Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

Източник: htpps// nm60.abv.bg

Лимасолска митрополия – 2 част

Февруари 15, 2019 in Видео, Начална страница





Благодарен съм на Бога и на хората за доверието

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Снимка: Е. Маринова 

- Започваме разговора отначало – семейството и вярата в Бога.

 

- Всеки човек е дошъл на този свят, за да има свой живот. Господ никога не ни пита дали сме съгласни, да дойдем да живеем. Това е действие на Бога и на родителите на човека и той не може да избере родителите си, не може да избере родината си. Мога само да благодаря, че съм отгледан от добри родители и, че имах нормално детство, спокойно и радостно. В семейството ми никога не се говореше за Бога, но и никога не се е говорело срещу светата Църква. Домът ни беше близо до храма „Св. Николай“ в родния Ямбол и още от дете слушах звъна на камбаната.

 

- Камбаната не е спирала да звъни?

 

- Факт е, че усетих от ранно детство църковния звън. Въцърковеността дойде доста по-късно. Аз имах възможност да познавам свещениците, които бяха прекрасни хора. Един от тях е иконом Иван, който беше диригент на църковния хор и лично извърши моето св. Кръщение. Спомням си и за иконом Димитър и отец Петър Сеизов. Те бяха завършили Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 40-те години на XX век. Бяха с много познания, спокойни – духовници с добро устроение. Прекрасен спомен в съзнанието ми остава личността  на покойния иконом Панайот Чакъров – архиерейски наместник в гр. Ямбол. Благодаря на Бога за две неща – за това, че имах възможност да бъда при добри родители – обикновени хора, които направиха каквото можаха, и второ – че всичко това се случи в обстановка на спокойствие и ред. Моят избор да стана духовник беше свързан и с това, че се занимавах с музика и се интересувах от нея.

 

- Каква музика слушахте като ученик?

 

- Слушах само класическа музика. Може да звучи странно, но това ми даваше огромна подкрепа. Интересувах се от предкласическия период. Творчеството на Йохан Себастиян Бах е основата на моя размисъл. Той има толкова много религиозни произведения, че спокойно може да бъде разгледана темата за присъствието на Господ Иисус Христос в неговото творчество. Животът на композиторите, музикантите в онази епоха преминава в храма. Много от тях свирят на орган и техните произведения звучат в Божия дом. Моцарт например, който е толкова мажорен, написва в реминор своя „Реквием“, който е заупокойно последование. Хектор Берлиоз също композира свой реквием. Каквито и да са били тези композитори в живота си, те са били с Бога и са имали своята религиозност. Няма как да композираш такива произведения, ако не си религиозен. От българските композитори много интересен e Добри Христов. Същевременно изпълненията на хора „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“ и на смесения хор при „Св. Александър Невски“ оказаха огромно въздействие върху мен. В световен мащаб няма друга такава личност като Господ Иисус Христос, на която да са посветени толкова много творби в различни области. И когато човек пораства, започва да осъзнава тези неща. Започваш да се замисляш, че живееш до храма, но какво се случва вътре в него? И тогава въпросите стават много…

 

- А кога стигнахте до Бога?

 

- Може би когато вече бях на 20 – 22 години. Моите родители ме подкрепиха в тази посока и не са ми създавали проблеми.

 

- Във Вашето семейство има ли свещеници? 

 

- Няма свещеници, но има хора, които са свързани с Църквата. Мои далечни роднини по бащина линия са били ктитори на иконостаса на църквата „Успение Богородично“ в село Миладиновци, област Ямбол. Родителите на майка ми също бяха религиозни хора. Прадядо ми е бил клисар в църквата, беше участник в няколко войни.

 

- Разказвал ли Ви е за присъствието на Бога в неговия живот?

 

- Той имаше прекрасна Библия, която всъщност беше оригиналното Синодално издание от 1925 г. с червените страници. Четеше основно Псалтира. Беше си постник, почина на 96 години – тихо и спокойно. Моята прабаба имаше кандило с образа на Света Богородица, който беше поизбледнял, но кандилото се палеше редовно в неделя. Малко зная за живота им, но тези неща са останали в съзнанието ми.

Когато станах монах, посещавах баба ми и дядо ми на село. Имах възможността да служа като йеромонах в селския храм и това беше огромна радост за мен.

Моите родители не бяха особено въцърковени хора, но те имаха добро разположение към Църквата, което за онова време не беше малко.

 

- Благословиха ли Вашите родители избора Ви да станете монах?

 

- Не са ми пречели! Моят баща беше склонен да стана свещеник. Той се радваше, че уча богословие, и смяташе, че това е правилен избор. Трудно обаче възприе желанието ми за монашество, но този избор не беше внезапен. Голямото му притеснение беше, че като родител иска да види внуци. Аз приех монашество, а брат ми замина за Канада и моите родители останаха сами.

 

- А Вашата майка?

 

- Тя винаги е била скромен човек. Тя ми каза: „Ако ти можеш да определиш точно своя избор, прави го спокойно и с убеденост, защото това е твоят живот. Ти за нас не мисли! Ако трябва да бъдеш семеен човек заради това – да изпълниш някаква повеля на родителите, това е безсмислено!“.

Баща ми каза: „Ако ще ставаш монах, направи го, както трябва! Не давай повод за лоши приказки! За това прецени внимателно!“

 

- След 20 години как преценявате своя избор? 

 

- Този избор беше обмислян 7 – 8 години, но срещата ми с отец Назарий през 1992 г. бе решаваща. Това ми даде възможност да посещавам манастира „Св. Архангел Михаил“ всяка събота и неделя в периода 1992 – 1998. Той ми предложи да обиколя и други манастири, но колкото повече обикалях, толкова повече разбирах, че трябва да отида при него.

 

- Какъв човек беше архимандрит Назарий?

 

- Беше добър духовник и добър монах. Той помогна на много хора. 90-те години на XX век бяха години на подем в светата Църква и много хора влязоха в нея. Той не обичаше да бъде многословен. През 1994 г. ми каза, че ако искам да стана монах, той има готовност да ме приеме. Вече бях обиколил доста манастири, бях и студент в Богословския факултет на Софийския университет. Но моите родители имаха условие – да завърша образованието си и тогава да реша своето бъдеще. След разговор със семейството ми архимандрит Назарий ми даде свободата да избера какво да направя и да оставим решението на Бога. Аз продължих да ходя в манастира, завърших образованието си и след това се установих в светата обител, където и останах.

 

- Казват, че най-важното за един монах е послушанието. Вашето какво беше?

 

- Това беше един прекрасен период – „връчваш“ себе си на друг и има кой да те ръководи. Беше важно човек да чува, да приема със спокойна съвест това, което се възлага, и да го извършва. Но отказването от собствената мисъл е трудно. Обикновено всеки си мисли, че той най-добре мисли!

Борбата не е проста! Всеки проявява характера си. Самият живот в манастира беше много хубав и в спокойна обстановка, това беше голяма радост в първите ми дни. И братството беше много добро!

 

- Колко души бяхте в манастира?

 

- Трима души приехме монашество едновременно.

 

- Кой реши да се казвате Йоан?

 

- Това определя старецът.

 

- Има ли връзка със свети Йоан Рилски?

 

- Абсолютно! В чест на преп. Йоан Рилски съм постриган за монах.

 

- А Вие как се чувствахте в деня, когато официално скъсахте със земния свят?

 

- Имах доста интересно вътрешно преживяване. До последно човек си мисли дали не греши. Особено по време на светата Литургия. Но когато се случи, трябва да спре мисленето – дали трябваше или не. Имах смущение, че вече крачката е направена, но доколко ще се справя? Много живо си спомням, че когато влязох в монашеската си килия, напълно се успокоих и мирът дойде.

 

- Какво представлява монашеската килия?

 

- Свети Игнатий Брянчанинов ни казва, че тя е онзи мним свидетел на монашеското житие, който ще ни изобличи на Страшния съд. Това е скромна монашеска килия – има маса, легло, икони! Тогава манастирът се възстанови и ние влязохме в нова сграда, така че условията бяха добри.

 

- След това Вашият път Ви отвежда в Москва?

 

- Това беше голямото желание на стареца и стана по негово предложение. Аз не съм поставял въпроса да отида в Москва. Когато приемаме монашество, гледаме денят да свърши добре, не мислим много напред. Московският период беше интересен. Бях там от 1999 до 2001 г. Не беше лесно, но аз съм благодарен, че благословение ни даде Негово Светейшество патриарх Максим, а след това патриарх Алексий II. Ние бяхме четирима души от България.

 

- Вашата богословска разработка е „Учение за покаянието по творенията на св. Тихон Задонски“

 

- Аз имах такова послушание и това беше желанието на моя старец – да не се връщам в България, преди да завърша работата си. Благодаря на архимандрит проф. Платон Игумнов, който беше ръководител на катедра „Нравствено богословие“ в Московската духовна академия. Той ми даде възможност да помисля за темата. За св. Тихон Задонски много сериозен труд беше написал схиархимандрит Йоан Маслов – „Учението за спасението според творенията на св. Тихон Задонски“. Получихме благословение от ректора на Московската духовна академия епископ Евгений. Винаги съм благодарил сърдечно и на научния си ръководител – архим. Платон, на владика Евгений и не на последно място – на Саратовския и Волски митрополит Лонгин, който помогна много при престоя ни в Москва.

 

- Вие сте били в Троице-Сергиевата Лавра! Какво си „донесохте“ от там?

 

- Ние не можехме веднага да осъзнаем всичко, но благодаря за три неща. Първо, в Лаврата бях като йеромонах, а това беше много важно, защото можехме да вникнем в богослужебния ред, в литургичната практика, да видим един много голям манастир. Много са важни срещите с отделните хора. Запознах се с много духовници, с които и сега поддържам духовна връзка. Троице-Сергиевата лавра има много добра издателска дейност. Имах възможност да живея в подворието на лаврата в Москва. Настоятел на това подворие тогава беше архимандрит Лонгин, сега вече митрополит.

Едни от най-хубавите ми спомени са дните, прекарани там. Сега отново изказвам много дълбока сърдечна благодарност на владика Лонгин, на Покровския епископ Пахомий (тогава той беше йеродякон в подворието), на архимандрит Евтимий (тогава също йеродякон), на архимандрит Дионисий (сегашният настоятел на подворието) и на цялото монашеско братство.

На второ място, докосването до личността на св. Тихон Задонски имаше голямо значение за самия мен. Този светител е имал исихастски подвиг. Неговите писания са интересни и са нещо дълбоко преживяно. Той е много светъл лъч през 18 век, когато Русия е силно секуларизирана. Неговият вътрешно молитвен подвиг не е бил разбиран от съвременниците му. Той е чудотворец. Много чудеса стават при неговата канонизация – извършват се изцеления на хора с тежки психични разтройства. Някои от съвременниците му са го възприемали като човек с психични проблеми. Светителят много се е борил с унинието и е имал такава хипохондрична насоченост. Неговите съкилийници – Ефимов и Чеботарев – са описали, че често са чували стонове от плач, идващи от килията на св. Тихон. Всъщност той е плачел за своите грехове. Имал е дълбоко познание за себе си и всичко това е включено в неговото много сериозно духовно творчество. Сега се преведе трудът на св. Тихон Задонски “За истинското християнство” в два тома. Този светец е бил много добър познавач на старогръцкия език. Четиринадесет години е бил учител по този език в семинарията.

 

-А вие на какъв език четохте творчеството на св. Тихон?

 

- Езикът на св. Тихон е много близък до църковнославянския език. Прекрасно е творчеството на светеца. А третото нещо, за което съм благодарен при престоя си в Троице-Сергиевата лавра, е преодоляването на трудностите. Много пъти усещах помощта и застъпничеството на преп. Сергий Радонежки и св. Тихон Задонски. В Троице-Сергиевата лавра се намират мощите на св. Никон Радонежки, св. Максим Грек, св. Антоний Радонежки, св. Филарет, митр. Московски, св. Инокентий, митр. Московски и други свети мощи. Незабравимо е преживяването на молебния канон на преп. Сергий, който се отслужва рано сутрин в Троицкия събор на лаврата. Истинска радост беше и присъствието на ранната Литургия в този храм, която отслужваше наместникът на лаврата – архим. Теогност, а сега архиепископ.

 

- Върнахте се в България и отидохте в Кокалянския манастир?

 

- Да, за година и половина. Знаете ли, човек си тежи най-добре на мястото. Родният манастир и родното място са си родни! С по-голяма любов се върнах в манастира. Искам да благодаря на тези хора в Русия. Понякога ме упрекват, че съм русофил. Какво значи русофил или русофоб? Ние сме Христови. Човек е видял един духовен ред в Русия и му е харесало. Това е едно преживяване, което, слава Богу, го имаше. Беше ми предоставена такава възможност. Аз не осъзнах това веднага. Благодаря на двамата патриарси – на блаженопочиналия Български патриарх Максим и на блаженопочиналия Московски патриарх Алексий II, които благословиха моя престой в Московската духовна академия и семинария.

 

- Вие бяхте близо до патриарх Максим като протосингел на Софийската митрополия и като негов викариен епископ. Какъв човек беше патриарх Максим?

 

- Той беше многопластова личност, с много дарования, но беше изключителен като патриарх, с истинско патриаршеско мислене. Като такъв и почина – много ясно мислещ и действащ в светата Църква. Много хора предполагаха, че след неговата смърт ще бъде охулен, но животът и опитът показаха друго. Народът го обичаше. До Троянския манастир, от двете страни на шосето имаше много хора, които бяха дошли да го изпратят в последния му път. Така беше и в родното му село Орешак. Това нещо човек не може да го забрави.

Той беше 41 години Български патриарх и Софийски митрополит. Много пъти го обвиняваха, че е бил нерешителен в своите действия. Лесно е да се говори отстрани, но ние като християни трябва да се пазим от осъждане на ближните. Какво е направил и какво не е направил, Бог знае. Той беше човек с голяма разсъдителност. Не бързаше в решенията си, но всички решения, които вземаше, бяха правилни.

Той, като речеше, че така ще бъде, това означава, че всичко е точно!

 

- Беше ли Ви трудно да бъдете негов викарий?

 

- Аз му благодаря много. Усещал съм винаги неговата подкрепа и това беше много важно. Той беше наш гръб. Изискваше всичко, но защитаваше всички хора, които работят с него.

 

- Беше строг?

 

- Беше строг, но беше строг и към себе си. Беше и много снизходителен! Много пъти ми казваше, че имам възможността да съм при него в по-старите му години, защото в неговата младост нещата са били съвсем различни.

Много силен, волеви човек. Голям контрол имаше над себе си!

 

- Как се постига това?

 

- Той беше духовен човек. Беше молитвеник. Понякога си казвам, че имам такива примери – и на патриарх Максим, и на патриарх Неофит, и на стареца си – архимандрит Назарий.

Патриарх Максим е споделял, че винаги е бил много натоварен, но в младите си години не е имал вътрешен режим.

За духовника е много важно да си изгради режим на действие, т.е. всичко да бъде като отмерено с метроном. Той беше такъв. Не стоеше без работа, винаги с нещо се занимаваше. Патриарх Максим беше добър проповедник и обичаше да пише сам проповедите си. Имаше красив почерк, но в последните години имаше лек тремор на ръката. Лично си диктуваше словата, за да бъдат напечатани. Той беше човек с разсъдителност. Тази добродетел не всеки я притежава. Духовният живот, който водеше, го беше научил. Но най-важното е, че спазваше поста много строго, въпреки че имаше диабет. Скромен човек, не прекаляваше и внимаваше в много неща, не беше краен.

 

- А патриарх Неофит?

 

- Ние за него можем да се молим Господ да укрепи здравето му!

Негово Светейшество патриарх Неофит е изцяло ученик на патриарх Максим. Той е получил всичко чрез патриарх Максим – монашеско пострижение, ръкоположение в сан, епископска хиротония, митрополитско служение – всичко! Негово Светейшество е много фин човек, кротък, смирен, внимателен, много дипломатичен и понякога тази му доброта е била „възнаграждавана“ с острота от външна страна. Той и по осанката си е истински духовник, прилича на древните светци от четвърти век – представителни хора, какъвто трябва да бъде един архиерей и патриарх. Когато бях в семинарията, неговото присъствие като ректор на Духовната академия по онова време имаше важно значение за мен. Прекрасните богослужби в параклиса на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ бяха уникално изживяване. Това затвърди в мен убеждението, че трябва да бъда духовник и монах. Патриарх Максим и патриарх Неофит са различни хора, но в родната ни Църква има духовна приемственост. Това е важно!

 

- Това е нещо, на което държите и Вие като Варненски и Великопреславски митрополит. Вие сте на този пост вече 5 години. Очаквахте ли този избор?

 

- Патриарх Максим три пъти в различно време ми каза: „Владико, владико, от мен да знаеш: никога не се отказвай от нищо! Когато има избори, никога да не се отказвате!“

Патриарх Максим искаше да ни каже, че в живота няма да ни е лесно, но да спазваме принципа „Нищо не искам, но от нищо не се отказвам!“ После го осмислих в живота си. С това ни учеше, че когато опира до избор, да нямаме проява на собствената си воля. Някой човек е избран за някъде – става и заминава. В Църквата е така!

 

- Послушание!

 

- Послушанието е над всичко, да!

„Изборът Варна“ беше сложен. Имаше избран човек и след това изборът беше анулиран. Много от нещата, случили се във Варна, хората тук са ги изживели… Каквото и да е било обаче, в крайна сметка се стигна до този избор и аз го приех.

 

- Вие самият изплашихте ли се от този избор?

 

- Имах известно притеснение, защото не познавах 95% от духовенството. Имах приятели във Варна. Имам леля, която живее тук. Двамата си братовчеди съм венчавал тук, във Варна, покойният митрополит Кирил благослови да го направя. Не бях влизал в митрополията до февруари 2013 г., когато участвах в посрещането на иконата на руското императорско семейство – на светите царствени мъченици, която се намира в южната част на катедралния храм „Успение Богородично“, до иконостаса. Тогава във Варна бяха викарият на Петербургския митрополит – владика Мстислав – и други духовници от Санкт Петербург. Тогава аз за първи път влязох в митрополитската сграда. Никой не можеше да предположи, че няколко месеца по-късно, на 9 юли, ще се случи това нещастие – загубата на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил.

Бог да го прости!

Благодарен съм на Бога и на хората за доверието, което ми оказаха! Изборът се е осъществил и трябва да вървим напред. В човешкия живот няма случайности, още повече в живота на Църквата. Когато нещо се случва, то не е без Божията вола. Тук са важни две неща – да се благодари на Бога и да се осъзнае отговорността, защото това е отговорност и човек не трябва да разочарова своите ближни.

 

- Вие вече се запознахте с проблемите на Варненската и Великопреславска епархия, на 22 декември 2013 г. оглавихте тази катедра.

 

- Слава Богу, да! Не с всичко, но до голяма степен.

 

- На какво държите? Може би на приемствеността?

 

- Да, на приемствеността!

Нищо не започва от нас. В историята на всяка една епархия има огромен градеж – от нейното създаване, нейния живот и досега. Има гръцки период, по-късно и български – след Освобождението, с трима големи владици – Симеон, Йосиф и Кирил. С митроплит Кирил работихме малко или много заедно. Не казвам, че съм бил много близък с него, защото той като Варненски и Великопреславски митрополит пребиваваше във Варна, но като наместник на овдовелия Софийски епархийски престол и като наместник-председател на Светия Синод след кончината на патриарх Максим работихме заедно – той ме остави викарий. Към него съм имал нормално, добро отношение – такова, каквото съм имал към всички мои преки ръководители в духовния живот. Има много неща, които за тези пет години все още не съм видял. Има места, на които не съм бил, и те не са малко. Тези пет години минаха някак неусетно, сякаш беше вчера и не мога да го осъзная. Не мога и да кажа, че нищо не се е случило, но то далеч не е това, което трябва да бъде.

 

- Осветихте няколко нови църкви.

 

- Има и още много за освещаване! Работи се и по строителството на храма „Св. Прокопий Варненски“, като смея да мисля, че отива към финал. Има много ремонтни работи – на митрополията, на съседната сграда, на катедралния ни храм „Успение Богородично“. Предстои много работа.

 

- В храм „Св. Прокопий Варненски“ е предвидено да има център за социална работа. В каква посока смятате, че трябва да се работи в този център?

 

- Големите ни усилия са насочени към завършването на храмовата сграда, така трябва да бъде. В последните години се събраха много средства. Министерският съвет и Община Варна ни помогнаха много, както и отделни дарители. Радваме се на прекрасни отношения с общинското ръководство и мога само да благодаря, че нямаме проблеми с институциите. Изказваме благодарности на г-н Бойко Борисов – министър-председател на Република България, на г-н Иван Портних – кмет на Варна – и на всички дарители и благоукрасители  на този храм. Това е грандиозен строеж и когато църквата се освети, тогава ще тръгне и работата около този център за социална дейност.

 

- Кога би се извършило освещаването на храм „Св. Прокопий Варненски“?

 

- Не смея да се ангажирам с определен срок, защото видях, че възникнаха много сложности около строителството на храма. Бавно и мъчно става всичко, в последния момент. Благодарен съм на църковното настоятелство на храма, на архитектите, както и на председателя на храма – протойерей Георги Великов. Благодарен съм и на хората, които се трудят в него по отношение на строителството и всички други видове дейности. Ще се опитаме все пак освещаването да се извърши през 2019 г. Все още работим по иконостаса, трябва да се направи вътрешно измазване, да се започне обзавеждането на храма. В заключение бихме казали, че предстоят още доста неща, които трябва да бъдат свършени.

 

- Кой изработва иконостаса?

 

- Иконостасът се изработва от г-н Ангел Златев. Той е от Варна, но с него работихме много в София. Има направени много иконостаси – в Боянската църква, в Рилския манастир, в манастира „Св. Петка“ в с. Клисура, край Банкя, в митрополитския храм „Света Марина“ в София. Работил е много места и неговите иконостаси са изработени добре. Лора Малева и неин екип изработват иконите. Тя е опитен иконописец и с нея бяхме в Русия. Тя специализира в Троице-Сергиевата лавра в реставраторското ателие, при архидякон Ювеналий Круг, един от изявените руски реставратори.

 

- В епархията се издават списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и детското „Камбанка“, някои енории имат интернет страници и профили във Фейсбук. Как се отнасяте към тази форма на християнска мисия и просвета?

 

- Това е заслуга на митрополит Кирил, съвсем отговорно го казвам! Продължи се и Седмицата на православната книга. През 2018 г. този форум се проведе за двадесети път.

Издаването на списанията „Алтернатива“, „Амвон“ и на детското списание „Камбанка“ продължава. Тези издания имат развитие, има вече натрупан опит и хората работят. Нека да бъде. Това е дълг! Проведоха се Андреевски четения. Те се случиха, макар и скромно, но да ги има и занапред. Продължаваме и с издателската дейност. Подготвяме пета книга – „Свети Марк Ефески и Флорентийската уния“, богословски труд на архимандрит Амвросий Погодин.

 

- В град Варна има много добро сътрудничество между Църквата и Общината. Има сключено споразумение за сътрудничество в четири основни области, по което се работи от 7 години. Тази работа обхваща социални, младежки, културни и образователни дейности. Как смятате да развивате тази дейност, защото градът е голям, има голямо пространство и нужда от такава работа?

 

- Договорите се спазват и ще продължим. Има още какво да се направи, и ние ще го уточняваме. Може да благодарим на Община Варна и на работещите в Духовно-просветния център „Св. Архангел Михаил“, те са много активни! Може да се разчита на тях и не трябва да се пречи на работата им. Ако това се вземе за пример от други духовници, ще бъде добре. Слава Богу, има и други места, където се работи. Въпросът не е кой е по-добър. Смисълът е в това – всеки да намери дръзновение и да има желание да извършва добре своята духовна мисия. Във Варна има много активни общности от организирани православни християни. Все пак съществуват обаче и различни религиозни деноминации, защото Варна е голям град, морска „врата“, през която влизат различни явления.

 

- Каква е ролята на Църквата в тази ситуация?

 

- Ролята на Църквата е централна. Ще цитирам проф. Георги Бакалов, който беше един от най-големите византолози, но беше завършил и семинария. Той обичаше да цитира една мисъл на Цариградския патриарх Фотий. Свети Фотий характеризира отношенията между Църквата и държавата, като казва, че „в тези отношения Църквата повече мълчи“. Тя мълчи, но в това нейно мълчание е непрестанният молитвен труд, който неминуемо променя много неща в съзнанието на човека, в движението на едно общество. Вярата в Бога и правилно аргументираното свидетелство на православната вяра са достатъчно основание човек да променя себе си и обществото.

 

- Ако човек знае това, защо децата в училище не изучават религия? След учредяването на Българската екзархия Варненския и Преславски митрополит Симеон полага основите на българското училищно и просветно дело в епархията, като провежда, още след първата година от служението си, първия училищен събор през 1873 г. Има ли възможност Варненската и Великопреславска митрополия да инициира подобни събития и днес?

 

- Ние не можем да се сравняваме с митрополит Симеон. Той е титан. Ние сега трябва да намерим начин да осъществим своята религиозна мисия, която може да бъде насочена към хората вътре в Църквата и към тези, които са извън нея. Повелята на Господ Иисус Христос е: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал!“ (Мат. 28:19). Учителната функция на църквата е много важна.

 

- Проучване на института „Пю“ показа, че 30% от българите вярват в Бога, а за Европа този процент е едва 18 на сто. Нищо не се промени в училище и тази година!

 

- Съгласен съм. И ако нещо се промени в училище по отношение на религиозното образование, то ще бъде пак под формата на СИП и ЗИП. Надявам се следващата година да се използват направените вече помагала. Направихме крачката предметът „Религия – Православие“ да се изучава конфесионално.

Най-важната стъпка на Църквата е с пълна сила да се развиват неделните училища. Църквата трябва да общува с учителите и да им помага с издания, с работа и с действия. Във Варна ние имаме пълна подкрепа от Общината. Много добре общуваме с кмета Иван Портних и сме му благодарни за това. Но ние имаме голямо предизвикателство, което стои пред нас. Във Варна има 64 училища, а ние сме влезли в малко, може би в десет от тях.

Г-жа Венцеслава Генова, която е директор на Регионално управление на образованието – Варна, има отношение към проблема. И заместник-кметът, г-н Коста Базитов, е в пълна помощ на Църквата, той може да бъде видян и на наши празници в храма. Можем да кажем, че г-н Бойко Борисов е също вярващ човек. Трети свой мандат той активно помага на родната ни Църква и респективно – на Варненската и Великопреславска епархия.

Ние обаче имаме действителната отговорност – не подкрепим ли неделните училища и работата с хората в различните възрастови групи, не сме ли в диалог със средните учебни заведения, както и с ректорите на университетите във Варна, ние няма какво да очакваме от държавата. Държавата ще направи това, което е в рамките на европейското съглашение, а европейският полъх не е в полза на Православната църква. И все пак ние сме в Европа с красотата на своята православна вяра, с нашата богата духовна история.

 

- Която има хилядолетна история. На няколко километра северно от Варна се намира един от най-големите манастири с може би най-големия скрипторий през Средновековието, построен от св. цар Борис Първи. Вие сте и Великопреславски митрополит. Във Вашата епархия са първите две столици на България – Плиска и Велики Преслав, където се ражда българската държава на Балканите и откъдето започва нейната християнизация.

 

- Тук е и епархията на свети апостол Андрей, и на св. Амплий, и на свети цар Борис. И Плиска, и Велики Преслав са тук… По отношение на т.н. „царски манастир“ с най-големия скрипторий може спокойно да благодарим на проф. Казимир Попконстантинов за неговата археологическа работа. Варненската и Великопреславска митрополия също подкрепя този труд на учените археолози.

 

- Вие сте служили там, какво е усещането?

 

- Радостно е усещането да служиш Литургия в Голямата базилика, когато разбереш, че не е имало такава от векове. Но реалният поглед е друг – Плиска няма и 1000 души население. Много наши държавни мъже, интелигенция, строители, духовници предлагат да се възстанови Голямата базилика. Няма лошо, ще се възстанови. Но първо, това ще бъде много грандиозен проект, в който трябва да участва цялата държава, всички. Второ, кой ще обслужва тази сграда и кой ще я поддържа?

 

- И кой ще отиде там на служба и кога?

 

- Да! На богослужение в малкия храм в Плиска идват десет души. Няма ги хората. Плисковчани имат чувството на пренебрегнатост от много години. И аз самият имам определена вина, че там служа два пъти в годината. Затова реших да се служи в самата базилика, колкото и да е сложно това. За да организираш там служба, трябва да използваш мощта на цялата околия, да се поканят всички от епархията, да кръстим дечица там, за да се знае, че тук е бил св. цар Борис, и това да се помни!

Храмове се строят на много места, но големият демографски проблем засяга и Църквата.

 

- Какви са предизвикателствата пред Вас като митрополит и пред Българската църква днес?

 

- Ние сме изправени пред много предизвикателства, но най-болното е, че много млади хора напуснаха държавата. Ние все още сме в период, в който десетилетия наред имаше атеизъм, а той, разбира се, е съществувал и преди официалното му налагане. Задавам си следния въпрос. Река Дунав разделя България и Румъния. Когато минем границата и погледнем Румънската църква, се питам кое даде толкова големи основания за подема на Румънската църква и какво не ни достига на нас, за да върнем подема в родната ни Църква от 90-те години на миналия век? Големият въпрос е болката, че може би нещо не направихме, както трябва, или пропуснахме времето. Липсата на познание за светото Православие е най-големият ни проблем. Липсата на аргументирано, осъзнато и дълбоко верово присъствие на човека в Църквата. Въцърковеността. Въпросът за катехизацията, за образованието е същностен въпрос. Нужна ни е силна вяра в Троичния Бог.

 

- Колко свещеници има в епархията?

 

- В момента са 107 духовници.

 

- А колко трябват?

 

- Спокойно мога да ръкоположа още 50 души, но ги няма. Има една действителност, на която сме стъпили, и възможности, с които се ограничаваме.

Един известен съвременен православен архиерей и богослов – архиепископ Анастасий, предстоятел на Албанската църква – извърши толкова значима мисионерска дейност в своята Църква и я въздигна със своя пример, чрез паството и духовенството и с помощта на православна Гърция. Той каза: „Аз станах световният просяк“. Така че ние трябва да намерим начин и да намерим средства, за да направим това, което е нужно. Аз не мога да си представя момента, когато няма да мога да плащам заплатите на нашите духовници!

 

- Има ли такъв проблем?

 

- Не, слава на Бога. Може заплатите да не са много големи, но се плащат навреме, с всички изисквания. Но има епархии, които не могат да го направят. Някои казват: „Защо всичко го обръщаме на пари?“ Ние не го обръщаме на пари, но човек трябва да има и тази обезпеченост, за да извършва спокойно духовните си задължения. В тази посока ние сме облагодетелствани, че Варна е място, където има възможност това да се случи. Затова не избягваме да провеждаме различни форуми.

Благодарен съм на нашите духовници – свещениците и монасите – и им желая крепко здраве. Единственото ми голямо желание към тях е правилно и редовно да служат светата Литургия, това е най-важното! Оттук трябва да започнем, това е най-голямата ни основа – всеки ден  в нашите храмове да се отслужва светата Литургия. В това е всичко!

Когато говорим за Рождество Христово, тази вест трябва да може да достигне до всички. Когато говорим за Възкресението Христово, това трябва да достигне до всички, и всичко трябва да бъде осмислено. Особено Възкресението Христово! То е „гръбнакът“ на светата ни Църква! Ако Христос не беше възкръснал, каква щеше да бъде нашата проповед, нашата вяра?

Много често ние като човеци забравяме за Бога, влизаме в конфликтни ситуации, имаме разединения, притеснения от различен характер. Ние забравяме едно много важно нещо, което ни е казал Христос: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света!“ (Мат. 28:20). Много често забравяме, че Той е с нас. Свети апостол Павел казва: „С благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно“ (1 Кор. 15:10). Ето го изречението! И оттам нататък идва целият смисъл на нашия живот като духовници, като епископи и митрополити, като хора, които носят отговорност.

 

- Каква е ролята на духовния водач днес?

 

- Всеки един духовник може да бъде духовен водач, когато си тежи на мястото. Това е голяма отговорност. Духовният водач трябва да е сред хората и сред паството, да бъде виждан, да не е затворен! Това е едното. Второто – там, където има възможност, да се срещне с хората и да говори за Бога, за Христос!

 

- Какво Ви питат питат при тези срещи хората? Сигурна съм, че по селата най-често искат да имат свои духовници, това е голям проблем.

 

- Нашите духовници са много натоварени. Всички те обгрижват големи райони. Но няма друга възможност. Някои свещеници починаха. За пет години ръкоположихме 10 – 11 души. Малко са. Лошото е, че няма кандидати. Духовниците започват много хубаво и старателно своя духовен живот. Но ролята на техните презвитери е много важна. Сега какво се случва? Те дават своето съгласие, но после се разочароват и някои от тях изоставят своите съпрузи свещеници. Това е голямо изкушение, голямо предизвикателство. За мен това донякъде е ясен проблем, но е трудно разрешим. И си обяснявам защо няма духовници. Не е само малката заплата. Защото служението е нещо, което човек трябва да приеме сърдечно. Но при семейния духовник двете сърца трябва да станат едно! В тайнството Брак то се осъществява, но когато тръгнеш в служението, е трудно, защото съпругата иска децата да са във Варна, в нормална детска градина или училище. Отдалечи се човек от селото през годините и не иска да отиде там. Селото се обезлюдява, малките градове стават все по-малки, големите се окрупниха. И ето един много сериозен въпрос, който не е само в България…

 

- Какво не ни достига?

 

- Мисля, че много неща може да не ни достигат, но най-големият проблем е липсата на вяра сред човеците. На дълбоката осъзната искрена Православна вяра! Много хора казват, че са християни, но никога не се изповядват и причастяват, те не стигат до светите Тайнства. Нашата задача е да помогнем на тези хора да прекрачат прага на Църквата и да стигнат до светите Тайнства. Да обясним на целия народ защо сме в Божия дом, какво представлява светата Литургия и защо призоваваме всички към нея. Каква е целта на нашия живот и защо всичко преминава през храма Господен – осъзнато или неосъзнато. Тези са важните въпроси и на тях човек трябва да си даде отговор. По тези въпроси ние търпим голяма критика и казват, че нищо не сме направили, за да дойдат хората в светата ни Църква. И големият въпрос – ние трябва да бъдем само в Божия дом или трябва да излезем извън храма?

 

- Ще излезете ли извън храма?

 

- Дошло е време да се излезе извън храма за служение. Секуларизацията е твърде голяма в съвременното ни общество. Електронният свят завзе голяма територия. Човек избягва книгите и отива в това електронно пространство! Но тук е по-важно да разберем, че пребиваването в него изисква можене. Това е също отговорност. Какво човек да види и какво да не види. Как да запази зрението си от някои негативни явления в електронното пространство.

 

- А как да доведем хората отново в Църквата?

 

- Това е важен въпрос. Ние може да ги доведем, когато организираме добре вътрешния духовен живот с образователното действие, защото децата доведоха родителите си в храма. Не родителите доведоха децата, а децата – родителите.

 

- Епархията е много голяма и има много задачи!

 

- Да, но не се оплакваме. Това си е отговорност, но с няколко думи: не съм удовлетворен от това, което направих през тези години! Искрено го казвам. Можеше много повече да бъде сторено, но колкото можах, толкова направих. Затова си пожелавам едно по-дръзновено служение за напред. Пет години минаха бързо. Тези пет години бяха за мен едно виждане, едно опознаване, което ще продължи и в бъдеще. Искам да кажа и още нещо. Във Варна различни хора се опитват да създадат конфликти между нас в Църквата. Ние трябва да се пазим от това. Не трябва да се притесняваме от човешкия съд – това искам да кажа! Ние трябва да имаме добра съвест пред Бога и да си вършим работата. Това, че някой щял да каже нещо и че ще бъдем упрекнати, е напълно нормално. Христос също беше упрекван и беше обвиняван през цялото Си служение на земята. От друга страна, с искрена молитва нека се справяме с тези предизвикателства. Трябва да кажем, че е много важно младите хора да имат правилно отношение към живот и вярата. Необходимо е да отворят сърцата си за Христос. Това е съдбоносно нещо! Ние имаме голямото задължение да бъдем вестители на Христовото учение. На второ място хората, които разчитат на нас, да могат реално да разчитат и да не бъдат излъгани. И на трето място, тези, които не са чули за Църквата, да могат да чуят. Христос не е натрапник и ние не действаме по този начин, но активността от наша страна трябва да я има. Радвам се, че епархията започна дейност в издателската си част. Това носи голямо удовлетворение. Това е голяма начало, защото тези пет издания излязоха през последните две години, а имаме идеи, които можем да развием и продължим. Всяка година да има по едно-две нови издания. Отделно списанията и нещата за децата. Митрополит Симеон е поддържал 8 години детско списание „Витлеем“. Такава възможност е имал на онези години. И той не е бил припознат от варненци в първите години на служението му като епархийски митрополит, но тогава Варна е била повече гръцка. Някои казват, че варненци са много лоши хора. „Горко и тежко Ви, че сте във Варна“. Това бяха началните думи на моето идване. Да Ви кажа честно, не съм видял лошо от варненци. Много свестни неща и подкрепа съм видял. Нямам право да кажа, че са лоши хора. Лошотията може да я има на всяко място, и не мястото, а хората определят какво да бъде мястото. В града има склонност към конфликтност, но нека това да утихва. Да обръщаме своята енергия в положителна посока, да не губим време в разправии. Храмовете във Варна са прекрасни. Хората в тях са различни, свикнали са с храмовете и ги посещават. Но има много печални места, където почти няма хора. Ние сме в смесен район и християните са малцинство в някои селища. След нас животът ще продължи, нищо няма да свърши с нас. Това, което имаме като дни, нека го изживеем достойно с Божията помощ! Това е най-важното. Пред Бога всеки сам ще отговори какво е направил и какво не е.

 

- Благословът на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан?

 

- На първо място, най-искрено пожелавам на всички хора в епархията непреходно здраве. Здравето е най-важното благо за човека, за да твори, да върши своята дейност и да развива себе си, като помага на обществото. На второ място – вярата в Бога, искрената и осъзнатата! Да се премахне страхът – страхът от себе си, страхът от ближния. Да се премахне синдромът на необщуването. Отчаянието от утрешния ден да отпадне, защото Бог е с нас! Да може да се вслушаме в онези моменти на призив и на даване на знак от страна на Бог към човека. На трето място, искрено им желая да се пазят от осъждането! Да бъдат по-критични към себе си и да имат снизходителност към своите ближни. Човек насочва погледа си към ближния, защото е по-лесно. Критиката към ближния да я свие и да я насочи към себе си! Пожелаваме на всички наши епархиоти да имат трудолюбивост – твърда и непоклатима, защото няма нещо, което може да се случи без труд. Няма невъзнаграден труд, особено когато е по Бога. Молитвата да не забравят, труда да утвърждават. На всички млади хора пожелавам успех. Тези, които ще завършат образованието си, слава Богу, да го завършат успешно. Ако искат да отидат в чужбина да учат, да отидат. Да научат език, да видят действителност, но после да се върнат. Защото те ще имат повече опит и успех, когато се върнат в Родината си. Да бъдат българите подготвени за бъдещия си живот тук. Оставането им в чужбина е полезно, но ако на сто процента решат да останат там, без завръщане, трябва да осъзнаят, че те ще бъдат българите в чужбина, т.е. чужденци в чужда държава. Младите хора са бъдещето на нашата нация. Нека да положат всичко от себе си за своето усъвършенстване. Да бъдат вярващи човеци, да познаят Христос, искрено им го пожелавам. На нашите събратя свещенослужители освен здраве им благопожелаваме да имат добро служение, искрено, безкористно. Да усещат радостта от него. Да положат добро старание за организирането на неделните училища. Ако ги няма, да ги открият. Да служат искрено светата Литургия, да бъдат подготвени за нея. Да имат търпение и да не се отчайват! И нещо последно, което се отнася за всички. Ако все пак човешката немощ надмогва в определени моменти, да не забравят че Божията сила в немощ се познава. Ние много пъти цитираме този израз, но не го прилагаме в живота. Забравяме за него. На всички го казваме, а ние не го прилагаме. Трябва да го направим, защото Христос е нашата Надежда, нашата Проповед, нашата Истина и Живот, нашият Хляб, нашата слава Божия, нашето Възкресение. Нашият път е Христос. Ние нямаме друга възможност и не трябва да се връщаме назад. Имаме Него. Всеки се е постарал да Го познае, до колкото има желание да отвори сърцето си. На тези, които не са го опознали искрено им желая да Го познаят! Бог да помага на всички със своята благодат.

 

Интервю на Габриела Гаврилова и екипа на Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“ – Варна

Какво знаеш за Христос, млади човече?

Февруари 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Млади човече, днес дойде времето да чуеш гласа, който те зове. Гласа, който ти още не си чувал – или може би си чувал, но не си разбрал и не си послушал. Това е гласът на Иисус. Млади мой приятелю, не се учудвай и остави недоверчивата усмивка. Гласът, който те зове, не е глас на мъртвец, а на Възкръсналия. Той ти отправя зов не от миналите векове, а от дълбините на твоето собствено сърце.

Думите, произнесени и написани тук, се пазят в непознатите за теб дълбини на твоето сърце. Може би си изпитвал срам или страх да се потопиш в самия себе си и да ги откриеш. Мислил си, че в теб се таи нещо животинско, че дълбоко в теб са погребани инстинкти, от които въстават ужасните таласъми на страстите и не си съзрял ангелския лик в себе си – но ти си ангел.

Ако досега никой не ти е говорил за това – сега ти го възвестява Иисус, и свидетелството Му е истинско, защото никой никога не е успял да Го уличи в лъжа.

Какво знаеш за Христос, млади човече? Ако всичко, което знаеш е само онова, което си научил в училище на уроците по атеизъм, то ти си бил лишен от истината чрез зловерие – лишен от Истината, Която може да те направи свободен.

Какво знаеш за Христовата Църква? Ако всички твои знания за нея се свеждат до учението на Джордано Бруно, за което са ти говорили на лекциите по т.нар. научен атеизъм, то ти, по безчовечен начин, си бил лишен от светлината на истинското просвещение, лишен си бил от духовното сияние, което е гарант за твоята човешка свобода.

Къде си чувал, приятелю, такива думи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44)? Ако никога не си ги чувал, кой и с какво право е посмял да ги забрани? Кой не е допуснал да узнаеш, че има по-добър път, по-пряк и прост от този, по който сега блуждаеш? Кой ти е закрил очите, за да не можеш да видиш чудната Светлина на Любовта, проповядваща със слово и дело, и със самия свой живот, с любовта си, стигаща дори до смърт?

Виждам те на улицата, приятелю, млад и красив, но ненадейно всичко в теб се променя, лицето ти се изкривява, инстинктите изригват навън, като необуздана стихия, преобръщайки цялото ти същество и ти ставаш жесток. Къде си се научил на жестокост? От кого? Аз съм виждал твоята кротка майка с насълзените очи, виждал съм лицето на баща ти, вкаменено от болката на съжалението и знам, че не от тях си се научил на това. Тогава откъде? Наклони ухото си и чуй призива на Иисус, призива на Неговата Църква.

В света за твоята безразсъдна жестокост те очакват съдилища и затвори, където душата ти може да бъде окончателно унищожена. Гледах те с болка да стоиш пред съда, където твоите постъпки се откриваха в ужасяващи размери. Виждал съм те изплашен или циничен, или безстрашен – и всички това ми говореше колко близо си до ръба на пропастта; и аз запитах сам себе си още веднъж: кой е виновен за твоето падение?

Ела в Христовата Църква! Само тук ще намериш облекчение за своята метежна душа; само тук ще се почувстваш уверен, защото само в Църквата ще чуеш гласа на Иисус, Който с кротост ти казва: „Синко, прощават ти се греховете, защото много си претърпял. Ето, ти оздравя; не греши вече…” (срав. Иоан 5:14). Никой и никога не се е обръщал към теб с такива думи, но ето – сега ги чуваш.

Говорили са ти непрекъснато за класова ненавист, за политическа ненавист, за ненавист и само за ненавист. Думата „любов” ти е била чужда, но днес Христовата Църква те призовава към по-добър път – пътят на любовта.

До този момент ти си бил роб на своите инстинкти, тялото ти е било само инструмент, с помощта на който те са се проявявали. А сега можеш да чуеш гласа на Иисус, Който говори с устата на Своя апостол: „Нима не знаеш, че ти си храм Божий и в теб обитава Божият Дух” (срав. 1 Кор. 6:19). Казвали са ти, че произхождаш от маймуната, че си животно, което трябва да бъде дресирано. Но сега ще узнаеш нещо изумително – ти си храм Божий и в тебе обитава Божият Дух. Ти отново си призван към своето метафизическо достойнство; ти си издигнат там, откъдето твоето погрешно възпитание те е низвергнало – от твоето свещено служение да бъдеш храм, в който пребивава Бог. Ние те призоваваме към чистота.

Ако все още не си забравил думата „невинност”, ако в теб все още са останали трошици от непорочното детство, няма да можеш да се противиш на този призив. Ела в Христовата Църква! Ела и открий, че все още съществуват невинност и чистота, че има кротост и има любов. Ти ще узнаеш смисъла на своето съществуване в света, ще узнаеш каква е целта на нашия живот. За свое учудване ще научиш, че животът ни не завършва със смърт, а с възкресение; че съществуванието ни е насочено към Христос и че нашият свят не е мигновение, лишено от всякакъв смисъл, в което господства нищото. Ще намериш надежда и тя ще те неправи силен. Ще придобиеш вяра и тя ще те спаси. Ще имаш любов и любовта ще те направи добър.

Това, мой млади приятелю, е първото слово, което Иисус отправя към теб през суматохата на света, през дебрите на страстите, с които никой не те е учил да се бориш, през юношеските мечтания, които все още те вълнуват от време на време. Иисус те търси, Иисус те намери!

 

 

  Слово, произнесено в сряда на Сирната седмица, 8 март 1978 г. 

 

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Защо не ходя на църква

Февруари 11, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Защо не ходя на църква (не се мия)

На един свещеник му омръзнало да слуша обясненията на хората, защо не ходят на църква. Затова по аналогия съставил списък с „Десет причини, поради които не се … мия“.

1. Защото, когато бях малък, ме караха насила да се мия.


2. Тези, които се мият, са лицемери. Мислят, че са по-чисти от другите.


3. Не мога да реша, кой сапун е по-хубав.


4. Някога се миех, но после ми омръзна.


5. Мия се само на големи празници – на Коледа и на Великден.


6. Никой от моите приятели не се мие.


7. Ще започна да се мия, когато стана стар и мръсен.


8. Нямам излишно време за миене.


9. През зимата водата е прекалено студена, а през лятото – прекалено топла.


10. Не желая на мой гръб да печелят производителите на сапун.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания), изд. Фондация „Покров Богородичен“, 2015

Грис халва с бадеми

Февруари 8, 2019 in Видео, Начална страница





Изповедта – рискова зона за пастира

Февруари 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.

Сянката на здравото съмнение

На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.

Без подробности

По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.

Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.

Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.

Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.

Истерията пречи на покаянието

Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.

Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.

Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.

Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника

Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.

Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.

Двойна отговорност за уплахата

Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.

Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.

Кредитът на доверие

Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.

Забранените въпроси

Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.

Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.

Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.

Кръстосаните изповеди

Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.

Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.

Небрежността – постоянна заплаха за вярващия

Февруари 6, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Йосиф Исихаст – поучения

 

Небрежността носи със себе си страшна заплаха за нашия живот. Тя много пъти ми е причинявала вреда и аз винаги съм я считал за нашия най-непримирим враг. Стремежът на стареца да ни предпази от този неприятел и богатият му опит за коварните и сложни прийоми, чрез които той омотава и улавя жертвите си, ни принуждава да споменем и за него.


На езика на отците той се нарича униние, а също – небрежност и нерадение. Всички тези думи обозначават едно и също – смърт на душата. Няма да привеждаме тук светоотечески определения на това гибелно зло. Ще кажем само, че то влиза в числото на осемте греховни страсти като една от главните злини. Ще приведем само няколко примера от опита на стареца, които могат да бъдат особено полезни за хората от нашето поколение.


На нашите въпроси за това, коя е главната причина, поради която човек не достига до духовната си цел, старецът отговаряше, че това е небрежността. Веднъж го попитах: “А защо отците казват, че причина за това е тщеславието?” Той отговори: “Да, и то враждува против нас, но не с всички, а само против тези, които е успяло да прелъсти, и при това – малцина, защото тщеславието разпилява вече събраните съкровища, а небрежността не позволява на човека даже и да ги събере.”


Небрежността е подобна на суша, поради която не може да израсне никакво растение. Тщеславието вреди на принеслите плод, на преуспелите, а небрежността причинява вреда на всички, тъй като пречи и на желаещите да тръгнат по пътя, и тръгналите спира, и на незнаещите не позволява да се научават, на заблудилите се пречи да се обърнат, на падналите не позволява да се изправят. И изобщо, небрежността е гибел за всички, които са пленени от нея.


Прикривайки се зад предлога на естествените потребности и трудностите на подвига, този измамник – унинието – спечелва доверието ни и като добър водач ни отвежда и предава на себелюбието, нашия главен враг. Само мъжествената душа, след като положи за основа вярата и надеждата на Бога, може да отрази неговите посегателства; в противен случай невежият с мъка се избавя от неговите мрежи. Унинието особено мъчи живеещите в уединение и избягващите спазването на определен ред в живота, а на намиращите се в послушание и на изпълняващите някакво служение то няма сили да навреди.


Източник на унинието са загубата на надежда, малодушието и отдалечаването на благодатта за дълго време. Началото му лежи в снизхождението към своята уж болест или немощ, а негов край е пълното неверие, безсрамие и неблагодарност. При уединените безмълвници унинието започва с пропускане на правилото и с нарушаване на устава на живот и се засилва, ако своевременно не му бъде обърнато внимание. А за тези, които живеят в обществото на много братя, негово начало стават празнословието и осъждането.”


За изцеление от унинието старецът ни съветваше да размишляваме на есхатологични теми, обръщайки се към противоположни предмети: въздаянието на праведниците и наказанието на грешниците, Небесното Царство и адските мъчения, и да си спомняме житията на подвижниците. Благодатни средства против унинието са молитвата, сълзите и вярата. Освен това, приснопаметният старец привеждаше много примери от живота на предишни подвижници, които са били увлечени от небрежността и са загубили духовното преуспяване, придобито с голяма ревност и трудолюбие. Старецът казваше: “Според мен и другите страсти, на които се поддават подвижниците, са следствие от небрежността, тъй като тя, разединявайки вниманието, отваря входа на сродните ѝ и свързаните с нея страсти и те поробват човека.” За да ни подбуди, той използваше следния призив: “Не бъдете небрежни, деца, за да не попаднете в ръцете на разбойниците.” Даже и суетните занимания считаше за проява на небрежност, тъй като смяташе, че и те могат да станат причина за такова пленяване. Защото и при Давид е казано: Той не ще даде да се поклати ногата ти; няма да задреме Оня, Който те пази (Пс. 120:3), и още: Ако не бе Твоят закон утеха за мене, аз бих погинал в неволята си (Пс. 118:92).


из книгата: „Старецът Йосиф Исихаст – Живот, подвизи, учение“

Ние сме икони на Христос в света

Февруари 5, 2019 in Начална страница, Сладкарница

Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

Преди да се спусне завесата

Февруари 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница


На съвременното човечество изкуствено му се натрапва един ускорен темп на живот и излишно многогрижие. По тази причина по-голямата част от него прекарва живота си в напразни усилия, тотално объркано, като губи способността си да мисли правилно. И в много случаи само мисълта за смъртта може да помогне на човека как да подреди приоритетите си.

В това отношение като особено поучителни могат да се посочат думите на умиращия милиардер Стивън Джобс: „Аз успях да достигна върха на световния бизнес-успех. Мнозина дори смятат, че моят живот може да се определи като олицетворение на успеха.

Но в настоящия момент аз лежа на болничното легло и си припомням целия мой изминал живот. Сега разбирам, че онова богатство и признание, с които толкова се гордеех, вече са изгубили своето предишно значение пред лицето на надвисналата смърт.

Когато гледам в тъмнината зелената светлина на животоспасяващия апарат и чувам механичния звук, чувствам приближаващата смърт и Божието дихание. Сега, когато съвсем не ми липсват пари, е най-подходящото време да помисля за съвършено различните неща от живота, които нямат връзка с богатството…

В живота има къде по-важни неща. Може би, за някои това е просто отношение, а за други – изкуство или детски мечти…

Постоянната гонитба на богатството превръща човека в марионетка. Това се случи и с мен. Бог ни е надарил с чувства, така че да можем да споделим любовта си с ближния ни.

Всичкото богатство, което натрупах през живота си, аз не мога да отнеса със себе си. Мога да взема със себе си само спомените, свързани с любовта. Ето го истинското богатство, което трябва да ме съпътства, да върви с мен навсякъде, да ми дава сили да вървя напред.

Любовта е способна да преодолее огромни разстояния. В живота не съществуват някакви граници. Достигайте висотите, които искате да достигнете. Отивайте там, където ви тегли сърцето. Всичко е във вашите ръце.

Ако разполагате с пари, можете да наемете куп народ, който да ви вози, да върши работата ви вкъщи или на работното ви място. Но никой не може да вземе вашата болка върху себе си.

Материалните вещи, които все още не притежаваме, винаги могат да се открият, заработят, доставят. Но има само едно нещо, което не може да се намери, ако си го загубил. Животът.

Няма значение на колко години сте сега и какво сте придобили. За всички нас ще дойде денят, в който завесата ще се спусне…

Вашето съкровище е любовта ви към семейството, към възлюбения ви, близките, приятелите…

Бъдете внимателни към себе си. Грижете се за другите“.

Може много да се спори върху авторството на тези думи, но усещането на умиращия човек е предадено вярно.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

Лимасолска митрополия – 1 част

Февруари 1, 2019 in Видео, Начална страница





Две случки от живота на епископ Инокентий Херсонски

Януари 31, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Това име (Инокентий) било дадено на бъдещия смирен епископ не случайно, а в памет на светия архиерей на Сибир Инокентий Иркутски. От Сибир възсиял и този Инокентий. Той произхождал от благочестивото свещеническо семейство Солотчини от Рязанска губерния. По-късно те се преселили в Томска губерния и бъдещият епископ завършил там Духовна семинария, а след това постъпил в Санкт-Петербургската академия. Почти винаги постъпилите в нея завършват успешно четиригодишния курс, но неочаквано, Солотчин, след две години обучение, подал прошение за уволнение. Веднага след това помолил Томския архиерей да го зачисли към Алтайската мисия за просвещение на сибирските езичници като сътрудник.

Тази мисия се състояла от няколко стана, във всеки от които се трудели по няколко души. В един такъв постъпил и Солотчин, постриган вече за монах с името Инокентий. Първоначално бил послушник, а след това станал и ръководител на стана. Мисионерското служение не било леко: езичниците се отнасяли към мисионерите враждебно, условията на живот били физически трудни, понякога не можели да си набавят дори хляб, климатът бил суров, а най-много вредял на светото дело „ангелът сатанин”, за който пише ап. Павел.

Цялата история на християнската мисия, от времената на Деяния апостолски, е кръстно дело сред борби, гонения, мъчения, убийства, ненавист от страна на Христовите врагове. А начело на всичко това е дяволът. Но силата Божия надделявала и вълните на Църквата се прехвърляли над всички препятствия и се носели все по-далеч и по-далеч, до краищата на света. Сам Бог помагал на проповедниците – и със слово, и с чудеса.

Така било и в Алтайската мисия.

Веднъж станът на о. Инокентий се установил в покрайнините на някакво езическо селце. Мисионерите нямали храна. Самият отец-началник тръгнал с един чувал да попроси от жителите поне малко брашно или хляб. Първият човек, у когото похлопал, се оправдал с бедността си и го препратил към богатия шаман. Отец Инокентий отишъл при шамана, просейки хляб „заради Христа”. Онзи го посрещнал недружелюбно, но си дал вид, че ще му даде брашно. Отишли при хамбара. Шаманът му казал да разтвори чувала и, като взел една шепа брашно, казал с насмешка:

– Ето ти, заради Христа!

Не се смутил Христовият ученик. Като се прекръстил усърдно, той паднал с благодарност в краката на шамана и му казал:

– Да те спаси Христос Господ за твоя дар!

Жрецът бил така поразен от смирението на монаха, че още там поискал да научи повече за християнската вяра и скоро, без дълги проповеди, приел кръщение заедно с цялото село.

***

В друго алтайско село трябвало да се извърши кръщение на един новообърнат. Приготвили голяма каца вода. Редом стоял и кръстникът, бивш езичник. Когато свещеникът започнал да чете молитвата, в която се измолва освещаването на водата „чрез слизането на Светия Дух”, кръстникът изплашено завикал, прекъсвайки свещеника:

– И с мен беше така! И с мен беше така!

Едва успели да го успокоят и да го накарат да замълчи. Какво се оказало? Когато свещеникът се молел за „слизането на Светия Дух”, този бивш езичник, а сега християнски кръстник, не мислейки за нищо и без да разбира дори думите на молитвата, изведнъж видял Божия Дух, Който се спуснал над кацата с вода във вид на огън, подобно на огъня на Петдесетница. И този огън се разтворил във водата. Тук съзерцателят на това чудо започнал да крещи.

За случилото се докладвали на архиерея, а той възложил на о. Инокентий да разследва това дело. О. Инокентий под клетва разпитал всички свидетели и всичко се потвърдило с несъмнена достоверност.

Да благодарим на Господа, че и до днес в Православната Църква се извършват Неговите чудеса!

Значи Светият Дух слиза и при всяко кръщение. Значи слиза и при освещаването на Богоявленската вода. Слава на Светия Дух, Господа Животворящия!

Източник: „Божии люди”, издателство „Отчий дом”, Москва, 1997

Смирението е идеалът на християнския живот

Януари 30, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Хората мислят за себе си, че са нещо, но човек е нищо. Владика Николай казва: Какво е човекът? „Една торба смрадливо месо и нищо повече“. Нищо. Многознайко. Не разбира, че е оръдие… в ръцете на падналите духове.


Господ прави с нас каквото иска, но ни е дал поле за действие, където можем да мислим и да се определяме дали желаем доброто, или не. Духовете са паднали още преди сътворението на човека. Не са запазили своето състояние. Човекът е създаден в края на творението, последен, за да е негов венец, и господарува над материалния свят.


Материалният свят – космосът, не е бил в такова положение. След грехопадението е станал груб и тленен. Но въпреки че е такъв, светът има своята красота…


Нашите прародители са били безсмъртни. Не са зависели от времето и пространството, както сега зависим ние. Движели са се като мисълта… След падението всичко се разрушило. Бог, Който целият е Любов, знаел, че разумните същества няма да могат да запазят своето състояние и им дал времето от Сътворението до Страшния Съд да се опомнят и върнат в лоното на своя Родител. Да се съединят с абсолютното Добро и абсолютната Любов.


Но ето, на хората им харесва повече злото, отколкото доброто. Паднала природа! По-лесно е да се мисли за злото, отколкото за доброто, но в злите помисли няма мир и покой. Колко голямо е нашето падение! Страшно! Не можем да дойдем на себе си, не можем да направим нищо за себе си. Въобще нямаме съзнание за това колко ни тероризират умните сили. Смятаме, че това са наши мисли. Мъчат ни завист, злоба, ненавист. Тирания на тираниите! Душата не иска това, но не може да се освободи. От малка е навикнала и злото е пуснало дълбок корен в нея. Необходимо е да се изхвърли всичко това. Трябва да се превърнеш в любов. Да бъдеш абсолютно мирен и тих. Но това не е лесно, страшно е човешкото падение!


Човек не може без Божията помощ

Човек не може без Божията помощ. Твърдоглавият човек си мисли, че знае нещо. А всичко наоколо е тайна Божия. Дори за себе си сме тайна. Не знаем какво сме, откъде сме дошли, къде отиваме? Що за същество е това, което мисли, движи се и говори. Прави нещо, но само не знае как. Каква тайна е това? Как работят вътрешните му органи без негова воля, и то съвършено? Със своите помисли човек разрушава всичко.


- Болестите идват от греха?

- Причината за болестите са в мислените падения. Всичко е от мисълта. Обикновено ние имаме и добри, и зли помисли. С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е животът. Духът се храни от мислите, а тялото – с физическа храна.


- Съществуват ли наши мисли и мисли, които ни се внушават отвън?

- От всички страни ни се внушават помисли. Ние живеем сред мисловни вълни. Ако можехме да ги видим, щеше да ни се открие страшна мрежа. Всеки от нас има в себе си „радио-приемник“. Човекът е много по-прецизен „приемник“ от радиостанцията и телевизора, само че функциите на ума му са повредени. Колко прецизно и възвишено битие е човекът! Но ние не можем да ценим това. Не успяваме да се включим към Извора на живота, за да чувстваме радост. Врагът постоянно ни подмята помисли. На свети Антоний Господ открил мислената мрежа, която ни обкръжава. Виждайки я, той въздъхнал: „Господи, кой може да избегне това?“. Чул глас: „Само смирените и кротките“. Тях дори не ги докосва. Смирените и кротките са причастни само на мира и тишината.


из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

 

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Ръцете на молещия се

Януари 28, 2019 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.

Ще бъда ли спасен?

Януари 25, 2019 in Видео, Начална страница





Свободния човек

Януари 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

По-голямата част от съвременните хора упорито се стремят към свобода. Но стремежът им е само на думи. Защото човекът сам предава себе си в плен на различни зависимости.

Говорейки за свободата, мнозина я разбират по различен начин. Едни мечтаят да имат свободен работен график, за да планират своето време и да се разпореждат с него така, както на тях им се вижда най-добре. Други искат по-малко да са потопени в рутината на домакинската работа и за това купуват разнообразна техника, търсят възможност да наемат някого, който да я върши или се стараят частично или изцяло да я прехвърлят върху раменете на своите близки.

Мнозина в наши дни възприемат свободата като възможност да говорят, постъпват и устройват живота си както им се иска. При това те твърде малко се съобразяват с интересите, чувствата, мненията на близките си, „забравяйки” за своите задължения по отношение на тях… Младежите и тийнейджърите се стремят да решават всичко сами, не желаейки някой да им нарежда как да живеят. Социално активните хора се борят за нови обществени и политически свободи. На някои хора би им се искало повече свобода дори в Църквата, и отново всеки разбира това по-своему.

Желанието за разширяване границите на свободата отдавна е станало общо. За съжаление то рядко се съпровожда с признаване и зачитане на правата на другите хора. Още по-рядко хората осъзнават, че свободата предполага отговорност. И съвсем рядко може да се срещне човек, който разбира, че сам доброволно се лишава от своята реална свобода като позволява на вредните навици да управляват живота му.

С течението на годините човек все повече се труди, размишлява, трупа опит, преодолява трудности и преживява вътрешни борби. Изправя се пред нови задачи, животът отново и отново изисква от него напрягане на силите, вземане на трудни решения, но всичко това му помага да се развие като уникална личност, обогатява палитрата на неговите спомени. Няма живот без радости, както и без проблеми. В някакъв момент, на някакъв етап от своята съдба младият човек допуска в своя живот цигарите, алкохола или други вещества, които предизвикват зависимост. Минава време и тази зависимост започва да ръководи човека и смисълът на живота се свежда до нейното удовлетворяване.

За каква свобода може да се говори, ако няколко дръпвания от цигарата определят настроението, емоциите, а ако няма възможност да пуши, човек вече не е в състояние да мисли за нищо друго освен за цигара? За каква свобода може да става дума, ако без алкохол или някаква енергизираща напитка не минава нито една вечер?

Човекът, обзет от вредни навици, не е свободен. Той е зависим от тютюна или алкохола много повече, отколкото признава сам пред себе си. Той не определя своя живот, а зависимостта от цигарите или алкохола го тегли след себе си. Както предупреждава свети Дмитрий Ростовски, светът и царуващите в него страсти ни обещават злато, а дават блато – мочурливо, блатисто, смъртно опасно тресавище.

Всички вредни зависимости рушат здравето, отнемат години живот, заставят ни напразно да губим времето и парите си. Те разрушават човешката личност, лишават човека от множество възможности. Те са коварни: отначало заставят човека да вярва, че във всеки момент може да спре и да ги остави, създават илюзията, че няма никакъв проблем, а след това – че вече нищо не може да се направи, че вече не можеш да минеш без никотина, без алкохола или без друг греховен навик, че не ти остава нищо друго, освен да се примириш с тях и да ги влачиш до гроба. И едното и другото е лъжа, но падналият в пагубна зависимост човек често не вижда това.

Зависимостта от алкохола или тютюнопушенето не само владее човека, но неизбежно влияе върху живота на околните, особено на близките му. Димът и мирисът на цигари често са неприятни за другите хора и със сигурност не влияят благотворно на здравето им. Общуването с пиян човек едва ли доставя удоволствие на някого. Още по жалко е за децата, чиито родители пият, за възрастните хора, които трябва да понасят пиянските изстъпления на вече големите си деца, за жените и мъжете, чийто ден рядко минава без скандали, устроени от техните съпрузи-алкохолици, за съседите, търпящи безобразните сцени в изпълнение на живеещите край тях пияници.

Всички те са се оказали заложници на чуждата зависимост, на която човек е позволил да се разпорежда не само със собствения му живот, но и в някаква степен и със съдбата на неговите роднини и познати.

Човек не трябва да става роб на греховни зависимости. Той е свободен от тях, когато идва на този свят, и също така свободен трябва да си остане. Апостол Павел ни увещава: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго” (Гал. 5:1).

Тази свобода трябва да се цени повече от всичко, да се пази като Божи дар, понеже на всички нас ни предстои да даваме отговор пред Господа. И не вредните навици трябва да определят живота ни, а самите ние, с помощта на паметта за Бога; не грехът трябва да ни управлява, а Христовата благодат.

 

 

Източник: Православие ру

 

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

Откраднатата нежност

Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети


Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов