Да даваш от сърце

Януари 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Любовта, с която даваме нещо на своя ближен, е по-важна, отколкото да му дадем каквото и да е.

 

Спомням си от моя живот един случай. Когато някога преподавах в руската гимназия в Париж при нас имаше един много строг и суров преподавател, необщителен и винаги усамотен, когото ние не разбирахме. И един ден децата го наблюдаваха как той върви по улицата към училището. Видяха и просяка, който стоеше там да протяга ръка. Мнозина минаваха покрай просяка, а някои даже му подхвърляха по някоя монета, а учителят се спрял, свалил шапката си пред просяка и му казал нещо. Просякът скочил, прегърнал го и го целунал. И този строг, намръщен учител продължил напред към училището. Там децата го обиколили и с любопитство го попитали: „Кой е този – ваш роднина ли е? познат? близък? приятел?” – „Не”. – „Защо свалихте шапката си пред него? Защо той скочи и ви прегърна, въпреки че, вие нищо не му дадохте?…”

 

И преподавателят обяснил, че вървял пеша от другия край на града към училището, тъй като нямал пари за път, и когато видял просяка, си помислил: „Ако мина покрай него, той ще помисли – ето още един човек, на когото му е все едно, дали съм жив или мъртъв, ще оцелея или не.“ И затова свалил шапката си пред бедняка, за да му покаже, че те са равни: че този не е просяк, а онзи дарител, че той е човек срещу човек, и му поискал прошка, за това, че не може да му даде нищо.

 

По-късно разговарях с този просяк и той ми каза, че през целия си живот не е получавал толкова много от никого, както от онзи беден минувач, който успял да види в него човек, и да му го докаже.

 

Нека помислим за това, какво значи да обичаме нашия ближен. Това не значи да даваш от излишъка си, а означава да даваш от сърце. От сърце, понякога една усмивка, стисната ръка, или най-малкото материално, което можем да дадем, така можем да съживим нечий живот, надежда, радост в другия човек. И ако постъпваме така, изведнъж може да се окаже, че сме били на мястото на Христос, че сме изпълнили това, което би изпълнил Христос на наше място: да възлюби Своя ближен както Себе Си.

 

 

Източник: https://vk.com/prosti

Въведение от слова на стареца

Януари 24, 2020 in Видео, Начална страница




Източник: Богоявление – новосъздаден youtube канал, в който ежедневно се публикуват аудио записи на духовна литература. Представеният тук откъс е от книгата “С болка и любов за съвременния човек: Слова Том 1″.

Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia

Свети Панагис Басиас

Януари 22, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Свети Панагис Басиас живял в Кефалония през 19 век и е канонизиран от Православната Църква на 7 септември 1986 г.

Роден е през 1801 г. в Ликсури, където прекарал по-голямата част от живота си. Първоначално работил като учител, но не можел да понесе английското господство, напуснал работа и станал монах в манастира „Света Богородица Влахернска”, на остров Диас. Връщайки се оттам, бива ръкоположен за свещеник и се посвещава на Църквата.

Св. Панагис служи повече от 50 години в храма „Св. Спиридон” в Ликсури, където приемал всяка страдаща и смутена душа, която търсила неговия съвет и утеха. Раздал своето имущество на бедните, на тези, които имали нужда и помогнал на народа с всички сили. Историите с чудеса на свети Панагис, с неговата прозорливост и проницателност остават живи в паметта на жителите на о-в Кефалония, които винаги говорят с голяма любов за светеца.

„Хитонът” на свети Панагис е изложен в църковния музей в Кефалония, в манастира „Св. ап. Андрей” Милапидиас. Паметта му се отбелязва всяка година на 7 юни, а в Ликсури се организират тридневни тържества.


***


Един месар отишъл в кошарата на един овчар и купил агнета. Нарочно без да ги претегли отделил две агнета, без овчарят да го усети. Когато се върнал в Ликсури, папа-Панагис дошъл и казал на месаря:

- Вземи това и това агне! – и му посочил откраднатите.

Месарят се изумил. Наредил му да ги заколи, да раздаде месото безплатно на бедните, защото не ги претеглил, нито ги платил, и не му принадлежали. Месарят признал кражбата и направил каквото му казал.


***


Митрополитът (вероятно Спиридон Кондомихалос) от вечерта се подготвял да отиде на другия ден в Ликсури да се срещне с папа-Панагис, да разговаря с него и да се изповяда. Казал на своя придружител рано сутрина да бъде в митрополията, защото ще отидат някъде без да му каже къде. Минала нощта. Малко преди да съмне се почукало на вратата на митрополията и се появил свещеникът Панагис Басиас. Поклонил се на архиерея и му казал:

- Ето, дойдох. Не е правилно архиерей да отива при свещеника, а свещеникът при архиерея. За какво съм ти нужен?


***


Известен проповедник с големи познания и красноречие, но и с егоизъм, посетил Ликсури, за да се срещне, да се запознае и да се изповяда при свети Панагис. Отишъл в манастира «Св. Спиридон», в Плати Яло. Малко преди проповедникът да стигне в манастира, папа-Панагис тръгнал от килията си и се отправил към манастира Кехрионос. Потърсил го, но му казали, че току-що излязал. Наистина, видял го да върви и го последвал. Стигнал до Кехриона, но не спрял там, а продължил нагоре. Проповедникът го следвал, ускорявайки крачка, но не можел да го стигне. Изморен и сломен му извикал:

- Геронда, искам да те видя и да поговорим!

Светецът се обърнал и му казал:

- Върви, върви да служиш и да проповядваш Божието слово със смирение! – и продължил по пътя си.
Проповедникът, без да може да го следва, се върнал поучен. Думите на духовника станали негово спасение.


***


Госпожа Ники Юландри разказва:

Баща ми Мина Кефалас е син на Андрей и Мариана, от рода Кацаитис и е роден в Ликсури. Папа-Панагис бе близък приятел на семейството, което често посещавал. Баба имаше две дъщери и желанието й бе да придобие и синове. Когато при едно посещение папа-Панагис научил, че очаква чедо, благословил корема й и казал имената: Мина, Виктор, Викентий. Наистина родила мъжка рожба, която кръстила Герасим; но не след дълго детето починало. Папа-Панагис й казал, че не послушала думите му, но я утешил, че ще роди отново момче, благословил корема й, повтаряйки трите имена. Тъй като тези имена не съществували в семейството, те не обърнали внимание. Но по-късно Мариана си спомнила, че в техния семеен иконостас в Аргостоли имало една икона на тримата светци, която й били донесли от Константинопол. Тогава я поискала от родителите си и я донесли в Ликсури. Не след дълго родила син, който папа-Панагис кръстил Мина, след това родила Виктор и Викентий. Оттогава тази икона се смята за чудотворна и на всеки 11 ноември се поставя в църквата за поклонение. Тази икона имаме сега в дома ни.


***


Баща ми и братята ми имаха дълбоко уважение към личността на техния кръстник папа-Панагис. Така той ни беше предал неговото убеждение, че се касае за светец. През детските му години се свърза тясно с него. Разказваше ни, че го упражнявал в благотворителността с думи и с дела. Бил още малък, когато на една разходка с него папа-Панагис го подбуждал да даде единствената монета, която имал в джоба си на преминаващ бедняк. Когато се върнали у дома, баща ми намерил в другия си джоб друга монета, много по-голяма от предишната. Така светецът го поучавал постоянно на благотворителност, доброта, безкористие. Тези чудеса се повтаряли често, при всяко посещение на светия човек в бащината ни къща.

Дядо ми имаше син, който живееше в Одисос, на име Герасим. Той отдавна не беше писал, защото бе натоварен с работа и родителите му се тревожили много. В църква, където седял на стасидия близо до псалтите, бил тъжен, мислейки какво става със сина му. В онзи момент влязъл в църквата свети папа-Панагис, държейки в дясната си ръка къс босилек, с който ударил леко по челото дядо ми, казвайки: „Писмо, писмо, на първи октомври“. Когато дядо ми чул това, се зарадвал много, защото го уважавал. Отишъл у дома и го казал на жена си, която не вярвала много. Станало първи октомври, дядо ходил много пъти до пощата, но нямало писмо. Хапнали вечерта и баба му се подигравала. В десет часа обаче се почукало силно на вратата. Бил К. Склавос, който идвал от Одисос с писмо от Герасим! Това било, и баба повярвала на папа-Панагис.


***


Свети Панагис веднъж служил в храма на Света Богородица в Типалдата. Една нощ болен човек от Хавдата искал да се причасти и негов роднина тръгнал да вземе светеца. По пътя срещнал светеца да държи в ръце Светите Дарове и да отива при болния. Роднината се удивил откъде знаел.


***


Дете на име Атанасий, на 14 години, една сутрин тръгнало да отиде да се поклони на свети Панагис и да поиска благословението му, за да пътува в Русия. Стигнал в стаята на папа-Панагис, поздравил го, казал му за пътуването и помолил да му даде благословение. В стаята имало една маса с купчина грозде с различни цветове върху нея. В момента, в който Атанасий си тръгвал, папа-Панагис грабнал с ръка един тъмен грозд и му го дал. Атанасий бил малък, не можел да разбере защо му дал тъмното грозде. Отишъл в Русия, останал известно време и след това отишъл в Света Гора и станал монах. Когато станал на 21 години, станал дякон в Иверския манастир, където се отличил с много благодатни дарове. Тогаа разбрал пророческата постъпка на папа-Панагис.


***


Евантия Пасхали била момиче, посветено на Бога. Папа-Панагис я извикал и ходели заедно в Лепеда. Когато родителите й научили, че ще става монахиня, й казали: да станеш, след като го искаш, но да отидеш в «Свети Герасим». Приготвили я и стигнала до Франгата с дрехите й в една каруца. Тогава се появил светецът и й казал: “В Лепеда игуменка”. Върнала се, отишла в (манастира) Лепеда, станала монахиня, приела името Антими и станала игуменката в течение на много години.


***


Евангелос Андзулатос с Герасим Скафидас отивали в Ликсури. По пътя срещнали папа-Панагис и отишли да му се поклонят. Светецът оставил Евангелос да му се поклони, но Герасим – не. Герасим признал, че наистина не трябвало да се поклони, защото бил нечист от грехове.

 

***

Някой си магазинер от Ликсури, Александър Парисис бил закупил яйца и ги продавал. Светият папа-Панагис дошъл в магазина му, сложил в кърпата си 10 яйца, взел ги и ги хвърлил навън. Тогава Александър му казал:

- Защо ги хвърли?

А светецът му казал:

- Те не са твои, не ги плати.


***


Андреас Мегалогенис, баща на монахиня Агатия, работил с Яковатите и когато строели къщата, извикали светия свещеник да направи Водосвет при полагане на основите. След като приключил с Водосвета, светецът им казал: голяма къща, стабилна къща, но английска. Никой не разбрал какво ще рече това. Яковатите били четирима братя и само единият имал дъщеря, на име Екатерина. Тя се омъжила за англичанина Тул. Следователно къщата станала английска.


***


Благочестивият и приснопаметен Николай Паксипулос от Аргостолион посетил св. Панагис, за да вземе благословение да стане свещеник, какъвто бил неговият копнеж. Когато стигнал в килията му, се поклонил и преди да каже нещо, папа-Панагис му дал калимавката си и му наредил да я скъса. Пактсинопулос се поколебал. Папа-Панагис настоявал и Паксипопулос скъсал на парчета калимавката на папа-Панагис. След това го благословил без нищо да каже.
След години, докато се стремял да стане свещеник, митрополитът му съобщил, че някакъв нов закон го възпрепятствал да го ръкоположи. Тогава разбрал какво означава скъсването на калимавката.


***


Един ден една бедна майка отишла в къщата на Геруланос и помолила за малко ядене за децата си. Дали й продукти, но от яденето, което били сготвили, не й дали, защото чакали гости. След малко дошъл светецът, отправил се към кухнята, извадил чорапите си и ги хвърлил в яденето, казвайки изобличителни слова защо не са дали на майката ядене за децата й.


***


Спирос Мурелатос от Хавдата имал едно дете на 10 години, което страдало от епилепсия. Завел го при папа-Панагис, светецът го прекръстил и му казал: “Спиро, вземи детето, здраво е”. Анастасий живял 80 години без пристъпи.


***


Веднъж, когато светецът бил в килията си в Типалдата, една нощ сестра му го чула да вика и да моли: “Пресвета Богородице, помогни им!”. Това викал постоянно цяла нощ и на сутринта казал: “Слава Тебе, Боже, спасиха се!”. Сестра му не знаела какво да предположи. Но на сутринта научила, че един кораб извън Герогомбос (нос на о-в Кефалония) щял да потъне и по чудо избегнал корабокрушение. Тогава всички разбрали, че по молитвите на светеца корабът се спасил.


***


Един ден отидох в килията на о. Панагис с баща ми, за да ми прочете молитва против уроки, тъй като бях малко болен и баща ми предположи, че страдам поради уроки. Вместо молитва против уроки о. Панагис ми даде и се поклоних на една малка икона на Света Богородица и ми каза:

- Върви, нищо ти няма, Света Богородица ще те вземе с нея!

Това не бе нищо друго, освен знак, че ще отида в Света Гора и ще стана монах. И наистина така стана.

 

***


Докато било неделен ден и сестра му Мария приготвяла трапезата, за да обядват внезапно дошъл един беден човек и папа-Панагис му дал хляба, който щели да ядат. Не били изминали няколко минути и дошъл втори бедняк. И на него дал яденето. Тогава сестра му Мария казала:

- Ние сега какво ще ядем?

Той й отвърнал:

- Бог си знае!

И при тези думи влязъл слугата на едно богато семейство, носейки хляб и ядене за светеца!

- Не ти ли казах, Мария, че Бог си знае? – казал папа-Панагис.

 

След смъртта


След обретението на светите мощи на свети Панагис, благочестива госпожа от Канада помолила за филакто от мощите. Била го обещала на едно парализирано момиченце на 11 години. Наистина, блаженопочившата монахиня Агатоники от манастира Коронатос й пратила това, което искала. Веднага щом го взела, го занесла на парализираното момиче и й казала:

- Елени, помоли се на свети Панагис Басиас, който е чудотворец, който закрилял бедните, болните и нещастните; ти, която си като ангелче, да ти дари здравето!
Наистина, момичето се помолило и след това с дясната си ръка, която била парализирана, взела филактото и го целунала.
Тези, които го видели, възкликнали насълзени, защото видели чудото с парализираното момиче, което оздравяло!


Превод: Константин Константинов

Целта е да обикнем Бога

Януари 21, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Геронда, да преминем, моля, към една друга тема. Много монаси тук на Света Гора и другаде, чуваме, че виждат нетварната светлина, че имат тези божествени съзерцания и преживявания. Какво означава, отче Атанасие, нетварна светлина? Съответно ви моля да ни поговорите за познанието, което сте почерпили от светогорските отци, които са имали и имат това опитно преживяване.


Това е една огромна тема. Накратко бих могъл да кажа, че Света Гора е превъзходното място на нетварната светлина, след като тук през 14 век се водили големите исихастски борби за догматическото формулиране и обосноваване на църковното учение за нетварната светлина, в които начело бил проповедникът на светлината св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, чиято памет честваме във втората Неделя на Великия пост. Нетварната светлина, разбира се, не съществува като преживяване само на Света Гора. Съществува винаги като преживяване, от самото начало, когато Господ като Създател казал: „Да бъде светлина!” Това е една нетварна енергия на Бога (една от многото Негови енергии), чрез която нашият троичен Бог явява Своето присъствие. В Новия Завет имаме много богоявления, тоест проявления на нетварната светлина с връх на такова богоявленско събитие Преображение Господне на планината Тавор. Това събитие, като го тълкуват, всички свети отци казват, че е предначинание на светлината, която ще съществува в горния Йерусалим, както го описва св. евангелист Йоан в последните глави на Откровението. Казва, че някога няма да съществува слънце, няма да съществува земна светлина, а ще съществува тази Светлина на Христос. Участието в нея, в тази нетварна енергия на светлината, се локализира в житията на светците на Църквата. За малко светци се казва, че нямали участие и опит в светлината. Помня блаженопочившия свят старец о. Софроний, който ми беше казал, че като духовник, какъвто бе в миналото тук в манастирите – преди да замине за Франция и след това в Англия – знаел много старчета, които виждали нетварната светлина, но не разбирали, че това било нетварната светлина! Същото събитие констатираме и ние всекидневно. Съществуват изключително много монаси, но и миряни съм срещал в света, които виждат нетварната светлина, без при това да разбират, че това е нетварната светлина! Не могат да го изразят догматически; само опитно могат. Бих искал тук да подчертая, че за нас целта не е нетварната светлина.

Целта е да обикнем Бога, както казваше блаженопочившият старец Порфирий Кавсокаливит. Какво мислите, че ме попита първия път, когато го видях? Чуйте диалог…

- Отче Атанасие, кажи ми, ти защо стана монах?

- Ще помисля върху това, отче Порфирие, за да ви отговоря – му казах, за да внимавам какво ще кажа.

- Не мисли, защото аз ще ти кажа отговора – ме изпревари той. – Не ми казвай, че отиде, за да спасиш душата си, защото душата си я спасява и един мирянин в света. Ние станахме монаси, за да възлюбим Бога. Разбра ли? За да възлюбим Бога, бре! За да обикнем Бога. Това е нашата цел. Да възлюбим Бога. В това наше усилие, ако Бог ни даде опит от светлина, това е Негова работа. Ние не трябва да търсим такива неща, защото по някой път дяволът ни „подлага крак” и вместо да видим нетварна светлина, можем да видим други демонични „светлини” и да загубим и ума си и след това да изпаднем в прелест и да стигнем до състояние, където демоните да имат власт над нас. Ако Бог ни даде, нека ни даде! Да бъде благословено! Ако не ни даде, отново да бъде благословено! Неговото съкровище е светлината. Затова нашата цел не е нетварната светлина. Целта е да видим нетварната светлина в другия живот. В този временен живот, ако Бог ни даде, ще го приемем с предълбока благодарност. Няма да ни го даде? „Буди имя Господне благословено…”.

Във всеки случай срещнах твърде много случаи на добродетелни хора, които имаха опит от нетварната светлина, преживявания, които не можеха да опишат. Казваха характерно: „Както и да ти го кажем, не можем да ги изразим. Защото наистина в онзи час душата преминава в едно друго равнище, както св. ап. Павел бил грабнат в Рая и нямал думи да изрази преживяното, а чул неизречени думи!… По същия начин монахът, вярващият, който е в състояние на нетварната светлина, не може да го опише с човешки думи. Просто описателно може нещо да каже… Човек трябва да го преживее, за да го предаде. Той самият трябва да разбере, да вкуси сладостта на меда и след това да говори за меда”. Както казваше и папа Ефрем Катунакиотски, който имаше опит от нетварната светлина и от смирение го криеше: „Каквото и да каже някой, празни приказки ще казва! Ако не го видиш, не можеш да го опишеш!” Това е въпрос на дар от Бога. Когато иска Бог, го дава. Може да вършиш съвършена аскеза – с мярата, изискана от светоотеческата аскетика – и да нямаш този дар. Може отново да не стоиш на толкова голяма духовна висота, и да те посети нетварната светлина. Тези неща не влизат в схеми. Това е нещо, което зависи от Бога. Затова и аз молитвено желая от все сърце всички да я видим ако не тук, поне в царството небесно.


Да обобщим: това е едно сияние, отче, едно благоухание?

Не е само едно сияние, нито просто едно благоухание; и това е! Повече обаче е едно усещане за пълнота на живота в Христос. В онзи час, когато живееш това състояние, не можеш да го опишеш. Не е подвластно на категориите на човешката логика. Отнася се към духовната сфера и няма думи за описание. Само условно и образно този, който приема дара, може да даде някакви описания. Виждаш и самият ап. Павел стигнал до трето небе. Много е трудно да говори човек за тези неща. Въпреки това е несъмнен факт, че нетварната светлина се преживява. За да прибегнем отново към голямата съкровищница на нашето богословие: Бога влиза във връзка със света чрез Неговите нетварни енергии. Една от нетварните Му енергии е светлината. Когато Бог понякога влизал във връзка със свети хора – виждаме го в Св. Писание, но и в житията на светците – като изключително преживяване на тази тяхна връзка светците имали първоначално светлината. Тази светлина се описва изключително хубаво в последната книга на Новия Завет, Откровението. В нетварната светлина – като енергия – можем да участваме. В същността (на Бога) не можем. В енергиите участваме според мярата на нашето очистване, както казват отците. Тоест колкото повече човек очиства себе си от страстите, толкова повече зрителното поле на душата се отваря. Става бляскаво огледалото на душата, за да приема отблясък на Светия Дух чрез тази енергия на нетварната светлина. Разбира се, определени пъти има случаи, в които нетварната светлина озарява и грешници, но нямат тази енергия. Може да има същия произход, но енергиите са различни. Защото, както казват светите отци, св. Григорий Палама, тя е като манната от Стария Завет. Всички ядели същата храна – манна – тя обаче съобразно нуждите на всеки имала вкуса на месо или на мляко или на мед! Всеки съобразно неговия характер, желания, съобразно неговото естествено разположение, чувствал по съответен начин манната. Така и нетварната светлина има различни енергии. Когато в началото се появи, е като покана, за да започне човек живота по Христос. Тогава носи покаяние, носи умиление. Докато в последния стадий е това, което нарекохме по-рано, свещеното безмълвие, наслаждаването на Бога! Разбира се, всичко това, колкото и да се опитваме да го обясним, не става ясно, ако не се преживее. Ако не се случи „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”, в рамките на логиката е непонятно да се проумеят и да усвоят тези неща. Трябва да се подвизаваме, за да можем да станем причастни на нетварната светлина.

О. Ефрем, светият катунакски старец, с неговите литургични преживявания, на колко много неща ни поучи… В продължение на четири и повече десетилетия служеше св. Литургия всекидневно! Преживяванията му са щедри прояви на Божията благодат, на нетварната светлина, на светците и т. н. Това е едно друго измерение на аскезата. Живях заедно с о. Ефрем. Веднъж даже за тридесет и три дни бяхме заедно в болницата. Оттогава имах тясна връзка с него.
Струва си тук да ви оповестя молитвата, която папа-Ефрем беше отправил гласно, един път тук в Симонопетра. Записахме я и е следната:

„Боже, вечни, безначални, безкрайни, неизследими, умонепостижими, неизменни. Боже Утешителю, Душе на утехата, Душе на любовта, Душе на мира, Душе на сладостта, Душе на търпението, Душе на снизхождението, Душе на дълготърпението. Щедри и милостиви, дълготърпеливи и многомилостиви… Ние, Твоите грешни деца, в Твое име сме кръстени. Макар и да сме грешни, във всеки случай сме Твои деца. Молим Те, по молитвите на… прати лъч на Твоя божествен огън и ни изгори, запали ни! Дойди в душата ни и свий гнездо. Помогни ни, просветли ни да Те последваме, да Те утешим, да Ти благоугодим. За да можем един ден да се насладим и ние, грешните и неблагодарните човеци, на неизречените и неизказаните блага, които приготви Твоята бащинска любов, за нас, грешните и непотребни Твои раби. Защото възхваляемо и възпявано е Твоето име в безкрайните векове. Амин.”

Веднъж бях посетил блаженопочившия старец о. Юстин Попович. Помоли ме, помня, да му разкажа различни случаи – както става и сега – с тези отци, но и с други светогорци. От очите му започнаха да текат сълзи и както се прекръстваше, сам си казваше: „Грешни Юстине, мислиш и ти, че нещо правиш! Виж братята ти на Света Гора какво правят! Слава Богу! Слава Богу!” Трогнах се дълбоко. Бях казал няколко прости случаи, а не всичко, което знаех. Въпреки това светият старец се беше умилил и славословеше Бога, изобличавайки себе си в… нерадение!

Много от читателите навярно ще сметнат това за приказки; когато обаче го преживееш… Признавам, че и аз преди да ги преживея, се затруднявах донякъде да ги почувствам дълбоко в сърцето ми. Сега обаче и на петстотин парчета да ме нарежат, не мога да кажа, че не са истина, след като ги преживях! Този свят старец, както и старец Паисий, се отличаваха с тяхното смиреномъдрие, въпреки че бяха и са – и двамата – велики стълпове на нашето Православие и по-специално на светогорското монашество. И двамата смятаха себе си за големи грешници! Ако някой път свещеник направи нещо нередно, медиите го възпроизвеждат, правейки от мухата слон! Напротив, светците, именно защото са стигнали до такава святост и добродетел, смятат себе си за най-грешните и гледат другите като светци! Това е много характерно.


Вие говорите за светите старци, които или живеят още сред нас или принадлежат вече на тържествуващата Църква. Благодарим ви о всех и за вся. Моля сега да ни поговорите за светците, след като вие се занимавате специално с агиология и химнология. Нека конкретизираме. Кажете ни за честните мощи, които имате тук в Симонопетра и, слава Богу, много пъти имахме благословението да се поклоним на някои от тях.

В манастира ни светите мощи са и единствените наши реликви, защото Симонопетра три пътя претърпя пожар. Последният път през 1891 г. бе напълно изпепелен. Само стените останаха! Също така бяха спасени и светите мощи, защото отците сварили и ги хвърлили в щерната! Имаме свети мощи от 130 светци! От много светци имаме и две и три свещени частици. Сред тях имаме четири големи частици от Честното Дърво. Най-ценните свети мощи, които имаме и особено почитаме в манастира ни, е лявата ръка на мироносицата света Мария Магдалина, която е нетленна! Благоухае и от всички св. мощи тук на Света Гора всички поклонници чувстват, че ръката на светицата поддържа естествена температура на човешко тяло! Също така имаме честната глава на св. Павел Изповедник, патриарх Константинополски, десния крак на св. Кирик, тригодишният мъченик, част от честната глава на св. Модест, четири частици от св. Анна, частица от св. мощи на св. Пантелеймон, също така от св. Трифон, имаме честната глава на св. вмчк Сергий, който пострадал мъченически при Диоклетиан (дори е видим белегът от секирата на палача). Също така от света Варвара имаме частица от десния лакът и десния крак, които особено благоухаят; всички го усещат. Имаме от св. Елевтерий, от св. Харалампий, имаме дясната ръка на св. Евдокия Самарянката, имаме от св. Дионисий Закинтски лявата ръка от 1716 г. Тогава турците я отсекли и я… продали в Хиос и стигна тук. Имаме и други изключително много св. мощи и на по-нови светци, като св. Никодим Светогорец, св. Силуан, св. Герман Аляски, част от гръбначния стълб на св. Нектарий, св. Арсений Кападокийски. Изключително много св. мощи – близо 200 частици – от 130 светци. Всеки има неговата благодат. Да имаме тяхното благословение!


Сред тях не съм виждал на светия основател на манастира, на преп. Симон Мироточиви. Знаете ли дали съществуват и къде са честните му мощи?

Да, сега засягаш една друга тема. За съжаление манастирът ни три пъти бе разрушен от пожар. Така архивът ни се смали твърде много и жизнеописанието на св. Симон се съхрани в други кодекси (не на Симонопетра). Историческият ход на манастира ни бе прекъснат и знаем много малко за гроба и мироточенето на светеца. Блаженопочившият о. Порфирий, който посетих през 1987 г. и го попитах, ми каза: „Зная, детето ми, къде е гробът на свети Симон, но нямам благословение да говоря”.

Сега и ние до… ново нареждане, чакаме. Ако св. Симон даде благословение, добре; ако не даде, нека да бъде там, където и както е избрал – да „стъпваме” върху него вероятно – и да живее прославен на небето.


Позволете ми да продължа моя въпрос и молба. Моля да останем в агиологията и да ни поговорите за днешната ситуация на Света Гора. Несъмнено и в наши дни има светци. Имам предвид живи…

Всеки от нас пред Бога ще бъде съден, защото Бог знае дълбините на човеците. Във всеки случай е радостно, че наистина съществуват много скрити светци, както ми беше казал старецът Паисий. Съществуват – по мнението на светия старец – 50 живи светци в този момент на Света Гора! Вярвам го, констатирал съм го и освен това вярвам, че ще има повече, ако пресметнем и тези, които живеят в света, защото светостта, както я живее нашата Православна Църква, не обича да се показва. Обича много скришността, обича скришността, както казват отците. Под едно кърпено расо, под разрошените и веещите се коси, под едно рязко поведение на един пустинник, които ще срещнеш при първото си посещение, може да се крие едно голямо духовно съкровище, едно доброволно безумство. Слава Богу, имаме изключително много такива старчета!

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Първото просветление

Януари 17, 2020 in Видео, Начална страница





Не отлагай за утре

Януари 16, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Случва се, живеещите в обществото, понякога един други да се оскърбяват. Това става или от лукавството на спъвателя дявол, който като ненавижда любовта между нас, подстрекава ни да оскърбим ближния си, или от слабостта на нашата природа, или от невнимание, а често пъти и от навик. В такъв случай непременно е нужно примирение, и тъй ще се запази братолюбието. Мнозина като оскърбяват ближния си, нехаят за това, и тъй, отиват на църква и се молят. Но в какво опасно състояние се намират те, се вижда от следното: Който съгреши против човек, той съгрешава и против Бога, а който оскърби човека, той оскърбява и Самия Бог, понеже Бог е запретил да съгрешаваме против човека и да го оскърбяваме. И така човек като съгрешава против ближния си и като го оскърбява, съгрешава и оскърбява Бога, Който е заповядал да не правим това. Любовта към ближния е свързана с любовта към Бога. Когато се руши любовта към ближния, руши се и любовта към Бога: който не обича ближния си, той не обича и Бога. А от тук следва, че който иска да се примири с Бога и да има мир с Него, той трябва първом да се примири с ближният си, и тъй да пристъпва към Бога, да Му се моли и да проси от Него милост. А от това се вижда, че суетна и напразна е молитвата на ония, които като оскърбят ближния си, непримирени с него, пристъпват към Бога за молитва. Това е именно дето казва Господ: „ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си. Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант„ (Мат. 5:23 – 26), казва Господ. Виж, християнино, колко ни е нужно примирението с нашите ближни. Докато не се примирим с нашите ближни, Бог не приема от нас ни нашето покаяние, ни молитви, нито нещо друго. Толкова скъпо смята Бог любовта и мира с нашите ближни. И така, пази се, като оскърбиш твоя ближен, да нехаеш за примирение; но незабавно се примири с него, да не би да попаднеш под справедливия Божий гняв. С дума ли си оскърбил ближния си, с дума се и примири. Смири се пред него и поискай от него прошка. С дело ли си оскърбил ближния си, с дело се и примири. Смъртта невидимо ходи подире ни и неочаквано ни грабва. А що ще бъде с човека, когато бъде грабнат непримирен и във вражда? С каквото си отидем от този свят, с това и ще се явим пред Христовия съд. Което сега е простено и изгладено, то и там няма да се яви. И така, възлюбений, примирявай се с твоя противник, додето си още на път с него. Затуй внимавай в това, християнино. Ти умееш да оскърбиш твоя ближен: умей и да се примириш с него, и не се бави в тази тъй важна работа – не отлагай за утре, защото не знаеш, дали ще доживееш до утрешния ден.

Бог е обещал на нас каещите се Своята милост, но не ни е обещал утрешния ден. И така убеди себе си, съкруши идола на гордостта в твоето сърце и се поклони смирено пред твоя ближен, когото си оскърбил. А когато се кланяш телом, кланяй се и по сърце. Искаш от него прошка с уста, искай и със сърце, каеш се с език, кай се и съжалявай и от сърце; защото вънкашното без вътрешното е нищо, а Бог следи по вътрешното състояние. Че аз ли ще искам от него прошка?! Аз съм благороден, а той е подъл човек. Но и той е човек, какъвто си и ти. Пред Бога, справедливия Съдия, и благородният, и подлият са равни. Той е запретил както на подлия да оскърбява благородния, тъй и на благородния да оскърбява подлия, и на Неговия справедлив съд ще застанат всички, и благородният и подлият. Погледни в гробовете на твоите прадеди и там ще видиш благородството си. Той бил зъл човек… Не е твоя работа да го съдиш, и не е известно, кой е по-добър: ти ли или той? Защото Бог съди по вътрешното, а не по вънкашното състояние. „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника“ (Пс. 10:5). Така също, как ще свършиш ти и как той, не знаеш. Мнозина започват добре, но свършват зле: други започват лошо, а свършват добре. Не се хвали доброто начало, а добрият край и той завършва всичко. Но той няма да ми прости, макар и да искам прошка, Смирението обаче има такава сила, че прекланя и твърдоглавите; защото Бог, Който обича смирението, действува чрез смирението. Ти само се смири пред него и ще видиш силата на смирението: той непременно с любов и радост ще те прегърне и разцелува. А когато това не го направиш, вече сам ще бъдеш виновен за своето нещастие. Но той от моето смирение ще се надигне… Не е истина. Като види твоето смирение, и сам той ще се смири; а когато се надигне, непременно ще се унизи, според думите Господни: „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен“ (Лук. 18:14). Но остави всичките твои предположения; нека той прави, каквото си иска; ти прави онова що е на тебе полезно и нужно, и което твоят Господ заповядва.

Оскърбеният трябва да прости на оскърбителя, за да прости Бог и на самия него, и с надежда ще се моли: „Отче!… прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:12, 14-15), казва Господ. Виждаш ли, християнино, колко страшно е да не прощаваме съгрешенията на ближния си? Прощаваш ли ти съгрешенията на човека, ще ти прости и на тебе Бог; не прощаваш ли ти, и Бог на тебе няма да ти прости. За какъв се имаш ти пред Бога? Що е и твоята молитва? Почти нищо! Ти се гневиш против ближния си, а сам се намираш в гняв пред Бога; но това голямо нещастие ти е от самия тебе, понеже се гневиш и не прощаваш на ближния си съгрешенията му. Вярно е, че той ти е съгрешил; но и ти си съгрешил и съгрешаваш на Бога. Той ти е длъжник, но и ти си длъжник на Бога. Той иска прошка от тебе, но и ти искаш от Бога, Комуто се молиш: „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Когато простиш от сърце на твоя ближен, то и сърдечно ще се молиш, и истински, а не лицемерно ще изговаряш тези думи пред Бога. А когато не прощаваш сърдечно на ближния си, но само с думи и с уста, твоята молитва е лицемерна и не те ползува, а се обръща в грях. Виждаш ли, до къде довеждат човека неговият гняв и вражда? Затова, възлюбений, победи себе си и като премахнеш гнева си, прости всичко на твоя ближен. Тогава ще се помолиш искренно, а не лицемерно: „Отче!…, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“, и на тебе ще се простят и твоите дългове. Защото словото Божие е вярно, истинско и нелъжовно – което казва, то и така е: и което обещава, то се и изпълнява; и с каквото ни застрашава, то и ще се сбъдне, ако не се покаеш.

Прощаваме ли съгрешенията на нашите ближни, ще опрости и нам Бог по Своята милост; не прощаваме ли ние, не прощава и нам Бог. Човече! От самия тебе зависи прощението на твоите грехове и тяхното оставяне, а от това и твоето спасение или гибел. Без прошка на греховете няма спасение. Сам виждаш, колко е страшно. Често казваме: аз ли ще му простя нему? Не, той знае, кой съм аз и кой е той! И той и ти сте нещастни човеци, все едно – всички са грешници. Но знаеш ли сам ти, кой си ти и кой е Бог, Комуто си съгрешил и грешиш? А пред Бога, Комуто си съгрешил и грешиш, целият свят е като нищо (Ис. 40). Ако целият свят пред Бога е като нищо, ти пък едничкият, колкото да си голям и висок пред човеците, какво ли си? Толкова велик и безкраен е Бог. А какви са твоите грехове, човече, пред Бога? Какъв е и грехът на твоя ближен, с който те е оскърбил? Той е като стотинка при много хиляди жълтици, е като пеняз спроти десетици хиляди таланти, или, как по-добре да кажем, е като нищо спроти твоите грехове към Бога! Ти малкото и твърде малкото не мислиш да простиш, а голяма прошка се надяваш да получиш… Ти, човек и грешник, човека не прощаваш, а искаш от Бога, Който е вечна правда и непостижимо величие, да бъдеш простен! Ти – подобния на тебе не помилваш, а сам каква милост очакваш от Бога! Ето колко е опасно да не прощаваме съгрешенията на ближния си. Но аз в нищо не съм прегрешил – той без никаква причина се е оскърбил от мене. Вярно е, че понякога се случва хора да се оскърбяват без никаква причина, но що ни е виновен Бог? Праведен е Господ и в Него няма неправда. „У Тебе, Господи, има правда, а у нас – срам на лицата“ (Дан. 9:7). Обаче ние безумно и безсрамно Му съгрешаваме и така Го оскърбяваме, а после се каем и просим милост, и получаваме милост. Слава на Неговото човеколюбие, слава на безсмъртните Негови щедрости!

 

източник: „Райска врата“ – св. Тихон Задонски

 

Със своите мисли създаваме хаос в космоса

Януари 15, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Ако носим в себе си мир, го предаваме и на другите. Затова е необходимо да се потрудите да има мир във вашите домове. Първо, трябва да имаме мир в себе си, за да го предадем и на останалине. Виждате, че на земята има твърде малко смирени и кротки, но те са блажени. Не се уязвяват от обидите. Както и да постъпиш с тях, те си остават мирни и тихи.

А ето какви сме ние – само да сме нещо неразположени, веднага ставаме резки, не можем да отговаряме благо. Така още повече влошаваме нещата – когато сами в себе си сме недоволни, и братята стават кисели. Не само това, но и се обиждаме помежду си. Значи аз съм длъжен да бъда мирен, тих и всичко да прощавам, каквото и да направят, трябва всичко да простя, да ги обичам и да не задържам обида в себе си.

Всеки желае да се приближи до смирена душа. А когато видим кротка и смирена душа, незлобива, която не се засяга, когато я обиждат, постоянно е мирна, блага, тя действа като сгряваща топлина. Нейните мисли са винаги радостни, на всички страни пръска покой, благодат Божия. И всеки би искал да се приближи до такава душа Защо? Защото има мирни мисли, с които въздейства на нервната система на всяко живо същество. Мнозина се чудят как зверовете отивали при светиите като питомни животни, без да ги нападат. А това е проста работа, не е някаква мъдрост. Светците не са имали страх от смъртта и всички са ги обичали – не само хората, а и животните. Когато кучето напада, то в действителност се отбранява. Ако вие се боите от него, то ви лае и напада, защото страхът неволно действа на неговата нервна система и то се брани. Но ако имаме любов към животните, те не биха ни нападнали, а биха пристъпили като питомни – така е било при светиите.

При нас в Петровец имаше един свещеник Б. Той беше твърде своеобразен човек, малко груб, отговаряше рязко, изискваше дисциплина, а невероятно обичаше животните. Около него беше пълно с кучета, котки и други животни. В един есенен ден отивал да освети вода при един енориаш, който имал немска овчарка, голяма като теле. Стигнал той до вратата и я отворил, а кучето скъсало синджира и право върху свещеника. Мислили, че от отеца ще остане само мантията. А той отворил обятията си и казал: „Айде да се поборим!“ Кучето си сложило лапите на рамената му и започнало да го лиже. Всички се зачудили, а той рекъл: „То знае, че аз обичам животните. Знае, че го обичам“. Виждате, какво означават добрите мисли, пълни с любов и доброта. С тях ние създаваме хармония или дисхармония.

Нашите мисли се осъществяват. Те представляват огромна сила. Затова трябва да са възвишени и благородни. Може да се каже, че сме подобни на невероятно силна мислена централа, която излъчва и приема сигнали. Учените са открили, че нашите мисли въздействат не само на разумното естество и животинския свят, а и на растителния. И той си има своя нервна система.

С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е и животът. Ако мислите ни са мирни, тихи, благи, кротки, смирени, в нас ще властва мир. Той се излъчва от нас и въздейства върху нервната система на всяко битие, било разумно, било животинско, било растително. Всички очакват от нас любов, внимание и уважение. Но ние отдаваме съвсем малко на другите, защото не водим сметка за въздействията на мисълта си. Малко са хората, които правят това…

Ето сутринта дойде една майка със сина си. Тя беше идвала преди това няколко пъти и се жалваше, че не обича снаха си. Аз й казах: „Снахата е по-млада и не може да схване, че трябва да обича свекърва си като рождена майка, но ти си вече на години и трябва добре да размислиш за всичко. Естествено е в този свят, когато майката ожени сина си, да не понася снаха си, дори тя да е ангел. Външно всичко е добре, нищо не се забелязва, но въртешното недоволство се натрупва. Снахата не знае тази тайна на живота, нужно е да моли Господ да изпрати благ ангел на свекърва й, а и на нея самата да й даде сила да я заобича като родна майка. Виждате, че всяка физическа война започва с мислена. Първо в мислите си хората не могат да се понасят, а после започват да се унижават. Всичко, което се случва, е на мислена основа… Майката въобще не можеше да схване за какво й говоря. Виждах, че е много огорчена и опечалена и се наложи дълго да разговарям с нея. Обяснявам й: „Разбери, ако не можеш друго, поне опитай“. Ако снахата не е добра, моли Бога да й даде благ ангел, а и тебе да не забравя, да снеме този мислен товар от сърцето ти, който имаш против нея. А и спрямо всеки, който те е наскърбил, да ти даде Бог сила да ги заобичаш. Тогава ще видиш, ако излъчваш мирни и тихи мисли, пълни с любов и доброта, че за кратко време обстановката около тебе ще се измени. И снахата ще се промени. Знаеш ли, че ти я биеш, и то постоянно? Не физически, но в душата си не я търпиш и нямате мир и покой вкъщи. И за нейния мъж, твоя син, също няма мира. Тежко е, да, но постарай се да я заобичаш. Знаеш ли защо не я обичаш?“. „Не знам“ – казва тя. „Ами, отнела ти е сина, той вече не принадлежи на баща си и майка си, както когато е бил дете. Естествено човек се прилепва към своята жена. Майката желае да ожени сина си и се радва, когато това стане, но после страда повече от всички. Вече синът се обръща повече към жена си, не пита майка си дали е гладна, или жадна, така започва мислената война на майката. Тя може да продължава безкрайно, но в края на краищата ще видиш, че нищо не си направила. Опитай това което ти казвам, и ще видиш, че за кратко време всичко ще се промени“.

източник: „Мир и радост в Светия Дух“

Нужна е решимост да изпълним заповедите

Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин

– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?

– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.

Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.

Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.

За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.

Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.

– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?

– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.

Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?

– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.

Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.

– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…

– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.

Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.

Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.

– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?

– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.

– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.

– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.

Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.

Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.

– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?

– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.

– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?

– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.

– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?

– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.

При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.

За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…

Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.

– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…

– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.

– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?

– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.

Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.

Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.

– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?

– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.

Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.

Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?

Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.

Аз не вярвах в Бога

Януари 13, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Когато дойде времето да ме вземат в армията моята майка, която често ходеше на църква, за да се моли за мен, ми даде едно листче хартия, в което имаше написана молитва и ми каза: „Сине, нека тя винаги да бъде с теб”.

 

По-късно разбрах, че на листчето бил написан 90 псалом. Падна ми се да служа в десантните войски. В армията не позволяваха да имаш нищо излишно в джобовете си, и аз приших молитвата в подплатата на униформата от лявата страна.

 

Първи скок с парашут. Няма да забравя мига, в който се озовах в бездната на въздушното пространство, дръпнах халката – и… парашутът не се отвори.

Дръпнах халката на резервния парашут – той също не се отвори. А земята бързо се приближаваше. През тези няколко секунди не можех, естествено, да извадя молитвата на майка ми от униформата и да я прочета. Затова аз само допрях ръка до това място, където беше зашита, и извиках: „Господи, спаси ме!”.

В отговор на това парашутът звучно се отвори. После можеше всичко: разпит от началниците и приятелите, майчина радост или майчини сълзи, но преди всичко това да се случи, дори преди да стъпя на земята, аз си дадох обещание да постъпя в семинарията. Впоследствие, след като завърших семинарията, аз постъпих в манастир, а сега съм йеромонах.

 

Източник:  Притчи@ot_unosti

Най-големият Приятел, или с Кого да преодолеем самотата

Януари 11, 2020 in Начална страница, Семейство

 

“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.”(1Кор7:32)

 

 

Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.

 

За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.

 

А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и, разбира се, да се моли.

 

Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.

 

В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)

 

Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).

 

Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.

 

“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.

 

И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.

 

“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.

 

Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.

 

Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?

 

Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако  ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.

 

Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.

 

Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.

 

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос, с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.

 

Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центърът, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/no-odinochestvo-prekrasnej/

12-те най-четени беседи през 2019-та година

Декември 28, 2019 in Начална страница


Живял един човек, който не вярвал в Бога


 

 

Живял някога един човек, който не вярвал в Бога и не се смущавал да разказва на всички за своето отношение към вярата и религиозните празници. Неговата съпруга обаче вярвала в Бога и възпитавала и децата си във вяра, въпреки острите нападки на мъжа й.

Една зимна вечер съпругата отишла с децата на служба в близкия храм. Жената помолила съпруга си да отиде с тях, но той отказал.

„Цялата тази история – е глупост! – казал той. – Защо Бог трябваше така да се унижи и да се появи на земята в образ на човек? Това е смешно!”

Жена му тръгнала с децата, а той останал сам у дома. Малко по-късно се надигнал силен вятър и се завихрила снежна буря. Мъжът погледнал през прозореца, но успял да види само снежната виелица. Той седнал на стола до камината и така щял да прекара цялата вечер. Изведнъж дочул силен трясък: нещо се блъснало в прозореца. Приближил се до него, но не успял да види нищо. Когато виелицата поутихнала, мъжът излязъл на улицата, за да види какво е това, което би могло така силно да се блъсне в прозореца.

На полето близо до дома му той видял стадо диви гъски. Очевидно, те летели на юг, за да презимуват там, но са попаднали в снежния вихър и не са успели да стигнат по-надалеч. Те се заблудили и се озовали близо до неговата къща, без храна и подслон. Размахвайки криле, те летели ниско над полето в кръг, заслепени от снега. Очевидно, една от гъските се бе блъснала в неговия прозорец.

На човекът му станало мъчно за тези бедни гъски и той решил да им помогне. Помислил си, че навесът би бил подходящо място за тях. Там е топло и безопасно, те, разбира се, биха могли да прекарат там нощта и да изчакат да отмине бурята. Той отишъл в навеса, отворил широко вратите и зачакал, надявайки се, че гъските ще го видят и ще влязат вътре.

Ала гъските само обикаляли безцелно, и сякаш не забелязвали вратите на дървената постройка или не разбирали, че тя им е нужна. Мъжът опитал да привлече вниманието им, но това само ги уплашило още повече, и те отлетели по-надалече. Тогава той отишъл у дома си и се върнал с парче хляб; натрошил го, направил от трохите пътечка, водеща до навеса. Но гъските и на това не се поддали. Бил на ръба на отчаянието. Застанал зад тях и се опитал отново да ги подмами към навеса, но гъските още повече се изплашили и започнали да се разпръскват встрани в най-различни посоки, но само не и към навеса. Нищо не можело да ги накара да отидат в постройката, където би им било топло и безопасно.

„Защо гъските не ме следват? – възкликнал мъжът. – Не виждат ли, че само тук биха могли да преживеят бурята?” Той помислил малко и разбрал, че те просто не искат да го последват. „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася” – казал си той на глас. После в главата му дошла една идея. Влязъл в бараката, взел в ръцете си една от своите гъски и я понесъл към полето, далеч от кръжащите диви гъски.

После пуснал своята гъска. Гъската прелетяла през ятото и се върнала право в навеса, а всички останали гъски една след друга я последвали към спасителното убежище. Мъжът постоял за кратко в безмълвие, и изведнъж в главата му прозвучали същите думи, които той бил изрекъл преди известно време: „Ако аз бях гъска, бих могъл да ги спася!” И тогава той си спомнил, какво беше казал на съпругата си малко по-рано. „Защо Бог би поискал да стане като нас? Това е смешно!”

И изведнъж всичко му станало ясно. Ето това е направил Бог. Ние сме били точно като тези гъски – слепи, заблудени, загиващи. Бог изпратил Своя Син да стане като нас, за да ни покаже пътя и да ни спаси.

Когато вятърът и заслепителният сняг започнали да утихват, неговата душа също утихнала и се успокоила от тази прекрасна мисъл. Изведнъж той разбрал защо дошъл Христос. Годините на съмнение и неверие изчезнали заедно с отминалата буря. Той паднал в снега на колене и произнесъл първата молитва в своя живот:

„Благодаря Ти, Господи, за това, че дойде в образ на човек, за да ме извадиш от бурята!”


Източник: https://vk.com/ot_unosti

 


Нищо не се случва без Божието допущение


 

 

Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit


Бойте се от среща опасна за душата ви


 

 

Чистоплътните хора, полагащи грижа за чистотата на своите дрехи, се стараят да заобиколят всеки човек, който може да ги изцапа с мръсотия. Не искаме да се докосваме до нечистотията, защото самите ние ще се изцапаме. Така и християните трябва да пазят чистотата на сърцето си, като стоят по-надалече от онези, които са пълни с духовна нечистотия.

Не се смесвайте с тълпата на нечестивите хора, избягвайте ги, за да не се заразите с духовна смрад, търсете общуване с чисти хора, благородни, праведни пред Бога. Те са много малко, но те са до всеки от нас. Прикрепете се към тях със сърцето си…

Отивайте там, където е чисто, добро, свято; не отивайте на такива забавления и зрелища, които мръсната тълпа така силно жадува, крещейки с диви викове от възторг, като приветстват онези които не заслужават това. Пазете се от срещи, опасни за душата ви! Пазете се от тези, които могат да бъдат причина и повод за грехопадение.

Помислете, какъв отговор ще дадете пред Бога, ако вие самите не се очистите от духовната мръсотия, и не хранете с нея вашите деца. В крайна сметка, само чрез придобиване на чистота, ние можем да се надяваме, че ще влезем в царството Божие. Пазете се от нечистотията на света, пазете децата си от всяко оскверняване с нечистотията и мерзостта на този свят… Амин.

източник: https://vk.com/itreba


Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!


 

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”. Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис”, трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, които чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, с учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

„Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че с всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се и, макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6). Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате, че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

„Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

„Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.


Директорът на банка, който станал монах


 



Архимандрит Иларион (Дан) е един от най-уважаваните румънски духовници в наши дни. В света той заемал високо положение, имал големи възможности, но се отказал от всички тези светски блага заради живота в Христа.

„Човекът търси слава, адреналин, но да живее пълноценен живот без Христос – не може”

В света отец Иларион бил известен икономист, стажувал в чужбина, където високо го ценили и му предлагали интересна работа, имал много приятели, водел интензивен светски живот. Но той се отказал от всичко, заради единствено възможната на света свобода – тази, която дава любовта Христова. Станал монах.

Ион Дан завършил международни икономически отношения в Търговския факултет на Букурещката академия за икономическо образование през 1980 година. Бил изпратен на работа в държавната туристическа фирма „Брегът на Мамая”1, след това няколко години работил в Главно управление на митниците. През 1990 година, след като работил известно време в департамента по реформи на румънското правителство, той преминал на работа в банковата сфера. До 2007 година оглавявал клоноветe на Bancorex2, OTR Bank3 и Румъно-турската банка в Констанца, след което подал оставка. През февруари 2009 година приел монашески постриг и станал послушник Иларион, а през април същата година бил ръкоположен за иеромонах и назначен за духовник на девическия манастир на Светия Кръст в окръг Констанца, на няколко километра от село Круча4.

Ион раснал в напълно нерелигиозна среда. Родил се през 1956 година, по неговите собствени думи – в „разгара на сталинизма”. Неговите родители, както и всички по това време, „били продукт на режима”. Отец Иларион пояснява:

– Баща ми нито веднъж не бе излизал от нашето градче5, а единственото предложение тогава бяха патриотичните бригади и той постъпи там.

На Църква го водела баба му, когато той отивал при нея по време на ваканциите. Едва в юношеска възраст у него започнали да се появяват търсения и въпроси, на които нямал отговор. Тогава той започнал много да чете, особено книги по философия, но не намирал това, което търсел, докато веднъж в ръцете му не попаднала книга от серията „Съвременни идеи”, издадена от „Политиздат”.

– В тази серия излизаха различни книги – по социология, философия, икономика, в голямата си част с ляв уклон. Но се срещаха и други, например, „Дух и материя” на физика Ървин Шрьодингер. Този човек твърдеше, че духът е нещо различно от материята. И започваше с интересен експеримент. Отговаряйки на въпроса: „Какво е цветът?”, той физически демонстрираше, че в действителност цветът съществува само в нашето съзнание и е просто усещане, възникващо в субекта, който се състои не само от материя, но и от дух. Със своята духовна част ние виждаме цветовете и светлината. Сблъсквайки се с такъв подход, аз започнах да чета още повече, да търся, и станах, макар и не убеден християнин, но все пак теист: „Да, Бог съществува”.

Ион Дан открил за себе си християнството, Православието, едновременно с революцията6:

– Това беше подобно на падане на окови – спомня си отецът.

През 1990 година, работейки в Букурещ, за пръв път се изповядал.

– Попаднах в ръцете на велик духовник – отец Софиан (Богиу) от манастира „Антим”. Човек с рядко срещана кротост. Тогава реших да се върна у дома, в Констанца.

Отец Софиан го насочил към отец Арсений (Папачок) от манастира Текиргьол.

– Не бях чувал за отец Арсений, макар че, като студент, по време на ваканциите работех като екскурзовод и водех по манастирите чуждестранни туристи. След срещата с него вътрешният ми живот придоби нова дълбочина. Той стана за мен такава мощна подкрепа, че ако го нямаше край мен, у мен щяха да започнат големи, сериозни душевни проблеми.


През 1992 година, в Констанца, бъдещият отец Иларион бил въвлечен от отец Николай Пику в проект по строителството на храм на свети Мина в парка „Табакария”. Те заедно съставяли проекта, заедно търсели майстори в Марамуреш7. Тогава той бил директор на Bancorex.

 

– Бяхме пълни с ентусиазъм, но се сблъскахме с проблем с площадката, върху която щеше да се строи. Отидохме в кметството, но когато там чуха, че искаме да строим в „Табакария”, подскочиха като ужилени: „Как може да сложим църква в парка? За да се появите там с покойник ли? Хората ще изпаднат в шок: дошли са да си починат, да се разходят и изведнъж – покойник!”

В края на краищата, за да се отърват от нас, ни дадоха място ”също в Табакария, но не там където искате, а зад Микро Делта8”. Как се огорчи отец Николай! А аз познавах това място, защото често ходех там на разходка с децата ни, там беше много тихо. Предложих на отеца да отиде и да го види: може би това иска свети Мина!

Мястото, отредено за строителна площадка, беше прекрасно: равно, без дървета, там ние можахме да се разгърнем, разполагайки спокойно строителните материали, целите вагони дървени греди, които ни докараха, планините от стърготини… А на мястото, което искахме първоначално, нямаше как да се строи: имаше дървета, събираха се големи локви – но ние видяхме това едва след няколко години и разбрахме, че така се бе разпоредил Бог.

Беше романтично време, богослуженията се извършваха в походни военни палатки, ние живеехме единодушно, като в ранната Църква – разказва с усмивка отец Иларион.

1999 година била ужасна за него. През тази година починала съпругата му.

 

– Беше на четиридесет. Бяхме още млади, а децата ни – в съвсем крехка възраст: дъщеря ни беше на 16, а синът – на 14. Много ми помогна това, че посещавах отец Арсений. Той ме подкрепяше, за да се справя с това изпитание. В професионален план също бях претоварен и физически, и морално. Носех огромна отговорност, бях поел много рискове. Аз хванах целия този период на структурни изменения в икономиката и изцяло преживях този икономически шок, усетих го върху собствената си кожа, с всички произтичащи от това последствия. И изведнъж, неочаквано, се оказах и майка, и баща.

Моята жена беше изключителна майка, а за мен беше не просто съпруга, а най-добър приятел и съветник. Аз възприех нейното отхождане от този свят като жертва, принесена за мен и за децата – така го възприех.

Тогава у бъдещия отец духовник се появила мисълта да отиде в манастир. Отишъл на Атон, в румънския скит „Продрому” (Свети Йоан Предтеча):

– Там ми мина мисълта: „Ами аз също мога да стана монах (усмихва се), макар че тогава това беше невъзможно, защото имах малки деца, за които трябваше да се грижа. Сега разбирам, че дори тогава това да беше възможно, аз все още не бях готов. Малко по-късно разбрах какво означава да отидеш в манастир.

„Не да кажеш, а да тръгнеш – ето какво е нужно, за да стигнеш”

През 2000 година започна проектът „Манастир Касиан”9:

– Неговият настоятел, иеромонах Юстин (Петре), беше много млад. Едва завършил богословското си образование, беше изпратен тук, в Добруджа, да строи манастир. Но откъде да започне, с какви средства да строи? Аз му се притекох на помощ и между нас се зароди много близко приятелство. На практика от първия момент, в който се появиха населниците на манастира, аз бях в него. После последваха проектът, строителството и аз винаги бях с тях. Всяка събота и неделя прекарвах там. В продължение на няколко години това беше моето прибежище.

Мисълта за монашеството пускала корени в неговия ум:

– Година, две аз непрекъснато обмислях разни варианти, в това число и как ще изглеждам в тези одежди! – смее се отец духовникът. – Бях споделил своето желание с отец Арсений още няколко години преди това и той ме поощряваше, а през последната година започна всеки път да ме пита: „Е, как вървят нещата при нас?” А аз му отговарях, че все още не съм решил своите проблеми в света, защото непрекъснато възникваше нещо: ту дела от материален характер, ту нещо с децата, а и трябваше да получа тяхното съгласие. Когато решиш да отидеш в манастир, възникват някои изкушения.

В някакъв момент той ми каза: „Брат Ионел, няма какво да чакаш повече!” Аз го попитах: „Добре, а как се прави това?” – Вземаш торбичката си, отиваш и казваш: аз дойдох!” Да се каже беше много просто, но да се направи беше по-сложно.

Имах още един проблем – майка ми. Знаех, че тя няма да бъде съгласна. Но в края на краищата си казах: „Стига, достатъчно! Да става, както ще става”. С отец Арсений вече бяхме решили, че ще отида в манастира „Св. Иоан Касиан”. Мислех си, че той ще ме насочи към някой манастир в Молдова. А заради послушанието, аз бих отишъл навсякъде.

И ето, взех пътната си чанта и похлопах на манастирските порти. Беше ми лесно да постъпя в манастира, защото той ми беше известен, хората ми бяха познати. По тези причини стресът от приспособяването не беше силен. От този момент всичко при мен тръгна нормално, естествено. Аз съзрявах за тази крачка много дълго, осем години. Който отива в манастир, за да намери там манастир, отива напразно: няма да го намери. Трябва отначало да устроиш манастир в собственото си сърце.

На мнозина им се сторило странно, че един директор на банка надява монашеско расо. Може би затова на монашеския постриг на известния икономист присъствали, за негово учудване, около 200 души.

– Постригаха ме в пещерата на св. Иоан Касиан на храмовия празник на манастира, 28 февруари 2009 година. Мислех си, че ще бъде обикновено пострижение, но Високопреосвещеният Теодосий дойде и каза: „В пещерата”. Това беше голяма изненада.

Обикновено постриженията се извършват в тесен кръг. А на моето имаше много народ, защото беше празникът на манастира и дойдоха много хора. Те ме познаваха (през 1997-98 година аз бях една от най-известните в Констанца личности), но не знаеха, че именно аз ще се замонашвам. Оказах се сред множество познати.

Всички близки приятели на отеца били потресени от този постриг, но го одобрили. Те отдавна чувствали, че той върви натам. Само един човек бил разочарован:

– Аз имам много добър приятел в Америка, бизнесмен с много успешен бизнес. Той беше много заинтригуван от факта, че съм отишъл в манастир. Единствено той реагира отрицателно. Дойде при мен и какво стана!? Изложи ми всички стереотипи: че свещениците са корумпирани, че те правят всичко заради пари… Аз не влязох в спор с него, оставих го да завърши. А след това му казах: „Достатъчно, аз направих своя избор!” – „Но какво ще правиш тук, в тази пустиня? За кого ще извършваш богослужения? За гълъбите, за птиците?” – Това така ми хареса! – „Да, за гълъбите!” Самият аз навярно нямаше да мога да му отговоря така красиво, както се изрази той. Бедният, отиде си съвсем разстроен и аз не можах да направя нищо за него.

Дъщеря ми реагира много благородно: „Татко ни разрешаваше да правим каквото искаме и ни подкрепяше. Как бихме могли да не му разрешим?” Те, разбира се, предчувстваха това. Във всеки случай, сега вероятно имам повече време за тях, отколкото преди. А от финансова подкрепа те вече не се нуждаят.

Синът ми се чувстваше малко изоставен. Аз му казах, че там няма да бъда в затвор, но той отговори: „Да, но няма да е съвсем същото”. И е прав. Сега аз не съм просто техният баща. Той ме помоли: „Остани още малко”. И аз останах още една година.

Баща ми беше малко обезпокоен, когато му съобщих, но той винаги ме съветваше да постъпвам, както ми повелява душата. Почина през същия месец, в който ме ръкоположиха. А майка започна да ме посещава едва сега.

„Отче, къде е по-трудно да се живее?”

Какво е да живееш в манастир?

– Това означава да живееш по друг начин, по различен начин да гледаш на света, на самия себе си. Ти вървиш по своя път, знаеш какво трябва да правиш и си абсолютно убеден в това. Забележително е и това, че сега не просто мислиш за нещо, че е така, но и го знаеш. Свети Николай (Велимирович) разказва, че когато бил в затвора на концлагера Дахау, при него дошъл немски надзирател и го попитал (той знаел, че владиката е много образован човек, защитил пет дисертации): „Вие наистина ли вярвате в Бога?” На което владика Николай отговорил: „Когато бях млад, аз вярвах в Бога, но сега вече не вярвам…” – немецът го погледнал с поглед, който говорел: „Е, накрая и той ще излезе здравомислещ човек!”, но владиката продължил – „…сега аз вече знам, че Той съществува!” (смее се) и немецът излязъл от килията, като затръшнал вратата.

Същото е и при мен, след всичко, което се случи през тези 20 години. Когато преминеш през всичко това, у теб не остават никакви съмнения.
Във всеки случай, всичко, което мога да кажа е, че никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Веднъж дойдоха едни хора и ме питат: „Отче, къде е по-трудно да се живее – в света или тук?” В света, братя! В света е по-трудно да се живее. Аз гледам с любов и болка на онези, които останаха в света, на моите бивши колеги, с които все още общувам по телефона. Те там едва издържат, смазани са от ежедневните житейски проблеми, а аз … как да кажа? На мен дори ми е неловко, че се чувствам така добре.

700 хиляди километра зад волана

В Америка Ион Дан пристигнал за пръв път през 1994 година на стаж в банковата сфера. Теоретичните занимания преминавали в Делауер, на източното крайбрежие, а практиката – в банка на юг от Чикаго. След това бил в Америка още два пъти. Предлагали му да остане на работа там, но той отказал:

– Достатъчно пътувах по света. Много видях, карах много и различни коли. Веднъж пресметнах, че за своя живот съм навъртял 700 хиляди километра. Колосално. Харесваше ми да шофирам. А сега предоставям това на майката игуменка. И нямам ни най-малко желание да седна зад волана.

Често ме питат: „Не съжалявате ли за нещо?” За какво да съжалявам? За свободата на придвижване? Ето, аз се изкачвам на върха на този хълм и се чувствам там по-добре от всякъде. Това е къде-къде повече, от пътуване до Ню Йорк!

Кризата, през която преминаваме е системна

През 2003 година той имал период, когато половин година не работел, защото не можел:

– Обхвана ме ужасен стрес. Какъвто и лист хартия, какъвто и документ да вземех – рязко започваше главоболие, съпроводено със световъртеж. Това беше много тежко. Бях болен, имах стрес. А сега, когато чувствам пълно отсъствие на всякакъв стрес и знам, как се мъчат бедните хора в това безумно преследване на пари и накрая остават без нищо… Знам това, защото аз имах пари, получавах големи заплати, но колкото и да получавах, всичко изразходвах. И нямах никакви илюзии: оставаш си без нищо. Комфорт? Какво е комфортът? Когато се намираш в такъв стрес, той вече не те радва.

Това, което се случва сега в света, е ужасно. Аз разбирам механизма на тази криза, нали съм икономист: това не е просто икономическа криза, това е нещо по-дълбоко. Това е системна криза. Самият човек е в криза. Започват да се рушат най-очевидните неща, а какво по-очевидно от парите?

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

За съжаление, съвременният човек живее с мита за постоянния прогрес, мита за технологиите, обещаващи да решат всичко по чудесен начин. Може този технологически прогрес да има и полезни страни, но всички ние се нуждаем от привързаност, от любов. А източникът на любовта е Христос и ако Него Го няма у теб, ако ти не стигнеш до източника, до ресурса, тогава у теб няма любов. Тогава човек започва да търси други ресурси: слава, пари, адреналин – в желанието си да чувства, че живее пълноценен живот. Но пълноценен живот не можеш да живееш по друг начин, освен в Христа.

Съвременният човек отчаяно търси нещо, но намира само сурогати и започва да търси още по-отчаяно.

Бележки:
1. Мамая – известен румънски черноморски курорт край гр. Констанца.
2. Bancorex – Румънска външно-търговска банка.
3. OTR Bank – Международна търговска банка.
4. Круча (рум.) – кръст.
5. Град Овидиу, окръг Констанца.
6. Т.е. след свалянето на социалистическия режим през 1989 г.
7. Марамуреш – окръг в Северна Румъния, където е разпространен особен стил на дървено строителство.
8. Микро Делта – зоопарк в Констанца, в делтата на река Дунав. Заедно с планетариума и делфинариума, той представлява любим зона за отдих на жителите на града.
9. Преп. Йоан Касиан Римлянин (ок. 360 – ок. 450, паметта му се отбелязва на 29 февруари) е известен със своята книга „Писания”, съдържаща подробни сведения за уставите на древните монашески киновии и беседи на египетските подвижници. Роден е в гръцкото селище Vicus Cassiani в Малка Скития, днес Добруджа, източна Румъния, където и бил основан манастир на неговото име.


Смирението приближава човека към Бога


 

 

Драга…!

Мир и милост от Господа на теб и на С. Получих писмото ти. Отдавна не ми беше писала за твоето състояние. Радвам се на написаното, ако наистина преживяваш това, което описваш. Защото хората често описват само свои мечти, или пък нещо което са прочели или чули от някого. Описаното от теб непременно се случва с всеки човек, който върви правилно по духовния път. Спасявай се, труди се, пази мира с всички, не осъждай никого, а съчувствай на всички, не осъждай дори явно съгрешаващите, но се обърни с въздишка за тях към Господа – Той да им прости и да ги вразуми за спасение.

Мяра за духовния ръст на човека е неговото смирение. Колкото човек стои по-високо в духовно отношение, толкова той е по-смирен. И колкото е по-смирен, толкова и по-издигнат духовно. Не правилата, не поклоните, не постите, не четенето на словото Божие, а смирението приближава човека към Бога. Без смирение всички подвизи, дори най-големите, не само че не са полезни, но могат и напълно да погубят човека. Защото в наше време става тъй: помоли се някой малко повече, почете Псалтира, пости – и вече се мисли за по-издигнат от другите, осъжда ближните си, започва да поучава, когато никой не го моли и други подобни и с това показва своята духовна празнота и отдалеченост от Господа – показва, че се намира в „далечна страна“ (Лука 15:13). Бой се от високото мнение за себе си!

Господ Иисус Христос казва: „даже да изпълните всичко предписано (т.е. да спазите всички заповеди), пак считайте себе си за негодни раби и знайте, че сте направили само това, което сте били длъжни да направите“. А спасението е дар Божий за смирените и съкрушените по сърце. Ето защо трябва да просим от Господа смирение. Осъждането на ближните и обидчивостта са напълно несъвместими със смирението. Ако осъждаме другите или се обиждаме, когато за нещо ни оскърбят, то у нас няма никакво смирение. Светите подвижници са благодарели искрено на ония, които ги обиждали и оскърбявали, тъй като чрез търпението на обидите са се учели на смирение. Майката Божия казва, че Господ Я е избрал заради Нейното смирение. Сам Спасителят призовава всички да се научат от Него на смирение; не на пост, не на молитва, даже не на любов към ближните, а на смирение. Само чрез смирението човек става един дух с Господа, Който е смирил Себе Си до оплюване, бичуване и кръстна смърт. От само себе си е ясно, че сме длъжни с все сила да се стараем да изпълняваме и всички заповеди, но пак повтарям – без смирение това е или безполезно, или вредно. Не ме разбирай неправилно.

Да те вразуми Господ! Да те избави от лукавството на видимите и невидими врагове! Днес всички са станали твърде лукави. Поклон на С. Да ви благослови Господ!

из книгата: „За нас е оставено покаянието“ на игумен Никон (Воробьов)

 


Не срещаш лесно такава любов


 

 

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем



Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

 


Ръцете на молещия се


 

 

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.


Сега ще се ядосам


 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 


Човече, какво е животът?


 

 

Ние сме отровили земята

Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…

А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.

- Как ни влияе замърсената околна среда?

- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.

Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.

- С какво да се храним?

- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.

Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.

Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.

Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.

Трябва да погледнем птиците

Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.

из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“


Любовта в семейството е най-добрия възпитател за децата


 

Ако детето не се научи, че любовта е служение, то пропуска най-главното в християнството

Значи, ако детето не се научи на любов като на служение, то, първо на първо пропуска най-главното в християнството, защото знаем, че Христос казва: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат.20: 28). И ние, всеки един от нас, вървим по Христовия път.

Второ, то се обрича на невъзможност да придобие блаженство. Затова всяко дете е длъжно да се труди, духовно, душевно и телесно. Да разбере, че щом мама е уморена и си е полегнала, не трябва да се вика. Никой не е длъжен да изпълнява всичките му капризи. В никакъв случай не трябва да проявява нахалство. Според мен три са нещата, за които детето трябва да бъде наказвано – за нахалство, съзнателна лъжа и за злорадство. Изобщо не е необходимо то да бъде наказвано за счупени чаши и чинии. Всички грехове, които са почнали да прорастват, трябва да бъдат изтръгвани така, както се изтръгват плевели. Ако то не се научи да служи, да се самоограничава, да се смирява заради другия човек, то впоследствие ще му бъде много трудно в живота. Ще му бъде трудно да създаде семейство, защото е по-лесно да се научиш на смирение в многодетно семейство, пък и дори да са поне три деца. Когато не е сам, а има и друг, за който ще му кажат: „Пази тишина, не го буди. Потърпи, раздели с него“. Това са все практически уроци по християнско поведение в света.

Все пак искам да направя една малка забележка – когато се появи следващото дете, предното, по-голямото обикновено бива ограничавано, но ще трябва да го приласкавате, да му обръщате повече внимание. Да го вземате на коленете си, нищо, че вече е проходило. То ще слага на себе си памперсите на малкото, ще се увива в пелени, ще смуче биберона, ще капризничи. Всичко ще прави, само и само да му се обърне внимание. Безполезно е да го наказвате, по-добре го вземете на колене, прегърнете го и го целунете, и всички проблеми ще се решат. Защото то иска да разбере, дали още е обичано както преди.

Задължително, на децата трябва да се възлагат някои задачи, свързани с домашния бит – да си оправят леглата, бюрото с учебници и други училищни пособия, да си поставят обувките на мястото им. Например, ние бяхме три деца – кака ми, по-малкия ми брат и аз. Когато бяхме малки, майка ни разпределяше между нас някои задължения – аз слагах покривката на масата, метях под нея, премитах и коридора, ходех за хляб. Сестра ми миеше посудата, ходеше до пекарната и до млекарницата. И ето, ако чиниите бяха мръсни, си бях спокоен, но ако под масата не беше изметено, чувствах се гузен. Разбирате ли – така се чувствах аз, тази отговорност бе залегнала дълбоко в мен, и до ден днешен съм благодарен на мама за това. Проблемът не се решава с това, да кажеш на детето – защо не ми помагаш, как не те е срам, иди и прибери. Това няма да сработи. Трябва да му поставите конкретни задачи, които настойчиво да изисквате да изпълни, дотогава, докогато не се научи да отговаря за тях. На първо място, това е служение – то разбира, че има общ товар, част от който носи то. Например – бащата се прибира от работа уморен, мама също е уморена, значи, аз трябва да помогна. Важно е какво конкретно ще направи. Ако му заръчате да изхвърля боклука, след може би пет години напомняния, сам ще се сеща, всеки път минавайки край кошчето, да го изхвърля и това ще се превърне в навик. Няма значение дали ще стане след време командир на рота, настоятел на храм, или каквото и да е друго, той ще е привикнал на отговорност. Нещо като позицията на вратаря – може полузащитникът или защитникът да пропусне топката, но ако той я пропусне, голът е сигурен. И трябва да направи всичко онова, че да не се случи. Без да чакам някой друг да го организира.

Показах ви пример от моето детство, който и досега прилагам спрямо моите деца – точно разпределение на задълженията. Защото това е един вид служение, това формира човека и го приближава към блаженото състояние, което се основава на Христовите думи. За вас ще бъде облекчение в домашния бит, а иначе, ако правите всичко сами, възпитавате егоист и това е съвършено неправилно. А така ще му помогнете и за бъдещия му живот, когато започне работа.

Ето как ми бе полезно и на мене това възпитание в отговорност – бях започнал да служа в един московски храм, когато настоятелят си бе заминал. Бях наскоро ръкоположен, имаше втори свещеник, по-стар, духовно опитен, прекрасен пастир, човек с широко образование и ерудиция, но когато настоятелят напусна, на мен предаде всички особености относно богослуженията. Казах му: „Отче, защо на мен казвате всичко това?“ „Защото другия отец ще забрави, а ти ще помниш“. И тук ми помогна онзи навик от детството, придобит от домашните ми задължения, всичко си напомнях, макар че, авторитетът на другия свещеник бе по-голям. Всеки си знаеше своите задължения и мястото си. Но, както казах, организационните навици трябва да се придобиват още от детство.

Погазването на бащинския принцип

Ето един много важен извод, който си направих. Днес има огромен брой семейства, където децата в края на пубертета започват напълно да пренебрегват родителския авторитет. На 18 или 19 години мама престава да бъде слушана, отнасят се към нея грубо и нахално, или просто не й обръщат внимание. Може да се стори смешно, но детето не слуша какво му говори баща му, не се съгласява с него, а в същото време е готово да приеме мнението на някой страничен човек. За съжаление, тук авторитетът на майката и бащата е напълно разрушен, а междувременно повече е станал важен авторитетът на Петя от улицата. Това не е ли катастрофа? Виждаме една напълно разрушена система на взаимоотношения, и това е станало правило.

Защо се случва това? Началото се корени още от революцията в 1917 г., когато е било обявено, че всичко онова, което са правили нашите предци е било позорно, неправилно или престъпно. Всяко едно литературно произведение се разглеждаше от позицията на класовата борба (когато Пушкин написал стихотворението „Настъпи Октомври“, то уж бил предвидил Октомврийската революция!). Това става, когато се погази бащинският принцип. А той стои в основата на взаимоотношенията между родителя и детето, както и на нашата вяра. Когато апостолите питат Христос – научи ни как да се молим, това не е просто само въпрос, но човек пита Господа – Господи, кой си Ти за мен? Ти мой Съдия ли си, мой Създател? Ти наказваш ли ме, когато греша, и награждаваш ли ме, когато постъпвам правилно, или, за Теб е все едно? Може би Ти само си сътворил един гениален часовников механизъм, както са казвали някои френски просветители, и само гледаш как ни смазват тези зъбни колела? Може би, Ти е все едно, може би Си равнодушен?

Не, Господ ни казва: „Обръщайте се към Мене като към Баща“. Трагедията на нашето време е в това, че разговорът за християнството в предидущото десетилетие трябваше най-добре да започне с притчата за блудния син. А сега, като вляза в някой клас, научавам, че почти всички там не знаят какво е да живееш с нормален баща. И тук трябва да се посочи горният пример, който Бог е дал, че Той чака покаянието на всеки един човек, и е готов да го приеме по всяко време – това трябва да се разяснява така, че да стане вътрешен пример за всеки. Разбирате ли, трагедията е в това, че преди не е било така. Нужно е друго начало на разговора за християнството.

Да не забравяме, че нормалните отношения между бащи и синове са били разрушени още от времето, когато са загинали огромен брой бащи – в Гражданската война, по време на репресиите, през Втората световна война. И много от ония, които не са загинали, милиони хора, са лежали по затвори и лагери, трябва да помним това. Цял един храм на новомъчениците за вярата. Детето е било на три години, когато бащата е бил хвърлен да лежи в затвора за 18 години, а когато е излязъл, синът е вече на 21. Бащата не е виновен, но детето се е отчуждило, нали? И порасналото дете търпи преследване заради бащата, отказват да го вземат на работа и животът му е провален. Това е ставало навсякъде в страната. Ето, моите родители са загубили своите в 1942 г. и те не са успели да запазят семейството си, защото са нямали поведенчески пример.

Когато децата ми бяха малки, ми беше лесно да вземам примери, как са постъпвали моите родители, когато те живееха съвместно. Но по-късно, когато се разделиха, не беше вече така, защото баща ми напусна майка ми. Той не е вече между нас, почина, и разбира се, нямам право да го осъждам, за каквото и да е.

Детето трябва да знае, че е уважавано. Начало на неуважението е осъждането на родителите

Има нещо, което трябва да се забрани на детето – да осъжда родителите си, защото това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, но това не трябва да се обсъжда. Но е много важно родителят да може да иска прошка от детето си. Ако аз настоявам за нещо, което ни ми е присъщо да правя, само и само да се изпълни волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на съмнение. Например, ако не съм в настроение и се разкрещя на детето, накажа го само защото съм бил раздразнен, то от това наказание няма да има полза – то ще разбере, че греша и ефектът ще е нулев. И освен това, такова наказание няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на когото всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го уважават и ще бъде много по-спокойно. Това е важен момент за детското щастие. Трябва да му показваме, че го уважаваме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неминуеми, то трябва да разбира, че за нас неговото мнение е важно.

Сигурно и вие си спомняте как сте искали да бъдете чути. И не само вкъщи, но и в училище. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един разрив, който почва обичайно в пубертета. Днес той е като ураган. Наскоро дойде едно момче на първа изповед с майка си. И започна: „В преходен период съм, затова с това и с онова не се справям, затова се държа грубо и т.н.“. С една дума, в пубертета съм и затова ми е позволено. Не си спомням подробности, но в такъв смисъл ми го каза. Поговорихме си после за това и му обясних, че това не е оправдание.

Възпитаваме детето не за себе си

Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, но да го приложим на практика е доста сложно. Това е огромен проблем, с който не се сблъскваме, докато децата ни са още малки и затова ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той сам ще решава какъв иска да бъде, с коя да се ожени, как ще протече семейният му живот, какви ще са отношенията с жена му, кой какво ще решава. Не трябва да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да помагаме. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти помогна? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е привикнал на чистота, а при тебе – гледай какво е… Това е съвършено недопустимо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, ако не обичаме – налагаме се.

Ето например – моя син преди всичко е неин мъж, а след това мой син, нищо, че преди 25 години е бивал само мой син. Сложна задача е тази, трудно е да замълчиш, за да запазиш отношенията си, да не разрушиш младото семейство. И колко много такива семейства са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…

Когато детето навлезе в пубертета, то започва да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога свобода. Ние сме длъжни да му помогнем в това, нормално е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е дадено временно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш близък приятел, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези отношения могат да бъдат едни прекрасни такива, дълбоки, приятелски, включващи уважение и почит към родителите. Отношения между две свободни личности. И то започва да усвоява това. Но как? Преди всичко като запали цигара, да се изплюе върху асфалта, да пие бира, да изругае. Нали? Да се държиш като възрастен, макар че си само на 14. И да отхвърлиш родителската власт. Майка ти ти връзва шалче, не, няма да го нося, нищо, че ще настина, не ме е грижа че навън е -15, аз съм голям и решавам. До петата си годинка детето е доверявало всичко на родителите си, а сега нишката се е скъсала. В много семейства родителският авторитет е загубен. И родителят говори, разгневен – как може да постъпваш така, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а сега – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той започне да възпитава своите деца, особено когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, ако детето възприеме всичко това само като необходим дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета главно на своя талант. Длъжни са били и край. Несправедливо е, но така се получава.

Но какво можем да направим все пак? Трябва да се занимаваме с детето, докато е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да разговаряме с него, а днес това не се прави. А гледаме да му наложим собствените си амбиции. За да ви разсея малко, ще ви разкажа един случай от детството на сина ми. Имахме една енориашка, която работеше в зоопарка. Веднъж по моя молба тя донесе в неделното училище някои животни – видра, воден плъх, змия. А водната змия беше доста отвратителна на вид, тя взе да пълзи по масата и моя син, Филип, от вълнение взе да си бърка дълбоко в носа. Стана ми срамно, но си мълчах. На връщане го питам, какво го е впечатлило. Той ми казва: „Змията“. Припомних му, че не трябва да си бърка в носа. Не му се развиках, а спокойно взех да му говоря за хигиена, за приличие пред хората. И като свърших, той ми казва: „Ама че противна беше, една такава прозрачна“. Изобщо не ме беше слушал какво му говоря. Доста се посмяхме. И досега вкъщи си имаме такава шега – „такава една противна“, т.е. детето в този момент изобщо не слуша.

Можете много да говорите на детето си как трябва да се държи, да споделяте опита си с него, но само по начин, който да му бъде интересен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, трябва да му е интересно. Това е принципно важен въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, разказва ми някаква история. Това е много по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден днешен си спомням как мама ми четеше интересни детски книжки. Когато бях дете, баща ми много обичаше до ни разказва разни небивалици. Седне и почва да разказва нещо като „Невидимия човек“ например. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от различни разкази. Но това не бе важно, той разказваше много интересно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше много забавно и сърдечно. Ето къде е важният момент. Да разговаряте с детето, да му покажете уважение, макар че изобщо не са ви интересни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезли в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които искате, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, за да въздействате на детето в периода на неговия растеж. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и уважава. Ще си каже – ето, татко ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-добрият практически съвет от моя страна.

Разбира се, има и по-лесен начин – пускате му някой диск с филмчета и си правите каквото щете. Но тогава няма да го възпитавате вие, а някой от анимационните герои. А не е толкова сложно да му разкажете някоя измислена история, да сглобите като конструктор някое приключение, може да е за викинги, пирати или някой народен герой. И детето ще бъде толкова щастливо, че не някой друг, а вие се занимавате с него. Например моят син на 2-3-годишна възраст много плачеше и беше все неспокоен. Аз все му разказвах за един митичен герой-рицар от свитата на крал Артур, който никога не унивал, каквото и да станело. И когато го причастяваше веднъж владиката Арсений, той му казва: „Крал Артур“, дотолкова бе вдаден.

Имахме и много други приключенски персонажи – князе, витязи, летци-герои от Втората световна война… И покрай всички тия приключения и героизми се създаде една здрава връзка между баща и син. Не искам да се хваля, но ще ви разкажа – веднъж в края на май жена ми беше извела сина ми на детската площадка заедно с много други деца и майките им. Всички почнаха да се хвалят с играчките си, показват ги – хубави, скъпи… Ние не можехме да си позволим такива. И докато другите се хвалят с тях, моето момченце внезапно казва: „А моят татко ни разказва интересни приказки“. И го казва с такава гордост в гласа. Мълчание, майките се обръщат. И съпругата ми разказва с гордост случката, а аз се чувствам доволен. И до днес връзката ми с децата е силна, не се нуждае от заздравяване. А у един мой много добър приятел, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше единствено дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, но неговият татко беше на системата „телевизор – чехли – вестник“. И когато той навърши 18 години, баща му стана за него неудачник, загубеняк, макар че той беше в ония години състоятелен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му никога не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И отношенията им се възстановиха едва след като баща му заболя тежко от рак. Но цял един дълъг и важен период от живота му бе отминал без никакво бащинско влияние, затова и баща му се бе превърнал за него в никой.

А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат полезни и когато си на 18 и на 50 години, защото винаги ще имат повече жизнен опит от тебе и могат да ти дадат ценен съвет. А ако са вярващи хора, още повече ще могат да те разберат. Именно за това трябва да се занимаваме с децата си. Много, много ги препоръчвам тези разказвани приказки. Въпреки че, когато пораснат, а аз съм изчерпал сюжетите си, ще гледат някой филм и ще ми кажат:

- Татко, оказва се, че си ни излъгал! Ти не си измислил тази история, ние я видяхме на филма.

- Е, момчета, та аз не мога да съчинявам по четири пъти на седмица интересни сюжети.

Но най-важното е да намеря контакт с хората, това го използвам и в моята работа с енориашите. И есен, и зима, и пролет разказвам на децата все тия приказки, а пък през лятото и на летните лагери с други деца. Това ми помага по-късно, когато пораснат и почнат да се изповядват. Разбира се, аз не съм им баща, но се старая да им внуша доверие. Нещо, което вече често са го загубили вкъщи. Не искам да ме възприемат като някакъв странен човек с брада и черна дреха, който иска нещо от тях. Пак стигаме до същото – ако ми имат доверие, ще идват на изповед, ще ми откриват душите си и ще слушат съветите ми. Този подход проработва с чуждите деца, а какво остава за собствените!

 


Защо не ходя на църква


 

 

Защо не ходя на църква (не се мия)

На един свещеник му омръзнало да слуша обясненията на хората, защо не ходят на църква. Затова по аналогия съставил списък с „Десет причини, поради които не се … мия“.

1. Защото, когато бях малък, ме караха насила да се мия.


2. Тези, които се мият, са лицемери. Мислят, че са по-чисти от другите.


3. Не мога да реша, кой сапун е по-хубав.


4. Някога се миех, но после ми омръзна.


5. Мия се само на големи празници – на Коледа и на Великден.


6. Никой от моите приятели не се мие.


7. Ще започна да се мия, когато стана стар и мръсен.


8. Нямам излишно време за миене.


9. През зимата водата е прекалено студена, а през лятото – прекалено топла.


10. Не желая на мой гръб да печелят производителите на сапун.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания), изд. Фондация „Покров Богородичен“, 2015

Тези дни не можем да говорим за каквото и да е друго освен за Рождество Христово

Декември 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 


Тези дни са дотолкова наситени с присъствието на великия празник на Рождество Христово, че не можем да говорим за каквото и да е друго нещо, освен за техния смисъл. Невъзможно е да стоим настрани, защото това е до такава степен ярък празник в живота на Църквата и на нас самите, че духът ни е изцяло обсебен от осъзнаването на факта за Божието въплъщение в полза на човека. Затова днес, във времето на нашата среща, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това най-велико събитие.

Опитът от църковния ни живот и този от живота на светите отци потвърждава, че всеки път, когато предстоим пред Бога – дали молейки се, дали пребивавайки в храма в дните на църковните празници, или при друг случай, когато се срещаме с Господ – в това наше състояние откриваме две основни, характерни черти. Преди всичко, ние се изпълваме с радост, защото виждаме, колко голяма е Божията любов към човека. Сърцата ни се изпълват с умиление и благодарност, когато разбираме колко велик е този Божи дар. Но едновременно с това представянето ни пред Господ Иисус Христос се превръща и в съд за нас. Особено в тези свети празници, в които споменаваме земния път на Христа, Неговите проповеди, Неговите дела, всички тези събития произвеждат съд над човека, и този съд е спасителен за нас. Той не осъжда човека, а го спасява.

По този начин ние посрещаме празника Рождество Христово, от една страна, за да почувстваме голямата любов на Господ към нас и да се изпълним с дълбока благодарност към Него за всичките неизброими блага, дарувани нам, а от друга страна, онова, което е много по-полезно в практическия смисъл за нашите души – да извършим съд над себе си. Защото, както казва апостол Павел, ако ние сами осъдим себе си, то няма да бъдем осъдени от Господ. Което означава, че ако сами се осъдим в настоящия живот, няма да бъдем съдени в последния ден, защото съдът вече се е извършил днес, на този етап от битието ни.

Сега стоим пред лицето на великия празник Рождество Христово, живеем в неговата атмосфера за да проверим себе си, да се самоосъдим и като критерий за това се явява всичко, което Господ е извършил за нашето спасение. Та нали знаем, че Господ не прави нищо случайно и не е постъпвал по някакво стечение на обстоятелствата, но всичко е било изначално управлявано от Него, всичко е станало по Неговата воля, чак до последната подробност. По Негова воля Той се е родил в точното време, по такъв начин и на това място.

Фактът, че благодарение на празника Рождество Христово ние се подлагаме на съд е отразен и в житията на Божиите угодници. Забелязваме, че те са съпоставяли всяко събитие в живота си с Христовия живот. Неведнъж виждаме как тези Божии човеци, когато са се оказвали в трудно положение са си припомняли събития от живота на Христа, стараейки се да разберат доколко техните действия са сравними с тези на Самия Господ. Та нали ние искаме да вярваме, че християнин е този, който се старае да подражава на Христа по мярката на човешката си природа, и разбира се, на когото не му се удава, подражанието, го заменя с покаяние, смирение или скърби, в цялата духовна работа, която извършва вътре в себе си.

В тези свети дни, когато нашата Църква възпява великото снизхождане на Господ към човека и чрез дивните песнопения разкрива дълбокия богословски смисъл на този празник, добродетелните мъже-старци стоят в олтара като осъдени, взирайки се в събитията на Рождество Христово. Помня, когато старецът Ефрем Катунакски се върна от Йерусалим, отидохме да го поразпитаме за светите места. Очаквахме, че ще ни каже колко го е развълнувало посещението на местата на бичуването на Христос и Голгота, но се оказа, че най-много го е поразила пещерата на Рождество Христово във Витлеем, защото намирайки се там, той се поставил пред събитията, случили се там преди две хиляди години. Сподели ни, че по-рано си мислел, че живеейки в малката си отшелническа килийка в Катунакия имал чувството, че това е нещо значимо, че е направил нещо в живота си като пребивава в пустиня. Но от момента, в който видял къде се е родил Христос, той съвършено замлъкнал, почувствал как неговото „аз“ взело да се руши. „Там Христос ми затвори устата“, каза ни отец Ефрем. Та нали Христос се родил в пещера, гонен и презиран от всички хора, нямайки даже къде глава да положи. Никой освен простите овчари и персийските влъхви не разбрал, че в тази нощ се е случило най-великото събитие в човешката история – Божието въплъщение, извършено в крайна нищета, в крайно смирение, в тишина и съвършена неизвестност.

Всеки път, когато животът ни кара да изпитваме различни трудности, можем да се озовем мислено пред Витлеемската пещера, за да поразсъдим, доколко онова, което правим и това, към което се стремим, съвпада с онова, което е извършил Господ на Своето Рождество. Този принцип можем да прилагаме през целия си живот.

Навярно и вие сте чели в Патерика истории за хора, изпаднали под влияние на различни страсти – злопаметност, отмъщение, или пък злоба, която сама по себе си се смята за главна страст. И ето, за да помогнат на човека да се избави от тази страст, духовните отци не устройвали съдебни дела, на които да се мъчат да докажат с логически доводи кое е добро и кое лошо, но успявали с един прост разговор за живота на Христа да убедят хората – а и нас, впоследствие, че не постъпваме по християнски. Всеки път, когато се поддаваме на чувствата си, ние долавяме това и нашата светска логика се бунтува и иска справедливост – и то светска справедливост, светско оправдаване, пълно отстояване на правата ни. И ти не можеш да дадеш отговор на този зов, защото всички аргументи, които ти предлага логиката са често подплатени от нашата човешка слабост.

В такава ситуация на човек му остава само едно – да застане мислено пред събитието Рождество Христово и да се запита: „Всичко онова, което искаш, което правиш, към каквото се стремиш или мислиш – в духа на Христовия живот ли е? Така ли е постъпвал Сам Господ?“ Изследвай този въпрос, постави се редом с Христа и тогава, ако решиш, че делата ти не противоречат на Господния живот, тогава можеш смело да вървиш напред.

От мига, в който ангелите запели „и на земята мир“, тези думи се превърнали в забележителен лозунг за целия свят, защото днес мирът стана много скъп и е трудно да бъде опазен. Много хора, между впрочем очаквано, разбират под думата „мир“ липса на войни, вълнения, безпорядък. Обаче Христос е казал следното: „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Значи ли това, че Христос говори за едно, а ангелите друго? Всъщност, мирът, който е дошъл на земята е Сам Господ, станал човек, за да можем да Го възлюбим. С това Той ни е казал, че нашата връзка с Бога не е просто теория. Можеш да бъдеш ревностен последовател на някоя философска система но никога няма да встъпиш с нея в отношения на любов, защото колкото и силно да я обичаш, тя никога няма да те заобича. В Църквата е точно обратното. Тук изобщо не се сблъскваме с никакви теории. Словото не е станало някаква идеология или философия, Словото е станало плът, станало е човек, за да можем да Го обикнем. И когато Го заобичаме, тогава разбираме, че То ни е обикнало още изначало. От мига, в който решим да се подвизаваме, за да възлюбим Господа, още от първата ни крачка към Него, веднага ще усетим Неговата велика любов към нас, която Той е имал към нас още преди да пристъпим към Него. Ето това тайнство може да се извърши само в Църквата. Затова Христос, бидейки мир за целия свят, е станал обект на любовта. Не обект на вярата! Та нали човек е длъжен да излезе извън рамките на вярата и надеждата и да пребивава в любовта. Както е казал апостол Павел: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (Кор. 1, 13:13). Затова любовта се явява емпиричен и онтологичен факт, благодарение на който човек може истински да усети връзката си с Бога.

Този път бил следван от всеки, възлюбил Господа докрай. Да си спомним за първомъченика Стефан, който, подражавайки на Господ, засвидетелствал любовта си към Него. Светият архидякон и първомъченик Стефан, този пълководец на всички мъченици, след залавянето си от страна на евреите заради проповедите му, бил принуден да застане на съд пред синедриона. По време на този съд той изповядал вярата си и лицето му просияло като на ангел. Юдеите го осъдили на смърт, отвели го на мястото за екзекуция и почнали да хвърлят камъни по него. По Моисеевия закон такава смърт била определена за най-нечестивите грешници. Представете си само, че сте със завързани ръце и крака, захвърлени на някое място и по вас мятат камъни, докато умрете. Каква страшна и безмилостна смърт! А свети Стефан в същото време, както ни сочи Свещеното Писание, се молел в този миг не за себе си, а подобно на издигнатия на Кръста Христос, за хората. Свети Стефан изспуснал последния си дъх, молейки се за ония, които го убивали с камъни: „Господи, не им зачитай това за грях“ (Деян. 7:60; сравн. Лука 23:34). При това умът и сърцето на св. Стефан били заети не от гняв към юдеите и от летящите към него камъни, но единствено от това Господ да не им вмени това за грях. И така, ако искаме да разберем, кога точно св. Стефан е станал подобен на Христос, лесно ще забележим, че той се е уподобил на Господ не в момента на мъченическата си смърт, а преди всичко, когато сърцето, умът и любовта му били обърнати към тези, които хвърляли камъни по него.

Днес отбелязахме паметта на друг мъченик – св. Маврикий, който бил подложен на най-ужасни мъчения. В Синаксара се говори, че той живял в 3-ти век, във време на гонения на християните. Св. Маврикий бил заловен заедно с други християни. Когато отказал да се отрече от своята вяра в Иисус Христос, бил обвинен и подложен на жестоки мъчения. Тогава императорът взел момчето, родния син на св. Маврикий на име Фотин и го убил пред очите на баща му. Преди това казали на св. Маврикий: „Ако не се отречеш от Христа, ще убием детето ти!“ Представете си ужаса на този избор! Но св. Маврикий останал верен на Христа и тогава екзекутирали сина му. После злият император измислил друго мъчение. Взел св. Маврикий и другарите му и заповядал да ги поставят в блато. Там ги завързали за стълбове и ги оставили да ги ядат мухи, комари и всякакви насекоми, които са в тези места. На Максимиан не стигнала и тази жестокост и положил тялото на отрока Фотин пред вързания Маврикий. В продължение на десетина дни мъчениците преживели жестоки страдания, докато накрая изспуснали дъх.

От времето, в което Христос дошъл на земята и донесъл мира Си, милиони мъченици отдали живота си заради вярата си в Иисуса Христа. Защо са го направили? Защото наистина са възлюбили Христа, вкусили са от Неговата голяма любов, защото животът Христов заговорил в сърцата на тези хора. Събитията, които споменаваме в дните на църковните празници били съд за тях. Те измервали своя живот по мярката Христова. От една страна, те виждали Христос като пример на смирение, понасяне на мъки, неизвестност, мълчание, изгнание, нищета, а от друга страна – себе си, осъдените. Именно заради това съдът за тях бил извършен. За тях Христос станал не Съдия, а Живот Вечен. Ако човек живее по този начин в Църквата, поставяйки всеки път Бог преди себе си, осъждайки живота си и позволявайки на Господ да извърши съд над него още в този живот, то в последния ден ще избегне съда.

Наистина, как може да бъдеш следовник на Христа и да живееш живот, чужд Нему? Господ ясно е отбелязъл чрез апостолите и опита на светите отци, че ако в нас живее Светия Дух, то трябва да има и плодове на Светия Дух. И за да не си търсим оправдание, Господ е казал конкретно: „А плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5: 22-23). Вземете този списък на плодовете на Светия Дух и изследвайте себе си и ако намерите, че вместо любов във вас живее ненавист, вместо радост – униние, вместо благост – отмъщение и т.н., така ще разберете в какво положение сте. Такъв съд над себе си носи спасение. Ще познаете дървото по плодовете му. Затова ако тези свети празници се възприемат от нас като съд над живота ни, тогава с увереност може да се каже, че те са спасителни за нас. Те ни дават повод за духовен подвиг чрез покаяние, смирение, промяна на живота ни, но едновременно с това и ни възпламеняват да припадаме с любов и да просим милостта Божия, доколкото се уподобяваме на народ, седящ в тъмнина (ср. Мат. 4:16). Да кажем на Господ: „Къде ще просияе Твоята светлина, Господи, ако не на тези, които се намират в тъмнина?“ (Пс. 66: 2-3). Та нали именно тогава, когато се намирам в тъмнина, тогава започвам да търся светлината. Но ако се залъгвам, че пребивавам в светлина, тогава това е очевидна тъмнина, която не ни дава да видим истинската светлина.

Скъпи братя, да си пожелаем един на друг тези дни да бъдат за нас спасителни, за да ни доведат до Христа, Който чрез онези събития от Своя живот ни преподаде урок и ние осъзнаваме, че нашата връзка с Бога не е някаква си абстракция, но има конкретни плодове и резултати. Нека са благодатни за нас тези свещени дни! Нека Господ да бъде винаги с нас и да ни дарява радостта от Своето присъствие. Амин.


 Из книгата на митрополит Атанасий Лимасолски (Николау) в интернет-магазина „Пемптусия“ (Спасение)

 

 

 

 

Ето каква история

Декември 23, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

Един мой приятел – свещеник, на когото в олтара помагат вече внуците, ми разказа следната история. В миналото той бил по професия строител и издигнал повече от петнадесет храма в епархията, в която служел. Веднъж завършвал поредната църква. Трябвало да се купят три нови входни врати, и изведнъж, както често се случва, парите свършили.

 

Той се помолил на света Богородица и отишъл при един познат бизнесмен, който имал фирма, търгуваща с врати. Бизнесменът казал, че да се строи храм е Божие дело и непременно ще помогне. За всеки случай, опитният в такива дела отец уточнил, че им трябват не какви да е врати, а външни, тъй като зимата при тях не е шега работа.

 

След известно време на строителната площадка край храма наистина докарали врати. Но когато ги разопаковали се оказало, че те са от най-долнопробно качество. Както каза отецът, „буквално от картон, с пръст можеше да ги пробиеш!”. Когато една от вратите случайно паднала на земята, от удара се смачкала. Естествено, не си направили труда да ги поставят, намерили други.

 

Аз слушах, поклащах глава, негодувах и накрая казах: „Надявам се, че сте ги върнали на този човек, който живее на принципа „вземи Боже, това, което да ми свърши работа не може”? Свещеникът се засмя. „Отначало точно така исках да постъпя – каза той. – Но после си спомних онази история от патерика, в която се разказва за един богаташ-скъперник, който вървял през пазара, натоварен с покупки. За него се лепнал един бедняк и започнал със силен глас да го моли да му даде нещичко, но богаташът се правел, че не го чува. Когато му дотегнало да слуша просяка, той се обърнал и го замерил с един хляб. Не защото решил все пак да го нахрани, а просто защото ръцете му били заети и вместо камък, хвърлил по просяка хляба, който държал. След известно време богаташът се разболял тежко и, изпадайки в безсъзнание, видял, как един демон и един ангел спорят за душата му. Хвърленият по бедняка хляб се оказал единственото добро дело, което той бил извършил. Но когато ангелът го сложил на теглилката, хлябът натежал повече от всичките му зли дела. Видяното така го поразило, че когато дошъл на себе си, той се променил, започнал да помага на бедните и умрял в мир с Бога и с хората. Помислих си: „Кой съм аз, че да съдя този човек? Може тези негодни врати, дарени на храма, да са най-доброто нещо, което е извършил в живота си? Бог ще го съди!” Обадих му се и му благодарих, макар и той прекрасно да разбираше, че ни е пробутал абсолютен боклук. След известно време бизнесменът дойде в храма, за да кръсти внука си. Сега семейството му идва на всички празници. Молят се, случва се и да помагат на нуждаещи се”. Ето каква история.

 

Превод от руски

Нека децата проповядват!

Декември 20, 2019 in Видео, Начална страница





Кои хора след смъртта си ще попаднат в Царството Небесно?

Декември 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашият живот е много кратък. Вече при мъжете той се е съкратил до петдесет и пет години, при жените до шестдесет и пет – седемдесет, т.е. той е изключително кратък. И ако по-рано човек е поумнявал към деветнадесетата си година, то сега мъжът на двадесет и пет години е все още дете, чак към тридесетата му година в главата му нещо започва да се прояснява, той до някаква степен става възрастен – а на петдесет и пет години вече умира. Тогава, колко живот му остава? Двадесет и пет години. За такова кратко време кое дърво може да израсте? Ако засадите бор, той за това време ще стане едва колкото ръката ви дебел – при положение, че започне да расте. А ако това не се случи? Тогава от него изобщо няма да стане нищо.

 

И така животът преминава в грях, и вратите за човека се затварят – човекът умира. Настъпва разпадане на неговата цялост: тялото е отделно и душата е отделно. В това състояние човек вече с нищо не може да си помогне, твърде късно е. И ако той е живял само заради плътта си – какво може да направи сега? Плътския живот е изчезнал, сега червеите се хранят с неговата плът. Ако той е водил духовен живот – къде са сега неговите книжчици? Къде са му магнетофоните? Къде е родната природа? Изкуството? Къде е всичко с което е живял? Нищо няма. За какво е живял? Само страдание и плач: какво съм направил? Защо съм погубил своя живот? Пред телевизора съм стоял, гледал съм хокей, цял живот съм дрънчал с тенджерите, хиляда парчета торта съм изпекъл, но в това нямаше смисъл. Затова ще има плач и скърцане със зъби – остава ни само да скърцаме със зъби от яд, заради нашето безсилие, защото кой ни е виновен, ако не самите ние? Църквите са отворени, Свещеното Писание е написано, ето ви и молитвеник – заповядайте, молете се, изправете душата си, стремете се към Божието Царство. Но всичко това е било безинтересно, затова няма нищо в душата ни: няма любов към Бога, няма желание за Царството Небесно.

 

Затова Господ казва: „И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в Царството Божие. Така последните ще станат първи, а първите – последни.” Много от тези, които от детство вярват и ходят в храма, когато им хрумне, от „дъжд на вятър”, никога няма да влязат в Царството Божие. А ще влязат други хора, които, все още може да не са попаднали в църквата, може и вяра да нямат, но които ще повярват и ще отхвърлят всичко и ще започнат сериозно да се занимават със спасението на своята душа. Човек може да повярва в последните години от своя живот, да се опомни – и за това кратко време да успее да съгради в своето сърце Царството Небесно…

 

източник: Святое православие – VK

 

„Аз ще се погрижа за вашето семейство”

Декември 18, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

 

По молба на министъра по религиозните дела на Република Сръбска господин Драган Давидович и на началника на Отдела за връзки и сътрудничество със Сръбската православна църква в Република Сръбска господин Мирко Марич и с благословението на Валевския епископ господин Милутин, през юли 2014 година аз се отправих на далечно пътуване до Гърция, заедно с близки на господин Марич.

Целта на нашето пътуване беше да се срещнем с архимандрит Нектарий (Виталис) в с. Камариза (Атика) и да посетим манастира „Света Троица” на о. Егина (манастира на свети Нектарий Егински).

На връщане от Егина посетихме Солун, за да се поклоним на мощите на свети Димитър Мироточиви. А след това по настояване на моите спътници се отправихме към Паралия (курортно градче на 70 км от Солун), за да пренощуваме там.

В Паралия бях за пръв път. Веднага ми направи впечатление, че там има много сърби. Моите спътници ми обясниха, че градчето е един от най-известните курорти в тази част на Гърция и 90 процента от гостите тук са сърби. Трябва да кажа, че във всеки ресторант и магазин ми говореха на моя роден сръбски език. Повярвайте ми, чувствах се като у дома си.

Може би се чудите защо съм обикалял по ресторантите и магазините? Поради някои обстоятелства търсех прясна скумрия. А тази риба не може да се намери навсякъде. (Обиколих десетки места и никъде не намерих…)

Вече се канех да преустановя търсенето, когато забелязах още един рибен ресторант, който се казваше „Medtka”.

Попитах възрастната госпожа, която ме посрещна, продават ли прясна скумрия? За мое удоволствие тя ми отговори на сръбски (очевидно моят силен сръбски акцент ме издаде).

– Да, отче, – каза ми тя. Но трябва да почакате до утре сутрин. Нашите рибари ловят скумрията през нощта: те включват прожектори и рибата, привлечена от светлината, приижда към тях… Те идват в седем сутринта. Елате тогава. Аз се казвам София и съм собственичка на този ресторант.

Върнах се в хотела. Срещу главния вход видях малка църквичка, по-скоро параклис. Бях поразен от неговото благолепие; влязох вътре и – о, чудо! – за моя голяма радост установих, че параклисът е посветен на свети Нектарий – този, заради когото бяхме дошли в Гърция!

Моите спътници ми казаха: „Виждаш ли, отец Ненад, как свети Нектарий устрои всичко: настани ни да нощуваме близо до този параклис и сега ни пази. А ти, отче се съмняваше: трябва ли да отсядаме в това курортно място, пълно с туристи, където човек може само да се къпе в морето и да се пече на плажа… Ето, че и тук намерихме благодат и това малко параклисче…”

На сутринта аз отидох в таверната, за да купя обещаната ми риба. Но рибарите все още не бяха дошли и госпожа София ме покани да ги почакаме заедно.

Тя ме настани на масата, оказвайки ми любезно гостоприемство. Разговорът се съпровождаше с прекрасно угощение: кашу с мед, гръцки десерти и студена вода.

– Ние със спътниците ми идваме от Егина и аз много се радвам, че попаднахме на хотел, разположен точно до параклиса на Свети Нектарий. Знаете ли кога е бил построен той? – попитах аз.

– Как да не знам… Семейството ми се грижи за това свято място вече много години. Почистваме го, палим кандилата, украсяваме иконите, когато свещеникът от енорийския ни храм идва да служи, четем акатист на светеца и се молим за здраве… Това е най-голямата ни светиня. Параклисчето е малко, но свети Нектарий е велик в своето застъпничество! По неговите молитви имаме този ресторант, а също и земята, на която е построен вашият хотел. Така че ние сме и съсобственици на хотела.

Учудването ми нямаше граници и аз я попитах: „Как стана така, че свети Нектарий ви помогна да откриете ресторант?”

– Отец Ненад, преди тридесет години тази земя беше едно изоставено, затънтено място. Семейството ни беше много бедно. Често нямахме пари дори за насъщния и ядяхме рибата, която ловяха мъжете от семейството, без хляб.

Когато бях още малка, баща ни се разболя тежко. Няколко дни преди смъртта си той поиска да му дадем икона на свети Нектарий. Държеше я под възглавницата си и често се молеше пред нея.

Майка ни много се тревожеше – какво ще стане с нас? Баща ни умира… Какво ли ни чака…

Веднъж татко повика всички ни при своята постеля и ни каза: „Не се страхувайте: Господ Бог и свети Нектарий се грижат за нас. Ще получим парцел земя край параклиса. Сам свети Нектарий ми каза това, той ми се яви насън”.

Ние не вярвахме много на това, мислехме си, че татко бълнува в безпаметство… След три дни той почина. Половин месец след неговата смърт повикаха майка в общината… Отначало тя не искаше да отиде, защото още оплакваше баща ни, всеки ден се молеше за него и не ходеше никъде, освен в храма. Но баба (майката на татко) й каза: „Отиди, дъще, това не е разходка за развлечение”. И мама отиде.

Оказа се, че татко е бил прав – общината ни даде парцел земя до параклиса на свети Нектарий.

След известно време започна строителството на хотели. В Паралия заприиждаха туристи. Нашият парцел се оказа в самия център на курорта. Част от него продадохме, а за останалата част получихме дял в собствеността на построения върху нея хотел (т.е. няколко стаи в него). Със средствата от продажбата и арендата на земята открихме мъничка таверна, а сега имаме този голям ресторант за рибни продукти и делата ни вървят много успешно. Моята дъщеря завърши медицина в Ниш и сега е лекар, а по-малката ми сестра е омъжена в Прокупле. Ето откъде знам сръбски и обичам Сърбия… С нас стана още едно чудо, ще ви го разкажа…

След смъртта на баща ни, дори и след като получихме земята, ние бяхме бедни и неустроени. Но имахме благословение от свещеника да се грижим за параклиса на свети Некарий. Веднъж, в навечерието на деня, когато Църквата отбелязва неговата памет, се оказа, че в целия ни дом има само половин бутилка зехтин. Мама беше поставена пред избор: или да налее този зехтин в кандилата, или да го остави за нас, децата.

В нощта преди празника свети Нектарий й се явил насън и казал: „Всичкия зехтин, който имате у вас, излей в кандилата – нека на празника те светят за благословение на народа. Аз сам ще се погрижа за вашето семейство”. На сутринта мама ни разказа това и ние се съгласихме.

И ето – чудо: в същия ден един наш братовчед от Волос (Волос се намира на 200 километра от Солун) ни дойде на гости. Не бяхме го виждали много години. Той ни донесе в дар две големи бъчвички със прясно изцеден зехтин! Семейството му беше заможно и днес те имат обширни маслинови градини…

Като изслушах разказа на госпожа София, аз благоговейно се прекръстих – бях станал съпричастен на историята на живото присъствие на свети Нектарий в Паралия, това малко гръцко селце.

…Скоро пристигнаха рибарите и донесоха прясна скумрия. През тази нощ бяха получили добър улов. И как да нямат улов, когато всеки път, преди да излязат в морето, те искрено се молят на свети Николай и на свети Нектарий, запалвайки свещ в чест на тези велики светци.

Запознах и спътниците си с благочестивата госпожа София и те също с благоговение изслушаха нейния разказ за чудесата на свети Нектарий.

Когато ви се случи да посетите Паралия, отбийте се в това параклисче, то е съвсем до плажа…

През лятото на следващата 2015 година аз отново прекарах известно време в Паралия. Тук, с благословението на Светия Синод на Сръбската православна Църква, извършвах богослужения и треби за поклонниците от Сърбия, България и Русия.


източник: „Возвышение скорбями – святитель Нектарий Егински”, Креативная команда „Кипяток”, Екатеринбург, 2018

Църквата не ни ограничава, а ни предпазва

Декември 17, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Отче, едното понятие, едната добродетел – в рамките на нашия разговор – диктува въпроси за другата. Мисълта ми се насочва сега към покаянието, тази твърда основа на нашето спасение. Умът се насочва към търсенето на прошка и Божия милост. Също (се насочва) към голямата добродетел на послушанието. Както покаянието, така и послушанието предполагат смиреномъдрието…
Насочвайки фокуса на изследването върху свещеното пространство, където се намираме, ви моля да ни кажете какво е значението на израза „Благослови!”, което тук на Света Гора чуваме постоянно, във връзка със светото послушание.

Говориш за жертването на личната воля заради волята на другия. Това става, когато поставяме другия по-горе от нас – по образа на Христос – и отсичайки нашата собствена воля пред волята на другия, подражаваме на Христос, Който отсякъл волята Си пред Небесния Отец. Помниш, в молитвата в Гетсимания казал: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Също така със сигурност помниш от живота на много обичния свети Силуан, чието житие написа светият старец Софроний Светогорец, че един ден един голям подвижник, с който бил заедно в Стария Русик, в Руския манастир, искал да отиде в българския манастир да види един прочут духовник. Казал и на о. Силуан, ако иска, да отиде с него. Така и станало. По пътя не разговаряли, а се молили. В даден момент старецът казва на о. Силуан:

- Аз ще попитам това и това духовника. Ти какво ще го попиташ?

- Аз няма да го попитам нищо!

- Тогава защо идваш с мен?

- Идвам, за да… отсека волята ми!

- За да отсечеш волята си? Ама какво означава това?

- Ето – обяснил св. Силуан. – Това, че ти го поиска, означава, че Бог те е накарал да го поискаш! И аз, проявявайки послушание, за да бъда благоугоден Богу и понеже те смятам по-горе от мене, те поставям отпред и идвам с теб! Това за мен ще е по-голяма придобивка, отколкото да попитам нещо духовника и той да ми отговори.

Това има много дълбок духовен смисъл. И ние тук на Света Гора, казвайки едно „Благослови”, всъщност обезсилваме действието на сатаната. Тук в Градината на Света Богородица „Благослови” го смятаме за „тайнство”.

Добре е да се спрем върху светия лик от наше време, върху светогорския старец Софроний в Есекс, житиеописателят на свети Силуан, и да си припомним какво казваше относно послушанието – наред с всичко друго:

„Науката на светото послушание е наистина велика и е нужна усърдна молитва, за да се отворят духовните ни очи и да видим превъзходството на науката на монашеското, по-точно на християнското послушание.

Но ето още един забележим резултат от подвига на послушанието. Научавайки се да приема вътрешно мислите и волята на другите личности, послушникът се научава едновременно да живее различните състояния не само като индивидуални, но като откровение за нещата, които стават в човешкия свят. Не живее егоистично само неговите страдания, неговите мъки, неговите успехи като нещо индивидуално, а се пренася духовно в страданието на всички хора, защото несъмнено във всеки момент милиони хора се намират в състояние, подобно на нашето, и това води естествено и непринудено до молитва за света. Молейки се за живите, споделя радостта на любовта им или ужаса на отчаянието им. Изпитвайки болката, се моли за всички страдащи в света и свежда глава към леглото на тези, които умират наскърбени, изоставени и безпомощни пред ужаса на смъртта. Споменавайки умрелите, се пренася мисловно в дълбините на вековете или стои духовно в невидимия, но страшен път, през който преминават всекидневно стотици хиляди души, след като напуснат телата си, обикновено в страшна агония.

Така в душата на послушника се развива християнското състрадание към цялото човечество и молитвата му става носител на целия свят, тоест „ипостасна”, подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. С тази молитва послушникът чувства своето единство с цялото човечество, а любовта към ближния, тоест към всеки човек, става естествена. Една такава молитва допринася истински за спасението на света.

В този човек неговата истинска вяра му дава и истински етос! Тогава без да го разбираме ставаме като радиоактивни тела, които без да полагат никакво… мисионерско усилие, излъчват „радиактивност”, където се озоват”.

Затова мисля, че и Света Гора днес дава това послание за Православието. Тук чрез Божията благодат бе запазена ненарушена православната догма, която създава православния етос, и това го разбират хората – и православни, и инославни. Идват и търсят помощ бележити инославни и иноверни личности, които разбират грешките на своята вяра. Не можем да оповестим всичко това. Ако можехме, щяхте да виждате реално какъв дар ни е дал Бог с това да сме православни, а ние не го разбираме… Трябва да се решим да живеем реално Истината на Църквата ни с нейното аскетическо предание.

Отче Атанасие, след като го споменахте, нека се спрем малко върху смисъла на думата догмат и върху смисъл на думата ерес. Днес има много и разнообразни ереси. Постоянно се регистрират нови. Никнат като гъби. Да се спрем на това. Също така моля да отговорите на това, което от време на време мнозина казват, че догматът е ограничаване на човешката логика…

Нека започнем от това. Не е ограничаване на човешката логика, а нейно преодоляване. Ереста е рационализиране на догмата. Тя е усилие за рационализиране на евангелското послание. Сам Христос ни преподава догмата. В Св. Писание съществуват всички догмати. Просто това, което Църквата винаги е преживявала, отците са го предали чрез догматични определения. Единосъщието на Първия Вселенски събор, божеството на Светия Дух на Втория, приснодевството на Света Богородица на Третия, двете природи на личността на Господ на Четвъртия, възможността за изобразяване на Господ и светците Му на Седмия Вселенски събор, което празнуваме изключително на Неделя Православна. Всичко това не е ограничаване на логиката, а нейно превъзмогване. От друга страна, ереста е усилие за рационализиране на евангелското послание, на догмата. Тоест догматът е открилата се Истина. Ереста е едно човекоцентрично разбиране и тълкувание на евангелското послание. Това е голямата разлика и не са я разбрали братята ни еретици, мислейки, че трябва всеки съобразно неговата логика да настройва и вярата си! Но нещата не стоят така. Христос ни остави, разбира се, свободни да правим избор; ако искаме, дори и ада да изберем! Но вярата, както Той ни я даде и както светите отци са ни я предали, не го направили, за да ограничат човешката свобода, човешката ни личност, а за да ни помогнат.

Да ти дам един пример, нещо, което казваше блаженопочившият свят старец Паисий на група младежи. Бях там. Бяха дошли няколко студенти и казваха точно това:

- Ама какво е това, което има Църквата? Недей едно, недей друго! Поставя догмати оттук, канони оттам, ограничава ни постоянно свободата!

Старецът Паисий с характерната за него проницателност каза:

- Бре, деца, аз разбира се съм бежанец, но живях в Коница и знаете, там горе има изключително много планини. Хората нямат място да обработват, равнини и т.н., затова където намирали малко земя, се опитвали да засеят малко царевица, за да имат. Един път, когато бях в тази област, се бях разболял. Е, тръгнах и отивах към манастира Стомио пеша. Минах през едно село и срещнах две дечица 3-5 годишни, вързани с въже през кръста за една черница!… Подразних се и помислих: тези родители са варвари, за да ги държат вързани… Някъде са отишли и са ги оставили вързани, за да не могат да избягат. Както се бях подразнил, минах през селото и след няколко метра видях една малка нива близо до много голяма пропаст.

Отдолу се чуваше шумът на минаващата река. Там видях нещо, което ме накара да онемея; един мъж да седи в края на нивата, да пуши и през кръста му вързано едно въже. За другия край на въжето бе вързана жена му през кръста и копаеше.

Една женица кожа и кости. Жал ти беше да я гледаш. Той пушеше постоянно. Е, тогава кръвта ми кипна и му казвам: „Бре, не ви ли е срам? Какво е това село тук? Колко сте безчовечни! Видях вързани дечица. Връзвате децата, връзвате и жените си тук?” Човекът гаси цигарата, зачервявайки се от срам, стана с уважение, казвайки: „Отче, да ти кажа нещо! Това, което правя и връзвам жена ми, не го правя по друга причина, а от мерки за сигурност. Виждаш ли тук? Ако стъпи леко накриво човекът, който работи, ще падне в пропастта и ще се пребие. Ако съм сам и работя, малко да стъпя накриво, ще падна в пропастта и ще се пребия. Ще съсипя дома ми. Докато така, както правя сега, връзвам жена ми, тя е обезопасена и поне царевичката ще прокара да ядем цялото семейство”. Така човекът ме обезоръжи с това, което каза.

Тогава Старецът Паисий погледна студентите право в очите и им каза:

- И така, юнаци, това прави и Църквата ни. Мислим си ние, че ни ограничава свободата. Не ни ограничава свобода, благословени души, а ни предпазва, понеже сме като непокорни деца и слаби женици и помисълът често ни изкушава. Дяволът постоянно ни изтъква логиката и искаме всичко да прекарваме през нейното „сито”. Затова Църквата ни „връзва”, за да ни предпази да не паднем в пропастта на ереста и да се пребием духовно. Да загубиш вечната си душа, това е ужасно. Затова Църквата ни връзва така.

Младежите бяха напълно удовлетворени, но и на мене ми хареса изключително много това сравнение, което каза старецът Паисий. И така, виждаме, че Църквата от любов и човеколюбие прави това, което прави и не ограничава свободата ни, а погрешната и болна логика, която всички имаме, бидейки чеда на стария Адам. Но каква е тази логика, когато имаме самоувереност, че сме всезнаещи и даже задминаваме и светите отци, които посветили живота си на аскезата и страданието сред постоянно покаяние, сред постоянно съприкосновение с Бога… Нима стоим по-горе и можем по-добре да изтълкуваме Вярата? Това именно е ереста: един ясен израз на човешкия егоизъм, в чиито рамки не искаме да признаем авторитета на църковната Истина, напротив, искаме да станем съдии на вселената и да съдим тази Истина! Големите еретици не били случайни хора. Арий нямал случайно образование. Бил много образован. Ако беше останал в евангелските рамки на Истината, би бил велик отец. Навярно би надминал и св. Атанасий Велики. Но това егоистично отношение, което запазил – не искайки да подчини себе си, помисъла си на догмата на Църквата, на Божеството на Словото – го направило най-големият еретик! Даже бащата на еретиците! Върху това стъпват всички съвременни ереси. Затова именно е нужно голямо внимание. Там, където логиката ни не достига, да не мислим – понеже ние не го разбираме – че нещата не са така. Нека нямаме такава самоувереност в нашата логика.

Знаете, отче Атанасие, че споменаването на стареца Паисий винаги ни очарова и ни трогва. Поради постоянния контакт, който имахте с него дълго време – когато бяхте главен секретар в Карея, в Св. Кинотис и следобедите след работата в канцеларията ходехте в неговата постница – ви моля да ни кажете още нещо от този ваш опит. Как разглеждаше старецът въпроса с еретиците?

Да, много пъти се озовавах там, когато идваха различни хора независимо дали православни вярващи или католици или протестанти или младежи, които имаха връзка с източните религии.

Помня характерно един случай с един немски пастор, който беше следвал в Солун и знаеше гръцки. Човекът твърде много се скандализираше, защото почитаме Света Богородица. След като старецът Паисий го почерпи, го попита:

- Какво работиш?

- Богослов съм.

Прозорливият старец го погледна проницателно и го попита:

- Просто си „богослов” или сигурно си и нещо друго?

- Не, и пастор съм.

- А, добре. Как ти се видя Света Гора? Хареса ли ти?

- Всичко ми хареса, но тук много почитате Света Богородица!

- Защо те дразни това?

- Е, повече трябва да почитаме Христос.

- Ама, почитайки Света Богородица, Христос почитаме!

- Е, не, отче, не е същото! – настояваше той.

Старецът Паисий, прилагайки един хубав пастирски подход, му казва:

- На теб майка ти не е от добър сой!

- Откъде знаеш майка ми и я хулиш?

- Е, както аз не познавам майка ти и я хуля и не ти харесва, така и на мене не ми харесва, защото не познаваш Майка ми Света Богородица и говориш такива неща! Хайде, да ти кажа коя е Света Богородица…

Започна да му говори за Света Богородица, по един много хубав начин, оттук човекът се изуми! Даже конкретно му каза един пример с една тръба. Попита го:

- През една тръба, когато мине водата, тази тръба има ли някаква стойност?

- Не, няма никаква стойност. Просто е помогнала, водата е минала и оттам нататък ролята й е приключила – отговори пасторът.

Старецът Паисий продължи:

- Да, Света Богородица обаче не е една тръба, през която просто е минала Водата. Тя е една небесна гъба, която държи постоянно Христос, затова се нарича Богородица, затова и ние я почитаме!

С този прост малък пример човекът не знам дали се убеди напълно, във всеки случай зная, че утихна, тръгвайки си от стареца.

Друг път, когато разговаряхме във връзка с диалога с инославните, казваше, че трябва да сме много внимателни, но в същото време да проявяваме и любов, уважение и снизхождение към тези хора, защото са се озовали там в тяхната заблуда и следователно не носят напълно отговорност за това, което вярват.

превод: Константин Константинов

 

Благоразумието на благородника

Декември 16, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един офицер-благородник бил наклеветен за злоупотреба с държавни пари, бил изпратен на заточение в Сибир и бил лишен от всякакви граждански права и състояния. В Сибир се преселила и неговата жена с дъщеря му, но там живеели в бедност и нищета. Още като дете дъщерята на офицера дала обещание: когато порасне, ще подаде прошение до императора, за да помилва баща й. И за да подаде това прошение, момичето, когато навършило 17 години, тръгнало пеша от Сибир за Петербург. По това време тази история била станала много известна, за нея се пишело много по вестниците, удивлявайки се на подвига на момичето, което заради спасението на баща си извървяло целия път през тайгата пеша. Дъщерята на каторжника скоро станала знаменитост. В Петербург била откарана на коне, където била приветствана и веднага била представена на императора.


- За какво беше осъден вашият баща? – попитал императорът.


- Извинете, Ваше Величество, но аз не зная нищо за това. 


- Как не знаете?


Наистина баща й успял през годините да не въвлича дъщеря си в неговата скръб.



И императорът веднага написал прошение: „Да бъде помилван!“ – казвайки, че баща, който е отгледал такава дъщеря е достоен за Божията милост.


източник: https://vk.com/club