Младите и църквата

Ноември 15, 2019 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница



Неувяхващата красота на благочестивата жена

Ноември 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 „Добронравна жена придобива слава за мъжа, а жена, която мрази правда, е връх на безчестие“ (Притч. 11:16)

 

За възпитанието на девойката в истински християнски дух

Нищо не извисява жената толкова, колкото благочестието. Външната хубост старее и избледнява, а страхът Божий облича жената в неувяхваща красота. Благочестивата жена е трудолюбива, скромна, покорна, кротка, състрадателна, отнася се с уважение към всички, тя е примерна майка, добра стопанка и вярна спътница на мъжа си. Какво друго би могло да се иска от жената? Благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тим. 4:8).


Обаче съвременните цивилизатори смятат за нужно да посветят и нея в тайните на науките. Разбира се, това е не малка чест, но такава ли е и ползата? Семейният живот - ето кръга на нейната дейност! А междувременно за науките е необходим обществен живот и граждански отношения. Как да се съчетаят тези две противоположности в едно лице? “Колкото повече жената започне да блести на мъжкото поприще, казва един мислител, като забравя отредения ѝ кръг от дейности, толкова повече ще се обезобрази физически и морално и ще изгуби природната си привлекателност”. Престолът на женските добродетели винаги и навсякъде е бил издиган под домашната стряха. Може би добронамерената, но съвсем неблагоразумна, ревност във вихъра на въодушевлението е престъпила границите на присъщото на девойките възпитание! Тя е привнесла такива неща, които решително откъсват девойката от нейния природен кръг и я предразполагат към самовластие, нега (пълно телесно доволство), безделие, разсеяност, лекомислие и неразделната с това разточителност. Затова на новото житейско поприще по-сурово и трудно, отколкото го е рисувало въображението им, девойките са малко способни за домашни занятия и семейни радости: те и сами се отегчават от своето положение, и за другите са в тежест. Ето защо съпружеският живот от време на време губи стойността си: младият човек поради много съображения смята за по-изгодно да остане неженен, отколкото да поема брачни задължения. И какви са последиците от това? Позор и безславие за обществото! И наистина, колко не състояли се бракове има, колко се разтрогват, колко девойки загиват, колко хора се осакатяват от безгрижен и разгулен живот, колко нараства броят на сираците, изоставени от майките си, и колко биват убивани още в зародиш! Такъв повсеместен прилив на злото неволно ме наведе на мисъл, която може би превишава силите ми да опиша опита на  възпитание на девойките в истински християнски дух и да го посветя на братята в Христа. Утешавам се с надеждата, че този мой скромен труд ще се оценява не по неговите достойнства, а по целта и причините за написването му.

Духът на съвременното възпитание на девойките и неговите последици

От съвременното възпитание на девойките може да се направи изводът, че те принадлежат не на семейния кръг, а на света, защото е възприето като правило те да бъдат обучавани на изкуството да се харесват; от тях се иска да не бъдат свенливи, а свободни, ловки, находчиви, остроумни, да знаят езици, литература, музика, песни и танци и да умеят, както се казва, винаги и навсякъде да се държат според добрия тон. Възпитателите ги оставят в безгрижна нега, сякаш наистина им е отредено да не познават труда и заниманията, присъщи на техния пол; не смятат за нужно да ги въвеждат в духа на християнството и да ги подчиняват на неговите високи правила. Те изучават Закон Божий и другите духовни и нравствени предмети повърхностно и само дотолкова, доколкото това се налага от светските изисквания, без да ги постигат със собствен опит: например, когато Църквата заповядва пост, те си позволяват всичко; когато призовава на молитва, те или се отдават на сън, или се занимават с ненужни неща, или посещават неподходящи места. Но за какво може да е способна със светската си ученост и обичайните си привички девойка, която при възпитанието си не е получила нито религиозен настрой, нито навик за труд? Когато стане съпруга, тя ще бъде бреме за мъжа си: вместо да се занимава с домакинството и всичко да следи сама, ще разчита на чужди ръце и очи и в собствения си дом ще бъде като чужда. Тя ще търси развлечения, ще се стреми към обществото, ще блести с дрехи и красота, ще следи модата и в нищо няма да изостава от нея, без да се съобразява нито със средствата, с които разполага, нито с положението на мъжа си. Дали дълговете му растат или домакинството се разпада, това не я засяга: нека всичко пропада, стига само да се изпълняват нейните прищевки. Напразно е да се опитате да я вразумите или да я ограничите в пределите на подобаващия ред и умереност: тя по-скоро ще се реши на някаква крайност, отколкото да се откаже от своите нужди в полза на семейството или съпруга си. Наистина, колко често един дребен каприз на жената, неизпълнен от мъжа, става причина за техния разрив! Погледнете обаче жената от низшите народни слоеве; това е чисто и всеотдайно същество: освен възпитанието на децата, върху нейните рамене лежат почти всички задължения на домашния бит, дори в много неща тя отменя мъжа си, така че той носи несравнимо по-малко тежест от нея. Докато всички още спят дълбок сън, тя вече е заета с работата си и при това не смее да разполага със своята собственост, със своите изделия; често пъти вместо благодарност и добра дума чува ругатни и укори, а понякога бива бита; и всичко това понася толкова благодушно, че никой не забелязва нейните душевни скърби – всички я виждат повече бодра и весела. Откъде е тази твърдост в обикновената жена? От това, че тя е възпитана по-близо до природата и в духа на светата вяра, не е разслабена с нега и предварително е подготвена за всички обстоятелства на семейния живот. Наистина, наблюдава се рязка противоположност между жената от висшите кръгове и жената от народа. Например, когато се разболее, едната е обградена с безчислени удобства и услуги; ако това става през зимата, тя стои в топли стаи, лежи на меко легло, под много одеяла и пред нея са поставени различни лекарства; ако е болна през лятото, пренасят я в други, по-прохладни стаи, или пък дори я местят на друго, повече или по-малко отдалечено място и я окръжават с всякакви – не само с естествени, но и с изкуствено създадени условия за оздравяване, но въпреки всички възможни облекчения тя продължава да страда и едва е в състояние да понася пристъпите на болестта. Другата има само една стая, понякога мръсна и задушна, за постеля ѝ служи голият одър или нар, а за одеяло – горната дреха; тя няма нито лекар, нито прислуга, която да ѝ приготвя храна и да се грижи за нея, и при все това понася болестта си много по-леко от първата, която разполага с всички удобства и способи за лечение. Тяхната липса се компенсира от самата природа, която неусетно доставя на болната целителна помощ. Често пъти причина за жестоките болести на богатата жена са оскърбеното самолюбие или извънредната раздразнителност. Бедната, напротив, твърдо понася всички скърби и озлобление единствено защото се въодушевява от вярата и обуздава своето самолюбие. При това колко такива патологични явления има при първата, които дори лекарското изкуство не може да обясни! И така, изисканото и угодливо възпитание изважда жената от нормалното състояние, развива в нея зачатъците на физическо разрушение, прави я раздразнителна, своенравна, надменна и капризна, докато богатото разнообразие от възпитателни средства би трябвало да противодейства на развращаването на човешката природа – да усъвършенства, по възможност, нейните недостатъци, да отсича лошите навици и склонности, да смекчава суровостта, да укротява страстите, да облагородява нравите и чувствата, да пробужда и разкрива силите на духа дотолкова, доколкото е необходимо за християнската дейност. И естествено е, че с каквито странности девойката израсне в семейството, с такива ще встъпи и в обществото. Там тя ще се отнася с неуважение към висшите, с равните ще бъде горделива, за низшите – недостъпна, и с това ще настрои всички против себе си, а мъжа си ще постави в най-неприятно положение. Затова брачните съюзи, особено в днешно време, са изгубили много от ценността си; често младите хора по външните условия на своя живот биха могли да встъпят в брак, но се опасяват да се обвържат с тежките му изисквания и заради жена с превратно възпитание да си навредят в очите на обществото. И ако някой се реши да се обвърже с брачни връзки, то е само защото разчита на богата зестра! Значи и в света не ценят особено много възпитанието на девойките, те вървят като приложение! Девойка с подобно възпитание не обещава нищо по-радостно, когато след време стане майка. Ако тя не е свикнала да ограничава дейността си със семейния кръг, ще има ли търпение постоянно да бъде с децата си? Не, тя ще сметне за необходимо да ги повери в чужди ръце. И колкото повече са тези ръце, толкова повече неудачи ще има, защото тези нещастни деца могат да видят или да чуят от възпитателите си какво ли не! Пък и самата тя, без да е проникната с християнски дух, винаги кръжаща във вихъра на суетата, какво полезно може да им даде? Само ще им разкрие своите склонности, ще посее в тях своето лекомислие, ще ги предразположи към своите прищевки и просто ще им предаде в наследство не злато, сребро и драгоценни камъни, а дървета, сено и слама! Тогава чудно ли е, че юношите, възпитани под влиянието на такива майки, се отдават на крайностите на буйното своеволие, че цветущото състояние се поглъща от прекомерен разкош и разточителство, че брачните съюзи се разкъсват от вероломство и ревност, че раздорите и несъгласията убиват семейния живот? Това са неизбежните последици от небрежното възпитание, това са греховете, викащи против онези жени, които, без да имат понятие за своето предназначение и лекомислено прекарали детството и младостта си в празни разсеяни занимания, встъпват във важните отношения на съпружеския живот, стават майки без необходимото женско образование и дори с покварени ум и сърце. Но дайте им възпитание в наистина християнски дух – възпитание, съобразено с тяхното предназначение и домашен бит, пригответе от тях знаещи домакини, достойни съпруги и благоразумни майки – и вие ще видите каква промяна във всичко ще последва: семейният живот ще потече като чист поток, без сривове и стълкновения, разходите ще се съкратят, прищевките и капризите от всякакъв род ще отстъпят място на съществените потребности, във всичко ще има изобилие, децата ще се съревновават с майките си в честта и добродетелите така, както сега спорят с тях за тоалетите, модата и изкуството да се харесват; от едната и от другата страна ще се разкрият високи характери и членовете на семейството, съгласни помежду си в жизнените цели, ще се слеят в едно прекрасно цяло. Така благотворно би могло да бъде християнското възпитание на девойките!

 

източник: Зографски манастир

„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Изумителни доказателства за Бога

Ноември 8, 2019 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница



За вашите деца

Ноември 7, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

Скърбящи майки, молете се за своите деца! Не наричайте децата си – отстъпници от Бога, но се молете на Божията Майка, за да може Тя да ги насочи към пътя на спасението, молейки Своя Син за вашите заблудени деца.

Молете Й се усърдно, постоянно, с любов, и Тя ще изпълни вашите желания. Любовта върши всичко. Молитвата на майката изважда от дъното на морето нейните деца, както се казва в поговорката, и това е вярно. Не дразнете своите деца, не им казвайте нищо обидно, вие сте безсилни да ги обърнете към Бога със своите думи.

Те вече много учат и мислят, че всичко знаят, много са умни, а вие, старите майки, – сте глупави, останали сте без ум и нищо не разбирате. Но ще дойде време, и Господ ще ги вразуми, както често се случва. Ще ви дам един пример. Мой приятел ми разказваше за себе си и ми каза: „Когато бях дете и живеех с майка си, тогава много обичах да посещавам Божия дом, много ми харесваше църковното пеене и цялото богослужение.

Но когато започнах да уча и си отидох от майка ми, в това кипящо и бурно море от пороци, страсти и разврат, тогава аз спрях да ходя на църква. Когато се изучих и се върнах при майка ми у дома, вече не ходих с майка ми на църква, срамувах се. А майка ми скърбяла за своя блуден син и усърдно се молела на Божията Майка за обръщане на сина й към пътя на истината.

И един ден на свечеряване  аз минах покрай Божия храм; вдигнах  главата си и видях горе кръст, целия сияеше, и в това сияние – образа на Божията Майка. Аз бях много впечатлен и реших да вляза в храма.

Службата в църквата беше обикновена, делнична, видях само своята майка, молеща се със сълзи пред иконата на Божията Майка за своя заблуден син. Бях много развълнуван, аз също застанах на колене и започнах да се моля.“

източник: https://vk.com/materinstvo_vk

Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски

Ноември 6, 2019 in Беседи, Начална страница


Някога един поклонник ме помоли да му кажа какво зная за прочутите голи аскети на Света Гора. Казах му, че и аз чух да говорят за тях и четох също така. Но понеже нямах личен опит, се сдържах да отговоря, след като предварително трябваше да попитам. Отидох при стареца Паисий. Беше след Пасха, помня го. Нямаше хора. Прие ни – бях ходил с един приятел фотограф – с неговия спонтанен хумор, характерен за него, с неговата любов. След като дискутирахме различни неща, му казвам:


- Геронда, да ви кажа още нещо. Идват мнозина и питат дали наистина съществуват голите аскети…


Старецът Паисий ме погледна по неговия характерен начин отдолу догоре, и за части от секундата, усмихвайки се, обърна хода на въпроса:


- Ти, благословена душо, какво казваш? Съществуват или не съществуват?


- Геронда, какво да кажа? Защо да не съществуват?


Тогава и той ми каза:


- Слушай, папа-Танасе! Когато те питат, да казваш, че съществуват.


- Добре, геронда, обаче аз не ги познавам – му отговарям и старецът ми „затули” устата.


- Благословена душо, трябва на всяка цена да ги познаваш? Ти си съдията на вселената? Други са ги познавали…


- Геронда – му казвам изпълнен с копнеж да науча, – вие познавате ли ги?


- За какво са ти, благословени човече, та ги намесваш сега? След като ти казвам, че съществуват, за какво питаш сега…


- Геронда, не питам от любопитство, а за да зная какво да отговоря на хората, които искат да научат.


Старецът Паисий започна откровението:


- Да, познавам четирима от тези свети аскети.


- Колко са всички, геронда?


- Седем, благословени човече.


- Истина ли е, че следват начина на живот на свети Петър Атонски?


- Бре благословени човече, на Света Гора съществува начин на аскеза, много по-труден и по-велик от този на голите аскети!


- Какво имате предвид, геронда? – го питам, след като интересът ми бе достигнал своя връх.


С духовна разсъдителност той избягва отговора, казвайки:


- Ако ти кажа сега, духовно ще ти навредя. Няма да получиш полза. По-скоро ще си навредиш. Остави това. Друг път. Ако стигнеш до тази мяра, ще ти кажа. Сега не е по твоята мяра тази аскеза.


Впечатлих се. Жадувах да науча повече и продължих въпросите:


- Вие откъде ги познавате?


- На всеки пет години имам среща с тях. Ето, сега, тези дни очаквам един от тях, папа-Серафим. Ще дойде да разговаряме…


Така, след като ме увери старецът Паисий, го казвам и аз открито, че тези свети подвижници съществуват и днес на Света Гора!


*****


- Отче, защо направихте паралел – във вашето събеседване със стареца Паисий – между голите аскети и св. Петър Атонски?


- Свети Петър Атонски е първият известен подвижник, живял тук на Света Гора, преди още монашеството да получи организираната форма, което станало след 960 г. при св. Атанасий Атонски. Св. Петър живял в пещерата, която се намира между скита Кавсокаливия и Великата Лавра. Пещерата е запазена до днес. Св. Петър повече от петдесет години живял напълно гол, хранейки се с малко ядливи треви. Единствената му „компания” били светците, Ангелите, птичките и животните в гората!


- Тези хора как се причастяват с пречистите Тайни?


- Св. Симеон Нови Богослов казва, че има два начина на причастяване с Бога – светотайнственият и мистичният. Светотайнственият става в рамките на св. Литургия, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Мистичният не е за всички, а за малцина! При него Ангели Господни причастяват! Някога приснопаметният старец Герасим Микрагиански ми каза: „Слушай, отче Атанасие! Покойният о. Григорий Духовник – който почина в Господа през 1926 г. – ми беше казал, че той самият причастявал голите подвижници тайно”. Сега, що се касае днес, нямаме ясна информация. Някои от тях трябва да са свещеници, някакъв начин несъмнено имат.


Можем ли да установим техните географски граници? Живеят, примерно, на върха Атон?


И на този въпрос отговори старецът Паисий. Беше ми казал, помня, че живеят около Атон. Даже го попитах дали се явяват на тези, които те искат, и той ми каза: „Да. Може да са и тук отпред сега и да не ги виждаш!… ”


Вие принудихте стареца Паисий и аз на свой ред ще принудя вас, отче Атанасие. Какво друго знаете за тези хора? Чувал съм например, че когато Господ призове някой от тях при Себе Си, аскетите допълват техния брой „по необясним начин”.


Така техният брой остава неизменен.


Не знам точно как става, но старецът ми каза, че когато някой замине при Господа, те знаят кой е достойният негов наследник и го приканват тайно. Как става точно, не мога да кажа, защото нямам този опит. Каквото ми каза старецът Паисий мога да (го) кажа.


Слава Богу, познавахме много добродетелни старци. Затова и нашата отговорност е голяма. Да знаеш и да не вършиш (това, което знаеш), както аз, е голям проблем…


Отче, кажете ни няколко думи за смисъла на броеницата. Мнозина се интересуват да научат за нея. Знаете, че много хора – мъже и жени – я носят на ръката си като „филакто”, „за здраве”, без вероятно да знаят нейното значението, символизъм, но и употреба.


Наистина, брате мой, помрачени от тежестта и облака на греховете, молим за просветлението на Светия Дух чрез броеничката, която е спомагателен инструмент в повтарянето на молитвата. Броят на възлите, който има всяка броеница, е разнообразен. Една има 12 възелчета (касае се за броеничката, която носим на пръста) и я наричаме пръстеница. Другата, която носим на китката, като гривна, има 33 възелчета, колкото са земните години на Христос. След това, броеницата със 100 възелчета я даваме обикновено на мирските братя или на послушниците, които правят по сто поклона. Накрая, тези с 300 възелчета ги използваме ние, монасите, за да броим поклоните. Разбира се, броенето е нужно за едно начално състояние. След това, когато човекът напредне, не е нужно броене. Множеството харизми, които приемаш от молитвата, те пренася на едно друго равнище на опитно богопознание, оттук броенето донякъде става „пречка” за тази връзка с Бога.


Тогава оставяш встрани броеничката. Оттам нататък има друг начин.


Въпреки това е благословено и нека да я носят братята ни, без вероятно да разбират какво означава. Разбира… дяволът (както казваше папа-Ефрем в Катунакия) какво означава броеницата! Дори само това да я има в джоба ни, е велико нещо, допълни осветеният подвижник.


*****


Днес много хора се измъчват по много и различни начини от влиянието на зли духове. Какво може да каже Света Гора, светите старци, на тези, които се терзаят от нечистите духове?


Не трябва да обвиняваме за всичко злите духове. Много пъти ние самите даваме повод да идват да изкушават. Ако не направим място за лукавия, няма да ни изкуши. Даже много пъти… сами се изкушаваме!


Помня един разговор със стареца Порфирий за антихриста, тогава, когато много се говореше за него. Беше легнал в леглото си и ми каза:


- Я ми кажи, тук, където стоя аз, ти можеш ли да седнеш?


- Разбира се, геронда! – му отговорих. – Как да не мога!


- Бре, – ми каза така, както очарователно говореше – луд ли си? Ще паднеш върху мен и ще „гръмна”!


- Е, да, геронда, трябва вие да станете, за да седна аз – допълних, поправяйки се.


- А! Браво, точно така. Така става и с душата ни спрямо Христос и антихриста. Когато на трона в душата ни стои Христос, антихристът може ли да намери място?


- Не, геронда.


- Е! За това, дете мое, ти казвам. Нямаме Христос в душата ни. Ако Го имахме, дяволът изобщо нямаше да ни доближава. Но за съжаление ние не внимаваме и влиза вътре трижди проклетият, а Христос, Който е много любезен, стои на вратата и хлопа. Ако Му отворим, влиза вътре. Докато дяволът един процеп да намери, нахълтва безсрамно и ако влезе, не излиза повторно! Затова е нужно да сме много внимателни в живота ни, за да не правим място на сатаната. Много пъти не внимаваме и или го споменаваме или пращаме „по дяволите” децата ни или жена ни или мъжа ни или други хора…


Старецът Паисий ни каза веднъж за неговия кръстник и старец – свети Арсений, тогава, когато още бил жив:


Една негова съседка придобила детенце. Един ден, когато то плачело в люлката, майката се втурнала задъхана:


- Арсение, Арсение тичай! Тичай бързо! Моля те, тичай колкото по-бързо можеш!


- Защо? Какво става? – я попитал изненадано той.


- Тичай ти казвам, тичай! Изчезна люлката с бебето!


- Изчезна? Какво? Как? Кажи ми точно какво стана! – й казал строго, имайки вътрешно известие.


- Ами, Арсение, плачеше постоянно, ядосах се и го пратих „по дяволите”. Ама какво направих! Какво направих! Моля те, направи нещо, Арсение! Направи нещо, защото ще полудея! Много те моля! Моля те, ела…


- Какво да правим сега, ах, ах! Видя ли какво стана? О, Боже мой…


Така казал и взел в ръцете си Псалтира. Не знам какво прочел оттам, но веднага щом свършил, бебето се появило на мястото му – както било преди – заедно с люлката!


Веднага щом ми разказа това, старецът ми каза:


- Ах, папа-Танасе, колко грешат родителите и всички хора, които при най-малкото се изразяват така и пращат на сатаната други хора… Какво ще прави и той! Работа търси да намери, място търси да намери и когато хората нямат духовен живот и Светия Дух, тогава влиза и създава проблемите, които създава…


Затова проблемът, мисля, че е личен, субективен, проблем на субективно преживяване на Божията благодат. Когато живеем Божията благодат, изкусителят не смее да дойде.


Старецът Паисий казваше: когато желязото е нагорещено, мухата не може да остане върху него!


След това старецът допълни: всичко е от Бога. Ако някоя душа има духовна полза, това се дължи на благото разположение, което има, на благия помисъл, който има. Разбра ли, папа-Танасе?


Говорихте за молитвата, казвайки и мнението на старците. Разбира се, ще се върнем към нея. Моля сега да се спрем върху поста като аскеза.


Винаги съветваме поста да се спазва не с някаква друга цел, а понеже виждаме ползите, които идват от него. Да тримирят тези, които могат. Разбира се, малко е трудно в света, защото и постът има своите предпоставки. Изисква пълно въздържане от говорене. Когато някой говори постоянно, се изморява твърде много. Изчерпва се силата му, докато ние тук, монасите, имаме пълна тишина. Ако можем да правим това, ще е добре. Но не да правят безразсъдни неща, които ще увредят здравето и тогава – както казва и папа-Ефрем в Катунакия – вместо да постим, ще се принудим да ядем и месо и дори на Разпети Петък! Подчертаваме, че всичко става с благословението на духовника, защото по някой път надценяваме силите си, мислейки, че можем да правим повече в нашата аскеза – нещо, което не е осъществимо. Друг път смятаме, че не можем да правим определени неща, които наистина можем да правим; просто не сме опитали.

 

превод: Константин Константинов

 

Само с любов ще влезем в Рая

Ноември 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да оставаш верен на монашеството се счита за мъченичество.


Христос иска да извади тръните от теб, защото е Градинар, а ти искаш твоето спокойствие.


Христос е до нас, ако ще да не Го виждаме… понякога ни удря по един плесник от голяма любов.


Много пъти Христос идва, хлопа на вратата, слагаш Го да седне в хола на душата ти, но ти, погълнат от твоите занимания, забравяш Великия Гост. Той чака да се появиш, чака и когато вече се забавиш много, става и си тръгва. Друг път отново си толкова зает, че Му отговаряш от прозореца. Нямаш време дори да отвориш.


Иисус държи в ръцете Си длето. Иска да те извая като статуя в небесния палат.


Вие сте царски хора, вашата цел е царския чертог.


Когато видиш човек уморен (духовно), не му слагай друг товар, защото коленете му не издържат.


Обикнете Едничкия (Бог), да те обичат и зверовете.


Истинско богатство за мен е да ви видя в царството небесно.


Когато съществува пламъкът на любовта, каквото и зло да приближи, го изгаря.


Когато човек не търси своите права, Бог ще просветли другия да му ги даде.


Светлината на Господ да те просветлява и винаги да те води.


Едно нещо само ме кара да скърбя – че обвиняват монахините. За мен не ме е грижа, каквото и да казват. Дяволът настръхва, когато вижда млади хора да остават (в манастира) заради Христос.


Когато имате изкушения, тогава слиза Божията благодат. Очевидно му разваляте (на изкусителя) плановете.


Човекът, който обича, чувства духовно – в молитва – че се намира в Бога и брата си. Съжалява, когато братът му не върви добре и се моли за неговото напредване. Никога не се променя този, който има християнска любов. Човекът, който крещи, няма сила. Дръжте високо знамето на Христос, за да бъдете на линия със стареца ви, където и да сте. Искам, детето ми, да живееш за Христос, целият да се отдадеш на Него. Искам, когато се случи човек да отвори сърцето ти, нищо друго да не намери, освен Христос.


- Геронда, след като виждате толкова ясно нашите немощи и грешки, защо не ни ги посочвате?


- Съжалявам за това, което виждам като отец, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Посочвам това, което трябва, но повече ще спечелиш, когато пролееш две или три сълзи пред Христос за тези неща, отколкото да изречеш много слова. Той е нашият Лекар и Възпитател. Христос вчера и днес е Същият, но ние сме затворили очите си и нищо не виждаме. След като вървим така, едни падат в калта, други се пребиват. Много пъти през деня Христос идва и хлопа на вратата ти, но ти имаш работа…


Онзи, който се смущава, не мисли логично, правилно. Прояви търпение и ще получиш като награда венец.


Светият Дух да не напуска ума и сърцето ви. Господ да ви укрепи, да държите здраво знамето на истината и въздържанието. Когато сърцето ни няма любов към Христос, нищо не можем да правим. Като кораби сме, които нямат светлини, бензин в двигателя. Доколкото човек се опростява, се обожествява. Става незлобен, смирен, кротък, свободен, става… става…


Това, което чуваме (войни, трусове, разрушения) са гръмотевици и ще дойде и дъждът… Трябва да сме готови за отговор и мъченичество. Станете хора, достойни за горния Йерусалим.


Благодатта на Светия Дух кара човека да излъчва лъчи. Другият обаче трябва да има добър приемник, за да го разбере.


Погледът ни трябва да е насочен към небето. Тогава нищо няма да ни разколебае.


Моля Бог да ви освети, да ви отведе в Рая. Тази зестра моля да ви даде Господ.


Аз съм беден отец, но с голяма бащинска любов към вас.


Доколкото човек обича Бога, дотолкова има любов и към хората. Обича ги като Божии образи, с уважение, нежност и освещение. Всекидневно се моля да ви видя в чиновете на преподобните жени.


Това, което Бог ви е дал, трябва да го използвате. Сърцето на човека е сътворено да обича повече от мъжа. Мъжът, колкото и да иска, никога няма да може да обикне толкова нежно като жената. Сега, когато сте млади, обикнете „лудо” вашия Жених. Истински пламък да гори във вашата вътрешност.

Рай без вас, чеда мои, не искам!

- Геронда, как успявате да имате такова търпение в различни случаи?

- Божията благодат помага. Винаги вярвам, чедо мое, в силата на Бога, Който всичко преобразява и го устройва в полза на душата ни.


Когато видите сълзите, това е посещение на Бога в молитвата.


Когато се причастяваш, не само приемаш сила, а се просветляваш, виждаш широки хоризонти, чувстваш радост… Различно се чувства всеки, съобразно своето разположение и пламъка на душата си, един чувства радост и отмора, друг дух на обземане от Бога и трети неизразима любов към всички. Много пъти се почувствах уморен, но след св. Причастие чувствах сякаш нищо ми няма.

Невинността е по-висша от гениалността.


Човекът, който има егоизъм, никого не привлича. И ако привлече някой, той бързо ще се отдалечи. Духовната връзка става неразривна, когато срещне детски дух, невинност и освещение. Човекът, който няма Христос, всичко му се струва трудно и тъмно.

Трябва да научим език на онази държава (небесната), защото, когато не го знаем, ще ни се подиграват. В противен случай няма да влезем в нея. Там няма да съществува Патмос или Калимнос или Родос или Ханя в Крит…

В манастира, трябва да знаете, някои хора ги праща Бог и някои ги праща дяволът. Бог – за да укрепят, дяволът – за да разбият манастира.

Съветвам ви никога да не приемате лица с камбанен звън, с похвали и дивене. Ще ги приемате с умерена любов. Никога не вземайте лица с мисълта за трайно оставане, без изпитване. Когато в човека няма вътрешна топлина, тогава и лято да е, му е студено и мръзне.


Когато в сърцето ни няма Христос, тогава ще вложим в него пари или имоти или хора.


Колкото можете развивайте любовта към Христос. До такава степен, че когато произнасяте името Му, да текат сълзи от очите ви. Сърцето ви трябва да гори истински. Тогава Той ще е ваш Учител. Той ще е ваш Водител, ваш Брат, ваш Баща и Старец.


Обикнете от сърце вашия Жених Христос и всички хора ще ви обичат и ще се грижат за вас. Моля се да живеете свято и да следвате „светата линия” на отците ни отсега, когато сте млади, за да се озовете всички в Рая. Той е вашата крайна точка.


Изкусителят препира, притеснява се и създава вътрешни войни. Знае толкова похвати. Завлича човека в съмнение. Затова имаме много крушения.


Знаеш ли изкусителят какъв майстор е? Най-малкото нещо го прави да изглежда най-голямо… „Прави” голяма политика.


Желая възраждането на монашеството, защото, по моето мнение, гвардейската част на Църквата е монашеството.


Душите имат желание да видят красотата на Божия лик. Божията закрила обезсилва изкусителите ни…


Когато има страх Божий, се дава мъдрост.


Тъй като съществува разюзданост, хората не могат да разберат, че съществува духовна любов.


Цялата ми собственост сте вие.


Изповедникът трябва много пъти да плаче, да изпита болка повече от изповядвания, за да може да го разтуши. Трябва искрено да скърби, защото душата го чувства.


Светските хора те изморяват, защото като ел. вълни те връхлита всичко натрупано в тях. Трябва да бъдем благодатни хора и който ни доближава, да отморява. Да смятаме всички за по-горе от нас, колкото и немощи да имат. Да не се отнасяме жестоко, а винаги да мислим, че и другият има същата крайна точка.


Аз, с Божията благодат, винаги виждах всички като по-горе от мене и светци.


Бъдете безразлични към пречките. Единственото ти занимание и мисъл да е твоя Жених. Да говориш само с Него.


Трябва да имаме любов. И най-голямото зло да ни сторят, трябва да ги обичаме. Само с любов ще влезем в Рая.


Да култивираш молитвата, и ще дойде време, когато сърцето ти ще проиграва от радост, както когато предстои да видиш едно обично за теб лице.


Не пренебрегвай нощната молитва. Моли се с желание, както хората, които отиват на пиршество. Те са будни и чувстват само радост. Така и ти, когато ще говориш на твоя Жених, не слушай когато изкусителят ти говори разни неща, за да ти попречи, защото знаеш, че имаме един, който се „грижи” много за нас.


- Как, геронда, да мислим за Христос?


- Винаги с любов, трябва да помним Христос. Може да държим в ръцете ни снимка на някой човек, но понеже не го познаваме, или по-скоро не го обичаме, не ни трогва. Докато ако вземем снимката на майка ни, душата веднага проиграва и плаче от любов.


- Ще се спасим ли, геронда?


- Ама затова облякохме расото, за да се спасим. Духовната борба ще ни отведе в Рая. Това, че се борим с помислите, този труд ще ни постави в Рая.


Вестниците на небето пишат всичко, което става тук, и доброто, и злото.


Детето ми, колкото можеш давай любов на всички. Длъжна си. Сирачето търси да намери баща, но няма. Търси майка, търси сестра, няма сестра. Затова търси да намери любов от теб, истинска любов. Ти трябва да заместиш всички любими за сирачето лица.


Онзи, който ни наранява и ни кара да изпитваме болка, сме длъжни двойно да го обичаме.


Две са крилете, които могат да издигнат човека над земята – чистотата и простота на сърцето. Трябва да си простодушен в делата си и чист в мисълта и чувствата си. С чисто сърце ще търсиш Бога, с простота ще Го намираш и ще Му се радваш.

Чистото сърце лесно минава през небесните двери.


Себеотричането трябва да се култивира с разсъдителност, защото в противен случай стигаме до самоубийство.


В открито море на живота сме, понякога ще имаме буря, понякога тишина. Божията благодат не ни оставя. В противен случай щяхме да сме потънали, ако не ни държеше.


Светците винаги мислели за другия живот. Помненето на смъртта е благодатен дар. Бог ни предпазва от изкушение. Не оставя да бъдем изкушени свръх силите ни. Всичко допуска за наше добро. Когато се увеличи духовността, ще бъде победена сънливостта. Молитвата е радост. Бог я дава, когато съществува ревност и смирение.


Воювай смело с мразещия доброто, който ти завижда, претърпявай каквото и да ти се случва с търпение и вяра. Не оставяй да те тиранизира врагът на душата ти, който се появява в овча кожа, искайки уж полезното за душата ти. Довери се на Господ за всичко и той ще те нахрани във време на глад.


С една добра дума за ближния ти, защитавайки го, купуваш Рая.


Покаянието трябва да става не от страх от наказание, а защото съгрешихме срещу Бога.


Услади мисълта си с помисли на утеха и надежда, нажежи словата си с топлината на любовта към твоя Жених, припомни си Неговите страдания, които претърпя за теб, за да останеш твърда, посветена и смирена.


Предай напълно себе си на покрова и закрилата на Света Богородица.


Обичай страннолюбието, защото то отваря Райските двери. С това страннолюбие приютяваш и Ангели. В лицето на всеки странник, детето ми, виждам Самия Христос. Страннолюбието… най-великата от добродетелите. Привлича благодатта на Светия Дух.


Не бързайте с Псалтира и песнопенията, много ме наскърбява това нещо. Пейте по-бавно, за да съучастват умът и сърцето в това, което казвате. Аз бих искал да плачете, когато пеете, но това за вас… да видя кога ще се научите да плачете.

Старите монаси винаги държаха кърпичка по време на службите.


Светите отци се подчинявали с простота като малки деца на това, което Бог им пращал, „така го искаш, да бъде Твоята воля”.


Скръбта е благоугодна Богу, доколкото не отнема от нас дръзновението да се подвизаваме. Необходимо и полезно е периодически да правим обща себеизповед (припомняне на всички предишни грехове). И светците го правили.


Нужен е труд, за да имаме любов към всички с мярката, която Христос иска.


Всички твои въпроси оставяй в Божиите ръце. Каквото искаш го търси като дете от баща му. Молитвата е Божий дар. Търсиш винаги с надежда. Няма да ни спасят нашите дела, а безкрайната Божия милост. Придобий дръзновение и търпение в борбата си.


Мрази те сатаната, защото остави света със светските почести и слава и дойде тук по твоя воля, в арената, където мнозина ще ни принизят, ще ни презрат.

 

от книгата „Старецът Амфилохий Макрис. Един съвременен духовен лик от Патмос”

превод: Константин Константинов

 

Златната кутийка

Ноември 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.


из книгата: „Живата вяра“

 

Нека душата ни жадува за Господ!

Ноември 1, 2019 in Видео, Начална страница





Някои аномалии в отношенията ни с духовника

Октомври 31, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

 

Демократичното ръководство

 

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

 

Аристократичното ръководство

 

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

 

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

 

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

 

Четвъртата форма на ръководство – монархията

 

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

 

Деспотизмът

 

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

 

 

 

Не срещаш лесно такава любов

Октомври 30, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем



Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

 

 

Върнете се към живото общуване

Октомври 29, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Съвременният човек често сам разрушава връзките си с другите хора. Всичко това е в резултат от живеене в грях и от неправилна организация на живота.

 

По-рано не са съществували такива средства за придвижване и общуване, каквито имаме ние днес. И много хора, живеещи на голямо разстояние един от друг (по тогавашните разбирания) и желаещи да навестят своите познати и роднини, предприемали немалък труд за това. Най-често тези пътешествия били осъществявани пеша. Обърнах внимание, че всички древни скулптури в Националния музей на Ларнака имат необичайно силни и мускулести крака. Хората в миналото са продолявали пеша огромни разстояния. А когато срещали своя роднина или приятел, те го прегръщали и целували, т. е. нямайки възможност често да го виждат, бивали искрено радостни от срещата с него. Ако му се е случила някаква мъка, те я споделяли с него, както е казано: „Плакали заедно с плачещите и се радвали заедно с радващите се“. Те приемали гостенина си за продължително време, разделяйки с него хляба си. Общуването с другия им доставяло радост.

 

А днес всичко е различно. Без да напуска дома си, човек набира даден номер и започва разговор (отстрани може да изглежда, че си говори сам на себе си) – и започва да плаче, да се смее или да се кара на някого. Или, например, използвйки Bluetooth, върви по улицата и разговаря с някого, без дори да държи слушалка на ухото си. И, за съжаление, това вече не изглежда странно – ние отдавна сме свикнали с подобни картини.

 

Има още нещо, което в наши дни ни отдалечава от междуличностните отношения – това е компютърът. Един млад човек ми разказа, че се запознал по Интернет с много добро момиче от Америка. На въпроса как общуват, той ми отвърна: „Чрез компютъра! Ние прекарваме много време в общуване. Аз й пиша – тя ми отговаря!“.

 

Така съвременните хора се влюбват един в друг, прекарвайки вечерите си пред компютрите, без дори веднъж да се погледнат в очите. За съжаление, те не са в състояние да разберат, че така се разрушава естественото общуване.

 

От нашия живот незабелязано изчезва дарът, даден ни от Бога – дара на личното общуване между хората. А на пръв поглед сякаш е обратното – чрез съвременните технологии би трябвало да се е улеснил процесът на общуване, да е станал по-достъпен, но ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че ние постоянно се ограничаваме само в такива форми на общуване, подменяйки с тях най-естественото – живите човешки връзки. Както казваше свети Паисий – „Едно нещо е найлон, а друго – Айлон“ (гр. Αυλον – Дух).

 

Нима може да се сравни една истинска благоухаеща роза с изкуствено цвете? Сега са се научили да правят изящни изкуствени цветя, външно неотличими от живите, но те нямат аромат, не са живи! Или, например, зеленчуци отгледани извън сезона – никакъв вкус! Нима може да се сравнят с онези зеленчуци, които растат в нашата манастирска градина? Монасите-градинари обработват земята, грижат се за зеленчуците, и когато настъпи сезонът им, какъв вид, вкус и мирис имат само! Те са неповторими!

 

Ето вижте: съвременният човек е стигнал дотам, че е започнал да разрушава дори своя дом – Земята! Да замърсява своята среда – природата. Абсолютно противоестествено е за човека е да разрушава своя собствен дом.

 

Всичко това са последствия от съвременния неестествен начин на живот. По-рано например, човек е написвал писмо, изпращал го е, то е пътувало няколко дни, получавали го, пишели отговор и изпращали обратно. Хората с нетърпение очаквали отговора, а когато го получели, с радост го прочитали. Прочитали и препрочитали писмото, споделяли го със своите близки. Много от писмата са се пазели за спомен. Много от писмата са имали дълбок смисъл. В наше време този метод на общуване практически не се използва. Ние звъним по телефона, говорим за нашите радости или проблеми и историята на много от събитията в нашия живот се губи.

 

На Света гора, в канцеларията на манастира се пазят писма от 1860 година. Цели томове писма. Отците са пазели и най-незначителните писма.

 

Ето какво е написал един монах до манастира: „Скъпи отци, изпратете, моля ви, 5 оки восък и 3 оки масло. С любов в Христа, монах Дометий“.

 

Това е история от миналото! Отците в писмата си са описвали дори пътуванията до Солун. Те съобщавали как са плавали на кораба, как са пристигнали в града, какво са видяли там, какви новини са чули. Всичко това е прекъснало в 1978 г. , когато в манастира са сложили телефон. От този момент нататък, отците започнали да звънят в манастира от града и всичко онова, което по-рано описвали в писмата, започнали да съобщават устно. Така била прекъсната тази прекрасна традиция и история!

 

Помня, че когато живеехме в скита, комуникацията беше само по море. Понякога заради буря писмата се бавеха по цели седмици. Имахме малка моторна лодка и да излезеш с нея при бурно море беше опасно. Чакахме морето да утихне. Имахме случаи, при които пощата идваше чак след месец. По онова време писмата се пишеха с голямо достойнство. Човек внимателно подбираше всяка дума. Писмата са имали стойност!

 

Днес технологиите са толкова развити, че ти изпращаш писмо по факса, веднага получаваш отговор и после го изхвърляш. Такива писма не те уведомяват за нищо, защото хората не изразяват в тях своите мисли, чувства, наблюдения.

 

В нашата епоха общуването с помощта на писма е придобило професионален характер – писмата днес се пишат само по работа и основно по някакви дела – къде ти съвременния човек да седне и да напише за своите преживявания, чувства и радости!

 

Това свиване на времето, пространството, мястото, лишава живота ни от множество прекрасни неща.

 

Състоянието на днешния свят и общество има непосредствено влияние върху духовния живот на християните. Това, разбира се, не означава, че трябва да се откажем от съвременните технологии и да живеем подобно на средновековния човек, но в крайна сметка трябва да разбираме, че от живота ни постепенно изчезва един много интересен и необичаен вид общуване.

 

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий

Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Когато се отчаем

Октомври 25, 2019 in Видео, Начална страница





Да се учим да виждаме в другия самия себе си

Октомври 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Умението да разбираме е едно от най-важните човешки умения, в което житейските обстоятелства ни упражняват буквално всеки ден. Това умение е многостранно: то обхваща и разбирането на Бога, и разбирането на случващото се в света, и разбирането на другите хора, и разбирането на самия себе си. На пръв поглед става дума за съвсем естествена човешка способност, но истинското, дълбоко разбиране се отдава на човек много трудно – за това свидетелства целият заобикалящ ни живот. Защо способността да разбираме е толкова рядка? И как да развием в себе си тази способност?

Разбирането като жизнена необходимост

Сигурно всеки свещеник от време на време се сблъсква със следната парадоксална ситуация: той вижда как хора, които са преживели заедно много години и би трябвало да са станали много близки, изобщо не могат да разберат един друг. Говориш едновременно с мъж и жена, които са дошли при теб с някакъв проблем, и осъзнаваш, че трябва да „превеждаш” на единия съпруг думите на другия. Питаш жената: „Вие сега искахте да кажете това и това?” Тя казва „Да” – и мъжът изведнъж сякаш за пръв път чува от свещеника, това, което тя е искала да му каже.

Защо се случва така? В какво се крие причината за това нещастие? Колкото и да изглежда странно, често причината е в липсата на убеденост, че да разбираш другите хора е нужно. Тази убеденост може до голяма степен да промени ситуацията, защото човек е същество, което сблъсквайки се с необходимостта от нещо, започва да търси средства, за да го постигне. Най-простият пример: всички ние се нуждаем от храна и несъмнено всеки човек би съобразил как да приеме храната и как може да я получи. Ако допуснем, че на детето му се наложи да използва нож и вилица, които вижда за пръв път в живота си, така или иначе то ще усвои тяхната употреба. Това важи за всяка сфера – ако човек разбира че нещо му е много необходимо, той би се научил практически на всичко.


Защо разбирането е жизнена необходимост? Защото без него нашият живот се оказва много беден, ограничен и, в повечето случаи, изпълнен със смут и непонятен за нас – нали така се оказва, че от всички страни сме заобиколени от някакви хора, които си остават непознати за нас, а това означава и чужди. Да се живее в такъв свят е мъчително. Човек, който започва да прави първите си крачки в разбирането на другите, чувства това особено ясно: той веднага усеща, колко по-леко и радостно става ежедневието му.

Друга причина, също очевидна, но не толкова елементарна, е че често човек зацикля на собствената си изгода и на самия себе си. Той може би не е против да разбере другия, но не го прави, защото в такъв случай ще влезе в съприкосновение с логиката, с преживяванията е желанията на другия и ще му се наложи да се съобразява с тях. Ще има ситуации, при които ще възникне вътрешен конфликт: към неговите или към своите преживявания да се отнесе по-сериозно, на неговите или на своите потребности да даде предимство? И човекът, който е свикнал да вижда винаги само себе си и своето, просто не иска да има този проблем.

Разбира се, тук има някаква граница: ние можем да разберем логиката на другия човек, неговите желания и разсъждения, но не трябва да пропадаме в тях, да ги възприемаме и да убеждаваме себе си, че това е и нашата логика, нашите желания и разсъждения. На пример, по време на изповед всеки свещеник от време на време чува неща, които излизат извън рамките на здравия смисъл. Този човек също трябва да бъде разбран, но ако не се дистанцираме вътрешно от това, което той говори, с течение на времето може и сами да се окажем повредени. А доколкото в нашата съвременност душевното здраве, за съжаление, е нещо рядко срещано, то тук имаме работа не само с пастирски, но и с общочовешки риск. Трябва да се научим да го минимизираме в живота си, но това не е пречка да разбираме другите хора.

Да приемем онзи, който мисли различно

О какво да започнем , желаейки да се научим да разбираме другите? Вероятно преди всичко трябва да приемем, че разбирането винаги ще води до някакви следващи наши действия и те често ще изискват от нас да се жертваме. Ако човек престане да вижда тази връзка, взаимното разбиране с хората се губи.

Следващата крачка трябва да бъде да признаем пред самите себе си ограничеността на нашия опит, на нашите представи и възприятия. Ако направим това, когато установим че някой мисли различно от нас и иска да постъпи по различен начин, ние няма веднага да издигаме между него и нас непробиваема стена. Когато човек мисли, че има само две мнения – неговото и неправилното, той се оказва в затворена собственоръчно от него клетка, в която по никакъв начин не могат да влязат други хора. И най-жалкото от всичко е, че той може да не забележи в окръжаващата го действителност много неща, които биха внесли в живота му нови възможности и положителни промени.

Мнозина от нас в живота си се намират редом с хора, разбирателството с които им е жизнено необходимо, но постигането му не се получава и това превръща нашия семеен или професионален живот в мъчение. Изведнъж се оказва, че това, което теоретически знаем за разбирателството, е много трудно да бъде приложено на практика. В този случай си струва да си спомним за нещо много просто: да се опитаме да видим в другия човек самия себе си.

Какво означава това и какво може да ни даде то? В съзнанието на мнозина от нас съществува разделение: „това съм аз, а това са те”. Ние може да не го съзнаваме, но стандартите ни по отношение на самите нас и на другите ще бъдат различни. Аз не се чувствам добре и това е вселенска катастрофа, а това, че другият не се чувства добре, е нещо, което може да бъде претърпяно. Често убежденията ни се изпаряват, когато нещата се отнасят до самите нас. Може да бъдем привърженици на строги правила и строги ограничения, но сами да ги нарушаваме и всячески да се самооправдаваме, считайки дори че това не и нарушение, а просто изключение.

Всичко това е голяма пречка при разбирането на другите. За да започнем да ги разбираме, трябва да приемем факта, че всички хора чувстват жизнена необходимост от едно и също. Другият човек също иска да си почине, също иска да го обичат и не заради нещо, а просто защото го има на света; той също има своите възходи, падения и съмнения. Когато причиняваме болка на другия, може да не усетим това, но ако само си представим, че същото причиняват на нас, веднага до голяма степен нещата ни се изясняват. Разбира се, всички ние се различаваме един от друг, но в главното, в дълбинното ние много си приличаме и тази прилика е достатъчна, за да можем да разберем как да дадем на другия човек топлота и грижа.

Има още един практически момент – толкова прост и общоизвестен, че често не му обръщаме внимание. За да умееш да чуваш другите хора, трябва да се научиш поне да ги изслушваш. Можем ли, без да прекъсваме, без да спорим, да дадем на човек възможност да ни каже това, което иска да разберем? Това трябва да бъде наш абсолютен навик. И винаги трябва да слушаме с внимание. Можем, разговаряйки да проверяваме себе си: ето, човекът каза нещо – мога ли да го преразкажа? Често се оказва, че ние не можем да направим това, защото мислите ни в това време са били другаде.

Защо Господ казва в Евангелието: „Който има уши да слуша, нека слуша” (Мат. 13.9)? Защото човек може да слуша и да не чува, но няма за това никакво оправдание – ако би искал да чуе, би чул. В момента на убийството на свети архидякон Стефан, когато неговите думи с непреодолима сила изобличавали слушащите ги, мнозина си запушвали ушите, за да не ги чуват. Струвало им се, че това им дава някакво оправдание, но, ще се повторя, оправдание няма.

За да се научим да разбираме другите хора, задължително трябва да придобием още едно умение – в беседата с друг човек сякаш да се отстраняваме. Често в разговора нещо ни засяга – някакъв детайл е наранил нашето самолюбие, от някои отделни думи сме почувствали дискомфорт. В този момент ние захвърляме всичко, оставяме вътрешно този човек и започваме да се занимаваме със своето самолюбие, със своя дискомфорт. А този миг е необходимо да оставим настрана всичко това и да се съсредоточим върху събеседника ни.

Не трябва в разговора винаги да се борим за някаква своя правда. Ако правим това, в най-добрия случай, ще останем сами със своята правда, а ако грешим, можем да останем и сами със своите заблуждения. С две думи, това е един от моментите, в които вярващият човек може да подражава на Христос. Господ не нахлува, не нахълтва в нашия живот, не проявява спрямо нас никакво насилие. Той позволява да имаме свое мнение и уподобява Сам Себе Си на пътник, който хлопа на вратите на човешкото сърце.

Разширяване на сърцето

Дълбоко съм убеден, че в света няма нищо по-интересно от човека. И ако ние живеем живота си без да се интересуваме от другите хора, трудно е дори да се каже, що за живот е това. Винаги е много жалко, когато човек живее именно така, защото тогава неговият вътрешен свят, който може да бъде необятен, космически, става плосък и толкова ограничен, че даже на самия него му е тясно там. Това може да се види дори и отстрана: човек, който не може да вмести другите хора в душата си, каквото и въображение да притежава, с каквото и да се занимава, винаги се чувства зле със самия себе си.

Примери за неспособност за разбиране на другите имаме и в Евангелието. Виждаме хора, които стават свидетели на Христовите чудеса и Го отхвърлят, защото не разбират как може да се изцелява в събота, ако в този ден не е позволено да се прави нищо. И когато чуят, че пред тях е Господарят на съботата и че не човекът е за съботата, а съботата за човека, те искрено, от все сърце ненавиждат Онзи, Който казва това, защото то не се побира в рамките на техните представи.

Едновременно с това виждаме, че понякога апостолите също чуват от Христос неща, които не биха могли и да си представят: например, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Небесното Царство. Тези думи преобръщат напълно тяхното съзнание, защото те са живели с убеждението, че човешкото благополучие е свидетелство за човешкото благочестие. Изведнъж те разбират, че това, към което за тях е било нормално да се стремят, може да се окаже препятствие по пътя към Царството Небесно и са толкова потресени, че правят извод: тогава никой не може да се спаси.

Но в същото време виждаме, че всичко това не поражда у тях желание да се разграничат от своя Учител, да осмеят думите Му или да се направят, че не са ги чули. И след известно време, ние виждаме в същите тези ученици, хора със съвсем други представи, с друго съзнание. Тук можем да си спомним думите на св. апостол Павел „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22) . Ето това е разбирането, към което трябва да се стреми всеки християнин. То произхожда от разширяването на сърцето до степен да вмести всички и поне на някои да помогне да се приближат до Христос.

Аз много обичам и често цитирам един думи на архимандрит Емилиан Симонопетрит, които на времето ме поразиха . Той казва, че ако човешкото сърце не приема в себе си хората, всеки от които е толкова малък и ограничен, толкова повече то няма да може да вмести в себе си безграничния Бог. И обратното: ако ние сме в диалог с хората, ако сме чувствителни към тях, ако не ги обезценяваме, малко по малко ставаме способни да възприемем и вместим това, което Господ ни дава и да откликнем на Неговото желание да ни даде преди всичко Самия Себе Си.

А преподобният старец Паисий казва, че в своя живот, със своите житейски трудове, човек може да нарисува огромно количество нули, но те така и си остават нули, ако Господ не постави пред тях единица – тогава всяка от тях придобива значение и в крайна сметка се получава голямо число. Когато ние не искаме да разберем другите, не се учим да разбираме Бога, тогава оставаме не просто в самота, а в редицата на безкрайните нули. И пътят към превръщането им в някакво число безспорно минава през преодоляването на това неразбиране.

Има ли съвършен и завършен човек?

Октомври 23, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно – човекът е несъвършено и половинчато същество. Всички философии, всички религии, всички науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да стане това?

Откъдето и да погледнем, човешкото същество е отворено към другите същества и светове. В никакъв случай то не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот – и физически, и психически – човек съзнателно или несъзнателно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита в себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просветата, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзнанието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Поради яркото съзнание за своята несъвършеност и половинчатост Платон се е уподобил на стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.

Дали Буда? Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие – Нирвана. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Моисей? Но, преследван от тежките неволи на народа си и от своята безпомощност, Моисей постоянно зове за помощ от небето и горчивината на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Месия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед изтезава тази планета, като с огън и меч осъществява пророческите си сънища, фанатично-възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Измъчван от несъвършенството на човешкото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистическия критицизъм, за да го захвърли в бездната на ирационалните „неща в самите себе си“ и така го е оставил на милостта или жестокостта на неизвестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съвършеното и Завършеното Шекспир е преживял човешкото несъвършенство в безброй демонични трагедии; повел човешкото съвършенство към горните светове, той го оставил на тамошните пътища учудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Преживявайки задълбочено драмата на човешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Licht, mehr Licht! („Светлина, повече Светлина!“) е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човешкото същество Толстой е стигнал до такова душевно разстройство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е напуснал дома си с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагична незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагичното несъвършенство и непоносимата незавършеност на човешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така, от първия до последния човек – тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях Той, тайнствения и чудесен Богочовек: божествено завършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е божествено съвършена и завършена; също и Неговата правда, и Неговата милост, и Неговата човечност, и Неговата красота – всичко е човешки реално, но и божествено съвършено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целия човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.

Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина, и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земни конкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкия род, човешката мисъл, човешкото сърце търсят чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение ще гласи: Христос е идеалният човек, когото човешката просвета търси като цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората, знаем какво е истински, идеален човек, съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни и непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, да може всичко Негово да направи свое – и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Приятели, ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия на просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета – и планът, и изгражданито, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките й методи – евангелски. В нея Бог е винаги на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоно-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно и вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората боженствено съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:48). – И да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялата човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство.

А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели – вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечноживия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всеки от тях довежда до човека тази светлина. Затова светецът свети, сияе и просветлява. Той носи в себе си „Светлината на света“ (Йоан 8:12); тя му осветява целия свят и той вижда неговия вечен смисъл и неговата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и „Светлина на живота“ (Йоан 8:12); тя осветява пътя, който води човека към безсмъртие и живот вечен. В нашия човешки свят светлина и живот са синоними; както са синоними тъмнина и смърт.

Източник: из книгата „Православието като философия на живота“, изд. на Братството на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон, 2011 г.

 

 

Не забравяй, че си образ Божий

Октомври 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Има една детска приказка Самовлюбеният великан. Определени пъти си мислим, че приказките развиват въображението на детето. Но те не само повлияват децата, а ни дават по един много прост начин велики истини. И най-вече хората, които много ни обикнаха в нашите детски години, разказваха приказките – за да могат да ни поучат не на география, философия или социология, а на живот и това е най-важното.

Самовлюбеният великан. Чувайки заглавието на приказката, казваме каква връзка има това, какво ни засяга един великан? Виждали ли сме някога великан? Така дори заглавието те препраща към едно въображаемо лице. Но ще ми позволите да ви кажа, че великанът не е едно въображаемо състояние и лице, което срещаме в приказките. Защото великанът не е някой друг, а самият човек. Сега ще ми кажете – ама човекът е великан? Ако знаем и осъзнаем как го е създала Божията любов, ако докоснем творческите предначертания на човека, ще осъзнаем, че наистина е великан. Как се вижда това? Човекът е единственото създание, което може да стъпва върху земята и да бъде на небето. И свидетели са светците. Човекът е единственото творение, което може да се намира във времето и да завоюва вечността. Кажете ми, моля ви, всеки човек, който е образ Божии, не е ли великан? Когато стъпва на земята и може да е на небето, когато се намира във времето и става завоевател на вечността? Дори само от това се вижда великанството на човека. Божията любов не е могла да създаде червей, а само един великан, един реален великан. Знаете ли великият философ Диоген някога какво направил? На всички е известен случаят, където посред бял ден взел един фенер, излязъл на пътя и когато му казали: какво търсиш? Той казал – „Търся човека!”. Това означава, че загубихме човека, който Бог създаде. Загубихме го, разбихме го, умъртвихме го, погребахме го, заличихме го. Сигурното е, че загубихме човека. И този велик философ по този прост начин ни дава тази велика истина. Загубихме човека. Църквата идва и ни поучава как постоянно с нашия помисъл, душа и живот да се намираме близо до Христос. Това е молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Христос е нашата родина. Църквата ни научава да казваме Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е превъзходно напомняне, което ни показва нашия мрак и грях, от една страна, но и любовта и милостта на Христос, от друга. Това е непрестанно напомняне, да помним Христос, Неговата милост, да не се разочаровам, и да хвърлям в тази милост греха ми, в тази светлина – тъмнината ми. Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Хубаво напомняне.

Филип II, този велик цар не познавал Христос, нито бил ученик на отците, но постоянно напомнял нещо и казвал: „Помни, че си човек!” Както ние казваме постоянно Иисусовата молитва, Филип в неговата мъдрост и опит изричал това. Тоест не забравяй, че си човек. Когато забравя, че съм човек, че съм Божи образ, тогава реално ще повярвам, че съм червей, а не великан. Затова този великан не е непознат за нас, не е митична личност, не е едно „приказно” състояние. Великанът е човекът, за съжаление той забравя своето величие, уникалност, вечност и много пъти неговият крах и грях се намира в това, че става червей. Великанът, това Божие творение, което докосва небето и вечността, със своя начин на живот става червей. Забравя напълно това, което е реално . Разбира се, великият философ Диоген търсил да намери човека, а Филип постоянно казва: не забравяй, че си човек! Аз обаче толкова години и векове далеч от Бога загубих това и сега много пъти търся да намеря един образец. Ама кой може да ми даде образеца, личността, която загубих? Кой? През Страстната Седмица ще чуем един глас, който идва да ни каже много. Гласовете в Евангелието не са случайни. Ще чуем Господ да бъде бичуван, изтерзан, осмиван, да влиза в Преторията и да идва Пилат и – кой е очаквал, че неговият глас ще е толкова поучителен, толкова пророчески. Пилат идва и посочва този осмян, изтерзан, онеправдан, предаден Христос и казва: „Ето Го Човекът!”

Аз съм загубил моето величие, погребал съм моята личност, забравил съм кой реално съм, загубих всичко в момента, в който загубих Бога. Загубих човека, загубих моята ориентация, и идва Пилат и ми посочва отново образеца на човека. Кой е той? Христос. Пилат казва много ценно нещо – Ето Човекът! Търсиш образец? Търсиш да сглобиш лицето, което ти си загубил, което си погребал? Търсиш да намериш чертите на човека? Виж Христос – Той е идеалният образец, в който се побира величието, необятността и висотата на човека. Уникалният образец е Христос. Затова св. Йоан Лествичник казва- Какъв е християнинът? Подражател на Христос, който гледа лицето на Христос, живота на Христос, и подражава на Христос в слово, помисъл и дело, а не повърхностно и външно. С други думи, показва ни как реално можеш да подражаваш на Христос. Когато Му подражаваш, намираш човека, който си загубил, връщаш се отново там, където си бил преди, към твоето първоначално място и висота, ставаш отново великан, защото Бог така те е създал. Искате ли да видите една друга черта на величието в човека?

Това е неговата свобода. Кое друго същество е свободно? Никое същество не е свободно, но виждаш, човекът е истински свободен и това показва, че е великан. Животинчетата имат инстинкти, човекът е свободен. Какво го е освободило, какво му е дало тази неограничена свобода? Божията любов. Така се изразява Божията любов. Стихът на една хубава песен гласи- докато те обичам, те освобождавам. И виждаме един свободен човек. По тази свобода, която човек има, констатираме Божията любов. Където и да докоснем човека, този великан, навсякъде констатираме и усещаме Божия дъх, Божията любов. Човекът е великан, наистина свободен, във времето завоюва небето, стъпва на земята и стига до небето. Тази свобода на човека обаче се ограничава, затова и грехът е ограничение, страстта е затваряне, там се ограничава неограничената свобода на човека. Там се затваря необятният човек, великанът. И внезапно великанът идва и се затваря в една страст и от великан става джудже, за да използваме отново детските приказки. Това е моят крах и това е моят грях. Виждате как се губи свободата ми, това, което показва неограничените измерения, които имам. Висотата, която имам, дълбочината, ширината, която имам. Припомнете си Божието слово, където Бог казва на първосъздадените хора-плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я. Това какво показва? Нима Бог ще ти даде нещо, което не можеш да направляваш? Какво казва? Не само създавайте деца, няма предвид това, а нараствайте в дълбочина, умножете вашата духовност, и с вашата духовна дълбочина, висота и величие завладейте земята. Опитайте се да стигнете навсякъде. Там се вижда Бог какво създал и докъде паднал човекът. Вече не мога да стигна до моя ближен. Стигнал съм дотам да не мога да докосна човека, с който години наред ядем на същата меса, спим в същото легло, живеем в същия дом. И имаме възможността и духовните измерения чрез Божията любов да стигнем и да завладеем всичко. Да завоювам небето и земята. Аз обаче съм затворен и ограничен, грехът ми е загубата на свободата ми, загубих я и когато я губя, се разпада моят мир и радост. Кой човек е изпитал радост сред страстта си? Задоволявам страстта, и каква е тази радост? Както казва народът, неделната радост и понеделнишката тъга, и пак в същите неща и пак се терзая. Защото съм затворен. Какво е духовният живот? Той е единствената революция и обявяване на моята независимост от греха, от страстта. Излизам от тесните граници и ставам великан. Мнозина казват – ама има ли великани? Е, обърни се и хвърли поглед към светците, великаните на вярата, на любовта, на смирението, на мира, на търпението, на молитвата. Великани били светците.


Така констатирам, че духовният живот е обявяване на въстание да разбия това, което ме ограничава, и да се простра и възходя в това, което реално съм, в това, което реално Бог е определил.

Падението означава от великан да станеш джудже. Това е. Падението ще рече от вечен да станеш краткотраен, отричане на твоето величие, висота, вечност, свобода, на самия ти живот, на любовта, която не е нищо друго, осен същността на живота ти. Това е падението. Един писател ни показва какво реално е човекът. „Е, злочестиви човече, можеш да преместиш планини, да правиш чудеса, и ти потъваш в нечистотата, леността и неверието? Бога имаш в теб. Бог носиш, и не го знаеш, научаваш го единствено в часа, в който умираш, но е много късно.”

Носиш Бога в теб, имаш Бога, можеш да преместиш планини, да докоснеш небето, да носиш Бога във всеки твой момент и да го направиш вечност. И ти живееш сред нечистота и с твоето неверие, леност потъваш всекидневно. Същият автор ни показва и нещо друго: дяволът може да влиза само в ада. Не е ли така? Дяволът може да влиза само в ада. Ангелът влиза само в Рая. Човекът влиза където иска. Я помисли какво е човекът?- можеш да влезеш в ада, да направиш всичко ад, можеш и да влезеш в Рая. Има един велик писател, заслужава да го прочетем. Сега гледам лица на млади хора – четете, деца! Едно нещо да знаете – ако сърцето е отворено, литература четеш? История четеш? Поезия четеш? – при Бога ще те отведе. Този автор е дълбоко истинен. Менелаос Лудемис. Чуйте какво казва за човека: „първият вик на човека е ревът, – когато човек се ражда, плаче – оттам нататък човеците или остават човеци и плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат.” Това е определението за човека от този велик писател: или си човек и плачеш, плачеш пред Христос за греха си, плачеш пред другия човек, защото си го огорчил, наранил и оставаш човек, на твоята височина и не губиш височината си, или ставаш чудовище, скот, всичко в теб се вкаменява и некрозира и караш другите да плачат.

Днес станахме толкова хладни, че не можем да заплачем. Затвориха се порите на душата и човек не може да заплаче. Седим безчувствени пред телевизора и в онзи час виж гледаш някой да изпитва болка, друг да погребва детето си, трети да плаче, гледаш един град в руини, да вадят малки деца от руините и ти ядеш! Как закоравяхме, как се вкаменихме толкова много? Не можем ли да заплачем? Да състрадаваме другия? И това е болезнено състояние, защото показва една душа, която не може да се изрази, да се задвижи, която не може да възходи, една болна, парализирана душа. Никифор Бретакос, нашият велик поет казва нещо, за да ни покаже какво е човекът, защото го забравихме – цялата вселена е една черупка, откъдето се излюпи скъпият бисер – човекът”. Този бисер, който има една вечна ценност, ако осъзная как го изхвърлям, как го принизявам, как го погребвам всекидневно, тогава ще констатирам и ще почувствам краха ми, неуспеха ми, греха ми.


Да се насочим малко към приказката.

Мисля, че разбрахме, че този великан от приказката сме ние самите. Всичко ни известява, че Бог е създал великан. Нека да видим великана от приказката. Той напуснал своя палат. Ах, това е проблемът – ако оставиш Бога, си оставил твоя палат, твоята родина, и си бежанец. Чужд си навсякъде. Каквото и да срещнем и да правим, нищо няма да ни удовлетвори, защото единственото, което е наше, което може да ни изпълни, е нашият палат – Бог. И този великан става, напуска палата и стои седем години далеч от него. И кого отишъл да намери? Отишъл и срещнал един негов приятел – Корнуолския змей. И казваш: хайде сега приказки! Ама какво ни говориш сега? Какви са тези приказки? Но знаете ли, че познаваме много добре този змей? И се учим при него и каквото ни каже, го правим, защото този змей не е Корнуолският змей, а змеят на живота ни. И ако искате да видим неговата идентичност, която крие, той се нарича егоизъм. И когато отиваш при него, тогава започваш не да плачеш, а да караш другите да плачат. И когато отидеш, живееш и се учиш от него, закоравяваш. И когато отиваш там, се ослепяваш, нито гледаш, нито чуваш. Виждаш определени пъти с твоя егоизъм – другият ти говори, но не го слушаш, умолява те, не го чуваш. Не му отдаваш значение. Другият е пред теб, и казваш – бре детето ми, бедният Лазар лежал до вратата на богаташа от притчата – и да не го погледне? Е, не го погледнал. Защо? Защото егоизмът, който искал задоволяване и покрай разкоша, трапезите, насладите, го накарал да не вижда другия човек. Ама ако виждаш само себе си, как да видиш другия? И виждаш един егоизъм, един змей, който те ослепява, оглушава, вкаменява, разболява, закоравява, изкарва те от това, което Бог реално те е направил. И това в крайна сметка е едно смаляване: човекът-великан, творението -Божи образ, става джудже. Този, който може да завладее всичко, става едно нищо. Ето нашият крах и грях.

Великанът живее седем години далеч от палата си. Това са години извън душата. Кой се отбива днес при душата си? При ума си се отбиваме. Кой се отбива при душата си днес, за да твори, говори, действа? Кой? Никой. Години извън душата. Години наред извън човека, извън любовта, в компанията на един змей, години извън Бога. С един змей – егоизма. Оттук, разбираш, когато не си в душата, в Бога, си извън от човека. Не чувстваш, не вярваш, не се надяваш, не обичаш, не живееш, каквото и да кажеш, не живееш.

Великанът толкова години заедно с егоизма се изпълнил само с ужас и когато се върнал в палата, веднага щом го видели малките деца, станали и си тръгнали. Внимавайте в нещо. Боиш ли се от човека на любовта? Кой се бои от него? След като знаеш – любовта пропъжда страха. Днес отсъства любовта, единият се бои от другия – бащата от детето, майката от бащата, братът от брата, християнинът от християнина, свещеникът от християнина, и християнина от свещеника. Всички се боим днес. Какво липсва и се боим? От какво се боим? Извън любовта сме, бре хора. Да не се лъжем. Затова се боим. Не обичаме, затова се боим.

От друга страна, светостта никога не пресъхва. И виждаше светци в града, на село, в наши дни, там, където смяташ, че няма никой. Кой се побоял да доближи стареца Паисий? Кой се побоял от свети Порфирий, където си знаел, че можеш да отидеш и да те „прочете” като книга, да отвори живота ти като книга. Знаел си го, но не си можел да се побоиш. Защо? Защото светецът имал любов, имал Бога. Не се боиш от Божия човек, от човека на любовта. Върви близо до егоиста, от него се боиш, защото егоистът е недостъпен, непреклонен, безличен. Как да не се уплашиш от него? Как да не те ужаси?


Когато великана се завърнал в палата си, където имало деца, които си играели, чуйте на какво се научил при егоизма. Мястото е мое! Това научаваш мое. Един старец на Света Гора казваше – бре, детето ми, мое е! се научаваме (да казваме) постоянно. Не знаем друга дума, мое е, но му-у(от гръцки мое) не правят хората, а кравите. Отците на Църквата наричат егоизма, коравостта на егоизма скотско състояние. Мястото е мое! Ама не си ли разбрал, че и мястото и пространството и времето, ако не го споделиш, няма да им се зарадваш. Оттук, какво прави великанът? Вижте колко егоизъм имаме понякога. Христос идва и ти казва – бре, детето Ми, внимавай! А ти казваш: животът ми е мое право! Любовта идва пред тебе, показва ти твоята болест, парализа, състояние, мрак и ти казваш: мое право е! Така отговаряш много пъти на тази любов и там се намира и нашият голям крах. Не съм разбрал, че откъснатият клон, ако го счупиш от дървото, е осъден на смърт, на увяхване. На това ме осъжда егоизмът, ако се отчупя от дървото на Бога, дървото на общението с Бога. Бог е моят корен. Ти казваш животът ми, правото ми, и клонът се чупи, осъден е на смърт.

Великанът пропъжда децата от градината си. Егоистът пропъжда всичко най-чисто, което има в градината на душата и живота си. Това прави егоизмът – прогонва всичко най-чисто, хубаво и детско, което имаш. Този егоизъм много пъти приема облика на Ирод, който умъртвява всичко най-чисто и обезглавява всичко най-свято. Ирод умъртвява младенците, обезглавява св. Йоан Предтеча. Това прави и моят егоизъм. Умъртвява всичко най-чисто в мен, обезглавява всичко най-свято и така ме изолира. И какво направил великанът? Вдига висока стена и поставя табела Нарушителите ще бъдат санкционирани. И високата стена, която виждаме в приказката и я смятаме за въображаема, показва, че с нашия егоизъм сме построили стени, не само една стена. Ако четете историята, в Константинопол имало две стени и затова смятали града за непревземаем- стената на св. Константин и втората от св. Теодосий. Не ми е достатъчна една стена, ще построя и втора и трета, ще поставя много пречки, за да не доближа другия и другият да не ме доближи. И строейки стени, оставям отвън човека, Бога, и влизам вътре сам. Е кажете ми, ако това не можеш да го определиш като ад, по какъв друг начин можеш да го определиш? Ако четеш Патерика и отците, те определят ада като самота. Затова адът не е това, което ще живея, а това, което живея сега и това ще продължи и във вечността. Раят какво е? Живот заедно с другия. Егоизмът ме е научил, че в мен няма място за никого. Строя стени, да не би случайно някой да влезе.

Много лесно строим стени, много трудно се рушат, нужно е голямо смирение след това да разрушиш стените, голямо смирение. Много труд, много любов, много молитва, нужно е голямо търпение. Лесно се гради на момента, трудно се руши. Много трудно. И когато градиш стените, какво правиш? Когато издигна висока стена, ще ви виждам ли? Не. Ще ме виждате ли? Не. Така разбираме защо реално не можем нито да почувстваме, нито да разберем, нито да видим другия. Не можеш да го видиш. Казваме понякога: ама не ме чувства! Не разбира, не вижда! Защото ти и той сте построили стени. Защо ти се струва парадоксално? И стените твърде трудно ще паднат. Не само строим наши стени, а и помагаме на другия да построи стени. Другият идва и какво го съветваме? Не му говори повторно! Отдалечи го! И носим материали, за да се построят стени, които разделят хора. Чета Евангелието и то ми показва как да разруша моите стени, как да видя човека, как да почувствам човека, как да разбера човека. Велико нещо е разбирането. Прочетете молитвата на Оптинските старци. Там се казва нещо, което не сме си помисляли – ние какво казваме в молитвата? Боже, помилуй ни, да са добре децата ни, да сме добре на работа, добро е всичко това, и отците казват – помогни ми да разбирам, помогни ми да прощавам, помогни ми да обичам. За това се молят. С няколко думи, понеже сме хора, помогни ми, разбирайки, прощавайки и обичайки другия, да съборя стените, така да съборя това, което ме ограничава и да стана отново великан, да съборя ада и да отворя един рай. Това молят отците от Христос.

Св. Василий бил презвитер в Кесария, още не бил станал епископ, а епископ бил Евсевий. Св. Василий бил оратор, велик богослов, подвижник, народът го обичал, представете си сега – отивал свещеникът, всички хора търчали и отивал при него, а при епископа никой не отивал. Евсевий бил човек, завидял малко, започнали да се градят стени. В даден момент св. Василий казва: трябва да си тръгна, ако остана, какво ще стане? Ще се раздели Църквата. Колко хубаво мислели отците. Ето смирението. Той не гледал своята полза. С едно кимване би привлякъл всички на своя страна. Това не го интересувало. Болката му била Църквата. Ще погледна моя интерес и право пред Църквата? Ще разделя хората? Тръгва си. Лесно ли е да си тръгнеш? Не е лесно. Но св. Василий трябва да се опре на някого. От една страна, се опира на Христос, Христе мой, помогни ми!, а от друга страна се опира на св. Григорий Богослов, който бил негов приятел. Колко хубаво нещо – на това се крепи човекът: на човека и Бога. Той се задържал, станал, тръгнал си. Но св. Григорий бил миротворец и знаели изкуството да събаря стени. С негова помощ стените по-късно паднали и хората се обединили. Единението на човека с другия е радост за небето.

Нашият великан в даден момент издига стените си и установява, че отвън било пролет, но не и в градината му – не виждал нито едно поникнало цвете, а имало мраз, буря, градушка, нищо друго. Я ми кажете, по-различен ли е климатът, който създава моят егоизъм? Един егоист може ли да почувства топлина, радостта на пролетта, светлината на пролетта? В него има тежка зима, защото е изхвърлил пролетта отвън. И великанът казвал: надявам се времето да се промени. Тук трябва да внимаваме много. Ако не събориш стените, не обикнеш, не простиш, не доближиш, е изключено времето да се промени. Защо? Защото ти не си се променил – ти ще се промениш, за да се променят всички неща. Ако не се промениш, не очаквай промени. Това да вярваш, че нещо ще се промени без ти да се промениш е лъжеусещане и себеизмама. Не очаквай промени. Промените идват, когато човек се промени. И той се променя, когато обича, когато се смирява, когато се покайва. Не казвай – времето ще се промени! Човекът решава и той се променя. И ако той се промени, всичко може да се промени. Но великанът останал в своята тежка зима, както остават много хора. Знаете ли колко хора могат да остават в тази тежка зима на егоизма от своята юношеска възраст? И сега, с течението на времето, възрастовата граница пада, защото човек се храни с много егоизъм, расте с много егоизъм. Така виждаш един човек, който е в тежка зима, от своята 10 год. възраст до 90 год. възраст, никога няма да дойде пролетта.

В даден момент стената паднала. Бог така е устроил всичко, че ако ти не се смириш, Той ще устрои нещо да те смири, да ти даде възможност за смирение чрез едно събитие, една ситуация. Затова в даден момент рухнала стената на великана, която сам бил издигнал, докато той самият нищо не правил и казвал времето ще се промени, както и ние казваме, нещо ще стане, старата година отминава, новата ще е по-добра и т. н., но нищо не се променя, и така Бог дава възможност и стената се съборила. И внезапно вижда пролетта да идва в градината, вижда няколко деца и едно детенце, което се опитвало да се покатери на едно дърво, но не можело. Той онемял, пролетта най-накрая дошла, втурнал се, но децата се изплашили от него, избягали и така отново дошла зимата. Там, където съществува чистота в човека, там е пролет. Коя пролет? Христос е пролетта на човека. В какво почива Христос? В любовта, в чистотата, в прошката, в добродетелта, в молитвата, в смирението, там, където е Христос, е пролет. Там, където Го няма, е тежка зима. Великанът слиза долу, вдигнал детето, другите си тръгнали, зимата отново дошла, той вдига детето и го поставя на дървото. Ах, тези дървета, колко значение и важност имат в живота ни. Поради едно дърво паднахме, не дърво, не било дърво, а поради непослушанието, поради едно егоистично състояние. И сега идва великанът и вдига детето. Това не било случайно. Защо? За да поддържаш пролетта, трябва да понесеш нещо – кръста си. Ако понесеш кръста си, дървото на непослушанието отново ще стане дърво на послушанието. Дървото, което станало начало на твоя ад, ще стане начало на твоя рай. Трябва да понесеш кръста. Великанът го понесъл и така идва пролетта. Детенцето починало, прегърнал го и го целунал, защото това, което ще почувстваш, вдигайки кръста, си, е Божията любов.

Кога най-накрая любовта ще докосне този мъртъв, хладен, непреклонен егоизъм? Кога ще стане това чудо? Търсим да намерим чудеса – някой сляп прогледал, някой парализиран проходил, но това е нищо пред докосването на любовта. Любовта ще възкреси всичко мъртво, ще изцели всичко парализирано, ще просветли всичко мрачно. Докосването на любовта. Колко важно нещо. Великанът прегърнал детенцето и го целунал, не бил чувствал повторно чудо.

Чуйте гласа на папа-Ефрем Катунакиотски, който виждал Христос всеки ден върху св. Дискос. Той казва: виждам Христос. Той свидетелстваше за това със своето детско чувство и чистота. И в една молитва казва – дойди, Светлина, къде си, Светлина, която няма да видя отново. Какво означава това? – че Божията благодат идва в човека, но не остава в живота му, а идва, услажда го и си тръгва, за да продължи човек да се подвизава, да се смирява, да настоява, да претърпява, да носи кръста си и да очаква. Защото, ако беше тук, нямаше да правя нищо и нищо нямаше да очаквам. Припомнете си мъдрите девици от притчата- Какво направили? Какво е този живот? Очакване, копнеж, желание, за да дойде пролетта, да ме докосне любовта, да дойде Христос. Това е.

Великанът съборил стените. Ако те докосне любовта, ще събориш стените и пречките. Това е духовният живот. Чрез покаянието събаряш стени. Всичко това, което градеше, като стени, отиваш и го заличаваш, непотребно е – казваш. Покаянието е това, едно събаряне. Събаряш всичко и оставяш вече Бог да гради с Неговата любов. Това е покаянието. Това е Рай. Когато вложиш Христос в живота си, когато те докосне любовта, стените рухват и тогава Животът Му влиза в живота ти и животът ти в Живота Му. Това е Рай.

В духовният живот ще дойде и зима, но не я мразиш, не се боиш от нея, защото знаеш, че зад нея, зад изкушението и изпитанието се крие пролетта, Бог. Знаеш го и чакаш. Не се боиш. Ще дойде зимата. Един велик подвижник на Света Гора о. Герасим – добър химик, беше следвал в Европа- казваше виждате ли тази мълния, която падна? Не можете да си представите колко математика крие тази начупена линия? Това е математиката на Бога. И ти определени пъти казваш: падна мълния. Ама и това е пресметнато. Всичко е пресметнато.

Дошла зимата, но великанът не се побоял, чакал, знаел, както вярващият, знае, че зад изпитанието се крие пролетта. Внезапно започнал удивен да търка очи и гледал и отново и отново. Това било една чудесна гледка. В най-отдалечения край на градината имало едно дърво, пълно с бели цветове. Клоните му били златисти и от тях висели сребристи плодове. Отдолу стояло едно малко момче, което великанът толкова бил обикнал. Той бързо слязъл. Така е, когато узнаеш любовта, слизаш и слизайки, се изкачваш. Той слязъл, бягайки с радост. Това е бързането, което виждаме в живота на светците. Те никога не почиват, ден и нощ търчат. И тъй, пълен с радост отишъл в градината, пресякъл набързо тревата и стигнал до детето. Когато доближил, се изчервил от гняв и казал:


- Кой посмя да те рани?


Върху ръцете на детето имало белези от два гвоздея, както и върху малките му крачета.


- Кажи ми, кой посмя да те нарани?- извикал великанът. – Кажи ми, да взема големия меч да го убия!


-Не! Това са раните на любовта – отвърнало детето.


- Кой си? – попитал великанът.


Почувствал странно благоговение и коленичил пред мъртвото дете. Детето се усмихнало на великана и му казало:


- Някога ме остави да играя в твоята градина. Днес ще дойдеш с мен в моята градина, Рая!


Когато децата се втурнали в градината онзи следобед, намерили великана починал под дървото, покрит с бели цветове.

Това е Раят – когато вложиш Христос в твоята градина, в твоя живот, но за да го направиш, трябва да си великан, не егоист, а смирен великан, трябва да си човек. Когато вложиш Христос в твоята градина, и Той ще те сложи в Неговата градина. Това именно е Раят.

Превод: Константин Константинов

 

Родителите и децата

Октомври 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нашият Господ Иисус Христос, за да покаже, че почитта към родителите е извънредно необходима добродетел за нас, удостоил Своята Майка с внимание и грижа. Когато бил прикован на дървото и вече висял на Честния Кръст, Иисус препоръчал Светата Дева на близкия Си ученик и го назначил за близък попечител на Нейната старост – тогава Той казал: „Жено, ето синът ти!“ (Йоан 19:26); като се обърнал към ученика, рекъл: „Ето Майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Йоан 19:27).

 

Бог, като внушил твърде красиво привързаност към родителите от страна на децата и като им наложил законното и необходимо подчинение – в същото време узаконил и това – какви трябва да бъдат отношенията на родителите към родените от тях, ако не отричат това, което е угодно на Бога. Така премъдрият Павел, като внушил кратко и вразумително на децата, че те са длъжни да се покоряват на бащите си – казал и за бащите следното: „И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4).

Това значи: като станете за тях преподаватели на най-превъзходното учение, направлявайте ги в законен и богоугоден живот! Законът повече от всичко и твърде правилно изисква от бащите да се грижат за честността на децата си, той повелява: „Не допущай дъщеря ти да се осквернява с блудство, за да не изпадне земята в блудство и да не се изпълни земята с разврат“ (Лев. 19:29). Създателят, преди всичко друго и като начало на свят живот, изисква от нас телесна непорочност, понеже телесната чистота, чужда на всяко петно, позор и безчестие, служи като встъпление на духовната светлост. На бащите е прилично да ръководят децата си в най-добро – ако пък педагози бъдат небрежни и лекомислени, и особено да бъдат изобличени в това, че са станали за децата си водители и наставници в срамни деяния, тогава ще бъдат подложени на крайно наказание! Длъжни са и децата да почитат родителите си и да не нарушават Божията заповед за тях! Блаженият Павел ги съветва: „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу!“ (Кол. 3:20).

След любов и почит към Бога, ние дължим любов и почит към бащите и майките ни, чрез което по Божия воля ние сме приведени към живот и които някак заемат второ място след Твореца в нашето съществуване. Всеки грях спрямо тях се наказва най-строго, писано е – „Който удари баща си или майка си, да бъде предаден на смърт. Който злослови баща си или майка си, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 21:15 и 17).

Източник: из книгата „Духовни бисери“, изд. „Православен кошер“