Последните заръки на баща ми

Март 27, 2020 in Видео, Начална страница




Архиепископ Юстиниан (1921 – 2016)

Великопостна аритметика на радостта

Март 26, 2020 in Беседи, Начална страница


Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

 

Източник: Православие ру

А ти какво очакваше? Това е светец!

Март 25, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

В наши дни малко хора вярват в чудеса и е трудно да убедиш в това един съвременен човек, че те се случват. Независимо от това, аз като съвременен човек, трябва да ви разкажа за чудо, случило се с мен, и ще се опитам да намеря прости и убедителни думи – без да изглеждат лъжовни, измислени или леко преувеличени.

Това се случи няколко години назад, и аз, писателят Александър Сеген, до този момент не се решавах писмено да засвидетелствам за чудото, ограничавах се само до устни разкази. Все ме възпираше тази мисъл че: или открито няма да повярват, или само ще се преструват, че вярват. Или – няма да ми се доверят.

През пролетта на същата тази година започна да ме боли петата. Аз не се притеснявах. Ще мине. Но не мина, а напротив, заболя ме още повече. Наложи се да отида на лекар. Поставихи ми различни диагнози, изписаха мазила, хапчета, но нищо не ми помогна. През лятото двамата с моя син Коля се приготвихме да заминем за три седмици в Гурзуф, и аз си мислех за морето – то често ме е спасявало, много рани са ми заздравявали, когато плувам дълго време и стъпвам по крайбрежните камъчета. Но този път и морето не ми помогна, а когато дойде време да си тръгваме, аз съвсем не можех да си стъпя на петата, при всяка стъпка усещах адска болка. Пристигнахме от Гурзуф в Симферопол, а до влакът оставаха три часа.

- Трябва да отидем пеша до свети Лука, – обявих решението си на моя син .


- Но как пеша! – почуди се Николуша. – Не можеш да ходиш пеша, тате.


- Не, трябва да отидем.


- Нека поне да вземем такси.


- Не, само пеша.

И оставихме багажа си на съхранение, и тръгнахме към лечителя Лука Войно-Ясенцки. От гарата до Свято-Троицката катедрала, в която след канонизацията на светеца се намират неговите мощи, пеша, с бърза стъпка е около 15 минути път; ако вървиш с бавно, е около 20-25 минути.

Подпирах се на сина ми, влачех се едва около час, препотявах се от болка, но изтърпях всичко, разговаряйки за човека, при когото отивахме. Разказвах за това, как Валентин Феликсович Войно-Ясенецки се е родил в семейство на католици и в младите си години се е увлякъл по толстоизма, после въпреки протеста на родителите му , приел православието; за това какъв известен лекар е станал още на млади години, как оплаквал жена си, която му родила четири деца, как е приел монашески постриг.

Пребивавайки в Ташкент, той бил привлечен в качеството си на експерт по едно съдебно дело, и известният чекистки палач Петерс го попитал: „Кажете ми, попе и професор Войно-Ясенецки, как така Вие вярвате в Бог, и в безсмъртието на душата? Виждали ли сте Бога? А когато сте извършвал операция на гръдния кош, какво, да не сте видял душата там?“  „Не, – спокойно отговорил лечителя, – Бог и душата не съм видял. Аз не веднъж съм правил трепанация на черепа, но ум също не съм видял.“

Разговаряхме за всичко това със сина ми, влачейки се бавно към Свято-Троицката църква, и най-накрая стигнахме. Застанах на колене пред гроба на светеца и се помолих, без да се усетя умора от дългите молитви. Купих елей, осветен на мощите на светеца, и бархетно парче плат, с което ме посъветваха да увия болното място, след като се помажа с елея.

Пътят от храма до гарата беше още по-уморителен. Нямах повече сили да говоря за нищо. Не знам защо, но реших да се помажа с елея още при пристигането си в Москва. С Коля се върнахме в неделен ден. Вечерта си спомних за елея. Сложих ръка на сърцето си: не вярвах много в чудеса, въпреки че, надеждата в помощта на светеца сгряваше сърцето ми. Е, помислих си, може поне малко болката ми да намалее… Дори се случи така, че, в буквалния смисъл на думата, настръхнаха космите по главата ми, а по кожата ме полазиха тръпки.

Щом намазах крака си с елея, в него се появи някакво радостно кипене: като в чаша, в която току-що са наляли шампанско или нарзан (минерална вода в Кавказ), в него се гонеха хиляди мехурчета, и за секунда болката изчезна, стопи се от това чудно кипене. Увих крака си с плата, и тръгнах напред-назад.

Удивително, нищо не ме боли! Не мога да повярвам на това усещане. Страхувах се да кажа на Коля. Така или иначе след половин час болката отново се върна, а след час стана още по-непоносима. През нощта се събудих и отново се помазах. И всичко се повтори отначало. Само че кипенето този път не беше толкова бурно. Болката отшумя, легнах и се опитах да заспя, докато не ме е заболяло отново. Събудих се рано сутринта и почти не усещах болка, но все пак помазах петата си отново. Вече нямаше почти никакво шампанско и нарзан. Просто ми стана по-добре. Реших сутринта да закарам сина си на училище. Винаги сме си говорели за нещо интересно и приятно. В сряда, на третия ден след завръщането ни от Крим, ние излязохме от къщи, и аз му казах:


- Николуша, искаш ли да ти покажа едно чудо?


- Какво?


- Ето, виж! Бързо пробягах 100 метра напред и се върнах бегом.


- И къде е чудото?


- Ето на! А само няколко дни по-рано…


- Ах ти!


- Видя ли?


- Видях…


Известно време вървяхме в мълчание. Накрая Коля се спря, погледна ме и каза:


- А ти какво очакваше? Това е светец!

източник:https://vk.com/okean_mudrosti

Случващото се е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена

Март 23, 2020 in Беседи, Начална страница


 

Архиепископ Теодосий (Снигирьов) – викарий на Киевския и на цяла Украина митрополит Онуфрий, доцент от Киевската духовна академия, управляващ на Северното викариатство на украинската столица и възглавяващ църковния съд на Киевска епархия.

 

– Владико, в църковните среди тече гореща полемика – трябва ли да се прилагат санитарните изисквания на светските власти към Църквата? Предава ли се вирусът чрез Причастието? Какво да правим, ако от нас поискат да затворим храмовете? Какво е вашето мнение по всички тези въпроси?

 

– Това, че коронавирусът стана подтик за църковна дискусия е много добре. Църквата винаги трябва да бъде готова за външни предизвикателства и опасности, а спокойните времена способстват за отпускане. Коронавирусът е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена. Да се подготви богословски, канонически, литургически. Засега това, което се чува по темата в голямата си част е концептуално незряло и недалновидно.

 

– Какво имате пред вид?

 

– Чуват се основно две противоположни позиции, всяка от които е крайна. Неразумно крайна, както ми се струва. Първата е – дайте безпрекословно да слушаме всички противоепидемични предписания на местните власти, да затворим храмовете, да отменим за известно време Причастието и другите тайнства, докато не завърши пандемията. Някои поместни Църкви вече тръгнаха по този път, взеха съответните решения. А втората крайност е следната: нищо не може да навреди на вярващите, нека не обръщаме внимание на тези страшни приказки за малки деца, да ходим по-често в храма, да се причастяваме и всичко ще бъде наред. Е, ако се заразим, значи така ни е било писано. Смятам, че и двете крайности са богословски несъвършени и могат да бъдат много опасни за Църквата, ако не сега, то в бъдеще.

 

Князът на този век, който в лицето на секуларизирания свят противостои на Христовата Църква, през цялото време проверява каква е нашата устойчивост, търси слабите ни места, в които може да направи пробив в живота на Църквата. Сега, с този коронавирус, той също ни пробва. Може би след два месеца ние с усмивка ще си спомняме за тази страшна приказка, както си спомняме сега за „птичия” или „свинския” грип. Но това, което ще бъде казано и прието от Църквата сега, ще има последствия в богословски, канонически и литургически аспект за дълго, а може би, и завинаги. Без да се впускаме в излишни разсъждения, какво представлява коронавирусът – технология на влияние или реална пандемия, ще кажем само, че доктрината, която ще бъде изработена от Църквата във връзка с тази ситуация, ще стане в бъдеще или имунитет и защита от по-силни и по-изтънчени удари срещу Църквата, или ще се превърне в пробойна в църковния кораб.

 

– Как може да стане това? В какво се изразява слабостта на позициите, които изказват днес вярващите?

 

– Ще започна от втората крайност – „на нас нищо няма да ни навреди!” Това звучи, най-малкото, самоуверено и понамирисва на духовна прелест. Тази самоувереност се ражда от неофитството на изразителите на тази позиция, от непознаването на църковната история, на православната аскетика, от това, че те не познават своята немощ, в това число и немощта на своята собствена вяра. Те са уверени, че евангелските думи „ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк 16:18), са казани лично за тях, за тяхното днешно духовно състояние. Без да се впускам в детайли в тази дискусия, само ще отбележа, че свещенослужителите от по-възрастното поколение, а също и миряните от традиционно православни семейства, които имат църковна закваска от деди и прадеди, нямат този комсомолски плам – „на нас нищо няма да ни навреди!” Макар че на хората от това поколение по силата на тяхната вяра и смирение, вероятно наистина нищо няма да им навреди. И къде е границата между „няма да ни навреди” и „ще ни навреди”? Евхаристийната чаша – светената вода – чудотворната икона – обикновената икона – храмът – теплотата1 – благословението на свещеника – свещта, просфората? Как да определим границата от какво можем да се заразим, а от какво – не? И ако при това помним изявлението на Светия Синод за необходимостта от дезинфекция на храмовете и използване на еднократни чашки за теплотата, значи все пак е възможно някъде да се заразим. Има ли тук място за чудото? И къде е границата между чудото и обичайното? Лично аз мисля, че място за чудо, безспорно, има. Но има и граница. И тази граница не може да бъде определена така примитивно, както ни се иска и както би ни било по-удобно от практична гледна точка: ето, от Чашата не можем да се заразим, а от теплотата е възможно, затова и чашките са еднократни. Тук нещата са много по-сложни и това е поле за работа на Синодалните комисии и мъдрите духовници. Но сега не става дума за това.

 

Ако хипотетично тази прелестна (в духовния смисъл на тази дума – бел. прев.) хипотеза – „Нищо няма да ни навреди!” – без всякакви уговорки бъде приета днес в качеството на общоцърковна доктрина, то в бъдеще това би могло да стане в ръцете на дявола мощен инструмент за борба с Църквата. Защото уверените в своята праведност и в своето право на чудо хора, които отхвърлят божествения дар на разсъждението, врагът може да сломи много лесно – и духовно, и телесно. Сам Бог посрамва горделивите, а на смирените дава благодат. Мисля, че за читателите е възможно сами лесно да си представят как противниците на Църквата могат да отровят/заразят/осквернят цели общества от такива вярващи горделивци. Ако, разбира се, Бог не се смили над Своите глуповати и самоуверени чеда и не им прати избавление в лицето на някой нов великомъченик Теодор Тирон…

 

– А каква би могла да бъде вредата, ако нашата Църква приеме за правило да следва изцяло предписанията на епидемиолозите, както вече направиха в редица Църкви?

 

– В този случай ние можем да попаднем в капан, който ще щракне зад нас. Земната Църква все някога, по времето на Антихриста, ще се окаже в подобен капан, когато ще ни лишат от свободата да извършваме литургия и от много други неща. Но защо сами да приближаваме тези времена? Ако Църквата приеме като доктрина за реагиране на социалните проблеми – „Изпълняваме всичко, което ни кажат!”, в недалечно бъдеще властите в различни страни ще могат да затварят храмовете ни и да лишават вярващите от литургия под всякакви хуманитарни предлози: пандемия, опасност от ядрена война, промяна на климата и т.н. Вярващите в Украина, а сега и в Черна Гора, в последно време много добре разбраха, как съвременната политика, без да променя хуманния израз на лицето си, може да се опитва да разори и унищожи многомилионни църковни общности, използвайки своите лостове за управление. Това не дава поводи за оптимизъм. И още днес трябва да сме готови за съществуване на Църквата в подобни условия. Сляпо да следваме нарежданията на властите, означава да попаднем в поставените мрежи.

 

– Какъв е изходът? Какви богословски и канонични основи трябва да положи днес Църквата при решаването на подобни хуманитарни въпроси, за да се защити от проблеми в бъдеще?

 

– Нашата Църква вече започна да прави това. Изявлението на Светия синод на Руската Православна Църква във връзка с епидемията, а също местните епархиални послания на йерарсите на нашата Църква твърдо и еднозначно отклоняват паството от едностранчиво разбиране, а значи и от едностранчиво решение на възникналия проблем. Мисля, че над това са длъжни много внимателно и оперативно да поработят и профилните църковни комисии, за да намерят нужните механизми за защита на Църквата и нужните думи за обясняване на тези механизми на вярващите. Ще изкажа своята гледна точка, която в някаква част може да се окаже несъвършена или погрешна – това ще стане ясно след окончателните църковни определения. Струва ми се, че от една страна, трябва да се разработи вътрешно църковна концепция за информационна защита на паството от всякакви лъжевируси, като технология на съвременната геополитика. При това трябва да се вземе пред вид неопределеността на реалната епидемична ситуация, когато в бъдеще ще бъдат използвани такива технологии, което означава, че и фактическата санитарна защита на вярващите при посещението на храмовете трябва да бъде от типа „за бързо реагиране”.

 

А от друга страна – трябва винаги да сме готови за изпълнение на Евангелието:

 

„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте и не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки” (Мат. 24:6-8).

 

Следователно трябва да разработим и да имаме литургическа концепция за живота на Църквата, ако изведнъж обществото бъде връхлетяно от истинска смъртно опасна инфекция, или заразяване на територии с отрова или радиация, без възможност за евакуация. Това не са фантазии и нечии страшни истории за деца. Това е апокалиптичната реалност на бъдещето. Кога Църквата ще се сблъска с тази реалност не знае никой освен Бог. Но нейни отзвуци, така да кажем „репетиции”, вече се случват. Ето, например, коронавирусът. И Църквата още днес трябва да бъде готова за възможни мащабни катастрофи и реални пандемии.

 

Каква е алтернативата на общественото богослужение? Къде е мярата за допустимост на дезинфекция (дезактивация и т.н.) на светинята? Има ли алтернатива в условията на тотална епидемия храмовото причастяване? Може би в такива изключителни случаи трябва да се позволи на миряните да се докосват да запасните Дарове и да се причастяват с тях у дома, както е било в древната Църква? В този случай ще трябва да се определи кой е истински „мирянин” и кой – не. Фиксирани списъци на енориашите? Еднократни съсъди за запасни Дарове, които могат да се изгарят? Дистанционна изповед? Всичко това са въпроси, пред които, уверен съм, рано или късно нашата свята Православна Църква ще се изправи. Да даде Господ това да се случи колкото се може по-късно. Но ние трябва да се подготвяме за решаването им още днес.

 

1. Теплота – вино, разредено с топла вода, което, според руската литургична традиция, се приема непосредствено след причастяването, за да се предотврати оставането на частици от Причастието в устната кухина на причастилия се.

 

Източник: Православие ру

Има различни чудеса, но това беше особено

Март 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Има различни чудеса. Но това чудо беше особено. То се случи в косовския манастир Зочище*.

 

У нас, в Русия, биха нарекли този манастир просто Козмо-Дамяновски, но в Сърбия е прието манастирите да се наричат по името на мястото, където се намират, макар това име да е трудно за изговаряне. На нас това ни се отдаде едва след два дни престой в него.

 

Първото, което ни разказа игуменът архимандрит Стефан бе, че главната светиня на обителта са мощите на светите безсребърници Козма и Дамян. Тези мощи са много почитани, при тях идват хора не само от Косово, но и от Сърбия, което за сърбите сега е голям подвиг. Нещо повече, мощите са почитани и от албанци, както казва о. Стефан. Трябва да се знае, че днес манастирът се намира в албанско обкръжение. В селото край манастира се издига джамия. Иззад зидовете, точно в определени часове, долита гласът на мюезина. Манастирът сякаш се намира в тила на врага.

 

„Но как албанци!? Нали те са мюсюлмани!” – недоумявах аз. Отец Стефан кротко се усмихна и разпери ръце сякаш каза: „И все пак идват…” „И какво правят?” „Идват, молят се, довеждат болни, особено деца…”.

 

Колкото повече отец Стефан ми обясняваше, толкова по-непонятно ми изглеждаше всичко. „И как се молят в православна църква?” „Мълком, по своему. Ние не ги слушаме”. „Целуват ли мощите?” „Това си е тяхна работа. Специално за тях ние слагаме на пода килимче. Те лягат под мощите. Лежат и получават помощ”.

 

Всичко това ми изглеждаше невероятно. Не можех да си представя подобна гледка у нас в Русия – да кажем, при мощите на свети Сергий Радонежки да идват мюсюлмани.

 

„И чува ли Христос техните молитви”? „Мнозина се изцеляват…”

 

Естествено, че изцяло вярвах на отец Стефан, но признавам, мина ми през ума, че такова нещо трябва да се види лично, със собствените очи. Чувствах, че ако разкажа на някой в Русия как албанците идват да търсят изцеление в православен манастир, по всяка вероятност няма да ми повярва – толкова невероятно е това.

 

Свети Козма и Дамян ми дариха такова чудо. След трапезата, когато вече събирахме багажа си, готвейки се за отпътуване, чух силен детски вик. Тъй като в нашата група имаше пет деца, първата ми мисъл беше: дали не се е случило нещо? Но в малкия манастирски двор видях сцена, която ме смая: мъж и жена, очевидно родителите, водеха по пътеката своето пет-шестгодишно дете, което с пълен глас отчаяно пищеше, сякаш някой го коли. Устата му бяха така широко отворени, че заемаха по-голямата част от лицето му. Едновременно с това то удряше само себе си с ръце по бузите или започваше да се дере до кръв по лицето и тялото. По него вече се виждаха следи от тези драскотини. Гледката беше страшна!

 

Към тях се приближи монах, който, без нищо да ги пита, ги поведе след себе си към църквата. Имах чувството, че вече ги познава. „Какви са тези?” – попитах го аз. „Албанци, дошли са при свети Козма и Дамян.” „Познавате ли ги? „Не, никога не съм ги виждал при нас, вероятно са от далеч…” – отговори ми той.

 

В църквата монахът някак смирено и привично взе едно сукнено килимче и го постла под мощите. Родителите сложиха детето да легне така, че главата му да е точно под мощехранителницата. В първите минути крясъците на детето се усилиха. Храмът се изпълни с вой. Дожаля ми да гледам клетата майка как, наведена над детето си, не може да му помогне с нищо. Бащата стоеше малко встрани, положил длан в длан пред себе си. От време на време той хвърляше поглед ту към сина си, ту към иконата.

 

В храма нямаше никой освен албанското семейство, монаха и мен. Останалите наши поклонници не се решиха да влязат.

 

Постепенно крясъците започнаха да стихват и преминаха в плач.

 

В този момент аз случайно напипах в джоба на подрасника си своя малък фотоапарат и ми мина през ума: „Сега имам единствената възможност да снимам това чудо. Пък нека после някой опита да не вярва”. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Бащата реагира спокойно.

 

Всичко продължи десет-петнадесет минути. Детето напълно се успокои, полежа още малко под мощите. Ако майката не беше го вдигнала, вероятно щеше и да заспи. Монахът сгъна килимчето. Направи ми впечатление, че през цялото време той не каза нито дума. Правеше всичко мълчаливо, без да гледа родителите. Няколко пъти приклекна до детето, но не се кръстеше.

 

Когато детето напълно се успокои, аз се приближих до бащата и го попитах на сръбски: „Как се казвате?” Представи се: „Фадил”. На свой ред и той ме попита „Словенец ли сте?” Изглежда, че мекият ми изговор ме издаваше, освен това бях твърде светлокос за сърбин. Вероятно за него появата в Косово на словенец бе по-реална от появата на руснак. Казах му, че съм руски свещеник от Русия, но с това моят запас от сръбски фрази беше изчерпан. Попитах го знае ли някой друг език. Разбра се, че знае немски. След като намерихме общ език, успяхме да проведем пълноценен разговор. Той разказа, че е родом от Косово, но сега живее и работи в Германия. В Косово идва един-два пъти годишно. Имат две деца. При по-малкото са възникнали непонятни проблеми. Лекарите не могат да помогнат. Затова специално са дошли тук, в манастира. Не издържах и го попитах: „Но нали сте мюсюлманин?” – „Да, аз съм мюсюлманин”. Той замълча и се замисли как да намери обяснение за мен (а може би и за себе си) на факта, че един мюсюлманин е дошъл в православен манастир. След кратка пауза, той изрече думи, които, за по-голяма документалност, искам да цитирам на немски: „Kraft ist hier!” („Силата е тук!”). Повтори тези думи три пъти, всеки път все по-твърдо, по-убедено, като при това сочеше с показалеца си пода на храма. Такива думи, изречени от албанец при мощите на християнски светци, струват много. Мюсюлманинът изповяда силата на нашата вяра. Остана ми само да отвърна „jawohl” („точно така”).

 

„А как се казва вашият син?” – „Бесмир” (бес, зъл дух). Ех, ако този албанец знаеше какво означава това име за руснаците!

 

Семейството тръгна към манастирските порти в съвсем друго разположение. Благодарността им се изля върху мен. Албанецът започна да стиска ръката ми: „Данке, данке”. Попитах как е на албански „благодаря”? „Фалендерим!” – това беше първата албанска дума, която чувах в живота си. На сбогуване се снимахме за спомен пред портите на манастира.

 

Когато се разделихме, помислих си какво чудо се удостоих да видя (та дори и да снимам)! Не само чудото на изцелението на детето, но и по-голямото и главно чудо да видя как албанци идват за помощ в сръбска светиня. В онази светиня, която те сами разрушиха, при онези сърби, които гонеха. Защото точно този манастир е бил разрушен от албанците преди десетина години, монасите са били прогонени, съборната църква е била минирана и вдигната във въздуха. И ето сега как сами идват в него за помощ и изцеление. Какво друго е това, ако не духовна победа на сърбите! Мисля, че този албанец никога не би вдигнал ръка на сръбска светиня.

(…)

След това чудо в Зочище някак се успокоих за съдбата на Косово. Рано или късно тази сила, за която ми говореше албанецът, непременно ще победи…

 

* Манастирът „Свети Козма и Дамян” (известен като „Зочище”, по името на близкото село) се намира в святата за Сърбите област Метохия, на 5 километра от Ораховац. Смята се, че е съграден през 11 век, върху основите на византийски манастир, който археолозите отнасят към 6 век. В манастира има мощи на светите безсребреници Козма и Дамян и тяхна чудотворна икона. Множество болни и страдащи хора, както в миналото, така и днес, намират изцеление и помощ при тези светини. През 1999 г. манастирът е разрушен и опожарен от албански терористи. Мощите са съхранени и пренесени в манастира Сопочани. По чудо се запазва и чудотворната икона, която е намерена сред развалините на взривената църква, разделена на две части. През 2004 г. започва възстановяването на манастира. Мощите са върнати отново в Зочище, след изграждането и освещаването на новата църква. Реставрирана и поставена над мощите е и чудотворната икона. – бел. прев.

 

източник: http://www.manastir-zociste.org

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ИГУМЕНИ И ИГУМЕНИИ НА МАНАСТИРИ, МОНАСИ, МОНАХИНИ И СВЕЩЕНИЦИ ОТНОСНО ВЪВЕДЕНОТО ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ЕПИДЕМИЯТА С КОРОНАВИРУС.

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

До всички православни християни – членове

на Българската Православна Църква,

до страдащия български народ

20 март 2020 г.

 

Отворено писмо от игумени и игумении на манастири, монаси, монахини и свещеници относно въведеното извънредно положение и епидемията с коронавирус.

 

Скъпи в Господа братя и сестри,

 

Дълбоко страдаме заедно с целия ни народ и молим Нашия Господ Бог Иисус Христос да отклони надвисналото над страната ни и целия свят изпитание, да прекрати пандемията, и в света да се възцари мир и благоденствие.

 

В тези тежки времена всеки един от нас трябва да даде всичко от себе си, според своето звание и професия, за прекратяване на идващото зло.

 

Братя и сестри, целта на човешкия живот е да достигнем светостта, т.е. пълно единeние с Богочовека Иисус Христос и любов към ближния. Отклонихме се от целта, и всесъвършената Божия любов, желаеща да ни спаси, ни отрезвява, за да ни върне отново в своите обятия. Бог допуска да страдаме, за да осъзнаем очевидната истина, че телесната болест се предшества от духовно заболяване. Щом оставяме греха и безверието да царуват в нас, идва и неизбежният духовен резултат – болести, страдания, бедствия, нещастия. Единственият начин да оцелеем физически и духовно е да се обърнем отново към Създателя си, Когото изоставихме. Сега текат дните на Великия Пост. Нека в това време на покаяние, ние православните християни преосмислим отношенията си към Бога и ближния и се постараем чрез лекарствата на изповедта и светото причастие, на църковните тайнства, на съвместните молитви, придружени от дела на милосърдие и любов към ближния, да излекуваме душите си от епидемията на греха. Защото покаяние означава пълна ликвидация на греха. Тогава, по силата на духовните закони, ще победим и болестите.

 

От хилядолетия насам могочислени са случаите на прекратяване епидемии и бедствия, нападения на нашественици, земетресения, пожари и всяко зло, чрез светата Литургия, общи молитви на вярващите християни, молебени и литийни шествия с изнасяне на свети икони и мощи, освещаване на вода и поръсване на хората и домовете им. От многото записани ще приведем само няколко:

 

През 542 г., по времето на царуването на император Юстиниан Велики, в Константинопол имало епидемия, от която умирали по 10 000 души на ден. Към това се прибавило и разрушително земетресение с множество трусове в Антиохия. На празника Сретение Господне, след като целият народ излязъл на литийно шествие с Честния Кръст и обиколил Константинопол, бедствието начаса се прекратило.

 

Подобно събитие се случило в Константинопол, когато градът е спасен от смъртоносна болест – извършило се кръстно шествие с част от Честния кръст Христов и водоосвещение, след което морът се прекратил, в чест на което е установен празникът на произхождението на Честния Кръст на 1 август.

 

През 1352 г. град Новогород бил спасен от чума от чудотворната Богородична икона „Знамение”.

 

През 1654 г. град Шуи в Русия бил спасен от чумна епидемия, след изнасяне по улиците на града и домовете на Шуйско-Смоленската икона на св. Богородица.

 

През 1656 г. град Казан е спасен от чумна епидемия след лития из целия град със Седмиезерната икона на св. Богородица, водоосвещение и помазване на вярващите.

 

През 1654 г. и 1771 г. град Рибна Слобода е спасен от чумни епидемии чрез литийно шествие по домовете на иконата на св. Богородица Одигитрия „Югска”.

 

През 1771 г., по време на най – страшната чумна епидемия в Русия, в Нижни Новогород била донесена Владимирската икона на Божията майка. Тя била понесена из града и станало чудо – хиляди получили изцеление покланяйки се и целувайки иконата, а чумата спряла точно до улицата, през която минало шествието. В същото време в гр. Калуга чумата била толкова жестока, че ежедневно умирали стотици хора и цели домове запустявали. Лекарите били безсилни. Тогава от манастира „св. Лаврентий”, донесли Калужската икона на Божията Майка, обходили всички улици и домове, обявили тридневен пост и отслужили пред нея всенароден молебен. И по застъпничеството на Божията Майка чумата се прекратила.

 

През 1755 г. се прекратява чумната епидемия в Москва, Ярослав, Рябинск и Казан след литийно шествие по улиците и домовете и водосвет пред Казанската икона на Божията Майка.

 

През царуването на Екатерина Втора в Русия (1762 – 1796 г.), след лития с иконата на св. Богородица „Радост на всички скърбящи”, се прекратила епидемията от едра шарка.

 

През 1830 г. и след това през 1855 г. се прекратила върлуващата в гр Изюм холера чрез лития по всички къщи на Изюмско – Плещанската икона на Богоматер и водоосвещението пред нея.

 

В Йерусалим Горненският девически руски манастир в Ейн Карем е спасяван два пъти от холера чрез изнасяне и лития с Казанската икона на Божията Майка, която се пази там.

 

Ще приведем и два случая от нашата страна, като те са много повече.

 

През 1837 г. в Ловешко и Троянско възниква епидемия от чума. Троянските първенци съветали игумена на Троянския манастир да затвори обителта за храмовия празник Успение Богородично, защото събралите се много хора ще заразят всички и мнозина ще умрат. Игуменът категорично отказал да изгони хората дошли за утеха и духовна подкрепа в светата обител. Някои от работниците и монасите в манастира се уплашили и избягали. Всъщност се оказало, че никой от пребиваващите в манастира не се заразил, а всички, които избягали били поразени от чумата и умрели.

 

През 1919 г. в с. Кочериново бушувала „испанската болест”. Всеки ден умирали по 6-8 души.Тогава повикали монаси от Рилския манастир с чудотворната икона на св. Богородица „Осеновица”, която се пази там. След извършения молебен пред иконата в храма на селото, още същия ден, се прекратила епидемията и смъртни случаи вече нямало.

 

Дори и безбожният диктатор Сталин бил принуден през 1941 г. да отвори 20000 храма в СССР, когато му било възвестено видението на Ливанския Митрополит Илия, че Русия ще бъде спасена, само ако се отворят храмовете и семинариите и се правят шествия с чудотворната Казанска икона на Богоматер. Лично маршал Жуков обиколил със самолет обсадената Москва, носейки иконата на борда. Веднага немците започнали да бягат в панически ужас, изоставяйки техниката и оръжията си. Иконата била носена пред войските по целия път на освободителната война от Сталинград до Берлин.

 

По време на епидемията от туберкулоза, в средата на двадесети век, в Гърция много свещеници са служели в църквите на болниците и санаториумите, като са причастявали стотици болни в последен стадий на болестта и по изискването на светите канони, след службата е трябвало да потребят (изпият) останалото св. Причастие. Не е известен нито един случай на заразен от болестта свещеник. Напротив – в една от болниците, където служили свещеник и дякон, дяконът в продължение на три седмици отказвал да потреби причастието поради страх от заразяване и се налагало да го потреби свещеникът. Оказало се, че след три седмици дяконът се е заразил, а свещеникът останал здрав. В тази тежка епидемия не се намерил нито един гръцки лекар, който да посъветва свещенослужителите да не потребяват Светите Тайни поради опасност от заразяване.

 

Както в дните на извънредното положение не спират дейности като здравеопазване, снабдяване с лекарствени средства, доставки на хранителни продукти и продажбата им в хранителните магазини, енергетика, и всички необходими за поддържане на телесния живот и здраве дейности, така и християните не бива да се лишават от духовната храна, без която умира душата, а по-сетне и тялото, която е светото Причастие, молитвата вкъщи и в храма, църковните тайнства. Великият професор по гнойна хирургия и канонизиран за светец на православната църква, св. Лука Войн-Ясенецки, живял в средата на 20 век, и по чиито учебници се учат днес младите хирурзи, пише: „В Светото Причастие нашият Господ Иисус Христос се съединява с нас съвършено реално, субстанциално, със Своята истинска кръв и Своето Тяло, което ни е дал заради греховете на целия свят и заради нашите грехове”. Самият той не прекратявал извършването на богослужения, св. Литургия и св. Причастие при никакви обстоятелства.

 

На всяка света Литургия в храма се извършват молитви за светската и духовната власт, за лекарите, за болните, пленените, затворниците, наркоманите, починалите. Чрез молитвите на Църквата се освещава всеки човек, независимо дали е вярващ или невярващ, цялата страна, целият свят.

 

Вярващите християни винаги са били едни от най-съвестните и отговорни граждани на държавата, защото се стараят да изпитват съвеста си, бдят над себе си и са научени на дисциплина. Затова призоваваме целия ни православен народ да спазва установените от властта изисквания на извънредното положение и да участва по-активно и молитвено в тайнствата на Светата ни Църква.

 

Нека всички се обединим в Светата Евхаристия, в покайни молитви и молебени да измолим прошка на греховете ни и Божията милост над целия свят.

 

Да не се страхуваме, християнинът е храм на Живия Бог и по думите на св. Евангелие „Този, Който е във вас е по-голям от онзи, който е в света (дявола)”.1 Йоан 4:4

 

Да си припомним думите на блаженопочиналия и приснопаметен архиерей на Църквата ни – Неврокопски Митрополит Натанаил, отнасящи се за дълга на всеки християнин: ”Мой дълг е да спася всеки човек, да спася целия свят. Да отдам сърцето си на Христа, а живота – на ближния!”

 

Ако следваме стъпките на Христа по кръстния път към Голгота – с търпение, смирение и душевно спокойствие – ще посрещнем с радост Светлото Христово Възкресение и ще се поздравим с

 

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

 

ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

 

1. Зографски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец” – Света Гора, игумен архимандрит Амвросий с братството

2. Роженски манастир „Рождество Богородично”, игумен архимандрит Епифаний с братството

3. Хаджидимовски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, игумен архимандрит Теофил с братството

4. Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил”, игумен йеромонах Михаил с братството

5. Правешки манастир „Св. великомъченик Теодор Тирон”, игумен архимандрит Йоан

6. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен йеромонах Йоан с братството

7. Лопушански манастир „Св. Йоан Кръстител”, игумен архимандрит Нифонт с братството

8. Чипровски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен архимандрит Нифонт с братството

9. Врачешки манастир „св. Четиридесет мъченици”, игумения монахиня Касиана със сестринството

10. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“, игумения Мелания със състринството

11. Гоцеделчевски манастир „Живоприемен Източник”, игумения монахиня София със сестринството

12. Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий”, игумения монахиня Таисия със сестринството

Как се отнася Църквата към катастрофалните явления

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Живеем в последната обичайна седмица за света (беседата е изнесена в дните преди Сиропустна Неделя). Оттук нататък, казват специалистите, ако станат нещата, които се очертават, постоянно ще влизаме в един нов начин на живот, където страхът ще господства.
Въпрос: През този период целият свят наблюдава тревожно т. нар. коронавирус, който се разпространява навсякъде с голяма скорост, причинявайки смъртта на хиляди хора. Някои статии, публикувани в чужбина, поставят под съмнение този вирус, казвайки, че е създаден умишлено. Въпросът ми е как Църквата се отнася към такива катастрофални явления, които се нуждаят не само от научно изследване, а и от духовно – нещо, което ние християните очевидно забравяме.

 

Отговор: Много актуален, важен въпрос, и за съжаление съм сигурен, че ще го има и при следващата ни среща. „Платата, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Забравили сме това, всички ние. Когато четеш Стария Завет, това ти казва. Всички пророци, всички патриарси, цялата история на Стария Завет, който изобщо не е някакъв мит, казва това. Всеки път, когато е налице отдалечаване от истинския Бог, всеки път, когато някой грях се извърша многократно, особено грехове, свързани с вярата, магиите, плътските грехове, особено противоестествените, в, и извън брака, и четвърто, абортите. Тези четири групи грехове са водили и водят до болести като коронавируса.
Въпросът е, че епидимолозите към настоящия момент не са открили лекарство за този вирус, за този странен вирус, за който първоначално ни казаха, че идва от животни, от употребата от страна на китайците на нечисти животни. Припомням ви, че в Стария Завет животните се делят на чисти и нечисти и човекът не е трябвало да яде нечисти животни. Въпросът е, че този проблем се наблюдава и в страни, в които не ядат прилепи и не продават прилепи и паяци на пазарите. Италия е един пример, който трябва повече да ни проблематизира, отколкото Китай. И то коя област на Италия? Северна Италия, която не е слабо развита, както Южна Италия – сега и там има такива случаи.
Преди малко някой попита за малодушието и маловерието. Ако новият световен ред успя да затвори устата на политиците и да гласуват законопроекти за противоестествени неща, извън нашата традиция, извън нашата вяра, (Кипър узакони регистрираното партньорство за еднополови двойки) разбирате какво имам предвид, да не ме пратят на разпит отново! Преди още да се изкаже прокурорът (митрополит Неофит имаше изказвания, насочени към хомосексуалните), някои заявиха: Морфоският митрополит е виновен, да млъкне! И какво казах? Самопонятното. Не казах нещо ново. Повечето архиереи – мълчание. Някои ми намекнаха: Владико, тези неща не се говорят! Казах им: да, виждат се! Интернет е пълен, и ние нищо да не казваме! Колко „хубаво“! Не остана семейство, което да не е заплашено от развод, от това, което гледат. Според света Синклитикия от гледането се поражда желанието (похотта) – и в най-чистия и в най-големия подвижник. Интернет е пълен, малките ни деца от 8-годишна възраст знаят как да влизат и гледат. А родители и дядовци, и свещеници, и владици представа си нямат! И ние да не сме говорили!
Ходим в училищата, отварят ни вратата, казват: елате! Ходих и днес, и вчера, и утре ще ходя. Най-големите герои днес са учителите. Те самите казват: колко хубави неща чухме днес! И за какво говорих на децата? По повод Благовещение, взехме иконата и им говорих. Човек и Богочовек. Какво е човекът? Душа и тяло. Какво е смъртта – разделяне на душата от тялото. Кой победи смъртта, деца? Христос. Кой е Христос? Синът Божий. Така децата от малки научават от местния епископ какво е смъртта, какво е възкресението. Къде намираме Христос? В Литургията, Ваше високопреосвещентво, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Христос, в изповедта, в любовта, в прошката.
По този начин Църквата присъства в живота на децата. Неща, които не могат да ги кажат нито учителите. Защо не могат да ги кажат? Забранява им обединена Европа. Чувате ли? И това, че ни допускат (в училищата) е благодарение на тяхната благоразположеност, както на министерството на образованието, така и на учителите ни. Ако искат, ще ми тръшнат вратата под носа.
Каква връзка има това с коронавируса? Причините за епидемиите не са телесните микроби, те са поводи, а причините са духовните микроби, произвеждани от големите грехове на всички нас. Абортите, богохулства, безбожие, които вече стават професия, които стават закон. Това са невиждани досега неща. Мислете ли, че те ще останат без последици? И не Бог създава епидемиите. Обърнете внимание. Бог ще използва всички тях, за да направи чудеса.
И сега навлизам във въпроса, как Църквата се отнася към такива катастрофални явления. И не са само епидемиите, не се лъжете – поради пророчествата – че следващите ни проблеми ще са само войни – дали с турци или с някой друг. Това са малки епизоди, които ще станат големи, ще доведат до световна война, но всички тези законопроекти, всички тези грехове, които описах преди, изпълват хората с демонични микроби и това започва да влияе – за две години станаха толкова вулканични изригвания, колкото не са станали за 200 години, трусове, няма ден без трус, по цялата земя.  „Всички твари заедно стенат и се мъчат досега“, по думите на св. ап. Павел. Епидемии, цунами, различни явления, които по-рано не бяха толкова силно изразени. Ще ги имаме оттук нататък. И Божии хора са ги предрекли, и ние, клетите, ги казвахме прикрито, за да не се уплашат много хората. Но сега не е нужно да говорим ние, говорят новините. Сега пред нас е последният и може би най-големият въпрос, който трябва да получи отговор и не можем да му отговорим сега. Казвам ви, следващите месеци тези митрополити, които няма да могат да застанат пред хората, Църквата няма да им нужда от тях. Чувате ли? Зная, че това са тежки думи. Какво означава да се изправиш пред хората? Да помогнеш на хората да се покаят, покаянието е изцеление, ако не могат да спрат всички тези катастрофи, поне да са в ограничена степен, в малка степен. Това можем да го постигнем ние, православните християни. Можем да го постигнем, за да дойде по-малко зло. Както каза Света Богородица на Стилиян Милонас през 1964 г., на когото се яви в Еврихорос, и му казала:
- Стилияне, трябва да правиш бдения! От 00.00 ч. до 03.00 ч., да коленичиш, да ставаш и отново да коленичиш!
- И защо Богородице? – й казал – да правя бдения?
- След 10 години ще стане голямо зло в Кипър.
И простодушният Стилиян й казал:
- След като, Богородице, ще стане това зло, аз защо да загубя съня си?
И преблагата ни небесна Майка му отвърнала:
- За да дойде, Стилияне, по-малко зло!
Чувате ли как действа Бог? Човеколюбиво, милосърдно, не наказва, обучава ни, под формата на операция, за да се изцелим. Дяволът иска разрушението на целия свят. Не може да разруши Бога, иска да разруши Божия образ на Бога и Божието творение. Ние се опитваме да станем според силите ни чист Божий образ без зли желания, гняв и неверие. Бог цени усилията на всеки един.
Трябва да говорим за покаяние на близките ни, на тези, които се интересуват. Най-главното – да се помолим усърдно. Попитах един Божий човек: ще отида да говоря, му казах, и съм сигурен, че хората ще чуят сега, защото са много замислени за това, което става, военните действия, но повече за болестите. Какво да им кажа? И какво мислите ми каза? Е, да четат молебния канон към св. Харалампий, защото в по-стари времена той победил чумата. Какво била чумата? Епидемия. И хората умирали без да знаят защо. Почитта към този светец нараснала, защото много хора видели как той прогонва болестта. Ако отидете в Дения (кипърско село) и попитате защо св. Харалампий е ваш покровител светец, ще ви кажат: имаше чума, стигна до Дения, св. Харалампий я прогони и не стига до нашите села.
Искате ли да ви кажа един светец, който ще се яви велик прогонител на инфекциите, защото това е заразна болест – свети Никифор Прокажени. Той почувствал върху собствената си кожа тази болест (проказата). Сега Бог ще му даде благодат и този, който го призовава, ще го има за закрилник. Защото, ако – да не бъде! – тази болест се разпространи и стигне и до нашата страна, което е много вероятно, в Египет стигна, в Италия, не е далеч, имаме и окупираните земи, имаме и толкова чужденци и туристи, никой не смее да каже да спрем многото и безцелни пътувания.
Следователно ще имаме нужда от хора на вярата. Знаете ли защо по време на гоненията мнозина станали християни в първите години от появата на Църквата? Тогава имало една епидемия, като холера, чак децата на императора се заразили. Всички придворни лекари се скрили. И кои отивали да видят децата на императора, болни от холера? Християните от тъмниците. Отправяли молитви, правили Маслосвети и мнозина оздравявали благодарение на вярата, добрите дела и смелостта на християните. Тоест тук те искам, раче, да ходиш по живи въглени (гръцка поговорка). Това ще стане сега. Сега ще се види кои от нас, каквото и положение да заемаме в обществото, имаме вяра в нашия Бог, влагаме Го в нас и отиваме при болния ни брат да му занесем една чаша вода.
Св. Антим Хиоски живеел заедно с болните от проказа в Хиос през 20 век. И им служел, отслужвал им Литургия, причастявал ги и не се заразил, не умрял от проказа и живял до 95 години. Моят старец Евмений, ученик на свети Никифор, се разболял от проказа, в манастирчето, в което живял. Бог допуснал един свят човек да бъде изпитан с тази болест. Отишъл в лепрозорията „Света Варвара“ в Егалео, проказата започнала да го поразява, изпитвал страшни болки, сякаш вила се забива в него и му късала месото му. Така ми го описа. Но вдигал ръце към небето: Христе мой, благодаря Ти за кръста, който ми прати! Голям кръст- голямо възкресение! Прати ми само един човек да ме научи на сърдечната молитва!
И кого му пратил? Св. Антим му пратил стареца Никифор от Хиос в лепрозорията в Егалео, пратил му и едно писъмце и му писал: отче Софроние, както се казвал тогава, пращам ти едно съкровище да те научи на това, което търсиш. Да се погрижиш за него, и ще станеш наследник на това съкровище. И той ме научи – ми каза старецът – на целия духовен живот на светостта.
В даден момент открили лекарство срещу проказата. Имаше пет добри монахини – запознах се с тях, също болни от проказа. Знаете ли какъв обет дали? Чуйте как християнинът подхожда към коронавируса, проказата и всички тези злини, за които говорим.
Тези монахини – едната се казваше Филотея – виждали, че хората изпитват болка, роптаели, някои се самоубивали от отчаяние, пропъждани от близки. Не били всички като св. Антим и св. Никифор. Съществуват различни хора. Милите монахини, които също били болни, им състрадавали и какво казали: Христе мой, да открие някой смирен лекар лекарство срещу проказата, и даваме обет в живота ни, когато оздравеем, и оздравеят и нашите ближни, да не ядем елей! Дори на Пасха!
Дори на Пасха. И лекарството бе открито. Чувате ли как християните се намесват в историята на света? С молитвата си, с жертвата си, с поста си, със светостта си. Лекарството било открито. Какво мислите направили петте монахини? Спазили обета си.
Аз го сварих. Една Пасха прекарах при тях. Бог ме просветли, когато реших да дойда в Кипър да стана монах и казах – последната Пасха няма да отида при стареца Яков в Евбея. Ще отида със стареца Евмений, за да прекарам една Пасха и с тези хора. Това бе най-хубавата Пасха, която преживях.
Казахме Христос воскресе! Повечето от нас обикновено бързаме за барбекюто.
Майка Филотея каза:
- Свали, детето ми, кандилото на Христос!
Свалихме го. Тя сложи пръст в кандилото и каза:
- Христос воскресе, отци мои и сестри!
Облиза пръста си. Това бе елеят, който яде. И отиде и продължи да не яде елей и ядеше картофи, боядисани в червено. Чувате ли? Тя и нейната дружина. Извадиха костите им, всички благоухаеха. Тези скрити светци, които никога нямат да станат икона, но пред Бога са светци.
Старецът Евмений също оздравя от лекарството, което бе открито. Бог направи чудото и всички оздравяха. Оздравелите отиваха у дома, но някои от тях , роднините им селото им не ги искали! Те се върнали обратно в лепрозорията, 400 души. Старецът веднага щом видял това, какво мислите казал?
- Ще остана заедно с останалите прокажени мои братя да им служа, като певец!
Дори още не бил свещеник. Бил обикновен монах. След като тях не ги приемат, защо аз да ходя в селото ми? Защо да ходя в манастира ми? Да остана с болните. Останал, грижил се за свети Никифор, за всички прокажени и се осветил. Сега някои го виждат на небето до свети Паисий. Стана и свещеник и причастяваше прокажените и след това потребяваше св. Причастие. Казвам го за вас, младите свещеници, не утре да ви кажат: ама ще се заразим от св. Причастие! Какво е маловерието и малодушието? Това е. Бог да ни пази!
Бог ще използва тези болести, за да реши проблеми, които сега ни се струват нерешими. Едно само ще ви кажа. Ще реши проблема с мигрантите чрез тези проблеми и всички ще са удовлетворени. И имигрантите, и тези, които протестират.
Нека да вършим делото на св. Никифор, на св. Антим, на светия старец Евмений, делото, което направили петте монахини. Всичко останало е любопитство. Бог има Своите планове и чрез тези болезнени процеси, трусове, наводнения, войни, вулкани и епидемии – една операция не е ли болезнена? Болезнена е. Но трябва да я претърпим, за да настъпи (духовно) здраве при тези, които го искат, а тези, които не го искат, а настояват в своето безбожие, страданието и болката ще ги очисти от множество малки грехове. За големите и неразкаяните грехове ще отговарят пред Бога както те, така и ние.
Да се молим Бог да ни постави сред тези, които са се покаяли, изповядали и изпитват състрадание към страдащия, болен и маловерен наш ближен!

 

 

 

Само на Теб се надявам

Март 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Писмо написано от свети Николай Сръбски до една учителка, пред която се явила Пресвета Богородица

Вие ми пишете с възхищение как пред Вас се явила Пресвета Богородица, и как Вие от този момент сте тръгнала по пътя на правилната вяра. Вашата дъщеря била тежко болна и се е измъчвала от треска. Свикан бил консилиум от доктори. Те прегледали момичето и се оттеглили в друга стая на съвещание. Вие с трепет сте слушала разговора им. Един от лекарите казал, че ако болната успее да се припоти, това би било спасение. Други смятали, че вече е късно и нищо не може да помогне на момичето. От отчаяние Вие сте кършила ръце и сте плакала. Над леглото на детето Ви висяла икона на Пресвета Богородица. Преди сте приемали тази икона повече като украшение, като необходима принадлежност за дома. Но тогава, в отчаяние, Вие изведнъж сте застанала на колене пред иконата и давейки се от сълзи сте се молила така:

„О, Пресвета Богородице, Ти виждаш моята скръб. Ти знаеш, Майко на всички майки, какво означава да имаш едно единствено дете и да го загубиш. И Ти си видяла Своят единствен Син в мъки на Кръста. Моля Те, смили се над мен грешната, и ми помогни! Само на Теб се надявам! Аз вече не се надявам на хората. Никой на света не може да ми помогне, само Ти, Царице Небесна можеш, ако искаш. Нима само една майка Си утешила? Утеши и мен, о Дево Чиста Пресвята!“

След продължителни молитви и ридание Вие сте погледнала към иконата и сте видяла сълзи в очите на Богородица. Малко по-късно сте отишла при дъщеря си и сте открила, че цялата е мокра от пот! На следващата сутрин тя се е вдигнала от леглото си и похапнала, а скоро напълно се възстановила.

Слава на Пресвета Богородица! Благодаря и на Вас за това писмо. Нашата вяра се основава на опита, а не на своеволните разсъждения и теории. За мен вашият случай е много важен. Миналата зима при нас се случи нещо подобно. На една бедна вдовица дъщеря й се разболя. Момичето цял месец беше в безсъзнание и не произнасяше нито дума. Бяха изгубени всякакви надежди.

Нещастната майка започна да събира пари за погребение. Една вечер майката стояла до леглото на своята дъщеря и тихо плакала. Изведнъж момичето, без да отваря очите си, прошепнало: „Не плачи, майчице, по-добре ме заведи утре в манастира в Калище, и аз ще се оправя. Така ми каза Небесната ми Майка, Която в момента стои до мен!“ Поразена майката се оживила и на разсъмване завела дъщеря си в манастира на Пресвета Богородица в Калище, а след това я върнала у дома вече здрава.

Но случаите като този само два ли са, или три, или десет? Няма нито брой, нито край благодатното явяване на Пресвета Богородица. Свети Серафим Саровски е признавал, че през целия му живот Света Богородица лично му се е явявала шест пъти. И ако целият безмълвен народ, който смята всички тези небесни скъпоценни явявания за свои сладки тайни, би отворил устата си и казал би всичко, което знае, земята би се изпълнила с изумление. Повярвайте, когато човек достигне до осъзнаване на действието и проявлението на небесния свят в нашия земен живот, той чувства, че се е озовал в тайното и непознато царство на чудесата. Нашите телесни очи нищо няма да видят там, но душата ни ще влезе с искряща светлина на вяра и любов, както, по думите на Апостол Павел „та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19)

А Вие трябва да благодарите на Господ и Пресвета Богородица затова, че са открили пред Вас Царството на Духа, и занапред се грижете за духовното си зрение, за да не го изгубите поради грях или от небрежност.

Бог да Ви е на помощ!

Източник: https://vk.com/pravoslavie_dlya_nachinauchix

Божиите везни надделяват

Март 19, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

Един благочестив свещеник, съвременник на св. Василий Велики, поради стечение на някакви обстоятелства затънал в дългове, с времето тези дългове все повече нараствали, а кредиторите започнали да притесняват свещеника относно дълга, и това го принудило да потърси помощ от един познат съсед, който бил търговец. След като изслушал  молбата му, търговецът дал на свещеника 500 златни монети, с които да заплати своя дълг, а в замяна на това свещеникът му обещал да го споменава на проскомидията, заедно с неговите сродници, за здраве и за упокой през целия си живот.

Търговецът се надявал, че свещеникът ще живее дълго и ще се моли за него и близките му на всяка литургия и по този начин ще получи удовлетворение за своите пари. Свещеникът обаче успял да отслужи само една литургия, в която споменал своя благодетел и сродниците му, а скоро след това се разболял и след продължително боледуване починал.

Научавайки за смъртта на свещеника, търговецът много се натъжил и страдал за загубата на парите си, тъй като свещеникът успял да отслужи само една литургия, което търговецът не очаквал, а разчитал на дългия живот на свещеника и на неговите молитви и затова му дал 500 златни монети. Той започнал да безпокои овдовялата презвитера, за да му върне парите и да си остави само толкова, колкото струва една литургия. Презвитерата отговорила, че пари няма, а дори да е имала, то те са били похарчени по време на болестта на свещеника и сега не е останало нищо. Търговецът, не обръщайки внимание на думите на презвитерата, настойчиво искал парите си и я заплашил със съд.

Жената се обърнала към Василий Велики и разказала за случилото се на светителя. Изслушвайки я, Василий Велики казал: „Утре ще отслужа литургия, елате с търговеца при мен и носете везни, на които ще претеглим една частица отделена от просфората за здравето и спасението на неговите близки, и колкото тежи частицата на везната, толкова злато ще сложи търговецът на другата половина на везната и с това злато ще ти плати за една литургия, извършена от покойния свещеник“.

Отишла жената при търговеца и му предала думите на свети Василий. Търговецът се зарадвал и на следващата сутрин отишъл в храма, носейки със себе си везна и злато. Свети Василий извършил проскомидията, отделил една частица за здравето и спасението на Божиите раби… и я сложил на везната, а търговецът сложил злато на другата половина на везната.

Колкото и злато да поставял търговецът, малката частица надделявала повече, и колкото повече злато слагал търговецът на везната, толкова повече натежавала тази половина, на която била поставена частицата, отделена от свети Василий Велики от просфората на проскомидията. Търговецът, виждайки великото благодатно чудо, се изплашил, но и се умилил и затова поискал прошка от свети Василий Велики и от презвитерата на починалия вече свещеник и не искал повече от нея да му връща парите.


Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomocht

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

И костенурките могат да летят

Март 17, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Гледах един филм. Хареса ми. Не го гледах в кино, за да не съблазня някого. Нали трябва да мислим и за другите и да не ги съблазняваме, по думите на апостола, който казва, че ако брат ми се съблазнява от това, че ям месо, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си1. По тази причина и аз гледах този филм на DVD.

 

Трябва и вие да го видите –  „И костенурките могат да летят”. Във филма имаше страшни сцени, буквално да ти се скъса сърцето. Действието се развиваше в един лагер на границата между Турция и Ирак и разказваше как живеят кюрдите, най-вече децата. Имаше десетки деца, сираци, изоставени във войната. И тези деца търсеха начин да оцелеят. Когато гледате, не можете веднага да разберете – едно дете взема кръгла метална кутия и с устата си изважда една игла. Това беше мина, от минно поле. Децата влизаха в минното поле и търсеха мини, за да могат след това да ги продадат. В следващата сцена дадоха едно момиче, което носеше друго петгодишно дете на гърба си. Това дете изтегляше иглата със зъби, защото нямаше ръце – ръцете му бяха откъснати до лактите. Беше ги изгубило или от мина или по време на войната. Много от децата бяха без ръце, без нозе, осакатени. Беше страшна гледка. Сърцето ми се късаше докато гледах. И това дете вадеше със зъби иглата, а след това неговата сестра вземаше мината, за да я продаде.

 

Като студент гледах друг филм – „Африка, адио”. В него бяха показани ужасни неща за живота в Африка, поради което и двамата сценаристи, италианци, били осъдени на затвор.

 

Аз преживях шок от филма поради една сцена. Всъщност, нямаше нищо страшно. Показваха клон от един кактус. В него вкарваха една тръбичка и от нея изтичаха 3-4 капки течност, а в дълбочината на кадъра се виждаше пустиня с много подобни кактуси. От тръбичката капките се стичаха в една консервена кутия. След това виждаме една африканка с консерва и сценарият казва: ето така, капка по капка, събират вода от всеки кактус, за да може семейството да пие вода. След това жената ходи десетки метри, за да намери друг кактус, та и от него да извади няколко капки вода. Няма да забравя това докато съм жив. Винаги, когато пия вода, се сещам за тази жена. Колко път трябваше да измине тя, натоварена, измъчена, за да събере не половин, а цяла чаша вода, която аз имам? Защо е така? Толкова ли е грешна тази жена, че така се мъчи да добие една чаша вода? А аз толкова ли съм свят, че по всяко време я имам? Кога сме казали „благодаря” за това, което имаме? Гледах тези деца с откъснати ръце, крака, пръсти, а аз какво направих, за да имам и ръце, и крака? Благодарили ли сме някога на Бога, че можем да ходим, че имаме ръце? Постоянно гледаме какво не ни достига и какво искаме. И се борим, трудим се да го придобием. Това не е лошо. Но кажете поне едно „благодаря” за това, което вече имате. Бог не ни го е дал на заем.

 

Веднъж като студент, заедно с други като мен, бях в една институция и директорката ни обясни, че глухонемите деца, не са неми, но не могат да говорят, тъй като не чуват звуците, не знаят, че те съществуват. След това доведе едно детенце, за да ни покаже как то ще разбере, че съществуват звуци и самó ще започне да ги издава. Взе детенцето, постави едната му ръка на гърлото му, а другата – на своето. И тогава тя каза: „Ааааа”. Детето разбра, че тя иска от него да направи същото и отвори устата си. Госпожата се разочарова. След това направи нов опит: „Ааааа”. След много такива опити мъничкото схвана, че когато госпожата отвори устата си, тя не прави само това, но има и нещо друго, усети, че има някаква вибрация и че от него се иска да направи същото. Опитваше се, опитваше се и накрая успя да каже „ааа”. Тогава директорката се зарадва, прегърна го, целуна го, даде му шоколад, бонбони … много беше щастлива, а то цял ден тичаше и викаше „ааа”. Така постепенно научи „о”, „е”, „и”,  без някога да ги е чувало. Директорката ни разказваше колко трудно е на децата, докато се научат да правят разлика между  между „г” и „д”, „”д” и „т”. И си казвам: защо тези деца не могат да чуват, а аз мога? Защо Бог ми е дал да чувам, задължен ли ми беше с нещо, имаше ли нужда от мен? Защо ни е дал уши и глас? А защо тези деца да не чуват?

 

Казахме ли някога на Бога „благодаря” за това, че чуваме? Че можем да чуем нашия приятел, нашите родители, че чуваме всичко, което ни казват другите, че можем да слушаме музика? Казахме ли някога „Слава на Тебе, Боже” за това?

 

Не ни достигат много неща и е добро нещо да се трудим да ги получим, да ги придобием, но да казваме и „благодаря”. Да кажем едно „Слава на Тебе, Боже”. Един монах на Света Гора казваше, че когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, пред Бога това струва десет драхми. А когато казваме „Слава Тебе Боже” –  100 драхми.

 

Нека се научим да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Да не бъдем неблагодарни. Неблагодарността е ужасно нещо. Постоянно се оплакваме, мърморим, искам това, искам онова, защо нямам това, защо нямам онова, а за това, което вече имаме, не казваме „Слава на Тебе, Боже”. Не сме способни да кажем едно „Слава на Тебе, Боже, за даровете, които си ни дал”. Как тогава прилагаме това „благодарете за всичко”2, което ни заповядва апостол Павел? Той казва: за всичко благодарете, дори и за нещастията, което ни се случват, а ние и за доброто не казваме „Слава на Тебе, Боже”.

 

Вчера ми разказаха за един архимандрит, при когото дошъл на гости един владика. Архимандритът му казал: ”Владико, в нашата енория имаме трима светци – искате ли да ги видите?” „Да – казал му владиката – с удоволствие”. Той завел владиката в една къща, където живеели трима парализирани братя,  доста възрастни, които били заболели от някаква болест на мускулите и постепенно се парализирали. Най-възрастният вече почина. Когато владиката дошъл, те вече трудно говорели. Владиката се потресъл. Искал да им каже две думи  – и им казал: да молим Бога да ни даде търпение, да Го славим за онова, което ни е дал, да имаме търпение в това нещастие… Когато свършил, най-старият казал: „Не сте прав, високопреосвещени владико – къде видяхте нещастие? Това, че сме парализирани не е нещастие, а щастие. Ако имахме крака и можехме да търчим насам-натам, щяхме ли ние тримата да бъдем заедно с толкова любов, щяхме ли да се молим, да прославяме Бога, очаквайки часа, когато ще се срещнем с Него?” Виждате ли човек, който има ум Христов3? Знае как да гледа на нещата. Нима ще е по-добре, ако някой има крака и те го водят в грях? Виждате ли как там, където ние виждаме нещастие, Бог устройва нашето спасение, нашето щастие? Колко пъти казваме, щях да съм щастлив, ако не бях извършил това и това. Помислете сега дали не трябва да благодарим на Бога и за лошите неща, които допуска, а ние не сме започнали да казваме „Слава на Тебе, Боже”, дори за добрините, които ни изпраща.

 

Благодарете за всичко. А за да благодарим за всичко, дори за лошото, трябва да започнем да благодарим за добрите дарове, които са ни дадени. От сутрин до вечер да казваме „Слава на Тебе, Боже”. Колкото и пъти да го повторим, пак не е достатъчно. Защото сме получили неща, които не заслужаваме. Не сме направили нищо, за да се удостоим с тях. Не сме по-свети от онези деца, които нямат ръце, или от онези, които не могат да говорят, а Бог ни е дал дарове без да ги заслужим. Затова постоянно да казваме „Слава на Тебе, Боже”!

 

 

1. Ср.1 Кор. 8:13

2. 1 Сол. 5:18

3. 1 Кор. 2:16

 

Молитва

Март 16, 2020 in Видео, Начална страница






Откъс от най-новия роман на писателя Мартин Ралчевски “ВЕЧНОСТ”. Романът ще излезе на книжния пазар през 2021 г.

Видението на отец Ефрем Аризонски

Март 13, 2020 in Видео, Начална страница





Православие в Пакистан

Март 12, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Обръщането ми към Православието не беше лесно. До 2007 г. бях дякон към Англиканската църква в Индия. Когато започнах да проявявам интерес към Православието, изпращах много писма с въпроси до единствения човек, който би могъл да ми даде подробен отговор – владика Иларион, архиепископ на Сидни. Произлизам от много бедно семейство, майка ми беше учителка и ме възпитаваще в много строг католически дух. Когато владиката предложи да постъпя в семинарията в Джорданвил, Ню Йорк, майка ми се разболя и се оказах в трудно положение. Отиването в Америка се оказа невъзможно. Три месеца по-късно получих писмо от архиепископа, в което ми казваше, че може да ме приеме в Австралия. С Дядо Владика станахме като баща и син. Всичко, което знам за Православието научих от него. Имах голямо желание да стана свещеник, но не казах на дядо Иларион, защото смятах, че Бог ще предвиди това в най-добрия за мен момент. Когато ме ръкоположиха, не исках да ограничавам служението си само до една енория. Желаех нашата истинска вяра да стане достъпна за всички. Много хора в Пакистан и Индия биха искали да научат повече за Православието и вероятно щяха да станат ревностни християни, но възможностите за това бяха малки.

 

Днес в Пакистан животът е труден заради мюсюлманското правителство. За белите не е безопасно да живеят там, затова мисионерите не желаят да ходят в тази част на света. Пакистан въобще не е безопасна територия. Заплахата тегне не само върху чужденците, но и върху местното население, защото мюсюлманите воюват помежду си и се убиват. Държавата е разделена между три големи групи – на север са пущуните от Афганистан, в средата са пунджабите, на юг синдите, между които има малка група индийци. Тези три племена са в постоянна вражда. Обикновеният пакистанец не знае дали като излезе сутрин, ще се прибере вечерта.

 

Наскоро владика Иларион получил имейли от двама пакистанци, напуснали католическата семинария, както направих и аз преди време. В писмата си задавали въпроси за вярата и искали да  опознаят Православието. Дядото препрати писмата им към мен, защото познавах мирогледа на този народ и можех да преценя дали са искрено вярващи, или са пратени от някого без никакъв интерес към Христа. Когато ги прочетох обаче, много се трогнах. Поисках благословия от Дядото и поех към Пакистан.

 

Когато пристигнах, ме чакаше изненада – вместо да видя двамата, които бяха писали писмата, бях посрещнат от 50 човека. Настаних се в хотелската стая, но ме уведомиха, че не мога да излизам навън. Тъй като съм индиец и имам по-светла кожа, за мен беше опасно да се показвам. Индия и Пакистан са водили четири войни и на мен гледаха като на шпионин. Един местен член на парламента обаче, ми даде разрешение да напускам хотела за 12 часа, защото беше убеден, че съм мисионер. В пресата се появи съобщение, че е пристигнал някакъв свещеник и много хора дойдоха да ме видят. Помолих се на Светия Дух и започнах проповедта си. Отначало говорих за времето преди Христовото Рождество, после им разказах за самото Рождество, за създаването на Църквата, за периода на седемте вселенски събора и за ролята на свещениците и дяконите. Опитах се да обясня, че не е толкова лесно да се приеме Православието, че е нужно преди това човек да се преобрази. Единствената истинска причина да прегърнеш Православието е желанието да станеш свят в Църквата, защото човешката  душа се съединява с Бога след смъртта. Ролята на свещеника е да подтикне човека към този път, да му помогне да направи усилието. За това няма лесна рецепта, нужна е молитва, пост и изпълнение на всички други православни методи.

 

След двучасова проповед търсещите истинската вяра започнаха да задават много въпроси, а представителите на различните агенции се опитаха да открият нещо подозрително в словото ми. Онази нощ 110 католици се обърнаха към Православието. Следващият ден 74 човека от 10 пакистански семейства приеха свето Кръщение. Попитах хората защо толкова бързо приеха думите ми, а те отговориха, че са се трогнали от факта, че аз, бидейки индиец, съм дошъл да проповядвам Православието тук и не съм гледал на тях като на лоши хора, нито съм порицал начина, по който изглеждат. А тези люде бяха бедни, обикновени селяни. Когато стояхме в църквата или идваха за разговор, аз не вземах стол, а сядах до тях на пода. Те се нуждаеха от специална пастирска грижа, защото нямаше кой да ги чуе нито в джамията, нито в католическата църква. Трябва да знаете, че в Пакистан и Индия Католическата църква е голяма и влиятелна организация. Завършващите католически семинарии често се изпращат за директори на местните училища и всяко дете се стремеше да бъде прието в тези училища. Веднъж станали директори, пасторите забравяха, че преди всичко трябва да бъдат духовни водачи, а не просто директори.

 

На хората, които идват да се срещнат с мен обяснявам, че задачата ми на свещеник е да служа на хората за тяхното спасение, да ги обичам и да се грижа за тях.

 

Следващото предизвикателство беше да съхраня общността от стотина новопокръстени пакистанци. Когато се върнах в Австралия, казах на Дядото, че трябва незабавно да основем мисия в Пакистан. Той благослови да създам мисията „Св. Арх. Михаил“.

 

Попитах пакистанците защо поканиха мен, а не местните православни свещеници, които служат там, те отвърнаха, че техните свещеници са към Вселенската патриаршия, а аз съм от Руската Православна църква и тъй като тя е най-голямата от всички поместни църкви и се състои от различни народи, се надявали да получат помощ от нея. Като имали предвид всички светци, просияли на руска земя и знаейки, че аз също принадлежа към тази църква, те вярвали, че ще се погрижа за тях и ще ги обичам. Помолих владика Иларион да назначи повече свещеници за мисията, за да можем по-бързо да отпразнуваме първата Света Литургия.

 

Второто ми пътуване до Пакистан беше за 10 дни. Този път основната ми цел бе пастирската грижа. Срещах се с хората и се опитвах да разбера нуждите им, да ги „покрия с крилата си“. Тогава успяхме и за пръв път да отслужим Св. Литургия в руски стил, но на езика Урду. С Божия помощ успях да обърна и един католически свещеник и съпругата му в Православието. А това се случи така: веднъж, превеждайки литургийните текстове на Урду, сърцето на пастира се развълнувало от думите, които свещеникът трябва да произнесе и пожелал да се върне в ония времена, когато тези молитви са били създадени. Така той се обърнал към Православието. По време на този ми престой в Пакистан 50 нови члена приеха Христа.

 

Искам да споделя, че сега мога да пътувам до Пакистан без покана. Успях веднъж да се срещна с един пакистански посланик. Обясних му кой съм, каква е Православната църква и че не съм шпионин. Той приветства усилията, които полагам в работата си за доброто на пакистанците, но изтъкна, че е нелегално да извършвам мисионерска дейност само с туристическа виза. Следващите думи обаче бяха нещо изключително. Каза ми, че вярва  в делото, което извършвам в Пакистан и затова мога да получа мисионерска виза. А да има християнски проповедник такава виза в ислямска държава е почти невъзможно.

 

При следващото ми идване в Пакистан се сблъсках с тяхното разузнаване. Показах им кръста си и мисионерската виза и казах, че правителството ми е разрешило да работя тук. За мое голямо учудване ме попитаха какви са ми плановете и аз отговорих: „Искам да построя църква“.

 

Сега в пакистанската енория има трима подготвящи се за свещеници, които имат своите изпитания. Православните се събират по домовете си за божествените служби, за които е разрешено миряните да извършват сами. Казах им да четат Часовете, Обедницата и Евангелието, а после да си общуват на чаша чай. Много е важно колкото се може по-скоро да се осигури действащ свещеник. Ако някой християнин почине, кой ще му направи опело? Следващото ми отиване за Пакистан е само за 5-6 дни.

 

По пътя си натам ще бъда придружаван от 22 годишно момче от Одеса. Каня всички, не само от Австралия, но и от Русия, да дойдат и да помогнат на делото ми. Имаме хотел с въоръжена охрана, където ще сте в безопасност. За пакистанците е много важно да видят, че е дошъл някой от Русия. Тогава ще усетят, че цялата Църква ги подкрепя и се грижи за тях. Ако дойдете, ще видите как се опитват да общуват, а бедните дават и последното си пени, за да ви помогнат да се почувствате удобно.

 

Моята мечта е да разпространявам Православието. Не се страхувам от смъртта, защото всичко, което правя е заради Църквата. Тя е моето семейство и моят дом. Православието изпълва цялата ми душа и искам да го споделя с другите.

 

Източник: сп. „Амвон“, бр. 1 от м. май 2013 г.

 

 

 

 

Още истории от живота на стареца Йосиф Исихаст

Март 11, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Майката на Франциск (т.е. на бъдещия старец Йосиф) била много простодушен човек. Веднъж, когато бил юноша, той я завел със себе си на кино. Когато на екрана се появила горяща стая, тя помислила, че това се случва наистина и започнала да вика: „Пожар! Пожар!”.

 

***

 

Когато отец Анатолий (т.е. о. Арсений) бил още в Йерусалим, веднъж през нощта сънувал, че небесен пратеник му донася писмо, което било сякаш от майка му, а всъщност било от Света Богородица. В писмото пишело: „Дете Мое, ако искаш да се спасиш, ела в Моята градина на Света Гора”.

 

***

 

Минали години, преди о. Арсений да бъде осенен от благодатта. Това отнело толкова много време, защото първо било нужно да унищожи страстите, основаващи се на неговите лоши навици. Но след осем години, през една нощ, отец Арсений паднал в нозете на стареца и със сълзи му казал: „Ах, старче! Какво ми даде ти през тази нощ с твоите молитви? Аз бях цял в светлина, отвън и отвътре. Христос дойде и ми се усмихна.” Чувайки това, старецът също се разплакал от радост и казал: ”Ето, това е, Арсений”.

 

***

 

Само един път през целия си живот старецът Йосиф не се събудил за своето молитвено бдение. Това станало при следните обстоятелства. Веднъж отец Анания му казал:

 

– Старче, дали на цялата Света Гора има някой друг, който като теб да се подвизава в исихазма на теория и практика? Съмнявам се. Ти си единственият.

 

Старецът мигновено бил прелъстен от комплимента и лицето му добило изумен вид. Но след секунда той дошъл на себе си и възкликнал:

 

– Иди си от мене, сатана! – и ударил себе си по бедрото с всичка сила. – Прости ми, Боже мой!

 

В качеството на епитимия, през следващата нощ Господ допуснал да го обхване такава сънливост, че той проспал цялото свое бдение и се събудил едва късно сутринта. За да компенсира молитвеното правило, което не бил извършил през нощта, той го извършил през деня вместо работата.

 

След като от опит познал колко лесно е да приемеш тщеславни помисли и колко голяма е вредата, която те нанасят, по-късно старецът писал на някого:

 

„Бъди внимателен…. не хвалете никого в негово присъствие, защото, ако похвалите нанасят вреда на съвършените, то колко ли повече те ще бъдат вредни за вас, които сте все още слаби”.

 

***

 

Когато живеели в скита „Свети Василий”, старецът Йосиф и отец Арсений си изкопали гробове и искали да стоят в тях, за да се съсредоточават по време на молитва. Старецът Йосиф казал на отец Йоан:

 

– Ние с отец Арсений смятаме да стоим в тези гробове и да се молим. Имаме достатъчно сухари, но ще ни трябва вода. Можеш ли да ни донасяш по малко вода всеки ден?

 

Отец Йоан отговорил:

 

– За какъв ме мислите? Аз да не съм магаре?

 

– Това ли е твоята благодарност? – с разочарование му казал старецът Йосиф.

 

***

 

Старецът Йосиф до съвършенство бил овладял изкуството на самообладанието. Въпреки че по време на службите в параклиса той винаги имал силни посещения на благодатта, само два пъти в живота му това го изпълнило с такава сила, че той не можел да изпее Херувимската песен.

 

***

 

Понякога след особено благодатно бдение старецът Йосиф въздъхвал, а след това с весел глас припявал импровизирана песен: „Какво ме чака днес!”

 

– Какво имате предвид, старче? – попитал отец Ефрем Катунакски.

 

– В духовния живот има закон: ако внезапно преживееш Божествено преизливане на благодатта, когато се намираш в обикновено духовно състояние, това означава ни повече, ни по-малко, че срещу теб се надига изкушение, право пропорционално на получената от теб благодат. Бог не раздава даром Своите сладости; ти трябва скъпо да заплатиш за тях. Ако преди това не е имало борба, божествената ласка не е награда за моите трудове, а предупреждение за идващо изкушение.

 

– Но вие сте достигнали обожение, старче. Как може да ви очаква нещо лошо?

 

– Ще видиш – отгорил старецът.

 

След два дни, когато отец Ефрем се върнал, за да отслужи Литургия, старецът, както изглеждало, бил в приповдигнато настроение и даже се шегувал. Всъщност дълбоко в себе си той преживявал същински ад. Когато искал, той можел да се шегува така, че да  пукнеш от смях.

 

Виждайки стареца така щастлив, отец Ефрем му казал:

 

– Е, какво ви чака? Радост и благословение!

 

– Ела тук, казал старецът и отвел отец Ефрем настрана, така че никой друг да не го чуе. – Сега разбирам каква болка изпитват душите, обладани от демони. Ето там виждам врага на нашите души, който наблюдава дали неговите отровни стрели са достигнали своята цел. Но аз нямам намерение да доставя на това рогато чудовище удоволствието да ме види в смущение и мъка.

 

***

 

Понякога аз (отец Ефрем) не разбирах стареца и това водеше до комични ситуации. Когато бях още послушник, за да ме защити от общение с посетителите-миряни, той ми каза:

 

– Ако видиш мирянин, изчезни, избягай.

 

След известно време веднъж старецът ме видя задъхан и мокър от пот.

 

– Дете мое, какво се е случило? – обезпокоен ме попита той.

 

– Геронда, – отговорих аз, все още задъхвайки се – видях приближаващ се мирянин и избягах, за да не се срещна с него! Едва не получих инфаркт, бягайки по тези отвесни пътеки!

 

– Чедо мое, какво правиш! Това не е демон, а просто мирянин!

 

***

 

След спора с отец Вартоломей по въпроса за календара старецът Йосиф се върнал в своята килия, за да си почине, но все още бил неспокоен. Щом влязъл в килията си, той чул някакво драскане под дъските, на които спял. Когато вдигнал дъските, за да види какво е това, видял демон с рога и опашка!

 

Тъй като душата на стареца била изпълнена с благодат, той не се изплашил. Но удивен, попитал демона:

 

– Какво правиш тук?

 

– Ти ме покани – отговорил демонът, – когато каза всички тези неща на отец Вартоломей.

 

Като чул това старецът бил шокиран и разочарован. Той си казал: „Изричайки тези резки думи по адрес на новостилците, аз очевидно съм богохулствал против Божията Църква и съм позволил на демона да влезе. Може ли те да са по-близо до истината от нас?”

 

Старецът направил кръстен знак и демонът изчезнал. След това с много сълзи започнал да се моли да му бъде открита истината. Като се молил така известно време, той заспал.

 

Господ му показал сън, в който той видял себе си върху малка отломка от Света Гора, плаваща в морето и заливана от вълните.

 

***

 

Аз (старецът Ефрем) имах послушание да варя коливо за панихидите, които извършвахме в съботите и празничните дни. За да се убедя, че коливото е достатъчно сладко, преди да го отнеса в храма, аз го опитвах. Бях такъв глупак – нямах никаква представа, че причастие се приема само на гладно.

 

За да открие грешката ми и да ме поправи, веднъж след литургията, старецът каза:

 

– Да опитаме какво коливо е направил днес Вавулис.

 

– О, много е вкусно! – отговорих аз, не разбирайки, защо пита.

 

– Откъде знаеш, че е вкусно? – попита той с много рязък тон.

 

– Опитах го.

 

– Какво?! Ти си опитал коливото и след това се причасти? – и той ми залепи плесница – Глупак! Добре че те хванах. Нима не знаеше, че причастие се приема на гладно?

 

– Откъде можеше да знам? Аз нищо не зная.

 

– Да, откъде такъв глупак като теб може да знае това?

 

***

 

Когато отец Атанасий казал на отците в Лаврата, че старецът Йосиф е решил да премине на страната на манастирите, те не му повярвали. Казали му:

 

– Как може такъв ревностен, строг човек да напусне зилотите?

 

Отец Атанасий отговорил:

 

– Какво да направя, за да ви докажа, че казвам истината?

 

Те казали:

 

– Искаме да се причастиш с нас.

 

Той останал през нощта и на следващата сутрин се причастил заедно с тях. Тогава те му повярвали.

 

 

 

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

И очите му не се насищат на богатство

Март 9, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

И очите му не се насищат на богатство… И това е суета (Екл. 4:8)

Никой… користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога (Еф. 5:5)

Един човек си купил къща и се настанил в нея. Още на първия ден дошъл при него един от съседите и му казал:

- В двора на къщата има змия. Внимавай да не би да ти стори пакост. Дете имаш.

- Благодаря ти, че ми каза, съседе. Още сега ще се запретна да я търся. И, щом я намеря, ще я убия.

- Добре ще сториш. Ще се освободиш от една заплаха и ще можеш да спиш спокойно.

Започнал веднага новият стопанин да търси змията из двора. Не търсил много. Видял я по едно време – проснала се на слънце, припича се.

Стиснал здраво човекът дръжката на брадвата и внимателно запристъпвал към змията. Но щом наближил, изведнъж се спрял в почуда. Гледа: близко до змийската глава лежи върху земята кръгла златна монета. Лъщи на слънцето.

Бляснало лакомо пламъче в окото на стопанина.

- Я гледай, – помислил си, – богатство е това. И сигурно е от змията. Сигурно тя притежава чудотворна сила. Не, не ще да е обикновена змия тя!

За да провери дали змията е оставила тази монета там, човекът решил да не убива змията. Когато промени мястото си, да вземе монетата. Ако, след като стори това, пак намери при змията злато, тогава вече напълно сигурно може да счита, че тази змия е с магическа сила.

Сторил тъй, както намислил. На следния ден се поразшетал пак из двора и съзрял в друг кът змията, свита на кълбо. До нея – пак блести нова златна монета.

- Няма да я убивам, – решил човекът. – Ако змията ми мислеше зло, щеше досега да ухапе или мене, или жена ми, или сина ми, а виж, тя не само че не стори това, но иска и богат да ме направи. Нека си живее в двора: тя е благословението на къщата.

Започнал стопанинът всеки ден да повтаря същото. И все, когато виждал змията, съзирал до нея златна монета. Събрал доста такива монети той. Станал в скоро време богаташ.

Един ден, обаче, видял своя кон проснат на земята мъртъв. Болка свила сърцето му: такъв хубав, рядък кон бил неговият! Разбрал веднага, че змията е ухапала животното, но когато окото му се спряло върху бляскавото късче злато до нея, веднага я оправдал:

- Не за да ми причини зло е направила това. Тя ми мисли доброто: ето, не минава ден да не ми подарява жълтица. Сигурно конят е поискал я да я стъпче, я нещо друго да й стори, та затова го е ухапала – за да се запази самата тя. Пък даже и да не е така – ако убия змията, не ще мога да си върна с това коня, а пък ще се лиша от жълтиците, които занапред има да получавам. А пък с тях и по-хубави коне мога да си купя!

И останала змията, невредима, а стопанинът на къщата всеки ден увеличавал богатството си с нова жълтица.

Не щеш ли – след някой друг ден нова загуба претърпял. Змията ухапала сина му – единственото му дете. Заплакал бащата от мъка, повикал веднага лекари, обещал им богато да ги възнагради, ако успеят да спасят детето му от смърт. Положили много грижи лекарите, но напразно: детето затворило очите си завинаги.

- Ще убия змията! – заканил се наскърбеният баща. Не ми трябва богатство, щом като най-голямата радост отне от къщата ми!

И се запътил с брадвата към змията, която в това време спокойно си лежала в праха, доволна. Приближил се разгневеният човек до нея, а тя не мръдва: отпреде й лъщи нейният златен подарък.

Примигали пак очите на човека от блясъка на жълтицата, пристъпил напред, а в сърцето му гневът започнал да се стопява. Приближил се до змията. Но вместо да вдигне брадвата и да я убие, навел се смирено и поел лъскавата жълтица.

- Не, не е виновна тя. Виновен е синът ми: не знае да се пази. Защо да убивам змията: ако сторя това, ще възвърна ли изгубеното си дете? А ако я оставя, всяка година по триста жълтици ще имам.

И пак останала змията невредима.

Минали дни, седмици. Забравил човекът скръбта по своя син, упоен от получаваното всеки ден злато от змията.

Един ден, когато с доволство броял жълтиците си, които станали вече доста голяма купчина, чул ненадейно писък откъм двора. Притичал – и що да види: жена му плаче с глас и, накуцвайки, бърза към къщата. Разбрал веднага човекът, че и нея змията не пожалила.

Разтичал се веднага, събрал пак лекари и шепи злато им обещавал – само да спасят живота на обичната му жена. Напразно: скоро и тя умряла.

- Ти трябва да убиеш змията. Веднага! – съветвали го съседите. – Виж, колко нещастия ти причини.

- Непременно! – съгласил се през сълзи нещастният богаташ. – Веднага, щом се покаже, ще й смажа главата!

И се отправил на другия ден към змията, заслонила се край голям камък в един кът на двора. Приближил се, вдигнал топора, но изведнъж ръката му се отпуснала обезсилена: близо до змията, в праха, лъщял, вместо златна монета, един голям невиждан дотогава бисер. С радост стопанинът грабнал бисера и го заразглеждал очарован. Забравил и за сина си, и за жена си, забравил за всичко, увлечен в мисълта:

- Ето, змията промени златото в чист бляскав бисер, значи сега тя никому вече не ще прави пакост.

Толкова се бил зарадвал човекът, че почистил мястото, където намерил бисера и всеки ден го поръсвал с аромати. А змията цяла година на това място му оставяла всеки ден по един голям бисер.

Но точно когато на човека вече и мисъл за опасност не минавала, змията се промъкнала до него и впила отровните си зъби в ръката му.

Разтреперил се той, изцъклил очи, занемял. Толкова бил силен ужасът, в който изпаднал, че не могъл дори да извика от болката, която изпитал.

Събрали се съседи, роднини. Разтичали се за лекари. Но с нищо не могли да му помогнат. Умрял човекът, обкръжен от купчините злато и скъпоценни камъни.

Стърчали тези купчини – бездушни и студени. И блясъкът им, колкото и да бил силен, не могъл да разпръсне мрачния ужас на смъртта, която се настанила в този богатски дом.

Из книгата: „Живата вяра”

Как човек намира баланса си

Март 6, 2020 in Видео, Начална страница





Православната Църква притежава Истината

Март 5, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Обединена Европа през 21 век търси своята идентичност. „Европейската идентичност” не е била предмет на сериозна проблематика, доколкото са я формирали само икономически и политически фактори. Но след като културни и особено религиозни фактори бяха взети предвид при нейното търсене, се получиха сериозни дискусии, силни разногласия и остри спорове около позоваването на християнската идентичност на Европа в „европейската конституция”.

Но какво означава „християнска идентичност на Европа” за нашите православни народи? Доколко християнска е „християнската идентичност на Европа?”

Тези, които благонамерено се подвизават за укрепването на християнската идентичност на Европа, говорят обикновено за нея сякаш се касае за историческа даденост или кодекс с християнски принципи и ценности, в които могат да се обединят християнските народи с помощта на икуменически контакти и междухристиянски диалози. Християните в Европа се стремят да гарантират християнската идентичност на институционално равнище, защото се страхуват от религиозния упадък на техния континент, от промяната на християнския й характер поради промените сред населението (миграцията и т.н.), както и от „изключването” на християнските „междуцърковни” организации от центровете за вземане на решения в Европа. Следвайки същата логика, предложенията на официалните православни представители също се концентрират върху укрепването на едно институционално утвърдено християнско присъствие в Европа.

В този текст се посочва, че православното самосъзнание не ни позволява да пренебрегнем факта, че Православието не може да представлява заедно със западното Християнство една единна „християнска идентичност”, а, напротив, задължава ни да подчертаем, че Православието е забравената от Европа нейна първична вяра, която отново трябва да конституира нейната християнска идентичност.

Живеейки в средата на Света Гора и в духовната атмосфера, която тя създава, разбираме, че нашето православно наследство не трябва да се отмерва с мерките на този свят. През последните години ставаме свидетели на благоговението и дълбоката вяра на поклонниците на Света Гора, мнозина от които идват с много труд и с големи разходи също от православни страни на Балканите и от Русия.

В съзнанието на всички тези благочестиви православни християни, но и на хората в страните, от които идват, Православието обикновено няма смисъла, който му придават тези, които го разглеждат с идеологически или социологически критерии или го смятат за националистическа сила на възприелите го народи. Колкото и ние, православните, да създаваме такива впечатления, поради нашите лични несъвършенства или колективни неуспехи, в нашето съзнанието е дълбоко вкоренено убеждението, че Православието е нещо много по-съществено, небесно, нерушимо: то е безценният дар на светия Троичен Бог в света „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите.” (Иуда 1:3), която Православната Църква съхранява целокупно, без еретични изопачения и която с много жертви опазихме в трудни времена, за да не загубим надеждата за вечния живот.

Православните народи сме помилвани от Светия Бог да носим печата на православното св. Кръщение, да се причастяваме със св. православна Евхаристия, да следваме със смирение догматичното учение на светите Седем Вселенски събори като единствения път на спасение, и да пазим „единството на духа чрез връзките на мира” (Ефес 4:3). Носим завещанието на православната вяра „в глинени съдове” (2 Кор 4:7), въпреки това тя по Божия благодат конституира нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Православната Църква не е просто ковчегът на нашето национално историческо наследство. На първо място и най-вече тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква.

За да не загубят надеждата за вечното спасение в Христос, в трудни времена православните народи на Балканите запазили своята православна вяра с жертвата на хиляди новомъченици, противопоставяйки се както на ислямизацията, така и на уния-тизацията.(1). Затова и скорошното, след рухването на атеистичните режими, съживяване на унията и активността на нео-протестантските конфесии сред православното население представляват много сериозно предизвикателства за православните. И като такива трябва да се посрещат, тъй като за пореден път поставят в опасност спасението на прости души, „за които Христос умря” (Вж. Рим. 14:15).

В западните общества, от друга страна, традиционно римокатолически и протестантски, където също има и действат православни енории, православното присъствие трябва да е скромно свидетелство за автентичното Християнство, от което се лишили за векове тези общества, поради папистките и протестантски отклонения от апостолската вяра. Всеки път, когато носталгичното търсене на неподправената християнска вяра кулминира във връщането на инославните християни в обятията на едната, светата, съборна и апостолска Православна Църква, се изразява мисионерската природа на Църквата. Връщайки се в Православната Църква, инославните не оставят една църква, за да приемат друга, както погрешно се смята. В действителност оставят едно човекоцентрично църковно формирование и преоткриват едната и единствена Църква Христова, стават членове на Тялото Христово и се преориентират в пътя към обожението.

За съжаление, противоположна насока следва синкретичният икуменизъм, който изразяват органите на т. нар. Икуменическо движение и носителите на папоцентричния икуменизъм. Понеже пренебрегват православната еклесиология и следват протестантската „теория за клоновете” или най-новата римоцентрична теория за „църквите-сестри”, те смятат, че истината на апостолската вяра, или част от нея, се съхранява във всички християнски църкви и конфесии. Затова насочват усилията си към осъществяването на едно видимо единство на християните, независимо от по-дълбокото единство във вярата.

В този смисъл икуменическото „богословие” приравнява православното Кръщение (трояко потапяне) с римокатолическото поръсване, приема ереста на Филиокве за догматически равносилно на православното учение за изхождането на Светия Дух само от Отца, превеждат първенството по власт на римския папа като първенство по служение, нарича теологумен православното учение за разликата между същността и енергията в Бога и за нетварната Божия благодат и т.н.

Протестантски конфесии, които стигат до отричане на основни догмати на Вярата (на историчността на Възкресението, на приснодевството на Света Богородица) и приемане на антиевангелски нрави (хомосексуален брак и т. н.), биват поставяни наравно в „панелите” на ССЦ със светите поместни православни църкви. Теорията за „демитологизацията”, „богословието” на „смъртта на Бога”, ръкополагането на жените в свещенически степени, „последования” на хомосексуален брак несъмнено не са елементи от нашата християнска идентичност.

Протестантството навлезе в много дълбока криза на вярата. Франк Шефер, известният американски протестант, който след дългогодишно и трудно търсене стана православен, в книгата си Dancing Alone, The Quest for Orthodox Faith in the Age of False Religion, Regina Orthodox Press, Salisburg, USA дава много интересни сведения, които разкриват отпадането на протестантството от истината на едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Продължение и неизбежна последица от междухристиянския синкретизъм е междурелигиозният синкретизъм, който признава възможност за спасение на тези, които принадлежат на една от монотеистичните религии. Православен епископ написа, че „всъщност една църква и една джамия… целят в същото духовно утвърждаване на човека” (2). Междурелигиозният синкретизъм не се колебае да признае спасителни пътища във всички религии на света (3). Преди няколо години професор от Атинския университет написа, че може да запали свещ пред икона на Света Богородица, както и пред статуята на една от богините на Индуизма.

Православни епископи, клирици и богослови, за съжаление, са се повлияли от това синкретично мислене. С техните богословски виждания, които секуларизирани управници и интелектуалци обикновено слушат и признават като православни, допринасят това мислене да надскочи тесните граници на техните лични разбирания и да бъде „линия” с конкретни цели и стремежи. В тази перспектива любовта, без връзка с догматичната истина, се установява като критерий за единството на християните, докато настояването върху традиционни православни богословски положения се отхвърлят като религиозна нетолерантност и фундаментализъм.

Относно това как икуменическото мислене съгражда модела на една привидно християнска идентичност на Европа, са характерните „ангажименти” на представителите на християнските църкви, които подписаха Икуменическата харта на 22 април, 2001 (4).

Но тази „християнска” идентичност на Европа е много далеч от истинската християнска идентичност на европейските народи. Трябва силно да се подчертае, че Европа бива онеправдана, когато й приписваме една идентичност, която не е истински християнска, а само привидно такава. Едно болно, едно подправено християнство не е Християнството на катакомбите в Рим, на св. Ириней Лионски, на православните монаси от Шотландия и Ирландия, въобще Християнството от първото хилядолетие. Едно подправено Християнство не може да защити Европа от нахлуването на нехристиянски разбирания и нрави в обществата й.

Вече е известно, че много от европейците се умориха от сухия рационализъм, изпитват носталгия по загубения мистицизъм и затова приемат мюсюлманството, будизма или индуизма, предават се на езотеризъм или преследват метафизични преживявания в ню ейдж движения. Споменава се, че само в Италия има близо 500 джамии, а във Франция 5% от населението са мюсюлмани (Статията е писана преди доста години. – бел. прев.)

Православната Църква притежава Истината. В центъра й стои Христос. В нея всичко е богочовешко, защото всичко, което се принася на Богочовека Господ, се облагодатява от нетварната благодат на Светия Дух. Затова може да упокои душите, които благонамерено търсят свобода от задушаващия обръч на рационализма, сциентизма, материализма, идеализма, технокрацията. Затова Православието не трябва да се хвърля в синкретичната фуния, не трябва да се загуби надеждата на целия свят.

Като православни пастири и като православни вярващи имаме дълг да опазим свещения завет на нашата православна вяра. Апостолът на езичниците увещава презвитерите в Ефес и пастирите на Църквата до днес: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). И пак той пише към верния народ в Солун и на цялата Църква „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание.”(2 Сол. 2:15)

Старият континент претърпя крах в сферата на вярата. Ню Ейдж заплашва вече открито европейските общества с дехристиянизация. Това не е парадокс. Европа обърна гръб на Христос, някога Го прогони, както правилно отбелязват Достоевски във Великия Инквизитор (5) и свети Николай Велимирович (6).

Православната Църква е длъжна да прояви своя дар и мисия, да възвести на народите в Европа, че ако има нещо, което може да спаси Европа в този критичен етап от нейната история, това е Православието. Нека ние самите да не лишаваме Православната Църква от възможността да даде това спасително послание на народите в Европа, приравнявайки православната вяра с ереста в обърканата перспектива и неясната визия на синкретичния икуменизъм.

Можем да допринесем за един здрав, напълно православен икуменизъм, откривайки на инославните християни Тайната на Богочовека и на Неговата Църква, и възвестявайки заедно с блаженопочившия изповедник и старец Юстин Попович: „Изходът от всички безизходици, хуманистични, икуменистични, папистки, е историчният Богочовек Иисус Христос и Неговото историческо богочовешко здание, Църквата, на която Той е вечната Глава и която е Вечното Негово Тяло. Апостолската, светоотеческата, светотрадиционната, светосъборната, католична православна вяра е лекарството за възкресението от всички ереси, както и те да се наричат. В крайна сметка, всяка ерес е от човека; всяка една от тях поставя човека на мястото на Богочовека, заменя Богочовека с човека. С това се отхвърля и отхвърля Църквата… Единственото спасение от това е апостолската богочовешка вяра, т.е. пълното връщане в богочовешкия път на светите апостоли и на светите отци. Това пък означава връщане към непорочната православна вяра и към Богочовека Христос, към благодатния богочовешки живот в Църквата чрез Светия Дух, към тяхната свобода в Христос. В противен случай, без апостолския и светоотечески път, без апостолското и светоотеческото следване на единствения истински Бог и богослужението на единствения истинен и вечножив Бог, на Богочовека и Спасителя Христос, е сигурно, че човекът ще потъне в мъртвото море на европейското културно идолослужение и вместо на живия и истинен Бог, ще служи на лъжливите идоли от този век, в които няма спасение, нито възкресение, нито обожение за нещастното същество, наричащо се човек” (7).


Бележки:

(1) Ἀρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου Ἁγίου Ὄρους, «Ἡ Ἐκκλησιολογικὴ Αὐτοσυνειδησία τῶν Ὀρθοδόξων ἀπὸ τῆς Ἁλώσεως μέχρι τῶν ἀρχῶν τοῦ 20οῦ αἰῶνος», στὸν συλλογικὸ τόμο «ΕΙΚΟΣΙΠΕΝΤΑΕΤΗΡΙΚΟΝ» (ἀφιέρωμα στὸν Μητροπολίτη Νεαπόλεως καὶ Σταυρουπόλεως κ. Διονύσιο), Θεσσαλονίκη 1999, σ. 124. Βλ. ἐπίσης Ἀθανασίου Γιέφτιτς, ἐπισκόπου Βανάτου (νῦν πρώην Ζαχουμίου καὶ Ἐρζεγοβίνης), «Ἡ Οὐνία ἐναντίον τῆς Σερβικῆς Ὀρθοδοξίας», στὸν συλλογικὸ τόμο «Η ΟΥΝΙΑ ΧΘΕΣ ΚΑΙ ΣΗΜΕΡΑ», ἔκδ. Ἁρμός, Ἀθήναι 1992. Περὶ τῆς δραστηριότητος τῆς Οὐνίας στὴν Τρανσυλβανία, βλ. «30 Βίοι Ρουμάνων Ἁγίων», ἔκδ. Ὀρθοδόξου Κυψέλης, Θεσ/νίκη 1992, σ. 123.
(2) «Ὀρθοδοξία καὶ Ἰσλάμ», ἔκδ. Ἱερᾶς Μονῆς Ὁσίου Γρηγορίου 1997, σ. 16.

(3) Ἔνθ᾿ ἀνωτ., σ. 9 – 11.

(4) Βλ. Περιοδ. «Ἀπόστολος Βαρνάβας», Λευκωσία Κύπρου, τ.10/2001, σ. 411 – 423.

(5) Φ. Ντοστογιέβσκη, «Ἀδελφοὶ Καραμάζωφ», ἔκδ. Γκοβόστη, Ἀθήναι, σ. 99 – 121.

(6) Ἀρχιμ. Ἰουστίνου Πόποβιτς, «Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία καὶ Οἰκουμενισμός», ἔκδ. Ὀρθόδοξος Κυψέλη, Θεσσαλονίκη 1974, σ. 238 καὶ 251 – 252.

(7) Ἔνθ᾿ ἀνωτ. σ. 256-257.

Превод: Константин Константинов

 

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва

Март 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Светът – това са страстите: а) похотта към богатството; б) телесните наслади и сексът; в) похотта към почести и завистта; г) сребролюбието; д) разкрасяването и тщеславието; е) човешката слава и злопаметността. Когато се освободиш от всичко това, ще излезеш от света на страстите и ще станеш наистина свободен, ще вдъхваш въздуха на Светия Дух, ще бъдеш вече духовен.

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва!

Грехът – това е язва на съвестта и рана на душата, която причинява болка. Язва върху тялото Христово – Църквата, на която ние сме членове, гвоздей в Тялото Христово, повторно разпъване на Христа – ето какво е грехът.

Чрез греха ние губим най-ценното съкровище – нашата собствена безсмъртна душа.

Ако сме болни от рак, и стане известно, че някъде на Северния полюс има лекар, който може да ни излекува, ние ще захвърлим всичко, ще преодолеем всички препятствия – само и само да се доберем до целителя и да се избавим от телесния недъг. Няма да ни изплашат нито трудностите, нито финансовите загуби: оставяме всичко и тръгваме… А когато ракът на греха заплашва със смърт нашата душа – тогава още повече е нужно да захвърлим всичко и да се затечем, пренебрегвайки всички препятствия. Да отидем в храма, да прибегнем към тайнството Изповед, да застанем на колене, да открием своята язва, да получим лекарство и да се изцелим – така ще избегнем страшната смърт на душата.

Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя нашите грехове.

Винаги мисли, че си най-големият грешник в света и че, ако Божията благодат те остави, ще паднеш във всички грехове. Винаги осъждай себе си.

В държавните учреждения е прието записите на данните в официалните книги да се зачертават с червен молив. Нека още днес всеки, който иска да се нарича православен християнин, със същия такъв молив да задраска всички прегрешения на своя брат, които си спомня. А наш брат е всеки човек: познат и непознат, православен и неправославен.

Няма предел за добродетелта на покаянието: човек може да съгреши с мисъл и в последния момент. Това е много опасно. Трябва да имаме голям опит, за да можем праведно да преживеем това, което ни очаква в последния час.

Когато получиш духовен дар, помоли Бог да ти даде а) смирение; б) ангел хранител; и в) да отнеме дарованието ти, за да не паднеш в гордост. Физическите ни немощи стават пазители на добродетелите, които ни дава Бог.

Изкушенията, скърбите, огорченията, идващи или от дявола, или от хора, или от страстите, които носим в себе си – всички те са лекарства, всичко това се изпраща от Божия промисъл, за да си възвърнем изгубеното духовно здраве.

Не се уморявай и сам да подкопаваш корените на своите страсти.

Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу. Ние се покланяме на Бога, а нашият враг, дяволът, не прави това, не прекланя нито глава, нито колене. Не се покланя на Бога. Тези, които се покланят на Бога, са врагове на дявола и следователно, Божии люде. Затова поклоните имат голямо значение.

В твоя дом приемай само подобни на теб по начин на живот, убеждения, нрав и добродетели.

Господ не се проявява в нещо чувствено. Той се проявява в Своята любов, радост, тишина, в мира, „надвишаващ всеки ум” (ср. Фил. 4:7).

Добродетелен е този, който заедно с радостта приема и злините, които съпровождат добродетелта. Нека с всички сили на душата си, в небесната светлина на Евангелието, да се сражаваме за Небесното Царство.

Ние не знаем от собствен опит какво представлява смъртта; този който знае, може да потвърди колко сериозно е всичко това.

Не пилей времето – то не е в наши ръце.

Страхувай се от нерадението като от най-опасен враг.

Как разбираме, че страдаме от егоизъм? Когато твоят брат ти каже обидна дума или когато духовният отец ти направи забележка и ти се смутиш, почувстваш възмущение, негодувание, огорчение, скръб, тежест, объркване, раздразнение – по всичко това познай мащабите на живеещия в теб егоизъм.

Обичайте, търпете, не забелязвайте немощите на ближните, не се гневете, не се разгорещявайте, прощавайте си един на друг, за да се оприличите на Христос и да се удостоите да бъдете с Него в Неговото Царство.

Светият Бог допуска изкушения за онези, които Го обичат, за да ги научи на борба.

Гордостта и егоизмът са тежки хронични заболявания. Два велики недъга, от които е сковано сърцето на всеки човек; всички страдат от тях ежедневно. Бог обича този, който бидейки борен, противоборства.

Макар че от егоизма произтичат изкушения, става така, че изкушенията обезсилват егоизма.

Изкушенията и скърбите ще ни спасят. Онзи, който избягва скърбите, да не очаква и радост.

Изкушението е буря, при която морето изхвърля целия боклук, който се е натрупал на дъното по време на безветрие.

Господ ни довежда до отчаяние, за да бъдем принудени да Го призовем скръбно и горестно и така, по време на този вопъл към Него, да се освещават нашите уста и сърце.

Никой не се е възкачил на небето без изкушения.

Вместо да си губиш времето, изричай молитвата. И когато те споходят леност и нерадение, припомни си заплахата на Господа към лукавия и ленив раб (ср. Мат. 25:26-30).

Който е невнимателен в дребните неща, задължително ще падне в големи. Внимавай върху себе си.

Без истинско смирение съблазните си остават и възрастват, така че изчезва всяка надежда за поправяне.

За да преобразим сърцето от плътско, страстно и егоистично в безстрастно, е нужна молитва.

Когато не е зает с духовна работа и молитва, умът помръква, тъй като се лишава от Божията помощ и се демонизира. Не оставяй молитвата колкото и пъти да ти се наложи да връщаш своя разсеян ум. Бог ще види твоето разположение и твоя труд и ще изпрати Своята благодат, която ще събере ума ти.

Не позволявайте на своя ум да приема представи за лица и греховни образи, които ви съблазняват към плътски грехове или ви водят към гняв и ярост.

Умът, който отстъпи от съзерцаването на Бога, става или скотоподобен, или звероподобен.

Гледай само себе си и своите грехове и ще намериш онова, което ще надхвърли всичките ти очаквания.

 

Източник: Православие ру