Нека има ‘екшън’ в живота!

Май 17, 2019 in Видео, Начална страница





Малките неща

Май 16, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Малкото нещо е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.

 

„Малкото камъче“ прекатуря колата. Колко прави са тия думи! Големият камък се забелязва отдалече и коларят ще го заобиколи, но малкото камъче не се забелязва и то може да причини големи пакости. Една само развинтена или счупена бурмичка може да разстрои цялата машина. Една искра може да причини голям пожар.

 

Подобно на това се случва и с много други наглед дребни неща в живота на човека. Така една мисъл, едно само хрумване може да смути съзнанието на човека, да наруши мира  в душата му и да го разстрои, една само дума може да нарани много повече, отколко острието на меча и да се изправи като стена, която да раздели стари приятели, добри съседи, добри съпрузи, или чеда от родители и братя едни от други, една малка грешка може да обърка, да оплете нещата тъй, че дълго да не могат да се оправят. Едно убождане с игла или с трън, ако не се обърне внимание, може да предизвика инфекция или дори смърт.

 

Жестоко се мами тоя, който не обръща внимание и не отстранява своевременно дребните повреди, макар и привидно да не вредят на работата му.

 

Човекът може да се весели и да се смее и когато страда от някоя болест. Но ако не й обърне навреме внимание и не вземе сериозни мерки, незначителната болест ще се развие и късното лекуване не би дало резултат – малкото одраскване или раничка може да поболее цялото тяло.

 

Малките петна по дрехата отначало не се забелязват, но ако не се обърне внимание и не се изчистят, те ще се увеличат.

 

И в духовно отношение дребните неща са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи. Малките грехове и недостатъци първоначално не се забелязват, но постепенно те могат да завладеят човека, да растроят целия му духовен живот и да го погубят.

 

Тия, които се увличат от хазартни игри, се мамят, и то жестоко. Все се надяват, че ще спечелят и тъй, малко по малко – разсипват цялото си състояние. За малко нещо, разстройват и изгубват живота си.

 

Император Нерон още от младини се отдал на комар. Една нощ в игра изгубил един милион сестерции. Заслепен от страстта на играта, той не могъл да си представи каква голяма сума е изгубил. Едва когато майка му Агрипина натрупала толкова купчини злато на една маса, колкото той изгубил в играта, тогава се стреснал и разбрал какво съкровище е проиграл. Увлечението заслепява човека и той не съзнава в какво положение изпада.

 

Малката прашинка, попаднала в окото, може да стане причина човек да ослепее. Тъй и малкото духовна кал може да измърси и ослепи духовно човека и да го погуби. Малко насекомо е мухата, но колко досадна е когато кацне по лицето на човека. И греховете често се представят като малки и незначителни, а могат да обезобразят човека и да го направят покорен техен роб.

 

Увлечението в невинни наглед игри и развлечения малко по малко може да се изроди в някоя осъдителна страст. А всяко нещо, с което се прекалява и злоупотребява, губи от своята стойност и може да уврежда. Така голямото богатство става тежест, прекаленото внимание – раболепие, прекалената духовност – оскърбление, прекалената учтивост – лицеприятие, много доверчивост погубва, многото удоволствия водят до гроба. Затова човек трябва да внимава и добре да преценява наглед дребните и невинни неща. Трябва да бъде далновиден, за да не съжалява отпосле.

 

Трябва да се знае обаче и това, че колкото малките неща в злото са пагубни и вредни за човека, толкова малките неща в доброто са от полза.

 

Прочутият скулптор Микеланджело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулптурът работи над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката.

 

- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.

 

- Напротив, даже много съм направил – възразил Микеланджело. – Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.

 

А приятелят се усмихнал и казал:

 

- Това са дребни неща.

 

Микеланджело отговорил:

 

- Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболия.

 

Наистина, дребните наглед неща всъщност са важни и от голямо значение. И в случая – дреболиите направили от един мраморен отломък красива статуя на човек. Великите неща почват от малкото. Дъбът почва от жълъда, става малка фиданка и после – грамадно дърво. Малкото поточе постепенно става голямо и после – буйна река.

 

И в живота на човека въобще, дребните неща могат да станат причина за големи и желани промени, постижения и напредък. Историята ни учи, че едно често пъти незначително сражение определя за дълго съдбините на народите.

 

В духовно отношение също дребни неща могат да определят и да решат съдбата на човека, да облагородят и разкрасят или пък да погубят душата му. Трябва да обръщаме внимание на малките неща и да се пазим ние да не сме дребнави!

 

Сребристата роса пада на дребни капки по цветята, но ги освежава, украсява и прави да благоухаят. Тъй и малките добродетели красят и издигат човека.

 

Източник: „Православен глас“, бр. 7 юли, 2014 г.

Автор: Доростолски митрополит Иларион

 

 

Студент

Май 15, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Отначало времето беше хубаво и тихо. Цвърчаха дроздове и в съседство, откъм блатата, се чуваше някакво животинче, което жално скимтеше, като че ли свиреше в празна бутилка. Провикна се един горски бекас и изстрелът по него оттекна игриво в пролетния въздух. Но когато в гората се стъмни, неочаквано от изток задуха пронизващ вятър и всичко се умълча. По поляните се разпростряха ледени тръни и в гората стана неуютно, глухо и безлюдно. Ухаеше на зима.

Иван Великополски, студент в Духовната академия, който се връщаше след дълго отсъствие у дома, вървеше през цялото време по пътечката сред прогизналата от влага поляна. Пръстите му се вкочаниха, а лицето му пламна от вятъра. Стори му се, че внезапно настъпилото застудяване е нарушило реда и синхрона в природата и поради това се свечери по-бързо, отколкото трябваше. Наоколо беше пусто и някак си особено мрачно. Само в зеленчуковите градини на вдовиците до реката светеше огън. Далеко, на около четири версти, където беше селото, всичко беше потънало в гъста и хладна вечерна мъгла. Студентът си спомни, че когато излезе от дома, майка му , седейки в сянка на пода, чистеше самовара, а баща му лежеше на печката и кашляше. Обикновенно на Разпети петък вкъщи нищо не се готвеше, а страшно му се искаше да яде. И сега, свивайки се от студ, студентът мислеше за това, че точно същият вятър е духал и при Рюрик, и при Йоан Грозни, и при Петър, и че при тях е имало точно същата люта бедност и глад, същите парцаливи сламени покриви, невежество, мъка, същата пустиня наоколо, мрак, чувство за гнет – всички тези ужаси са били, има ги и ще бъдат. И ще минат още хиляда години, но животът няма да стане по-хубав. Не му се искаше да се прибере у дома.

Зеленчуковите градини се наричаха „вдовичи“ заради това, че бяха собственост на две вдовици – майка и дъщеря.

Огънят гореше буйно, с трясък, осветявайки надалеко разораната земя. Вдовицата Василиса, висока подпухнала старица в мъжка полушуба, стоеше до огъня и гледаше замислено в него. Нейната дъщеря Лукерия – малка, тиха, с глуповат израз на лицето, седеше на земята и миеше котлето и лъжиците. Очевидно току-що бяха вечеряли. Чуваха се мъжки гласове – това бяха местни работници, които пояха конете си на реката.

- Ето, че зимата се върна – каза студентът, пристъпвайки към огъня. – Здравейте!

- Не те познах, Бог да е с теб! – каза тя.

Поговориха. Василиса, жена с опит, служила някога на господари, а по-късно и като бавачка, се изразяваше деликатно, милата й усмивка не слизаше от лицето й. Дъщеря й Лукерия – селска жена, мачкана от мъжа си, само гледаше мълчаливо студента със странен, като у глухонемите, израз.

- Точно така се е грял около огъня и апостол Петър – каза студентът, протягайки ръце към огъня. – Значи, и тогава е било студено. Ах, то е била страшна нощ, бабо! Изключително унила, дълга нощ!

Той погледна наоколо в тъмнината, трескаво завъртя глава и попита:

- Беше ли на Дванадесетте Евангелия?

- Бях – отговори Василиса – Ако помниш, по време на Тайната вечеря Петър казал на Иисус: „С Теб съм готов и в тъмница да вляза, и на смърт да отида“. А Господ му отговорил: „Казвам ти, Петре, днес петелът няма пропее, докато ти три пъти не се отречеш, че ме познаваш“. След вечерята Иисус смъртно тъгувал в Градината и се молел, а бедният Петър се измъчил, отслабнал и не можел да спи. След това, чу ли, в същата тази нощ, Юда целунал Иисус и Го предал на мъчителите. Вързан Го водили към първосвещеника и Го биели, а Петър, изнемощял, измъчен от мъка и тревога, недоспал, предчувствайки, че на земята ще се случи нещо ужасно, вървял след Него… Той обичал Иисус страстно, до безпаметност, и мъчително гледал отдалече как Го биели…

Лукерия остави лъжиците и отправи неподвижен поглед към студента.

- Стигнали до първосвещеника – продължи той. – Започнали да разпитват Иисус, а работниците в същото време запалили огън сред двора, защото било студено. С тях около огъня стоял и Петър и се топлел, както и аз сега. Една жена го видяла и казала: „И този беше с Иисус“, значи и него трябва да го водят на разпит. И всички работници, които се намирали около огъня, изглежда са го погледнали подозрително и сурово, защото той се смутил и казал: „Аз не Го познавам“. След малко отново някой, разпознал в него един от учениците на Иисус, казал: „И ти си един от тях“. Но той отново се отрекъл. И трети път някой се обърнал към него с думите: „Не те ли видях днес с Него в Градината?“. Той за трети път се отрекъл. След това тутакси пропял петел и Петър, поглеждайки отдалеч Иисус, си спомнил думите, които Той му казал на вечерята. Спомнил си, излязъл от двора и горчиво-горчиво заплакъл. В Евангелието е казано: „И като излезе вън, горко плака“. Представям си: тиха-тиха тъмна градина и в тишината едва се чуват глухи ридания…

Студентът въздъхна и се замисли. Продължавайки да се усмихва, Василиса изхлипа, едри сълзи потекоха по бузите й и тя закри с ръкав лицето си от огъня, като че ли се срамуваше от сълзите си, а Лукерия, гледайки неподвижно студента, се изчерви и изразът й стана тежък, напрегнат, като у човек, който сдържа силна болка.

Работниците се връщаха от реката. Един от тях, яздейки кон, беше вече наближил и светлината от огъня го осветяваше. Студентът пожела на вдовиците лека нощ и продължи нататък. И отново тъмнината го обхвана и ръцете му започнаха да измръзват. Духаше жесток вятър, зимата се връщаше и по нищо не личеше, че вдругиден е Великден. Студентът мислеше за Василиса: „Щом тя се разплака, значи всичко, случило се в оная страшна нощ, има за нея някакво значение…“

Той се огледа. Самотен огън мержелееше в тъмнината и около него вече не се виждаха хора. Студентът отново си помисли, че щом Василиса се разплака и дъщеря й се смути, то очевидно това, за което току-що бе разказал и се бе случило преди деветнадесет века, има отношение към настоящето – към двете жени и вероятно – към него самия, към всички хора. Щом старицата заплака, то не е защото той умее трогателно да разказва, а защото Петър й е близък и тя с цялото си същество е завладяна от това, което се е случило в душата му.

Изведнъж радост развълнува душата му и той даже се спря за минута да си вземе дъх. „Миналото“ – помисли той, – „е свързано с настоящето с непрекъсната верига от събития, произлизащи едно от друго“. Стори му се, че току-що видя двата края на тази верига: докосвайки единия край, трепва другия.

Докато си проправяше път през реката, а и след това, изкачвайки се по възвишението, гледаше своето родно село и на запад, където като тясна ивица светеше хладната обагрена заря, мислеше за това, че правдата и красотата, направляващи човешкия живот там – в Градината и в двора на първосвещеника, са продължили и до ден днешен, и очевидно са останали главното в човешкия живот на земята. И чувството за младост, здраве, сили, – той беше само на двадесет и две години – неизразимо сладкото очакване на щастие – невъобразимо, тайнствено щастие, го обхващаше лека-полека и животът му се струваше възхитителен, чудесен и пълен с огромно съдържание и смисъл.

Източник: сп. „Амвон“, бр.1 (год.4), април 2008

По пътя за Емаус

Май 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

  

Бог да пребъде винаги с нас, Възкръсналият Иисус да възкръсне в нашите сърца, които често са вледенени, сякаш в тях е зима!

 

Братя християни, ние съпровождахме Иисус Христос – евангелския, благия, кроткия – съпровождахме Го до Вая, след това до Кръста и Възкресението. Това беше историческият Иисус, Този Иисус, за Когото разказва Евангелието, Този Иисус, Който приживе три пъти обявяваше, че ще бъде разпънат и ще възкръсне. Наистина: така и стана: Иисус беше разпънат, за голяма скръб на Своите ученици, и възкръсна, за голяма тяхна радост.

 

В първия ден на Възкресението Иисус Христос се яви в образа на градинар на Мария Магдалина, която разпозна само една Негова дума: когато Той й каза: „Марийо”, тя разбра, че това е Иисус. Преди това Го гледаше и не го разпознаваше, макар че това беше същият Този Иисус.

 

След това отиде в Емаус, заедно с двама от учениците си. Те говореха с Него, но не Го разпознаваха, защото очите им бяха затворени, за да не Го познаят. И Исус вървеше с тях и им разясняваше им Писанията. Привечер стигнаха до Емаус, Той влезе с тях в къщата, в която отиваха, а те все още не можеха да Го познаят. И едва в този момент, когато на вечерята Иисус преломи хляба, очите им се отвориха и те познаха Иисус. Но в следващия миг Той вече не беше с тях. Сърцата им горяха и учениците разбраха, че именно Той, Иисус, е разговарял с тях по пътя, Иисус, Който вече Го нямаше. Иисус влязъл в хляба, който благословил.

 

Иисус се яви отново на вечерята в Сион, в дома, в който апостолите бяха събрани поради страха  от юдеите. И Тома не беше с тях. Отначало те не Го познаха и на Иисус Му се наложи да разгърне дрехата си, за да видят раната на мястото, където беше пронизан с копие и да им покаже Своите пробити от гвоздеите ръце и нозе, за да Го познаят.

 

И така, Иисус бил същият, но да се познае Възкръсналият Иисус не било лесно.

 

Иисус се яви отново, този път на север, в Галилея, край Галилейското море. Беше утро, Иисус стоеше на брега на морето и, бидейки в открито море, учениците Го видяха. Те Го видяха и се удивиха, но не Го познаха. Само апостол Йоан, чиито очи бяха просветени от чистотата на неговия живот, каза:

 

Господ е! (Ион 21:7).

 

Тогава Го разпознаха и другите апостоли. И Петър се хвърли във вълните, доплува до брега, прегърна Иисус и Иисус извика всички тях, а след това ги угости с хляб и риба, изпечена на огън, и говори с тях. Така че Възкръсналият Иисус, Този, Който беше разпънат, е трудно да бъде разпознат, освен с чисто сърце и чисти очи.

 

Това, братя християни, е начинът, по който съществува сред нас Иисус Христос. След Своята смърт Възкръсналият Иисус Христос се явява сред апостолите; явява им се когато иска, показва им тялото Си, яде с тях, показва им раните на ръцете и нозете Си – и едва след този контакт или след като чуват гласът Му, както в случая с Мария Магдалина, те Го познават и разбират, че Той е същата тази личност. Това е вторият начин, по който хората познават Иисус Христос.

 

Третият начин, братя християни, е евхаристийният начин, Светото Причастие. В Емаус Иисус Христос, който  разговарял с тях по целия път, дълъг 7-8 километра, преломява хляба – и изчезва. Къде е бил тогава Иисус? Той  влязъл в хляба, с който са се причастили апостолите. Те са се причастили, очите им се отворили, и те познали, че това  бил Иисус.

 

И до днес Иисус Христос ни се явява в Светото Причастие – същият Този, Който беше разпънат и възкръсна.

 

Иисус Христос постоянно се е явявал на своите апостоли, а след това в продължение на вековете и до днес, ни се явява в Евхаристията, в Светото Причастие. Иисус е скрит в хляба върху престола в светия олтар и в евхаристийното вино. Това е същият Иисус, Който се разпъна на Голгота, Който беше запечатан в гроба и възкръсна. Същият Този, Който се явяваше на апостолите в продължение на 40 дни след  Възкресението. Същият Този Иисус присъства и в живота на всеки от нас, особено, когато ние достойно  се причастим с Неговото Тяло и Кръв. Това е третият начин, по който Иисус Христос живее в света.

 

Има още един начин на Неговото съществуване, който ни възвестява Сам Христос – този начин, за който Той говори, описвайки грандиозната картина на Страшния съд, когато Той ще се яви на въздушните облаци във велика слава, окръжен от светите ангели и ще съди света, като раздели хората на две – на праведни и грешни, както пастир отлъчва овци от кози. И праведниците ще постави отдясно, а грешниците – отляво. И тогава Иисус ще започне съд над тях, т.е. над всички нас, и едни ще призове при Себе Си:

 

– Елате вие, благословените от Отца Ми! Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; гол бях и Ме облякохте; странник бях, и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

 

А праведниците ще Го попитат:

 

– Господи, кога Те видяхме в такова състояние?

 

И Той ще им отговори:

 

– Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (ср.  Мат. 25:34-40).

 

Следователно Иисус Христос отъждествява Себе Си с всеки страдащ, с всеки гладен, с всеки онеправдан в протежение на цялата история.

 

От момента на Възкресението, от момента на влизането в евхаристийния хляб и до края на историята Иисус Христос е скрит в Своите братя, във всички страдащи в Негово име, във всички, които Го призовават на помощ; Иисус се намира в тях, отъждествява Себе Си с тях. И ако ние извършваме добро дело, помагайки на някой, който наистина е в беда, то това добро дело получава Сам той и в съдния ден ще ни го покаже.

 

Същото ще се случи и с тези, които ще се окажат отляво, които Той, както знаете, порицава за това, че никога не са извършвали такива дела:

 

– Господи, ако аз бях Те видял …

 

– Доколкото не сте сторили това на тях, не сте го сторили и на Мен.

 

Братя, християни, това е четвъртият начин на съществуване на Христос.

 

На нас ни е дадено да се срещаме с Иисус Христос в протежение на цялата история, в протежение на живота на всеки един от нас, да се срещаме със същия Този Иисус Христос, нашия Господ, Който винаги е един и същ, Който е учил хората, Който е страдал за нас, Който е възкръснал и се е явявал на апостолите след утрото на Своето Възкресение.

 

Тези начини на пребъдване на Иисус Христос с нас, братя християни, ни се дават, за да можем винаги да усещаме Неговото присъствие, защото в края на Евангелието от свети евангелист Матей Той казва:

 

Ето, Аз съм с вас до свършека на века, до края на историята (Мат. 28:20).

 

Нека бъдем уверени, че Той наистина присъства във всеки ден и всеки миг от нашата история, стига само очите ни да могат да го видят, да Го познаят в нашия живот. Така, както Го е видял Йоан, както  Го е видяла Мария Магдалина, както Го познали апостолите, след като се причастили.

 

Братя християни, Този Иисус Христос – историческият, кроткият, Който плаче за света, за бедните, за бедстващите и им помага, този Иисус Христос, Който се явява на апостолите, бил същият Иисус, Който ги учил в течение на Своя живот, същият Иисус Христос от Евхаристията. Същият този Иисус Христос присъства и в живота на всеки един от нас и Него ние прославяме днес, в този велик, светъл ден на Светото Възкресение.

 

Нека Той ни бъде пътеводител, нека  бъде образец в живота ни, защото е казал:

 

– Аз съм пътят и истината, и животът (Йоан 14:6).

 

Него нека следваме в живота си.

 

Той е казал:

 

– Аз съм мирът. Моя мир ви давам. Аз съм животът, Аз съм възкресението (виж: Иоан 14:27; 5:26; 11:25).

 

Този Иисус Христос да призоваваме във всички наши беди и радости и да го молим винаги да пребъдва с нас. Амин.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

Бягане с препятствия към доброто

Май 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история се случи през декември 2012 година в Испания, по време на състезание по бягане с голям награден фонд, в което участваха най-силните атлети на годината. Кениецът Абел Мутаи, който бе бронзов медалист на Олимпийските игри в Лондон в дисциплината бягане с препятствия на 3000 метра, уверено поведе в състезанието, но неочаквано започна да спира на около 10 метра преди финала. Той се беше объркал, като смяташе, че вече е пресякъл финалната линия и започна да приветства зрителите, които пък от своя страна, викайки на испански, се опитваха да му кажат, че има още няколко метра до финала и той трябва да продължи да бяга. След него втори приближаваше испанецът Иван Фернандес Анайя. Той можеше да се възползва от грешката на кениеца и да заеме първо място в състезанието, но вместо това започна да побутва Абел Мутаи по гърба и да му сочи финалната линия. Когато след състезанието попитаха испанския спортист (24 годишния шампион на Испания на 5000 метра) дали не е искал да бъде пръв, той каза: „Да, исках, аз наистина исках да спечеля, но нямаше как да постъпя по друг начин.

Не бях достоен за първото място, тъй като разликата между нас бе доста. И аз нямаше да имам никакъв шанс да се изравня със своя съперник, ако не беше неговата грешка. По-важното за мен бе да запазя достойнството си, а не да заема първото място.

Ние често виждаме какво се случва във футбола, в нашето общество, в политиката… Хората много често са свидетели на неадекватно поведение. Искам да помните, че личността на всеки човек и духът на спортсменството стоят по-високо, отколкото всяка победа“.

Източник: списание „Камбанка“, бр. 1, (год. 8), април 2019 г.

Моите преживявания със свети Порфирий

Май 10, 2019 in Видео, Начална страница





Живял един човек, който не вярвал в Бога

Май 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски, и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските, ще го видят, и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителния сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата си молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 

Без тухлата куполът ще се срути

Май 8, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Ти изповядваш ли се, ходиш ли на църква?

- Аз, отче, смятам това за формални неща.

- А, не! Това е като централната тухла на купола, ключът! Ако я махнеш, целият купол ще се срути.

 

 

Дразнение от помислите

- Геронда, безпокоят ме помислите!

- Остави кучето да лае!

 

 

Старецът и глиганът

Веднъж един глиган приближил стареца. Старецът го погалил и глиганът си тръгнал. Някой го попитал:

-  Геронда, какво правиш там?

- Дойде клетото да ми благодари. Нямаше да оцелее от куршумите на ловците, но аз се помолих да не го уцелят и така оцеля!

 

 

„Хладилникът” на стареца

Близо до колибата на стареца нещо се червенееше под един храст. Един поклонник го попита любопитно:

- Какво е това, геронда?

- Това ли? Това е моят „хладилник” (беше лято и той беше сложил домати, за да бъдат свежи).

 
 

Ножът на пророк Илия

- Геронда, в тропара на пророк Илия се казва, че той е „втори Предтеча на Христово Пришествие”. Ще дойде ли пророк Илия на земята?

- Пророк Илия сега си точи ножа. Първо ще започне от патриарсите, владиците, свещениците и монасите.

 

 

Егоизмът е като тясната дреха

Смирението е основата на всички добродетели. Чудото е преодоляване на природните закони. Егоизмът е страст, която човек трудно отхвърля. Тя е като тясната дреха, която човек носи и я съблича много трудно, защото е много тясна.

 
 

Спирането на цигарите чрез нахут

За да спреш цигарите, трябва много да се молиш. Също така напълни един пакет с нахут и всеки път, когато чувстваш нужда да пушиш, слагай един парченце в устата си.

 

 

Старецът поправя правописни грешки

При отпечатването на книгата на йеромонах Христодул Светогорец (със заглавие „Старец Паисий”) стана следното нещо: отпечатването беше приключило и оставаше само заглавната страница, но печатащата машина спря да работи. Опитаха се да я поправят, отне почти три дена, но не беше възможно. Тогава отговарящият провери отново заглавието върху заглавната страница и установи, че от думата „«Παΐσιος” липсваше тремата (т.е. двете точици над гръцката буква ί) и заглавието изглеждаше така „Ό Γέρων Παίσιος”. Когато грешката беше поправена, машината започна да работи нормално.

 

 

ЕОК е сглобена от килими

В ЕОК (Европейската икономическа общност- предшественик на Европейския съюз) страните влизат като готови килими. Килимите, колкото и да ги съединяваш, единият тръгва наляво, другият надясно. Затова не се страхувайте от неблагоприятни последици от ЕОК. Страните в Европа никога няма да се обединят напълно, така че да ни навредят. В ЕОК се сблъскват много интереси.

 

 

Хората без имен ден

-  Геронда, кога празнуваме? В деня, когато сме родени, или когато сме се кръстили?

-  Празнуваме, когато празнува светецът, чието име сме получили при кръщението.

- Тогава какво ще стане с тези, които не носят имена на светци?

- Тези хора, които не са кръстени на светци, са длъжни да станат святи!

 

 

Силата на дявола

С най-малкото дангалаче (= дяволче) и двеста адвокати не могат да се справят.

 

 

Децата, които не сучат мляко

Децата, които не сучат и не растат в прегръдката на майка си, стават особени, не стоят стабилно в живота и когато пораснат след бутилката с мляко хващат бутилката с бира.

 

 

Покана от папата

Американска преподавателка предала на православен клирик желанието на папата да покани стареца Паисий и стареца Порфирий във Ватикана. Отговорът и на двамата бил: „Не, не можем да отидем. Защото Римокатолическата църква и папата не са готови. Имат голям егоизъм. Не само искат да ни подчинят, но и не вярват, че ние имаме истината. Не е нужно да ходим. По-добре да помогнем по този въпрос с нашата молитва.”

 

 

Турците носят своето коливо върху пояса си

- Геронда, страхуваме се от мюсюлманските малцинства в Тракия.

- От нищо не се страхувайте! Турците носят своето коливо върху пояса си!

- Какво имате предвид, геронда?

- Когато някой е на умиране, в моята родина казваме, че носи коливото върху пояса си.

 

 

Разликата между православните, католиците и протестантите

Архимандрит Плакида (Дезей):

- Геронда, каква е разликата между православните и католиците?

Старецът посочил своята килия и казал:

- Виждаш ли тази постройка?

- Виждам я.

- Ако извадим калта, камъните няма да се спояват помежду си. Това правят католиците. Извадиха опората и правят нестабилно зданието на Църквата.

-  Какво става, геронда, с протестантите?

-  А-а-а! Те са по-умни. Махнаха малките камъчета и се опитват да споят големи камъни помежду си. Това означава, че не съществува никакво здание.

 

 

Умножаването на почерпката

Един посетител на стареца смятал, че в нашата епоха не стават чудеса. Старецът прозрял неговото неверие и му казал:

- Вземи тази кутия и почерпи гостите (посетителите били 12 и в кутията има три локума).

- Ама, геронда…

- Направи както ти казах и вземи и ти почерпка!

(Наистина, след като почерпил всички, взел и той самият. Накрая установил, че в кутията имало още три сладки.)

- За Бога няма невъзможни неща!

 

 

 

На различна честота

Старецът казал на един посетител, който се скарал с родителите си:

- Твоите родители те обичат много, но как да се разберете! Ти слушаш по радиото чужда музика, татко ти – народни песни, майка ти – класическа музика, сестра ти – друго. Всеки има собствена „честота”. Ако не се настроите на Църквата, няма да се разберете.

 

Източник: “Ни-Ка” ру

 

Духовната Одисея

Май 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Името на Одисей не е случайно – има за корен οδύνη (страдание). Одисей е човекът, който изпитва болка, разпнатият човек, който се бори да се върне в своята родина, Итака. Нима Одисей бил свръхчовек? Супермен? Имал такива свойства? Смятаме, че бил толкова силен, за да преодолее такива състояния? Не, бре хора, едно нещо има – цел, крайна точка, насока, копнеж, любов към своята родина. Това му давало силата, това трябва да разберем. Казваме определени пъти „И аз какво да правя?“ Същото би могъл да каже и той. „И аз какво мога да правя? Нима имам толкова сила?“ Никой не е свръхчовек, никой не е супермен, но онзи човек, който обича, който копнее, който има цел и крайна точка, знае какво иска, знае къде отива, знае кой е. Този човек черпи сила от неговата цел и крайна точка и затова може да се бори, да преодолява пречки и да се насочва към своята любов. Това ни липсва.

От любов Бог идва при човека. На мен това, което ми липсва, е тази любов, която Христос има към човека, любовта и копнежът, който Одисей има към Итака. Това ми липсва и затова нямам сила. Затова зарязвам всичко, оставям оръжията, отклонявам се, затова много пъти зарязвам моята борба, усилие, пътуване. Това ми липсва. Не е силата, нека не се крием, не ни липсва сила, а не обичаме с все сила нашата крайна точка. Един друг велик отец на Църквата казва: бре хора, очаквате да намерите покой тук? След като тук сме бежанци, след като родината на човека е Христос, и ти чакаш тук да намериш покой, мир, спокойствие? Бежанец си, на пътя си, вървиш в конкретно пътуване. Можеш ли да намериш покой извън дома си? Можеш ли да живееш далеч от родината си? Така разбираш, че приличаме на Одисей, който се бори да се върне, среща много фалшиви рай-ове, но той се интересува само от своята истинска родина. И след като съществува Итака, нищо не може да го спре. Това му дава сила. Нищо друго. Да видя да излиза дим от комина на дома ми и да умра! Този човек не се спира пред нищо. Това, което ни липсва, е любовта към крайната точка, към родината на всеки от нас: Христос.

Обикновено виждаме Одисей да пътува в морето. Случайно ли е това? Не. Защото морето прилича много на живота ни. Имаме много общи черти с морето. Човекът има дълбочина, която не може да си представи. Човекът има ширина, необятен е, като морето. Човекът има спокойствие, има смут. Той е плитък и дълбок. В морето има месоядни риби, а в човека има душеядни риби, които ядат душата му. Морето прилича много на нашия живот. Одисей, този разпнат човек, който не копнее за нищо, освен за своята родина, е сред бурята, в дълбочината на морето, в спокойно море, или корабокрушира много пъти, защото това море е самият ни живот. Трудностите, които Одисей среща, среща и всеки от нас.

Да видим някои от изкушенията на Одисей. Помните ли островът на лотофагите (лотосоядците)? Ядели плода, който външно бил много хубав, но този плод ги карал да забравят. Забравата е болест за човека. Това, което Бог му е дал, е паметта. Забравата е болест. И днес има много плодове, които ядем, вкусваме и забравяме – завлича ни техният вкус, забравяме нашия път, крайна точка, родина, пътуване, борба. Имаме много такива плодове. Техният вкус създава тази забрава и там става следното. Спирам пътуването, излизам от пътя, оставям борбата и, най-лошото, смятам моята кратковременност за вечност, защото времето ми е едно пътуване, средството, което ще ме постави във вечността. Това е моето време.

Съществуват хиляди неща в живота, хубави плодове, имат сладък вкус, които обаче ме карат да забравям. Св. Николай Велимирович казва нещо много хубаво. Забравям моята крайна точка, забравям родината си, не чувствам, че се намирам на един мост, който ме отвежда от времето във вечността, а се опитвам да построя своя дом върху моста. Колко безумно – да влагам средства и да строя върху мост. Това означава, че съм забравил накъде отивам, за какво съм създаден, забравих заради хилядите плодове, които съществуват около мен, които вкусвам, и започнах да строя и влагам средства във всичко това, което никога няма да изпълни живота ми. Каквото и да правя и да взема, колкото и да ям, колкото и да имам, душата ми ще остане празна.

Чували сте за Аристотел Онасис. Веднъж влязъл в едно кафене. Характерен случай. Бил на екскурзия, с неговия екип, сътрудници и приятели. Влязъл в кафенето, където дядовците пиели кафе. Всички станали и веднага щом го видели, скочили да го поздравят, побутвали се и си казвали: „Хайде, ще вложи пари в селото, ще оправи едно, друго!“

Един дядо си сърбал кафето, сякаш нищо не е станало, и си четял вестника. Онасис изгледал всички, видял дядото, който не помръднал, отишъл при него и му казал:

- Как си?

Дядото го погледнал:

- Добре!

- Познаваш ли ме?

- Защо, ти познаваш ли ме?

- Аз съм Онасис!

- А аз съм Карамитос!

- Аз съм Онасис! Половината свят и повече е мой!

- Слушай приятелю! 1.50 см си ти, 1.50 см съм и аз. Няма разлика между нас. И се отдръпни, защото сега си пия кафето!

Защото дядото бил мъдър и знаел много добре, че колкото и да имаш, каквото и да имаш, то няма да те изпълни и няма да го вземеш с теб. На моста си. Както минава бедният, ще минеш и ти. Както бедният ще си замине от този свят, така и ти ще си заминеш от него. И колкото вземе той с него, толкова ще вземеш и ти. Но определени пъти – ям толкова плътски плодове и толкова материални плодове, че забравям пътуването, излизам от борбата, изоставям моята крайна точка и губя същността на живота си.

Одисей среща Циклопа. Чудовищата в „Одисея” не са просто чудовища, които се движели навън, а са чудовища, чудовищни състояния на душата. Циклопът, който бива описван като гигант, с едно око и т.н., това еднооко чудовище го носим в нас. По какво се различава Циклоп от едно тяло без душа? От една душа без дихание? От вяра без доверие? От любов без жертва? И от молитва без отдаденост? Всичко това са чудовищни вътрешни състояния. Еднооки състояния. Не сме ли еднооки? Ще ви кажа следното – за да видите Циклопа в мен. Когато аз мразя другия човек, сякаш не го виждам пред мен. Мога да му сторя зло, да го залича и унищожа – тогава не съм ли Циклоп? Не съществува ли тогава Циклоп в мен? Другото око къде е? Окото на душата, на любовта да види другия човек, да му състрадава, да го оправдае, да го уважи, да го обикне, да му прости?

Циклопът е в мен. Когато смятам, че съм жив, а съм умъртвил душата ми. Душата ми е умряла. И понеже виждам и говоря, смятам, че съм жив, но душата е умряла. Циклоп съм. Само тялото функционира, само едно око. Колко такива хора съществуват, повече са мъртвите, които изглеждат като живи. Върху гробовете пише – роден еди-кога, починал еди-кога. Това е грешка. За да кажем истината, поне на гробището трябва да я казваме: умря 18 годишен и го погребаха на 85 г.! Това е истината. Когато душата е умряла, си Циклоп. Чуваме нещо по новините и се питаме как можа да го направи? Простете ми, ще кажа краен случай: нима е възможно родителят да издевателства над собственото си дете? Циклоп е защото гледа само плътта, любовта, бащинското чувство, сродството, кръвта са ослепени и умъртвени, не вижда, сляп е. Само плът вижда. И плътта какво иска? Само плът. Не може да различи дали е дете, дали е твоя кръв. Виждате, тези чудовищни състояния съществуват в нас.

Одисей, казва Омир, в даден момент стигнал в Итака. Веднага щом видял, че пристига, се успокоил и заспал. Но неговите другари видели меха, който имал, и си казали: има съкровище в него! Те отишли, отворили го, но въздухът ги издухал и така Одисей отново се отдалечил от Итака, отново загубил пътя и влязъл в нови премеждия.

Знаете ли колко много неща смятаме за съкровище и отиваме и ги отваряме? И те в крайна сметка изтерзават жестоко живота ни. Определени пъти смятаме, че един човек е съкровище и искаме да го завземем. Отиваме, отваряме меха и внезапно се оказваме извън душата ни, извън живота ни, в невероятно терзание. Знаете ли защо се случва това? – защото вземаме нашите отпадъци (т.е. страстите) и ги смятаме за съкровище. И не само това.

Ако сме приспани, ако сме Циклопи, ако мислим, че сме успели и сме стигнали в родината си – именно тогава погиваме. Затова отците на Църквата говорят за бодърстване. Да бъдеш буден, бре детето ми, да държиш оръжието, защото не знаеш, не вярвай, че си стигнал. Св. Исаак Сириец казва – недей да вярваш, че си стигнал. Не оставяй борбата, дръж се за Бога, пребъдвай в молитва, в покаяние, не казвай „Аз съм си добре!“ Добре, покаях се, изповядах се, давам малко милостиня. Не го казвай, защото там, където мислиш, че си стигнал, в съня ти ще задуха този вятър, този, който не си очаквал, ще те дезориентира, ще те изкара от твоето пътуване и ще те постави в други състояния и терзания. Разбирате колко много всички тези неща се отпечатват в живота ни. Помните св. Антоний Велики. Тези подвижници се борили до последен дъх. Не оставяли борбата, умирали и гледали и от двете страни, защото не знаели откъде ще изскочи врагът. Дяволът отишъл при св. Антоний и му казва – „Хайде бе, Антоние, ти ме победи!“ А светецът бил на умиране. “Ти ме победи” – казал светецът. Тоест дяволът искал да го хвърли в егоизма, да го накара да отвори меха на егоизма, да го завлече и след толкова път и борба да го прогони от царството Божие. „Антоние, ти ме победи!“ – казал дяволът. „Не. Ти ме победи“ – казал светецът. Внезапно душата му излязла от тялото, Ангелите я взели и започнала да възхожда към небето, а дяволът останал долу на земята. Светецът му казал:

- Сега те победих.

Докато не влезем вътре, никога не сме сигурни, никога не сме обезопасени.

Децата на един велик отец на Църквата му казвали:

- Сега (ще) си в Рая.

- Не!

- Е, как, толкова години молитва, пост, милостиня, бдения, толкова години!

- Не!

- Ама в Рая (ще) си!

- Деца, да вляза първо вътре, да чуя вратата да се затваря зад мен и след това ще кажа, че съм.

Това е благоразумие. Когато кажа „Стигнах”, тогава реално мога да се подхлъзна най-лошо и да се окажа там, където не го вярвам и не очаквам.

Помните Кирка – магьосницата, която правила нещо, което ни се струва невероятно – превръщала хората в свине. А ние казваме: „Да бе, какви са тия приказки? Хайде сега! Магьосница, която превръщала човека в свиня. Друг път!“ Я ми кажете, алчността какво прави с човека? Сластолюбието? Славолюбието? Колко други такива магьосници искате да намерим? Виждаш един човек да не зачита нищо сред алчността. Знаете ли какво ще рече алчност? Ставаш скот, толкова безчовечен, че можеш да ощетиш и собственото си дете.

Един случай, разказва го велик духовник, живял в Атина вече покойник. Един богат човек лежал в болницата. Той не бил разделил наследството си. Духовникът отишъл, изповядал го и накрая му казал:

- Много те моля, чуй ме, не знам какво ти казват другите, аз ще ти кажа истината: заминаваш си от този свят, всичко, което имаш, нищо няма да ти помогне, да не се „избият” децата ти след това. Моля те, раздели наследството си, припиши го на децата си, да не се изпокарат след това! Свали тази тежест от теб.

- Не!

- Много те моля!

В даден момент болният извикал сина си и му казал:

- Ела тук! Ще отидеш в офиса, с този ключ ще отключиш, вътре има едно сандъче, донеси ми го!

Синът му се втурнал и духовникът си казал: „Сега ще раздели наследството си, ще се облекчи, ще се успокои”. Да бъдеш в твоя сетен час, на границата, да знаеш, че си заминаваш. Вижте каква магьосница може да е алчността. Синът му взел сандъчето, върнал се в болницата, дал му го, отворил го, вътре имало спестовни книжки, документи, скъпоценности. Той прегърнал сандъчето, стиснал го здраво и умрял.

Този човек заслужва жив да го оплачеш – да се облегнеш на парите в онзи момент, в който трябва да се облегнеш на Бога и да помислиш дали не съм онеправдал някого и да се опиташ да уредиш неуредените въпроси. В онзи час вместо да прегърна Бога и човека, прегръщам сандъчето с документите и скъпоценностите?

Магьосница е алчността, магьосница е сластолюбието, тя те кара да не зачиташ нищо, нито твоя човек, нито никой, нито децата си. Защото ще ти даде пет минути наслада и ще те направи скот. Ще те постави в едно скотско състояние. Славолюбието е магьосница – кара те да измамиш, да предадеш, да отхвърлиш и заличиш всичко, за да се задържиш на стола си. Сякаш столът ти ще те спаси. Сякаш ти дава нещо. Единственото, което може да ти даде, е самота, защото другият идва и не се кланя не теб. Разбира се, как с тази магьосница да се събудиш? Той не се покланя на теб, а на твоя стол и звание и веднага щом ги загубиш, няма да иска дори да те заплюе. Знаете ли какво прави Христос? Всички тези свине, които идват, в които, простете ми, много пъти ни превръщат магьосниците, които съществуват в живота ни, всички тях Христос ги удавя. Помните какво направил с хванатия от бяс. Хвърлил свинете в морето и те се удавили. Христос дави нашето скотско състояние, за да възкреси човека. Удавя нашето скотско състояние.

Помните ли сирените? Сирените имали женска глава и тяло на хищническа птица, като тези, които гледаме в документални филми, които могат да сграбчат цяло животно и да го вдигнат във въздуха. Глава на жена, с тяло на птица. Женската глава е стръвта. Много пъти зад това, което ни се струва красиво, се крие един хищник. И стръв за много състояния и много лица е красотата, която ще те привлече, ще те умъртви и ще загубиш твоята красота.

Сега отвсякъде рекламират всичко красиво, но само Бог знае какво се крие зад него, какъв хищник се крие зад него. Затова внимавайте със стръвта. Много е опасна. Един ден видях една табела – „жива стръв!“ Живата стръв е много опасна.

Тези сирени пеели много хубаво и можели да завлекат другия с песните си. Какво прави Одисей? Казва, че не е сигурен за себе си. Аз с моя егоизъм какво бих казал – „Аз да се увлека?! Аз да падна?!“ И с това вече съм се подхлъзнал и паднал. Одисей не е сигурен. Какво казва на събратята си, на сподвижниците си? „Вържете ме за мачтата. Не съм сигурен за себе си. Ако чуя песните, може да се увлека. Вържете ме!“ Внимавайте. Човекът, за да не се увлече от която и да е красота, всъщност не от красотата – защото красотата има връзка с дълбочината, а от която и да е фалшива красота, която е стръв, трябва да се върже за мачтата. Нашата мачта е Кръстът. Неслучайно Господ идва и казва „искаш ли да Ме следваш? Отречи се от егоизма и вземи кръста си.“ Кръстът означава постоянно да се трудя да живея съгласно Евангелието. Покрай сирените минали и аргонавтите, но те слушали песента на Орфей, която била много по-хубава от песента на морските сирени и така не се увлекли.

Има ли нещо по-хубаво от думите на Христос? Чуйте думите на Христос – „Няма да те оставя, няма да ви оставя сираци, няма да ви оставя сами, каквото искате от мен, Аз ще ви го давам. Аз ще стана храна да Ме ядете и вода да Ме пиете“. Кой друг казва това? Има ли нещо по-хубаво? Другите искат да ни изядат, а Христос идва и казва: „Аз не искам да ви изям, а да Ме ядете“ (т.е. св. Причастие), да ядете малко вечност. Съществува ли нещо по-хубаво? Тази песен, която може да ни накара да не се увлечем от сирените, са думите на Христос, а мачтата е Кръстът. Така ще минем през много сирени.

Подводен камък обикновено е самият ни егоизъм. Помните ли капитанът на Титаник? „Зная пътя, има айсберги, с такъв кораб аз отивам навсякъде! Ще стигна даже първи. Ускоряване, увеличете скоростта! Да стигнем по-бързо!“ И нещастието станало и загинали толкова хора. Така потъваме, благодарение на нашия егоизъм.

Понякога казваме – „Еди-кой си ми стори едно, друго“. Оправда ли те? Да. Хубаво. Направи ми една услуга. Да седнем тук заедно, но искам да ми кажеш истината. Погледни себе си и твоя житейски път. Виж и този на другия. Кой от двама ви онеправда повече? Замисляш се и казваш: „Хм, аз!“ А скара ли се на себе си, както тръгваш да се караш с другия? „Не“. Защо? В даден момент трябва да намерим виновника за нашите избори. Трябва да разберем, че този, който ни е онеправдал повече от всички, е нашето аз. С него трябва да се борим, и върху него трябва да поработим.

Помните острова на Слънцето. Тази част винаги ме е затруднявала. Четях и препрочитах, опитвах се да видя какво става. Чуйте какво станало там. Там имало 450 волове и 450 овце. И другарите на Одисей взели и яли. Внимавайте. Годината в древността имала 450 денонощия. Разбирате ли какво изяли другарите на Одисей? И затова потънали. Изяли (т.е. пропилели) времето си. Затова нека не пропиляваме времето си, Времето е драгоценно. Ще живеем ли повторно днешния ден? По-скоро живяхме ли го? Я помислете колко вечери загубихме? Колко сутрини, колко време загубихме, колко време пропиляхме? Затова потъваме. Защото времето ни е дадено да живеем, да създадем, да родим, да се зарадваме, да дадем. Представете си колко време загубихме. Пропилях живота си и сега седя и се страхувам от смъртта? Не живях живота си, прахосах времето си, и сега се боя от смъртта? Как става това? Виждате, днес съществуват всички средства да загубиш времето си. Някой ти казва: „Чакай да вляза в интернет, да видя новините!“ И седи пет часа. Какво правиш? Какво новини гледаш? Новини ли са това? Ние не сварвахме да видим новини. Една-две новини и край. Сега обаче трябва да ти го кажат с всяка подробност. Веднъж казах на един журналист: милост! 7 часа! Нарочно бях преброил часовете. Показвахте: „Той излезе, отново влезе, друг излезе…“ Какво говорите? Това новини ли са? Нямате ли малко срам! Отче, какво да правим – извънредни часове! – за които им плащали.

Затова нека внимаваме да не пропилеем времето си.

Знаете ли къде било най-голямото затруднение на Одисей? – то не е да стигнеш само в родината, в душата. Не е това. Когато стигнеш в душата, те очакват „женихите“, които какво искат? Искат Пенелопа. Тоест същността, животът, диханието на душата. Това искат да вземат, да експлоатират, да откраднат. И нашите женихи не са отвън, на пътя, а са нашите страсти. Затова е нужна борба не само за да стигна до моята родина, но и когато стигна, да се боря. И е сигурно, че чак след това ще намеря покой. Не забравяйте, търсим Бога. „Царството Божие вътре във вас е“. Вътре в мен трябва да се върна, защото съм разпръснат навсякъде и затова съм никъде. В мен да се върна, там ще срещна Бога, там ще Го живея.

Още нещо. Одисей отива при Циклоп. Гледа пещерата, отвън има лаврови клонки (дафинов лист) – това напомня ли ви нещо? Както украсяваме храмовете ни за Възкресение. Лавровите клонки означават победа. И ние празнуваме Възкресение, започвайки от Неделя Вайя – Цветница, където пеем „носейки символите на победа” – т.е. върбовите и палмови клонки. Пред пещерата на Циклоп има клонки. Очаква някой победител. Който влизал в пещерата, повече не излизал. Одисей влиза в пещерата с 12 другари. Това говори ли ви нещо? Одисей, изстрадалият подвижник взема 12 другари и влиза в пещерата на Циклоп. Христос, Разпнатият, с 12 ученици влиза в смъртта, за да може да я победи, да излезе от пещерата, от ада. Христос слиза в ада, и адът се огорчи. Адът се научил да изяжда тези, които влизали в него. Докато тук тръгнал да погълне Христос, но се вгорчил, не се усладил. Какво услажда смъртта? Грехът. Той е „солта и пиперът”. Но сега погълнал Безгрешния и не можел да Го задържи. Одисей влиза в пещерата. Взел един кол, одялкал го, наострил го, както остриш молив, овъглил го в огън, дал го на четирима свои другари и те ослепили Циклопа. Одисей влязъл с 12 другари – Христос, Разпнатият има 12 ученика, четирима евангелисти, които потопили перото си в огъня на Пресветия Дух, Евангелието, което ослепява дявола и смъртта. И как излезли от пещерата? Прегърнали агне. Кое е агнето? Божият Агнец, Който взема греха на света. Виждаме как излизаш от смъртта, как я ослепяваш и в прегръдката на Божия Агнец излизаш от смъртта, от ада. И когато излязъл от ада, от пещерата, Одисей какво казал, коя била неговата идентичност, когато Циклоп извикал – кой си ти? „Никой” – казал Одисей. Никой. Колко хубаво нещо! Защото човекът, който има смирение, казва: аз съм Никой. Той има реална сила, той прегръща Божия Агнец, Христос, и той ще надхитри смъртта. Животът на този човек е победа и триумф над смъртта.

Помня един епископ, свята душа, не знаеше, че ще почине, почина внезапно, по-скоро знаеше, подписът му винаги бе: „Григорий, Касторийски митрополит“. И в последния си текст написа – „аз, никой“. Прегърнал Агнеца излязъл от смъртта и се отправи към царството Божие.

Превод: Константин Константинов

 

Просто от любопитство

Май 6, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Много неща започват просто от любопитство. Бог ни е създал с любознателна природа и това не е случайно. И понякога една обикновена проява на любопитство е в състояние да ни накара да преосмислим много неща и да променим досегашното си мнение.

 

По този повод ми идва на ум една история, която ми разказа корабният ни готвач Стефан по времето, когато стояхме на котва в протока Малака, между Сингапур и Индонезия. Чакахме ред за кораборемонтния завод в Сингапур и междувременно сами извършвахме някои належащи ремонти.

 

Всеки ден прекарвахме по осем изтощителни часа в горещия пъкъл на машинното отделение, след вечеря подремвахме и през нощта – по четири часа на вахта на палубата в постоянно наблюдение на тъмната морска шир около нас, откъдето можеха да изникнат изневиделица пиратски джонки. Намирахме се в изключително опасен район, където много плавателни съдове биваха нападани и ограбвани от прословутите малайски пирати.

 

Това бе време на тревожно оглеждане и ослушване за подозрителни шумове и светлини на приближаваща опасност, но и същевременно на приглушени моряшки разговори, в които се споделяха съкровени неща, обикновено премълчавани в рутинното корабно ежедневие. Самата обстановка предразполагаше за подобни откровения.

 

През една такава „антипиратска вахта“ се сближих с готвача Стефан, с когото до този момент имах само делови контакти. За голяма моя радост разбрах, че той споделя вярата ми и е църковен човек от ранно детство. Това си имаше обяснение – той бил кръстен на и от именития си вуйчо – блаженнопочившия нине бивш митрополит Великотърновски Стефан.

 

От този момент ние станахме приятели, защото споделяхме убеждения, които обикновенно са голяма рядкост между нашето моряшко съсловие. Всяка вечер обичахме да сядаме на кърмата и да си говорим на различни теми, поемайки с благодарност приятния освежителен ветрец на залез слънце, докато гледахме как нажежения кървав диск бавно потъва в прохладната баня на теменужените води.

 

Веднъж си говорихме за изпитанията на вярващия човек по времето на тоталитарния период и той ми разказа следната история, в която герои се оказали той и прословутият му вуйчо.

 

Случило се през времето, когато отбивал войнишката си служба – някъде през осемдесетте години на миналия век. Били на полеви занятия и след изморителен марш дали кратка почивка. Войниците изпоналягали по тревата, а до тях офицерите и сержантите запалили цигари и подхванали разговори. По някое време зачекнали темата за т. нар. „връзкарство“ и един коментирал случая с техен колега, който се издигнал в службата. Накрая възкликнал със завист:

 

- Абе така стават нещата, който си има вуйчо владика…

 

Стефан до ден днешен не можел да си обясни, кой го дръпнал за езика внезапно да се намеси в разговора, като каже:

 

- Е, какво, аз пък като си имам истински вуйчо владика, какво толкова съм преуспял…

 

Сякаш бил хвърлил бомба. Началниците му го наобиколили и веднага взели да го разпитват. Зам.-командирът по политическата част (ЗКПЧ-то) казал, че това е факт (по онова време за някои органи на властта нямало нищо скрито-покрито). И като се започнало – въпроси, смях, коментари. Видяло им се много любопитно и забавно. В тази епоха мнозина не знаеха нищо за вярата и за Църквата, защото пропагандата създаваше изкривена представа за всичко, свързано с тях.

 

И ето че в един момент един офицер заявил със смях, че в София бил виждал всякакви интересни личности – и артисти, и министри, че и самия Тодор Живков по манифестациите, но жив владика още не бил. И заявил на Стефан, че ако ги заведе да види вуйчо му, има от него три дена отпуск. И други изявили желание. Въпреки, че войникът напразно се опитвал да им обясни, че вуйчо му е много зает човек и че не е толкова лесно. Късно било да се дърпа. Заплашили го, че ако не уреди това, ще му се види тежка службата. А един военнослужещ много добре знае какво означава това…

 

И така, Стефан се явил в Митрополията, като се проклинал за лекомислено изтърваните думи. За щастие владиката бил там и като изслушал разтревожения си племенник, се съгласил да приеме „другарите офицери“ през следващата седмица. Така отпаднало първото притеснение, но оставало и друго. С основание войникът се боял от самата среща на невярващите си командири с най-уважавания от него човек и от нелепата ситуация, в която може да се озове. Чувствал се като попаднал между два огъня и нямало да си прости, ако стане причина вуйчо му да понесе евентуално оскърбително за владишкото му достойнство отношение от хора, нямащи никакво уважение към Църква и вяра. От друга страна, началниците му можели да изтълкуват кой знае как една създала се нелепа ситуация по време на разговорите и после да си го изкарат на него. Въображението му рисувало картини, една от друга по-неприятни. Оставало му само да се моли и да се надява на небесния си покровител за своевременна помощ.

 

Късно било за каквито и да било терзания. Няколко дни по-нататък той в унило настроение водел групата офицери към Митрополията, слушал как си разменяли вицове и шеги за духовници и избухвали в смях като хора, тръгнали на някакъв предстоящ забавен спектакъл.

 

Но в момента, в който преминали през масивната желязна врата на митрополитската сграда и се озовали в приемната за гости, забелязал как настроението им се променило. Вече не изглеждали толкова лекомислено весели. С любопитство, примесено с някакво едва доловимо притеснение хвърляли бегли погледи към стените, на които висяли окачени големи икони със строги, непонятни за тях образи. Цялата тържествена и тежка обстановка – голямата дъбова маса, масивните столове, червената покривка, голямото разпятие и паната със странни за тях изображения създавали в тях някакво непонятно чувство за страхопочитание.

 

То стигнало върха си, когато самият владика влязъл в стаята и сякаш я изпълнил цялата с тържествената си осанка на достолепност и строгост. Като по команда военните се изправили и се изпънали, докато домакинът им ги приветствал с добре дошли и им казвал, че се радва да се запознае с български офицери, защитници на майка България. Сърдечно стиснал ръцете им и се разпоредил да им поднесат гръцко кафе, гръцки коняк и някакви сладки, като прибавил с усмивка, че въпреки, че кафето не е „Инка“ (цикория – заместител, която беше в масова употреба по това време), а истинско натурално кафе, се надявал то да им хареса.

 

След което повел увлекателно и непринудено разговор за воинската служба, за нейната тежест и отговорности, за специфичните проблеми на семействата на военните, като не пропуснал да ги попита и за техните лични такива. Като засегнали армейския бит, шеговито си припомнил някои стари негови спомени от времето, когато сам отбивал войнишката си служба.

 

Неусетно разговорът станал по-непринуден, ледовете се стопили и гостите взели да задават различни въпроси относно духовниците и свещеническата служба. Въпроси, доста наивни и разкриващи пълното им неведение по тази тема. Но те били далеч от ония провокативни питания, с които смятали да се забавляват при срещата с „началника на поповете“, както се изразявали те по пътя си насам. Митрополитът им отговарял спокойно и добронамерено, с едва доловима усмивчица в крайчеца на устните си. И Стефан почувствал, че страшните му опасения започват да отпадат и всичко протичало съвсем гладко.

 

Гостите съвсем се отпуснали и оживили, когато разговорът се пренесъл на тема военна история. Домакинът им ги въвел неслучайно в руслото на гордостта от военните победи на българското оръжие през вековете, като не пропуснал да изтъкне и ролята на Българската църква и на нейните забележителни духовници в борбите за национално освобождение и оцеляване на българщината, на тясната връзка в миналото между българските военни герои от една страна и на духовенството от друга. Споменавали се имената на патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на поп Грую Бански от четата на Бенковски, на поп Харитон, на цялостния принос на националната ни Църква в отечествената ни история. За всички, които са се борили с оръжие в ръка или са водили духовна борба за българската свобода, за вярата ни, която е част от народната ни идентичност, както и за опазване на българския език и култура.

 

По всичко си личало, че гостите останали силно впечатлени от срещата. На раздяла владиката им заявил, че ще се радва да го посетят и друг път, като с шеговит тон помолил да не бъдат толкова строги със скъпия му племенник, който е добро и изпълнително момче.

 

По обратния път изминали в почти пълно мълчание, крачели замислени и потънали в мислите си. Изведнъж не някой друг, а политическият офицер нарушил мълчанието, като изрекъл сякаш сам на себе си:

 

- Да, Църквата… Каквото и да говорим, все пак тя… За нейната роля в историята на България и… Някои неща не могат да се отрекат. Да. И изобщо, като си помислиш…

 

И млъкнал, сякаш се боял да не каже нещо излишно, което би влязло в явно противоречие на политическите беседи, които бил длъжен да изнася.

 

Накрая Стефан завърши развълнувано:

 

- Ех, братко, ако щеш вярвай, не се зарадвах толкова на дадения ми отпуск и че всичко въобще мина благополучно, а на това, че тези мои началници получиха един хубав урок. Сигурен съм, че си промениха мнението за Църквата, за духовенството и за всичко, което преди осмиваха и гледаха с неуважение. Защото по-нататък не чух повече от устата им никакви глупашки шеги по адрес на вярващите хора. И се радвам, че неволно и аз допринесох за тази промяна в мисленето им, макар че в началото съжалявах и бях уплашен. Но, както е казал народът, човек едно мисли, Бог друго решава. Да бъде благословено името Му!

 

Бог дава детството само един път

Май 3, 2019 in Видео, Начална страница





Великден на границата

Май 1, 2019 in Начална страница, Сладкарница


 

От полка, който беше на позиция зад нас, бяха ни съобщили, че тази нощ по случай Възкресение Христово ще има служба, ще бъдат събрани всички дружини, а след това ще има обща трапеза. Канеха и нас. Изкушението не беше малко. Ние можехме без особен риск да идем, защото не се отдалечавахме повече от един-два километра и при това пак оставахме в участъка си. Най-после, празникът, който идеше, не беше ли общ и за нас, и за ония, които бяха насреща ни? Всеки е склонен да вярва, че в такива дни настъпва мълчаливо примирие, което прави невъзможни каквито и да било враждебни действия. Но кой знае? Неприятелят не избира ли тъкмо такова време, както беше казал офицерският кандидат? А на границата, където неизвестността и напрегнатото очакване са нещо постоянно и всяка опасност, макар и отдалеч, предположена само, изглежда вече вероятна и близка. Затова решихме да не ходим никъде.

Стояхме до късно. Неизбежната меланхолия и чувството за самотност, които в навечерието на големите празници всякога ни обземат, когато сме далече от близките си или когато съвсем нямаме такива, после – леката завист, че малко по-назад, в полка, всички са свободни и без грижи – всичко това стягаше душата и ни правеше мълчаливи. Аз четях нещо, офицерският кандидат лежеше на леглото си с подвити под главата си ръце и унесено гледаше пред себе си. Но четири или пет пъти той вече беше ставал, отиваше до прозореца и като пазеше сянка с ръце, доближаваше лице до тъмното стъкло и гледаше навън. После недоволно някак се връщаше, лягаше пак и отново се унасяше. Но последният път, щом погледна в прозореца, той бързо се дръпна назад и радостно извика:

- Най-после! Изгрява!

Аз скочих от мястото си и също като него погледнах навън. Далеч на изток, над тъмните върхове на дърветата, гореше широко огнено сияние, пресечено от черната линия на хоризонта. Като че някакъв грамаден пожар беше пламнал там. Наоколо тъмнината се беше разведрила и на избистреното небе тук-там грееха звезди. Изгряваше месецът. Огненото сияние растеше, но самият диск още не беше се показал.

Изгряването на месеца, тая пленителна и мистична феерия на нощта тук, на границата, всякога е едно радостно събитие. Месецът е приятел и съюзник, който се желае и очаква. Кога изгрява и кога засяда, каква е неговата фаза и колко трае – всичко това се знае най-подробно. „Защото какво е граничарят?“ – питаше често на словесното Кузев. И си отговаряше сам: „Очи и уши“. А пък има ли месец, службата е по-лека: опасността не е вече тъй страшна, когато може да се види и измери с очи.

И много естествено беше, че щом видяхме да изгрява месецът, изведнъж почувствахме облекчение и се развеселихме. Аз повече не разтворих книгата, кандидатът възбудено взе да се разхожда из стаята. Той погледна часовника на ръката си и каза:

- Часът е единадесет. Трябва да са забили вече камбаните. Как бият великденските камбани! Всякога съм чувствал това само чрез трепета на детските години. Празниците са за децата, казват. И наистина, де е оная чиста и хубава радост! – Той направи няколко крачки, замисли се за минута и продължи:

- Всяка година по това си спомням една и съща случка. И спомням си това и с умиление, и с някаква горчива болка. Чакай, аз ще ти разкажа.

Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. Като че и сега усещам особения дъх на нова басма, както тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и друг брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше – сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи – говореше му тя, – мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш“. Вярвай ми, всяка нейна дума беше за мене несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи“ – продължаваше майка ми. „Ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне“. „Как ще възкръсне?“ – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно се беше умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице захласнато слушаше. „Как ще възкръсне?“ – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – „Щом запеят „Христос възкресе“, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето, запяха „Христос възкресе“. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го!“ Никой, разбира се, не ми обърна внимание, аз се сконфузих и не можах да разбера такова равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.

Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше вече и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.

Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаяни от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лъчи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.

Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушки в ръце, и Кузев и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знае отде – всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където на три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близко и по-ниско. Една-две секунди минават само и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.

- Гърците пеят – каза спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. – Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!

Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че се беше събрал най-гъстият мрак на нощта. Там блестяха хиляди светли точки, едни от които бяха близо и се сливаха като жаравата на огнище, а други, по-настрана, се движеха из тъмнината като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението – още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.

Но сега друго, също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по-задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.

Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някой от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.

Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето – навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хилядите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха опрени върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.

Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха и последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната й следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта – кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.

Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни свърши. Месецът се беше издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.

 

Йордан Йовков

 



Чистая Дево

Април 26, 2019 in Видео, Начална страница





Защо се страхуваш от многодетността

Април 25, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Когато разговаряш със семейни хора и засегнеш въпроса, защо не са се наели да отглеждат повече от едно дете, често казват: „Страхуваме се, че няма да можем да им дадем онова, от което се нуждаят. Животът сега е много скъп. На единствения син или дъщеря ще можем да осигурим почти всичко, което искаме, а ако децата са повече – няма гаранция”.

Обърнете внимание: семейната двойка твърди: „няма да можем да дадем”, а под това разбира „няма да можем да купим”. Понеже след признанието, обикновено следва изброяване на материални ценности.

Ако децата са много, ще бъде нужна по-голяма жилищна площ, а възможности за придобиване на нов апартамент няма. Двустайният, който са получили по програмата за осигуряване жилища на военнослужещи, ще е достатъчен, само ако детето е едно. Освен това, ако децата са повече, парите няма да стигнат за почивка на море. Списъкът може да бъде продължен. Той може да бъде по-скромен или по-внушителен, но общото е, че родителите поставят на първо място материалната обезпеченост – своята и, естествено, на детето.

И тук възниква друг въпрос: „Дали желанието да купуваме различни неща за близките ни, не е изместило в нашето съзнание стремежа да им даваме онова, което зависи не от парите, а от самите нас?”

Примерите са много. Голяма част от хората не са готови да отделят на децата си достатъчно внимание. Синът иска да разкаже на таткото за сложната задача, която му се е паднала на математическия конкурс. Бащата, придавайки си вид на зает човек, казва: „Бързам, отивам в гаража, трябва да прегледам колата”… и отива да пие бира с приятелите си. Дъщерята уговаря майка си да направят заедно някакъв предмет за училище. „Не сега!” – отказва тя. По телевизията върви 199 серия на любимия й сериал. Биха ли могли родителите да подарят внимание? Разбира се, и за това не са нужни никакви пари.

За недостатъка от любов и внимание, кой знае защо, бащата и майката не се безпокоят. Проявили са леност, не са намерили време да научат децата си на основните умения на някой занаят или ръкоделие, не са дали на детето да почувства радостта от съвместната работа, не са прочели на детето си приказка преди сън, забравили са да го научат на състрадание и милосърдие – ето какво иска детето, но главното по някакви причини убягва от вниманието на родителите.

Близките очакват от нас грижа, а ние „се откупваме” от тях. „Татко, хайде да отидем в парка, да направим снежен човек” – моли синът, но на бащата не му се занимава и отговаря: „А не искаш ли да ти купя сладолед, дори два или три, ако искаш”. Дъщерята моли: „Мамо, хайде за рождения ми ден да направим домашна торта за гостите? Двете заедно, аз също искам да се науча”. Но майката отива в магазина и купува готова торта, под предлог, че тя ще бъде по-красива от тази, която биха направили сами.

Ще си спомни ли детето сладоледа и тортата от магазина след време? Едва ли. А снежния човек, който са направили с тате или приготвената под маминото ръководство торта може да помни и през целия си живот.

Често детските тържества излизат скъпо на възрастните. Защо? Защото родителите „купуват” готов празник: наемат специално помещение, заплащат оформлението и украсата, поръчват готова храна, наемат аниматори и т.н. Нужно ли е това? Нали да се готвиш за специалния ден е не по-малко приятно, отколкото да го отпразнуваш.

Заедно с родителите си детето измисля сценарий, репетира песни, танци и така развива способностите си. В процеса на подготовка възрастните общуват повече с децата, приготвят заедно вкусни блюда, т.е. учат ги на това, което непременно ще им послужи в живота. Колко навици придобива детето, ако заедно с бащата и майката създава, а не получава празник!

Хората се страхуват, че с раждането на следващото дете ще се влоши материалното им благосъстояние, макар че знае ли някой какви ще бъдат доходите, цените и възможностите в бъдеще. Бащата и майката предварително мислят за частни учители, но те може и да не потрябват на сина или дъщерята. Възможно е и с едно дете да се наложи да се живее по-скромно и обратното, средствата да стигнат да се изхранят и възпитат седем деца.

Аз израснах в следвоенното време с трима братя. Разбира се, да отглеждаш четири момчета е по-трудно, отколкото едно дете, но това до голяма степен зависи и от уменията на родителите да се отнасят отговорно към парите, да планират семейния бюджет. И като деца, и като възрастни ние не бихме заменили брата си за по-обезпечен живот. Бяхме щастливи, макар че първоначално живеехме на 16 квадратни метра. Имайки съвсем скромни доходи, родителите ни успяха да дадат на всеки един от нас хляба в ръцете. Те успяха да ни дадат неизмеримо повече от материалните блага – на първо място своята любов и вярата в Христа.

Ние твърде много се боим да не се окажем в невъзможност да купим нещо, макар че това не винаги зависи от нас, но забравяме да научим детето да се доверява на Бога, да обича безкористно, да се жертва за близките си. Понякога тези идеали единственият син или единствената дъщеря възприемат само от думите на родителите си, а на практика виждат как най-близките им хора живеят заради личното благополучие.

Желаейки да обезпечат на семейството охолен живот, съпрузите се надяват изцяло на собствените си сили, строят планове за години напред. Обръщайки се към всеки един от нас, Господ казва: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Той ни призовава да не се грижим прекомерно за вещественото, защото Небесният Отец знае нуждите на всеки човек (срав. Мат. 6:32).

Беседвайки с духовните си чеда, преподобни Паисий Светогорец разказвал, как при него дошъл беден, многодетен баща, за да попроси молитвена помощ. Вече за кой ли път хазаите ги изгонвали ту от една, ту от друга квартира, страхувайки се, че децата може нещо да счупят. Мъжът се хващал на всяка работа, която намирал, но едва свързвали двата края.

След няколко месеца този човек дошъл отново при стареца, изпълнен с чувство на благодарност към Бога. Случило се така, че веднъж той седял на една автобусна спирка и към него се приближил беден човек, продаващ билети от лотарията. Мъжът искал да му помогне, купил един билет и в резултат спечелил голяма сума пари. Една част той дал на бедняка, друга част използвал, за да купи жилище и останали още средства, за да отгледа децата си.

Преподобни Паисий Светогорец разказвал този случай, за да научи съпрузите да се доверяват повече на Божията воля, да не се боят от материалните трудности и да не ги поставят като пречка за изпълнение на една от главните задачи на семейния живот – да отгледат в Христа ново поколение. Светецът казвал, че за всички деца се грижи Господ, защото Той – Творецът, дарува главното – душата, докато родителите дават на детето тяло. „Следователно – заключавал старецът Паисий, – Бог се грижи за вашите деца повече, отколкото самите вие”. Нека обичаме децата, защото те са дар Божий, а раждането на дете е велико тайнство – поява на нов живот.

Бог е истината, братя!

Април 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

През тъмничния прозорец
Послания до сръбския народ от лагера Дахау

Не трябва да се запитваме какво е истината, но кой е истината? Пилат попитал Христос: Що е истина? – И не е получил никакъв отговор. Христос не е искал да отговори на погрешен въпрос. Ако Пилат е бил в състояние да зададе въпроса правилно: Кой е истината? – Той щеше да получи отговор. Аз съм истината, би му казал Христос. Той щеше да му каже, така, както преди това каза на учениците си: „Аз съм пътят, истината и животът“.

Разбираш ли ме, братко, за какво говоря? Говоря за причините за пръчката, с която така често Всевишния налага Европа. Една от големите причини е, че европейското еретическо човечество, ето вече в продължение на много векове, поставя на Христос този пилатовски въпрос: Какво е истината? То е спряло да пита: кой е истината, от тогава от когато се е отвърнало от старата апостолска и православна църква. Защото, ако би попитало правилно: кой е истината, ще получи и правилния отговор. Истината е лична, а не е безлична. Истината е Бог, а не твар. Истина е Той, а не това. Този е истината, Който винаги е един и същ, а не нещо, което постоянно се променя. Истината е Божията триипостасна личност, винаги същата, непроменлива, непреходна, немимолетна, независима, неуловима, неустоима. Алфа и Омега на всичко живо. Началото и краят на всичко сътворено. Огнище с неугасима светлина. Люлката на живота. Източникът на разума и мъдростта. Бездна на непреодолима сила. Високата, непобедима любов, Духът, който оживотворява всичко. Словото, което създава всичко. Радостта, която надминава песента. Мирът, който превъзхожда разума. Умението, което надхвърля всяко въображение. Изкусният учи на изкуство мравките и пчелите, птиците и хората. Бог е истината, братя. Бог, а не твар.

Основната разлика между езичеството и християнството е според задаването на въпроса за истината. Езичникът, и стар и нов, пита като Пилат: Що е истина? Християнството пита: Кой е истината? Многобожците отговаряли и отговарят: истината е че праматерията е преди всички твари, а тя е или въздух или вода, или огън, или земя, или етер, или число или електричество.

Християните са отговаряли: Христос е истината. Божествената личност е истината, а не нещо тварно. Истината не може да се намери в творението, но в Твореца. Истината няма да прояви създаденото, ако Създателят не ни го яви.

Но чуйте и радвайте се, народи на земята: Творецът ни яви истината, появи се в тяло, като въплътена Истина. Каза на хората неизречени тайни, извърши нечувани дела, победи непобедими врагове, отвори на верните пребогатото небесно съкровище на всички блага, които сърцето желае.

Кой пък е това? Питат западните незнаещи Бога еретици? Той, е Този, Който вие отхвърлихте. Той е Този, Който вие сте попитали: Що е истина? Но тъй като Той е замълчал и нищо не ви е отговорил, вие се обърнахте към вашите философи, гадатели, които са ви чесали ушите, тъй като са ви сърбяли. Това е Този, Който каза: „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми“ (Ин. 18:37). Това е нашият благ, но всемогъщ православен Христос „силен в милост и благ в крепкост“, Който са отхвърлили всички езичници, стари и нови, които търсят истината в нещата, а не в Твореца, които изследват същността на тварите (като че ли нещата имат същност извън Божието Слово), които са си поставили философите на опразнения Христов трон, и които ценят културата повече от правдата, честността и героизма.

Сега разбирате ли, братя мои, за какво говоря? Говоря за това, че е била неизбежна предишната световна война, и че ще дойде още една, и по-тежка, ще дойде на света, ако светът не се покори на истината.

Светът е отстъпил от истината. Да не говорим за света на безбожниците. Християнският свят е отстъпил от истината. И когато се отстъпи на косъм от истината, се отстъпва на километри от правдата и честността. Християнският свят е станал неистинен, неверен, несправедлив и нечестен и то в такава степен, че е надминал нехристиянските народи. Ето защо вечната Истина е трябвало да пусне ужасните земетресения, бури и ужаси, за да се разтресе човешкия свят и да го очисти от плевелите и лъжите.

Ако попитате какво ще направим, за да спасим себе си, ще ви отговоря: познайте истината и истината ще ви освободи от всяко зло. Христос е Истината и е Свидетел на вечната небесна истина. Познайте Христа. Покажете Христос в живота си, в личния, семейния и обществения, и Христос ще ви спаси от всички злодейци, видими и невидими. Амин.

 

 

Извор: https://svetosavlje.org/kroz-tamnicki-prozor/16/

За приемането на болката

Април 23, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети



- Ние живеем в култура, която казва тъкмо обратното на това, което вие предлагате – непрекъснато ни се казва, че трябва да се борим с болката. Медицината на нашата култура казва: „Бори се с нея“. Езикът на медицината е език на войната с болката, на войната със страданието. Бомбардирани сме с това чрез телевизията и т. н. – цялата култура днес е изградена по този начин. Какво мислите за това?



- Да, но това е пътят на света, а светът е във вражда с Бога. Знаем, че е така и че който обича света, не може да угоди на Бога. Вижте, приемането на болката е угодно на Бога, но това се постига малко по малко, с опита. Ще ви разкажа нещо. Веднъж си направих малък експеримент – знаех от творенията на отците, че три неща са най-благоугодни на Бога.

Първото, казват те, е чистата молитва и да са чисти всички наши дела. Второто е монашеското послушание, защото това е пълно пожертване. При монашеското послушание свободата, което е най-ценното което има човек, е положена пред нозете на Христос. Третото е да въздаваме благодарност в болести или скърби. Та веднъж постъпих в болница за операция и си помислих, че мога да изпробвам това, което казват отците. През седмицата след операцията аз се възстановявах в болницата и през цялото време, докато бях там, не казвах никаква друга молитва, освен: „Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Господи, за всичко“. И беше толкова прекрасно там, че в края на седмицата не ми се тръгваше от болницата. Така че, трябва да опитваме тези неща: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“.

Можем да си правим свои собствени „експерименти“. Във физиката например, виждаме как един способен учен първо изказва хипотеза, а след това се провеждат експерименти, за да бъде потвърдена тази хипотеза. Ако тя се потвърди, тогава бива формулирана и призната за закон, който обуславя възникването на физичните явления. По този начин сме получили всички физични закони. В нашата вяра цялото Божие откровение ни е дадено в хипотетичен вид. Знаете ли защо? Защото Бог е благ и не желае да ограничава нашата свобода, да ни налага нещо, а казва „Ако приемете учението ми, ще разберете откъде идва то“, т. е. дали идва от човешко същество или от Бога, и ако е от Бога, то ще роди обновен живот.

Ще забележите, че заповедите на Господа и всички Негови слова са дадени като хипотези. Например – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“. Ако опитате безмълвието, ако направите свой собствен експеримент, тогава ще разберете. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Ако плачем, тогава ще получим утешението на Утешителя. Цялото Божие откровение, цялото Божие слово ни е дадено като хипотеза и можем да го анализираме в неговия хипотетичен вид не защото не е вярно, а защото Бог е благ и иска ние да извършим експеримента и като го докажем на себе си, да го установим като закон на своя живот. Правим своя експеримент, виждаме, че работи и следователно Неговото слово става за нас несъмнена истина. Ето защо е неправилно богословието да се класифицира като теоретична наука – то е приложна наука. То следва метода на приложните науки и дори в по-голяма степен, отколкото медицинската наука.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога

Април 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Облогът на Паскал


„Бог съществува или не съществува.“ Кое от двете сме склонни да изберем? Разумът ни не може да реши този въпрос. Безкраен хаос ни дели. Чак на края на това безпределно разстояние ще се играе на „ези-тура“. На какво ще заложите? Ако слушате разума си, нито на едното, нито на другото. Разумът в случая е безсилен да се произнесе …само че участието ви е задължително, вие сте въвлечен в играта. Кое ще изберете? …Нека преценим печалбата или загубата, приемайки, че „ези“ означава, че има Бог. Да разгледаме двата случая: ако спечелите, печелите всичко, ако загубите, не губите нищо. Обзаложете се прочее без никакво колебание, че има Бог. …И така, когато сме принудени да участваме в играта, по-добре да се откажем от разума в името на живота, отколкото да поставим на карта вечното блаженство, еднакво възможно, както и потъването в небитието. …Затова позицията ни е изключително силна, щом в игра при равни възможности за печалба и загуба рискуваме крайното, за да печелим безкрайното.

 

Блез Паскал (1623–1662) е роден в Клермон Феран като син на съдия. След ранната смърт на майка му, семейството се премества в Париж, където Паскал преминава обучение по математика под ръководството на баща си и показва удивителни способности. Конструира първата сметачна машина, има уникални приноси в алгебрата и теорията на вероятностите, разработва механиката на флуидите. След известен период на разпуснат живот, има неповторимо преживяване на Божието присъствие и се обръща към християнството през 1654 година. По-малко известно е, че Паскал е бил убеден християнин и защитник на християнската вяра. Той живее във време, когато разумът все повече се възприема като върховен съдник за Истината. За разлика от своите съвременници, Паскал – може би защото има гениален ум, – осъзнава, че разумът е нещо велико, но същевременно и ограничено.

За християнството

Има три начина да се повярва в Бога: чрез разума, чрез навика и чрез вдъхновението. Християнската религия, която единствена включва и разума, не приема за свои истински чада хората, които вярват без вдъхновение; това не ще рече, че тя изключва разума и навика, напротив; умът ни трябва да приеме доказателствата, навикът трябва да ги утвърди, а смирението да ни направи способни за вдъхновение, което единствено може да окаже спасително въздействие: Ne evacuetur crux Christi (лат. „За да не се обезсили кръстът Христов“, вж. Първо послание към коринтяните 1:17)

Ако подчиняваме всичко на разума, в религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.

Вярата действително разкрива онова, което сетивата не разкриват, но не и обратното на онова, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи.

Подчинение. – Трябва да знаем кога е необходимо да проявим съмнение, твърда увереност или подчинение. Който постъпва другояче, не разбира силата на разума. Някои хора нарушават тези три принципа: те или представят всичко като очевидно, понеже не умеят да го докажат, или се съмняват във всичко, понеже не знаят кога трябва да се подчинят, или приемат покорно всичко, понеже не знаят кога трябва да преценят сами.

Подчиняване и разсъждаване: ето в какво се състои истинското християнство.

Бог, Който върши всичко без насилие, по пътя на разумните доводи внушава религията на ума, а със Своята милост – на сърцето. Ако Той искаше да я наложи на ума и сърцето по насилствен начин, чрез заплахи, би внушил не религиозни мисли, а страх, terrorem potius quam religionem. (лат. „по-скоро страх, отколкото религия“)

Богът на християните е Бог, Който кара душата да почувства, че Той е нейно единствено благо, че само в Него може да намери умиротворение, че само любовта към Него ще ѝ донесе радост; Който същевременно ѝ вдъхва отвращение към всичко, което я задържа и ѝ пречи да му се отдаде всецяло. Самолюбието и похотта, които я възпират, са непоносими за Него. Този Бог я кара да осъзнае затаеното в нея самолюбие, което я погубва и само Той може да я избави от него.

Сърцето чувства Бога, не умът. Това именно е вярата: Бог е осезаем за сърцето, не за ума.

Истинската религия трябва да познава нашата природа. Тя трябва да има ясна представа за нейното величие и нищожество и за причината на тези две състояния. Коя друга религия освен християнската я познава?

Тъй като човешкото величие и нищожество са съвсем очевидни, истинската религия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно нищожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи човека щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че човек е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него, а единственото ни нещастие е да сме далеч от Него; тя трябва да признае, че сме изпълнени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдалечават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се противопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изучете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отговаря на това изискване… Коя религия ще ни научи как да се излекуваме от гордостта и алчността? Коя религия най-сетне ще ни покаже нашето щастие, нашите задължения, слабостите, които ни отклоняват от тях, причините за тия слабости, средствата за борба с тях и как да се сдобием с тях?

Християнската религия запознава хората едновременно с две истини: че има Бог, когото са способни да познаят, и че в тяхната природа е заложена греховност, която ги прави недостойни за Него. Еднакво важно за тях е да знаят и едната, и другата истина. И еднакво опасно е за човека да познава Бога, без да съзнава нищожеството си, така и да съзнава нищожеството си, без да знае за Изкупителя, Който може да го избави от него. И така както е необходимо за човека да познава тези две основни положения, така е необходимо и Божието милосърдие, за да му ги разкрие. Християнската религия прави точно това. То е същността ѝ. Разгледайте всемирния порядък от това гледище и вижте дали всички неща не се стремят да потвърдят двете основни истини на християнската религия. Иисус Христос е цел на всичко и център, към който се стреми всичко. За този, който Го познава, смисълът на всички неща е ясен.

Хората се заблуждават само защото изпускат от погледа си една от тези две истини. Можем наистина да познаваме Бога, без да съзнаваме нищожеството си, и обратно, но не можем да познаваме Исус Христос, без да познаваме едновременно и Бога, и нищожеството си. Ето защо няма да започна да доказвам с доводи, взети от природата, било съществуването на Бога или на Светата Троица, или безсмъртието на душата, нито каквото и да е друго от подобно естество, не само защото не бих се чувствал достатъчно силен, за да намеря в природата убедителни доводи срещу закоравелите атеисти, но и защото е безполезно и безплодно да се знае това, ако не се познава Иисус Христос. Дори ако някой се убеди, че съотношението на числата са нематериални вечни истини, зависещи от една първична Истина, в която съществуват и която се нарича Бог, не бих сметнал, че това ще допринесе особено за спасението му.

Християнският Бог не е обикновен Бог, създател на геометрични истини и на порядъка на елементите; това е богът на езичниците и епикурейците. Той не е само Бог, Който покровителствува живота и имота на хората, като дарява щастливи години на онези, които Го тачат; това е Богът на евреите. Богът на Авраам, Богът на Исаак, Богът на Яков, Богът на християните е Бог на любовта и утехата, която изпълва душата и сърцето на хората, намиращи се в Негова власт, Който ги кара да почувствуват собственото си нищожество и Неговото безкрайно милосърдие; Който се съединява с душата им и ѝ внушава смирение, радост, доверие, любов; Който ги прави неспособни да преследват друга цел извън самия Него. Всички, които търсят Бога без Иисус Христос, не стигат по-далеч от природата, където не намират задоволителна светлина, или успяват по някакъв начин да познаят Бога и да Му служат без посредник, като по този начин стигат до атеизма или деизма, две доктрини, от които християнската религия се ужасява почти еднакво.

Без Иисус Христос светът не би могъл да продължи да съществува; защото в такъв случай или би трябвало да бъде унищожен, или да се превърне в ад. Ако вселената съществуваше само за да ни покаже Бога, Неговата божественост би блестяла навред по неоспорим начин; но тъй като светът съществува само чрез Иисус Христос, за Христос и за да покаже на хората тяхната порочност и тяхното изкупление, във всичко ярко личат доказателствата за тези две истини. Видимият свят не говори нито за пълно отсъствие, нито за явно присъствие на божество, а за присъствието на Бог, Който се крие. Всичко носи този отпечатък.

Нима единственото същество, което познава природата, ще я познава само за да бъде нещастно? Нима единственото същество, което я познава ще бъде единственото нещастно творение?

Не е правилно човек да не вижда нищо; не е правилно и да вижда толкова много, че да си въобразява, че притежава Бога. Трябва обаче да вижда достатъчно, за да разбере, че Го е загубил; защото за да разбере това, той трябва да вижда и да не вижда; и точно такова е природното му състояние.

Ако Бог никога с нищо не се показваше, вечното Му отсъствие би имало двояк смисъл и би могло да означава или че изобщо няма Бог, или че хората са недостойни да Го познаят. Но фактът, че понякога, а не винаги Той се показва, премахва всяка двусмисленост. Показал ли се е веднъж, значи вечно съществува. Следователно можем да заключим само едно: има Бог и хората са недостойни за него.

…Възхищавам се от смелостта, с която се наемат да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления. Не бих се учудил на подхода им, ако се обръщаха към вярващи, защото безспорно хората, в чиито сърца е жива вярата, тутакси се убеждават, че всичко около нас е дело на Бога, пред Когото се прекланят. Но ако тази светлина е угаснала в сърцата на някои и си поставяме за цел наново да я съживим, ако, лишени от вяра и благодат, търсят както могат, във видимата природа нещо, което може да ги доведе до Бога, и намират само неяснота и тъма, а ние им кажем, че е достатъчно да се взрат в най-незначителното нещо около тях, за да видят ясно Бога и им предложим като единствено доказателство за този важен, първостепенен проблем движението на Луната и планетите, въобразявайки си, че с подобни думи напълно им доказваме твърдението си, всъщност ще им дадем основание да смятат доказателствата на нашата религия за много слаби; изхождайки от разума и опита си, зная, че нищо не е в състояние да породи у тях по-голямо презрение.

Не по този начин Светото Писание, което най-добре познава божествените дела, говори за тях. Напротив, то твърди, че Бог се крие; след първородния грях Той е оставил хората в заслепение, от което може да ги избави само Иисус Христос, без Когото те не могат да общуват с Бога. Nemo novit Patrem, nisi Filius, et cui voluerit Filius revelare. (лат. „Нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие“, Евангелие от Матей 11:27)

Това именно се опитва да внуши Светото Писание, когато на толкова много места твърди, че който търси Бога, ще Го намери. То няма предвид „ярката дневна светлина“. Не казва, че ако търсиш светлина по пладне или вода в морето, ще ги намериш; природата не ни показва недвусмислено, че Бог съществува. Затова другаде в Евангелието пише: Vere tu est Deus absconditus. (лат. „Наистина ти си Бог съкровен“, Книга на пр. Исаия. 45:15)

За Иисус Христос

Пророчества. – Би било безкрайно убедително дори ако само един човек бе предсказал в книгата си идването на Иисус Христос, обозначавайки така ясно времето и обстоятелствата, и ако Исус Христос бе дошъл съобразно с това пророчество. А в случая имаме много повече: толкова хора3 в продължение на четири хиляди години постоянно предсказват един след друг пришествието на Месия. Цял народ го възвестява, и то народ, който съществува четири хиляди години именно за да свидетелствува за получените обещания, незабравени въпреки заплахите и преследванията: значението на този факт е от съвсем друго естество.

Единствено чрез Иисус Христос познаваме не само Бога, но и себе си. Само чрез Него познаваме живота и смъртта. Извън Него не знаем какво представляват животът и смъртта, Бог и самите ние. Без Евангелието, посветено изключително на Иисус Христос, не знаем нищо и виждаме само мрак и хаос в природата на Бога и в собствената си природа.

Иисус Христос е Бог, до Когото се приближаваме без гордост и пред когото се унижаваме без отчаяние.

Доказателство за Иисус Христос. – Хипотезата, че апостолите са излъгали, е съвсем абсурдна. Да я проследим открай докрай. Нека си представим дванадесет мъже, събрани след смъртта на Иисус Христос и наговарящи се да разгласят, че е възкръснал. С тази своя постъпка те се опълчват срещу духовните и светските власти. Човешкото сърце е необяснимо податливо на лекомислие, променливост, обещания, материални блага. Ако само един от апостолите се бе издал поради една от тия примамки или, нещо повече, под угрозата на затвор, мъчения и смърт, всички щели да загинат. Замислете се над това.

Апостолите излъгали или били излъгани; и едното и другото трудно може да се приеме, защото не възможно да се вземе някой човек за възкръснал… Докато Иисус Христос е бил с тях, Той е можел да ги поддържа; но ако не им се е явил след смъртта си, кой ги е карал да действат?

Към скептиците и атеистите

Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. Всичките ни действия и мисли трябва да бъдат насочени в зависимост от това очаква ли ни вечно блаженство, или не; затова е невъзможно да извършим съзнателно и трезво каквото и да е, без да го съобразим със становището си по този въпрос, и това трябва да бъде наша крайна цел.

И така наша главна грижа и пръв дълг е да бъдем наясно по този въпрос, от който зависи цялото ни поведение. Ето защо сред неубедените в правотата на християнската религия аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори. Изпитвам само състрадание към първите, защото те искрено се терзаят от съмнението си, считат го за най-голямо нещастие и не жалят усилия, за да се освободят от него, като това е основната и най-сериозната им грижа.

Съвсем различно е отношението ми към онези, които прекарват живота си, без да се замислят за крайната му цел и само защото не намират в себе си достатъчно убедителни доводи, не си дават труд да ги потърсят другаде и да проучат основно дали християнската религия спада към наивните вярвания на народа, или, макар и неясна, се опира на много здрави и непоклатими устои.

Подобно нехайство по въпрос, който засяга самите тях, безсмъртието им, цялото им битие, по-скоро ме ожесточава, отколкото трогва. Тези мои думи не са продиктувани от благочестиво усърдие. Напротив, смятам, че човек трябва да стигне до това убеждение, воден от чисто човешки интерес и самоуважение: достатъчно е да види това, което виждат и най-непросветените.

Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така и няма щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение, нямам думи да окачествя такова същество…

Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същият човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчаяние поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила…

Ако дълбоко в сърцето си съжаляват, че не виждат Истината, нека признаят това: няма нищо срамно. Срамно би било, ако го скрият. Нищо не издава повече крайно умствено безсилие, както неспособността да се осъзнае колко злочест е човек без Бога; нищо не говори повече за лоша душевна нагласа, както нежеланието да се сбъдне обещаното безсмъртие; нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога. Нека оставят тези кощунства на хората, предопределени по рождение да ги вършат; нека бъдат поне порядъчни хора, ако не могат да бъдат християни; нека признаят в крайна сметка, че само два вида хора могат да бъдат наречени разумни: тези, които служат на Бога с цялото си сърце, защото Го познават, и онези, които Го търсят с цялото си сърце, защото не Го познават…

„Ако бях видял чудо – казват някои, – бих приел тази религия.“ Как могат да твърдят, че ще направят нещо, за което са в неведение? Те си въобразяват според техните представи, че промяната на религия се състои в преклонение пред Бога, напомнящо едва ли не сделка или светски разговор. Истинското покръстване се състои в самоунижение пред Вездесъщия, Когото толкова пъти сме разгневявали и Който всеки миг може да ни погуби напълно справедливо; в признанието, че без Него не можем да направим нищо, и че сме заслужили само немилостта Му. Вярата се проявява в съзнанието, че сме непреодолимо противоположни на Бога и не можем да общуваме с Него без посредник.

Атеисти. – С какво основание твърдят, че не можем да възкръснем? Кое е по-трудно – да се родиш или да възкръснеш, изобщо да не си бил и да бъдеш или да си бил и отново да бъдеш? По-мъчно ли е да дойдеш в битието или да се върнеш в него? Свикнали сме да смятаме едното лесно, а по липса на навик – другото невъзможно: наивен начин на разсъждение!

Вместо да роптаете, че Бог се е скрил, благодарете Му, че се е разкрил поне толкова; благодарете Му също, че не се е разкрил на надменните мъдреци, недостойни да познаят един толкова свят Бог.

Два вида хора Го познават: хората със смирено сърце, които обичат да се принизяват, колкото и да са умни или глупави; и хората, които са достатъчно умни, за да видят Истината, каквито и възражения да имат.

Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите – да не би да Го намерят.

 

Из творчеството на Блез Паскал

Изповедта на една девойка

Април 19, 2019 in Начална страница





Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Спомени със св. Паисий Светогорец

Април 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

Сутринта посетихме о. Паисий. Около каливата си беше направил ограда с високо издигната тел и отпред една желязна врата с ключалка. Преди да почукаме го чухме да вика „Оле”. „Оле”. Спогледахме се учудени. Един такъв вик чуваме обикновено по стадионите… Изчакахме малко. Отново, „Оле”. „Оле”. Гласът се чуваше от отсрещния склон. Нямаше смисъл да чукаме. Мина половин час. Почукахме и веднага дойде да ни отвори. Когато отключваше, му казах:


- Геронда, в крепост сте го превърнали!


- А, да, заради туристите. Има много туристи напоследък. Мнозина търсят чудеса, забележителности и … зоологическа градина, а аз нямам такива. Простете, че се забавих, но бях отишъл тук по-горе да нахраня едно птиче!


- Как?


- Да, едно птиче, от тези, които имат червено на гушата, как се казват…


- Червеношийка.


- А, да. Станахме приятели и му нося малко храна. Сега набра смелост. Днес му давах храна, а то обикаляше около мен. Искаше да си играе. „Бре, ела да ядеш!”, му казвах. То – нищо. „Ела да ядеш, защото ме чакат хора”. Искаше игри. От доста време не бях ходил и когато оставам при него, тогава много се радва. Повече се радва на компанията ми, отколкото на храната. Накрая прояви послушание и дойде и яде!


- Чувахме ви да викате „Оле!”.


- Не „Оле”, а „Олет”. Това е бедуинска дума и означава „дете”.


Така разреши нашето недоумение.


Той попита по-младите за тяхното следване:


- Ти, П., на какъв изпит се яви? Виждам те разстроен.


- За факултета по търговски флот.


- Тоест?


- Монтьор по корабите, но не успях.


- Не, благословени. Не трябва да ходиш там. Има много грях. Благият Бог те е опазил.


- Ама исках го, геронда, и два пъти се явявах на изпити, но се провалих.


- Видя ли как те обича и как се грижи благият Бог? Само не се явявай трети път, защото Бог ще те остави и ще успееш! Сега, когато не успя – успя!…


Разговорът се завъртя в друга посока, за напрежението с Турция и глобалния смут.


- Политиците си играят с нас, както ние като малки играехме морски шах. Знаете ли какво е морски шах?


- Не.


Той взе един остър камък и очерта един квадрат. В краищата постави малки и големи камъни.


- Ето, виждате, този голям камък е Америка, този е Русия и това са Гърция, Турция и Кипър. Играят големите, изваждат един от малките, след това изваждат другите и накрая остават само двата големи. След това поставят отново малките в играта, не за нещо друго, а за да могат да играят. Не мога да разбера какво става. Дяволът обучава политиците или политиците обучават дявола!


***


- Геронда, как мога да си представя, че съм по-лош от другите, както казва св. ап. Павел или светците на Църквата? Как мога да си представя себе си, че съм по-лош от един престъпник?


- Трябва да мислиш, че ако другият имаше в живота си възможностите, които аз имах, той би бил свят. Докато аз проявих нерадение. Целият духовен живот се основава върху помисъла. От него зависи цялото напредване в духовния живот. Затова е и необходимо да направим една работилница на благи помисли. Един благ помисъл е равносилен на едно бдение. Благите помисли ни подбуждат към духовна борба. Хората приличат или на мухата или на пчелата. Виждаш, ако имаме една хубава градина с ароматни цветя и някъде в един ъгъл има нечистотии, мухата ще отиде при нечистотиите. И ако има една нива, пълна с нечистотии, докато някъде в един ъгъл има едно цвете, пчелата ще отиде при цветето. Така и хората – със злите или добрите помисли. Със злите помисли да не подхващаме разговор, нито да се занимаваме.

 

превод: Константин Константинов