Ще подновим публикациите през есента

Юни 15, 2020 in Начална страница

Пожелаваме на читателите на ‘прaвославен свят’ ползотворна лятна почивка.

12 от най-четените беседи тази година

Юни 15, 2020 in Начална страница


Пътят на душата


 

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов
 


Духовни наставления на стареца Ефрем Аризонски


 

„Необходимо е да подчиним своя живот на определен ред”

 

„За да достигнем спасение, трябва да подчиним своя живот на определен ред. Защото, където има ред, там има мир, а където има мир – там е и Бог; където цари безпорядък – там е бъркотия, а където е бъркотия – там е дяволът.”

 

„За да имаме ред в живота си, трябва да следваме наставленията на духовния си отец”.

 

„Както лекарят преглежда болния, поставя диагноза и на базата на тази диагноза назначава лечение, така и болният, за да се излекува, трябва с точност да приема всички лекарства и да изпълнява предписанията на лекаря. И както и най-малкото отклонение от схемата на лечение поставя под въпрос цялото оздравяване, така и когато духовният лекар назначава духовна терапия, вярващият е длъжен да следва съветите му и да изпълнява дадените му правила”.

 

Старецът Ефрем изброявал тези три правила: „Молитва, земни поклони, четене на Новия Завет и на цялото Свещено Писание (Новият Завет е новата Христова благодат, цялата благодат на Светата Троица, а Ветхия – Нейна сянка). След това – пост и внимание към помислите.

 

Как да организираме правилно деня си

 

„Сънят е образ на смъртта. Ние спим и не знаем къде се намираме, не усещаме времето. Ставайки от сън, се връщаме към съзнателен живот. Като благодарим на Бога от цялото си сърце, че ни е удостоил отново да видим дневната светлина, нека Го молим за опрощение на нашите грехове”.

 

„По Божията благодат сутрин ние ставаме от сън, кой по-рано, кой по-късно. Първото, което трябва да направим в съгласие с нашия християнски дълг и по душевна необходимост, заради спасението, е да застанем на колене, да издигнем ръце към Бога и да се помолим”.

 

„Когато се събудим и се притечем към Христовата благост, трябва, първо, да Му благодарим за благополучно преминалата нощ”.

 

„Да се помолим още от сутринта, да направим поклони (колкото ни е определил духовникът), а ако здравето ни позволява, да прибавим към тях и още. Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу”.

 

„Дори един допълнителен поклон вече е подвижнически труд, за който ще има въздаяние от Бога. Малкото поклони, които извършваме, незабележимо се натрупват при Бога на Небесата и когато отидем при Него, ще ги намерим там в голямо количество. Това ще ни помогне да дадем добър отговор в страшния час на Съда”.

 

„Нека жените се молят за своите мъже и за децата си, мъжете – за жените и децата, децата пък – за родителите. Така помагайки си един на друг с молитви, ние ще възрастваме духовно”.

 

„И така, ние се молим сутрин, защото молитвата ни дава светлина и тази светлина свети през целия ден, а след това тръгваме всеки по своите дела: кой на работа, кой на училище, кой на път. Но и тогава не трябва да оставяме паметта за Бога, нали след утринната молитва получаваме от Него благодат, сила, благословение; от дясната ни страна застава ангел и ние се захващаме за работа. Където и да се окажем, да не оставяме паметта за Бога”.

 

„Какво означава „памет за Бога”? Това е молитвата: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!” С помненето на прошката, за която ние молим всеки път, когато си спомним за Бога, Господ ще ни удостои спокойно да се върнем у дома”.

 

„Вечер, преди сън, отново да преклоним колене и да принесем нашите молитви на Бога. А през деня или вечер да отворим Новия Завет и да прочетем поне една глава”.

 

„На работа да бъдем внимателни”

 

„Когато сме на работа да бъдем внимателни: край нас работят много хора и говорят всякакви неща. Понякога и скверни думи, тъй като пребивават в страстно състояние и не мислят за нищо друго, освен за временното, суетното, за земните наслади. Ако молещият се човек е внимателен, няма да се увлече от тях; той изпитва жалост към такива хора и се моли Бог да ги просвети, за да се освободят от това задушаващо духовно състояние и да излязат на чист и просторен въздух.

 

„Животът на всеки човек е книга”

 

„Животът на всеки човек е книга, всеки ден от него – една нейна страница. Всяка книга има край, край има и човешкият живот. На страниците на тази книга има и добро и лошо, записани са и светлите и тъмни дела на човека. А когато животът завърши, тази книга ще се отвори пред Бога и в зависимост от написаното в нея, човек ще даде отговор”.

 

„Усърдие към спасението”

 

„Задължително ни е необходимо усърдие към спасението: Не бива да сме нехайни, защото не знаем дали утре ще сме живи. Ние нямаме власт дори над най-малката секунда време. Всичко е неустойчиво, всичко е непостоянно: нашият живот, животът на нашите родители, деца, роднини, здравето ни, финансите – всичко, което имаме е ненадеждно и във всеки момент можем да се лишим от него”.

 

Небрежността довежда до там, че усърдието ни напуска за известно време. Един подвижник казва, че молитвата, броеницата, поклоните, постите са нужни не на Бога, а на нас, защото ако това го няма, злото влиза в душата ни”.

 

„Кой избягва рани? Този, който бодърства, който има трезвение, внимателен е, внимава върху себе си и върху пътя и затова пада рядко. Кой получава рани? Този, който е невнимателен в пътя си и затова лесно пада. Често причината за това е нерадението. Нерадението при изпълнението на нашите задължения има опасни последствия”.

 

„Какво означава осъждане?”

 

„Какво означава осъждане? Осъждане означава, че смятаме себе си за безгрешни”.

 

„Съгрешил ли е някой? Не го съди; по-точно казано: не го осъждай. Плачи за неговото падение; отнеси се към него като към свой собствен грях”.

 

„Когато анализирам делата на човека не с намерение да го осъдя или да го унизя, не поради гордост, а с любов – например казвам, че за човека би било по-полезно да не прави това и това, говоря със състрадание и се моля за него – тогава аз не го осъждам. Но ако го наричам егоист и го унижавам в очите на другите хора – това е грехът на осъждането”.

 

„Въпреки че всички ние сме уязвени, всички сме покрити с рани и сме поразени от грехове, пак осъждаме другите. Всички хора в болницата са болни, но нито един болен не осъжда другия за болестта му. Никой не укорява съседа си: „Ти си болен!” – защото вижда, че и самият той е болен. А ние, макар че всички сме болни по душа, взаимно се уязвяваме. Това е все едно някой, който има болно око, да започне да осъжда друг, на когото са болни дробовете”.

 

„Колко много хора, които ние смятаме за нищожни, за грешници, изведнъж, в един прекрасен ден могат да се окажат в Божието Царство, а ние, които заемаме мястото на съдии и произнасяме присъди, да бъдем осъдени и да се провалим в ада!”

 

„Грехът е огън. Водата, която гаси този огън е покаянието. Ако в съседния дом избухне пожар, нима няма да притичаш и да помогнеш да бъде загасен? Ако стоиш и гледаш безразлично, пламъкът ще се прехвърли и в твоя дом. Така и когато огънят на греха изгаря твоя ближен, не можеш да оставаш равнодушен. Пролей сълзи и ти, за да угасне пламъкът. Ако останеш равнодушен, ще изпаднеш в осъждане и ще се обремениш с грях”.

 

„Трябва да внимаваме за думите си”

 

„Трябва да внимаваме за своя език: кога и какво говори, защото ние сме хора немощни духовно и затова постоянно падаме. Казват, че е по-добре да паднеш върху остри камъни, отколкото да пострадаш от остър език. И наистина: по-добре да паднеш върху камъни, да си разбиеш главата или да си счупиш краката; и краката, и главата са телесни членове и могат да бъдат излекувани. Но езикът! Чрез езика се вършат страшни неща: с една единствена дума човек може да бъде доведен дори до самоубийство! Осъждайки и унижавайки човека, можем да го доведем до отчаяние или да го тласнем в пътя на греха, а след това се оправдаваме: „Но аз просто казах”. Вижте какви са последствията!”

 

„Веднъж в манастира Симонопетра дошъл един бесноват. След бдението той, заедно с братята, излязъл от храма на балкона. Дяволът, желаейки да изкуши един монах, добър подвижник, водещ строг живот в Катунакия, направил следното. Бесноватият се приближил до монаха и казал: „Помисълът ме подтиква да скоча от балкона долу”. Монахът приел това за шега и отговорил: „Какво чакаш тогава?” А онзи взел че скочил и се пребил. Монахът мислел, че бесноватият се шегува, но онзи говорил сериозно. След това в продължение на много години мисълта за този случай мъчила монаха. Дяволът и така би довел бесноватия до смърт, но повлякъл и монаха-подвижник, за да го мъчи цял живот. Една дума, а толкова мъчения!”

 

„Често се случва така и с жените, които имат намерение да направят аборт. Отиват за съвет при приятелките си, а те казват: „За какво ти е да раждаш? И без това имаш толкова деца!” Жената и сама вече наполовина се е решила, а втората половина прибавя приятелката. Тя отива и прави аборт – извършва убийство. Без съмнение половината от отговорността за това убийство лежи върху нейната приятелка”.

 

„Така правят и някои мамички, които нямат много ум в главата: ако се случи дъщеря им да стъпи накриво, пристъпват със съвети: „Не позори себе си и нас, направи аборт и край”. Момичето отива и убива детето си. Върху кого пада отговорността? Върху майката, която е дала такъв съвет. Виждате ли каква вреда може да причини една дума? Затова трябва да бъдем много внимателни към своите думи”.

 

За враговете

 

„Да се помолим и за своите врагове, за тези, които ни клеветят, осъждат, преследват, които ни навреждат. Това е първото, което трябва да направим, защото ако не им простим и Бог няма да прости на нас”.

 

„Истинската любов към ближния се вижда тогава, когато човек от цялото си сърце – а не само защото така трябва, понеже Бог така заповядва – се моли за враговете си, прощава им и ги обича. Всъщност нашите врагове са наши благодетели”.

 

„Който ни изкушава, който ни осъжда и създава всякакви неприятни ситуации – от една страна е оръдие на дявола, а от друга – на Иисус. Светите отци казват, че враговете са нажежено желязо, с което Господ изгаря нашия егоизъм и гордост и ни лекува. Врагът действа по своята злоба, а ние ашладисваме дивата маслина към питомната и получаваме плод, полезен за вечен живот. Ето защо действията на нашите врагове са така благотворни за нас”.

 

„Искаш да отмъстиш на своя враг? Светите отци казват, че трябва да се помолиш за него и твоята молитва ще принуди Бог да се намеси. Бог ще действа в съгласие със Своята правда и ти ще се оправдаеш заради своята любов”.

 

„Покаянието е лекарство”

 

”Велика и неоспорима истина е, че всички ние без изключение сме поразени от стрелата на греха. Но ако грехът е язва, то покаянието е лекарство”.

 

„Покаянието е отговор на Божията милост или пък Божията милост е отговор на човешкото покаяние”.

 

„Има две реалности. Първата – това е Божието човеколюбие; а втората – човешката греховност. Питам ви: коя от тези две реалности е по-висша? Човешките грехове, каквито и да са, имат брой. А Божието човеколюбие е безкрайно и неизчислимо”.

 

„Когато раната зарасте, остава следа, белег. Когато се каеш, грехът се прощава и се изличава, така че не остава даже следа”.

 

„Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя. Бог е сърцеведец, Той е всезнаещ, в Неговата памет са всички хора и всички техни дела; и изведнъж Бог „започва да забравя”. Той предава на забрава греховете на хората, които искрено се каят”.

 

„Покаянието е плач, който води до радост”.

 

„През призмата на вечността”

 

„Житейският път – това са болка и сълзи; той целият е покрит с тръни и бодли”.

 

„Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката води до радост”.

 

„Розата изкарва бодли, а сред  бодлите разцъфва розовия цвят. Обикновено дъгата се появява след буря. Бурята трябва да мине, за да се появят на небето звезди. За създаването на шедьовър на скулптурата се изисква сериозна работа с чука. Великите души са задължени за своето величие на тежките скърби. Златото и скъпоценните украшения първоначално преминават през огън”.

 

„Този, който гледа на страданията през призмата на вечността, вече е победил”.

 

 


С търпението си спасявайте душите си


 

 

Мир ви оставям; Моя мир ви давам;Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши (Йоан 14:27).

Често казват, че живеем в много трудно време. Това не е напълно така: в човешката история е имало и по-страшни времена. Просто днес средствата за масова информация донасят до нас всичко, което се е случило във всяка точка на света в режим он-лайн и за съвременния човек това вероятно е основният източник на тревоги и страхове. А що се отнася да отношението към света, към случващите се събития и към самия себе си – то до голяма степен зависи от самия човек, от това, на какво се основава неговото самостоене, ако си послужим с езика на Пушкин. Това качество може да бъде наречено фундамент, стожер, жизнена основа за всеки човек. Има и множество други термини, които изразяват наличието или липсата на такава основа в човека. Ако жизнената основа я има и тя е вярна – а за нас вярна основа е християнството, животът с Бога, – тогава отношението на човека към всичко, което се случва в света, се изгражда по съответстващ на нея начин.

Вярващият човек разбира, че над всичко и всички е Бог, Който промисля за света, за всеки човек и за него самия: и косъм от главата ви няма да загине (Лук. 21:18), – се казва в Евангелието. А веднага след тези думи идват следните: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

Навярно в това търпение се съдържат и самостоенето, и стожера, и всички добри качества на човешката природа, които помагат на човек не просто да живее, но и да остане човек при всички обстоятелства.

Но главният проблем на нашия съвременник не е дори в това, че не е свикнал да търпи, а в това, че е свикнал да се наслаждава или поне да се стреми към удоволствието, като към единствено приемлива форма на съществуване. Той е възпитан в система от ценности, най-главната сред които е да живееш без проблеми, да избягваш всякакви загуби и лишения. Днес човек поставя на първо място комфорта и то не само битовия, но и душевния, затова всичко, което застрашава този комфорт, му се струва много пъти „по-опасно”, отколкото на човека, възпитан в духа на традиционните ценности.

Има такова понятие – душевен мир. Сигурно всеки човек цени душевния мир, но по колко различен начин понякога хората го разбират. За вярващия, внимателния към себе си човек, душевният мир е следствие от чистата съвест. А за човека, който се стреми на първо място към комфорт, душевният мир е състояние, при което никой не го закача и никой нищо не иска от него; чувство, че не е длъжен никому за нищо. Т.е. и единият, и другият имат мир в душата си. Като че ли това е еднакво състояние – но всъщност е различно. Затова човекът, за който ненарушимият комфорт е главен жизнен критерий, може да бъде много мил или успешен, докато прави това, което иска. Но при най-малкия „срив на програмата” на него му става много трудно и често самият той става напълно непоносим.

Колкото повече човек се стреми към покой, толкова по-малко го има. Това добре е изразил преподобни Пимен Велики: „Ако търсим покой, той ще бяга от нас, ако бягаме от покоя, той ще ни преследва”. Тези думи много точно отразяват състоянието на съвременния човек, който все повече се стреми към комфорт или покой и все по-малко и по-малко има възможност да му се наслаждава. Какво му пречи най-вече? Различните видове катаклизми – и външните, и, най-вече, вътрешните – тези сривове, които от време на време се случват в самия човек. Трудно е да бъдат преживени някакви екстремни ситуации, още по-трудно на човека е да търпи сам себе си. В съвременния човек този навик на практика е изгубен.

Да търпиш самия себе си – това означава, въпреки своите недостатъци, въпреки своите загуби и житейски провали, все пак да събираш сили, да ставаш и да продължаваш, да правиш изводи от своите грешки, да изправяш нещо в себе си, оценявайки трезво своето състояние. Но за съжаление на човек най-често му се струва, че виновни са неговите родители, неговата жена (мъж), колегите или просто околните и, накрая, – съществуващата власт. Той не иска, дори се бои да се вгледа в себе си. Крайният случай, когато човек не може да понесе себе си е самоубийството.

В една от книгите на Юлия Вознесенска има забележително място. Майката на главната героиня, жена на около четиридесет години, която е свикнала да живее много комфортно, с всички удобства, взема решение за евтаназия, защото „цяла седмица е страдала непоносимо от хрема”. Този ситуационен модел, за щастие, засега все още фантастичен, не е толкова абсурден, колкото изглежда. На практика той представлява „логическият завършек” на стремежа на съвременния човек към комфорт и успех на всяка цена. И сега някои наши съвременници вземат крайни решения в случаи, които на други не изглеждат така катастрофални.

Понякога се случва (мисля, че всеки е преживявал подобни моменти), да ти се струва – край, не мога повече, няма повече накъде. Това чувство често се стоварва върху човека напълно необяснимо. Има ситуации, когато човек се срива заради някаква дреболия, макар че преди това е издържал сериозни изпитания. При това всеки път е устоявал или, падайки, е ставал – и изведнъж се предава. Всичко това е сложно, зависи от комплекс от причини и не на последно място от здравословното състояние на човека или количеството стрес, понесено от него.

Точно тук е много важен навикът от целия предишен живот. Ако той помага на човек да се мобилизира и да се отдалечи от края на пропастта, та макар и пълзешком – блазе на този човек. Ако не – тогава се случва човекът да се пречупи. Отново най-крайният случай е самоубийството, макар че има и други варианти: човек напълно да загуби интерес към живота, да се отпусне, да се пропие… и т.н. Понякога казват: „Животът му тръгна по нанадолнището…”

Тук е мястото да кажем няколко думи и за човешкото достойнство. От християнска гледна точка достойнството е добродетел, взета в най-широк смисъл. За да съхрани своето достойнство, за да го изгражда, човек трябва да полага усилия. Достигането на добродетелите и изобщо всяко движение напред изисква труд, напрежение на волята и постоянна събраност. И понякога се случва така, че човек просто се уморява.


През лятото на 1988 година аз помагах на един свещеник в село Красное край Палех. В това село живееха забележителни бабки, които бяха на по 80-90 години. Някои от тях вече не можеха да ходят. В неделя, след литургията, ние отивахме да ги причастим. Условията, в които живееха, бяха ужасни: бедни, наклонени на една страна къщички с полегат под. Макар че самите бабки бяха чистички, спретнати, стараеха се, докато имаха поне малко сили, да се грижат за себе си, та дори и по дома нещо да направят. Нямаха никаква покъщнина, освен най-бедна домашна посуда. Но имаха книги – Псалтир, Евангелие и други. Много от тях, някои дори и на легло, изчитаха цели служби, а понякога се придържаха към монашеско правило. Болшинството от тях бяха вдовици от военните години. Мъжът на една от тези старици отишъл на война месец след сватбата и не се върнал, мъжете на много от тях бяха загинали в първите дни на войната. Те бяха съхранили верността си към тях през целия си живот, до самата смърт, и при това не бяха сломени, смазани. Хората от това поколение са най-доброто доказателство, че може да се устои и при най-тежките жизнени обстоятелства. Те преживели целия този живот с Бога. Не се страхували. Цял живот работили тежка, просто ужасна работа. Ние сме свикнали да се ужасяваме от ГУЛАГ. А с какво работата в колхозите е била по-добра? Трудът в колхозите през четиридесетте и петдесетте години на двадесети век на практика по нищо не се е отличавал от лагерния. Глад. В лагерите давали поне чорба от развалена сельодка, а не село нямало и това – добре било, ако можели да сварят листа от картофи. И тези хора преживели всичко това и не бяха измъчени и озлобени, а удивително чисти и светли. Такива имаше много.

Опитът от понесените по християнски страдания дава на човека много: търпение, истинска, нелицемерна, не изкуствена любов към хората, умение да прощаваш и необичайна жалост към околните – това, което преподобни Исаак Сирин нарича милуващо сърце. Много пъти съм се убеждавал, че понесените по християнски страдания наистина облагородяват и възвисяват човека. Всъщност именно те правят човека човек.

Не е вярно, че вярата само утешава – не, тя наистина помага на човека, преобразява го, дава му вътрешна сила. Там, където вярата и нормалните човешки реакции са изгубени, изпитанията преминават като валяк върху хората и обществото. Какво се случва с традиционното общество във времена на изпитание? – Хората се сплотяват. А в какво се превръща по време на бедствия потребителското общество? – Хората се превръщат в мародери. Представете си, че нещо се случи в нашите относително благополучни условия, ако утре спре токът, престане да тече водата и да работи канализацията – какво ще се случи тогава с днешните хора – озлобени, жестоки и завистливи?

Съвременният човек мисли, че свободата е някаква външна даденост, която обезпечава безпроблемното му съществуване. Но всъщност свободата е резултат, плод на правилен духовен строй, правилно отношение към света, живот според известния принцип: прави каквото трябва и да става каквото ще. Необходимо е да правим което трябва пред Бога, а резултатът да предаваме на Божията воля. Бог знае, какво ни е нужно и какво е полезно за нас. Бог знае нужни ли са моите усилия. Но аз се старая и се трудя. Получило се е? Добре. Не се е получило? Пак добре. Бог знае защо.


Безкрайните дарове на Светия Дух


 

 

Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще й е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата й е леко, хляб и маслини да ядеш ти стигат. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат…


Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род – Бог ги е дал на всеки род – по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми  даде  молитвата и сълзите и ми ги даде.” Като дар. Има  хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.


Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и  излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: ама как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми? Или, ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: “Брате мой, по този въпрос какво правиш?” Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух, и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживея този или онзи плод. Ние тук днес казваме хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави това, според мярата си. Да казва: ето, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите си.


Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначително. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.


Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, струят божествени мисли и слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища по дух. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на  всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки, амин!


Разкажете ни за други простодушни старци, които, както казваме, „око не ги лови” от първото общуване. Виждате, всички търсим, по-точно „преследваме” старци с прозорливост, с предвиждане и губим съвкупността от старците, които са украсени с всички други дарове на Светия Дух.

Ще ви кажа за един старец, който живееше в посока към Капсала. Ходихме веднъж да го посетим. Беше зима и даже валеше сняг. Той седеше пред каливата си, носейки подрасника си без нито едно дреха върху себе си. Снегът валеше по врата му и гърдите му. Казахме му:

- Геронда, покрий се с нещо! Ще замръзнеш.

- Не! – ни отряза с донякъде рязък глас. – Това е себелюбие! Трябва да вярваме в Бога…

Това да предпази малко тялото си – тук горе, където мястото бе открито и снегът го валеше – го смяташе за себелюбие! Помислете колко много ние внимаваме да не си изпатим нещо, от нещо да не се лишим. След това влязохме в каливата му. Подготвяше се да яде в онзи час. Какво бе яденето му? Малко макарони, които бе приготвил преди три дена и ядеше три дена едно и също ядене. Стопляше ги малко върху печката в една черна тенджера, от която, ако ние ядяхме, щяхме да получим натравяне. Такава простота и себеотрицание имаше. Не изхвърляше ядене. От три дена ям това – ни каза радостен - и слава Богу, още не е свършило! Не го интересуваше яденето, защото умът му бе на небесата!


Жив ли още или почина?

Преди две години почина.


Можем ли да кажем името му?

Старец Харалампий. Обичаше го и старецът Паисий изключително много.


 Броеничникът Харалампий, в Капсала?

Да, той. Случи се да го приютим и в нашия манастир един път и ни казваше много неща. Бе наистина от подвизаващите се отци, които хората не познават. Много простодушен и с много благодат. Търсим днес да намерим такива хора, с такова себеотрицание. Даже старецът Паисий разказва един хубав случай със стареца Харалампий, който имаше благородство на душата, една нежност, която не срещаш лесно днес.


Той, един привидно груб човек…

Да. Старецът Паисий разказва следния случай: въпреки че водата там, където обитаваше старец Харалампий бе много оскъдна, той пълнеше всеки ден една кана и отиваше и я изливаше в някакви храсти! Сякаш ги поливаше. Веднъж оттам минавал един старец, видял го и си помислил: Хм! Какво е това, което прави старецът Харалампий? Хвърля вода в храстите? Прелъстен е! Отишъл и го казал на стареца Паисий. Старецът Паисий, който обичаше стареца Харалампий, „подредил” нещата и се втурнал бързо да види какво става:

- Какво правиш, старче Харалампие? Какво чувам? Защо изливаш вода върху храстите?

-А! Геронда Паисий, там в храстите има един хубав крин на Света Богородица и аз го поливам и пея „Радвай се, Невестно неневстная!”.

Какво благородство на душата! Поливаше крина, за да не увехне, пееше в чест на Света Богородица, а другият монах го помисли за прелъстен.


Познавахте добре стареца Паисий.

Можем да кажем, че старецът Паисий принадлежи към съвременни преподобни отци, които живяха на Света Гора, но и в света и всички вече са известни. Както старецът Порфирий, старецът Йаков, старецът Симон, старецът Ефрем Катунакийски, както и други. Всеки от тях имаше един особен дар. Старецът Ефрем Катунакийски имаше много силна молитва и дръзновение към Света Богородица. Броеницата му имаше много сила. Папа-Симон имаше дара на изцеление. Но и сега, тези, които го четат, намират изцеление от болести. Виждате ликовете на Православието! Църквата постоянно явява светци. Отличителен белег на стареца Паисий – според мен, без да искам на никого да повлияя – бе, че изправяше помислите. Най-големият учител относно помислите в наши дни бе той. Лесно изправяше и умиряваше всички и се опитваше да убеди всеки човек да има добри, благи помисли. Старец Паисий означава благ помисъл! Изправя много добре помисъла на всеки човек.


Опишете ни нещо, което помните от вашите посещения при него.

„Един ден – ми каза –  там, където седях и говорих на хората, върху „стасидиите” извън каливата – върху онези… столове, пъновете, които имаше – дойде един от тях. Кои тях? – му казах. –  Ето, от тези, които се крият и веднага щом видя много хора, се скри отзад. Когато хората си тръгнаха, той дойде, прегърна ме, целуна ме – сияеше лицето му – и ми каза: имаш ли нещо да ям? Гладен съм. Не бе ял от много дни. Дадох му да яде. И яде. След това разговаряхме малко духовно и си тръгна. Съществуват и такива днес – ми каза. Те живеят в пещерите и понякога излизат, вършат някаква работа, вземат малко хранителни продукти и отново изчезват. Отново се скриват”.


Тоест днес на Света Гора освен отците в манастирите, освен в скитовете, освен келиотите, съществуват и незабележими подвижници?

Разбира се, и затворници-подвижници съществуват.


Затворници!

Да, но те понеже искат да запазят анонимност, трябва и ние да я пазим.


Имате предвид навън в скалите или затворени в манастирите?

Имам предвид и двете.


Какво точно означава думата затворник? Затворен в килията му постоянно, трайно? Без да говори? Какво точно?

Понякога общува, за да осигури необходимото за прехраната си или по духовните въпроси, но не е „видим”. Не обикаля всеки ден в двора. Не е видим за всички.


Тоест този човек очевидно е посветен постоянно на молитвата.

Разбира се. В противен случай не може да издържи така уединен.


Говорим за големи периоди на уединение в килията или в скалите?

Години наред!…  Тук в манастира Дионисиу имало някой, който бил затворник през целия си живот. Има и такива.


Превод: Константин Константинов


Великопостна аритметика на радостта


 


Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

 

Източник: Православие ру


Бързото и доброто никога не вървят заедно


 

 

Геронда, можете ли да ни кажете нещо за брака?

- Какво мога да ви кажа за брака? Аз съм калугер. Но след като питаш, истината за брака е Христос. Когато Той присъства във връзката и живота на съпрузите, тогава тяхната любов се благославя и всеки техен ден се превръща в сладко вино. Но без Христос любовта изветрява, разводнява се, като ракията, която държим в отворена бутилка. Не помните ли чудото с виното на сватбата в Кана Галилейска? Само Господ може да направи тази „ферментация” и да превърне водата във вино. И така съпрузите чрез Божията благодат на изповедта и св. Причастие винаги имат неугасваща любов и ентусиазъм, приличайки на твърда и непоклатима скала, която нищо не може да поклати, дори най-страшната буря. Ето една критска мантинада за това:

Търчи вълната устремено,
скалата да удари,
голяма съпротива ще намери
и назад обратно ще се върне.

- Но ако жената постоянно мърмори, тогава мъжът какво да стори?

- Търпение. По-скоро… търпение! Да знаете, че търпението спрямо женския ропот освещава мъжа. Затова на Крит казвахме:

Разярено море
можеш да пропътуваш.
Ако жена ти е устата,
как ще я пребориш.

- Много вярна мантинада, отче. Знаете ли някоя друга подобна да ни кажете?

Огън, жена и море,
трите си приличат,
жив човека
в ада свличат.

- Но и ние, мъжете, не оставаме по-назад. Ако мъжът се освещава чрез търпението спрямо женския ропот, жената се освещава чрез търпението към повърхностното отношение на мъжа. Затова всеки с неговите страсти и грешки. Достатъчно е да има съзнание за нашите недостатъци и благоразположение, за да се поправим.

***

Ето петте спасителни заповеди на брака:

1. Вземи решение, че никога няма да си този, който ще започне един спор.

2. Ако другият има немощи, и при теб не липсват недостатъци.

3. Предпочети по-добре да умреш, отколкото да отправиш дори и една дума, с която ще покажеш, че си се разкаял, че си сключил брак.

4. Бракът означава сдружение не с взаимни интереси, а с взаимни жертви.

5. Търпение и прошка, върховните думи на съпружеското щастие.

***

Приемаш съпругата си като другар в живота си или като съучастник в греха?

***

Целта ни не е да научим децата да имат морал и формален духовен живот, а да възлюбят Христос!

***

Отхранваме деца за Рая, или храним прасенца за клане? Прицелваме се във вечното спасение на душата на децата ни, или се интересуваме само от техния земен успех, ядене, пари, къщи, дипломи и социално утвърждаване, където и тези неща са нужни, но като просто средство и много пъти не задължително и със сигурност не като цел на живота ни. Затова св. Никодим Светогорец пише, че на Второто Пришествие много родители ще протестират по отношение на децата: „Посветихме целия си живот на вас, дадохме ви всичко в този свят, но не седнахме малко да погледнем душата си и да поставим начало на покаянието”. И аналогично много деца ще протестират по отношение на родителите: „Дадохте ни всички материални и човешки неща, но не ни дадохте малко Христос и не ни показахте Неговия път и сега се мъчим вовеки”. Тук подобава един мъдър въпрос, който някой отправил към един невярващ: „Колко неща жертваш за едното нищо?” Нека Бог ни дари покаяние и небесен помисъл и очи!

***

Нека проявяваме уважение към родителите и любов към децата. Дори и св. Йоан Богослов първо послужил на Света Богородица и по-късно, когато тя се преставила пред Господа с нейното успение в Рая, тогава започнал своите мисионерски пътувания в света.

***

Да се грижим за душата на децата, която е вечна, а не само за телата им.

***

Бракът, семейството и отглеждането на децата имат една основна цел, да придобием Рая, да придобием Христос. Да не отиде в другия живот единият тук и другият там. Затова и на децата да даваме повече Бога, отколкото човешки милувки.

***

Децата са като растения, нуждаят се от обгрижване, напояване, подрязване, опора и грижа.

***

Мониторите, компютрите, телевизията, мобилните телефони, когато се злоупотреби с тях, пленяват и обездвижват ума на децата, които залиняват от тях, правейки ги пасивни, и така ги опропастяват.

***

- Геронда, защо повечето жени, които са правили аборт, макар и да са се изповядали и покаяли, се затрудняват да простят на себе си?

- Ами, благословени човече, малко ли е да си лишил един човек от Рая? Човекът, бъде ли заченат, има душа. Ако ще плодът да е като малко лещено зрънце в утробата на майката, то е нормален човек. Като едно кълбенце с конци, което още не се е развило. Затова и абортът е убийство и то най-отвратителното, след като убиваш един напълно беззащитен човек и особено когато това престъпление се върши от самата майка, която, докато е длъжна да прояви към него най-голяма и нежна любов, му дава смърт и мрак. Но още по-лошото е, че детето умира и некръстено. Не съумява да се роди и от купела на майката ни Църква, която е една друга раждаща утроба, която ражда човека за Рая и вечността. Кои сме ние тогава, които ще лишим един човек от вечната радост?

- И какво ще стане, геронда, с тези деца?

- Какво да ти кажа, детето ми, помисълът ми не може да ти даде отговор. Но вярвам, че и за тях, тези толкова онеправдани дечица, които са били убити при аборт, благият Бог има Свой план. Въпросът е обаче ние какво правим. Държим се като Божии угодници или като по-лоши дори от животните, след като и те закрилят малките си, когато бъдат заплашени? Най-малкото тези, които са били съучастници и отговорни за аборти, жени и мъже, нека след това стават кръстници на деца. Това е най-доброто, което могат да направят.

***

Който те хвали постоянно, сякаш те кълне.

***

Бързото и доброто никога не вървят заедно.

***

Сънищата са хранилището на душата. Каквото си сложил в душата през целия ден, през нощта го изкарваш.

***

С истинни слова отиваме при Христос, а не с празни приказки.

***

Божиите светии светят като зорница за живите и като вечерница за починалите.

***

Най-добрият материал за дявола е душевното объркване, което обикновено нараненият егоизъм се създава. Само чрез смирен дух и оправдавайки другите можем да се освободим.

***

Никой нечист няма да се всели в пребляскавия божествен Рай.

***

Най-голямото чудо на един светец не са нито изцеленията, нито мироточенето, а чудото на неговия свят живот.

***

Бог не ни е дал ума за тежест, а за да мислим.

***

Свети Паисий Светогорец дори и с хумора си принасял полза.


Болестта на века


 

 

Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

 


За страшния съд


 

 

- Отче, как ще протече Страшният Съд?

- На Страшния Съд в един миг ще се открие състоянието на всеки човек и всеки сам ще тръгне натам, закъдето е. Всеки ще вижда като на телевизор своите дела и духовното състояние на ближния. Ще оглежда себе си в другия и ще навежда глава, и ще отива на мястото си. Например една снаха, която е седяла с кръстосани крака пред свекърва си, а свекървата със счупен крак се е грижила за внучето, няма да може да каже: „Защо, Христе, слагаш свекърва ми в рая, а мене не?“, понеже пред очите й ще идва онази случка. Ще си спомни как свекърва й със счупен крак е стояла права и се е грижела за внучето си и няма да има очи да отиде в рая, нито пък ще има място за нея в рая. Или пък монасите ще виждат какви трудности, какви изпитания са имали светските хора и как са се справяли с тях, и ако те самите не са живели правилно, ще наведат глава и ще тръгнат сами натам, закъдето са. Монахините, които не са благоугодили на Бога, ще видят майки героини, които нито обети са давали, нито са имали техните благоприятни възможности как са се подвизавали и до каква духовна висота са стигнали, а те, монахините, с какви дребнави неща са се занимавали и за какви незначителни неща са се тревожели, и ще се срамуват! Така, мисля си, ще бъде Съдът. С други думи, Христос няма да каже: „Ела ти тук, какво си направил?“ или: „Ти ще отидеш в ада, ти ще отидеш в рая“, но всеки ще сравни себе си с другия и ще поеме натам, закъдето е.“

 

източник: „За семейния живот“ – Свети Паисий Светогорец

 


Има различни чудеса, но това беше особено


 

 

Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.

 

У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.

 

Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.

 

„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.

 

Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.

 

Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.

 

„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”

 

Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.

 

Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!

 

Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.

 

В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.

 

В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.

 

Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.

 

В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.

 

Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.

 

Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).

 

„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!

 

Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.

 

Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.

(…)

След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…

 

* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.

 

източник: http://www.manastir-zociste.org

 


Хамалинът, който възкреси починал


 

 

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

 

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

 

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

 

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

 

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

 

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

 

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

 

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

 

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители.   Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

 

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

 

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

 

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

 

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ му казали.

 

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

 

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“ Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

 

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

 

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

 

- Да, това е абсолютната истина.

 

- И този човек и до днес ли е жив?

 

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

 

Бях изумен.

 

- Наистина ли  такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

 

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

 

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

 


А ти какво очакваше? Това е светец!


 

 

 

В наши дни малко хора вярват в чудеса и е трудно да убедиш в това един съвременен човек, че те се случват. Независимо от това, аз като съвременен човек, трябва да ви разкажа за чудо, случило се с мен, и ще се опитам да намеря прости и убедителни думи – без да изглеждат лъжовни, измислени или леко преувеличени.

Това се случи няколко години назад, и аз, писателят Александър Сеген, до този момент не се решавах писмено да засвидетелствам за чудото, ограничавах се само до устни разкази. Все ме възпираше тази мисъл че: или открито няма да повярват, или само ще се преструват, че вярват. Или – няма да ми се доверят.

През пролетта на същата тази година започна да ме боли петата. Аз не се притеснявах. Ще мине. Но не мина, а напротив, заболя ме още повече. Наложи се да отида на лекар. Поставихи ми различни диагнози, изписаха мазила, хапчета, но нищо не ми помогна. През лятото двамата с моя син Коля се приготвихме да заминем за три седмици в Гурзуф, и аз си мислех за морето – то често ме е спасявало, много рани са ми заздравявали, когато плувам дълго време и стъпвам по крайбрежните камъчета. Но този път и морето не ми помогна, а когато дойде време да си тръгваме, аз съвсем не можех да си стъпя на петата, при всяка стъпка усещах адска болка. Пристигнахме от Гурзуф в Симферопол, а до влакът оставаха три часа.

- Трябва да отидем пеша до свети Лука, – обявих решението си на моя син .


- Но как пеша! – почуди се Николуша. – Не можеш да ходиш пеша, тате.


- Не, трябва да отидем.


- Нека поне да вземем такси.


- Не, само пеша.

И оставихме багажа си на съхранение, и тръгнахме към лечителя Лука Войно-Ясенцки. От гарата до Свято-Троицката катедрала, в която след канонизацията на светеца се намират неговите мощи, пеша, с бърза стъпка е около 15 минути път; ако вървиш с бавно, е около 20-25 минути.

Подпирах се на сина ми, влачех се едва около час, препотявах се от болка, но изтърпях всичко, разговаряйки за човека, при когото отивахме. Разказвах за това, как Валентин Феликсович Войно-Ясенецки се е родил в семейство на католици и в младите си години се е увлякъл по толстоизма, после въпреки протеста на родителите му , приел православието; за това какъв известен лекар е станал още на млади години, как оплаквал жена си, която му родила четири деца, как е приел монашески постриг.

Пребивавайки в Ташкент, той бил привлечен в качеството си на експерт по едно съдебно дело, и известният чекистки палач Петерс го попитал: „Кажете ми, попе и професор Войно-Ясенецки, как така Вие вярвате в Бог, и в безсмъртието на душата? Виждали ли сте Бога? А когато сте извършвал операция на гръдния кош, какво, да не сте видял душата там?“  „Не, – спокойно отговорил лечителя, – Бог и душата не съм видял. Аз не веднъж съм правил трепанация на черепа, но ум също не съм видял.“

Разговаряхме за всичко това със сина ми, влачейки се бавно към Свято-Троицката църква, и най-накрая стигнахме. Застанах на колене пред гроба на светеца и се помолих, без да се усетя умора от дългите молитви. Купих елей, осветен на мощите на светеца, и бархетно парче плат, с което ме посъветваха да увия болното място, след като се помажа с елея.

Пътят от храма до гарата беше още по-уморителен. Нямах повече сили да говоря за нищо. Не знам защо, но реших да се помажа с елея още при пристигането си в Москва. С Коля се върнахме в неделен ден. Вечерта си спомних за елея. Сложих ръка на сърцето си: не вярвах много в чудеса, въпреки че, надеждата в помощта на светеца сгряваше сърцето ми. Е, помислих си, може поне малко болката ми да намалее… Дори се случи така, че, в буквалния смисъл на думата, настръхнаха космите по главата ми, а по кожата ме полазиха тръпки.

Щом намазах крака си с елея, в него се появи някакво радостно кипене: като в чаша, в която току-що са наляли шампанско или нарзан (минерална вода в Кавказ), в него се гонеха хиляди мехурчета, и за секунда болката изчезна, стопи се от това чудно кипене. Увих крака си с плата, и тръгнах напред-назад.

Удивително, нищо не ме боли! Не мога да повярвам на това усещане. Страхувах се да кажа на Коля. Така или иначе след половин час болката отново се върна, а след час стана още по-непоносима. През нощта се събудих и отново се помазах. И всичко се повтори отначало. Само че кипенето този път не беше толкова бурно. Болката отшумя, легнах и се опитах да заспя, докато не ме е заболяло отново. Събудих се рано сутринта и почти не усещах болка, но все пак помазах петата си отново. Вече нямаше почти никакво шампанско и нарзан. Просто ми стана по-добре. Реших сутринта да закарам сина си на училище. Винаги сме си говорели за нещо интересно и приятно. В сряда, на третия ден след завръщането ни от Крим, ние излязохме от къщи, и аз му казах:


- Николуша, искаш ли да ти покажа едно чудо?


- Какво?


- Ето, виж! Бързо пробягах 100 метра напред и се върнах бегом.


- И къде е чудото?


- Ето на! А само няколко дни по-рано…


- Ах ти!


- Видя ли?


- Видях…


Известно време вървяхме в мълчание. Накрая Коля се спря, погледна ме и каза:


- А ти какво очакваше? Това е светец!

източник:https://vk.com/okean_mudrosti


Безразсъдната любов към децата ги прави негодни в живота


 

 

Забелязал съм, че днешните деца, особено тия, които имат образование, биват повреждани в домовете си, в семействата си. И въпреки че са добри деца, стават негодни за нищо. Не могат да мислят, изпадат в едно безчувствие. Опропастяват ги и ги развалят собствените им родители. Понеже родителите са преживели трудни години, искат децата им да не се лишават от нищо. Не развиват в тях любочестието, тъй че децата да се радват, когато търпят лишения. Разбира се, родителите правят това с добро намерение. Да лишиш децата си от нещо, без те да разбират защо, е варварско. Но нека им помогнат да придобият монашеско съзнание и самите деца да се радват, когато търпят някое лишение – това е много полезно. Днес със своята добрина, с безразсъдната си добрина родителите са причина децата им да оглупеят. Свикват да им поднасят всичко на тепсия, дори чаша вода не стават да си вземат, а им я носят, за да си учат уроците и да не губят време, и по този начин ги осакатяват – и момчетата и момичетата. По-късно децата и когато не учат уроците си, искат всичко на тепсия. И лошото обикновено тръгва от майките. „Ти, чедо, си чети, аз ще ти донеса чорапите и ще ти измия краката. Вземи си сладка, вземи си кафе!” А децата не разбират колко е уморена отпреди това майка им, когато им поднася всичко това, понеже те самите не се трудят. После започват – чинии за еднократна употреба, дрехи за еднократна употреба, започват да ядат пици – дори не могат сами да си ги увият в салфетка!… И така стават съвършено негодни хора. После ги мързи и да живеят. Връзката на обувката да им се отвърже: „Майко, вържи ми връзката” – викат! А междувременно я настъпват! Такива деца какъв успех и какъв напредък имат? Нито стават за семейство, нито за монашески живот. Затова казвам на майките: „Не оставяйте децата да четат по цял ден. От много четене им се завива свят. Нека си почиват по петнайсет минути, по половин час, за да свършат и някоя работа вкъщи, че да се поразведрят малко”.

Този лош навик на днешните млади се пренася и в монашеството. И можете да видите в един манастир да има седмина секретари – и всичките млади и образовани, а освен тях си стои и старият секретар. Едно време имаше един секретар, и той дори не беше завършил докрай гимназия, но свършваше цялата секретарска работа. А сега по седмица и се задушават от работа, и дори не могат да си извършват монашеските задължения, а отгоре на това и старият секретар им помага!

Отдалечават децата от Църквата

Колко ми беше полезно това, че като малко дете ходех на църква! В основното училище имахме добър учител, който също ни помагаше. Учеше ни на национални песни и църковни химни. Неделните дни в църквата пеехме славословието, „Молитвами Богородици…”, „Светий Боже”, херувимската песен.

- Момичетата също ли пееха?


- Да, всички деца заедно.


Едно време църквата беше до училището и играехме около нея, в църковния двор. Когато имаше църковен празник, учителите ни водеха в храма, независимо че можеше да изпуснем някой урок. Даскалът предпочиташе да изгуби един час, но децата да се черкуват. По този начин децата се учеха, освещаваха се, ставаха агънца. Имахме и един учител евреин, но той не ни преподаваше вероучение; идваше една учителка да ни го преподава. Въпреки че беше евреин, водеше ни до църквата. А в храма всички деца стояхме прави, в мълчание.


И гледам днес, когато отдалечават децата от църквата, колко са се ожесточили! А в църквата детето ще се успокои, ще стане добро, защото приема Божието благословение, освещава се. Не ги оставят да ходят на църква, за да не попаднат под някое духовно влияние! От други безсмислици не само не ги отдалечават, но дори им ги преподават! А не разбират, че децата, ако се повлияят от Църквата, от вярата, най-малкото няма да вършат безредия, ще са послушни, ще са прилежни в уроците си, няма да са объркани като сега. Докато пораснат, ще си изградят правилна позиция и по националните въпроси, няма да се забъркват с лоши компании, с наркотици, тъй че да станат негодни. Всичко това няма ли да е една предпоставка да станат добри хора? Това поне не могат ли да го разберат? Не могат ли да го оценят?

Но целта им сега е да отдалечат децата от Църквата. Тровят и мътят умовете им с различни теории, разколебават вярата им. Пречат им в доброто, за да ги направят негодни за нищо. Още от малки ги погубват. И децата, разбира се, от агънца, стават козлета. По-късно започват настървено да критикуват родителите си, учителите си и управниците. Обръщат всичко с главата надолу: митинги, окупации, отсъствие от занятия. И накрая, когато стигнат дотам, че да изкормят и тия, които ги управляват, тогава и на тях ще им дойде умът.


Из книгата: „С болка и любов за съвременния човек” – Слова, том 1

 

Проповед на Петдесетница

Юни 12, 2020 in Видео, Начална страница





Светецът, когото обикнаха финландците

Юни 11, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола (ср. Фил. 3:13)


– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 година, на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.


Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.


Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.


– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.


– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.


– Вярвам, че поклоничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

 

Монахът е пътеводна светлина за света

Юни 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).


Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.


Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни уловия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.


Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.


Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.


Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.


Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, осъкдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!


На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.


Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибягнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.


По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщашия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.


И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?


След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.


Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.


Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т. н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат и учител и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?


Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.


«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.


Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.


Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.


Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»

Превод: Константин Константинов

 

Губим или печелим

Юни 9, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

В един женски манастир в (гръцка) Македония, монахините вечеряли и след това събирали върху поднос чиниите и занасяли вътре. Внезапно се чул страшен трясък. Игуменката в това време разговаряла с някой, притеснила се, отишла вътре и видяла един поднос на земята. Подът бил пълен с чаши, чинии, лъжици и вилици и една монахиня ги събирала.


- Ти ли ги изтърва?


- Благослови, майко! – отвърнала монахинята.


- Ще ги събереш всички и утре няма да се причастиш!


Било събота.


- Утре няма да се причастиш. И 500 поклона!


- Благослови, майко!


Монахинята нищо не казала. На другия ден всички се причастявали, а тя стояла назад и плачела. Минавайки покрай нея, игуменката видяла да текат сълзи от нея като реки, но лицето й да сияе и да е трижди щастлива. Тя се изумила и я попитала. Монахинята отговорила: „в часа, в който сестрите се причастяваха, една сестра отиде да се причасти, от лъжичката на свещеника излезе едно светло кълбо, дойде и влезе в устата ми и ме изпълни с радост, с щастие, с мир, и започнаха да текат сълзи“. Игуменката я попитала коя монахиня се причастявала в онзи час. Видяла, че монахинята се затруднила малко. Игуменката се учудила защо не й казала веднага. Еди-коя си – отвърнала тя. Игуменката извикала тази монахиня, която била ядосана. Игуменката я попитала:


- Каво стана? Защо си ядосана?


Тя казала разгневена:


- Свещеникът ме причасти с празна лъжичка! Нищо нямаше в лъжичката!


Игуменката разбрала, че нещо ставало.


- Какво стана вчера?- попитала монахинята, която плачела.


Тя не отговаряла.


- Благослови, майко!- казала само.


- Какво стана вчера в онзи час?


Накрая монахинята казала:


- Сестрата дойде, блъсна ме и ми събори подноса на земята.

Ето как печелим, ето как губим, ето как научаваме какво е св. Причастие. Ето как се научаваме да гледаме нашите страсти.

В една мрачна стая сме, в мрака виждаме малко неща, когато вратата започне да се отваря и да влиза Божията благодат, ще започнем да виждаме в стаята и по-големи мебели, гардероби, маси. Колкото повече светлина влиза, започваме да виждаме най-малките неща, а когато вратата се отвори напълно, тогава виждаме и праха вътре.

Така станали светци св. Григорий Палама, който викал „Господи, просветли моя мрак!“ и св. Рафаил и светецът, който споменахме преди и още е жив.

Внимавайте, това са светци, които знаем. Знаете ли колко светци-мирски хора има! Познавам свети миряни, женени. На Света Гора идва години наред един човек. Ожени се, има доста деца, многодетен. Отишъл в един скит. Стигнал късно, докато се качи, минало време, станало вечер, седнал да си почине. Стигнал късно в килията. Видели го, посрещнали го. Старецът на килията много го обичал. След като говорили, старецът му казал:


- Хайде сега, вземи тази броеница! – и му дал една огромна броеница. – Седни на стола да се помолиш, защото ние имаме работа! Няма да се занимаваме цял ден с теб!


- Да бъде благословено, геронда!


След посещението на тази килия той мина през килията ми, приех го, след като сме приятели. Той ми разказваше:


- Седнах на стола и започнах молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“
Минал половин час, един час, два часа, станало нощ. Схванах се да седя. Минали три часа. Мрак в килията. Нищо не се чувало.

- Добре – му казах – не помисли ли, че старецът може да те е забравил и да е отишъл да спи?


- Не, не го помислих.


- Какво помисли?


- Ами че вие тук отбелязвате празници по различен начин от нас, сигурно се чества някой светец и така тази вечер се молих с броеница 4-5 часа.


Погледнах го.


- Я чакай! Пет часа броеница!


Въпросът не е да казваме молитвата, а умът ни да е съсредоточен в молитвата, в думите, да не странства.


- Добре, и какво мислеше толкова часове?


- А, нищо, когато казваме молитвата, умът не трябва да се разсейва.


- Какво искаш да кажеш, че си се молил пет часа без умът ти да се разсея?


- Е, отклони се един път.


Един път за пет часа! Опитайте се да кажете “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” наум без никаква картина, без да мислете нищо за пет минути, не за пет часа, и ще видите дали ще го постигнете.


- И какво си помисли?


Какво очаквах да чуя и какво ми каза?


- Ето, да имах сега една въдица и да бях долу в морето да ловя риба!


Чуйте колко невинен помисъл.


- Но веднага се съвзех и си казах – продължи той – тук молитвата казваме, умът да е на мястото си и го събрах отново.


Нищо не му казах, но такъв подвиг не вършат дори монаси на Света Гора. След това той продължи:


- През нощта в даден момент се чу шум, отците се събудиха.


Старецът на килията отишъл, измил се и видял нещо черно върху стола, насочил фенера и видял човека с броеница и го попитал:


- А, събуди ли се даже?


- Не, геронда, не съм спал.


- Защо не спа?- попитал старецът, който го бил забравил.


- Е, казахте ми, че вие ще ми кажете кога да спра (молитвата с) броеницата – защото го попитал преди това колко да се моли и старецът му отвърнал, че ще му каже кога да я спре.

И пет часа стоял там. Такъв подвиг нито ние, монасите, не вършим, такова послушание, такова смирение, такава простота. Невероятен духовен подвиг. И рискувал, ако го осъзнае, да падне в гордост за това, което постигнал. Старецът веднага разбрал това и за да го предпази да не падне в гордост, за да го предпази от демона на гордостта, който руши всичко, го „закачил”:

- Глупчо, всеки би разбрал, че съм те забравил! Но как гордостта да ти остави акъл! Да не разбереш най-простото нещо, което всеки би разбрал! Как егоизмът да ти остави малко акъл да го разбереш! Хайде отивай да спиш!


- Прав бе старецът, – ми каза.


Оттук и аз се направих на строг:


- Естествено, че е бил прав! Трябвало е да го разбереш!

Какво да му кажа и аз.


Друг случай. Един духовник издаде книга. В нея пише, че един свещеник в един голям провинциален град бил много активен в социалната дейност и се гордеел, защото виждал какви успехи имал, но правейки всичко това, се възгордял и казвал: и какъв е о. Амфилохий Макрис, повече ли прави от мене? Какъв е о. Филотей Зервакос, повече неща ли прави от мене?

Една нощ, както спял, се събудил внезапно без никаква причина. Нещо го събудило. Станал, облякъл се без да разбира какво правил, сложил калимваката си, погледнал часовника си, било два и половина часа в полунощ. Излязъл навън и без да разбере защо отишъл в храма, от задната страна. Времето обило облачно, гърмяло, щяло да вали и учуден не можел да разбере защо прави това и гледал храма. В онзи момент паднала такава мълния, пробляснало и всичко се осветило. В тези няколко секунди успял да види в притвора един мирянин да се прекръства, да отваря вратата на храма и да влиза вътре. Свещеникът бързо влязъл в храма, бутнал лекичко вратата да не бъде чут. Кандилата били запалени и видял мирянина пред иконостаса да коленичи пред иконата на Христос и да започва да се моли, а внезапно от иконата на Христос да излиза светлина. Духовникът описва светлината, която осветила не само християнина – който коленичил да се моли, но и започнал да се издига над пода – но и цялата църква. Свещеникът замръзнал на място до вратата. След доста време тази светлина започнала да намалява. Християнинът станал, казал “По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе помилуй и спаси нас, Амин!” И при думата Амин се чул страшен гръм. Осветило се цялото небе. Отецът бързо излязъл навън, след малко излязъл и непознатият християнин, затваряйки вратата след себе си. Свещеникът последвал анонимния християнин, докато той не влязъл в една къща. Свещеникът запомнил адреса на къщата и си тръгнал. По пътя вече започнали да се виждат първите хора, било 5.30 сутринта. Той отишъл в дома си и не можел да заспи. Въртял се в леглото неспокоен, какво станало, какво било това, кой бил този човек – се питал. На другия ден отишъл и вървял покрай къщата на този чуден християнин, минавал отново и отново и се опитвал да намери някой познат, когото да разпита. Наистина намерил някого.

- Кой живее тук, я ми кажи?


- За какво ти е, отче?


- Какво те интересува за какво ми е? Кажи ми кой живее тук!


Той му казал. Отецът не познавал човека.


- Добър човек ли е?


- Добър е.


- Ходи ли на църква?


- Е, разбира се, и жена му и децата му.


- А, има жена и деца?


- Да, има.


- Колко деца има?


- Осем мисля.

Така след много посещения успял да го види. Отишъл в дома на човека, почукал на вратата, влязъл вътре. Бил един обикновен човек, но със светло лице, чисти очи, преблага усмивка, смирен, кротък, благ, погрижил се за отеца, приел го, попитал го определени неща. Християнинът се изповядвал редовно в столицата на областта – при един известен изповедник. Цялото семейство често се причастявало със светите Тайни и водило прост и тих живот с пост, бдение, молитва и въздържание. Беден многодетен баща, банков служител. Хранил осем деца, жена си, престарелия си баща и брата си. Но отецът отвътре го ядяло какъв бил тайният живот на този човек, какъв живот водил, за да има нощната му молитва толкова голяма благодат. Не научил. Една седмица свещеникът не излизал, не говорил и бил замислен. От притеснение се разболял в течение на един месец. И получил своя урок.


Добри и велики дела без смиреномъдрие в очите на Бога нямат никаква стойност. Един обикновен, но смирен по дух човек, глава на семейство, имал несравнено по-голямо дръзновение към Бога от този свещеник, който се смята за благочестив, активен, свят от неговите енориаши. Наистина, казва духовникът, който разказва това, колко трагична ирония: той добре научил своя урок. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ Научил още, че блажени са само бедните по дух, тоест смирените и с чисто сърце, защото те ще видят Бога и тяхно е царството небесно.

Този свещеник, казва духовникът, написал книгата, го причастих в антираковата болница „Метакса” преди 30 години, малко преди да почине от тежък тумор в главата.



Една жена пише писмо до манастира на свети Рафаил, до игуменката.
„Свято игуменко, малкият ми син, Коста, ученик от Гимназията получи изгаряния с други две деца от взрив на парен котел. Нямаше място, което да не е изгорено, от главата до ноктите на краката. Заведоха го веднага в болницата. Лекарите казаха, че ще умре или, ако оцелее, ще остане парализиран. Веднага щом го чух, казах две думи, с болка, които излязоха от дълбините на душата ми. Свети Рафаиле, смили се и спаси детето ми! Да живее и нищо да не му остане. В противен случай нека Бог го прибере тази нощ, за да не се измъчва и то и ние. През нощта бях полузаспала и видях, че се оказах в Митилини и св. Рафаил дойде при мене в бяло расо, казвайки ми:

- Магдалена, Коста ще оздравее! Ще се върне вкъщи. Скоро без никакъв белег.


Същата нощ и синът й видял св. Рафаил да сваля една черна кожна обвивка от него и да му казва: оздравя напълно. От онзи час станал състоянието му светкавично се подобрило и след 15 дни се върнал у дома без никакъв белег.

Лекарят ми каза, че това е едно много голямо чудо. Следва името, презиме, датата, Австралия.

Вижте, вие, които ме слушате, можете да се усъмните, но майката може ли да каже, че чудото не е станало? Синът й, който го преживял, може ли да каже, че чудото не е станало?

Чухме за живия светец, който сега е в чужбина, вие можете да кажете хубави приказки ни разказва! аз, който чувам как лекарят с жена му се сдобили с деца , мога и да се съмнявам и да кажа и откъде да знам, че е станало така? Но тази майка и баща, които виждат сега близначетата да растат, могат ли да кажат „не родихме деца?“ Могат ли да ги поставят под съмнение?

 

Запознах се с един бесноват. Той описа една сцена. Отивал от Иверския манастир към Карея, по пътя отляво имало една пътечка, по която се стига до килията на стареца Паисий. Този бесноват вярваше, че има „шесто” чувство. „Виждам стареца Паисий да е извън килията му, да седи на една каменна плоча, под едно маслиново дърво, да върши неговото ръкоделие” – бидейки на огромна разстояние от килията на стареца.

Той тръгнал по пътеката, продължил, стигнал до килията на стареца Паисий и наистина всичко било така, както го видял. Но старецът Паисий го нямало и бесноватият останал учуден и се питал – какво стана? Не знаеше, че дяволът не знае бъдещето. И дяволът не може да си представи какво му приготвил старецът Паисий. Вижда стареца Паисий да излиза и му извиква:

- Бесновати, прелъстени, затова влязох вътре, за да не ме намериш тук и да разбереш, че този, който ти показваше картината, бе дяволът!

Видя ли, му казах, че дяволът не знае бъдещето и старецът Паисий се скри?


Видя ли, че виждах стареца Паисий, той бе там? – ми отговори той.


Не можеше да го разубедиш.

Направи ми впечатление, че старецът Паисий на стотици метри виждал какво има в ума си някой, който вървял по пътя и отивал към Карея.

И от друга страна, да има хора, които да хулят стареца Паисий, да го осмиват, да го иронизират, прозорливецът, изкопал си гроб в каливата в Света Гора и помислил, че ще го погребат там и го погребали в Солун. Не можели да си представят, че изкопал гроба си, за да има това, което ние монасите наричаме помнене на смъртта. Кой ни каза, че е вярвал, че ще бъде погребан там? Колко много хора правили това, друг имал един череп, за да помни смъртта, че е преходен.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светиите?

Докато св. Нектарий бил жив, не можете да си представите през какви мъки минал, както всички светци.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светците? През същите мъки и по-лоши преминава живият светец в чужбина – (най-вероятно става въпрос за покойния вече старец Ефрем в Аризона, тъй като старецът Никон бе близък с него). Какво ни затруднява и не виждаме? Просто е, животът ни, който е различен от техния живот, където те се подвизават да спазят Христовите заповеди. Християнинът се бори, чрез това ще се спаси. Не зависи от него дали ще успее да победи страстта, а от Божията благодат. Ако Бог изпрати благодатта, ще победи страстта, ако не я прати, ще се бори. Ще се увенчае от борбата, която води, защото нека не забравяме, че в тази борба падаме, ставаме отново, война е, докато умрем. Страстният, поробеният на страстите ще намрази подвизаващия се, защото с неговата борба му показва какво би трябвало да прави той и поробеният на страстите не иска да го направи.

Затова, ако говориш на един блудник за Христос, ще ти каже: „Кой Христос? Предпочитайте гръцките продукти, имаме наши богове, и то дванадесет на Олимп? Не един вносен!“ Какво ще каже, че „не приемам учението на Христос, защото искам да блудствам?“ Не може да го каже и се прави на елин, на патриот. Същото важи и за измамника и за крадеца. Няма да ти кажат „не искам Христос и Църквата, защото ми забранява да крада и да мамя“, а ще осмеят и намразят светците. Тази душевност, това състояние на човека съществува от времето преди Христос.

В Стария Завет пише – да вържем праведника, да го осъдим на грозна смърт – да го убием с грозна смърт. Защо? Защото тежко е за нас да гледаме. Не издържаме дори да го гледаме!

Защото неговите пътища са различни от нашите пътища. Затова грешният иска да убие светия. Въобще и неугледните не обичат огледало, нито снимките. И много повече духовно обезобразените не обичат да гледат светците. Когато могат, ги убиват телесно, когато не могат – морално и духовно. Гледат да ги окарикатурят и да ги принизят. Една гръцка поетеса Елина Якопулу пише: „винаги орезиляваме онова, на което завиждаме, и свидетел ми е Атон“. Защото не искаме да подражаваме на светия, да променим живота си, и оттам започва цялата тази омраза.


Само причастните на светостта признават светците. Никой друг. И ти трябва да имаш малко светост, за да познаеш светеца.


Превод: Константин Константинов

Кое е най-доброто ядене

Юни 8, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Когато бях послушник, ми казваха:

- Как си?

- Добре.

- Сега си добре. Я да станеш обаче игумен да видиш колко добре ще си!

И станах и разбрах. Затова и проблемите, които игуменът посреща, не трябва да ги държи в себе си. Трябва да ги обсъжда в манастирските събрания или с други игумени. Ще чуе и едно друго мнение. Когато запалиш една свещ, има малко светлина. Когато запалиш 3,4, 6 свещи, имаш много повече светлина. И той се нуждае от подкрепа.

Станахме да отидем на Вечерня. Последва трапеза. Старецът беше изпълнен с радост. Един от неговите послушници започна молитвата: „Ядат бедните и ще се наситят. . .” Старецът поклати глава, усмихвайки се. Веднага щом свърши молитвата, се обърна и му каза:

- Защо, бре, детенцето ми? Само гладните ли ще ядат? Богатите да умрат от глад ли?

Повтори го два-три пъти.

Четецът започна да чете. А аз бях гладен. Яденето беше без олио. Беше понеделник и на Света Гора постят и в понеделник. Но яденето беше много вкусно. Той ме погледна и ми каза:

- Отче мой, кое е най-доброто ядене?

- Е, геронда, субективно е. На един харесва едно, на друг – друго.. .

Той поклати глава и ме прекъсна:

- Не. Най-доброто ядене е гладът!

Веднага се съгласих. Наистина, когато си гладен, и най-лошото ядене ти се струва най-доброто.

„В света скърби ще имате”, казва Христос. Наистина. Какъв е светът? Пълен със скърби. Който иска да благодари на Бога, ще изпита скърби в този свят. Кой светец не е минал през скърби, кой се е смял в този свят? Как разбираш, че Бог те обича? По скърбите, които ти дава. Ако искаме да сме истински Негови ученици, не само в думите, но и в делата, трябва и ние да се качим на кръста, както Той. В съдния ден всеки каквото има, каквито скърби е претърпял в този живот заради Христос, това и ще покаже. Блажен и триждиблажен е този, който ще покаже много страдания, голям кръст.

Когато искаш да се помолиш за някой, който се намира в скръб, в болка, само със сълзи ще те чуе Бог. Молитва със сълзи. Помоли се не Бог да го избави от болка, а да му даде търпение. Когато Бог иска да помогне на една душа, която се мъчи и страда, не я избавя от скърби. А какво прави? Дарява й търпение. В болката се намира Бог. Отец не избави Сина Си от Кръста, а „яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше”. Първо разпване, след това Възкресение.

Минахме през следващата килия, за да дадем едно писмо на старец Гедеон. Килията бе окаяна, непригледна. Старец Гедеон донесе локум, който беше много стар и твърд.

- Геронда, сам ли живеете?

- Да, сам самичък с Бога. Имам за компания тук Света Богородица, Архангелите, светците, св. Рафаил.

- С какво се занимаваш?

- Правя поплаваци (поставки за фитилчета за кандило), от това живея. Това е моят ръчен труд.

- И преживяваш?

- Да! Нищо не ми липсва. Имам всички Божии благини. Хляб, маслини. . . Всички Божии благини!

Хляб и маслини, всички Божии благини. Колко богат бе старецът! Спомних си Локсандра. „Кой е богат?”, питаше. „Този, който в малкото намира покой”.

Дойде ми наум разговор с един млад човек заможен, с имоти, с добра професия. Дълго ми говореше за своите трудности, проблеми, недоимък, най-вече за тях. Накрая искрено ми каза:

- Сега какво седя и говоря?! Зная, всичко това, което ви говоря, са. . . „луксозни” проблеми.

- А, сега говориш точно – му отговорих. – Излез малко от твоето хипертрофично его, погледни около себе си и кажи едно „Слава Тебе, Боже”!

Християнинът трябва да гори

Юни 5, 2020 in Видео, Начална страница





Всеки избира сам

Юни 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете ( Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?

Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.

Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.

Източник: https://vk.com/club

Примери от живота на Схимонах Павел Рилски

Юни 3, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Страшна за човека е гордостта. Тя му нанася най-големи пакости. Тя направо го погубва. Нейното начало е тщеславието. Затова всеки християнин трябва да се бори усилено с тщеславието. Това особено важи за монасите, тъй като те трябва да вървят по чисто духовен път, който е път на смирение. Бесът на тщеславието тях най-много напада. По всякакви поводи човек се изпълва с тщеславие. Направиш добро и те похвалят – ето ти повод за тщеславие. Едно получено писмо, пълно с любезности, и то може да възгордее човека! Ласкателствата също водят към тщеславие. Аз получих от една духовна сестра писмо и почнах да го чета. Тя ми пишеше: „Като видях твоето светло лице, цяла се зарадвах“… и пр. Уплаших се от тия думи. Зер такива ласкателства ми отнеха благодатната молитва. По-полезно е за мене да ме хулят, защото това ме смирява, отколкото да ме ласкаят, тъй като любезностите ме възгордяват. Още един път погледнах писмото отгоре-отгоре, па изведнъж го хвърлих в запалената печка и рекох: „На, печко! Чети го ти по-нататък!“… А тя: Бу-бу-бу… в миг го прочете“.


Понеже много патил от беса на тщеславието, схимонах Павел си бил взел добра бележка и енергично се борел с гордостта.


Един високопоставен духовник, гост на Рилския манастир, наблюдавал живота на схимонах Павел и се пленил от духовните му постижения. Веднъж той споделил с двама свои приятели, свещеници от София, възторга си, че в наше време има все още такива подвижници. Свещениците решили да отидат на поклонение в Рилския манастир и да видят схимонах Павел.


Високопоставеният духовник ги упътил как да се доберат до него. Щом пристигнали в манастира, свещениците разпитали един монах за отец Павел. Монахът им казал, че схимникът не приема в килията си никого, но те могат да го видят в храма, когато дойде на богослужение.

- Но дали ще дойде днес на богослужение? – запитали свещениците.

- Ще отида да проверя – казал монахът.

Тоя брат съобщил на о. Павел, че двама свещеници от София, по препоръка на еди-кой си голям духовник, са дошли специално да го видят и затова се интересували дали ще отиде на църква. Схимонах Павел се разсърдил, че високопоставеният духовник е говорил за него добро и тоя ден не отишъл на църква, не се срещнал със свещениците и цял ден не излязъл от килията си.


По всякакви поводи той съветвал своите близки събратя да обичат смирението и никого да не хвалят, докато е жив, за да не му напакостят на душата. И за да ги насърчи в тая насока, казвал им: „Макар и да има някой брат добри качества, ти мълчи! Нека Бог го похвали! Без нужда не говори за човека ни добро, ни лошо! Добро ли говориш, може да стигне до ушите на брата и ти да станеш виновен за неговото възгордяване. Лошо ли говориш, ти хулиш брата си зад гърба му и той, ако чуе, може да ти се разсърди, че го осъждаш. И ето, враждата е готова!“

На тщеславещите се с хубавото си пеене схимонах Павел казвал:


„На Света Гора имаше мъдри старци, които строго възпитаваха младите послушници в смирение. Като видеха послушници с добри гласове, те ги предупреждаваха: „Пазете се от тщеславието, защото дето има хубав глас, там има и зъл бяс!“ Един такъв старец казваше: „Ако имаш силен глас, само половината издавай, а половината скривай за смирение!“

из книгата на Архимандрит Серафим Алексиев: „Схимонах Павел Рилски“

Всичко е Твое!

Юни 2, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

Ще влезем в живота на светостта, ще разгледаме няколко случая с преподобни отци, за да можем с тяхна помощ да преодоляваме нашите изпитания и пречки.

Един голям преподобен на Църквата е преп. Мелетий, подвизал се в планината Китерон. Роден е в Муталаска, Мала Азия, откъдето е и свети Сава Освещени. Разбира се, живели в различни епохи в Йерусалим. В Муталаска, когато бил дете, ходил на училище, но имал един проблем. Много лесно се разсейвал. Полагал усилия и четял, но на другия ден нищо не помнел. Родителите му го виждали всеки ден да чете, но учителят му винаги се оплаквал от неговите резултати. Така детето се научило от семейството при всеки проблем да прибягва към молитвата.

Една сутрин станало и вместо да тръгне към училище, се обърнало и отишло в храма. Възрастният свещеник бил в олтара, било тъмно, нямало електричество, имало светлина само от кандилата и свещите. Отецът извършвал св. Проскомидия, споменавал имена, малкият влязъл в олтара, свещеникът не го видял и детето се мушнало под покривките на св. Престол. И какво направило? От момента, в който чуло свещеникът да казва „Благословено царството на Отца. . .” опряло глава върху колоната на св. Престол и по време на цялата Литургия останало така. След отпуста излязло навън и се втурнало към училище. От онзи момент до дълбоки старини нищо не можело да убегне от неговата вече много силна памет. Но бих искал да помним тази картина. Едно малко дете влиза под св. Престол, опира глава върху колоната и остава там през цялата Литургия. Нека пренесем картината в живота ни. Необходимо е да опрем нашия помисъл, мисълта и ум върху Христос. Много пъти това, което ни уморява, изтощава и опразва, е помисълът ни, защото не е светъл и чист. Помисълът ни е път, през който минава Христос. Как Той може да мине през помисъла ми? Неслучайно Църквата ни увещава да се молим постоянно с молитвата “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, за да може страшното Христово име да напои помисъла, да очисти ума, да прогони враговете, всичко тъмно, демонично и лукаво от помисъла ми. Влизаме на св. Литургия. Помисляли ли сме какво вземаме от нея? Знаете какво става. Определени пъти влизаме на Литургията и си тръгваме по-празни, отколкото сме влезли, защото не сме опрели помисъла в службата, в молитвата, в Христос, в Света Богородица, в светците. Чуваме думите на Литургията, за да може помисълът да грабне една дума и да пътува в Божията любов, в свидетелството на светците, в аскезата на преподобните. Една думичка, не космически кораб, а една дума от богослужението може да те издигне много по-високо. Но помисълът ни не прави това. Затова постоянно се намира в объркване, мрак, изтощение. Знаете ли как работи умът, сърцето и душата ни? Умът ни е като стан. Възрастните помнят шивашкия стан. Слага преждата и със задвижването му конците се съединяват и така се изработваха тези чудни произведения на изкуството. Килими, завивки, черги. Така функционира помисълът ми, но нека внимавам какви конци поставяме. Конците са моите мисли и аз обикновено имам тъмни конци, черни цветове и така поставям черните цветове на помислите, станът на ума върши своята работа и изработвам черни платове. Затова гледам всичко в черно. Затова се отчайвам, затова се помрачавам, затова се обърквам. Не мога да облегна помисъла си върху светлината. Светлината е Христос, не мога да облегна помисъла си върху Божията благодат. Влизам в св. Литургия. Един израз – „горе имеем сердца“ и там реално проверяваш себе си. Дали душата ми е високо? Или сигурно се влачи, защото, ако имам злост в мен, тогава душата ми е змия, която пълзи и влиза в св. Литургия. Горе имеем сердца. Сигурно душата ми не е на високо? Сигурно умът ми не е на високо? Думите от богослужението са писта за излитане – не може постоянно да имам падения. От полет имам нужда. Трябва да опра помисъл, сърце и душа в Христос, както преп. Мелетий опрял глава върху колоната на св. Престол. Горе имеем сердца. Мир всем. Но аз си тръгвам от църква и не съм приел мир. С миром изидем! Кой е Мирът? св. Йоан Златоуст казва, че Христос е мирът. Да си тръгна с Христос, но влязох в св. Литургия и помисълът ми бе насочен към това с какво е облечен един, къде е седнал друг, кой влезе, в колко часа влезе. Не е нито в Мир всем, нито в Горее имеем сердца, нито в Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, нито в Миром изидем, нито да възлюбим един други, къде е помисълът ми? Помисълът ми се разсейва, помрачава се. Изработвам всички онези тъмни платове, които покриват ума ми и внасят в него объркване, а в сърцето отчаяние. Но аз ги плета, аз поставям материалите, аз работя.


В дивната книга „Откровените разкази на странника“ странникът влязъл в църква по време на св. Литургия и чул апостолското четиво. Непрестанно се молете, казва апостолът. Влязъл в едно духовно търсене, което го довело до невероятна висота. Много е важно върху къде облягам помисълът ми. За съжаление не го облягам нито в мира, нито в любовта, нито в благодатта, в нито в светлината, нито в Христос. Върху какво го облягам? Върху отпадъците, върху боклуджийските кофи, където се смесва с мръсотията на света. Така се ражда осъждането, така се въздига егоизмът, така се губи смирението. Умът е управник, казват отците, той управлява, пилот е, но е в отпадъците и до болклуджийската кофа ще те отведе. Ако е в мира, любовта, благодатта, светлината, ще те въздигне. Помисълът може и да те събори, може и да те издигне. Великите светци, които почувствали горчивината на греха, с един помисъл се спасили. От един помисъл. Един помисъл може да те накара да се погубиш, може и да те накара да се спасиш. Затова е нужно помисълът да се обляга на Христос, както главата на свети преп. Мелетий се облегнала върху св. Престол по време на богослужението, по време на безкръвната жертва, в страшния час на св. Литургия.

Моят помисълът е толкова любопитен и разпръснат, а след това се питам защо не мога да се помоля? Кога го опрях в Христос, кога го прибрах? След като е разпръснат навсякъде. Виждате ли как какво правим днес? Едно правим, друго слушаме, трето гледаме, четвърто говорим на другия. Както гласи стихът от една хубава песен – „на едно място спи тялото и на друго се събужда душата“. И както казваше баба ми- „на едно място стъпвам и на друго се озовавам“. Нямам никаква устойчивост, никаква аскеза. Помисълът ми е пръснат в хиляди неща. Някой отива на църква и го питаш: „Как мина?“ „А, дойде еди-кой си. Донесоха една хубава икона, сменили са килима пред св. Престол, не бях виждал попа с тези одежди, да ти кажа честно!“ „Какво друго?“ „Това“. Тоест забелязахме одеждите, килима, с какво бил облечен другият. Вижте къде ни е помисълът ни. Хайде сега този помисъл да се събере, да стане сериозен, неизменен, и да вземе едно „мир всем, едно возлюбим един друга, едно с миром изидем“. Какво да вземе този помисъл, който е и тук и там и накрая никъде не е? Какво да вземе? Помисълът ми рее, любопитството ми нараства, нараства и осъждането, клеветенето, празнословието, клюкарството. Защото не поисках да го прибера и да му кажа: остани в това, спри там!

Имахме един дядо в Санторини, на повече от 100 години. Когато почина, казваха, че бил на 106 г. Аз го попитах веднъж за неговия дядо.


- Е, дядо ми млад почина, момче!


- На колко години бе?


- На 97!


Но когато бай Димитри отиваше в църквата и се връщаше в селото, понякога му казваха:


- Какво ново?


- А! Да ви кажа новото! Днес, един младеж отиде при Христос и Го попита как да се спаси и Христос му каза: виж, ако искаш да се спасиш, продай всичко, раздай на бедни и Ме последвай!


- Бре, бай Димитри, какво ни говориш? Ние те питаме какво ново?


- Слушай, детенцето ми, това е новото, това, което Христос казва. Другите неща, за които ме питаш, днес са нови и вечерта са остарели.

Това бе новото (т.е. новините) за дядото. Един дядо, който не беше много учен, но когато отиваше на богослужение, на св. Литургия, знаеше да се съсредоточва там.

Ще ви разкажа един друг случай с друг преподобен, свят свещеник, папа-Николай Планас. Той имал едно духовно чедо – Маргарита. Тя била от Санторини, от моето село, но овдовяла и нямало работа на острова. Имала едно детенце, взела и майка си и дошла в Пирея да работи, за да отгледа детето си. Отгледала детето си, майка й починала и станала монахиня. Много благочестива, много свята. Била близо до папа-Николай. Живеела калугерски. Но веднъж, преди да стане монахиня, по време на св. Литургия папа-Николай се забавил, тъй като четял имена часове наред.

Тук да вмъкна нещо. Когато седнем пред телевизора, за да изгледаме един филм, кой гледа часовника? Но тежко и горко на проповедника, кой ще говори три минути повече в неделя или на свещеника, който ще закъснее пет минути и ако не кажем „Молитвами святых отец наших ” точно в 10.00 ч! Защото за духовните неща и вечността гледаме часа, а за неща, където си пилеем времето, никога не обръщаме внимание на това. За да чуем думи за вечен живот, гледаме часовника: забави се днес! Прекали днес! Певците пяха бавно! Славословенето на Бога ни дразни, служението Богу ни дразни, проповедта, истината, която ни просвещава, ни дразни! Гледаме чаковника. Но ако седнеш пред телевизора, и десет часа да минат, изобщо не те дразни!

Когато папа-Николай се забавил, Маргарита казала в помисъла си: оставих детето с майка ми, детето е напослушно, ще направи бели, майка ми ще се възмути, ще се ядоса, ще отида вкъщи, ще се скараме, а отецът се бави!

В онзи момент папа-Николай се показал на Царските двери. Защото, когато откриеш сърцето си, ума си, живота си, времето си за Христос, и Му кажеш: всичко е Твое! и Христос ще ти открие всичко и покаже всичко. Папа-Николай отдал всичко на Бога, всички умове и сърца на хората в онзи момент били открити за него, за духовното му зрение. Той й извикал:

- Маргарита! Маргарита! Тук детето ми, тук, в Христос сега! Остави детето си и майка си! Ти тук в Христос, за да бъде Христос при детето и майка ти!

Кой от нас ще дойде в неделя на Литургията и ще каже на себе си: сега тук! Нито какво ще готвим утре, нито какво ще видим днес, нито какво сладко ще направим, нито кой седи до мене – сега тук в Христос! Кой ще опре този, толкова помрачен, объркан, болен ум в Христос, в словото Христово, в богослужението, за да може да се утеши, да се напои и да се изцели.

Да се върнем малко към живота на свети Мелетий. При светеца отишъл един монах. (Един човек, който мина през голямо изпитание, ми каза: когато срещна трудности, отивам при св преп. Мелетий. Веднъж, когато бил в голяма неговото безизходица, опрял глава върху гроба на светеца и в онзи час две топли ръце го хванали за главата, помилвали го и човекът се утешил.)

В манастира на преподобни Мелетий имало много монаси. На един голям празник един монах дошъл горд и му казал:


- Геронда, донесоха ни хубаво вино!


Виното било в глинена делва. Помните делвите, сега ги гледаме в музеите.


- Хубаво вино, след като е празник, утре да сложим на трапезата?


Защото, когато на трапезата имало елей, вино, било голям празник. Монахът рекламирал виното, а старецът гледал делвата. Монахът продължил:


- Да го сложим ли на трапезата?


Старецът гледал делвата и му казал:


- Дай ми я!


Взел делвата в ръце, вдиганал я високо, хвърлил я на земята и я счупил.


Отците наблизо се изумили, защото не виждали подобна постъпка от страна на стареца. Побързали да видят защо го направил и когато се доближили, видели, че в делвата имало една змия.


Ще ми кажете сега, това каква връзка може да има с живота ни? Знаете ли в колко наши състояния има змийчета, които тровят нашата душа, ум, живот и отношения? Където поради моя егоизъм аз смятам, че това, което говоря и върша, е правилно и казвам: сладко е виното, хубаво е виното! Но не виждам змията. Във волята ми, желанието ми, разположението ми, в помисъла ми вместо да ходи Христос, пълзят змии. В духовните артерии на сърцето ми, на душата ми, вместо да ходи Христос и да сее Неговата светлина, живот, възкресение, изцеление и благословение, пълзят змии. И какво трябва да направя? Трябва да счупя делвата, не става иначе. Къде? В изповедта. Когато отидем там, делви чупим. Отиваме пред Христос да счупим делвата, да я отворим, за да видим какво има вътре. Изповедта е едно счупване. Трябва да се счупи, както казва един голям автор: Боже мой, да се излее съдържанието на твърдият обръч на сърцето ми и в морето на любовта и милостта Ти! Това е изповедта. Ако имам нагласа да счупя делвата, имам покаяние. Защото аз какво правя? Не само не я чупя, а я смятам и за нещо правилно, добро, благословено без да усетя, че вътре е скрито моето самохвалство, алчност, плътослужение, сластолюбие. Ако не я отвориш, ако не откриеш себе си на Бога, Който ти се открива всеки час и момент в живота ти, как ще видиш змиите, как ще спрат да тровят душата ти, ума ти, езика ти, живота ти, отношенията ти?

Определени пъти дори в собствения ми дом се боя да говоря на съпругата ми, на детето ми, защото и аз имам змии и тя има змии и единият ще започне да хапе и да трови другия. Затова е нужно много смирение, да разкрия моето съдържание, нужно е покаяние, да разкрия всички тези състояния пред Христос, да видя ясно какво имам и кой съм, за да започна да се смирявам и да се покайвам. Да започна по този начин да облягам не само ума и помисъла, а и сърцето, душата, живота и битието върху Христос, защото Той е спасението, Той е истинското ни отечество, Той е нашият рай.

Папа-Ефрем Катунакийски, този свят подвижник, когато бил млад, имал за послушание да шие. В един манастир един монах му поръчал един панталон. Папа-Ефрем го ушил и отишъл в манастира, но не намерил монаха, който бил градинар.

Затова го оставил на игумена и му казал:


- Ако видиш отец еди-кой си, му го дай. Той ми го поръча.


Излизайки от манастира, видял монаха, който поръчал панталона. Той бил добър монах, но суровият живот и епохата, в която живял, ги направили малко груб и понякога малко сприхав. Да не го обвиняваме, с това се борили хората и борбата им била титанична.


Той сказал на папа-Ефрем:


- Я ми кажи, къде е това, което ти поисках?


- Оставих го при игумена.


- Защо, то на игумена ли е? Не е ли мое?


- Да, но не те намерих и му казах да ти го даде.


- А, така ли? И възразяваш даже?! И си по-млад!


И се навел да вземе камък, за да го хвърли по папа-Ефрем. Но папа-Ефрем се навел пред него и му казал:


- Прости ми, благослови! Прав си.


Монахът замръзнал на място. Пуснал камъка и така всичко приключило.


На Света Гора отишъл бивш полицай, станал монах. Имал голям гняв, борил се много с гнева си и накрая дори се опитвали да го разгневят, но той не можел да се разгневи. Отишли и му казали:


- Геронда, еди-кой си запали огън да изгори манастира!


- Какво говориш, детето ми?


- Наистина!


- Да видиш сега какво ще му кажа!


Когато стигнал обаче, гневът му бил отминал:


- Ела, детенцето ми, защо направи това, добро ми дете? Защо?


Целят му гняв се превърнал в кротост. Целия му смут станал мир поради неговото смирение и покаяние, аскеза и духовна борба. Виждаме тяхната борба и се утешаваме.

Когато опирам моя помисъл, сърце, живот до Христос, когато чупя всички делви и виждам моите змии и се смирявам и покайвам, тогава с това смирение и помисъл мога да обезоръжа другия. Разбира се, ще ми кажете: я чакай, бре човече! Някой ще иска да хвърли камък по нас (и нищо няма да направим)? И хвърлят (по нас) и ние хвърляме (по тях). Да ви кажа нещо. Определени пъти по-добре да хвърлим един камък, отколкото думата, която казваме, защото словото ни е като камък. Камъкът най-много да те удари в главата, но думата ранява души. Когато думите на другия са остри, горчиви, тогава, ако имаме смирение и покаяние, можем да го обезоръжим. Защото смирението и покаянието са най-силните оръжия, както и любовта.


Преп. Климент Сагматийски бил послушник на свети Мелетий. Веднъж изязъл от манастира и отишъл в една област по-надолу от манастира. Там коленичил, вдигнал ръце и се молел. Един монах о. Йаков също излязъл от манастира и отишъл да събере ядливи треви и да се помоли. Там видял св. Климент издигнат във въздуха, с високо вдигнати ръце. Затова в един нептичен текст за първи път се среща думата въздухоплавател. Тогата нямало самолети, но отците имали за самолет молитвата, за космически кораб смирението, за превозно средство и запас любовта. Така пътували, издигали се високо, били въздухоплаватели. Преп. Климент бил въздухоплавател. о. Йаков го видял, върнал се в манастира и извикал на отците:
- Отци, Климент е светец!- им казал.


Когато преподобният се върнал, разбрал, че отците се отнасяли по различен начин с него. Почитали го, поставяли го пръв, хвалели го, молили го да отправя молитви. И знаете ли какво ставало със светците? Техните дробове били дробове на смирението и не можели да дишат въздуха на похвалата. Докато при нас виждате обратното. Когато ни хвалят, дишаме нормално и се надуваме, защото това, което диша и работи в нас, е нашият егоизъм и на това се радва. Светците не можели да дишат една такава атмосфера, защото порите на душата им били смирение. При похвалата се затваряли. Така преп. Климент отишъл при свети Мелетий и му казал:


- Геронда, трябва да си тръгна!


- Защо?


- Защото ме хвалят отците.


- Да си тръгнеш, детето ми, в опасност си.


И отишъл в отсрещната планина Сагмата и там поставил началото на голяма аскетическа традиция.


Преп. Климент се молил във въздуха. Разбира се, сега ще ми кажете ама, отче, ние не можем да се молим като преподобния и да сме във въздуха! Със сигурност не можем, но това може да ни каже нещо много значимо – когато духът се укрепва в аскезата, може да преодолее земната гравитация. Когато духът се укрепва и човек се моли, може да не се издига във въздуха, но молитвата му може да вдигне много тежести на живота, които не издържаме и с които не можем да се справим. Това ни казват светците. Не мога да понеса тежестта! Молиш ли се? Не за да преодолееш гравитацията на тялото, а гравитацията на всекидневието, на болестта, на живота ни. Там реално приканваш Христос и Той идва и става твой спътник. И когато идва Христос, едно нещо казва на човека: “Не си сам! Не се страхувай! Аз съм, дерзай! Не си сам.”


Последен случай от живота на преп. Мелетий. Веднъж той отишъл да се поклони на своя съотечественик свети Сава в манастира му в Йерусалим, в Светите Земи. Много труден период, турците владеели Светите Земи. Казали му да не ходи при светеца, но преп. Мелетий казал: ако свети Сава, моя съотечественик, иска, ще стигна!


Както вървял през пустинята, дошла група разбойници-мюсюлмани. Видели, че преподобният носел голям кръст. Слезли от конете си и му казали:


- Свали кръста, хвърли го на земята, стъпчи го и продължи! Ако не го свалиш и не го стъпчеш, се наведи да ти отрежем главата!


Ще ми кажете леле, страшно е! Мислите, че не чуваме подобни неща днес? Другият идва и ти казва хайде, клети човече, сега с кръста в ръка ли ще вървиш напред? Не ти ли казва това? Свали кръста, стъпчи го и продължи! И тогава се създава най-голямата безизходица. Къде можеш да отидеш без Христос, без кръст? Никъде. Така преп. Мелетий се усмихнал, коленичил, свел глава и очаквал удар от сабята. В онзи миг целият му живот минал пред очите му и той се усмихнал още повече. Защо? Защото видял, целия си живот светъл, охристовен, както когато бил детенце, когато опрял глава в св. Престол, така видял и своя път, душа, ум, воля, желание, време – всичко опряно в Христос. Така светецът не могъл да не се засмее в онзи миг. Не можел да не се зарадва на живота, който видял пред себе си. И за нас ще дойде един такъв момент. Може да е дошъл, и ако не е дошъл, ще дойде в и за миг животът ни ще мине пред нас. Но ще имаме ли радостта на светеца? Ще видим ли Христос в живота ни? Защото, ако Го видим в живота ни, тогава ще Го виждаме вечно. Някой сега ще каже: не стават тия неща, те са били светци! Не. Те били подвижници, копнеели за Христос и трябва да знаем, че Христос никога не идва да види резултата от един път и усилие, а едно нещо гледа – усилието. Нищо друго. Св. Йоан Кронщадски тълкува блаженствата. Христос ни казва блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Кой е чист по сърце? Кой може сега да каже: сега аз съм чист по сърце!? Никой. Нима Христос говори лъжи? И св. Йоан казва: Не. Не говори лъжи. Христос смята за чист този, който се подвизава за неговата чистота. Спасява този, който се труди за своето спасение, ако ще да не е постигнал много неща. Светците идват днес да ни покажат, че трябва да се трудим и да прилепим всичко, което имаме и сме, в Христос, защото в Него ще намерим покой, благодат, радост, милост. Защото, както казваше светият старец Порфирий, Христос е Всичко.


И какво станало с преп. Мелетий? В онзи момент дошла друга група хора без светецът да разбере. Веднага щом разбойниците ги видели, избягали и така преподобният се спасил. Разбира се, той го очаквал. И да беше умрял, радост щеше да бъде за него, защото щеше да отиде при Христос. Но останал жив и отишъл да се поклони на свети Сава.


Светците били хора, отдадени на Божията воля. Св. Мелетий тръгнал от Муталаска, отишъл в Константинопол, станал монах, в манастира „Св. Йоан Златоуст“, който за съжаление днес не съществува и не знаем къде се намирал. Оттам отишъл да се поклони на св. Димитър в Солун, за да отиде след това в Рим да се поклони на гроба на първовърховните апостоли Петър и Павел. Когато се покланял на свети Димитър в Солун, излязъл на централната улица, един младеж дошъл при него и започнали да разговарят. В разговора младежът му казал:


- Къде отиваш, геронда?


- В Рим да се поклоня на свети Петър и на св. Павел.


- Не, няма да оидеш в Рим!


- И къде да отида? След като за там тръгнах.


- Няма да отидеш. Ще отидеш в Тива в манастира на св. Георги. Там ще отидеш сега.


Обърнал се, за да го изгледа учудено, но не го видял до себе си. Огледал се, разбрал, че това бил св. Димитър, който му известил Божията воля. Точно в онзи момент сменил посоката и вместо да отиде в Рим отишъл в Тива.


Такива били светците. Намирали покой в Божията воля. Никога не можели да намерят покой в тяхната собствена воля, защото знаели, че в нея се криели змийчета, т.е. болни, тщеславни, егоистични състояния. Затова намирали утеха в Божията воля, защото тя е израз на Божията любов и спасение на хората.


Превод: Константин Константинов

Не се страхувай, аз ще те спася!

Юни 1, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница



Историята е разказана от жителя на село Солотча, Рязански район, Рязянска област Михаил Михайлович Ермолов и представлява част от самиздатския сборник „Чудеса на свети Николай Чудотворец в Рязанска област”. За съставителя на този сборник и за историята на създаване на сборника няма данни.

Първата световна война, която започна през 1914 година, беше в разгара си. Мен, Михаил, ме призоваха в царската армия като войник. През юли 1915 година пехотният полк, в който преминавах предварителната си военна подготовка, беше изпратен на фронта. Като пристигна на изходна позиция, полкът цяла седмица беше оставен да почива. На войниците беше обявено, че в сутрешните часове свободно могат да посещават съседната църква. Аз, като вярващ християнин, охотно и с голяма радост приех разпореждането на командването и всяка сутрин, в продължение на цялата седмица, посещавах църквата, като по време на службата усърдно се молех Богу, просейки да прости греховете ми преди предстоящото сражение, в което не бе изключено да намеря смъртта си – да загина на бойното поле.

В своите молитви аз призовавах на помощ и великия Божи угодник свети Николай Чудотворец, молейки го да бъде мой застъпник пред Бога. По време на молитвата мислено разсъждавах: ако ми е съдено да загина в боя, нека свети Николай измоли от Бога прошка на моите, на Михаил, грехове. Молех се много усърдно, със сълзи на очи, просейки от Бога и свети Николай спасение и застъпничество.

В нощта преди предстоящото сражение и излизането на бойна позиция, аз, Михаил, легнах да спя с молитва към Бога и свети Николай. Рано сутринта, преди изгрев слънце, внезапно се събудих и се размислих за предстоящия бой, за възможната гибел, спомних си баща ми, майка ми, съпругата ми с детенцето ни – изобщо цялото семейство и роднините. Беше през лятото, рано се съмваше, слънцето още не беше изгряло. Лежейки на пода по гръб, аз се обърнах мислено към Бога и свети Николай с молитва за прошка на моите прегрешения пред родителите ми, жена ми, роднините и съседите и изобщо на всичките ми грехове. После отново преминах към молитва към Свети Николай, молейки го особено за застъпничество и помощ. Лежах възнак със затворени очи, целия в сълзи и изведнъж – в лицето ме удари светлина. Без да отварям очи, си помислих, че слънцето изгрява и с лъчите си е огряло през прозореца лицето ми.

Не издържах, отворих очи и видях Свети Николай Чудотворец, който стоеше пред мен, при краката ми. От него излизаха необикновени сияещи лъчи, подобни на слънчева светлина; беше облечен в църковно-епископски одежди, с каквито беше изобразен на иконата, пред която се молех в храма. Не очаквайки такова явление, аз се изплаших и мълниеносно се прекръстих с думите: „В името на Отца, и Сина, и Светия Дух”, което представлява защитно средство против привидения на нечистата дяволска сила; в същото време машинално се приповдигнах от легналото положение. И така останах, очи в очи със свети Николай Чудотворец. Като ме гледаше, той спокойно произнесе тези думи: „Аз ще те спася” – след това ме благослови, прекръствайки ме с дясната си ръка и започна да се отдалечава от мен, издигайки се във въздуха, като ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна напълно.

Тогава, като дойдох на себе си, разбрах, че съм се удостоил в лицето на свети Николай с Божията благодат и милост, за което никога не съм могъл и да мечтая. Огледах се наоколо и си помислих дали някой от останалите войници не е могъл да види случилото се с мен, но в тези ранни часове в казармата беше тихо и всички спяха непробудно. Повече не успях да заспя, намирайки се в размисли под впечатление на видението на свети Николай, великия Божи угодник.

Настъпи часът, в който бе даден сигнал за ставане, и след закуската полкът в боен ред се отправи с походен марш към предните позиции. Пристигнахме на предната отбранителна линия на нашите войски. На войниците беше дадена команда да се „окопаят” – т.е. всеки да изкопае окоп в цял ръст. Противникът – немците, като забелязаха от наблюдателните си пунктове пристигането на свежи сили, заемащи отбранителна позиция, откриха артилерийски огън, който премина в настъпление. До началото на артилерийския обстрел аз бях успял да изкопая своя окоп само до половината, тъй като ми се падна каменисто място, а лопата ми беше походна, малка: с нея не можеш много бързо да изкопаеш окоп, докато останалите войници на добрите участъци бяха успели да се окопаят в цял ръст.

Под артилерийския обстрел, аз прекратих копаенето на окопа, приведох се и започнах да наблюдавам ставащото: наоколо започнаха да падат и да се пръскат снаряди, вдигайки във въздуха земя и хора от другите окопи. По Божия милост аз оставах невредим, не ме засегна нито един снаряд, обсипваше ме само земя от взривяващите се снаряди. Скоро под натиска на силите на противника започна отстъпление на нашата пехота. Аз също тръгнах назад заедно с другите. Отстъплението премина в бягство, а наоколо избухваха снаряди, във въздуха свистяха куршуми. Пробягах известно разстояние и на пътя ми се изпречи овраг, в който вече се намираха много от отстъпилите войници. На мен също ми се прииска да се скрия в този овраг от свистящите куршуми, но в сърцето ми някакъв тайнствен глас ми подсказа: „Не влизай в оврага, бягай по-нататък”. Разбирайки важността на Божието указание, побягнах нататък, но като се отдалечих съвсем малко, някаква невидима сила ме застави да спра и да погледна назад. В същия момент пред очите ми артилерийски снаряд с голяма мощност улучи оврага, всичко се смеси със взрива и хората, намиращи се там, загинаха. Ако тайнственият глас на свети Николай не ми бе подсказал да бягам, аз бих намерил своята гибел в оврага още в първия ден на моето участие във фронтовите боеве.

Полкът отстъпи и зае нова отбранителна линия в съседство с други полкове от нашата дивизия. Формированието ни имаше известни загуби на хора и бойна техника, но запази боеспособността си.

В дадения случай аз приведох един пример как бях спасен от смърт при първото сражение, но такива случаи, при които оставах невредим под град от куршуми и снаряди по време на цялата руско-немска война, имаше много. След това продължи гражданската война, където също боевете също следваха един след друг, смъртта дебнеше войниците на всяка крачка и хората гинеха. И така, по Божия благодат и със застъпничеството на свети Николай Чудотворец, аз преминах през цялата Първа световна и през гражданската война, не бях ранен и благополучно се върнах у дома в с. Солотча. Наистина, трябва да призная, че мъничка осколка веднъж одраска кожата ми под коляното, в меката част на прасеца, но това не беше раняване, а само дребна драскотина. Раната беше намазана с йод и това беше всичко.

През цялото време на войната след видението аз никога не забравях и ежедневно се молех на Бога, като призовавах в молитвите си Неговия угодник свети Николай да бъде мой всекидневен застъпник в спасението от куршумите и снарядите и да се върна жив у дома.

И сега, живеейки със семейството си, ежедневно молейки се Богу, никога не забравям свети Николай Чудотворец, като му се моля с поясни и земни поклони като на наш застъпник и помощник във всички горести, скърби и беди.

Източник: Православие. ру

От коя смърт ни спаси Христос?

Май 29, 2020 in Видео, Начална страница





Към сръбския народ – през тъмничния прозорец

Май 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Няколко месеца преди края на Втората световна война еп. Николай Велимирович – св. Николай Сръбски, заедно със сръбския патриарх Гавриил, е изпратен от Гестапо в Германия и затворен в концентрационния лагер „Дахау”. Дори и в тези неимоверно тежки условия, когато върху него се струпва бремето на лагерните мъки и унижения, той продължава да размишлява за съдбата на Европа и света, за Божиите и човешките пътища и да пише. Така се ражда книгата му „Към сръбския народ – през тъмничния прозорец”. Ръкописът е писан тайно и е грижливо скриван от автора до неговото освобождаване на 8 май 1945 г. Книгата вижда бял свят едва след смъртта му. За пръв път е издадена през 1985 г. в Австрия. Предлаганият откъс е нейната седемнадесета глава.


Защо Бог допуска наказание за хората? За да предотврати тяхната гибел. Също както бащата бие безпътния син, та благовременно да го избави от пропастта, която е зейнала в края на лошия път.

Защо Бог допусна светът да бъде връхлетян от това ужасно военно нещастие*, което като смъртоносен ураган премина на шир и длъж по цялата планета? За да предотврати далеч по-голямата беда към която се бяха запътили хората, а именно пълното угасване на духа и безвъзвратната смърт на душата.

Всички хора търсят щастие, но малцина са онези, които с пълно напрежение на силите не градят своето нещастие. Всички хора искат да са щастливи, но малцина са онези, които не превиват врат под суровото иго, което не могат да издържат и не подлагат своите плещи под тежкото бреме, което не могат да носят.

Ето, Спасителят на света говори за Своето иго и за Своето бреме и казва: Игото Ми е благо и бремето Ми е леко (Мат. 11:30). От състрадание и любов Той зове хората към Себе Си, за да се поучат от Него и да се отморят. Елате при Мене – казва Той – всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. И завършва своя зов с думите: защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко.

Размисляли ли сте някога дълбоко върху тези Христови слова? И за разликата между игото и бремето, с което хората сами се товарят и Христовото иго и бреме?

Разликата наистина е твърде голяма.

Игото на светските хора се състои в това, че те мислят да постигнат всичко със свои сили без Божията помощ. А Христовото иго е в непрестанното упование на всемогъщия небесен Отец. Затова светското иго е сурово, а Христовото – благо.

По-нататък: да се съдиш – това е светско бреме, бреме тежко, а да се помириш – това е лекото бреме Христово.

И пак: да отмъщаваш е тежкото човешко бреме; да простиш – лекото бреме на Христос.

Христовото бреме е любовта, а бремето на нещастниците е омразата.

Христовото бреме е истината, а дяволското – лъжата.

Христовото бреме е братолюбието, а бремето на грешниците – себелюбието.

Христовото иго е да помагаш и да даваш, а игото на грешниците – да крадеш и отнемаш.

Христовото иго е труд за небесното царство, а игото на погиващите – усилия за придобиване на земното царство.

Христовото иго е тесният път, който води в небесното царство, а игото на клетниците – широкият път, който води към гибел.

Христовото иго е светиня и милост във всичко; пътят на грешниците е вулгарност във всичко.

Христовото иго е целомъдрие и почтеност, а това на грешниците – безчестие и разврат.

Христовото бреме е търпение, което води до крайна победа, а игото на грешниците – нетърпение, което води до отчаяние.

Христовото иго се носи с очи, вперени във вечния живот на Божието Царство, а светското бреме се носи с очи, вперени в гроба.

Кое иго е по-благо и кое бреме по-леко?

Без съмнение Христовото.

Но макар да са чули Христовия призив да вземат Неговото иго и Неговото бреме, хората са се нагърбили с непоносимите грижи на този свят; обременили са се и преобременили с егоизъм, злоба, лукавство, себелюбие, надменност, безчестие, студенина, разврат, безбожие – и сатаната ги гони с бича си като свои впрегатни животни.

Беше нужно да се спаси човешкия род. Нима сатаната ще го спаси?

Трябваше да бъде върнат човешкият род от кривия път. Нима човек ще направи това?

Всемогъщият Човеколюбец Христос и сега се притече на помощ на народите по света, за които от любов е положил своя живот. Допусна по-малкото зло, за да предотврати по-голямото. Като лекар, който ампутира пръстите на болния, за да запази живо цялото тяло.

И сега, предлагам пред вас щастието и нещастието – избирайте. Щастието е в бремето Христово, а нещастието – в бремето на слепците и безумците. Амин.

* Св. Николай има предвид бушуващата по това време Втора световна война.

Източник: svetosavlje.org

Из спомени със Свети Паисий Светогорец

Май 27, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето.  Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:


- А! Кой е?


- Аз, геронда.


Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:


-  Кой си ти?


-   Един познат! А ти кой си?


Шегувайки се и аз го попитах  и получих подобаващ  отговор:


-  Аз? Магаре!


-  Магаре!


-  Да, увредих  нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!


Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:


- Сега, сега идвам!


Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от  смях и го попита:


- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?


- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.


- Е, как си?


- Как да съм. . .


През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:


- Какво правиш, геронда?


-  Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА , но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!


Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:


- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?


- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!


Владиката разбра и продължи разговора:


- Геронда, страдаш ли много?


- Страдам!


- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.


- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!

Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца. . .


Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:


- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?


- Какво да ти кажа, владико,  24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!


- Геронда, как се молиш?


- Е! Както се молят всички хора. . .


- Молиш се постоянно?


- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон,  понякога пея, понякога. . . Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам.  Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.

- Защо, геронда?


- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти  казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!

Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.

 

****


В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:


- Ела, ела вътре!


- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.


- Добре, добре. Остави я тук.


Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:


-  Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!


Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.


Учудих се на това разпределение и го попитах:


- Геронда, какво е това?


- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам!  Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.


Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.


Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:


- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.


- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?


- Е, от. . . опит!


Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието. . . Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше  с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!. . . Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично. . . Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца.  Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.

 

превод: Константин Константинов

Как човек узнава волята Божия?

Май 26, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


 

С упоритото ѝ търсене и с отричане от собствената воля, защото и Господ се е отрекъл от Себе Си и е оказал абсолютно послушание на Отца.

Бог не е подвластен нито на страсти, нито на грешки, нито пък Го движи някакъв скрит умисъл, защото Той е всемогъщ. Знаейки всичко, преди то да стане, Той безпогрешно открива волята Си – частично, или в пълнота – изхождайки от възникващата необходимост и имайки предвид поддържането на битието и безопасността на творението.

Под влияние на несъвършенството на преходното, подложено на изменение естество, творенията влизат в противоречие с Божествената воля поради това, че тя често не се съгласува с техните интереси и цели. Като производно на Първопричината, тварите сами по себе си, извън Твореца, не могат да достигнат по-добро, по-съвършено състояние. Този въплътен на дело Промисъл е съвършен по природата си, понеже изхожда от всесъвършения Бог и с други думи се нарича Божия воля.

Поради тлението и изменението, на които сме се подложили, Божията воля, намираща се в сферата на домостроителството, е станала подвижна, и може да се променя, но да се отменя е невъзможно, а само да се преобразува – което се и случва – заради нашата немощ, докато не дойдем в състояние на равновесие.

По отношение на разумната ни природа, на Божията воля е угодно да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Обаче равнодушието или слабостта, или слабоумието на човека заставя Божията воля да променя намеренията си по отношение на нас, което привежда неопитните и незнаещите в неудоволствие и униние. Знаейки, че Божията воля е безгрешна, ние не бива да изпитваме неудоволствие или да роптаем и да отстъпваме, но да признаваме прегрешенията си и с вяра да се подчиняваме на Промисъла.

Ако ни една йота, или една чертица от закона няма да премине (Мат. 5:18) и ако нам и космите на главата са всички преброени (Мат. 10:30), какво право имаме да се жалваме от смущенията, които ни се случват в това жалко състояние? Както описва това апостол Павел: Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? (Гал. 3:3). Ние виждаме само дотолкова, доколкото зрението ни позволява, планираме и взимаме всички решения на основата на собствените си съждения и заключения.

Не както Бог. Той, Промишляващият за всички твари, не отменя Своите решения, но изменя начина на действие на отделните съставни части и даже на отделните хора, за да устрои всичко с най-голяма полза за нас.

Познаването на Божията воля зависи в значителна степен от нашите лични усилия при търсенето ѝ, от това, доколко сме се отрекли от своята несъвършена и страстна воля, и доколко следваме Църковния съвет попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат (Втор. 32:7).

Чистата съвест и решимостта да се спази с най-голяма точност това, което сме обещали на Бога, тъй като нищо не се изплъзва от Изпитващият сърца и утроби (вж. Пс. 7:10), ни дават възможност често да узнаваме Божията воля, тъй като и в двата случая ние се приближаваме до милостта Божия. Ако в човека наистина има страх Божий, състрадание, милосърдие, с една дума – всичко, което е приятно на Бога, тогава Той не скрива волята Си от тези, които живеят с любов, защото и Той Сам е Любов.

Добре би било, ако човек избягва да моли Бога да му открие волята Си по груб и чувствен начин, както за съжаление постъпват някои, защото поради гордостта си можем лесно да се съблазним и да повярваме на информацията, която ни дава сатаната.


Защо Божията благодат понякога чука на вратата на безразлични и небрежни към нея хора?


Съгласно Своето домостроителство, Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4) и им дава или повод да се пробудят, или дори ги предпазва от опасност, която произтича от тяхната собствена непредпазливост и зъл нрав.

За нещастие голям брой хора не се вразумяват от това и за тях наказанието е неизбежно, но повечето получават полза и стават мисионери на Божественото човеколюбие, носейки вестта на тези, които не знаят за него.

Доста често в историята злодеи са се опитвали да извършат престъпления, в това число и на места, посветени на Бога, но някакво чудо им е попречвало, и вместо да извършат зло, те са били привлечени към вярата, променяли са живота си. Това, което не са могли да направят нито здравият разум, нито човешкото отношение към тези хора, се е извършвало по човеколюбивото Божие домостроителство с любов, а не със заплаха.

Понякога се случва така и по молитвите на други хора, изпълнени с добродетели, които умоляват Бога да просвети злодеите, по своя вина намиращи се в заблуждение, да познаят истината. Друг път се случва злодеите да имат на небето свят сродник, който умолява Бога за тях, по словата на Писанието: Блажен е който има семе в Сион и сродници в Иерусалим (Ис. 31:9 – слав.).


източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Kалугерите седят, мързелуват, спят

Май 25, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.

Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.

Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.

- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.

- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!

Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.

Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:

- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?

Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.

- А, не, само половин лимон…

- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.

Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”

Великден в затвора

Май 22, 2020 in Видео, Начална страница





Вие българи ли сте?

Май 21, 2020 in Начална страница, Сладкарница




Борбата беше сериозна, Йордане. Идвам си, в три часа и половина сутринта и слизам в Шумен, а пък имам рейс за пет часа. Един час и половина трябва да стоя на жп гарата… пък там на гарата имаше двама безбожници, началници със значки. Аз си лежах така на пейката – пък бях млад. А те се кискат и се смеят: „Ей, че става за метене.“ „Че става за метене“ – казват.

Аз ги слушам, слушам, а те минават, заминават, пък все се кискат. За метене става – брадата – на чакалнята.

Ставам лекичко, лекичко ставам така и отивам към тях лекичко, пък те се бая стъписаха, рекох им:

– Прощавайте – казвам им, – нещо искам да ви запитам.

– Да, кажи, кажи отче.

Рекох:

– Искам да зная, българи ли сте?

– Българи сме.

– Ето брадата, метете!

 

Ако не беше църквата – казвам, – ако не бяха свещениците, всички щяхте да носите фесове. А сега носите тези значки, тези пагони въз основа на църквата. Светите братя дадоха вярата, писмеността…

 



Радостта да се грижиш за своите пасоми

Май 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

 

Грижата за всекиго

 

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша(Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

 

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

 

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

 

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

 

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

 

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

 

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

 

Веднъж, при една среща на о.Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „ Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал:„Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

 

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. Св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

 

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

 

Арх.Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост и мъка, и благоденствие и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

 

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

 

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

 

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

 

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.