младенци, какво е станало с тях?

Станали мъченици и празнуваме паметта им. Децата са мъченици, въпросът е Ирод къде е отишъл…

- Да, но е факт, че не са били кръстени.

Добре, не са били кръстени, защото Църквата още не била основана. Но имаме и кръщение с кръв. Имаме мъченици, които загинали мъченически и Църквата приела проливането на кръвта им за кръщение.

- Ако някои иноверни хора извършат убийство, но след това познаят нашата вяра, станат православни и се кръстят, могат ли след това да станат свещеници?

Да. Всеки грях, който човек е направил преди кръщението, се заличава – защото не е знаел Евангелието. Защото освен убийството, има и други грехове, които са пречка за Свещенство. Но ако греховете са станали преди кръщението, вече не се смятат за пречки – пречки са греховете, които са станали след кръщението…

Превод: Константин Константинов

 

 

 

 

Как е възникнал православният манастир в Есекс, Англия

Ноември 12, 2018 in Беседи, Начална страница

Знаете ли как е възникнал нашият манастир? О. Софроний напуснал Света гора и отишъл във Франция, за да публикува своята книга за св. Силуан, с намерение да се върне след това обратно. Знаел, че във Франция има много руснаци, които разполагат с печатарски машини – богословски училища, много енории и т.н. – руската емиграция била в разцвет след революцията от 1917 г. И така, о. Софроний пристигнал във Франция, за да редактира книгата за св. Силуан. Първото издание било на циклостил – отпечатал го ръчно и го подвързал сам. Тъй като работел твърде усилно, при много тежки условия, той получил сериозна язва на стомаха с ужасен кръвоизлив и се наложило лекарите да отстранят почти целия му стомах. Поради това той не можел да приема много храна наведнъж дълги години. Ядеше съвсем малко, по няколко пъти на ден.

 

Затова, след като претърпял тази операция във Франция, той не можел да се върне на Света гора, а станал обитател на един руски дом за възрастни хора, в парижкото предградие Сен Женевиев дьо Боа. Тъй като у дома имало параклис, а той бил йеромонах, щом се повъзстановил малко, започнал да извършва там богослужения. А възрастните хора се присъединили към него, защото нямали какво друго да правят. Персоналът на дома се грижел за нуждите им, така че те имали три часа за молитва преди обед и три часа вечер. Прекарвали почти цялото си време в храма, или седнали около една кръгла маса на която слушали о. Софроний. Той ги научил да се молят с Иисусовата молитва и много от тия възрастни мъже и жени станали монаси и монахини, като основали смесена общност в дома. Но след като книгата за св. Силуан била отпечатана, някои младежи научили за нея и също започнали да идват при него. Първите трима – о. Ириней, о. Симеон и о. Прокопий се огледали около дома и намерили една конюшня, в която пригодили няколко стаи, където да спят, като деня прекарвали у дома. Един от тях станал четец в параклиса, тъй като бил руснак, и можел да пее хубаво. Хранели се с това, което оставало от храната на възрастните хора, и прекарвали времето си с о. Софроний, на богослуженията и в дома.

 

След известно време обаче, младите хора, които се били събрали около него, както мъже, така и жени решили, че не искат да прекарат целия си живот в дома – били твърде млади, двадесет и няколко годишни. Затова поискали от о. Софроний да им основе манастир. Това било невъзможно във Франция, защото там държавата е отделена от Църквата. Френската държава допуска някои манастири като благотворителни организации, но не и като манастири. Във всеки случай било трудно – но вероятно са щели да го направят, ако Божията воля била такава. Когато се заели да проучат въпроса, няколко приятели на о. Софроний започнали да търсят място в своите страни – някои в Швеция, други в Холандия, трети в Ирландия, четвърти в Англия. Най-умела в това отношение се оказала г-жа Розмари Едмъндс, жената, която търсела място за манастир в Англия. Тя е човекът, който преведе книгите на о. Софроний на английски език. Била е секретар на едно от министерствата и личен преводач на Дьо Гол през войната. Запознала се с о.Софроний, когато бил в болницата за операция и се сближила с него, скоро след което станала православна.

 

Когато о. Софроний кандидатствал да отиде в Англия, той се явил в британското посолство в Париж и консулът го попитал: „С какво ще допринесете за живота ни в Англия?“ Той отвърнал: „Ще бъдем безполезни за вас, не можем да произвеждаме нищо, само си търсим спокойно място, за да служим нашата литургия“. „Странни хора“ – казал консулът. Но о. Софроний подал заявление за английска виза и случаят бил разгледан в британския парламент. Моментът бил критичен, защото за чужденците станало много трудно да се установят в Англия. Не помня всички подробности, но знам, че въпросът бил разискван в Камарата на общините. О. Софроний бил подал молба да дойде заедно със своята синодия (компания) и някои депутати били твърдо против това. Официалният протокол се съхранява в архива на манастира. В един момент, когато посоката на разискването определено клоняла към отказ, един депутат се изправил и казал: „Вие не желаете да позволите на архимандрита да дойде, защото не може да допринесе с нищо за нашата икономика. Значи, ако 12-те апостоли пристигнат в Англия, вие бихте приели само Юда, защото парите са у него“. При тези думи министърът на вътрешните работи Бътлър подписал формулярите и заявил: „Дайте на архимандрита каквото иска“.

 

Така той получил разрешението по един чудесен начин. Върнал се в своята монашеска общност в руския дом във Франция и им казал, че всички могат да дойдат с него, ако искат. Но възрастните хора, които били обезпечени с пенсии във Франция, не можели да се преселят в Англия и да се хвърлят в ново приключение без да знаят езика и да познават начина на живот там. Зaтова те предпочели да си останат във Франция, а о. Софроний им оставил един йеромонах, о. Силуан, който продължил богослуженията там до смъртта си през 1991 г. По-младата група заедно с две възрастни монахини отишли в Англия в къщата, която Розмари Едмъндс им била намерила. Разделили я на две половини. Монахините използвали едната половина, а в другата били тримата млади монаси и о. Софроний. Живели там много скромно и в крайна бедност. Основната им храна била картофи и коприва. Срам ме е да го споменавам, защото сега в манастира се храним твърде добре, но го казвам, за да покажем колко чуден е Божият промисъл.

 

Първите няколко години минали много спокойно. Никой не знаел за тях и имали привилегията да разполагат с повече време за молитва и учене. Водели истински исихастки живот. После били открити от киприотите, които започнали да пристигат с автобуси, защото разбрали, че тук има един свят човек, който може да ги изповяда. С тяхното пристигане тишината в манастира изчезнала. О. Софроний ги приел с радост, бил много щастлив, но чувствал, че животът в манастира вече ще се промени. Нуждаели се от място, за да посрещат посетителите, затова трябвало да почнат да строят, което било трудно, тъй като манастирът бил разположен в „защитена зона“ и въпреки, че властите били благоразположени, не било лесно да се получи разрешение. На англичани не биха разрешили, но на тях дали разрешение, за което сме им много благодарни. Божият промисъл бил чуден – хората заприиждали масово, а о. Софроний от сутрин до вечер ги приемал за изповед.

 

Хората били много щастливи, на мнозина животът се променил, и о. Софроний си дал сметка, че двете възрастни монахини вършат изключителна работа, като се грижат за жените и децата, така че той бил освободен напълно от грижи, за да приема хората за изповед. Но когато двете монахини остарели твърде много, наложило се да приеме една-две по-млади монахини, които да гледат възрастните, защото монасите не можели да се грижат за тях, и така, малко по малко, неусетно възникнала една двойна монашеска общност. Това не било планирано, но просто така се случило. Четирите сестри скоро станали седем и къщата се препълнила. Но молитвата била много по-силна в ония дни, отколкото сега, въпреки, че били много бедни – хранели се само веднъж на ден и имали лека следобедна закуска. Сега се храним три пъти дневно.

 

В онзи момент Бог ни даде да построим място за сестрите, така че къщата, наречена Стария дом, остана за отците, а сестрите идваха там да се хранят и за богослужения – на приземния етаж, където се помещаваха трапезарията и параклисът. После, когато хората започнаха да идват масово, към нашата общност се присъединиха още сестри, защото имаше достатъчно място в новата им къща, където да бъдат настанени. След това се появи нова безизходица и Бог отвори нова врата. Построихме сградата на трапезарията, където сега е библиотеката и пак можехме да дишаме спокойно. След няколко години нещата отново станаха невъзможни и мислехме, че няма да се справим. Тогава Бог ни даде средства да купим фермата отсреща и сега организираме живота си по-добре. Сестрите ще живеят във фермата през пътя, а целия стар имот ще остане за отците. „Когато купихме фермата, си купихме белите дробове“ – казваше о. Софроний. „Вече можем да дишаме“. Казваше също: „Да си представим, че пътят е река Нил. От едната страна на реката са братята, от другата – сестрите“.

 

В момента строим килиите за сестрите. Някои от тях вече се преместиха, защото във фермерската къща могат да се настанят шест човека. Други все още са в къщата на стария имот, а три от сестрите живеят в една от къщите за гости в селото – имаме две къщи за гости в селото, за поклоннички.

 

И така, разказах ви всичко това, за да ви покажа, че духовният живот не може да се планира. Промисълът изготвя плана и така е най-добре, защото тогава човек има дръзновение. Помня, че един ден бяхме затрупани от посетители и нямаше къде да ги настаним (беше по времето, когато се опасявахме, че няма да получим разрешение за строежа на трапезарията). През този ден бях готвач в старата кухня, която имаше осем врати. Хора влизаха от всяка врата, а през това време трябваше да готвя, да вдигам телефона и да нося напитки на гостите, които току-що бяха пристигнали. Казах на игумена: „Сигурен съм, че ще получим разрешение за нова сграда, защото, погледни – невъзможно е. Сигурен съм, че Бог ще ни проправи път“. Следващата седмица разрешението беше издадено. Когато вървим в съгласие с Божия промисъл, имаме смелост да се борим, защото изборът не е бил наш. Бог ни е поставил там, Той ще се погрижи.

 

Ап. Павел казва, че „пророчески духове се покоряват на пророци“ (1 Кор. 14:32). С други думи, ако наистина бяхме пророци, нямаше да излагаме на показ нищо от своята вътрешна деятелност, от своя вътрешен живот – по-смирено е да не показваме нищо, да съхраним смирението, което е скъпоценно, за да не предизвикваме съвестта на нашите ближни. Това са културата и етосът на Църквата. В Църквата избягваме да правим нещо, което би могло да привлече вниманието. Например в храма четем с неутрална интонация, за да може присъстващия Божи народ да чува, ако иска, или да се абстрахира, ако желае да следва собствения си ритъм на вътрешна молитва. Ако съм прекарал цяла нощ в молитва и имам различен ритъм вътре в себе си, никой да не ме принуждава да следвам друг – имам си свой собствен ритъм и не предизвиквам никого.

 

Следователно, всичко правим така, че да запазим своето смирение и съвестта на ближните си. Затова в Православната Църква истински благодатните хора не парадират със своите дарове и харизми. Мисля, че на Запад, нека Бог ми прости това, което казвам, не искам да критикувам – на благодатните хора не им е чуждо властолюбието и те понякога демонстрират своите благодатни дарове, за да властват над ближните си. Това е безумие и разорение, както казва Господ на майката на Зеведеевите синове (Мат. 20:20-28). Простете, владико, казах твърде много.

 

Извор: книгата „Разширяване на сърцето“

Автор: арх. Захариас (Захару) Издателство „Омофор“

 

 

Скрити благословения

Ноември 9, 2018 in Видео, Начална страница





ЧУДОТО ВИНАГИ ИДВА НАВРЕМЕ

Ноември 8, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Протойерей Олег Врона, настоятел на храм „Св. Николай” в Талин, разказва за християнското търпение, което свидетелства за доверието ни към Бога. Живеейки за известно време през младежките си години в Пюхтицкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”*, той имал възможност сам да се убеди в благотворността на тази добродетел върху нашия живот. Ето неговия разказ.

Вече бях посещавал Пюхтицикия манастир, но през март 1978 г. пристигнах в него вече не като поклонник, а за да се подготвя за ръкоположение.

Подготовката ми се състоеше в следното: сутрин – полунощница, Литургия, след това общи послушания, а вечер – вечерня и утреня. И така ден след ден. За щастие, когато бях в Питер и пеех в Шуваловската църква, един певец ми подари стар, дореволюционен Часослов и аз се научих горе-долу да чета на църковнославянски. Това много ми помогна в манастира. Започнаха да ми възлагат четенето на девети час, след това на предначинателния псалом и по-нататък по ред – шестопсалмието, катизмите и канона. В моите задължения влизаше и четенето на часовете и Апостола. Преди всяка служба трябваше да отида в храма по-рано, за да получа от изпълняващите клиросно послушание сестри разяснения – кои са честваните светци, каква служба ще служим – обикновена или полиелейна, какъв е редът за четенето на каноните, да ми дадат наставления относно тропарите и кондаците на часовете. Клиросните сестри бяха две: майка Ангелина и майка Серафима. И двете бяха преминали петдесетте. Майка Ангелина беше общителна, усмихната и пряма в своите съждения. Когато се налагаше да обясни нещо свързано със службата, тя говореше с теб не като с ученик, а като със същия като нея познавач на Устава, който просто нещичко е позабравил и само трябва да му се напомни това-онова.

Майка Серафима – точно обратното: беше събрана в себе си, немногословна, говореше с равен тих глас и не предразполагаше събеседника към странични разговори. В големите й сиви очи се четеше откъснатост от всичко земно и пълна отдаденост на молитвата.

Тежкият избор

Със спомените ми за майка Серафима неразривно е свързана една история, която чух от сестрите в обителта и която тогава много ме впечатли.

Историята беше следната.
Когато на млади години майка Серафима постъпила в Пюхтицкия манастир, в света нямала никого, освен родната си майка. Докато и двете били млади, те нямали големи опасения за по-нататъшната съдба на майката. Но годините преминали много по-бързо отколкото предвещавала младостта и накрая майка Серафима се оказала пред голям и трудно разрешим въпрос: как да постъпи, за да изпълни синовния си дълг и едновременно с това да остане в манастира. В такава ситуация, както на всеки е ясно, решението, което от само себе си се налагало било да остави временно манастира и да се погрижи за престарялата си и болна майка.

Такива примери има много. Познавах една монахиня в Талин, която била принудена да напусне своя манастир, за да се грижи едновременно за баща си и за по-големия си брат, които след разкулачването на семейството им в Печора и заточение в Сибир се върнали оттам с напълно рухнало здраве. Докато в продължение на много години гледала баща си и брат си, самата тя остаряла, освен това получила тежък хроничен панкреатит и не се върнала в манастира. Може би там биха я приели, но тя не можела да приеме да се превърне в бреме за сестрите. За щастие тя имала и по-малка сестра, която живеела в Талин със семейството си, така че за нея имало кой да се погрижи, но тя много тъгуваше по своята обител и често споделяше това с мен.

Имало ли някакъв достоен изход от това положение за майка Серафима? Да. Такъв изход би могло да бъде постъпването в манастира и на нейната майка, но игуменката на Пюхтицкия манастир не давала съгласието си за това. Нейната позиция би могла да бъде разбрана. В следвоенните години манастирът живеел твърде бедно. От сестра Валерия, килийницата на игумения Варвара, аз бях чувал, че в онези години манастирът нямал средства да купи дори дърва за отопление през зимата и сестрите били принудени да събират съчки в гората. Освен това в обителта имало много стари и немощни монахини и не достигали сили да се грижат подобаващо за тях. Не достигали ръце и за помощното стопанство, да не говорим за сенокоса – най-трудното за много от сестрите манастирско послушание. Взимайки в манастира възрастна родственица на която и да било от манастирските сестри, игуменката не би могла да откаже същото и на останалите.

Тъгата по Бога и “случайната среща” с епископа

При всяко свое посещение в обителта майката на майка Серафима получавала отказ да бъде приета в манастира и всеки път тя отивала на Светия извор – мястото на явяването на Пресвета Богородица, и там се молела със сълзи, изливайки пред Божията Майка своята скръб.

Веднъж, при поредното си посещение в манастира, както всеки път, тя отишла при извора, за да излее пред Богородица мъката си. В този ден – забележете – не по-рано и не по-късно – епископът, управляващ по това време Естонската Православна Църква, дошъл в Пюхтицкия манастир и отишъл преди вечернята да се поразходи до извора.

Малко преди да стигне до него, той ясно дочул горчив плач, който идвал някъде откъм гората. Владиката тръгнал към мястото, откъдето идвал плачът и след няколко минути видял възрастна жена, която, погълната от мъката си, не чула стъпките му. Епископът я заговорил. Като узнал причината за нейните ридания, той бил дълбоко трогнат и решил да й помогне.

Бабата-монахиня

В същия ден, след вечерната служба, той обявил на игуменката и сестрите, че на другия ден в манастира ще има пострижение. Изумените сестри с вълнение се питали една друга кого възнамерява да постриже владиката, но никой не знаел. Какво било удивлението им, когато по време на пострижението те разпознали в постригваната майката на майка Серафима. Много от тях плакали, радвайки се и за майката, и за дъщерята. А как се чувствала в този момент игуменката? Може да се предположи, че и тя се радвала на такава развръзка, тъй като до този момент под натиска на обстоятелствата тя била принудена да причинява болка на монахиня Серафима и на нейната майка, а така епископът, вземайки върху себе си отговорността за по-нататъшната съдба на майката и дъщерята, успокоил съвестта й.

Дай на Бог време да устрои нужното за теб

Не е ли чудо това? Чудо е, разбира се. И то винаги идва навреме. Трябва само малко да почакаме. Нашата прибързаност много често пречи на Бог да устрои живота ни по най-добрия за нас начин. “Както е голяма милостта Му, тъй голямо е и изобличението Му. Той съди човека според делата му. Не ще отбегне от Него грешник с грабеж, и търпението на благочестивия не ще остане напразно (Сир. 16:13-14) – четем в книгата на Иисус, син Сирахов. Да си спомним и Господните слова: “С търпението си спасявайте душите си”. (Лук. 21:19) Простички слова, но колко трудно е да ги изпълниш! Слава Богу, в този случай аз видях, те да се изпълняват.

 

* Пюхтицкия Успенски манастир е православен девически манастир, намиращ се в Естония. “Пюхтица” на естонски означава “свято място”. Манастирът е основан през 1891 г. и е един от малкото, които не са били закривани по времето на комунизма. Историята на обителта е свързана с Божията Майка. По предание, на мястото, където днес се намира манастирът, Света Богородица се явила на местни жители и на същото това място била намерена чудотворна икона, изобразяваща Нейното успение.

Силата на милостинята е безмерно велика

Ноември 7, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Свети апостол Павел се обръща към коринтяни: „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)

Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня. Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне.

Така е и в Божиите дела, а в делата земни е другояче: случва се земеделец да посее малко, скъдно, а Сам Бог да му прати богата реколта, и поселият малко жъне много.

Ала бива и обратното – поселият щедро да не пожъне богато: ще удари град и земеделецът не ще може нищо да събере.

А в делата Божии не може да е така: винаги и неизменно този, който сее скъдно, скъдно и жъне, и който сее щедро, щедро жъне.

Светият апостол ни учи да сеем много. Сам Господ Иисус Христос също ни призовава неведнъж към милостиня. Чуйте какво изключително значение придава Той на милостинята в Своето слово, изобличаващо книжници и фарисеи, които считали за важно да мият своята посуда – чаши, бокали и пр. Той посочил: „…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“. (Лука 11:41)

Тези слова се отнасят не само до книжници и фарисеи, но и до нас. Ако даваме милостиня, то, според Христовото слово, всичко у нас ще е чисто.

За книжниците и фарисеите Той казал, че са изпълнени вътрешно с алчност и лукавство, но ако дават милостиня, ще станат вътрешно чисти.

Така трябва да мислим и за себе си. И у нас често вътрешността ни, сърцата ни са нечисти, твърде нечисти, пълни с беззакония. Трябва, трябва да очистваме вътрешността си, сърцата си, и Господ ни показва необикновено просто средство за това: „само давайте милостиня и всичко ще бъде чисто, вътрешно всичко ще е чисто“.

Запомнете това, запомнете, че силата на милостинята е безмерно велика.

Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4) Възлязоха пред Бога…

Чувате ли, направо пред Бога възлизат, възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата, през всички небесни светила, през ангелски полкове, през серафими и херувими и, без да бъдат спирани някъде, милостините ни дръзновено и бързо се възнасят към самия Бог.

Вие знаете, неведнъж съм ви говорил, как и за какво ще съди човечеството нашият Господ Иисус Христос, когато дойде денят на Страшния Съд. Той няма да попита никого от нас: „Бил ли си на поклонение?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”.

И ще каже удивителните слова: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. (Мат. 25:40)

Всяко добро, което правим за бедните, за нещастните братя, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

О, Господи, Господи! Как велико е това: Ти Сам приемаш милостинята ни. На Тебе, нашия Бог, ние трябва да подаваме милостиня. Божието слово е истинно и неизменно, а всяка милостиня, която правим за нашите нещастни, онеправдани братя, е милостиня, подавана на Самия Господ Иисус Христос.

О, как велико е това и как трябва да се замислим над словата на апостола, че не бива да даваме милостиня скъдно, понеже скъдно и ще пожънем Божията благодат за нея.

Трябва да даваме милостиня не скъдно, а щедро, ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Виждате, за комат хляб, за чаша вода, която даваме на бедния, Господ ще ни въздаде в необичайна мяра – мяра добра, пълна, ще въздаде неизмеримо повече от това, което ние сме Му дали в лицето на нашите бедни братя.

По-натам светият апостол казва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

А как много са тези сред нас, които дават с огорчение, неохотно, сякаш по принуда. И как безкрайно далечни сме от това духовно състояние, в което пребивавали великите милостивци, като например свети Йоан, патриарх Александрийски.

Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато възлязъл на патриаршеския престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели.

С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Преброили седем хиляди души, които той облякъл и хранел всеки ден.

Всеки ден, който минавал без дела на милосърдието, свети Йоан оплаквал с горчиви сълзи и считал за загубен, пропаднал в живота ден. Той благотворял „не с огорчение и не с принуда”, а с желание, което Бог обича.

Никога не мислел, че може да обеднее и раздавал на всеки. Свети апостол Павел казва: „Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело“. (2 Кор. 9:8)

Колко много, много пъти тези слова се сбъдвали над добрите милосърдни свети люде.

Често четем в житията на светците как раздавали докрай всичко, което имали в манастира, за да нахранят стотици странници, и как домакинът на манастира недоумявал пред игумена: “Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”.

Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали или по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Така се случвало с преподобния наш отец Сергий Радонежки, така било с Евтимий Велики, със Сава Освещени и с много други светци. Господ никого не оставя и винаги помага на онези, които са милостиви.

Както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“.

„А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда“

Длъжни сме да сеем, да сеем милостиня, да сеем правда, а посятото от нас ще израсте Сам Бог, и ще наспори веднъж трийсет пъти, друг път шейсет, а понякога и сто”.

„Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога“. (2 Кор. 9:11)

Твърде важно е как подаваме милостиня, как вършим милосърдни дела, защото ако утоляваме нуждите на нещастните с искрена любов, вършим и друго велико дело: насаждаме в сърцата им благодарност към Бога. Милосърдието има такава сила, че може да обърне към Бога даже сърцата на бедните, които живеят без Господ, защото има и такива.

Милостинята има огромна, безкрайна сила и ето пример за това: в края на IV – началото на V век в Италия живял епископ Павлин Милостиви. Той произхождал от знатен род. На двадесет години бил назначен за сенатор, сетне за консул, а после за губернатор на най-важната за Римската област Кампания.

Той презрял всичко, оставил всичко, раздал имуществото си, а сам станал монах. Изпитал немалко обиди, издевателства и даже насмешки от своите слуги, но не се смущавал от нищо. Щом станал епископ, започнал да раздава щедро на бедните и църковното имущество.

В това време Италия била подложена на нашествие от вандали – див и жесток народ. Те покорили римляните и отвели в плен много народ, а епископ Павлин, откупувал пленници с парите, които имал. Дошла при него бедна вдовица и през сълзи го помолила да откупи единствения й син, взет в плен. Той казал: „Нямам повече пари, ала нека направим така: отведи ме в стана на вандалите, нека вземат мен, а пуснат твоя син“. И сам се предал в плен.

Вандалският княз, суров и жесток човек, бил поразен от кротостта и благородството на поробения. Случайно узнал, че това е епископ и останал изумен. Князът се проникнал от такова благоговение към този благороден човек, че не само го пуснал, но заедно с него освободил и всички пленени римляни. Така свети Павлин изкупил както сам себе си от плен, така и много нещастни пленени римляни. Ето как се сбъднали словата на св. апостол Павел – да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.

Нашето милосърдие събужда велика благодарност към Бога у хората, които са далече от Него.

Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

Господ Иисус Христос поставя тази добродетел по-високо от всички добродетели.

Към тази добродетел призовавам и аз, призовавам ви да станете постоянни и усърдни в милостинята, за да разберете каква безмерна сила има тя.

Нека всеки дава милостиня според силите си. Не се иска да дадете всичко, а само онова, което бихте отделили за своя ближен като част от своето, което притежавате, колкото и оскъдно да е то.

А в Христовите слова за вдовицата, положила в кутията само две лепти, е казано, че е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, понеже дала всичко, което имала.

Господ е човеколюбив, Господ не иска прекомерен подвиг.

Знайте, че Господ така дълбоко цени нашата любов към ближните, нашето милосърдие и нашата милостиня, че ако даже нашите добри дела дадат плод едва трийсет пъти, ще приеме и това, ще го приеме с благословение, колкото и малко да е стореното добро, с колкото и малко да сме помогнали на Неговите бедни братя – всичко ще приеме с благословение. И ще чуете от Него на Страшния Съд: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. (Мат. 25:34)

Да бъде за всички вас това обещание истинно и свято.

Да възрастнат плодовете на добрите ви дела поне трийсет пъти. И тогава не ще остане без въздаяние дори парчето хляб, даже чашата вода, само ако бъдат подадени с любов и ласкаво.
Амин.

21 октомври 1951 г.

 

из книгата: “Светител Лука Войно-Ясенецки, Проповеди за цялата година”

 

 

Да обичаш другия – това е любовта към Христос

Ноември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първо да разгледаме какво е любовта, защото не знам дали това, което виждаме написано върху лозунги, върху послания и за което хората говорят, дали наистина е любов. В отците на Църквата ще открием истинните елементи на любовта. Нека вземем Авраам. Помните, той живял в своето всекидневие, бил богат, имал съпруга, роднини, отечество. Внезапно Бог идва и му казва: „Излез от всичко това и ела там, където Аз ще те заведа”. Ще ми кажете нима това е елемент на любовта? Да, първият елемент на любовта е излизането, едно героично излизане от егото. Ако това не стане, човек никога няма да се влюби. Поради силната любов, която имал към Бога, Авраам оставя всичко, излиза от него и виждате, че ние обикновено, когато говорим за любов, имаме предвид точно обратното. Дори най-свещените елементи на живота ни се променят и изопачават от егоизма. Тоест аз считам, че любовта е влизане на другия в моя живот, както и мое завоевателно влизане в живота на другия. Любовта е излизане – ако не излезеш, няма да обикнеш, няма да пътуваш, няма да живееш, ако останеш в тази много затворена периферия на егото. Авраам излиза, пътува, рискува, но стига до висшата любов и къде се вижда това? В жертвата. Наистина – говорим за любовта, да речем, че правим това героично излизане от нашето аз, но жертваме ли нещо? За това, което наричаме любов, жертваме ли нещо? Правим ли някакво движение? Много пъти не правим нищо и не само че нищо не жертваме, но и търсим жертвата на другия – тоест за мен любовта е аз да ставам олтар, върху който другият да се жертва в мое име. Разбирате ли колко трагично понякога разбираме, мислим и най-вече преживяваме събитието на любовта?


Първо е излизането; вторият жертвата. Сега третият елемент. Моисей бил пастир, пасял овце и внезапно стига до едно свещено място и Бог какво му казва? И нека не си представяме, че Бог говорил на пророците външно, Той говорил в тях, дълбоко в тях слушали Божият глас да им прошепва – „Не пристъпвай, ако не свалиш обущата си.” Защо? – мястото е свещено. Какво са обущата? Това, което ни съединява с пръстта, влизаме в съприкосновение със земята, тоест с всяко земно нещо. Свали всичко земно, защото мястото е свещено. Внимавай къде ще стъпиш. Съществува ли по-свещено място от лицето на другия? Я ми кажете. Търсейки в Писанието, в отците на Църквата не намираш по-свещено пространство, по-добър храм от лицето на брата, на човека, на всеки човек. Христос идва и ти казва – гладен бях – и Ми даде да ям. Ама кога го направих? След като го стори на брата Ми, на Мене го стори. Следователно другият е Христос. Той е свещено място. Как влизаме в неговия живот? Помисляли ли сме някога? Сваляме ли от себе си всичко земно? Влизаме у дома и почистваме обувките си на прага, върху изтривалката. Но да не би в крайна сметка вместо да излизам от себе си, вместо да очиствам себе си, влизам в живота на другия и самия него превръщам в изтривалка? Под предлог на любовта, имайки за оправдание любовта, да не би другият да става този, който изтрива моята нужда? Така се губи сакралността и уважението. Помислете колко трагично нещо е един свещеник да не е влюбен в св. Трапеза, да не е влюбен в един „маршрут” – от св. Трапеза до царските двери, тоест до другия човек, и от човека до св. Трапеза. Представете си един художник, който не е влюбен и не се подлудява с боите, един поет, който не е влюбен в думите, монахът, който не е влюбен в Христос? Трагични лица. Е, представи си да отнемаш тази сакралност и да влизаш в живота на другия не като свещенослужител (в храма), а като завоевател, като господар, за да изсипеш съдържанието на егоизма си в пространството на другия. Представяте ли си колко трагично нещо е това?


Любовта, казват отците, е търсене. Един велик отец на Църквата казва за божествения ерос – трябва да преследваш Христос, както безумно влюбеният преследва своята любима. Тоест да Го търсиш, да излизаш от егото си, да ставаш „свещенослужител” (на живота), да ревнуваш всичко нежно, свещено и свято и да преследваш другия, за да му го дадеш и наред с това и твоя живот и воля. Тук ние преследваме другия, за да му дадем нещо от нашия егоизъм, от наша воля, от нашата страст, от нашата нужда. Разбирате ли къде се намираме?


Любовта е търсене, не окупация. Прощавайте, но през следващите години, някои хора, които ни погледнат, знаете ли какво ще ни кажат? – че постъпваме малко като Тройката (ЕС, МВФ, ЕЦБ) – идваме да ви помогнем, да ви дадем, и там виждаш една окупация. Така постъпваме ние.


Любовта е търсене, премеждие, отдаване, принасяне, жертва, кръст, пътуване. С каква скръб ни изпълваше песента, която пеехме в детската градина, в училище за онзи кораб, който не пътувал. Помните ли я? Човекът, който не се е влюбил, не е „пътувал”. Монахът, поетът, свещеникът, всеки човек, политикът, всеки човек, който не се е влюбил, не е пътувал, той е разоръжен. Ако превръщаме другия в наше притежание, ще спрем да го търсим. Ако доближаваме другия като господари с цел да го завладеем и да го направим наша собственост, ще спрем да го търсим. Тоест ще спрем да сме влюбени, да го обичаме, ще стане даденост, всекидневие, нищо, декоративен елемент.


Любовта, казват отците, е себезагуба. Чували ли сте тази дума? Много е хубава – губя, когато се влюбвам, опразвам себе си, не грабя (αρπάζω), а опразвам (αδειάζω) своето аз. Ако сграбча и завладея, тогава губя, пътуването е свършило, търсенето е приключило, отново се затворих в моето его, загубих сакралността, спрях да бъда свещенослужител на живота.


Днес говорят за любов, чуваш всички говорят за любов, навсякъде има влюбени и казваш сега – любов без душа? Какво е любовта? Отците отговарят – тя е дар Божий. Нима е възможно Бог да даде на човека един дар, който да засяга само тялото? Грехът е този, който фрагментира и разделя човека. Резултатът – това е най-голямото разделение – е смъртта, където душата насила се разделя от хармонията с тялото. Бог не разделя, а обединява. Грехът и главно смъртта разделят. Така това, което Бог ни дава, го дава и за душата и за тялото. Той идва и дава един дар, любовта, и за душата и за тялото. Какво да Му кажем ние сега, където нашата любов е бездушна? Нашата любов жива ли е? Какво казвате? Жива ли е? Бездушна е. И едно тяло без душа какво е? – мъртво тяло. Извод – нашата любов е мъртва. В една хубава песен се пее – безумни любови, безумни целувки, думи, думи, думи лъжливи. Това е. Много пъти чрез стиховете можем да чуем най-ценните и сериозни проповеди. Без душа любовта е мъртва. Но кой влага душа днес? Колко хубаво казва Христос – Добрият Пастир полага душата Си за овцете – не тялото. Душата – най-доброто жертваш. Днес нашата любов жива ли е? Не. Една напълно повърхностна, плитка, мъртва любов. Имаме една любов, която представлява завладяване на другия, застояване в егото, която губи всякаква сакралност и другият става изтривалката, върху която ще си изтрия обувките, или кърпичката, в която ще изтрия нуждата си. И ще я смачкам, ще я изхвърля, за да взема друга, защото нуждата отново ще се появи?


След това отците на Църквата подчертават, че всичко, което се откъсне от любовта, умира. Знаете ли на какво прилича любовта ни повечето пъти днес? Навярно един гинеколог би могъл по-добре да го опише. Прилича на извънутробен ембрион. Чували ли сте този термин – бива заченат, но е извън утробата и е осъден на смърт, не може да бъде износен извън утробата. Всичко, което е извън любовта, е обречено. Ще умре, това е сигурно. Оттук, виждате, движим се, за срещнем другия, казваме, че се влюбваме в него, и нашите движения са пълни със смърт, мъртви, бездушни, както и неговите, и се срещат двама човека без душа и създават една мъртва връзка.


Празнувахме един велик светец – св. Ефрем Сириец и в Утренята ми направи впечатление нещо. Чух един стих, в който св. песнописец казва на св. Ефрем – ти си река Ефрат, която извира от Едем, тоест от Рая. И си мислех, кои са нашите извори? Кой е изворът на любовта? Нашите извори пресъхват, защото всичко, което душата прави, го прави от ентусиазъм и след това този извор пресъхва. Веднага щом стане завоюване на другия, всичко приключва. Нямаме извор, нашият извор е пресъхнал. Как тази река да потече, да се задвижи, освежи и напои? Нищо няма да направи, защото изворът на любовта ни е егоизмът и водата е мръсна и горчива. И колкото повече се опитваме да се умием, толкова повече се замърсяваме и замърсяваме и другите. Днес любовта ни за съжаление представлява простираща се „политика” на егоизма ни. Нищо повече.


Днес това, което наричат любов, е и трагична многоизмерна увреденост. Тежък израз. И на мен така ми се стори, когато го отбелязах в колата, идвайки насам, но от друга страна реших да го кажа, защото така стоят нещата. Любовта, която е здраве, движение, Божий дар, отмяна на егоизма, премахване на смъртта, култивиране на любовта става трагична многоизмерна увреденост. Тоест предавам на другия моята болест, страст, нужда. Ако днес попиташ едно дете: какво става, виждам те, че май си влюбен! В какво се влюби? Питал съм, не искам да ви кажа отговорите.


Днес на едно дете показваме другия като нивата, която трябва да заграби и завладее, да я придобие, да превърне в негова собственост, и след като я завземе, да завземе следващата. В това е нашият крах. Ако искате, нашият грях.


Знаете ли защо св. Мария Египетска се обърнала и променила живота си? Нейният страх от смъртта идвал от нейната страст, тя мислела, че това е живот, докато не познала Живота, Христос, докато не познала Възкресението. Оттук цялата тази страст и любов от материята се насочила към Христос. Страстно съгрешавала, била влюбена в покварения живот, и внезапно насочва цялата тази погрешна любов към Христос.


Преди няколко години се вдигна шум около предбрачни връзки и от едната страна хората викаха: ад! А от другата: средновековие! и накрая тези думи останаха. За съжаление, загубихме най-голямата възможност да изложим пред съвременния човек цялото това богатство на отците относно любовта. Да му покажем, че сакралността, която отнехме, Христос дойде да я прибави. По какъв начин? Благославяйки конкретното събитие. Извеждайки го от нуждата и поставяйки го в сферата на любовта. Извличайки го от смъртта и превръщайки го в живот. Христос дойде да ти каже: Аз го благославям, за да пребъдва чисто, автентично, да не стане никога нужда, а да стане любов. Да не виждаш – да не казвам какво – (плът) – а лице пред теб, да виждаш душа, нещо свещено и да се радваш на тази сакралност. Христос това направил, това трябва да изложим, това да кажем. Той ми оказва чест да благослови дара, който ми е дарил и който аз загубих и разруших. Това е любовта – дар Божий, отците казват, за утеха на човека, да изразява своята любов, да се научи да обича чрез това, да уважава, и сам да стане свещенодеятел в лицето на другия. Да се научи да не разделя, а да обединява.


Проблемът е, че вместо да се жертвам, жертвах другия, станах, както би казал днес св. Ефрем Сириец – антихрист – вместо (αντί) Христос, нека не ни плаши термина. Христос се жертва, учениците Му се жертват, а аз жертвам другия – следователно съм анти – христ. В събитието на любовта трябва да вложим душа и за да вложим душа, трябва да я намерим и за да я намерим, е нужно смирение. Трябва да направим пътуването към другия, то трябва да е вътрешно, да вляза дълбоко вътре, да видя какво става. Помните ли случая с Господ, когато довели при Него един разслабен? Христос бил в един дом, хората били около Него, не могат да влязат през вратите и прозорците, и какво правят? Качват се, разковават покрива и го спускат в нозете на Христос – колко хубава картина. Помислете, че определени пъти врати и прозорци може да са затворени – врати и прозорци са нашите очи, уши, сетива. Оттук трябва да прибегнем към покрива, към ума, да влезем по-дълбоко, да преодолеем покрива, да влезем в дълбочина, да се спуснем вътре, там ще срещнем Христос. И какво ще му дадем – нашата парализа, нашата болест. Кой може да ни отведе там? Четирима, се казва, носели парализирания: смирението, любовта, вярата и молитвата. Да ни отведат вътре, да срещнем Христос. Срещайки Го, си намерил душата си. И когато я намериш, си готов да се влюбиш, да я дадеш, защото, без да я намериш, какво ще дадеш? Срещаш Христос, намираш душата си и тогава си готов. Веднага щом намериш Христос, имаш кръста и той става път, мост, срещаш другия и веднага щом го срещнеш с любов, с красота, с благодат, тогава тази връзка става възкресение…

 

Превод: Константин Константинов

Обичам всички, и вярващи и невярващи

Ноември 4, 2018 in Беседи, Начална страница

 

- Обичам всички мои ближни – и вярващи, и невярващи – всички слагам под един знаменател – казваше отецът вече към края на живота си. И ни остави една поучителна история, каквито особено обичаше да разказва.

 

- Град Тугаев, 1947 г. Нощ. Опашка за хляб. Призори отварят прозорчето на щанда и обявяват, че хлябът няма да стигне за всички: „Вие отзад, няма смисъл да стоите!“ А там, на края на опашката стои жена с две дечица, толкова изпосталели, че се чудиш как още се държат на крака. От ясно по-ясно, че хлябът няма да стигне и за тях. Внезапно един мъж, шести или седми по ред, добре облечен, излиза от опашката, хваща жената с двете деца за ръка и ги поставя на своето място:

 

- Вие застанете тук.

 

- Ами Вие? – пита плахо жената.

 

Вместо отговор махна с ръка.

 

- Ето на този – каза о. Павел – Господ ще каже: „Влез в Моето Царство“.

 

- Но как така, Господи? Ами аз не Те познавах?“

 

- Как така не ме познаваше, жената с децата бях Аз?

 

Източник: от книгата „Мои родни“, разкази

 

 

 

Когато душата си отива. . .

Ноември 2, 2018 in Видео, Начална страница





За да бъдеш родител е нужно сърце

Ноември 1, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Духовният живот е борба

Когато един баща си отиде от семейството, такава загуба не може да се поправи с нищо. Ако детето расте с баща до себе си, то тогава ще бъде едно щастливо дете. В наше време такива са много малко. Има много, които растат с втори баща, други съвсем без баща. Нямат мъжки пример пред себе си, как да израснат като едни силни, великодушни и благородни мъже. И не само момчето не знае какъв да бъде, но и момичето няма пример какъв трябва да е бъдещият й мъж. Такива качества има един професионален треньор, особено от старата школа. Разбира се, не от спортове като карате например, които целят преди всичко да предизвикат болка. Още повече, че у подобни треньори няма прословутата съветска закалка. Тя присъства по-скоро в спортове като класическа и свободна борба, самбо, джудо. Защото в съветско време, ако треньорът разбере, че си набил някого на улицата, ще те предаде на милицията и незабавно ще те изгони от отбора. И още от самото начало треньорът ти обяснява това.

Аз живея извън града, там един дарител построи храм във вилната зона, огромна сграда с мазе, с къща, прекара газ, заплати за всичко. Но никой не го посещаваше, през ж.п. прелеза имаше селище, но да се пресече оттам беше неудобно. Там имаше малък храм, препълнен с народ, беше задушно, горещо. Но до тук пък бе прекалено заобиколен път, неудобен за енориашите. И тогава с настоящия настоятел, той бе още дякон, решихме да създадем секция по самбо. Закупихме тепихи, постлахме ги направо под храма. И, започнахме, първо 30-40 минути Закон Божий, после спорт за децата. Намерихме забележителен треньор, ветеран от Афганистан, удивителен мъж, истински благороден, спокоен, тих и великодушен воин. А през това време, дяконът, неговата съпруга, катехизаторът или аз разговаряме с родителите. За мен това бе чудесно, децата се занимават, а пък ние пием чай и разговаряме. И след 7-8 години по неделите стана трудно да влезеш в храма от народ. Идват с коли, с автобуси. Деца – много. И не само през летния сезон, а и през зимата, причастяват се по 150-180 души. Всеки неделен ден има голямо присъствие. И всичко започна с ония уроци по самбо. Когато вършиш всичко от сърце и се занимаваш с младежите и децата, резултатите не закъсняват. Но заедно с това се извършва и едно възпитание по мъжки. Което е особено важно.

Има ли служение – има и дар от Светия Дух

Какво още да ви споделя от личния си опит? В църквата – ако семейството на вярващия човек е в нея, няма служение, което, ако се носи като такова, като служение на Бога, човек да не получава помощта на Светия Дух. Или – има ли служение, има и харизма, има дар от Светия Дух. Но при условие, че човек не върши това с гордост, а със смирение. Това важи и за духовната проповед, и за възпитанието на децата, и за всичко. Затова, дори и да сте израстнали без баща, и да са ви възпитавали по какъв и да е начин, ако се смирявате, ако разбирате всичко като едно служение – то Господ ще ви помогне, нещата ви ще се наредят. Именно заради това при ръкоположението епископът казва за Божията благодат: „Да укрепи всяка немощ, да изцели и да допълни“.

И родителството – майчинско и бащинско, е служение Господу, и тогава Той ни помага. Но много по-сложно, значително по-сложно е когато сте расли в семейство без единия родител. В този случай ви липсват поведенчески примери. Но и тогава нещата ще се наредят, ако имате служение.

Ето, моята съпруга, прекрасна жена, е израснала без баща. Той я изоставил на тригодишна възраст, бил пияница, не плащал издръжка. А майка й… там имаме само лоши примери, оставили й спомени като незаздравяла рана. Една майка, стояща в три часа през нощта на прозореца, крещяща: „Ей сега ще се хвърля!“ Ужасно. Жена ми е получила възпитание от чичо си и баба си. Откъде да вземе пример за родителство? За нея всяко дете е индивидуално, особено. Не съвкупност. Тя е дребничка жена с представете си, шестима сина и две дъщери. По-големите са като канари. Звъня й по телефона: „Ще остана в събота вечер да пренощувам в Москва“. А тя ми казва: „Изоставяш ме, тука съм като в казарма, всички дойдоха, изядоха всичко, ометоха хладилника“. И тя тича за всеки поотделно, защото знае кой от какво се нуждае, кой боледува, кого трябва да наглежда, кой с какво не може да се справи, на кого се е случило нещо лошо.

Многодетното семейство е като камион, натоварен догоре

Днес има истинска епидемия от психически разстройства. А що се отнася до депресиите – те ни връхлитат като цунами, всичко опира до свръхинформационния поток, който ни залива ежедневно. Веднъж разговарях за това с един наш знаменит психиатър, вярващ човек. Каза ми, че ние просто не можем да си представим мащаба на катастрофата, която се изправя над нас. Човечеството не се е сблъсквало до този момент с такава. В един миг детето ви, до този момент силно, успешно, се срива. Тогава трябва да оставите всичко настрана и да поговорите с него. И затова многодетното семейство е особено уязвимо, то може да се оприличи на тежкотоварен камион, напълнен до предела. Той работи на пълна мощност и не можете да качите нищо друго на него. Ако имате само едно-две деца, и някое се разболее, можете изцяло да му обърнете внимание. А при многодетните изобщо не съществува такава възможност. Не е като да се лишиш за малко от почивка или сън. Нямаш никакво време. Ето, веднъж забелязах, че за тия 2-3 месеца нито веднъж не съм заставал пред огледалото да се среша. Просто така става, на бегом се вчесваш криво-ляво, като междувременно държиш между рамото и ухото си телефона и говориш. Но все пак Божията благодат не те оставя. Ако вие давате всичко от себе си за тези малки душички, то Господ ще ви подскаже какво да правите и какво да не правите.

В пубертета много неща трябва да се изтърпят

Да, тогава много неща трябва да се изтърпят. Ако вземете да наказвате едно 15 годишно дете за всичко онова, за което сте го наказвали преди, то трябва да бъде непрекъснато наказвано. И връзката между вас ще бъде загубена. В тази възраст то постоянно прави грешки, провокира ви. И понякога трябва да си дадеш вид, че не си чул и забелязал нещо, да го обърнеш на шега. Но е сложно – по-малките ще те питат: татко, защо му разрешаваш еди-какво си, а на мене не? Разбираш, че всъщност трябва да го накажеш, а не да се правиш, че не си забелязал. Защото иначе връзката ще се скъса. Разбирате ли, многодетното православно семейство е сложна конструкция. Някои деца са израснали повече, други са още много малки. Възникват въпроси, които не са лесни за разрешаване.

Все пак, на първо място Господ ще ни помогне. На второ място, ако имаш истинска, правилна родителска любов, а не собственическа, тя винаги ще се връща. Виждал съм такива семейства с нормално възпитани деца, които обичат родителите си защото са били обичани и се грижат за тях. Ако имате няколко деца, раздавали сте се за тях, като сте ги възпитавали, израстили, обичали, след това не е важно имате ли пенсия или колко е тя. Като някога в миналото. Децата ще имат желания да са с вас. При нас има такива семейства на православни свещеници, в които децата спорят помежду си при кого да живеят възрастните им родители. Въпреки, че това ще бъде в някаква тежест за тяхната свобода и ще трябва да се ограничат в нещо. Но те го искат. Баща им живее с тях като един от старозаветните патриарси. Нищо, казват децата му, татко ще поживее с нас, ще се смирим, но пък той ще се радва на внуците си. Това е едно златно време.

Ако посеете любов, тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас

И ето, интересно е, че когато има правилна любов, тогава няма да възникне проблем, ако мама или татко влязат в семейството ми. Когато обичаш със смирение, постъпваш по правилния начин – това е основен принцип. Идва дядото при своите внуци, и всичко си е в реда на нещата.

Помня, веднъж когато дъщеря ми беше на 8 годинки, бях се разболял. Дойде при мене, взе да ме гали и да ми говори: „Татко, когато остарееш и си в болницата, ще ти нося портокали“. Така хубаво ми стана. Ще съм в болница и ще имам много портокали, дори ще мога и да раздавам. Разбира се, любовта се връща. Затова Господ е казал: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш“. И Го е казал не само за греха. Ако посеете любов, то тя обезателно ще израстне и ще се върне при вас. Особено когато децата станат възрастни и видят колко е тежко на връстниците им. И разбирате колко много ви е дадено и започвате да го цените. И пак се нуждаете от родителския съвет.

При нас, за съжаление, се получи така, че нямахме баби и дядовци, които да ни помагат, и всичко оставаше на наш гръб. Но знаете ли за какво са важни бабата и дядото в едно семейство? Ако, разбира се, са християни, това са хора, в които страстите са вече утихнали, те са хора с голям жизнен опит, и те създават атмосферата в семейството. И вие ще бъдете много благодарни, ако те участват във възпитанието на децата. Защото са по-зрели и с по-голяма практика.

Обикновено свекървата и съпругата делят между себе си обичта на мъжа и сина. А любовта на майката и на жената – те са звук и мирис, разбирате ли, те могат да пребивават в едно и също пространство и да не си пречат. Те са различни по природа и ако си пречат, то е поради гордостта и самолюбието, на кого любимият мъж посвещава времето си. А ако обичаме със смирение, с любов – служение, то тогава нищо няма да ни пречи.

Кое е най-радостното в земния ни живот? Най-голямото ни съкровище, това са хората, които ни обичат. Няма нищо по-ценно от това. Това не се купува, не се намира, не се придобива. И ако си възпитал правилно децата си, ще имаш богато съкровище. Любовта към теб ще се пренесе и на внуците ти. Ще бъдеш богат. Така че, не трябва да се страхуваш. Сега ние се сблъскваме с тия, които влизат в противоречие с парадигмата на самореализацията и с децата, които ни пречат.

В нашия храм има един много възрастен човек, чиито родственици са доктори на науките, работели в един и същи институт. През 60-те години решили, че няма да имат деца и ще се посветят изцяло на науката. После институтът бил закрит, науката приела друг облик, научните им степени останали, но ето какво казва днес този човек: „Не мога да стоя у дома им повече от половин час, толкова е тежко. Може би са били без покаяние, може би са правили аборти, не знам. Но обстановката там е такава, че просто не искам да оставам дълго“. И какво – постигнали са пълна професионална реализация, но и самотна старост. И това е много страшно.

Ами, ако, не дай Боже, имаш старческа деменция? Напълно възможно да се случи. И тогава децата ще те търпят, ще те хранят с лъжичка, ще ти сменят памперса, подлогата изпод теб. Ако сме ги възпитали с любов и радост, те няма да ни чакат с нетърпение кога ще умрем, а ще се грижат за нас с любов и уважение. Нали когата са били малки, мама също ги е хранила с лъжичка и им е изнасяла гърнето. И сега, дошъл е редът да си върнат дълга. А сега, имате ли някакви въпроси?

 

превод от руски език

 

 

 

 

 

Старецът Иларион за усърдието към Бога

Октомври 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Иларион е един от най-старите монаси в Света гора. Замонашва се още на млади години и се подвизава дълго време в манастирите на островите. В Света гора е дошъл от преди 60 години и оттогава не е напускал Градината на Богородица. Вече е столетник.

Старецът Иларион не е теоретик, а практик. Всичко, за което говори е от личен опит. Живее в едно незабележимо място близо до столицата на Атон – Карея.

Въпреки напредналата си възраст, старецът Иларион е с младежки дух и енергия. Той е представител на една вече отмираща генерация на стария Атон.

„Преди грехопадението на нашите родители земята била изпълнена с всякакви блага – всичко, каквото си поискаш, всичко, каквото ти е нужно. И нашите прародители, Адам и Ева, вземали всичко като от склад – каквото си поискали. Нямало нещо, което да им е липсвало. Знаели всичко къде се намира, и каквото им трябва просто си го взимали – ето, тук е лука, там са тиквичките, по-нататък – дините. Не се тревожели какво ще ядат утре, знаели, че всичко ще си бъде на същото място. Но след грехопадението всичко се променило, животът им заприличал на пазар, макар че през първите векове имало изобилие на всичко – и на плодове, и на овошки и всичко им стигало. Но все пак не било като в склада, и затова отношенията между хората станали като на пазар – аз ти давам толкова лук, а ти ми даваш толкова дини. Нищо вече не било както преди и така възникнало онова, което наричаме свят, или светска суета. Тези така грозни отношения, основаващи се на – дай ми, на ти, и хората заживели по принципа – аз ти давам това, а ти ми даваш онова.

Този принцип по същността си означава едно пълно отпадане от Бога. И ние живеем в това отпадане и дори не го проумяваме. Нашите древни атонски мъдреци са били неграмотни, не са можели да четат, дори не са посещавали и службите, а са се молили по броеница, но в чистосърдечието си добре са разбирали, че за да бъде истинска, молитвата трябва да излиза от сърцето, а нашата обикновена молитва не е истинска и затова трябва да молим Бог да ни даде дар за истинска молитва. Но за да получи такава, човек трябва да има усърдие към Бога, рачение, силно желание. Тя може да запали душата за молитва, и тази молитва, която се дава в отговор на усърдието, превъзхожда всички правила и тя е всъщност истинската, неподправена молитва, разговор с Бога.

Веднъж, знаете ли, идва при мен един монах и ми казва: „Отче, искам да се изповядам“. И започна да говори: „Всичко при мен е добре – първи влизам в храма, последен излизам. Никога не преставам да се моля, не пропускам служби и за разлика от някои братя, никога не дремя през време на тях. Чувствам радост от всичко това“.

Тогава му казах: „Добре, сине, правилно постъпваш, но как е молитвата ти?“ И чух: „За каква молитва?“ Ето, това е привидното монашество, а истинската молитва не е рутинна, а разговор с Бога, с такава светите отци са вършили чудеса. Затова преди всичко трябва да молим Господ да ни даде освещение, и ако просим от него чистосърдечно, Той ще ни го даде. Когато умът ни се просвети, идваме в състояние да разсъждаваме, т. е. получаваме духовен разум и тогава животът ни се променя из основи. Преставаме да сме като слепци и виждаме накъде да вървим. Не сме като слепи мишки, които се лутат във всички посоки, а ясно виждаме пътя.

Така че, братя, запомнете добре – хубаво нещо са богослуженията, чинопоследованията и всички други подобни неща, но в човека трябва да има и нещо вътре в душата, което да го съединява с Бога, в една недостижима дълбочина, а ако го няма, външното не е достатъчно. Много по-важно е да имате вътрешно усърдие към Бога, това е истинският живот на душата. Нашата задача е да придобием собствена молитва, която да живее в душата ни. Както се пее в едно от песнопенията на Четиридесетница – усърдието ни събира, за да прославяме Светия Дух.

Днес главният проблем на духовния живот и за миряните, и за монасите е, че не се грижат именно за това – да имат божествено усърдие, рачение, силно желание, а се занимават със съвършено различни неща – светски неща, като житейски грижи, покупки, а за Бога най-важното е да вижда как расте усърдието ни, така че душата ни да живее истински живот, а грижата за насъщния ни хляб Той взема върху Себе Си. Ако човек мисли само за материалните неща, то те полека-лека ще почнат да разяждат душата му като ръжда.

Съвременният живот е устроен така, че грижите за удобствата ни все повече и повече нарастват, опустошават душата и тя слиза до едно ниско стъпало, става играчка в ръцете на демоните и те почват да я тласкат накъдето си искат, насам и натам, не я остават на спокойствие. Благодатта изчезва съвсем и душата остава пуста. Човек става беззащитен като животно, и за всички е видно, всички забелязваме в живота си, как понякога човек с чисто сърце и съзнание бавно и незабележимо се превръща в разбойник, който е готов да изтръгне от устата на другия къшея хляб, все гледа да трупа и да трупа, никога нищо не му стига и се страхува, че един ден ще го загуби. Предава се на користолюбието, събира ли, събира, докато сам се погребва под тежестта на събраното. Под товара на вещи, които често съвсем не са му нужни, но ги пази за „черни дни“.

И главният проблем на съвременните монаси е това, че на тях им харесва светското, да се занимават с мирски неща, с покупки за подобряване на живота им, и ще ви кажа, че това трупане на вещи представлява раково образование, което в крайна сметка разяжда душата. Ако имаш една дреха, за какво ти са две, ако имаш един чифт обувки, за какво ти са два чифта, да пълниш цели шкафове… И именно това е користолюбието, да трупаш вещи, които не ти трябват, без които можеш и да минеш. Това всъщност е точният критерий. Това не остава незабелязано.

И лошото е, че монасите не само обичат светските грижи, но и светските разговори, всички ония шеги и каламбури. Виждал съм го и на Атон – стои един монах и разказва нещо, а другите около него – ха-ха-ха! Проблемът на съвременните християни е, че са загубили спасителния си кръст.

Източник: http://www.isihazm.ru

Причини за хаоса в брака

Октомври 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Неподхождащи си съпрузи

Днес много бракове се разпадат, позовавайки се на „несходство на характерите”. Зад тази фраза се крият всякакви различия, които произлизат от многообразни несходни черти сред съпрузите. Защото, както вече подчертахме, в брака е наложително съгласуването на определени основни фактори – както душевни, така и телесни, за да просъществува съпружеството. Ще споменем някои елементи, които често пъти подчертават несходството на две лица и които по правило водят брачната връзка до криза.

Един основен елемент е възрастта на съпрузите. Някои хора, за щастие малцина, сключват брак с лица, с които имат голяма разлика във възрастта. Биологичните правила казват, че жената узрява по-рано от мъжа. Затова в брака е прието жената да е по-малка от мъжа. Разликата във възрастта на двата пола варира до десет години. Приема се, че брак може да се сключи между две лица, чиято разлика във възрастта стига до десет години, доколкото, понятно е, не става въпрос за хора в напреднала възраст. Също така е понятно, че мъжът трябва да бъде по-голям по възраст. Въз основа тези дадености, можем да кажем, че определени съпружески двойки започват делото на брака, бидейки безразлични към голямата разлика във възрастта, която ги дели. Не говоря за безсрамни случаи на остарели богаташи, които се женят за млади жени, а за случаите, където или мъжът е значително по-малък от жената или е с много години по-голям от нея. И в двата случаи има опасност бракът да се поклати, защото или няма да имат деца, които, както се признава, са свързващото звено между съпрузите, или защото ще се появи дисхармония във всички полета на семейния живот. Резултатът, т.е. кризата на брака и разводът няма да закъснее да се появи.

Друг момент на дисхармония в отношенията между съпрузите е разликата в образованието. Този фактор играе значима роля в тясното взаимодействие между съпрузите. Разбира се, ние не твърдим, че е задължително преподавател да сключва брак с преподавателка и интелектуалец с интелектуалка. Въпреки това някак не подхожда преподавателка да се ожени за човек с основно образование или писател с неука жена. Там, където е станал такъв експеримент, се видя, че факторът на едно повече и или по-малко сходно образование сред двамата съпрузи не трябва да се пренебрегва. Защото в противния случай рискуваме да няма най-малкото минимално разбирателство между съпрузите. Тъй като мъжът е глава на семейството, е нормално той да притежава по-високи образователни качества в сравнение със съпругата, естествено без това да има абсолютен характер. Това е правило, което естествено може да има изключения, но в основата си е правилно.

Често пъти неподходяща двойка е и тази, която вдига помежду си една „китайска стена”, която отделя богатството от бедността, знатния от незнатния произход, доколкото тази разлика се изтъква от едната страна. Смятаме, че една успешна двойка съпрузи, която утвърждава своя брак върху нелицемерната взаимна любов и вечните евангелски нравствени принципи, никога няма да погледне и да търси разлики в произхода или във финансовото състояние. Но определени пъти, когато любовта охладнее или се намесят други фактори, обикновено роднини на едната или другата страна, сватове и роднини, тогава тези разлики се подчертават и раздуват, за да повлияят брачната връзка и да създадат пропуквания в брака. Тогава се открива, че двойката не си пасва, защото, докато младоженецът произхожда от аристократичен род, булката е от село, или докато тя е дъщеря на богат човек с много пари и имоти, младоженецът е служител на баща й и т.н. Тук има едно правило, което може да спаси положението. То гласи, че такива различия трябва да се пренебрегват и съпрузите, както и онези, които ги обичат и искат тяхното добро, трябва да забравят тези подробности и да градят тяхното семейно гнездо с взаимна любов и доверие. Когато обаче не съществува такава нагласа, тогава рано или късно несходството ще се появи на хоризонта и ще застраши трайността на брака. Тук трябва да отбележим особено отговорностите на родителите, които обикновено се хващат за такъв тип различия, за да всеят плевели сред своите деца.

Намесата на чужди фактори

Основните фактори, които определят семейството, са два: мъжът и жената, съпругът и съпругата. Те двамата ръка за ръка ще извървят техния общ път и ще почувстват заедно и скърбите и радостите в живота. Техният дом ще е собственият им дом. Затваряйки вратата, ще остават сами с реалността, ще хвърлят маските, които евентуално носят навън съобразно социалните условия и изисквания, и ще посрещнат проблемите с постоянство и търпение. Никой друг освен тях двамата няма да знае техните тайни сълзи, въздишки и скърби. Главно те двамата трябва да понесат тежестта на техния кръст.
Всички други роднини, приятели и познати не престават да бъдат трета страна, т.е. лица, които стоят извън семейството. Колкото и да е тясна връзката, която ги свързва с двойката съпрузи, никога не е възможно да проникнат най-вътре и да изиграят цялостна роля в техните семейни въпроси. Защото, ако това стане, тогава бракът често стига до криза.

Най-голямата щета в този случай нанасят сватовете, т.е. родителите на единия или на двамата от съпрузите, и най-близките роднини, т.е. братята и сестрите. Тези хора не могат да разберат, че тяхното дете или брат вече са създали свой дом и са започнали нов живот, който има характерни задължения. Нека вземем за пример случая с някои родители, където те, особено майките, не могат много добре да асимилират, че техният син или дъщеря са създали семейство. Те продължават да живеят с лъжеусещането, че нищо не се е променило с това, че снахата е влязла в дома. Тяхната любов към детето им е толкова голяма, че не могат да повярват, че сега ще го загубят. Това става по-осезаемо, когато по различни причини се налага младите съпрузи да живеят при родителите (на единия от тях). В този случай, в който тяхното дете не е сменило дома си след брака, много майки продължават да гледат на него както преди, когато е бил неженено, тоест като изключително тяхно. Те не само го гледат така, но и се държат по аналогичен начин, нещо, което непременно създава проблеми. Ситуацията се влошава още повече, когато майката е силна личност, която не се задоволява просто с това да изрази своята любов към детето си, а настоява да се меси активно в техните семейни въпроси, като начертава линията, която трябва да следва младото семейство. Тази намеса, която противоречи както на Божия закон, така и на природата на брака, води с математическа точност до развод.

Преди всичко Божият закон определя, че поради брака „човек ще остави баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът” (Ефес. 5:31). С други думи, чрез брака естествената връзка, която съществува между детето и родителите, постепенно отслабва и детето отдава своето предпочитание на своята съпруг/а. Сега в неговото сърце централно място заемат вече не родителите, а съпруга/та, който/която Бог е поставил до него/нея. Това казва Божият закон. Разбира се, без това да означава, че родителите трябва да бъдат отхвърлени или да останат без съответната грижа, ако нямат начин и средства за преживяване, а подчертава едно основно правило, че съпругът принадлежи първо на своята съпруга, а след това на своите родители и роднини. Това е естествено и логическо правило. Намесата на родителите в нозете на техните оженени деца ощетява последните. Несъмнено родителите ще отидат на гости на децата си в техния нов дом. Ще се радват на своите внучета. Ще обядват заедно от време на време. Но не повече от това. Те не трябва да се месят във вътрешните въпроси на съпрузите, нито да настояват да играят роля на ръководители на снахата или на зетя. Защото един такъв стремеж оскърбява снахата или зетя и оставя облаците на недоволство свободно да засенчат небето.

Същата злина може да се получи, когато съпрузите и след сключването на брака продължават да зависят от своите близки. Преди време в моята канцелария дойде една госпожа. Тя се оплакваше, че нейният мъж толкова много е привързан към братята си, че те реално определят пътя на техния семеен живот. Той не прави нищо ако не ги попита. Те са негова слабост. Освен че дава много от парите си за подаръци на своите братя и племеници, пренебрегвайки основни нужди на неговото семейство, той буквално слуша всята тяхна дума и мнение. Резултатът бе, че съпругата се огорчаваше, оставаше в периферията и чувстваше задушаващия обръч на рода на мъжа си около нейния брак. В други случаи роднините се месят по грозен начин в делата на съпрузите, отправят обвинения към съпруга, който не е от техния род, и така минират брака. Някой ще стъпи върху мините и домът ще се вдигне във въздуха.

Както виждате, нещата не са прости. Намесите на близки лица във вътрешни въпроси на съпрузите повечето пъти вредят, а още повече когато стават системно. Затова е нужно следното нещо. Младите двойки и техните родители и роднини трябва да разберат, че вече има едно ново семейство, което трябва само да ходи в живота. Роднините и приятелите могат да им помогнат отдалеч в първите стъпки. Но е нужно внимание. Отдалеч и с разсъдителност. Защото, ако някой „мине границата”, ще – не ще, ще стане саботьор на семейното щастие и предтеча на развода.

Липса на дух на търпимост и взаимно разбиране

В брака не рядко има сблъсък между два егоизма. Преди всичко всеки от съпрузите иска да прави онова, което мисли, че е правилно. Единият подценява ценността на другия и се стреми да му наложи своето мнение. След това надценява своята ценност и не признава, че прави грешки. Смята себе си за съвършен. За всяко зло, което става, хвърля тежестта върху другия. Така обаче той съди едностранчиво и амнистира своите грешки, а в същото време обвинява другия. Когато другият е снизходителна и търпелива личност „казанът ври, но не се пръска”. Например жената седи самичка и плаче за поведението на своя съпруг. Понякога избухва върху децата си. Накрая взема решение и се покорява. Да, но много пъти жената не свежда глава. Тя настоява за своите права. Мъжът с неговото мнение, жената с нейното. Веднъж аз, веднъж ти, както казва народът. В този случай рано или късно настъпва конфликт, след това охлаждане и накрая развод.

Чуйте един случай, който стана преди време. Жената по погрешка сложила в яденето сол повече от необходимото. На обед се върнал мъжът й, който бил претенциозен и труден тип. Вкусил яденето и се разгневил. Тя, милата, напразно се опитвала да се оправдае с думите, че й убегнала солта. Той не отстъпил, въпреки че жена му поискала извинение. Той не ял от яденето, за да я накаже, след като знаел, че това силно ще я разстрои. Това не било достатъчно. От онзи ден той започнал да разказва на всички свои познати за грешката на жена си, проявявайки и хумор с думите, че … понеже солта била в изобилие в техния дом, жена му сложила щедро в яденето. Жената му била търпелив човек и понесла осмиването. Ако беше някоя друга, щеше да направи сцени и щяха да имат много трудни дни. Ето и една друга история. Мъжът работил цял ден, а жена му вкъщи се занимавала с домашни работи. Нейна слабост било чистенето, особено на пода. Цял ден чистела паркета. Тя самата стъпвала върху специално поставени парцалчета, за да лъсне пода, който наистина светел. Такива парцалчета били пръснати във всички стаи от входа на дома. Мъжът трябвало веднага щом се върне да стъпи върху тях, за да отиде в стаята си. Горко му, ако не го направил. Започвало недоволството. В същия ден той се върнал разстроен вкъщи. Не проявил внимание и отишъл директно в стаята си, стъпвайки свободно върху пода извън парцалчетата. Това било. Започнала голямата кавга. Госпожата не могла да му прости невниманието. Два дена не си говорили. Когато на третия ден си проговорили, нещо вътре в тях ги „проболо”.

Съпрузите никога не трябва да забравят, че са хора с недостатъци и слабости. Човек, съдейки по себе си, трябва да е много сдържан в осъждането над другия. След като ние не сме съвършени, как имаме претенция другите да бъдат такива? В семейния живот има хиляди възможности и поводи, в които мога да се проявят несъвършенствата на единия или на другия. По един или друг повод почти всеки ден се откриват техните характери с всички техни недостатъци. Днес мъжът ще пропусне нещо, утре жената ще направи нещо друго, което не е трябвало, вдругиден децата ще направят някоя беля. Това е всекидневната програма вкъщи. Горко, ако всеки таи в себе си грешките на другия и не ги забравя, тези, които естествено се налага да се забравят. Защото съществуват и случаи на сериозни прегрешения, които изискват вземане на мерки. Другите обаче, мнозинството, всекидневните, обичайните прегрешения не трябва да остават в сърцето. Щастлив е този, който има дух на търпеливост и любов и лесно прощава грешките на другия. Той става носител на мир в дома и вестител на радост в семейството. Напротив, този, който всичко мери с линийка, претегля го на аптекарските везни и го таи в себе си, очаквайки подходящия момент, за да го използва, с това показва, че не се вдъхновява от духа на взаимното разбиране и търси повод, за да направи кавга и да се получат сцени и сблъсъци.

Наистина търпимостта е велико нещо. Св. ап. Павел я препоръчва като взаимен белег на добрите християни „като се търпите един други с любов”, пише. Известно е, че търпимостта, прошката и любовта покриват много рани и затварят пропасти. Достатъчно е човек да има силата да покаже своето достойнство, за да настъпи мир и единство. Някои навярно смятат, че чрез язвителните викове показват твърда ръка като глава на семейството. Грешат. Разбира се, нужна е и твърдост. Но не навсякъде и винаги. Рядко бащата или майка трябва да демонстрират твърда ръка, и то винаги върху по-малките членове. Но когато се касае за равноправни членове, както става между съпрузите, тогава демонстрирането на сила е в търпимостта, защото тя говори за достойнство, култура и сдържаност. В тези случаи гневът, нервите и безмилостната строгост са знак за поражение.

Липса на единство между родителите и децата

Отглеждането на децата е най-трудното и отговорно дело на родителите в семейството. Когато децата от малки поемат по добрия път, както казваме, тогава, израствайки, стават повод за гордост на своите родители и цялото общество. Човек вижда младите издънки на дома, гордее се с тях и се радва заедно с щастливите родители. Когато обаче през трудните години на възпитанието на децата родителите не положат изисквания труд, тогава децата израстват по собствен начин. И картината, която показват с техния характер, изобщо не е хубава.

Понякога това се дължи и на самите деца, които са наследствено обременени и се противопоставят на опита на техните родители да им дадат добро възпитание. Но повечето пъти виновни за това, че децата поемат по лош път, са родителите. Защото не са внимавали колкото и когато е трябвало, за да създадат необходимите условия за тяхното нормално развитие. Тук трябва да настояваме повече.

Ние, гърците, наричаме дома огнище и искаме да подчертаем с това, че семейството топли. Чувстваме, че в дома трябва да намираме топлина и задушевна атмосфера. Истина е, че човек не намира никъде другаде топлината, която домът му дава. Колкото и да е бедна семейната обстановка, човек отморява в нея. Мъжът се връща от работа преуморен и очаква у дома да си почине душевно и телесно заедно с неговите близки. Както и домакинята се чувства сигурна в дома си и всеки ден се грижи за него. Децата, от друга страна, чувстват нуждата от дома, на който гледат като на прибежище, като на топъл парник, което улеснява отварянето на нежните пъпки на душата им. Хиляди писатели и поети възпяват с красиви думи дома и го представят като пристанище, църква и гнездо. Защото цялото семейство, бидейки съединено с една душа в много тела, създавало впечатлението за сила, изкована в наковалнята на взаимната любов и обич.

Днес обаче в много домове нещата са различни и се създава впечатление за разпад. Има огромна дистанция между децата и техните родители. Домът престана да бъде спасително пристанище за много млади хора. Там те чувстват не доволство, а досада. Очакват само как ще могат да се откъснат от дома и да прекарат повече време навън. Домът за тях не е топло огнище. Не намират в него това, което искат. Така домът днес за голям брой младежи се превърна в хотел за спане и ядене. Те държат ключа в джоба си, тръгват сутрин, идват си на обяд за ядене, излизат отново и се връщат през нощта за сън. Без никакъв контакт с другите членове на семейството. Изчезна древната традиционна картина за семейството. Обедът и вечерята вече не са свята възможност за всички негови членове да се съберат заедно, единият да види другия, да разговарят и да се пошегуват. Всичко избледня и загуби своя смисъл. Родителите са „стари” с техните ръждясали идеи и тяхното предназначение е да дават „пари за харчене” на децата и да не питат за по-нататък. Децата се превърнаха в тирани на дома с техните абсурдни претенции и щури идеи. Те предпочитат да обсъждат своите проблеми с приятелите си, а не с родителите си. Има пропаст между двете поколения, която всеки ден се увеличава.

Очевидно е, че картината, която представихме по-горе, е всичко друго, но не и картина на здраво семейство. Когато нещата стигнат дотук, тогава не можем да говорим за семейство с традиция и история. Когато всеки тръгва по своя път без да пита другия, без да се интересува от него, е очевидно, че стоим пред руини. За съжаление, цялото общество плаща последиците от тези руини.

От всичко става явно едно нещо, че семейството трябва отново да стане огнище, т.е. топло и приятно място, където големи и малки ще отпочиват, място, което ще им харесва. Това зависи от всички, и от малките и от големите. За какво да ходя вкъщи, ми казваше някога един баща, когато вместо да отморя, се изморявам душевно с ропота на жена ми и виковете на децата ми? Предпочитам да отида в кафенето, където най-малкото срещам моите приятели. Очевидно е, че, от една страна, този човек имаше право. Разбира се, и той имаше вина, защото не се беше потрудил да направи своя дом така, както си го е мечтаел. Такива оплаквания имат и децата. Затова предпочитат да остават вън от дома.

Повишаване на жизненото равнище

Навярно изглежда донякъде странно да причисляваме повишаването на жизненото равнище към причините, които пораждат кризата на съвременното семейство. Това е така, защото, напротив, икономическият разцвет дава възможност за комфортен живот. Всички, които днес създават семейство, се опитват да бъдат икономически независими, за да живеят добре и да са щастливи. Но и ние тук не искаме да кажем, че едва ли не бедността поддържа семействата, а икономическият комфорт ги разрушава. Не. Нещо подобно би било абсурдно и лъжливо. Искаме да кажем нещо друго. Искаме да подчертаем, че условията, които до голяма степен доброто икономическото състояние на повечето семейства е създало днес в обществото, могат да улеснят разрушаването на семейството и да доведат до криза. Нека видим няколко примера.

Много домове днес разполагат с автомобил, защото имат финансови възможности. Автомобилът прилича на ножа, който съобразно неговата употреба ти помага или те убива. С автомобила мъжът лесно стига до работното място, навярно и жената и цялото семейство. В почивен ден всички с него могат да отидат някъде извън града и да се насладят на чистия въздух сред природата. Какво по-красиво и хубаво нещо от това човек да гледа цялото семейство да се наслаждава на Божиите блага. Това е едната страна. Съществува обаче и другата страна, където автомобилът става изкушение, извеждайки от дома и отдалечавайки от другите мъжа или жената и сега напоследък и самите деца. Единият грабва автомобила и отива на разходка, грабва го и другият на свой ред и той прави същото и т.н. Така автомобилът става рушителен фактор. По-добре да го нямаше. Всички щяха да остават вкъщи и да имат чувство за взаимно присъствие.

Икономическият комфорт доведе в дома домашната помощница или възпитателката. Нейната цел и дело е да помага на домакинята. Да й помага, а не да я заменя. Там, където й помага, добре. Това е една много ценна помощ. Но ето, че определени пъти тя заменя домакинята. Домакинята, знаейки, че домът се намира в нейни ръце, се захваща с други занимания, които я отдалечават от дома. Така виждаме явлението, където някои госпожи спряха да се интересуват от дома си, защото за това се грижи домашната помощница, която, колкото и да е добра и честна, не може да компенсира отсъствието на майката, на истинската домакиня. Веднъж един съпруг ми каза своите оплаквания от жена си. Тя тръгвала сутрин от дома, отивала при приятелките си и се връщала на обед да обядва. Тя използвала и автомобила на мъжа, за да се придвижва. За децата се грижела детегледачката, а яденето го приготвяла домашната помощница. Човекът бил на прага на развода.

Споменах характерен пример от всекидневието, който ясно показва, че големият икономически комфорт понякога води до криза. Разбира се, никой не може да посъветва хората да хвърлят далеч парите си и да изоставят своите хубави къщи. Никой няма да се обяви срещу икономическото благосъстояние. Напротив, всички се радваме, когато семействата живеят добре и имат необходимите икономически средства, за да преживеят, да образоват своите деца и им подсигурят добро бъдеще. Не. Не са виновни материалните блага. Виновен е начинът, по който ги използваме. Приемаме, че е възможно икономическият комфорт да доведе семейната институция до криза, когато хората не са внимателни и се поддават на изкушения, които зависят повече от техните нагласи и по-малко от многото пари, с които разполагат. Виновно е не толкова щастието, колкото евдемонизмът, който ожесточава сърцата, вкаменява чувствата, дава порочни решения на човешката инициативност и отслабва семейната сплотеност. Затова казахме, че повишаването на жизненото равнище е опасност за единството на семейството.

Нашето консуматорско общество, както бива наричано, даде на хората възможности както за (вършене на) добро, така и за зло. От тях самите зависи да оползотворят тези възможности за добро, за да улеснят своето гладко съжителство в обществото. Чувствителният сектор на семейството се повлиява от тези възможности и една част от кризата се дължи на тях. Би било жалко да пренебрегнем този толкова често срещан и познат фактор, оставяйки на неговото влияние успеха на брака и бъдещето на семейството.

Отсъствието на Христос от дома

 

Причината, която сега ще отбележим, е най-сериозната и фундаментална за нашата тема. Всичко, което казахме досега – разбира се, както ние смятаме – е правилно и преди всичко основано върху реалността, но тази причина тук несъмнено заема централно място в нашата тема. Защото отсъствието на Христос и Неговия дух от много съвременни домове е причината за злополуките, които ги спохождат. Нека разгледаме ситуацията.

За много съпрузи, които създават дом и семейство, Христос е Великият Непознат. Чули са за Него, когато са били в училище или когато баба им е казала нещо в тази връзка. Не са Го почувствали до тях, нито са се сприятелили с Него. Техният живот се развива без въздействието на Неговото учение. За тях Христос сякаш не съществува. Те започват своя нов живот и се стараят да си подсигурят всичко друго, освен Христовото присъствие. Грижат се за новия дом, за неговото осветление, за мебелите, за поканените на сватбата, за сватбената процесия, за сватбеното пътешествие. Уреждат всички подробности до последния детайл. Търчат напред-назад, за да набавят това, което липсва, за да решат и най-малкия проблем, за да не се изложат. Само за Христос не мислят. Не само не мислят за Него, но дори през ум не им минава да го направят. Навярно смятат нещо такова за унизително и ретроградно. „Какво?” – казват те – „сега с тези неща ли ще се занимаваме?? Тук дом създаваме, започваме нов живот! С кръстове и Евангелия ли ще започнем? Стига, че отиваме в църква за сватбата. И това е много! Не е нужно повече. Христос няма да помогне на нашия брак. Да е жив и здрав свекърът, неговите доходи, зестрата, високата заплата!”

Така мислят много млади хора, които са се запътили към брака, с мечти и сметки без кръчмар. Защото – уви – не след дълго се вижда трагичната липса. След първите дни ентусиазмът става умерен и постепенно угасва. Нещата получават своите правилни измерения. Приземяването е последвано от констатацията за липсата на вяра в Христос сред множество млади съпрузи. Защото бурният семеен живот ги принуждава да мобилизират всички свои духовни сили за преодоляване на проблемите, които се трупат всеки ден. Но духовните сили, които не идват от извора, който се казва Христос, не са способни да помогнат или да дадат решение на проблемите. Тогава настъпва отчаянието, хаосът и разпадането (на дома).

Такава картина ни представя домът, в който не цари Христос. Картина на трагичен провал. Всеки гледа своя път. Не съществува разбирателство. Цари егоизмът, индивидуалната полза, инатът и ропотът. Никой не отстъпва. Всички искат да наложат своето мнение. Мъчат се да се наложат по всякакъв начин. В това тяхно усилие обиждат другия, засягат го, унизяват го. Сред съпрузите доминират дребнавости, които много пъти предизвикват едновременно смях и възмущение. Защото е за смях и за яд, когато човек научи за похватите, които някои съпрузи използват, за да унижат другия и да се покажат уж по-горни и по-силни. Похвати, които не са вдъхновени от християнския дух на любов и взаимно разбирателство, а от егоистичния и индивидуалистичен дух на света. Една госпожа ми казваше преди време, че мъжът й не пропускал възможността да я унижи пред очите на познатите им, оповестявайки и иронизирайки някои нейни грешки. Той създавал в тях впечатлението, че жена му стои на по-ниско интелектуално равнище от него и така се опитвал да подчертае своята интелигентност. Човекът няма никаква връзка с религията. Той е умен и успял в своята професия. Жена му, от друга страна, е уютен човек. Ходи на църква, вярва, и затова не дава място на гнева и го толерира. Ако беше някоя друга на нейно място, бракът отдавна щеше да се е разпаднал.

Има много такива примери с хора, чиито думи и дела не носят печата на Христос. Напълно различна е картината в домовете, в които цари Христос. Там всичко е благоразумно. Хората не са съвършени. Напротив, и те имат своите недостатъци и грешки. И те имат моменти на безсилие и пропуски. Но посрещат всичко със светия Христов дух, който е дух на търпимост и любов. Стават грешки, има слабости, виждат се пропуски. Но истинската любов посреща всичко със съобразителност, вещина и благоразумие. Наистина е благословен домът, който се ръководи от Христос и който върви в сянката на Неговото присъствие.

Разликата между домовете с Христос и домовете без Христос се вижда в някои характерни примери. Сега ще ви спомена два.

В едно християнско семейство синът се отклонил от правия път. Естествено родителите се обезпокоили, след като от малко дете се грижели за негово добро възпитание. Този проблем занимавал много тези добри съпрузи. Те измислили как могат да го спасят. Връзката им с един добър клирик-изповедник довела техните стъпки при него. Той чул техния проблем и се заел да помогне. Извикал детето, което познавал от години, и му дал съвети. Той употребил бащински и убедителен език, различен по съдържание от този на неговите родители. Детето чуло. В началото се инатило, но си тръгнало замислено. Вкъщи родителите му го чакали. Видели го замислено и въздъхнали. Повярвали, че виждали някаква светлина. Детето се борило със себе си. Припомнило си думите на добрия изповедник. Много мислело, променило начина на своя живот, спасило се.

В друго семейство, в което Христос отсъствал, нещата се преобърнали. Бащата имал проблеми в работата, затворил обекта, обеднял. Потърсил помощта на стари приятели търговци. Всички му отказали. „Вратите не се отварят лесно, когато нуждата чука на тях”, както би казал гръцкият народен поет. Той изпаднал в отчаяние. Разходите били много, нямало приходи. Продал каквото имал. Останал му домът. Не след дълго продал и него. Бил напълно изоставен. Обзело го отчаяние. Всички го предали. Семейството му не проявило разбиране към него. Почувствал се сам, напълно сам без помощ, без подкрепа. Изчерпал се. Един ден го намерили мъртъв. Самоубил се. Отчаянието го довело до тази отчаяна стъпка.

И двата примера са истински. Те показват последиците в случая, когато имаме присъствието на Христос в семейството, и в случая, когато Той отсъства. Както казахме, не са само тези примери. Хиляди семейства страдат и се разпадат, защото съпрузите или децата нямат Христовия дух. Те се отнасят неискрено, без страх от Бога, с дързост и с презрение към достойнството на другия, с надменно изражение, което отблъсква, с желание за кавга, с дух, който струпва облаци над съпружеския и семеен хоризонт и води до криза и развод.


Превод: Константин Константинов

Последно писмо от затвора

Октомври 29, 2018 in Начална страница, Сладкарница

Господи, благослови!

Е, довиждане, мила моя, скъпа Зинаидочка. Без съмнение аз отивам във вечността, където са Павлуша, моя брат Костя, където е Коля Вачин, където са много мои приятели. За момент се развълнувах, но сега съм спокоен. Прости ми, гълъбице моя, ако с нещо съм те огорчил или разгневил и моли се за мен, моли се усърдно, да не ме лиши Господ от Своята Небесна Обител.

Моля те, възпитавай децата ми в благочестие и чистота, за да знаят християнската Божия вяра и молитва. Вярвам, че Божията Майка ще ти даде препитание. Ще се моля оттам Господ да ти даде сили, само те моля, не роптай и се надявай на Божието милосърдие; така трябва и това е най-доброто за теб.

Продай златния часовник от моя дядо и купи с парите дърва. Продай мебелите от кабинета ми или одеялото и дай в Петровское 147+192 рубли.

Гълъбице моя Зинаидочка, още веднъж моля за твоето миролюбие, може би, за децата е по-добре да растат в недоимък, отколкото ако съм при тях. Погрижи се за пенсията, подай молба пред Светейшия, когато се оправи всичко, тогава ще ти дадат. Но вярвай ми, не си струва да се грижиш прекалено за този живот. Дълго чаках смъртта и почувствах цялата суета на този свят.

Не забравяй и майка ми. Прегръщам моите мили и скъпи баба и дядо, освен ако и те не дойдат с мене. Благодаря за грижите им за мене. Скъпа ми бабо, аз отивам при Павлуша, той беше по-млад от мен, но умря по-рано, а аз съм по-грешен от него, затова Господ ми подари повече време, за да се покая. Молете се за мен, скъпи мои, вярвайте в Бога, изучавайте Светата Библия, ежедневно се молете за вашия баща, раб божий Николай, Господ да ми прости и да ми даде Небесната Си радост!

Костя и Лена, бъдете целомъдрени! Когато пораснете, мама ще ви обясни всичко, което е нужно. Дечица мои, винаги бъдете послушни на майка си и винаги помнете, че сте деца на проповедник на Божията вяра и християнската истина и не ви подобава да живеете като нехристияни. За майка ви ще бъде много трудно да се оправя сама, затова, доколкото е възможно, не бивайте претенциозни към храна и напитки; най-вече, бъдете святи. Деца, не играйте карти, не пийте силни питиета, винаги казвайте истината, или ако не можете, поне казвайте, че няма да отговорите. Бъдете винаги благодушни и не унивайте в този живот. А колкото до мен, винаги се молете за мен, всеки ден до края на живота си, моля ви никога да не забравяте за това.

Прегръщам ви и ви целувам с последната си земна целувка, Господи, сподоби да бъде и с небесна такава. Спокойно ми е на душата, наистина. Все едно чакам да заспя.

Когато си в беда, гълъбице моя, обръщай се към владиката Антоний. Но най-важното, не унивай, не плачи, не тъгувай.

Довиждане, горещо обичащия всички вас, Коля.

Прощавай, Аня, чичо Коля. Помоли Николай Николаевич да се моли за мен, да ми прости и да се моли за мен.

Благославям децата: Костя с преподобния Серафим, Леночка със св. Николай Чудотворец, а тебе, скъпа моя, с образа на “Изискване за погиващите”.

 

Източник: Православное слово

Диалог с един млад атеист

Октомври 26, 2018 in Видео, Начална страница





ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА

Октомври 25, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?

За разрушителната тъга

Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.

Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.

Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.

Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.

Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.

Да заспиш и да се събудиш в рая

Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.

Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.

Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.

Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.

„Аз обичам своята тъга“

Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?

Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.

Да променим нагласата

Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.

При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.


Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Мъчениците, пострадали за Христа от безбожната власт в СССР и в България

Октомври 22, 2018 in Начална страница

Тази статия, в чието написване взе участие и дякон Георги Максимов, служител в Българското подворие в Москва, има по своя замисъл не само информативен характер. Това е преди всичко призив към Светия Синод на БПЦ и вярващия народ да предприемат практически стъпки за канонизирането на българските новомъченици, пострадали от комунистическия режим. В много други Поместни църкви тази канонизация вече е факт.

 

В статията ще бъде показано, че няма никакви обективни пречки за прославата на подвига на свещенослужителите, пострадали в България. Страданията и смъртта, претърпени от тях за Христа, са същите като при новомъчениците, вече прославени от другите Църкви, и затова българските новомъченици не са заслужили с нищо пренебрежителното отношение към своя подвиг от страна на собствения си народ и Църква.

«Гонението ще свърши и Православието отново ще възтържествува. Днес мнозина страдат заради вярата, но това е пречистване на златото в духовната пещ на изпитанията. След това ще има толкова свещеномъченици, пострадали за вярата Христова, колкото не помни цялата история на християнството» [1]. Тези думи, казани от митрополит Серафим (Чичагов) през 1937 г., малко преди да бъде разстрелян, се оказаха пророчески.

И наистина, след освобождението от комунистическо иго Православната църква канонизира много свои мъченици ― сред тях и самия митрополит Серафим. Прослава на новомъчениците, пострадали заради Христа по времето на безбожната власт, се извърши в Руската, Грузинската, Сръбската и Полската поместни църкви.

В Българската православна църква до този момент не е прославен нито един новомъченик, въпреки че репресии от страна на комунистическата власт е имало и тук ― известни са имената на репресирани свещенослужители и монаси, някои от които са хвърлени в затвора, а други убити. Сред българските християни се пази благоговейната памет за тези страдалци, изучават се обстоятелствата на техния живот и смърт и се обсъжда въпросът за необходимостта на тяхната канонизация.

Ние решихме да дадем скромния си принос за дискусията по този важен въпрос и да разкажем за подвига на вече прославените новомъченици, съпоставяйки го с известните сведения за пострадалите български свещенослужители, а също и да хвърлим светлина върху някои обстоятелства на мъченическия подвиг в условията на комунизма като цяло.

Между другото, трябва да се отбележи, че в сонма на руските новомъченици и изповедници има хора с различен етнически произход, в това число и един етнически българин ― свещеномъченикът Виктор (Киранов) (+1942).

I

Съществуват някои стереотипни представи за мъченичеството, които пречат на правилното осъзнаване и оценяване на подвига на новомъчениците. Например, някои хора смятат, че мъченик може да бъде наречен само онзи, който е загинал от ръцете на гонители, изрично деклариращи, че го убиват заради християнските му убеждения. Ако убийците заявяват, че са го убили по някакви други причини, например за престъпления срещу държавата, то това не е мъченичество.

За повърхностния поглед това може да изглежда убедително, но всъщност тук е налице съществена подмяна. Защото тази постановка на въпроса предполага, че не собствените думи, дела и състояние на духа на мъченика го правят мъченик, не неговото мъжество и вярност на Христос, а само намеренията на неговите убийци, като за тези намерения трябва да се съди по думите на самите убийци.

Подобен подход е несъстоятелен не само по принцип ― защото никъде в църковното предание няма да намерим случай, в който Църквата, определяйки някого като мъченик, да се е ръководела при това от свидетелството на мъчителите му, ― той е несъстоятелен и исторически. Да, в древността е имало случаи, когато самите убийци и гонители са заявявали изрично, че преследват даден човек само за това, че е християнин. Както гласи един от едиктите на Диоклециан: «за да изчезне самото име християни». Но дори по езическо време такава «принципност» не е била свойствена на всички гонители, и често пъти християните са били убивани не заради вярата им, а просто защото са отказвали да принесат жертви на боговете или на идола на императора, което се е разглеждало почти като държавна измяна.

Ако обърнем внимание на това, как са обяснявали действията си вдъхновителите на разпъването на Христос, ще видим в думите им същата риторика за политическа неблагонадежност и престъпление срещу държавната власт: «ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря» (Ин. 19:12).

По същия път вървяха и комунистическите гонители през ХХ в. Те съзнателно се стараеха да оформят черното си дело тъй, че то да не изглежда като гонение по религиозен признак; за тази цел преследванията на новомъчениците бяха оформяни като наказания за държавни престъпления. Ето защо например в делата на руските новомъченици най-често срещаните словосъчетания са «народен враг», «контрареволюционна дейност», «противодействие на акциите на съветската власт» и т.н.

Можем да получим представа за начина, по който комунистите се изхитряваха да припишат на християните разнообразни «държавни престъпления», от житията на руските новомъченици. По-долу ще дадем няколко реални примера, завършили със затвор, а понякога и с разстрел.

Свещеномъченик Матвей (Александров) бил безкористен човек. Той не вземал пари за требите, които извършвал, и изобщо се изказвал пренебрежително за парите. Вследствие на това той бил арестуван, задето «водел в храма контрареволюционна пропаганда срещу съветските пари и отказвал да ги приема» [2]. Свещеномъченик Михаил (Самсонов) уж искал чрез биенето на църковната камбана «да откъсне избирателите от участие в изборите» и «привличал отделни активисти от селото към църквата, като ги черпел с водка» [3]. Свещеномъченик Пьотр (Рождествин) пък «протакал църковната служба, за да попречи на работата в полето» [4].

Арестували свещеномъченик Илия (Бенемански) и не намерили нищо компрометиращо у него, но затова пък открили в дома му 45 рубли в дребни монети и въз основа на това го обвинили, че «умишлено задържал при себе си дребните монети, за да пречи на редовното парично обръщение» [5].

Свещеномъченик Константин (Некрасов) се оказал виновен за това, че, отбелязвайки в календара числата по стар стил, случайно написал цифрата «8» върху снимката на Сталин, което било оценено като «враждебно отношение към съветската власт и ръководителите на партията» [6]. Научили, че свещеномъченик Димитрий (Остроумов) дава лекарства на някои енориаши и го обвинили, че се «занимава с нелегално лечение на болни» [7]. За свещеномъченик Йоан (Покровски) твърдяли, че дома му посещават странстващи свещеници и че уж вследствие на това била пренесена заразна болест върху селските коне и свине [8].

Преподобноизповедник Рафаил (Шейченко), говорейки по време на проповед за живота на св. Йоан Дамаскин в двореца на халифа, казал: «Ние дори не можем да си представим онзи източен древен разкош, с който са били заобиколени източните владетели». За това си изречение той бил обвинен от следователя: «В тази проповед вие, сравнявайки живота на Йоан със съветската действителност, се изказахте клеветнически за материалното благополучие на трудещите се в СССР» [9].

Не е трудно да се види, че тези обвинения имат явно нагласен характер и са само прикритие за истинския стремеж на комунистите: да унищожат Църквата, да я лишат от свещенство и монашество на всяка цена. Ние съзнателно дадохме толкова много примери, за да стане ясно, че тук става дума не за изключения, а за едно системно явление. Фактите показват, че на репресии са били подлагани тъкмо дълбоко вярващите православни християни, репресивните служби са ги избирали според критерия за религиозна принадлежност, а обвинението е било нагласявано често вече след самия арест ― въз основа на поведението по време на ареста или на казаното по време на разпитите или в килията за предварително задържане. Първо набелязвали човека, а след това му измисляли «дело». Както казал свещеномъченик Григорий (Раевски), «поискат ли да ни хвърлят в затвора, ще го сторят и ще намерят в какво да ни обвинят независимо от всякакви закони» [10].

А в България е имало случаи, когато комунистите устройвали съдилища и произнасяли присъди чак след като обвиняемите са били вече убити. Например свещ. Йоан Тодоров бил арестуван на 13 октомври 1944 г. и пребит до смърт, а на 16 април 1945 г. в Плевен бил свикан съд, който post factum го обвинил и осъдил на разстрел [11] . Същото се случило и със свещ. Рафаил Раев. На 9 септември 1944 г. партизаните го хванали, докато се прибирал у дома, и го закопали жив, а на 2 март 1945 г. Плевенският народен съд го осъдил задочно на смърт [12]. Ясно е, че не можем да се отнасяме сериозно към подобен вид «социалистическа законност» и към обвиненията, отправяни срещу новомъчениците – това е само опит да се оправдаят вече извършените беззакония и да им се придаде лустро на законност.

Да се отнасяме сериозно към тези нагласени, тенденциозни, набързо скалъпени обвинения срещу новомъчениците означава да вярваме съзнателно на лъжите срещу тях. А приемем ли за истина тези обвинения, започнем ли да се съмняваме в мъченическия венец на пострадалите, то целта, заради която са били измисляни тези лъжи, ще бъде достигната. По време на един разпит следователят го заявил направо на свещеномъченик Николай (Кобранов), казвайки му с насмешка: «Не се тревожете, светец няма да ви направим» [13].

А красноармейците, които водели на разстрел свещеномъченика Варсонофий (Лебедев), му се подигравали: «Не бързай, ще успееш да стигнеш в Царството Небесно!» На връщане пък казали на енориашите, които тичали към мястото на разстрела: «Тичайте, тичайте! След три години на мощи ще стане!» [14].

За разлика от древните гонители-друговерци, комунистическите гонители от ХХ в. в Русия и България били възпитани в православна среда и знаели какво е един мъченик за Църквата. Знаели го не само редовите палачи, пазачи и следователи, но и хората, които замисляли репресиите, давали им зелена светлина и необходимото юридическо оформяне. Не можем да не отчитаме това обстоятелство при разглеждане на въпроса за канонизирането на новомъчениците на комунистическия режим.

Връщайки се към темата «обвинения», трябва да посочим и съвсем цинични случаи, като този на свещеномъченика Василий (Преображенски), който бил арестуван и осъден на десет години трудов лагер за «клевета срещу политиката на съветското правителство». Тази «клевета» се състояла в думите му, казани на енориашите: «Съветската власт хваща виновни и невинни и ги хвърля в затвора за нищо, та и мен, ето, ще ме арестуват и ще ме хвърлят в затвора» [15].

Нерядко следователите дори не са си давали труд да търсят нещо осъдително в действията на подсъдимите, а сами им измисляли «престъпленията». Тъй, свещеномъченик Виктор (Киранов) бил заедно с група свещеници обвинен в подготвянето на терористичен акт – уж че искали да отровят кладенците в деня на изборите [16]. Свещеномъченик Сергий (Покровски) бил обвинен през 1937 г., че «провеждал систематична контрреволюционна агитация и възхвалявал Хитлер и фашистка Германия» [17], а свещеномъченик Николай (Заполски) – че уж бил казал: «Скоро от Италия ще дойде папата и ще изпрати всички комунисти в ада… Скоро папата ще отмъсти за нещастните селяни» [18].

Отношението на новомъчениците към обвиненията, отправяни срещу от тях от комунистическата власт, се изразява добре от думите, написани от свещеномъченика Сергий (Гортински) върху протокола на разпита: «Това, в което ме обвиняват, не признавам, защото то е явна лъжа» [19]. «Вина срещу властта не знам да имам» [20], свидетелствал пред следователя свещеномъченик Сергий (Бажанов). А свещеномъченик Сергий (Флорински) в края на протокола на разпита написал: «Вината ми е само в това, че съм свещеник, за което се и подписвам» [21].

«Не се признавам за виновен» – тези думи минават като червена нишка през всички протоколи на разпитите на руските новомъченици.

Същото виждаме и при българските свещеници, репресирани от комунистите. За невинността си свидетелствал пред съда отец Александър Дянков [22], а отец Ангел Хубанчев [23] в деня преди разстрела написал на роднините си писмо с красноречивите думи: «Оставам невинен пред закона, по който ме съдят; виновен съм само пред Бога. Господи, прости ми!»

Мъчениците не приемали да «признаят» престъпленията, които им приписвали гонителите, защото едно такова съгласие би било форма на лъжесвидетелство. Този отказ изисквал голямо мъжество, защото обикновено следователите се опитвали да изтръгнат от подсъдимите «признание» с бой и изтезания, поради което някои мъченици дори не дочаквали присъдата ― имало мнозина като свещеномъченик Василий (Канделябров), които умирали от травмите, получени в кабинета на следователя.

Съветските съдилища и следствени органи се отнасяли без особено внимание към твърдите и непреклонни изявления на новомъчениците за тяхната невинност, но за Църквата свидетелството на самите мъченици за себе си има решаващо значение и не може да бъде пренебрегвано или поставяно по значимост по-долу или дори на едно ниво със свидетелството на репресивната машина на атеистичната държава.

II

Някои могат да кажат за комунистическата епоха: та нали тогава на репресии са били подлагани не само свещениците. По същия начин са страдали и хората, заемали при предишния режим офицерски длъжности в полицията и армията, критикували публично марксизма и изобщо всички, подозирани в политическа неблагонадеждност. И те са били изтезавани, хвърляни в затвора, екзекутирани, като някои от тях проявили голямо мъжество и борбеност. Значи ли това, че всички те трябва да бъдат канонизирани?

Не, защото мъченик според православното разбиране става не всеки, който е пострадал и е бил несправедливо убит, а само онзи, който е поел по пътя на страданието именно заради своята вяра и служение на Христос.

Светите отци казват, че «Бог цени делата според намеренията» (преп. Марк Подвижник. Слова, 1.184) и че «във всичките ни дела Бог гледа намерението ― правим ли го заради Него или по друга някаква причина» (преп. Максим Изповедник. Глави за любовта, 2.36).

Тоест нравственото и духовното достойнство на дадена постъпка се определя от намерението, с което тя е извършена. Християнската милостиня се различава от хуманистичната филантропия именно защото се върши в името на Христос и заради Христос, въпреки че външно те могат да изглеждат еднакво ― и в единия, и в другия случай хората дават парите си на нуждаещите се. Християнското целомъдрие се различава от половото въздържание, практикувано поради психологични или физиологични причини, тъкмо защото се върши заради Христос, за да се изпълнят Неговите заповеди ― въпреки че формално и в двата случая виждаме едно и също избягване на блудството. Постът се различава от вегетарианството тъкмо с това, че се върши заради Христос, в Негова памет и като подражание на Неговия пост. Вегетарианецът, въздържащ се от животинска храна, не посвещава това въздържание на Христос, не очаква от Него награда, и съответно не получава никаква духовна полза от своето въздържание нито в този, нито в бъдещия живот ― въпреки че, разбира се, може да получи временна телесна и душевна полза.

Тъй и мъченичеството се различава от всяка друга мъжествена и героична смърт именно по своята посветеност на Христос: «който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси» (Mк. 8:35).

Има определена логика в начина, по който комунистическата власт е избирала своите жертви. Бившите полицаи и офицери отивали на дръвника отчасти като отмъщение ― в качеството си на врагове, с които до неотдавна се е водела въоръжена борба, ― а отчасти и като превенция срещу хора, които биха могли да оглавят една евентуална въоръжена съпротива. Интелигенцията била преследвана, за да се премахнат евентуалните умни критици, които биха могли да дадат идеологическа обосновка на свалянето на комунистите от власт. Казаното важи в една или друга степен и за другите категории репресирани лица, с изключение на случайните жертви.

Но то не важи за свещенството. Както знаем, Църквата, следвайки заповедта «да се подчинява и покорява на началства и власти» (Тит. 3:1), е запазвала лоялност към комунистическата власт (както и към всеки друг режим, в чиито рамки е била принудена да съществува) и е призовавала чедата си към подчинение, а не към бунт. Да, имало е случаи на открита критика на властта от страна на едни или други свещенослужители, но не това е било истинската причина за арестите, защого репресиите се стоварвали не само върху критикуващите: мнозина от пострадалите на са се изказвали никога срещу властта. Тъй било и в Съветския съюз, и в България.

Може да се посочи примерът на свещеномъченик Пьотр (Петриков), който заявил по време на разпита си: «Винаги съм изпълнявал всички засягащи ме законови наредби – не знам нито един случай да съм нарушил някоя от тях. Ползвам се от свободата да вярвам в каквото искам според основния закон на страната – конституцията… Църквата не е от този свят. Моите интереси са чисто духовни: да получа благодатта и да придобия съвършенствата, които притежава Бог, в Когото вярвам. С политически въпроси никога не съм се занимавал и не разбирам нищо от тях. Подчинявам се на властта по съвест и съм готов да жертвам за нея всичко, което имам, ако трябва. Само вярата си в Бога не мога да жертвам по никой начин» [24].

Че тъкмо такива хора били арестувани, хвърляни в затвора и разстрелвани, означава, че това се вършело тъкмо заради онова единствено нещо, което те не могли да жертват.

В своите антирелигиозни гонения комунистите преследвали дори хора, които изобщо не можели да бъдат заплаха за тях. Например свещеномъченик митрополит Серафим (Чичагов) бил в момента на ареста си отдавна оттеглен от всякаква активна дейност, имал навършени осемдесет и пет години, бил прикован към леглото; по време на ареста го изнесли на носилка и го доставили с кола на «Бърза помощ» в Таганския затвор, след което го осъдили на смърт и разстреляли. По същия начин и свещеномъченик архиепископ Алексий (Белковски) бил толкова болен, че не можел да се придвижва самостоятелно; той бил на деветдесет и пет, когато дошли служителите на НКВД и го изнесли върху чаршаф. В затвора той не доживял дори до края на следствието.

Има ли някаква рационална необходимост в това да издирваш и да влачиш в затвора болни старци, отдавна оттеглили се от всичко, доизживяващи последните си дни? Та те не били вече действащи архиереи, никъде не се изказвали, никаква литуратура не издавали, не вършели никаква публична дейност, а вследствие на телесната си немощ дори не извършвали богослужения. Каква заплаха представлявали те за съветската власт? С какво биха могли да й навредят? Очевидно е, че единствената причина за преследването им било това, че принадлежали към служителите на Църквата Христова.

Комунистите възприемали религията като конкурираща идеология, чието съществуване пречи на тоталното разпространение на безбожното им учение. Тъкмо поради това те се борели с нея по различни начини, единият от които бил тъкмо този – репресиите и убийствата на най-изтъкнатите свещенослужители, монаси и миряни. По този начин те ги преследвали именно заради вярата им [25], въпреки че се опитвали да прикрият това с политически и дори углавни обвинения.

Впрочем, има запазени свидетелства за открити изявления на гонителите, че преследват именно християнската вяра. Свещеноизповедник Зиновий (Мажуга) си спомнял: «През 1936 г. ме арестуваха и без да ми обяснят в какво ме обвиняват, ме държаха няколко месеца в ростовския разпределител. Веднъж попитах следователя: «Добре де, в какво е вината ми, за какво ме обвинявате?» Следователят мълчаливо посочи расото ми» [26].

Още един пример. Когато един благочестив селянин, Дмитрий Клевцов, бил изправен през 1929 г. на съд, съдията го попитал, знае ли за какво го съдят. «Сигурно защото не съм се харесал на някого», казал Дмитрий. Тогава съдията му казал откровено, че го съдят заради вярата му и заради някогашната му заможност. «Откажи се от вярата, встъпи в колхоза, и няма да те съдим. Ще ти дадем работа, дори ще те направим началник на малка комуна, ще ръководиш». На това Дмитрий отговорил: «Тъй ли? За вярата ли ще ме съдите? Съдете ме, винаги съм готов» [27].

III

Ако разгледаме обвиненията срещу свещениците, пострадали от комунистическия режим в България, ще видим, че типологически те са същите като онези, които комунистите отправяли срещу руските, сръбските и полските новомъченици.

В България най-характерно за първите следвоенни години било обвинението в сътрудничество с полицията на стария режим. Свещ. Борис Вълканов бил осъден на смърт като «предател» и «полицейски доносник» [28]. Свещ. Александър Дянков бил обвинен в сътрудничество с фашисткия режим. За същото обвинявали и свещ. Рафаил Раев, твърдейки, че той уж заедно с други хора «доброволно следял и донасял за придвижванията на партизаните».

Същите обвинения и по същото време комунистите отправяли и срещу сръбските новомъченици, например срещу свещеномъченик Йоаникий (Липовац) и свещеномъченик Лука (Вукашевич), както и срещу холмските и подляшки мъченици, прославени от Полската православна църква. Подобни обвинения били отправяни и срещу руските новомъченици. Тъй, свещеномъченик Василий (Смоленски) бил осъден на разстрел през 1942 г. по обвинение в «предателство» и «помагачество на германците», временно окупирали селото му, въпреки че светецът категорично отрекъл тази клевета. И свещеномъченик Матвей (Крицук) бил през 1950 г. арестуван, задето уж бил помагал на германците по време на войната.

Струва ни се, че най-изчерпателен отговор на всички подобни обвинения може да се намери в думите на свещеноизповедник Николай (Лебедев): «Обвиняват ме, че съм бил свързан с царската политическа полиция, че съм бил уж неин агент, служител, разузнавал съм къде ще има митинги, следял съм ораторите и след това съм ги предавал на правителството. Това твърде тежко, чудовищно обвинение ме възмущава до дън душа като несправедливо и абсолютно неотговарящо на действителността. Решително заявявам, че никога не съм имал връзки с царската политическа полиция, не съм бил на нейна служба, не съм се занимавал с шпиониране, пък и не бих могъл да го върша, защото това противоречи и на моите убеждения, и на моята дейност, и на онези взаимоотношения, които се установиха от самото начало на моето служение в енорията между мен и гражданската власт» [29].

IV

В България звучали и други обвинения, разбира се. Архимандрит Калистрат (Наков) бил обвинен, че е извършвал панихиди на гроба на цар Борис [30]; йеромонах Макарий (Апостолов) – че пречел на провеждането на акциите на «народната власт» и че организирал екскурзии до Рилския манастир, «за да насажда религиозни чувства у хората» [31]; свещ. Григор Попалександров – че уж проповядвал империалистическа идеология и агитирал хората да излизат от ТКЗС [32]; свещ. Цветан Диковски – че уж бил член на «фашистка организация, планираща да унищожи партийните ръководители на Бяла Слатина» [33]; свещ. Ангел Хубанчев – че уж «от 1941 до 1944 г. разпространявал по време на молебените, проповедите и изказванията си фашистки идеи».

Всичко изброено намира паралели в житията на вече прославените от Църквата новомъченици. Свещеномъченик Владимир (Лозин-Лозински) бил осъден на десет години лагер за служене на панихиди за царя-страстотерпец Николай II и неговото семейство. Мъченик Йоан (Емелянов) бил обвинен, че «с контрареволюционна цел прославял гроба на починалия йеромонах Аристоклий, организирал поклонения на него» [34], свещеномъченик Димитрий (Плишевски) – че участвал в «бунтовна шпионска организация» [35]. Преподобномъченица Ирина (Фролова) била арестувана по обвинение в съпротива срещу акциите на съветската власт на село. Мъченика Йоан (Малишев) обвинили в «системно водене на контрареволюционна фашистка агитация» [36]. Срещу мъченик Никифор (Зайцев), както и срещу мнозина други, било отправено обичайното обвинение в агитиране срещу колхозите като «антихристово начинание», без дори да обърнат внимание на факта, че самият той бил колхозник.

Трябва да се каже, че е имало и една категория обвинения, по които мъчениците са признавали «вината» си – когато ги обвинявали в несъгласие с комунистическата идеология и критика на антирелигиозните и антицърковни действия на властта. Например мъченица Олга (Кошельова) на въпроса на следователя: «Казвала ли сте, че съветската власт арестува невинни свещеници и затваря църквите противно на волята на вярващите?», смело отговорила: «Да, казвах това; и сега, след като видях как ме арестувахте без вина, още веднъж повтарям, че съветската власт хвърля без вина в затвора свещениците и вярващите» [37]. А на преподобномъченик Вартоломей (Ратних) следователят прочел показанията на свидетел, който бил чул от него думите: «Да, всичко плаче, светът плаче и още дълго ще плаче», и попитал: «И защо плаче светът?» Светецът отговорил: «От страданията, които му е причинила съветската власт», но не се съгласил, че това е контрареволюционна агитация: «Та това си е самата истина; казвам това, което е, което виждам» [38].

Могат да се дадат още примери от разпитите на новомъчениците: «Не съм враг на съветската власт… но съм против антихристиянската политика на тази власт, а също и на материализма като учение, отричащо религиозната идея» (свещеномъченик Владимир (Пичулин) [39]; «материалистичното учение не признавам изобщо и го смятам за враждебно на моя светоглед. Затова не съм съгласен с действията на комунистическата партия в страната ни, когато тя налага своя светоглед на другите граждани, мислещи по друг начин» (свещеномъченик Владимир (Сперански) [40] ; «на всички акции на съветската власт гледам като на гняв Божи, и самата тази власт е наказание за хората… трябва да се молим на Бога и да живеем в любов – само тогава ще се отървем от нея» (преподобноизповедник Севастиан (Фомин) [41] .

Същото може да се види и в протоколите на разпитите на свещениците, пострадали в България. Тъй, свещ. Григор Попалександров казал: «Признавам, че съм имал изказвания, които не отговарят на мнението на властта… Марксизма възприемам като цялостен светоглед, насочен към унищожаване на вярата в човека, докато капитализмът позволява на човешката личност да се придържа към християнското учение; по този начин човекът живее не само с проблемите на икономиката, а с потребностите на духа и по-точно с вярата в Господа». Можем да напомним и за архимандрит Калистрат (Наков), арестуван, освен всичко друго, и заради публичното си осъждане на несправедливите смъртни присъди, издавани от комунистическата власт, и заради изказванията си срещу национализирането на манастирските имоти.

V

Някои смятат, че не трябва да наричаме мъченици християните, пострадали заради явното си несъгласие с комунистическата идеология, критикували и нея, и антицърковната политика на комунистическата власт. Според тях тези свещенослужители са пострадали не заради Христос, а заради политическата си дейност и затова уж не могат да бъдат светии. Ако бяха уж само служели литургия, никой нямаше да ги арестува, хвърля в затвора, разстрелва.

Но това гледище е чуждо на Църквата. То би било отчасти справедливо, ако ставаше дума за критика на онези политически акции на властта, които нямат отношение към религията. Но нали новомъчениците са говорели не за това – те са критикували безбожната идеология и антирелигиозните действия на властта. И с това са изпълнявали пастирския си дълг, точно както и мъчениците от древността.

Например през II в. бил арестуван и изправен пред съд св. мъченик Аполоний. В присъствието на множество свидетели префектът Теренций заявил на светеца, че според законите на империята и указа на императора той трябва да «принесе жертва на боговете» и да се «закълне във Фортуната на светлейшия Комод». «Голямо безчестие е да се пада по очи пред нищожни създания и би било долно раболепие да се боготворят неща, които не струват това. Глупци са били онези, които са създали идолите, и още по-неразумни са онези, които ги боготворят и ги почитат», отговорил светецът (Апология, 16). А когато префектът попитал: «Не знаеш ли, че според решението на сената не трябва да има християни?», мъченикът казал: «Решението на сената не може да отмени решението на Бога. Защото хората, които лекомислено мразят и убиват онези, които постъпват добре, са в много отношения далеч от Бога» (Апология, 24).

Не е ли това критика на правителствените разпоредби? Пряко неподчинение на властта и нейните закони? Явно изказване срещу идеологическите основи на държавния строй?

А когато един друг светец от същия век, Аристид, пише в своята апология до Адриан, езичника-император на езическата империя, че езичниците са «допуснали смешни, глупави и нечестиви твърдения, зовейки несъществуващи богове в съгласие с лукавите си въжделения», и че «езичниците се заблуждават и мамят сами себе си, понеже, вървейки в тъмнина, като пияни, се събарят едни други», какво е това, ако не критика на държавната идеология?

И отново, когато св. Юстин Мъченик в своята втора апология до римския сенат, протестирайки срещу гоненията срещу християните като нещо, което «безразсъдно се върши от вашите управници навсякъде», заявява, че «злите демони, винаги враждуващи срещу нас, настройват управниците ви да ни преследват с такъв бяс, сякаш са полудели», и ги нарича «беззаконници», нима това не е могло да бъде оценено от езичниците като «враждебно отношение към властта и ръководителите» и «противодействие срещу акциите на властта»?

Светците се подчинявали на властта, не вдигали въстания срещу нея, плащали данъци, изпълнявали предписаните закони – но не могли да мълчат за факта, че насажданата от безбожната държава идеология е лъжа, а гонението срещу Църквата е грях и беззаконие. Тъй постъпвали не само древните мъченици, живяли сред езичници, но и новомъчениците, живяли под комунистическо иго.

Но, разбира се, не трябва да изпадаме в другата крайност и да отъждествяваме мъченичеството и политическото дисидентство. Отношението на мъчениците към политиката като цяло е могло да бъде различно, могло е да варира до известна степен и отношението към комунистическата власт – от рязко неприемане до спокойно търпение. По разбираеми причини не е могло да има само искрено съгласие, защото, както е отбелязал по време на разпита преп. Леонтий (Стасевич), «ако свещеникът попадне под влиянието на комунистите, под влиянието на материалистическите убеждения, той вече няма да бъде свещенослужител» [42].

Мъченичеството се определя не от политическите възгледи на пострадалия, а от неговата вярност на Христос. Образец за такава вярност е начинът, по който страдалците са изминали всички етапи на своята Голгота и христоподобието, показано от тях на всеки такъв етап.

VI

Някои смятат, че кръстният път на мъчениците и изповедниците започва от момента на ареста им. В действителност това е ставало много по-рано. Може би това не важи за цялото време, през което на власт са били комунистите, но е справедливо поне за периодите на особено силни гонения.

Дори само за да служиш добросъвестно по време, когато и държавата, и значителна част от населението се отнасят рязко негативно и презрително към това, което вършиш, когато постоянно идват новини за арестувани, осъдени, разстреляни свещеници, трябва приложиш немалко усилия, за да не допуснеш мисли за сваляне на расото или поне за бягство.

Скоро след първите години и дори месеци от началото на революцията свещениците в съветска Русия разбрали много добре в какви условия живеят и каква заплаха тегне постоянно над тях. Мнозина тогава постъпвали като свещеномъченик Яков (Маскаев), който предварително си бил подготвил торба с всичко необходимо за затвора. Някои овреме изпращали семействата си на друго място и живеели отделно от тях, за да не им навредят, както направили свещеномъченик Николай (Лебедев) и свещеномъченик Йоан (Великов).

Нима тази решимост и тези жертви, направени още преди ареста, не свидетелстват за изключителната преданост на новомъчениците към Христос? Може би това все още не е самото изповедничество, но безусловно е първата крачка към него.

Мъчениците на Руската православна църква първи пили от чашата на страданията, приготвена от безбожната власт, и със своите страдания и смърт предупредили православните християни в България, Сърбия, Румъния и Полша какво следва да очакват в случай, че комунистите дойдат на власт.

Наясно с това са били и българските свещенослужители, пострадали през онези години: Неврокопският митрополит Борис (Разумов) през 1944 г. говорел открито пред всички за Сталиновите гонения срещу вярата, а свещ. Петър Дивизиев още през 1940 г. публикувал книга «СССР без маска», в която подробно описал репресиите срещу свещенството и страданията на руските новомъченици [43]. Наясно с това са били, разбира се, и останалите страдалци. Още повече, че и до идването си на власт българските комунисти вече били успели да се покажат: свещ. Николай Грънчаров бил убит от партизаните през 1943 г. – повече от година преди смяната на властта [44].

Свещенослужителите знаели какво ги очаква; мнозина можели да избягат, а някои дори били настойчиво подтиквани към това от приятели и близки. Свещеномъченик Сергий (Кротков) бил предупреден за готвещия се арест, но продължавал да служи невъзмутимо в храма, отхвърляйки съветите на своите роднини да се спаси с бягство. «Какво – казвал им той, – хората ще дойдат да се молят, а аз ще се окажа дезертьор, предал Бога и паството си?» Така той останал да служи до самия си арест, след който последвал разстрел. А свещеномъченик Фьодор (Недосекин) отговарял на подобни съвети: «Абе и един ден да е, ама да е мой – и то пред Божия престол!»

Същото виждаме и в България. В началото на деня, в който бил убит свещ. Борис Вълканов, някакви хора предупредили дъщеря му Мария, че баща й ще бъде арестуван. Тя веднага му съобщила за това, но отецът останал невъзмутим и не се опитал да избяга от кръста, който му бил отреден. По същото време близките на свещ. Йоан Тодоров му сочели заплашващата го опасност и му предлагали да избяга в Румъния. Но отец Йоан отказал с думите, че не може да живее без паството и храма си. И останал да служи до момента на ареста, след който го пребили до полусмърт и закопали жив в земята.

Нима не сияе в тези постъпки светлината на христоподобна смелост и саможертва? Нима от този съзнателен избор в полза на непоколебимата вярност към Църквата Христова не се вижда, че служенето на Христос е било за тези страдалци по-ценно от самия им живот? И ако светът се възхищава дори от воините, останали въпреки смъртната опасност на поста си и изпълнили дълга си, то как да не се възхитим от подвига на тези воини Христови и да не им отдадем дължимото?!

Ако по онова време е било необходимо мъжество дори само за да останеш честен и добросъвестен пастир, то колко ли по-голяма смелост се е изисквала, за да издигнеш глас в защита на вярата и Църквата! Нима когато митрополит Борис (Разумов) пишел открити протести срещу безчинствата на комунистическата власт в Неврокопска епархия, той не разбирал до какво могат да го доведат те? Нима когато архимандрит Калистрат (Наков) се изказвал срещу национализацията на манастирските имоти, той не знаел с какво го заплашва това? Нима когато йеромонах Макарий (Апостолов) изпратил през 1958 г. до редакцията на в. «Правда» изобличително писмо по повод на публикуваната там антихристиянска статия, той не бил наясно какво ще последва?

Може би за днешните хора това не е толкова очевидно, но по онова време да се изкажеш публично или да напишеш дори една дума срещу действията на властта съвсем не е било същото, което е сега. Особено ако тази дума е изхождала от човек с расо. Разбира се, и митрополит Борис, и отците Калистрат и Макарий са се досещали, че безбожниците няма да оставят изказванията им без последици.

Като руски паралел можем да посочим постъпката на свещеномъченик Димитрий (Овечкин), който се съгласил на публичен диспут с лектор-атеист, въпреки че хората го разубеждавали и предупреждавали, че след това ще бъде арестуван. Но св. Димитрий отишъл на диспута и защитавал християнската вяра, след което наистина бил арестуван и осъден.

В посочените примери виждаме това, което може да се види при всички православни мъченици от всички епохи – ревност за вярата и липса на страх от хората. Те показват, че за тези страдалци любовта към Божията правда е била по-скъпа от самия им живот. Това е изповедничество още преди ареста.

VII

Следващият етап на Голгота е арестът и следствието. За един неподготвен човек дори обикновеният психологически натиск по време на разпитите е сериозно изпитание, но комунистическите следователи далеч не се задоволявали само с него, те използвали откровени издевателства, побоища и изтезания.

Както в Съветския съюз, така и в България следователите криели истинските причини за ареста, намирали лъжливи свидетели, фабрикували доказателства, но най-вече се опитвали да изтръгнат от подсъдимите «признания» за измислени престъпления срещу държавната власт.

Архимандрит Калистрат (Наков) бил по време на следствието подложен на «конвейер» – непрекъснати многодневни разпити – и измъчван с глад. Следователите няколко дни пребивали свещ. Цветан Диковски, опитвайки се да изтръгнат от него признания за антикомунистически действия, които той в действителност не е вършил; мъчителите дори се качвали върху стълба и скачали оттам върху гърдите му. Свещ. Ангел Хубанчев бил по време на следствието шест пъти пребиван до полусмърт, а също и каран през града на каруца с надпис «Юда» на гърдите. Свещ. Григор Попалександров бил мъчен с ток. Свещ. Александър Дянков бил многократно пребиван, късали му космите от брадата.

И въпреки всичко това те останали непречупени. С тези свои страдания те се уподобили на Христос, претърпял побоища и издевателства в двора на първосвещеника – след като бил арестуван, но преди още да бъде закаран пред съда на Пилат.

Както казва игумен Дамаскин (Орловски), един от най-големите труженици на Синодалната комисия за канонизация към Московската патриаршия, при разглеждането на въпроса за причисляването на един или друг страдалец към сонма на светците се изучава внимателно неговият случай с оглед на това как се е държал по време на следствието. Важен, дори ключов критерий е това доколко страдалецът е останал твърд, не се е поддал на натиска и не е признал лъжите, отправяни срещу него, а също и не е дал показания срещу другите обвиняеми.

Много хора по онова време били хващани и мъчени от комунистическата власт, но ние смятаме за мъченици и изповедници не всички, а само онези, които страдали заради искрената си вяра, принадлежността си към Църквата, служенето на Бога и изповядването на Неговата правда, и които не се уплашили, не се предали, а останали твърди. Слава Богу, имало е немалко такива хора и в Русия, и в България.

VIII

Има още един признак на вътрешното христоуподобяване на страдалците по време на тяхната Голгота. Да, голяма сила е нужна, за да не е се поддадеш на мъченията, но на хората, издържали тези мъчения, е крайно трудно да избягнат чувството на силен гняв и дори омраза към мъчителите. Трудно е да не се пречупиш, но още по-трудно е да не се озлобиш.

И нашите новомъченици, избягвайки това изкушение, подражавали на Христос, Който се молел за палачите: «Отче! прости им, защото не знаят какво вършат» (Лк. 23:34). Много от тях изрично повторили тези думи на Спасителя. Например, жените, които проследили скришом разстрела на свещеномъченик Николай (Любомудров), разказали след това, че когато бил изправен пред палачите, той се прекръстил и с думите: «Господи, приеми духа ми. Прости им, защото не знаят какво вършат» вдигнал ръка и ги благословил. И след това бил убит [45]. Същите думи казал и свещеномъченик Макарий (Гневушев), и дори ободрил един от палачите, смутен от това, че трябва да разстрелва духовно лице [46]. Тези слова Христови повторили преди екзекуцията и свещеномъченик Сергий (Шеин), и свещеномъченик Михаил (Каргополов).

Но и преди това мъчениците христоподобно прощавали всички, които ги били предали, писали доноси, свидетелствали срещу тях, мъчили ги в затвора. Свещеномъченик Онуфрий (Гагалюк) писал: «Мен са ме карали с позор под стража много пъти по улиците. Лежал съм в затвора сред крадци, убийци и насилници… Но като гледам сега назад, към живота в заточението, аз виждам само светли картини. Всичко тъмно, мрачно е забравено. А при това аз изтърпях от хората всякакви лошотии, злоба, презрение, насмешки, печатна клевета, видях явно предателство от страна на близките ми, бях ранен, изпитвах нервни страдания и големи страхове. И от всичко това днес няма и следа… Да бъде волята Божия. Навсякъде Господ е с нас, стига само ние да не се отдалечаваме от Него. Той подкрепя душата ми, насочвайки я към пътищата на правдата» [47].

А преподобноизповедник Рафаил (Шейченко) тъй писал от лагера за хората, които го изпратили в него: «Скъпо мое дете, моля те: и заради мен, и заради себе си не се сърди на никого… както не се сърдя и аз, и съм простил на всички още в часа на голямата ми скръб на 11 юли; и сега, и до самата си смърт ще се моля за тях не като за врагове и мъчители мои, а като за благодетели на моето спасение: да ги помилва и спаси Господ» [48].

Същото истинско християнско благородство виждаме и в подвига на свещениците, пострадали в България. Свещ. Йоан Кирилов простил жената, която писала доноси и свидетелствала срещу него, и в трудно за нея време – по време на болестта й – се грижел за нея тъй, че я довел до искрено покаяние [49]. Свещ. Александр Дянков довел с незлобливостта си в залата на съда до разкаяние момичето, което лъжесвидетелствало срещу него. А когато карали свещ. Ангел Хубанчев на смърт през града и до него крачели групи от пропагандисти, скандиращи: «Смърт! Смърт!», отец Ангел мълчаливо ги благославял.

И смъртта си мъчениците посрещали христоподобно – непречупени, без страх и озлобеност.

Свещеномъченик Макарий (Гневушев) бил екзекутиран в група от 14 души. Разстрелвали ги един по един. Владиката бил последен, той се молел с броеница в ръце и благославял всекиго: «Върви си с мир». По същия начин и в България палачите включили свещ. Петър Дивизиев в група от 39 души. Разбивали им главите с лопати един по един, за да не хабят патрони. Последен убили отец Петър, като му дали време да прочете заупокойна молитва за онези, които били убити преди него. Каква сила на духа трябва да имаш, за да продължаваш да вършиш пастирския си дълг и, гледайки до себе си ужасни убийства и съзнавайки, че това са последните минути на живота ти, да напътстваш спокойно умиращите!

IX

Съгласно разпространения стереотип гонителите непремено трябва да поискат от мъчениците отричане от Христос в замяна на живота и свободата. Такива епизоди наистина се срещат в житията на мнозина древни светци. Имало ги е и по комунистическо време. В Съветския съюз мнозинството от свещениците чували още докато били на свобода в частни разговори с представителите на властта подкани да се отрекат от вярата и да свалят публично расото – и обещания за значителни кариерни перспективи в този случай, както и заплахи в случай на неподчинение. А след ареста и по време на следствието на някои – но далеч не на всички – следователите предлагали прекратяване на делото срещу публично отричане от Бога. В редки случаи е ставало тъй, че подобен избор се предлагал на християнина непосредствено преди екзекуцията. Например, служителят на НКВД попитал преди разстрела свещеномъченик Тихон (Архангелски): «Няма ли да се отречеш?» «Няма да се отрека!», отговорил свещеникът и приел смърт за Христа [50].

Подобни неща се случвали и в България. Тъй според свидетелството на очевидец комунистите принуждавали свещ. Йоан Русинов «да се отрече от Господа, но той не се отрекъл», след което безбожниците му изболи очите и го пребили до смърт [51].

Разбира се, ситуацията на изрично предложения избор подчертава най-силно висотата и красотата на мъченическия подвиг, и все пак не тя е това, което прави мъченичеството мъченичество. Не само в житията на новомъчениците, но и в някои жития на древни мъченици няма да видим такава ситуация – да им предложат непременно отричане от вярата в замяна на живота.

Не предложили такъв избор на свещеномъченик Теоген, епископ Парийски, арестуван по времето на Лициний за това, че отказвал да служи във войската на езическия управник. Подложили го на побой, а след това по заповед на Лициний го удавили в морето. Не го предложили на светите Азийски мъченици Марта, Мария и брат им Ликарион; екзекутирали ги веднага след като разбрали, че са християни. Също и св. мъченик Никифор Антиохийски бил екзекутиран просто поради факта, че изповядал вярата си в Христос, без да го заплашват и убеждават.

Не предложили отречение и на свещеномъченик Панкратий Тавроменийски: неколцина озлобени срещу него езичници избрали подходящо време, тайно го нападнали и го убили. Не го предложили и на преподобномъченица Евдокия Илиополска: след смъртта на предишния наместник-християнин новият наместник-езичник, знаейки, че Евдокия е изтъкната християнка, изпратил воини да й отсекат главата без всякакъв съд и присъда. Не дали никакъв избор и на свещеномъченик Протерий, патриарх Александрийски, когото убийците-монофизити долго търсели и умъртвили веднага след като го намерили.

Най-сетне такъв избор не бил предложен и на преподобномъчениците от Синай и Раита. Убили ги при едно грабителско нападение срещу манастирите им, и все пак Църквата нарича монасите, загинали при това нападение, «пострадали и умрели за Христа».

Изборът «отречи се или ще те убият» стои пред всеки мъченик независимо от това дали ги изричат хората, които го разпитват, съдят, изтезават или убиват. Този избор поставят пред него бесовете по време на духовната бран, изпитвана от всеки мъченик, който върви към своята Голгота. Доказателство за това са онези нещастници, които, бидейки призовани към изповеднически подвиг, не са го издържали и са паднали.

Ето един документално засвидетелстван случай за това. Свещ. Василий К. бил арестуван през 1929 г., по време на следствието признал «вината» си, каел се пред безбожниците, обещавал им: «Ако ме пуснете, повече няма да бъда свещеник, защото разбрах, че религията е опиум за народа». Но това не го спасило и той получил толкова, колкото по онова време получавали повечето свещеници – три години концлагер, където работел в рудник, получил туберкулоза и ревматизъм, и накрая починал година след освобождението си [52].

Подобен случай е имало и десет години по-рано, когато в една нощ арестували свещеномъченик епископ Митрофан (Краснополски) и викария му епископ Леонтий. По време на следствието св. Митрофан се държал мъжествено, Леонтий пък давал показания срещу него, а себе си наричал «единствения руски епископ… съчувстващ напълно на властта», подчертавал готовността си да проповядва комунизма в Църквата и всякак се подмазвал на следователя. Но това не помогнало на Леонтий да спаси живота си и той бил разстрелян в един ден заедно с епископ Митрофан [53].

Как да обясним поведението на епископ Леонтий и свещеник Василий? Самите комунисти не предлагали на тези хора да се отрекат от Христос, вярата и Църквата и не им обещавали спасение или свобода за това. Но това правели бесовете, които им внушавали тези малодушни помисли. И тези падения показват през каква вътрешна бран са минали всички мъченици. Защото и те са могли да постъпят тъй, както са постъпили падналите, а последните, от своя страна, са могли и да не се предадат, подобно на светците. Такава е реалността на избора, пред който са били изправени мъчениците.

И дори онези мъченици, на които им оставали само броени минути след внезапната поява на убийците, също са могли да проявят малодушие и да молят за пощада. Убийците съвсем не са били длъжни да удовлетворят тази молба, но самата ситуация на избор е съществувала. И, разбира се, онези, които са се уплашили, които са молели за пощада, не са станали мъченици дори след като са били убити. А християните, които са показали христоподобно мъжество и са запазили невъзмутимост, са станали същите мъченици като онези, които са били подтиквани да се отрекат, защото са направили същия избор, и дори и да не са произнесли думите: «Няма да се отрека», то с делата си са показали, че са имали еднакво настроение и еднаква решимост с онези, на когото Господ е дал възможността да произнесат публично тези думи.

Струва си да цитираме характерните думи на отците, пострадали във Фаран: «Те приеха смъртта без страх и скръб, радвайки се и благодарейки на Бога за своята участ. Мислите им бяха насочени към техния Владика. С праведния си живот те се превърнаха в храмове на Светия Дух. Те презряха мирската суета и прелест, избраха да следват само Бога и накрая умряха за Него сред различни видове мъчения» [54].

В тези думи е посочено още едно важно обстоятелство, характерно за мъченическия подвиг: «Умряха за името Негово». С името Христово се зоват всичките Му последователи – християните. И затова всеки, който бива убит именно в качеството си на християнин, който умира за името Му, е мъченик – стига, разбира се, да не се опита да избяга от кръста, да не прояви малодушие, а да бъде твърд до края.

X

В своето «Увещание за мъченичество» св. Киприян Картагенски представя мъченичеството като духовна борба на мъчениците с дявола и победа над него, и в тази борба гонителите с всичките им изтезания и екзекуции са само оръдия на дявола. При това самите гонители могат и да не съзнават ролята, която им е отредена, – подобно на разбойниците, нападнали манастирите в Синай и Раита. Но за установяването на факта на мъченичеството значение има съвсем не това, което са мислели убийците, и начинът, по който те са оправдавали своите злодеяния, а това, което са мислели мъчениците и начинът, по който те са посрещали страданията и смъртта.

За да разберем това, е достатъчно да прочетем думите, които мъчениците са казвали по време на разпитите и които са се запазили в техните «дела», записани с ръката на безбожника-следовател. Мъченица Татяна (Егорова): «Иисус всичко изтърпя, и аз също всичко ще изтърпя и ще понеса; на всичко съм готова» [55]. Преподобномъченица Агатия (Крапивникова): «Аз вярвам в Бога… нека да ме разстрелят, от Бога няма да се откажа» [56]. Преподобномъченик Пьотр (Тупицин): «Аз съм вярващ човек и съм готов да пострадам за вярата, срещу която сега има гонение. Това гонение не е новост» [57]. Мъченик Никита (Сухарьов): «Още по времето на Римската империя е имало гонения срещу християните, и същото гонение понасят християните сега, по времето на съветската власт. Но както е свършила Римската империя и е възтържествувало християнството, тъй ще свърши и сегашното гонение срещу християните» [58].

Преподобномъченик Евтимий (Любовичев): «От туй, че лежах в затвора… аз съм много доволен, защото страдам заради вярата» [59].

Свещеномъченик Георгий (Степанюк) в навечерието на разстрела си написал следните думи: «Чувствам, че страдам заради вярата». Същото свидетелство намираме и в България: свещеник Ангел Хубанчев казал на последното свиждане с близките си: «Умирам невинен, не тъгувайте за мен! Умирам в името на Христа!»

Именно това свидетелство има решаващо значение за установяването на факта на мъченичеството – свидетелството на мъчениците, а не свидетелството на палачите. Разбира се, става дума за свидетелство, изразено не само с думи, но преди всичко с дела. В своето «Похвално слово за славните мъченици, пострадали из целия свят» [60] преп. Ефрем Сириец сочи следните признаци на мъченика: предаността му към Бога, мъжеството, липсата на всякаква злоба към мъчителите, готовността да се отрече от себе си и всичко свое заради Христос. Всички тези признаци са налице при християните, пострадали от ръцете на комунистите в Русия, Грузия, Сърбия, Полша, и прославата им вече се извърши в Руската, Грузинска, Сръбска и Полска поместни църкви. Своята прослава очакват очакват свещенослужителите, монасите и миряните, пострадали за Христос в Румъния, Албания, Гърция, Китай и, разбира се, в България.

Дори от един толкова кратък обзор, какъвто е нашият, се вижда, че в страданията и смъртта на българските свещенослужители сияе същата светлина на христоподобното мъжество, както и в страданията на руските и другите новомъченици, канонизирани от Църквата. Ако всичко това не беше налице в живота на тези страдалци, то не би имало смисъл да говорим за канонизиране, но тъй като всичко това го има при тях: и готовност за саможертва, и мъжество, и незлобие, и кръв, пролята в името Христово, то общоцърковната им прослава става наш общ дълг.

И в това дело може да се окаже полезен опитът на Руската православна църква. Например към Синода на Българската църква би могла да се формира специална комисия за канонизация, в която да влязат благочестиви православни християни и компетентни специалисти. Тяхната задача би включвала разработване на критерии за определяне на кандидатите за канонизация, проучване на живота им и най-вече на обстоятелствата на техния мъченически или изповеднически подвиг, и изпращане на подготвените материали в Синода. Тази комисия би могла да се консултира както със Синодалната комисия за канонизация към Руската църква, така и с агиографите, подготвящи материалите за канонизация на новомъчениците в другите Поместни църкви.

Струва ни се, че прославата на новомъчениците ще преобрази и ще подобри духовното състояние на българския народ. Това ще бъде и покаяние пред Бога за греховете на онзи период, и християнско осмисляне на собствената ни история, и благодарност към онези синове на Българската църква, които ни оставиха с живота си и смъртта си прекрасен и величествен пример за вярност към Христос. Чрез тях вечните ценности на Православието ще грейнат отново за българското общество и ние ще добием духовната помощ на цял един сонм свети застъпници, ходатайстващи за нас пред Божия престол. Както след изповед душата на християнина усеща утеха, благодат Божия и радост духовна, тъй и прославата на новомъчениците ще донесе благи плодове за верните чеда на Българската църква, и пак тя ще бъде принос и дар от българския народ за цялата Вселенска Православна Църква.

Бележки

[1] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним. Кн. 2. Тверь, 1996. С. 347.

[2] Николай Доненко, протоиерей. Наследники Царства. Т. 2. Симферополь, 2004. С. 485.

[3] Иосиф (Ключников), иеродиакон. Жития новомучеников земли Чувашской. Чебоксары, 2009. С. 20.

[4] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Май. Тверь, 2007. С. 127.

[5] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 3. Тверь, 1999. С. 572.

[6] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. Тверь, 2002. С. 209.

[7] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Тверь, 2005. Доп. т. 2. С. 179.

[8] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 52.

[9] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. Издание Введенского ставропигиального мужского монастыря Оптина пустынь, 2008. С. 206–207.

[10] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 3. С. 209.

[11] Тук и по-нататък сведенията за отец Йоан Тодоров се дават по: Николов М. Клеветата // Църковен вестник. 2003. № 5.

[12] Николов М. Мъченичество и оправдание… // Църковен вестник. 2003. № 11.

[13] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. III. С. 275.

[14] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 5. Тверь, 2001. С. 219–223.

[15] Новомученики и исповедники Ярославской епархии. Ч. 2–3. Романов-Борисоглебск, 2000. С. 125.

[16] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Бердянска. Феодосия; М., 2006. С. 148.

[17] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 157.

[18] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 6. Тверь, 2002. С. 133.

[19] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 4. Тверь, 2000. С. 283.

[20] Дамаскин (Орловский), иеромонах.Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 6. С. 237.

[21] Нестор (Кумыш), иеромонах. Новомученики Санкт-Петербургской епархии. СПб., 2003. С. 23.

[22] Тук и по-нататък сведенията за отец Александър Дянков се дават по: Николов М. Белослатинският пастир // Църковен вестник. 2003. № 14.

[23] Тук и по-нататък сведенията за отец Ангел Хубанчев се дават по: Макавеева Милена. Живот в името на Христа // http://www.dveri.bg/content/view/10989/1/

[24] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. 1. С. 191.

[25] Разбира се, комунистите са преследвали не само православните християни, както и по времето на Диоклециановите гонения, когато репресиите се стоварвали не само върху православните, но и върху разколниците-новациани и разнообразните еретици, наричащи себе си християни.

[26] Глинская пустынь и ее старцы. Издание Свято-Троицкой Сергиевой лавры, 1994. С. 47.

[27] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Бердянска. С. 194.

[28] Тук и по-нататък сведенията за отец Борис Вълканов се дават по: Николов М. Неправедният съд на омразата // Църковен вестник. 2003. № 22.

[29] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 5. С. 200.

[30] Тук и по-нататък сведенията за отец Калистрат (Наков) се дават по: Архимандрит Калистрат Наков, игумен на Рилския манастир // Църковен вестник. 2002. № 23.

[31] Тук и по-нататък сведенията за отец Макарий (Апостолов) се дават по: Николов М. Страдалец за вяра и съвест // Църковен вестник. 2004. № 2.

[32] Тук и по-нататък сведенията за отец Григорий Попалександров се дават по: Николов М. Свещеник Григорий Попалександров – човек на духа // Църковен вестник. 2004. № 10.

[33] Тук и по-нататък сведенията за отец Цветан Диковски се дават по: Диковски Ц. Един свещенослужител пред «народния» съд // http://www.pravoslavie.bg.

[34] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Кн. 7. С. 202.

[35] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. Тверь, 2005. С. 68.

[36] Пак там. С. 95.

[37] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Февраль. Тверь, 2005. С. 346.

[38] Николай Доненко, протоиерей. Новомученики Феодосии. Феодосия; М., 2005. С. 257.

[39] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. С. 401.

[40] Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века Московской епархии. Доп. т. 3. С. 140.

[41] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Апрель. Тверь, 2006. С. 82.

[42] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. Тверь, 2005. С. 422.

[43] Тук и по-нататък сведенията за отец Петър Дивизиев се дават по: Николов М. Свещеник Петър Дивизиев от гр. Разлог // Църковен вестник. 2004. № 23.

[44] Николов М. Тъжното село Тъжа // Църковен вестник. 2003. № 7.

[45] Новомученики и исповедники Ярославской епархии. Ч. 2–3. Романов-Борисоглебск, 2000. С. 60.

[46] Михаил Польский, протопресвитер. Новые мученики Российские. Нью-Йорк, 1949. С. 76.

[47] Софроний (Макрицкий), иеродиакон. Священномученик Онуфрий (Гагалюк). М., 2003. С. 29–30.

[48] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. Издание Введенского ставропигиального мужского монастыря Оптина пустынь, 2008. С. 217.

[49] Илчевски С. Отец Йоан простил на своите предатели // Църковен вестник. 2002. № 1.

[50] Дамаскин (Орловский), иеромонах. Мученики, исповедники и подвижники благочестия Российской Православной Церкви ХХ столетия. Жизнеописания и материалы к ним. Кн. 5. Тверь, 2001. С. 285.

[51] Николов М. Дни на падение – изборът на двама Божии служители във времена на изпитания // Църковен вестник. 2004. № 13.

[52] Королев В.А. «Душу не погублю». М., 2001. С. 84–85.

[53] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Июнь. Тверь, 2008. С. 461.

[54] См.: Димитрий Ростовский, святитель. Жития святых. Январь.

[55] «Были верны до смерти». Книга памяти новомучеников и исповедников Рязанских. Т. 1. Рязань, 2002. С. 158.

[56] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Январь. С. 503.

[57] Умолкнувшие колокола. Новомученики Российские. Жизнеописания. М, 2002. С. 287.

[58] Дамаскин (Орловский), игумен. Жития новомучеников и исповедников Российских ХХ века. Июнь. С. 406.

[59] Жития новомучеников и исповедников Оптиной пустыни. С. 78.

[60] Ефрем Сирин, преподобный. Творения. Т. 2. М., 1993. С. 329–335.

| www.pravoslavie.ru | Превод: Андрей Романов