Православието е божествена работилница

Май 19, 2020 in Беседи, Начална страница


Какво означава изразът Православието – начин на живот? Мнозина говорят днес за Православието. Казват например за нас, гърците, че не можем да дадем нищо друго на Европа, освен Православието. Казват го естествено с един „фолклорен” нюанс, и не грешат. Така е. Какво имаме предвид, казвайки, че Православието е начин на живот? Че е неопетнената, откритата Истина?

Православието е небето на земята! Тя е божествената работилница, която изработва спасението на човеците. Извън Православието, извън едната, свята, съборна и апостолска Църква, друга църква не съществува. Тоест не съществува друга църква, от която може да има спасение. Православието е нещо благоуханно, нещо небесно, което не приема никакво смешение или снизхождение към други теории или заблуди. Така е,  защото има правилното лечение.

Църквата е като духовна болница, както се вижда и в притчата на Добрия Самарянин. Извършва спасението на човеците, които страдат. Всички страдаме. Ако не намерим Православието,  правилния начин на изцеление, не можем да намерим нашето здраве. Ако премахнеш едно, премахнеш друго, лишаваш човека от божествените Тайнства и от божествените добродетели.  Следователно, как ще се освети човекът?   Как ще се явят светци? Как ще се явят преподобни? Това го прави само Църквата ни,  която пази неизменно цялото предание, което е приела от св. апостоли и св. отци. Затова Църквата ни е единствената, която може да освети и да спаси човека. Затова е единствената истина. „Истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Христос е светлината и истината и животът. Представете си Православието като един храм. Храмът е центърът на манастира, както и Православието е центърът на света. Натам се насочват всички желания, всички усилия на хората.  Около храма  тук в манастира се намират монасите, поклонниците, донякъде пръснати бихме казали. Но когато идват и влизат в храма, единият вече е до другия, обединени. Това е единството на  Православието.

В православния храм виждаме да се свещенодейства тайната на Божието домостроителство. Върху купола е изписан Пантократор – Вседържителят. В лявата Си ръка държи Евангелието, защото с него проповядвал, поучавал, разпнал се и се възнесъл Христос на небето, където ни очаква. То е божественото учение, с което ще бъдем съдени. С дясната Си ръка  благославя света и Ангелите. Отдолу – в кръг  около Вседържителя – е ангелският свят. По-надолу са пророците, които проповядвали и предрекли идването на Господ. Под тях, отново в кръг, са изписани светите апостоли, които поучили Божието слово.  По-надолу е изписано учението на нашия Господ, притчите и т.н. и когато вече стигнем до височината, където са стасидиите, виждаме светите мъченици. Там с всички тях и ние като подвизаваща се бореща Църква, но и тържествуваща, починалите, които са на небето, ставаме едно. Защото може в този храм да съществуват светци от всички родове, от всички народи, но всички са православни. Нищо еретично не може да има място. Това е Православието. Истината, единствената съборна истина, която обединява целия свят. Най-голямото послание в съвременната епоха, епоха на глобализацията, го дава Православието. Глобализацията иска да смаже народите, да ги направи безлична маса. Докато Православието не унищожава личността, а я облагородява, обновява, обезтленява и едновременно обединява хората. Истинската всемирност се осъществява чрез Православието.  Глобализацията, както искат да я направят,  е нещо чуждо на природата на човека. Затова виждате, че въстанаха всички европейци – и не само – в Генуа. Сега ще ви припомня- след  като се провокирах с всичко това – 17 глава от Откровението и конкретно стихове 14 и 15. Този Вавилон, казва – тоест съвременния греховен свят – ще го смажат,  заличат и изгорят самите му народи. Така днес държавите, които съставят ЕС и Америка, самите държави, които съставят тази сила, която всъщност управлява целия свят, ще я разрушат. С други думи човечеството няма да издържи това ограничение, тази тиранична власт над свободата и ще се възпротиви. Виждате по-надолу в 18 глава поразителната картина: докато гори Вавилон – съвременният греховен свят, който създава тиранията над човека – тържествува небето, ангелският свят и казва „падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош”. Влизаме след това във Второто Пришествие и с 20 и 21 глави.

Споменахте една много гореща тема, глобализацията. Тя е свирепа река, която се стреми да ни завлече.  Нашите духовни водачи, Църквата, пастирите говорят и предупреждават за бедите вследствие  на глобализацията. Кажете ни за  това преминаване от личността към индивида, за което работи глобализацията. Личността става индивид, част от безличната маса, т.е. от едно безлично цяло. Не съществува нищо по-унизително и унищожително.


 
 
Глобализацията е план на антихриста. Не може да дойде антихристът, ако не стигнем първо до глобализацията. Тоест какво правят сега? Постилат килима, за да мине антихристът.  В Църквата искат да внесат икуменизма, да имаме всички една религия, а в политиката да имаме една държава. Това е глобализацията. Ще  го постигнат ли? Ще го постигнат, защото така  казват пророчествата. Пише го в  Откровението. Пишат го отците. Очакваме го. Ще стане. Това, че ще стане обаче не означава, че трябва да се боим. Върху тези замисли работят вече векове наред, но знаем, че краят им ще бъде да бъдат съкрушени  и да блесне отново Православието. Следователно най-голямата пастирска грижа на Църквата е да подготви чедата си за всичко това, за идването на антихриста. Когато Христос се намирал като Богочовек на земята, им го казал: Аз – каза – дойдох в името на Отца и не Ме приехте. Ще дойде друг (тоест антихристът) в свое име и ще го приемете. Оттогава го каза и така ще стане. Ще го доведат. Следователно усилието на глобализацията днес е хората да спрат да служат на истинния Бог. Затова се създава икуменизмът. Всички в един чувал. Всички религии са същите. Ню ейдж. Ах този Ню ейдж. . . Какво да говориш за Християнство, какво за мохамеданство, какво за будизъм. Всичко е едно  и също (така казват). . . Папата не се свени да посети джамия. Не се безпокои. Така се извършва религиозната глобализация и след това идва и политическата. Антихристът няма да дойде обаче само за евреите, но и за тези, които не вярват в истинния Бог. Дори и за нас, православните християни, които по име сме православни християни и в същото време затънали в греха. Антихристът вече е в света, казва св. Йоан Богослов. По Божие допущение ще дойде. Бог не предизвиква това, просто го допуща. Какво ще стане? Ще дойде антихристът, ще има власт – както казват св. книги – три години и половина и оттам нататък се подготвяме за Второто Пришествие. Откровението е пределно ясно. Дяволът, казва, има много гняв,  понеже знае, че му остава малко време. Дяволът се гневи и нанася удари както може по кораба на Църквата, Православието ни, което плава сред бурното море към царството небесно и зове чедата си да останат с нея. Да останат в ковчега на спасението. Дяволът воюва с нея по който начин може, затова казваме сега, че злото беснее и стават всички тези неща, за които казахте преди и християните не знаят откъде да се предпазят.

Постоянно излизат нови неща, нови ереси, нови заблуди. Главното, което трябва да внимават днес християните, е 11 глава от Откровение, където светият Бог нарежда на ев. Йоан следното: „стани и измери Божия храм и жертвеника и ония, които се покланят в него”. Преброй тези, които са в храма и в жертвеника – тоест тези, които са съзнателни чеда на Църквата – и ги запиши в книгата на живота. Защото те са Моите чеда, те Ме обичат, те Ме следват.  Искам сега, когато Църквата влиза във война  с антихриста, да зная кои имам на Моя страна, кои Ме следват. Сега ще се покажат съзнателните християни. Затова сме призвани да пребиваваме в Църквата, в нашето Православие. Най-голямата необмислена постъпка ще направят тези, които, докато са записани – и е голяма чест за човека Бог да го запише – от страх или по други причини  сами да се изтрият. Голямо зло.  Следващата заповед, която дава на ев. Йоан: тези, които са в двора, не ги записвай. Защото там са езичниците, всички заблуди и ереси, икуменизмът. Но и християните, които Ме пренебрегват, безразлични са, не Ме искат. Свободни са да останат там, където искат. Не ги насилвам. Бог никого не насилва. Бог каза: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Но сега с икуменизма ни карат насила – ще отидете всички отвън! Но ние казваме: не, няма да излезем. Това е вярата ни! Край! Тук  ще стане принудително сблъсък, ще стане война. Не става по друг начин. Натам водят  нещата.  Разбира се, от този сблъсък Църквата ще излезе победителка.  Ще блесне. Затова се казва по-нататък, Църквата избяга преследвана в пустинята.  Църквата  е представена от Света Богородица, на която били дадени две крила на голям орел. Лети в пустинята свободна, живее там свободна.  Звярът я преследвал, за да я удави. Как? „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си”. Така се спаси и се спасява Църквата ни през вековете.  Тук вече стигаме до последните събития, които са много насърчаващи и когато ги чете човек, вижда славата на Христос. Мракът изчезва, властта на антихриста и биват грабнати живи – казва текстът- лъжепророкът и антихристът и биват хвърляни в огненото езеро и изчезват от лицето на земята. Стигаме вече до Второто Пришествие. На небесната твърд се вижда появява Честният Кръст – това го пишат всички евангелисти – който блести на изток и на запад и треперят тези, които преследвали Християнството, Православието. Напред вървят ангелските чинове, които биват пратени по четирите краища на хоризонта и събират избраните. Тези, които  запазили печата, които запазили св. Кръщение, тези, които не се примирили със събитията от съвременната епоха, а задържали неосквернена вярата си. . .

Казваме в Символа на вярата „една, свята, съборна и апостолска Църква. . ” Това са четирите белега на Църквата ни, четирите крайъгълни камъка на нашата  непорочна православна вяра.  Как това Православие, което ев. Йоан видял да е украсено и да има дванадесет основи! – 12-те апостоли – и от което тече непрестанно вода – Светия Дух -, как да го оставим, как да се отречем от него и с какво друго да го заменим? Не съществува нищо друго. Това е най-значимото послание, което трябва да предадем днес на света – че нашата непорочна  православна вяра е съвършената вяра, чиято цел е да ни спаси и да ни доведе до царството небесно.

Превод: Константин Константинов

Хамалинът, който възкреси починал

Май 18, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

 

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

 

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

 

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

 

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

 

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

 

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

 

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

 

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители.   Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

 

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

 

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

 

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

 

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ му казали.

 

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

 

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“ Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

 

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

 

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

 

- Да, това е абсолютната истина.

 

- И този човек и до днес ли е жив?

 

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

 

Бях изумен.

 

- Наистина ли  такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

 

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

 

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

 

 

 

 

Бях там веднъж

Май 15, 2020 in Видео, Начална страница





Свещеническият аскетизъм

Май 14, 2020 in Начална страница, Свещеническа конференция

 

Свещеническият аскетизъм се състои в това да премахнеш от живота си всичко, което те отдалечава от Бога

 

Най-главното умение, което се изисква от свещеника – това е молитвата. Защото в нея се осъществява общението с Бога. Ако служа на Бога, то трябва и да имам общение с Него. Като казвам молитва, нямам предвид правилата, а самата молитва. Тя е нашето общуване с Бога.

А правилата са си правила. Те вероятно учат как да се молиш, но не могат да заменят самата молитва. Без молитва голото изчитане на правилата не носи полза за човека. Не струва да се успокояваш, че си изчел всичко до последно, ако не включиш и молитвата – това си е фарисейство. Много духовници наричат такова изчитане удар във въздуха – човек чете на глас и пронизва въздуха, но без да се моли. Такова четене никога никому не донася полза.

*****************************************

И колкото и красиво да служи свещеникът или дяконът, като възглася ектениите, призивите, ако не влага в тях сърцето си, ако не се моли сърдечно, то в него ще липсва най-главното от свещеническото служение.

*****************************************

Това може да бъде различна по вид молитва. Може да бъде Иисусовата молитва, може да бъде молитва със свои думи, дори безмълвна молитва (когато човек се обръща със сърцето си към Бога). Но трябва да има молитва. Нужно е свещеникът да не губи присъствието Господне, където и да се намира и накъдето и да отива, така че непрекъснато да има пред себе си Бога и да се старае да слуша волята Божия.

Волята Божия се открива на чистото сърце, което живее духовен живот и свещеникът трябва да бъде неин изпълнител. Разбира се, това е велик дар и не се дава на всеки и не веднага и свещеникът не бива да го пренебрегва. Той е призован преди всичко да бъде Божий пратеник на Земята и това е най-главното в неговия живот.

Често задават въпроса – може ли свещеникът да отиде на плаж, да се къпе в морето или да играе футбол с младежите. Не знам дали можеш да отидеш на плаж или да играеш футбол, да бягаш подир топката и да крещиш и заедно с това да усещаш Божието присъствие.

*****************************************

Всичко, което откъсва от Бога следва да бъде премахнато от живота, именно в това се състои свещеническия аскетизъм, свещеническото самоотвержение.

*****************************************

На свещеника се налага да се откаже от много неща в името на служението. А ако не, защо е станал тогава свещеник, заради какво? Насила никого не ръкополагат.

Източник: Пастир

Кое ме убеждава в Христовото Възкресение?

Май 13, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Преди всичко, в това ме убеждава моето съзнание. После моят разум и моята воля. Първо съзнанието ми казва: големите страдания, които Христос е претърпял за доброто и за спасението на хората, не могат да не бъдат увенчани с Възкресение и Божествена слава. Заради Своите неописуеми страдания Праведникът получил като награда неописуема слава. Това е справедливо и ме изпълва със спокойствие.

Затова моят разум ми казва: без светлата победа на Възкресението целият земен път на Божият Син би се оказал напразен, и мисията Му на земята би била напразна.

Освен това ме убеждава и моята воля: Възкресение Христово ме е спасило от нерешителност при избора между добро и зло и окончателно ме е поставило на пътя на добродетелта. То освещава моя живот, дава ми подкрепа и сила.

Но освен тези три гласове, вътре в мен има и други, убеждаващи ме свидетели. Това са славните жени мироносици, великите дванадесет апостоли, и стотици други свидетели, които след Възкресението на Христос са Го видели и са Го слушали, не на сън, а на яве, не една минута, а цели четиридесет дни. В това пламенно ме уверява големият еврейски гонител на християните – апостол Павел, който видял в светлина възкръсналия Господ посред бял ден, чул Неговия глас и отвърнал на Неговия призив. Апостол Павел не пожелал да се отрече от това свидетелство дори тридесет години по-късно, и дори в часа, когато бил обезглавен по времето на управлението на Нерон в Рим.

Убеден съм от св. Прокопий, римски военачалник, който унищожавал християните в страните от Изтока, на когото изведнъж му се явил живият Христос и го обърнал към християнството. И вместо да убива християните, Прокопий сам и доброволно отишъл на смърт в името на Христос. Убеден съм и заради хилядите Христови мъченици в тъмниците, на места, където биват екзекутирани – от йерусалимските до балканските мъченици и съвременните руски новомъченици.

Убеждават ме и всичките праведни и добродетелни души, които често срещам на пътя на своя живот, които се радват, когато чуят, че Христос е възкръснал от мъртвите. Това намира отклик в тяхното съзнание, вълнува душите им и радва сърцата им.

Свидетелство за това виждам и от страна на грешниците и Христовите противници. Самият факт, че тези грешници и недоброжелатели отричат Възкресението Христово, ме убеждава в обратното. Във всеки съд се поставя въпросът за искреността на свидетелите, въз основа на което се установява и достоверността на техните показания. Когато трезвите, чисти и святи свидетели твърдят, че знаят за Възкресението Христово, аз с радост приемам тяхното свидетелство за истина. Но когато нечестивите, беззаконни и безотговорни хора отричат Възкресение Христово, те още повече потвърждават свидетелството на първите и все повече ме убеждават в истинността на Възкресението на Господ. Защото тези, които отхвърлят това, го правят заради своята злоба, а не от знание.

Освен това ме убеждават и народите и племената, чиято вяра във Възкресение Христово ги е превела от диващина към просвещение, от робство в свобода, от блатото на нечестието и тъмнината към светлината на Божиите чеда. Възраждането на сръбския народ също свидетелства за Възкресение Христово.

Дори самата дума „Възкресение” от мъртвите сама по себе си ме убеждава. Всъщност без Възкресение Христово тази дума не би съществувала в човешкия език. Когато апостол Павел за първи път изрече това слово при просвещението на атиняни, жителите от града се удивили и развълнували.

И така, чеда Божии, приветствам ви и аз с Христос Възкресе!

Източник: https://orthoview.ru

 

 

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет“

Май 12, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един монах от Света Гора по време на служба видял дявола. На мене винаги ми е харесвало да чувам такива истории. Попитах го:
- Как беше?


Той ми каза:

- Един черен джентълмен. Един „елегантен” черен господин.

Да не забравяме, че ангел е и дяволът, но черен ангел.


-  Единственото, което разбрах, бе че пред мене имах най-големия враг на живота ми. Това, което разбрах, бе, че никога няма да придобия друг враг, освен този, който имам пред мене в този момент. Никой няма да ме намрази, както ме мрази този, който е пред мене в този момент и ме гледа. Уплаших се толкова много, душата ми се сгърчи и единственото, което можех да направя и направих, бе да затворя с ръка устата си, за да не излязат виковете от ужас и страх и да разберат другите отци какво става.

Защо дяволът има толкова омраза срещу някои хора? Защо толкова омраза не само срещу светците, но и срещу онези, които се подвизават да станат святи?

Той ни мрази за едно нещо – не може да преглътне, че ние като хора постигаме онова, което той не постигнал, бидейки дух: да станем богове. Това се опитал да направи и се провалил. И го постигат някои други същества, които не са духове като него, а имат и плът и кости.

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет”. Как светците станали свети?

С раждането на Христос Бог направил едно ново миросъздание. При първото миросъздание взел пръст и вода, дал и Своя дух и създал човека. При второто взема плът и кръв от Света Богородица, дава и Своя дух и става Богочовек, Той Самият се съединил с плътта, кръвта и духа. Оттам нататък човекът може да придобие всичко, което Бог има, освен тъждеството по същност. Да станем мъдри като Бога. Никога няма да придобием същността на Бога, но всичко друго можем да придобием. Затова ни мрази така дяволът.

Светците станали светци. Как?

Христос живял, поучавал, разпнал се, възкръснал, но каква е ползата ми от Неговото учение? Имало е причина да стане цялата тази трагедия? Учения има много. Мога ли да живея както Христос, да направя това, което Христос направил? Мога. И повече от това. Светците понесли телесни мъчения повече от Христос, и направили чудеса, които Господ не правил.  

Всички знаем и обичаме св. Рафаил. Всъщност не го знаят всички. Имам едно писмо от един човек, публикувано е:


„Нямах никаква връзка с Митилини – има предвид той, жена му и децата му, – нито знаехме нещо за свети Рафаил, нито бяхме чели някаква книга за него. Живея с моето семейство в Ксанти и работя като чиновник в държавната болница. Разболях се много тежко от сърце, лекарят следеше моето състояние и ми даваше лекарства. Преди няколко дена, докато спях  - дойде в стаята ми един йеромонах и ми каза: „Аз съм Рафаил, идвам от планината Карея, Лесбос, дойдох да ти кажа да не се притесняваш, защото ще оздравееш напълно, но трябва да посетиш моя дом в планината Карея.“ Той ми  поговори за опасността, през която минавах в болестта ми.“

Този диалог на болния със свети Рафаил го чула и жена му, и дъщеря му, които се случили да са с него  в стаята, в която лежал като болен. „Веднага приех сила и  тръгнах със съпругата ми с автомобила за Кавала, и оттам щяхме да вземем самолет за Атина и Митилини. По пътя към Кавала при гъста мъгла  бяхме в  опасност от един камион, който идваше от насрещното платно. Вечерта останахме в един хотел в Атина. Свети Рафаил се яви и ни говори – не само на него, но и на жена му – за опасността, с която се разминахме и за неговата закрила по пътя към Кавала.“

Внимавайте, те не го били помолили да им помогне. Светецът сам го направил.

„Даде ни напътствия за пътуването ни, днес стигнахме в Митилини и на летището видях отново свети Рафаил, който мога да опиша с подробности. Останах изумен от гледката на светеца. Изчезнаха и най-малките смущения  и се избавих от всичко.”

Оздравял. Отдолу пише името му, презимето му, града, в който живее.

След 600 години. Свети Рафаил бил убит преди 600 години и се явява сега. Същата история става оттогава досега.

В чужбина има един голям свят подвижник. Един лекар не можел да има деца, нито той, нито жена му. Една година женени, две, пет десет години, накрая те отишли при този подвижник. Жената плачела. Мъжът стоял наблизо. Старецът й казал:


- Не се притеснявай, момичето ми! -и  прекръстил корема й. – Догодина ще дойдете с едно детенце.


Е, какво да каже жената.


- Благодаря! – казала.


Станали,  поклонили се, тръгнали да си ходят. И светецът ги спира и казва на жената.


- Не е ли жалко да бъде самичко? Не е ли по-добре да са две?


Какво да каже жената?


- По-добре е!


- Да има и едно братче да си играят? По-добре да са две!


- Да бъде благословено!


Отново  й прекръстил корема.  Догодина ще дойдете с две дечица.

Родила близначета. Разумът не го побира, скандализираме се дори само чувайки това. И самият  лекар не могъл да го асимилира, защото като лекар знаел дали могат да заченат дете. И знаете ли какво направил? Нещо невероятно. Взел дечицата и направил ДНК анализ, за да се увери, че са негови. Не можеш да измамиш един лекар по въпроси от медицинско естество.

Това са светците. От времето на Христос до днес.
Никога няма да останем сами. „Няма да ви оставя сираци“ – каза Господ. „Ето, Аз съм с вас до свършека на света.“

Как тези, които споменахме,  успели да  станат  светци? Много просто, живеейки в Църквата Христова, по никакъв друг начин.

Каква полза ми донесе  учението на Христос? Казах ви, навсякъде има хубави учения. Какво полза ми донесе животът на Христос? Чудесата, Разпятието на Христос, Неговото Възкресение? Той се разпна, Той възкръсна. Няма никаква полза от всичко това, ако Христос не ми бе оставил Неговото Тяло, върху което мога да се засадя и да почерпя Божия живот.

Преди няколко години имаше голям студ. Имах лимонови дървета, които замръзнаха. Но ги пресадих и сега отново имам лимони.  В тях тече същият сок. Всички знаем това, което каза Христос, когато пръчката е върху лозата, дава много плод, когато се отсече от лозата, изсъхва и я изгаряме.

В нас тече същият сок, същата кръв. Сам Той казва, че  „този, който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, пребъдва в мене и Аз в него“. Така светците стават светци. Те станали Тялото Христово. „Едно тяло сме ние многото”. Всички сме едно тяло, части от Тялото Христово, не сме индивиди, не сме независими единици, личности сме, обърнати към лицето на другия. И всички заедно сме обърнати към лицето на Христос, Който е образ на Бога. Приличаме ли на Христос, приличаме на Бога, спасяваме се, ставаме свети. Затова Господ каза, че този, който вижда Мен, вижда и Отца Ми.

Човек може да стане свят, както станал св. Рафаил, живеейки в Църквата, участвайки в Тайнствата на Църквата, молейки се и индивидуално, и в храма, и с молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме, навсякъде.

Как можем да се спасим? – чрез помощта на Христос, чрез Тайнствата на Църквата, чрез Кръщението. Преди човек да се кръсти, дяволът въздейства отвътре върху природата на човека, ражда се с болната природа на Адам и Божията благодат се опитва да го привлече отвън. Когато се кръсти, Божията благодат, Светият Дух влиза в него чрез св. Миропомазание, дяволът вече действа отвън и се опитва да привлече човека. Въпросът е, че оскверняваме Кръщението, не го пазим чисто, не само сега, когато се кръщаваме малки, а и в миналото, когато се кръщавали големи, пак същият проблем съществувал. Затова и добрият Бог се погрижил да имаме второ Кръщение – покаянието. Кръщението със сълзи, покайното Кръщение.

Ще настояваме в покаянието, защото не е достатъчно само да се кръщаваме и да се подвизаваме, трябва постоянно да се покайваме, защото постоянно грешим като небрежни и нерадиви хора. Когато обаче се изповядваме, тогава се очистваме и се обновява в нас Божията благодат. Човекът се обновява чрез Божията благодат. Отците казват, че  сякаш имаме едно огледало, което, когато е замърсено, пълно с прах, отразява слънцето, но не ясно. Когато го почистим малко, блести повече, отразява слънцето по-добре. Когато чрез сълзите на покаянието измием това огледало, става слънце и не можеш да го гледаш. Това постигнали и светците чрез тяхното покаяние.

Настояваме много върху покаянието, защото Кръщението и Миропомазанието са останали в миналото, но  Тайнството Изповед можем постоянно да го имаме пред нас и да извличаме духовна полза. И на дело ще видим дали всичко това са реалности.

Един човек изпрати племенника си в един манастир близо до мене (т.е. до Неа Скити), в Дионисиу. Племенникът му никога не се изповядвал. Водил греховен живот и извършил един куп неща. Въпросът е, че в манастира имало и един обсебен от бяс човек, който отците приели от любов и милосърдие.  Всеки път, когато срещал племенника, той откривал какви ли не неща, които последният  бил извършил. Единственото, което отците могли да направят, е да ги държат разделени, за да няма сцени пред поклонниците, които да чуват  какви ги  вършил младият в света. В крайна сметка успели да го накарат да се изповяда. Имал леки психологични проблеми. Извън манастира има един духовник. Той отишъл и се изповядал за първи път в живота и се върнал в манастира.  Обсебеният от бяс се показал на прозореца и се провикнал:

- Сега ще ти кажа всичко, сега ще  прочета всичко! – и разперил ръце сякаш  държал книга и започнал да крещи –  и ще започна от корицата, нищо няма да скрия!

Но изведнъж изкрещял:

- Къде са? Къде отидоха? Защо не виждам нищо, къде отидоха?

Вече нищо не виждал. Това е изповедта, това е епитрахилът – една гумичка. Няма да отидем в ада, защото съгрешаваме, всички съгрешаваме, а защото не се покайваме, защото не се подвизаваме, както се подвизавали светците. Не ни спасяват нашите добродетели, а това колко сме смирени, греховете не стават причина за ада, когато водим борба да се спасим.

В килията ми бе дошъл човек от Северна Гърция със страшен гняв. „Това, което правя и говоря, когато се гневя, не е за говорене, какво говоря на жена ми, приятелите, децата. . . След това си казвам: ама добре ли съм, какво са ми виновни хората? Отдавам поклон на жена ми: прости ми, знаеш колко те обичам!, отдавам поклон на децата ми. Защото е човек, който се бори. Казвам на приятелите – бре, хора, не ме ми се сърдете, знаете, какъв съм. Прощават ми естествено, защото ме знаят, но какво да правя, аз ги раних. . . “

Внимавайте, има страсти, които се раждат от други страсти. Този, който иска да не се гневи, ще помни думите на Христос – „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си”.

Когато имам гордост, която е страст-майка, ражда други страсти, ще имаме и чедата на гордостта, сред които е и гневът. Искаме ли да не се гневим? Ще се смирим. Как? Не с нашето въображение, а в изповедта. В Тайнството Покаяние. Бог се противи на горделиви, на смирени дава благодат.  Ще се смирим в изповедта, ще дойде Божията благодат и ще постигнем това, което не постигаме и след време ще кажем как го постигнах?  - чрез Божията благодат. И ще се причастяваме – колкото по-често можем, колкото ни позволява духовникът. Ако ни позволява всяка неделя, всяка неделя, ако ни позволява и през останалите дни и на Преждеосвещените Литургии, и тогава. Когато ни каже и колкото се може по-често. Св. Никодим Светогорец  казва, че когато се борим с една страст, ние се борим с нея. Но когато се причастим и станем Тяло Христово, станем Христос, тогава чрез нас Христос бори страстта и я побеждаваме.

Както в една стая постепенно влиза светлина,  започваме да виждаме и най-малките предмети.


Превод: Константин Константинов

Благодатният старец

Май 11, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Йеросхимонах Ефрем Катунакски, ученик на стареца Йосиф Исихаст, подвижник от Света Гора, още докато бил жив получил голяма известност като старец, получавайки благодатен дар от Господа.

Духовното чедо на стареца Ефрем, схимонах Йосиф Ватопедски, си спомня: „Веднъж, когато придружавах стареца Ефрем в Солун, за да лекува една своя болежка, го помолих да посетим едно благочестиво семейство. Бяхме приети с голяма радост, както си му е редът. Едно малко момиче с пламенна ревност постоянно седеше близо до стареца, до „дядо“, както тя го наричаше, и с готовност му прислужваше. Старецът с радост я благослови и й каза: „Бог да благослови моята Хрисоваланту“. Момичето му припомни: „Дядо, казвам се Мария“. Старецът не обръщал внимание, на това, че Мария му говорела за своето име. През цялото време на нашия престой в това семейство, колкото и пъти Мария да ни обслужваше, тя получаваше благословение със следните думи: „Бог да благословия моята Хрисоваланту“. Как се беше развило това събитие? Мария пораснала и пред брака предпочела монашеството. При монашеския постриг тя получила името Хрисоваланту. В такъв вид я видял прозорливият старец Ефрем година преди нейното пострижение.

Един монах посетил стареца Ефрем след своето монашеско пострижение, за да получи неговото благословение. След благословението и духовните съвети, отец Ефрем казал на монаха: „Ти, чедо мое, си станал монах по молитвите на твоя брат, който е ангелче на небето. Сега бъди внимателен към своя живот, за да спечелиш небесния дар“. Монахът изпаднал в недоумение, тъй като от своите близки той никога не е чувал за никакъв починал брат. Когато пристигнал баща му, той разказал на монаха, че в тяхното семейство преди него се е родил младенец, който живял кратко време и след кръщението си той починал.

Веднъж старецът написал писмо до един свещеник от остров Митилини. В края на писмото той пожелал: „Порадвай се и на своята дъщеричка“. Съпругата на свещеника била в ранен етап от бременността, за която самата тя все още не знаела.

Игуменът на един манастир в Македония придружен от двама богослови и един студент, посетили стареца Ефрем Катунакски. Един от богословите помолил стареца да им обясни откъде идва благоуханието на светите мощи. Старецът замълчал, навел глава към сърцето си и се помолил. Изведнъж всичко около тях се изпълнило с благоухание. Гостите се спогледали и заплакали. След няколко минути старецът им казал: „Тъй като не мога да ви обясня това с думи, то се помолих, Бог да ви го покаже Сам“.




източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Да бъдат всички едно

Май 8, 2020 in Видео, Начална страница





Тънка червена линия II Част

Май 7, 2020 in Беседи, Начална страница

 

В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред.
… На Светия и Велик събор в Крит (19-26 юни, 2016) се приеха от десетте присъстващи поместни църкви документи, които приемат демократичния ред, правовия ред и международния закон и човешките права, както ги разбираме в западната цивилизация. В църквите от кръга на Вселенската патриаршия това е автентична православна позиция, която съвпада според епископите на тези църкви с автентичния профил на християнската православна традиция. За разлика от тези документи, РПЦ промотира преди едно десетилетие „Социална концепция на РПЦ” – сборник с документи, написани в процеса на подготовка на Събора в Крит, който тя в крайна сметка саботира чрез БПЦ, в който съвсем явно се отрича демократичният ред; отрича се законовият порядък такъв, какъвто го познаваме от западната цивилизация, в традицията на римското право; отрича човешките права такива, каквито ги познаваме в западната цивилизация – достояние на интерпретация именно на християнската традиция. Като неин основен лайтмотив се налага между редовете „громенето на диктата на западния либерализъм”.

 

1. Няколко думи за „ретроградното“ руско православие

 

Противно на твърденията на критиците, Руската православна църква (РПЦ) нито веднъж досега не е изявявала каквито и да било претенции за изключителност, т.е. тя винаги е считала себе си за напълно равнозначна на всяка друга поместна църква. Например, в нейното официално становище никога не е била заложена мегаломанската представа, че Москва може да се разглежда като „Трети Рим“, както мнозина се опитват да ни убедят. Докторът по „Църковна история“ и кандидат на историческите науки свещ. Александър Мазирин споделя: „Руската православна църква не се бори за първенство, власт, територия или друго подобно нещо. Изказаната през XVI век идея „Москва – Трети Рим“ не се явява идеология на РПЦ, която остава аполитична. Както написа още през 1923 г. св. патр. Тихон „Всякакви опити, от страна на когото и да било, да се ангажира Църквата в политическата борба, трябва да бъдат отхвърлени и осъдени“. (Действително тази политико-религиозна идея се появява в Русия в края на XV и началото на XVI век, но тя е била развита още през XIV век, т.е. цели 200 години по-рано, в България и Сърбия, а после и редица други европейски държави по един или друг начин са отъждествявали себе си с „Третия Рим“ – Испания, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Италия и др.).
Руската православна църква, дори в най-тежките си и кризисни години, е водила непрестанна борба за утвърждаване на основните християнски ценности в обществото – любов към семейството и родината, защита и утвърждаване на живота, за нравствена и духовна просвета на подрастващите, за опазване на историческите и културни традиции на всеки един народ, за свобода и неприкосновеност на съвестта, словото и творческото изразяване на човешката личност и мн. др. (Вж. „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека“).
Още от своето възникване през IХ-Х век РПЦ не е прекратявала мисионерската си дейност до Социалистическата революция от 1917 г. В резултат са покръстени твърде голям брой народи и етнически групи в цяла Североизточна Европа, Сибир и Далечния Изток, като съответно мисионерското ѝ поле се пренася на територията на Монголия, Китай и Япония, а по-късно и в голяма част от Европа, САЩ, Канада и редица други страни. След падането на комунистическата диктатура се наблюдава силно възраждане на РПЦ на територията на Русия като разнообразните форми на вероизповедничество обхващат всички сфери от живота на хората в тази велика страна.
Днес към каноничната територия на Руската православна църква влизат общо 16 страни: „Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“. Ако можем да сравним поместните православни църкви с апостолите на Христа, то по своята мисионерска активност РПЦ най-много се уподобява на св. ап. Павел!

 

А как стоят нещата с Вселенската патриаршия? През 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че: „Още в началото на ХХ век в Константинопол започва да се развива нетрадиционен прочит относно ролята и значението на Константинополския патриарх, което разбиране по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква“.
В следващите точки ще проследим историческите факти и развоя на събитията, отнасящи се към посочения период от време!

 

2. Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години

 

След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919-1922 г.) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. В титлата му неслучайно се говори за “Константинопол” и “Новия Рим” – кавичките липсват при изписването, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност. Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия “Тиатирска митрополия”, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещия вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е “размразяването” на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след “Великата схизма” от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световния съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.

 

3. Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи

 

След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
Още през 1994 г. по време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религии за мир”, проведена в Италия, патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии „не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
Ето какво четем в един протестантски сайт за последното издание на този форум: „Наскоро „Религии за мир“ отбелязаха десетото си Световно събрание в Линдау, Германия, между 20 и 23 август 2019 г. Деветстотин делегати от повече от сто страни се събраха, за да „подхранят“ мултирелигиозното сътрудничество.
Ръководната „светлина“ за този икуменически фарс беше „Пръстенът на мира“. Дървена скулптура с формата на кръг, чиято височина е 25 фута (7,62 метра), беше издигната от организаторите, за да бъде „постоянен многоверски символ“ на междуверско сътрудничество. Според създателите на този съвременен идол, се очаква пръстенът да представлява колелото на Буда, пръстена на пророк Мохамед, пръстена на цар Соломон и „Притчата за пръстена на Лесинг“ – разказ, който приравнява различни вероизповедания в едно. …
Церемонията отбелязва „взаимно завършващото“ и „допълващо се“ естество на всички религии на света. С други думи, това е призив към всички хора от различни верски системи да се оценят, сътрудничат, приемат и хвалят едни други. „Пръстенът на мира“ е паметник на всяко божество, познато на човека – Исус, Аллах, Шива, Буда, Брахма, Ганеша, Махавира, Вишну, Дурга и хиляда други богове. …
Основното послание за тази международна интеррелигиозна конференция беше: „Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим.“ Това бяха мненията, изразени от водещи верски групи.
„Не може да бъде постигнато нищо, ако работим поотделно“ – икуменически патриарх Вартоломей I Константинополски.
„Наблюдавали сме половин век напредък досега и продължаването на това е единственият начин да работим заедно“ – Кошо Нивано, номиниран за президент на японското будистко движение „Ришо Косей-кай“.
„Бъдещето зависи изцяло от това как ще подходим към своето споделено благополучие“ – римокатолически кардинал Джон Онайекан, архиепископ на Абуджа, Нигерия.
„Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим“ – шейх Абдала Бин Баях, президент на „Форума за насърчаване на мира в мюсюлманските общества.“
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят (!), както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор!
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за “Достоен! Достоен! Достоен!”.
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: “По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция”. А по-нататък продължава: “Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства”.
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.

 

4. Разколи, разцепления и разединение на Православието

 

Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това се прояви и при настоящата ситуация с автокефалията на т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чиято същина обаче е подчертано антихристка. Предишният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството в Украйна, е съвсем явна. В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ дойде нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.
Но има ли право Вселенският патриарх самостоятелно да решава статута на която и да било поместна църква? Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.“
Андрей Романов пише: „От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази (2018) година:
“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”.
“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.
“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.
“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)”.
От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1).
Не е чудно, че с такива идеи и амбиции патриарх Вартоломей води цялото православие към разкол – отначало той предизвика такъв в Естония, после в редовете на руската емиграция в Православната Църква, а понастоящем – и в Украйна. Както обобщава проф. Дарина Григорова: „Разколът като духовна реалност вече е удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията ѝ под политически натиск отвън, както се случи сега с (каноничната) Украинска православна църква (Московска Патриаршия).“

 

5. Подводните камъни в решенията на Критския събор

 

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:

 

„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак!
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:
„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“
Във връзка с линията възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“, гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и прочее ЛГБТ, по следния начин: Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно … Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.“
И не след дълго той започна да осъществява плановете си: на последното заседание на Синода на автокефалната Църква, в качеството на преводач, взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите, Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил сред водещите кръгове на „Киевската патриаршия“. Например, през 2016 г. „патриарх“ Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена „Киевска патриаршия“).
Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от „Почетния патриарх“ Филарет за „специалния си принос за духовното възраждане на Украйна”!!!
Нека се радваме на възхода на новата Църква!“
С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“ не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!

 

Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е истинската причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, а накрая и напълно ще откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.

 

(следва продължение)

Всички неща около нас са капчици на Божията любов

Май 6, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Природните красоти са малките проявления на любовта, които ни водят към великата Любов, към Христа.

Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща около нас са капчици на Божията любов. И одушевените, и неодушевените, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са малките проявления на любовта, чрез които достигаме до великата Любов, до Христа. Цветята например имат своята дарба, учат ни с аромата си, с величието си. Говорят ни за Божията любов. Разпръскват аромата си и красотата си за праведни и неправедни.

Човек, за да стане християнин, трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си „дебелокожи“ души. Християнинът, макар и само когато обича, е поет, живее сред поезията. Поетичните души са тези, които могат да възприемат любовта, полагат я в сърцето си, прегръщат я, чувстват я дълбоко.

Възползвайте се от красивите моменти. Красивите моменти предразполагат душата към молитва, правят я чувствителна, благородна, поетична. Събудете се сутринта да видите царя слънце, излизащ в своята порфира от откритото море. Когато чувствате въодушевление от някоя природна местност, от някоя църквичка, от нещо красиво, не се спирайте, преминете отвъд него, преминете към славословие за всички красоти, за да почувствате в живота си единствено Красивия. Всичко е свято – и морето, и къпането в него, и храната. На всичко се радвайте. Всяко нещо ни обогатява, всяко нещо ни води към голямата Любов, всичко ни води към Христа.

Наблюдавайте това, което е направил човекът – къщите, сградите, големи и малки, градовете, селата изучавайте хората, тяхната култура. Питайте, попълвайте знанията си за всяко нещо, не оставайте безразлични. Това ви помага за по-задълбочено изучаване на Божиите чудеса. Всяко нещо се превръща във възможност да се свързваме с всичко и с всички. Всяко нещо се превръща в причина за благодарение и молитва към Господаря на всичко. Живейте във всяко нещо, в природата, във всичко. Природата е тайнствено Евангелие. Когато обаче човек няма вътрешната благодат, природата не го ползва. Природата ни събужда, но не може да ни отведе в рая.

Духоносецът, този, който има Божия Дух, където и да минава, държи ума си в постоянно внимание, целият е очи, целият обоняние. Всичките му сетива живеят, но живеят с Божия Дух. Различен е. Всичко вижда и всичко чува; вижда птиците, камъка, пеперудата…

Минава от някъде и усеща всичко, някой аромат например. Живее във всичко, сред пеперудите, сред пчелите и т.н. Благодатта го прави внимателен. Желае да е заедно с всички.

Ах, какво да ви кажа! Това то изживях, когато на Света Гора ме посети Божията благодат. Спомням си как славейчето раздираше гърлото си сред гората, с криле, изпънати назад, за да има сила. Ах, ах, ах! Да имах една чашка с вода, да му давам да пие всеки път, да утолява жаждата си… Защо славейчето да дере така гърлото си, защо? Но и самото се радва на чуруликането си, чувства го, затова и дере гърлото си.

Много ме въодушевяваха птиците в гората. Идете някой ден в Калисия да чуете славеите. Каменно сърце да имаш, ще се разчувстваш. После как да не почувстваш, че си заедно с всички и всичко? Вниквайки надълбоко в тяхната цел. Целта е заложена от техния Творец. Целенасочеността на творението показва Божието величие и Неговия промисъл. При нас, човеците целенасочеността, заложена от Бога, се изразява по друг начин. Ние притежаваме свобода, разумната мисъл.

Един ден направих план за това място. Да направя един резервоар между боровете, да сложа едно хранилище от два кубика и оттам да се черпи вода. Тогава славеите, които много обичат водата, ще дойдат, а също и скакалците и мухите…

Веднъж, когато живеех в Калисия, се връщах в манастира след боледуване, а госпожа Мария, овчарката, дойде да ме вземе с магаренцето. По пътя я попитах:


- Госпожо Мария как ви се виждат красотите, ливадите, цветовете, пеперудите, ароматите, славеите?


- Нищо – казва ми, – нищо няма тук.


- Наистина ли? – питам я. – Май месец и да няма нищо?


- Нищо! – отговаря ми.


След малко срещаме всичко това: цветя, благоухания, пеперуди.


- Е, госпожо Мария, сега какво ще кажеш?


- А, не ги бях забелязала!


Продължавайки, стигнахме до платаните. Славеите там бяха в разгара на песните си.


- Госпожо Мария, ти ме излъга!


- Не – казва ми. – Изобщо не ги бях забелязала!

В началото и аз бях „дебелокож“, не разбирах. След това Бог ми даде благодатта. Тогава всичко се измени. Това се случи, когато започнах да живея в послушание.
Спомням си вкаменилите се дървета, стволовете, които видяхме в Митилин. Съществуват от толкова древни времена. Страшно голямо впечатление ми направиха! И това също е молитва, да гледаш вкаменелостите и да славиш Божието величие.

Из книгата: „Живот и слова“ на свети Порфирий Кавсокаливит

Битката на човека с Бога

Май 5, 2020 in Беседи, Начална страница


Трябва да бъдем табели, а не път. В духовния живот е важно да знаем това. Всички като духовници и отци трябва да имаме чувството, че сме табели, които сочат пътя и водим хората не към нас, а към Бога. В Крит има много простреляни табели. Попитах някой там защо табелите са така и той ми каза Материалът е виновен!, но излъга, защото табелите са простреляни. Но ако ги нямаше тези простреляни табели, щяхме да сме паднали от пропастта. Затова духовниците сме табела, която сочи пътя, не сме пътят, пътят е Христос и горко ни, ако забравим това и водим хората към нас.

Днес ще поговорим за битката на човека с Бога. Странна тема.

Старият Завет е нашата баба, както казваше старецът Порфирий, а Новият Завет е нашата майка. Това е връзката, която имаме с книгите на Светото Писание, защото някои смятат, че Старият Завет е еврейска история и не трябва да го четем, а само Новия Завет. Това е грешка. Църквата е балансирала тези неща. Старият Завет не е история на еврейския народ, а история на човешкия род, и явяването на Бога на този конкретен народ и място имало конкретна причина. Оттам нататък тази история засяга цялата вселена, история на целия човешки род. Когато първосъздадените хора паднали, в тяхно лице сме всички ние, не само евреите.

В Стария Завет има един особен разказ – борбата на Йаков с един странен непознат в една пещера, със Самия Бог. Йаков се намирал в много труден момент, бил гонен от Исав, който искал да го убие, тъй като Йаков откраднал благословението от него. Ревека, майка му, го убедила да си тръгне и той тръгнал. Живее в една пещера и през нощта има страшно преживяване, бори се тяло в тяло с мистериозен непознат, висок човек. В даден момент вижда лицето Му и този непознат е Самият Бог. Този разказ е много привлекателен не само за малките, но и за всички. Борбата с Бога е странно нещо. Йаков видял лицето на непознатия, който бил Самият Бог. В Стария Завет никъде не се споменава, че човек може да види Божието лице (и да остане жив). Това остава тайна със седем печата запечатана. Боговидението идва като опит в Новия Завет с учениците, които видели Христос на планината на Преображението. Разбира се, отците на мистическото богословие също стигат до боговидение. Св. Григорий Палама, св. Силуан Атонски и много други, които имат този опит.

Какво означава да водиш битка с Бога?

Повечето от нас сме открили Бога, след като близките ни са ни говорили за Него. Някои са Го открили чрез болката и затруднението. Особено в нашата епоха най-сигурният път за младите хора да намерят Бога е болката. Открили са го в болници, на гробища, пред операционни, чувайки прословутия израз на лекаря “Виждам едно петно”. В този особен момент Бог им се открил. И когато това страшно преживяване отмине или човек започне да го преодолява, разбира какво точно е преживявал, сякаш Ангел го взел в обятията си и покрил с крилете си. Колко важно е човек да си припомня тези моменти на Божието присъствие в живота.

Човек се бори цял живот независимо дали като малък е чул за Христос или Го е открил като голям. Първо на първо се бори със своите страхове. Това свързано ли е с Бога? Да видим един пример от Св. Писание. Обичаме много ап. Петър, защото прилича на нас, по-скоро ние приличаме на него. Той бил ентусиазиран човек, като нас, бързо „палил“ и бързо „угасвал“. Открийте себе, аз го направих: за една и съща вечер могъл да се закълне, че „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”, след това да се ядоса и да реже уши, понеже залавят Христос, в същата нощ да се отрече три пъти от Него и след това да плаче за своето отричане. Напомня ли ви за нещо? За една нощ станало всичко това. Ние сме Петър. Не отивайте далеч. Нито казвайте Петър, който се отрече от Христос – аз се отрекох от Христос.

Генисаретското езеро. Ап. Петър вижда отдалеч Иисус, Който върви към лодката, в която се намира апостолът. Св. ап. Петър е на безопасно в лодката, въпреки че е опитен рибар. Разбира, че това е Христос, Който го зове да се приближи, да преодолее своите големи страхове. Ап. Петър веднага стъпва във водата сякаш върху твърд и започнал да ходи. Писанието казва, че той гледал Христос. Някои църковни писатели говорят за тази среща на погледите между човека и Христос. Докато ап. Петър гледал в очите Христос – Христос никога не свалил очи от ап. Петър – вървял във водата. Поразителното е, че ап. Петър направил най-великото – да ходи по вода. Кой би могъл да ходи по вода? С Божията помощ, гледайки Бога в очите, постигнал най-великото. Това е животът ни: докато гледаме Бога, ходим по вода, преодоляваме нашите страхове и трудности. В тази гледка на Бога побеждаваме нашите страхове. Това е първата битка с Бога. Реално водя битка не с Бога, а с моя страх, който ме държи далеч от Него. И когато направя това, което трябва и мога, тогава Бог прави това, което аз не мога. Аз Му казвам: идвам и Ти ми помогни да ходя по вода! Разказът обаче продължава, и то по поразителен начин. Започнал да духа силен вятър и морето да се вълнува. Ап. Петър свалил поглед от лицето на Христос и гледал наоколо. Това, което победил, отново се засилило и той започнал да потъва. Напомня ли ви нещо? За нас самите. Докато човек гледа Христос, докато има вяра в Бога, ходи по водата, преодолява природните закони.

Когато човек вярва, дори да губи за малко куража си, виждайки морето около него да бушува, дори тогава може да утеши душата си с това, че от другата страна има Някой, Който увенчава трудовете и потта. Наистина, колко безутешно е да си убедил себе си, че напразно се бориш и че нищо няма от другата страна, няма Подател на дарове, нито Някой, Който ще те увенчае. Това е безутешно, мрачно пътуване, което става още по-мрачно. Отчаяният човек е погинал човек. Ето първата битка с Бога, реално това е битката със страховете ни.

Човекът има страхове. Той се страхува от тъмното. Когато е в една стая, иска да запали лампата. Какво е светлината? Имаш усещането, че определяш пространството, виждаш. Ако някой дойде, ще го видиш. На тъмно не знаеш как да се предпазиш. Е, това е Христос в живота ни, Той е Светлината. Защото, когато някой е близо до Христос, хиляди светлини светват в душата му, вижда вещите и чувства утеха.
Вярващият не се ли бои? Кой ви каза, че не се бои? Има ли човек, който да не се бои? Всички се боели. В онази нощ в Гетсимания, в най-пламенната и борбена молитва, която светът чул, Христос коленичил и се молил. Христос страда два пъти. Веднъж като Пророк, защото знае какво ще Му се случи. Ние много пъти си въобразяваме какво ще ни се случи и се боим. Христос знаел ясно какво ще стане. Бидейки във вътрешна борба, се молил усилено в Гетсимания. Човек може да победи страховете си вътре в себе си, там, където човек зарежда духовните си батерии, както казваше старецът Паисий, и може да се справи с най-лошите си страхове, дори със самата смърт.

Втората битка е в нашето всекидневние – със страшни въпроси защо, които се появяват с причина и без причина. Тези въпроси, с които се усъмняваме в Бога. Как е възможно да съществува Бог, когато има такова състояние в света? Как търпи да умират деца? Единствените невинни. Защото, ако аз, който съм 52 годишен, умра, и съм извършил престъпления в живота, ще кажа на Бога – закъсня да ме вземеш! Трябваше да ме вземеш по-рано!, но едно бебе на няколко месеца, което е в болница, в онкоболница и родителите му са побелели и пребледнели? Няма по-трагична картина от бащата на децата с онкозаболяване. Майките винаги са така, плачат и се разсейват с плача, но татковците на деца с рак са пребледнели като мъртъвци. Наистина не издържаш. Ако отидете в детска онкоболница, и някой път, когато не се чувствате добре, направете си труда да отидете в една болница, това е най-добрият начин да забравите, че синът ви е казал: “Мразя те!” и ти искаш да умреш, защото малкият ти е казал така. Ще ти го каже още много пъти. Приготви се! Ако получаваш инфаркт с едно  “Мразя те!”, утре, когато те заключи отвън, какво ще правиш?

И така, идват съмненията и въпросите. Ако наистина има един Бог, Който вижда и чува, как е възможно да търпи такива състояния?

Миналата седмица преживях нещо. По време на опело ние, свещениците стоим в източната страна на храма и така гледаме покойника. При възгласа “Блажен е пътят, (по който вървиш днес, душо,) той сякаш отпътува. На опелата никой не говори, докато на сватби и кръщенета се радваме, а на погребенията никой не говори, защото се страхуваме.

Завчера в манастира Дау Пентелис бе опелото на един 17 годишен юнак. Янис Софиянополис, който се разболя от рак и скоропостижно почина. Нямаше част от тялото му без рана. В храма бяха и неговите учители, съученици, съотборници, защото спортуваше. Накрая един учител ме заговори и ми каза: “Гневен съм на Бога!” И аз стоя пред него като какъв на Бога? Като Негов представител? Да кажа какво? Готови отговори, да видя какво казваме в такива случаи, където умират деца? Нищо. В тези случай единствено нещо е мълчание. Мълчанието и да си там, нищо друго.

Гледах другите родители, които имат деца на възрастта на Яни. Какво да говориш на тези хора, на родителите му? И отговорът дойде оттам, откъдето не го очакваш. От Димитри и Калиопи – родителите на Яни. Когато хората минаваха да им изкажат съболезнования, те им казваха: “Не се разстройвате, Яни сега е много добре! Нашият Яни сега не изпитва болки!” Питах се откъде намират сили и си казах, че тези родители, които изпитват страшна болка, които, ако тръгнат да спорят с Бога, ще имат пълно право, откъде намират сила да не го направят и да са Му благодарни, смятайки, че е взел детето, за да е добре? Откъде намират тази сила и вяра? Задаваме си тези въпроси, особено когато ножът опре до кокала.

Когато преди три години бях в Уганда, един ден ми се обади брат ми Яни и ми каза: “Ефрем!…”, със заглъхнал глас. След това някой каза: “Моля, затворете телефона!”

На другия ден ни се обадиха, че Яни е починал. Обвиних Бога. Аз, свещеникът. Казах Му: “Не пазиш Твоите обещания! Аз дойдох слязох в Африка заради Тебе, стараем се да вършим дела, да построим училища и Ти вземаш брат ми? Дори приятел не си, не баща или брат. . .” Не знам дали сте изпитвали такива чувства. Имах гняв, напрежение, без да мога да го открия, на кого какво да кажа? Да кажа на хора, които вчера научиха за Православието: излъгах ви! И внезапно, докато изпитваш болка, идва една майка, загубила своето дете, да ти каже: “Кураж! Бог го взе!” И казваш: как е възможно? Тя едва вчера научи за Христос? Откъде намери чиста, неподправена вяра? А аз, който израснах във вярата, с готовите отговори, да не мога да използвам нито един от тях, за да понеса всичко това?

Мисля, че не трябва да бързаме да даваме отговори. Нека оставим всички натрупани въпроси, които са толкова много, и ставайки още повече, да ги докоснем до Кръста на Христос, до това голямо Защо.

Месогейският митрополит Николай казва: “Припомнете си, че всеки път, когато задаваме въпроса Защо в живота ни, първото Защо било изречено от Христос на Кръста. Защо Ме остави? – казал и Той.”
Всеки път, когато питаме, всеки път, когато искаме убедителни отговори, всеки път, когато сред нашето съмнение искаме пълна сигурност, няма какво друго да направим, освен да поставим въпроси Защо в нозете на Христос и да кажем – “Боже мой, не мога! Знаеш, че не мога. Искам само да ми дадеш сили в този час да го понеса!”

Това е една борба, битка с Бога, която е пожизнена, човек никога не може да каже, че се намира на сигурно в кораба на вярата. Светците също имали такива въпроси Защо.

Преди дни дойде една жена с депресия и ми каза:

- Зле съм, ще умра, Бог ме забрави и т.н.
Казах й:
- Ще ти кажа един израз и ще ми кажеш кой го е изрекъл. Той е следният: “Светлина няма никъде. Христос спи.” Кой го е казал?
- Някой отчаян? Някой, който не вярва в Бога?
- Много си близо.
- Някой, който няма никаква връзка с Църквата? Някой, който не иска нищо да чуе за Църква?
- Още по-близо.
- Кой е в крайна сметка?
- Св. Григорий Богослов.

Всички светци се борили със собственото си аз, със същите мъки, с които се борим и ние. Разликата е, че те намирали пътя си и не потъвали. Св. Григорий пристигнал в Константинопол като патриарх да поеме трона и го посрещнали с камъни. Затова казва: “Светлина няма никъде. Христос спи”, тоест не чува. И ти сега ми казваш: търся, загубих, не ме чува, губя вярата си!

Губиш вярата си. Тук отново ще я намериш. Отново ще се върнеш и отново ще потърсиш утеха от Него.
Някой път казваш: уморих се. Зная го, че се умори. Изпитах болка. Зная, че изпита болка, но ако искаш реално помощ, тук ще я откриеш.

И още нещо за починалия младеж. Той свършваше изповедта, прочитах му опростителната молитва, в която се казва „Господи Боже мой, Ти, Който си дарил на Петър опрощение поради сълзите“, споменавайки примера с опрощението на ап. Петър. Той не знаеше много добре старогръцки. В даден момент ме заговори пред манастирските врати и ми каза:

- Отче, да ти кажа нещо! Яни се казвам, не се казвам Петър!

Оттогава го споменавам за упокой като Яни-Петър.

Знаете ли Христос защо специално споменава ап. Петър след неговото отречение? Защото ап. Петър се безпокоил дали Бог ще му прости и затова Христос след Възкресението казва на жените-мироносици: „Идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. Зная, че плака, но да знае, че грехът му е заличен.

Още една битка с Бога. От появата на Бога на земята се появили хора, които искали да заличат името Му от земята. Във Византийската империя имало едно наказание – тогава нямало интернет и информацията не можела да пътува така, както днес. Затова изтривали от всички исторически пергаменти имената на управници, заличавали образите им от всички монети, за да се загуби паметта им, сякаш никога не са съществували. Когато се възкачвал на престола новият управник, който не симпатизирал на предшественика си, заличавал всичко от предишния, статуи, надписи, образи. Имало и хора, които наистина се възпротивили на Бога. Какви били императорите, които буквално казали „ние ще убием Бога, където и да се намира!“ Ирод провел първото гонение и Христос от Витлеем се оказал в Египет изгнаник. Какво друго направили гонителите през последните години? И сега в християнски страни, в Сирия, където вярата бива преследвана? Разговарях с един сръбски свещеник, който ми казваше за Косово, което напълно забравихме. Знаете ли какво става там? Манастирът Дечани е Святая светих на Сърбия, наоколо има миротворчески сили, един манастир в сърцето на косоварите. И тези хора правят православно монашество в сърцето на ислямистите. С тях никой не се занимава, след като CNN не се занимава, те не съществуват. Знаете, там, където няма камери, няма и проблем. Това е известно.

Мнозина завидели на примера на Ирод и искали да заличат името на Христос от света. Когато ходихме в Русия, режимът беше паднал, ходихме в различни места и храмове и класическият ни въпрос бе какъв е бил храмът през годините на комунизма преди да го предадат на Църквата. И ни казваха примерно за манастира “Св. Йоан Кронщадски”, че бил превърнат в обществени тоалетни. Друг храм, понеже имало влажност в него, го превърнали в склад за зеленчуци, друг храм в школа за балет, в обори. Къде са тези, които направили това, и къде е Църквата? Когато отидохме на Червения площад, на входа точно е параклисът “Иверска икона на Пресвета Богородица”, в който постоянно служеха молебни канони. Отсреща е Червеният площад, където, когато се снимали лидерите, липсвал един-защото неговите приятели го унищожили. Хрушчов, който не е смятан за жесток гонител на християните, казал, че ще покаже последния руски поп по телевизията. Къде са всички тези гонители? Няма ги. Умрели и погубили милиони хора, които имали жива вяра в сърцата им.

Днес не знаем какви ветрове ще задухат на следващия ден. Всички тези ветрове на страха, които идват и в нашия двор, не знаем Бог какво ще допусне, ако допусне нещо. Молим се Бог да нямаме по-лоши неща, но разбирате, че, нима Христос има нужда от защита? Трябва да Го защитим? Ние имаме нужда от защитата на Христос.

Да ви кажа един пример, който казва Лимасолският митрополит Атанасий. Казваме понякога за тези, които сквернят храмове, в окупираната част на Кипър турци влизат в храмовете и ги сквернят. И по островите (в Гърция) обвиняваме бежанците, които не зачитат нашата традиция. Ние обаче зачитаме ли я? Те не знаят, това не е оправдание за тях, но не знаят. Eдин културен човек зачита вярата на всички хора. Но ние зачитаме ли нашата традиция? Митрополит Атанасий казва, че турците правят обор от храма. Но когато ние по време на Тайнствата, Кръщение, Бракосъчетание влизаме буквално голи или облечени предизвикателно, зачитаме ли сакралността на храма? Защо имаме такава дързост да говорим за тях с най-лоши думи, докато ние, кръстените и помазаните, се държим така? Бог какво ще подири и от кои? Не трябва ли да сме искрени и честни, ако не спрямо нещо друго, то спрямо нашите избори? Искаме всичко от другите, прецеждайки комара, но поглъщаме камилата. Нека бъдем искрени, защото Бог поругаван не бива, ще потърси обяснение и от тях, но най-вече от нас. Жалбите срещу (шума от ) камбаните от нас тръгват. Никой мюсюлманин не се е обадил в полицията да каже да затворят „дома” на попа. Сега, когато ще дойде имамът с минарето и ще ви събужда в пет сутринта, ще видя кой ще има смелост да се обади на полицията и да каже: моля ви, деликатно, не много грубо, (ги предупредете), защото имамът може да излезе и да започне да реже глави.

Искам да кажа, че наказанията от Бога не са нещо, което Бог пази за нас, а съществува духовен закон, закон на духовната гравитация – ако хвърлиш камък нагоре, не Бог го е хвърлил върху главата ти. Самият камък и духовните закони са отмъстили.
Човекът води битка с Бога, поставя под съмнение, страхува се, много пъти обвинява Бога, и какъв е резултатът? Казандзакис отишъл на Света Гора. Посетил манастири, скитове, но все намирал да каже нещо отрицателно. Ако човек не иска, и в Рая Бог да го отведе, ще каже какво, само това ли е, няма ли още нещо да видим? Наистина бил нещастна душа. Качил се в Карулия, срещнал един подвижник и го попитал:
- Какво правиш тук?
- Боря се.
- С кого се бориш? С дявола?
- Не! В миналото се борих с него. Сега се боря с Бога!
- И какво, очакваш, че ще Го победиш?
- Очаквам да бъда победен!
Запомнете това. Де да можехме да се оставяме да бъдем победени от Бога. Ние да Му кажем – Ти знаеш и начините, времената и колко и кога, всичко знаеш. Най-кратката молитва, която съм чул, е от любимия ни свети Нектарий – „спаси ме, Христе, както знаеш!“ Завчера слушах нещо от папа-Арсений Синайски, превъзходен човек, много силен ум. Всеки път, когато се молите за някой, не казвайте Господи, изцели го!, защото сякаш Му посочваш, сякаш Той не знае какво да прави. Ако му кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй го!, Бог ще направи това, което отсъди за правилно. Болестта може да му принесе по-голяма духовна полза от здравето. Трудно е. Помня, че когато баща ми беше болен, отивах и служех параклис към Света Богородица – знаех правилното – и казвах да бъде Твоята воля, но знаех и човешкото – направи това, което искам! Казвах през зъби „да бъде Твоята воля“, да изпълня моето задължение към Бога, но тихо, да не го чуе.

Във всички тези малки и големи битки, е добре човек да се оставя да бъде победен от Бога. . .
Превод: Константин Константинов

 

 

Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, обичай

Май 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Слово на опелото на стареца Ефрем Аризонски

Старецът Ефрем Филотейски и Аризонски, духовното чедо на преподобни Йосиф Исихаст и основателят на 19 манастира в САЩ и Канада, в това число и на манастира „Свети Антоний Велики” в Аризона, се престави в Господа на 8 декември 2019 година. Настоящото слово на архимандрит Паисий, игумен на манастира „Свети Антоний”, е произнесено при погребението на стареца на 11 декември 2019 г.

Наш скъпи старче и любими отче!

На мен, както и на цялото наше братство, ми е много трудно да намеря подходящи думи по повод на твоето1 отминаване от този живот. Мисля, че за старец от твоята величина по-подходящи от всякакви думи, биха били мълчанието, любовта, уважението и молитвата. Тази непрестанна молитва, която съгряваше твоето сърце с любовта към Христос и Пресвета Богородица. Иисусовата молитва, която ти постоянно ни призоваваше да повтаряме без прекъсване. Твоят глас все още звучи и винаги ще звучи в нашата съвест: „Произнасяй молитвата, дете мое, не спирай, не разговаряй, произнасяй я така, че да се чува”.

Днес, Ваше Високопреосвещенство архиепископ на Америка, високопреосвещени епископи, многоуважаеми игумени, игумении и възлюбени в Господа мои братя, ние отбелязваме знаменателно събитие, значението на което е очевидно. Ето, „възвесели се, Пастиреначалнико, като гледаш чедата Си около Твоята трапеза, носещи клончета от добри дела”2. И както е казано у пророк Исаия: „Повдигни твоите очи, Сионе, и погледни наоколо: ето дойдоха при теб като богосияйни светила от запад и от север, и от юг, и от изток твоите чеда, благославящи в тебе Христа во веки”3, изпращайки те в желаното Отечество, което ти винаги съзерцаваше със своя вътрешен взор, копнеейки по-скоро да се съчетаеш с възлюбения Христос, Женихът на нашите души.

Мисълта на стареца винаги беше устремена към горното, той горещо обичаше всичко небесно и никога не се безпокоеше за нищо земно, с изключение на спасението на душите на своите духовни чеда.

Старецът ни казваше:

„Винаги размишлявай за смъртта, сякаш всеки нов ден е последният за теб, и казвай: ”Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, търси примиряване, обичай, плачи с болка за своите грехове, защото настъпи краят”. Докато още имаме време, нека се подвизаваме, защото това е единственото, което ще остане с нас. Всичко останало – всичко светско – ще бъде развято по четирите посоки. Молете се и за мен, който говоря, а сам не изпълнявам; горко на мен, триждиокаяния! Какъв ще видя лицето на Господа?”

Днешното събитие е едновременно и тъжно и радостно. Тъжно – поради временната телесна разлъка и радостно – защото ние придобихме силен застъпник пред Господа. Нашият старец не умря, той се упокои и се престави в небесните обители, в братството на своя старец – преподобни Йосиф Исихаст. Приветстват го светите апостоли, мъчениците, преподобните, ангелските ликове, нашата Всесвята и Владиката Христос, когото той така беше възлюбил, Светлината на Истината, Пресветата Троица. Той премина житейското поприще с голяма вяра, любов и упование на Божията воля и сега заслужено си почива в приготвеното му място на упокоение.

Настъпи часът на неговото отхождане от този свят. Той го очакваше и често говореше за него. А и колко дълго още би могъл да е с нас, колко още би могъл да търпи разлъката със своя старец на небесата?! Неговото търпение надмина всички граници, неговата безпределна любов щедро се предлагаше на всички нас.

Ти страда много, свети наш отче, търпеше болка – и ние заедно с теб; търпеше клевети, отхвърляне, мъченичеството на болестта, носеше своя тежък кръст мъжествено, с вяра в Божието милосърдие и любов, за слава и в името на нашия Христос – и най-вече в мълчание. При все това твоят глас, твоите поучения, които ни призовават към подвига на придобиване на добродетелите, завинаги ще останат за нас като многоценна съкровищница. Моли се, свети старче, да вървим по твоите стъпки, всеки съобразно със способностите си.

Пред много години ти ни каза, че е дошъл часът на твоето заминаване, но Христос е продължил времето, заради твоите възлюбени духовни чеда. Но днес Владиката Христос пожела да призове твоята благодатна, просветена, чиста и богоподобна душа от твоето многострадално тяло. Днес настъпи дългоочакваният ден на твоето преселване на небесата. Многоуважаеми старче, земен ангеле и небесни човече, днес ти оставяш този временен свят, заради небесния свят, където вечно сияе светлината на Възкресението, където новороденият небесен Младенец, въплътилият се Създател на цялото творение, те очаква в пещерата и твоето успение става триумф и прослава на Царя Христа. И както ти казваше в едно свое поучение:

„Умът4 е привлечен, притегля го към себе си химна „Христос се ражда, славете Го…”5. Боже мой, Христе мой, нямам думи! Моето сърце замира, така сладък Си Ти! Какво да кажа? Като свещица се топи моето сърце, защото аз съм съвършено недостоен. О, кога, кога ще Те видя, Отче мой? Твоята сладост превишава всеки разум и разбиране.”

Ние пък изпитваме смесени чувства. Мирни сълзи и радостотворен плач има в нашите сърца. Днес ние изпращаме към престола Божий нашия застъпник и ходатай, новия стълб на нашата Църква. Днес ние придобихме преподобен, който се подвизаваше в пещерите на Малката Света Анна6 и преуспя в послушанието, както малцина други са успявали. Ние придобихме равноапостол, който неуморно обработваше земята на Америка и Канада, принасяйки безсмъртни души, възродени чрез покаянието и изповедта. Неговите думи – прости, пламенни и дълбоко духовни, достигнаха краищата на вселената. Придобихме мъченик, който претърпяваше всякакви страдания и от своите ближни, и от невидимите врагове. Възлюбени наш старче, право беше твоето сърце, прав беше и пътят ти. Светла и блажена да бъде паметта ти!

Ти подари на всички нас своята вежливост, своето неизменно радостно лице, своите просветени слова и Христоцентрично учение, своя великодушен характер, своята доброта, кротост и безкрайното си Христоподобно смирение пред всеки.

Наистина, кой, срещнал се с теб, не те обикна? Кой, след разговора с теб, скланяйки се под твоя епитрахил, не почувства сърдечно умиление? Всеки, който те доближаваше, преживяваше изменение към по-добро и черпеше от бездънния извор на Божествена благодат, който неизменно бликаше от твоята божествена душа и изпълваше не само пребиваващите край теб хора, но и тези, които бяха далеч и се намираха в нужда. Всички желаеха да бъдат край теб, по-близо до теб. Особено простите сърца, разпознали твоята непорочна и просветена чистота.

Молим те, свети наш отче и възлюбени старче, „колесница на Израиля и негова конница”7, не ни оставяй сираци, но винаги се моли на Господа за всеки от нас, за смиреното твое братство и за всички, които са дошли тук на твоето погребение, за да ти сторят последен поклон и да целунат твоите изпълнени с благодат, осветени ръце, непрестанно въздигани в молитви за нас, за нашето отечество, за целия свят и за Църквата.

И накрая, подражавайки на твоята вежливост, старче, изразявам топла благодарност на Негово Високопреосвещенство Архиепископа на Америка Елпидифор, на всички присъстващи днес архиереи, игумени и игумении, на всички братя и сестри и особено на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, представляван от всепреподобния игумен на светогорския манастир Филотей архимандрит Никодим, за вашето отеческо и патриаршеско благословение и за утешителните думи, обърнати към нашето братство в Христа.

Вечна памет на многоуважаемия старец, отец и игумен архимандрит Ефрем!

Архимандрит Паисий – игумен на манастира „Свети Антоний Велики”

1. Според нормите за употреба на личните местоимения в гръцкия език, обръщението към стареца на „ти” е израз на уважение, близост и искрено послушание, с което чедата му се отнасят към него.
2. Степенни на 3 глас (преводът на български е даден по Методи Григоров, Обширен възкресник на български език, Сливен, 2019).
3. Из осма песен на Пасхалния канон – Ис. 60:4 (преводът на български е даден по Методи Григоров, Пентикостар на български език, Сливен, 2018).
4. Ум (гр. νούς) е светоотечески/богословски термин, който се отнася до способността на душата да встъпва в общение с Бога.
5. Ирмос на първата песен от канона на Рождество Христово.
6. Малката Света Анна – светогорски скит, където се е подвизавало братството на стареца Йосиф Исихаст.
7. 4 Цар. 2:12.

 

Пасхално слово на св. Йоан Златоуст

Май 1, 2020 in Видео, Начална страница





А сърцето ни е далеч от Христос

Април 30, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

В църковния живот се среща такова явление, при което изглежда, че човек е дълбоко въцърковен, но не е станал християн. Това означава, че ходи на службите, чете всички необходими молитви, пости, редовно се изповядва и се причастява, а сърцето му е далече от Христос. Външно човек е в църквата, и както преди не е обичал хората, то и сега не ги обича. Това се случва, когато вниманието на човек е съсредоточено върху външното изпълнение на нещата: да стои до края на службата, да чете молитвеното правило, да спазва поста, да се помазва, да се изповядва и причастява, а сърцето вътрешно си остава непроменено. Участието в тайнствата, молитвите и причастието не могат сами по себе си да изменят човека като някакво магическо хапче: сутринта го изпил и станал друг човек – обичаш всички и помагаш на всички с радост. Тайнствата ни дават сила да се променим, но да се изменим, да постъпваме противно на своите греховни желания ние сме длъжни всеки ден от сутрин до вечер. Можем да изменим своето сърце и да го научим да състрадава и да обича, само тогава когато сме готови всеки ден да обичаме и да състрадаваме.

Спомням си, веднъж разговарях със свой приятел – настоятел в един храм, за живота в тяхната енория, където всички ми изглеждаха добри и благочестиви, а той се усмихна и горчиво ми каза: „Знаеш ли колко сме далече от нормалните християнски отношения помежду си? Страхувам се, че животът няма да ми стигне, за да се случи това“. Отговорът му силно ме изненада: „Как така? Някои ваши енориаши изобщо не излизат от храма, те са готови денонощно да се молят“.

А той поклати глава: „А когато на вечернята има изповед, те се подреждат в редица. Ако някой от новодошлите също иска да се изповяда, той се оказва на края на опашката, защото нашите вече отдавна са заели местата си един след друг. А това нормално ли е? Човекът от храма не излиза, а другият, който за първи път идва при нас, не може ли да го пусне пред себе си? И ако от амвона на някой празник поради разсеяност съм забравил да отправя покана за празничната трапеза, нашите след службата стават и отиват мълчешком в трапезарията. А когато попитам: „А къде са другите хора? Колко много народ имаше на службата, защо едни и същи енориаши са по масите?“ Всички вдигат рамене, и поглеждат към земята, и се оказва, че никой не е помислил да покани новите хора, а после искаме, някой да дойде в нашия храм и децата си да доведе“. Като цяло позната история.

Най-тъжното е, че след този разговор аз започнах да се замислям за себе си, и си спомних за много неприятни неща, въпреки, че отдавна ходя на църква, дори и в манастир съм живял. Всичко това е външно, а дали сме се научили да не сме лицемерни, да обичаме по християнски другите хора, да прощаваме искрено, да се жертваме от сърце, да се доверяваме на Бога и да се смиряваме – това е друг въпрос. И той е най-важният от всички.

 

източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety

Непубликувани истории от живота на стареца Йосиф Исихаст- трета част

Април 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Старецът Йосиф преподаваше на нас, своите ученици, такива уроци по прозорливост:

 

– Когато по време на молитва усещаш с едно от твоите пет сетива нещо необичайно, но едновременно  с това душата ти не чувства нищо, не обръщай на това внимание; Бог е по-горе от петте сетива. Но ако в душата ти нахлува радост или упование, когато помирисваш благоухание, виждаш видение, чуваш или усещаш нещо друго, не го приемай, но не го и отхвърляй, а незабавно съобщи за това на духовния си отец. Ако преди началото на молитвата у теб има вяра, надежда и любов, да кажем  десет градуса, а след молитвата тяхното ниво се вдигне до сто градуса, то това е преображение от Бога. Врагът не е в състояние да те изпълни с вяра, надежда и любов, понеже самият той ги няма. Ако след молитвата вярата, надеждата и любовта в теб са нараснали, знай, че молитвата ти е била приета. Ако те са останали на същото ниво, знай, че се молиш по светски. Ако са намалели, ти си се молил като замаян. А ако след молитвата чувстваш някаква похот, дори едва забележима, ти си се молил неправилно.

 

***

 

Когато на Света Гора за пръв път донесли радиоприемник, старите монаси, откъснати от света с десетилетия, били смаяни. Когато някои от тях видели, как всички са очаровани от радиото, възкликнали:

 

– Това е бесовска кутия!

 

Други се опитвали да обяснят:

 

– Не, това е просто съвременно изобретение.

 

– Не може да бъде! – отговаряли първите, – Как всички тези музикални инструменти, които чуваме, могат да се вместят в тази малка кутийка? Не могат. Значи, това е някаква бесовска измама.

 

Някои от отците били толкова уверени в това, че даже измислили правило: който слуша тази бесовска кутия и не запушва ушите си, не може да се причастява. Старецът Йосиф бил проницателен и, въпреки че никога не бил чувал за радио, знаел, че това е само едно човешко изобретение. Той мислел, че простотата на тези отци е изморяваща! Но, за да постави край на това разногласие, той казал на другите:

 

– Чуйте, ето как ще разберем бесовска ли е тази кутия или не. Ще помолим свещеника да донесе дарохранителницата (в която се носят Светите Дарове) и да я постави върху кутията. Ако тя е бесовска, ще се пръсне, защото демоните не могат да понесат близостта на Христос. Но ако музиката продължава да свири, ще знаем, че това е просто едно изобретение.

 

И така, свещеникът донесъл дарохранителницата и кутията не се пръснала. Тогава всички се съгласили, че това е просто изобретение, а монасите, които я слушали, били удовлетворени, защото отново били допуснати до причастие.

 

***

 

Когато се преместихме в Неа скити, живеехме в килията на Светите безсребърници при отец Теофилакт, но това място не ни отговаряше напълно. Научихме, че отец Йоан възнамерява да се премести от Неа скити на друго място и отидохме да видим дали неговата килия ще бъде подходяща за нас. Когато влязохме, не повярвахме на очите си. С парите, които отец Йоан получаваше, изписвайки икони, той беше обзавел разкошно своята килия: имаше дивани, причудливи канделабри и даже газов хладилник! По това време на Света Гора дори не бяхме чували за такива неща.

 

Когато старецът видя всичко това, каза с тъга:

 

– Може ли монахът, живеейки на такова място, да казва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме”? Той вече е получил помилване. Аз не вярвам, че тук някой може да се моли.

 

***

 

Старецът Софроний (Сахаров) чул за стареца Йосиф и го намерил. Посещавал го често, защото го почитал. По-късно той казвал, че старецът Йосиф бил един от най-великите подвижници на Света Гора, които някога е срещал.

 

В едно от писмата си старецът Софроний пише следното за тази среща:

 

„Аз исках да чуя от този човек, осенен от благодатта, някакво духовно слово. Той говореше с мен предимно за исихасткия живот на отшелника и ми разказа, че няколко пъти е виждал Нетварната Светлина. Разговорът със стареца остави у мен незабравимо впечатление… Имах чувството, че пред мен стои духовен пълководец”.

 

Настина той беше „учител”, както от дълбока почит биха го нарекли благоговейните светогорски пустинници.

 

Старецът Софроний  от Есекс описва условията на живот на стареца Йосиф по такъв начин:

 

„Заради по-голямо безмълвие тяхната килия беше напълно изолирана дори от другите отшелници. Беше изградена от големи камъни и представляваше няколко мънички тесни стаички. Тази вечер старецът Йосиф ми позволи да пренощувам в един каменен „чувал” – килията на отец Атанасий. Тя беше с размери примерно метър на метър и половина. Аз не съм висок на ръст, така че успях да се вместя на мъничката постеля, като сгънах краката си и сложих стъпалата си на една  кутия, лежаща в дупка в стената. На сутринта отец Йосиф ми показа една отвесна скала с изглед към морето, намираща се на разстояние от основната килия, върху която той си беше направил мъничка колиба за  особено безмълвие. Дължината на тази колиба едва достигаше, за да  може да спи в нея. Там имаше само един прозорец, който той използваше за врата”.

 

***

 

В Неа скити старецът Йосиф изгубил особената благодат, която получил, живеейки при по-големи лишения. Той казвал:

 

– Когато живеех в скита „Свети Василий”, прясната риба беше рядък лукс, а тук аз мога да се храня с нея по всяка време. Но сега, когато има материални утешения, Господ не ми дава духовни утешения с такава сила, с каквато ги имах в „Свети Василий”. Сега аз се приближавам до двореца на Царя и хлопам по вратите, но те не се отварят. А по-рано аз не само отварях вратите, но влизах и говорех с Царя.

 

***

 

Малко преди кончината на стареца Йосиф, когато болката от воднянката станала особено силна, вместо стонове, той издавал звуци на наслада: било му приятно, той се радвал.

 

Отец Ефрем Катунакски бил озадачен, когато чул това, и попитал:

 

–  Геронда, какво става? Болка ли чувствате или наслада?

 

– Аз страдам от болка, чедо мое, –  отговорил той. – Но едновременно с това се радвам. Господ е толкова благ! Той ми изпрати тези болки, за да ме награди с изобилна благодат във вечния живот.

 

***

 

В деня, в който старецът почина, ние съобщихме за това на сестра Евпраксия в Уранополис. Тя държала в ръце телеграмата и я оросявала със сълзи, когато внезапно вратата се отворила и в килията й влязъл старецът! Явил й се точно такъв, какъвто тя го познавала, с една единствена разлика: бил прозрачен. Приличал на кристал, защото тя можела да вижда през него. Той бил лъчезарен и радостен, а тялото му не хвърляло сянка. Изумена тя потъркала очите си и му казала:

 

– Геронда! Геронда! Тук пише, че Вие сте умрели.

 

–Да, чедо, мое, аз наистина умрях. Но, както виждаш, съм жив.

 

Тогава сестра Евпраксия се устремила към стареца, за да го прегърне, но той изчезнал и тя прегърнала въздуха. Подобни явления и диалози са знаци за неговата святост, особено като имаме пред вид това, че от момента на неговата кончина били изминали само пет часа.

 

***

 

Старецът ни учеше, че независимо с каква страст се бори монахът, той трябва да й противостои от самото начало до пълното й унищожаване. Дори и най-малката отстъпка може да доведе до гибел. Наистина има героични души, които като почувстват, че нечистото удоволствие се опитва да покори тяхната свобода и да помрачи ума им, бързат да прогонят удоволствието, причинявайки си физическа болка, за да съхранят душевната си чистота в Божиите очи. Това са жестоки думи, но душата, изпитала неизразимата Божия любов, не може да си позволи да падне в грях.

 

Именно такъв беше моят старец. Когато бил мирянин, той бил млад, смел и пълен с решимост да се бори до край. Не си позволявал да се отпусне, борел се със себе си, принуждавал се и проявявал в това примерно търпение. Как при такива благи намерения Божията благодат могла да не му помогне и да не възнесе духа му до тези висини, до които той достигна?

 

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

Болестта на века

Април 28, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Април 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Искам да видя умрелия си мъж

Една селянка от Фараса изпаднала в отчаяние след смъртта на мъжа си, с когото била живяла едва няколко години след сватбата си. Като се смятала виновна за неговата смърт, тя не искала вече да види нито хора, нито родното си село, заживяла в една пещера и се хранела само с треви. След като прекарала така три години, тя се явила пред о. Арсений, съвсем неузнаваема и му рекла:

- Хаджиефендис, благослови. Ти можеш всичко, върни ми моя Василакис.

О.Арсений й казал:

- Чедо мое, ти страдаш силно. Ако поискаш, ще те благословя да се омъжиш повторно.

Само че тя настоявала:

- Не, искам да видя моя Василакис. Няма ли да те мъчи съвестта, ако посегна на живота си?

О. Арсений я умолявал:

- Не го прави, чедо мое, не давай душата си на бесовете.

Но във възбудата си тя повтаряла все същото. Тогава той я успокоил, казал й да се върне в пещерата, където живеела, защото там ще й се яви Василакис, за да се помири с него. А сам той взел да се моли със сълзи.

Жената отишла в пещерата, където във видение й се явил Василакис. „Злодейко“ – казал й той – „и тук ли дойде? Но знам, че те е пратил Хаджиефендис. Той има голямо дръзновение в Бога“.

Жената с разкаяние почнала да го моли за прошка. Василакис й простил и видението престанало. С мирен дух нещастната жена се върнала в селото и прекарала останалия си живот тихо, в покаяние.

Понеже по дяволско внушение тази жена станала отчасти причина за смъртта на мъжа си, лукавият я хвърлил в отчаяние и едва не я довел до самоубийство. Но благият Бог не допуснал това и я спасил от гибел с помощта на своя верен раб Арсений.

О.Арсений предотвратява нападение над Фараса

Както обикновенно в деня на св.Константин, о. Арсений се канел да отслужи всенощно бдение в църквата, посветено на светията. Цял ден той бил прекарал в разкарване от единия край на селото до другия, от един страдащ до друг и можал да се отправи на път едва по мръкнало. Заедно с него тръгнали петима поклонници – Продромос Корциноглу, Хаджи Христос, Хаджи Минас, Продромос Езнепидис и Христофоридис. Когато излезли от селото, били станало съвсем тъмно и трудно за вървене. Поклонниците били неспокойни.

- Какво става? – попитал ги о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис – отвърнали те – нищо не виждаме отпреде си.

- Не виждате ли светещия Кръст, който върви пред вас? – попитал той.

- Не – отвърнали поклонниците.

Те наистина нищо не виждали.

- Дръжте се за ръката ми – казал им той.

Така, ръка за ръка с о. Арсений, те стигнали до храма на св. Константин, където отслужили всенощното бдение, а след това и Божествена литургия. След службата хората радостно излезли от храма и насядали по тревата да похапнат. Като се нахранили, по-старите се разговаряли помежду си, а по-младите започнали да играят и да пеят духовни песни.

Неочаквано обаче радостното настроение на хората се сменило с ридание, като видели отдалече да се задава отряд от турски липотакти (дезертьори), които вършили навред страшни грабежи и убийства. Били много добре въоръжени и по жестокост надминавали и разбойниците. Жените, с децата на ръце, почнали да ридаят и се събрали плътно около о. Арсений. Старците посъветвали малцината младежи, които били сред тях, да се скрият някъде и да не стрелят, за да се избегне кръвопролитие. Скрили се и жените с децата, останали само старците. О. Арсений се мъчел да успокои всички, и малки и големи, изпаднали в силно вълнение: „Не бойте се, нека само дойдат по-наблизо, да дойдат по-наблизо“. Като усетили увереност в думите на Хаджиефендис, селяните се поуспокоили.

Когато липотактите дошли съвсем близо до тях, о. Арсений вдигнал ръка и казал: „Бъдете проклети от Бога и вързани от мене“. След тия думи разбойниците замръзнали на място. Тогава почнали да се разкайват и да молят о. Арсений: „Прости ни и благослови, признаваме, че сме престъпници; разреши ни да пристъпим и да вземем от теб благословение, занапред обещаваме да бъдем добри хора“.

Тогава Хаджиефендис ги развързал от невидимите примки и им казал: „Хвърлете оръжието си, то вече няма да ви трябва и елате насам“. Един след друг, разбойниците почнали да предават оръжието си. После всички паднали на колене пред о. Арсений и със сълзи помолили за прошка. Заедно с разбойниците плачели от умиление жените и децата.

Но младежите, които така и не успели да премерят сили с турците, стояли намръщени. Особено недоволен бил Продромос Езнепидис. Като не могъл да се сдържи, той хванал главатаря на шайката, най-бойкия от всички и почнал да го бие. Добрият Хаджиефендис го спрял, говорейки му: „Аф етерим“, което значело „прощавам му и го пускам“. Жителите на Фараса събрали оръжието, натоварили го на мулета и го откарали във Вереки (Свети Константин), където го предали на турските власти.

Самите липотакти в крайна сметка наистина се променили, някои от тях даже тайно приели християнството и по време на размяната на населението след войната заедно с жителите на Фараса заминали за Гърция. Разбойникът, който бил бит от Продромос Езнепидис също станал християнин, като от Сюлейман се прекръстил на Елефтерий, също заминал за Гърция и се заселил в Яница. В 1982 г. той още бил жив, на повече от 90 години и местните жители го наричали Турколефтерис.

Покръстената туркиня

Една омъжена жена-мюсюлманка от Фараса веднъж казала на майката на г-жа Агатия, от която знам тази история, че желае да се покръсти. О. Арсений тайно приел в дома си нея, която пожелала да стане кръстница на туркинята, както и самата туркиня, за да ги подготви за кръщението. След оглашението той кръстил мюсюлманката с името Елевферия. Тя тайно се причастила три-четири пъти и заживяла както другите тайни християни.

От момента на кръщението Елевферия, преструвайки се на болна, не осквернила тайнството на кръщението с общение със своя мъж-мюсюлманин. Тежко й било да живее сред неверници, затова благия Бог скоро я приел при Себе Си. Тя внезапно заболяла и няколко дена лежала прикована към постелята. Искала да се причасти, но нямало как да отиде при Хаджиефендис. Той още повече не можел да отиде при нея, но все пак не я оставил без причастие. Взел една малка ябълка, сложил в нея Светото Причастие и като повикал кръстницата, й казал внимателно да предаде ябълката на болната. Тя с благоговение и радост взела ябълката, и като кръстосала ръце на гърдите, тръгнала. Новопокръстената сякаш почувствала Божието присъствие, лицето й светнало, тя казала: „Христос, душа моя“. А не знаела, какво й носят! Кръстницата й подала ябълката и тя се причастила.

След това Елевферия бавно започнала да отхожда към Господ. Развълнуваната кръстница се затичала към о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис. Елевферия умря. Ами сега, какво!? Туркините ще й умият тялото!

- Не се вълнувай – казал й той.

Но тя настоявала:

- Ама как така, Хаджиефендис?

О. Арсений казал:

- Ще се счете както обикновено къпане.

Обаче кръстницата продължавала да се вълнува – та нали за мюсюлманите умиването на покойника се явява като кръщение! Те смятат, че по този начин на умрелия се опрощават всички сторени в живота му грехове. Което, разбира се, е сериозно заблуждение.

Кръстницата все досаждала на о. Арсений с опасенията си и накрая той се принудил да й каже:

- Ама нали самият аз съм я кръстил! Нима си мислиш, че ще позволя туркини да умият тялото й! – и продължил да се моли за Елевферия. И ето какво се случило. Всеки път, когато някоя туркиня се опитвала да умие тялото на починалата християнка, ръцете й отказвали да й служат. Турците се принудили да погребат Елевферия на своето гробище без ритуалното умиване. Хаджиефендис извършил задочно опело за нея и продължил да се моли.

Случило се друго чудо. Елевферия започнала да се явява в дома си нощем. Обръщала всичко с главата нагоре, разхвърляла вещите и казвала: „Защо ме измъчвате в ада на вашето гробище? Бързо ме изведете оттук и ме занесете в дома ми, в християнското гробище“. Това ставало няколко дни подред. Накрая турците изгубили търпение, отишли при о. Арсений и му рекли:

- Благослови, Хаджиефендис. Всички вкъщи страдаме от умрялата жена. Помогни ни! Само ти знаеш какво трябва да се направи. Всяка нощ тя ни мъчи, обръща всичко вкъщи с главата нагоре и иска да бъде погребана в християнско гробище. Изглежда, тя е обичала вашата вяра.

О. Арсений казал на турчина – мъж на Елевферия:

- Защо питаш мене? Аз съм грък, ти си турчин – можеш да правиш каквото си искаш.

Но турчинът му казал:

- Не, Хаджиефендис, не искам да правя нищо без твоята благословия.

Тогава о. Арсений му отвърнал:

- Хубаво, заради теб ще направим изключение и ще я препогребем на нашето гробище, някъде в ъглите му.

Така и направили. След този случай Елевферия се явила радостна в дома на турчина и започнала да благодари:

- Да сте живи хиляда години! Сега съм в рая, посред светлината и благодатта Божия.

Ето какво е правил Хаджиефендис – наставляван от Божията премъдрост, той укротявал турската ярост и ги карал да се замислят, като им показвал плодовете на истинната Христова вяра и опазвал християните от неверниците в ония тежки времена.

Да бъде благословението му и от нас.

Амин.

Да упокои Господ душите на всички верни, пазили с благоговение преданията на светите отци на Църквата и на тези, които са съхранили в чистота житието и делата на св. Арсений в Кападокия и предали спомена за тях на своите потомци. На всички днешни свидетели, които ми помогнаха според силите си да съставя това житие, нека благодатта на св. Арсений бъде върху тях. Амин.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

Духовникът йеромонах Евтимий от Капсала на Света Гора за корона-вируса и за затварянето на църквите в Гърция.

Април 20, 2020 in Начална страница, Отечески съвети



Иеромонах Евтимий е един от близките ученици на преподобни Паисий Светогорец и има безспорен авторитет сред всички светогорски отци, както и в православните среди на Гърция. Предизвикан от злоупотреби с името му в медиите, преди няколко дена той бе принуден да изкаже мнението си по наболелия за всички въпрос за пандемията и свързаните с нея проблеми. Имаме увереност, че то би утешило и подпомогнало духовно мнозина в Родината ни.


В настоящите критични дни и особено в светостта на периода на Страстната седмица е необходимо по-скоро тишина и молитва. Но тъй като наскоро в интернет се разпространиха някои мнения, свързани с моето име, за да бъде възстановена истината, и за да не причиня щети, бих искал да заявя следното. Никога не съм съветвал хората да се запасяват с храна поради предстояща война и никога не съм предричал прекратяването на заплахата от корона-вируса, както някои безотговорно и неистинно разпространяват. Освен това, без мое разрешение, публикуваха мои разговори с неточни и противоречащи помежду си възгледи за вируса, което предизвика много въпроси.
Моята гледна точка е ясна от това, което следва по-надолу; тя е изцяло лична, без желание да я налагам и на други.


Към многото непоносими проблеми, които имат хората, сега се добави и заплахата от корона-вируса, превърнала се в кошмар. Хората страдат повече от страха, от паниката и насилственото затваряне, отколкото от самия вирус.


Държавата (т.е. гръцката – б. пр.) предприе защитни мерки, но Църквата, която разполага със собствен арсенал от средства, за да се справи с вируса, сега е унижена, както никога до сега, отслабена и ограничена от държавата, и е неспособна да предостави тези средства на своите вярващи.


В миналото в подобни случаи на смъртоносни епидемии Църквата правеше водосвети и литийни шествия със свещени икони и свети мощи. Защо те да не се правят и днес? Ето, ръката на Господа не се е скъсила (Ис. 59:1), за да ни помогне и днес?
В моето село през трийсетте години на 20 век избухнала силно заразна болест, от която за няколко дни умрели 50 деца. Не успявали даже да изкопаят гробовете. Тогава донесли главата на свети Харалампи от манастира „Свети Стефан“ в Метеора и веднага морът престанал.
Откакто Господ извърши Тайната вечеря и предаде най-свещеното тайнство – Светата Евхаристия, спасяващата света Божествена литургия не е спирала да се извършва и до днес.


Нито Диоклетиан, нито турците, нито комунистите в Русия, нито германците през годините на окупация успяха да спрат (извършването на) Божествената литургия и пристъпването на верните към светото Причастие. А сега, поради страх от вируса, храмовете се затвориха и вярващите се лишават от спасителната благодат на тайнствата, от която имат такава нужда. А в същото време, когато всички тук са замълчали от страх, в православните църкви на България и Грузия богослужението не е прекъсвало, храмовете са отворени, извършва се Божествената литургия и вярващите не се страхуват да се заразят с вируса.


Защитните мерки, наложени от сегашното правителство, са противоконституционни, непоносимо тежки, прекомерни и несправедливи по отношение на православните гърци, понеже създават атмосфера на терор, която допълнително се изостря от средствата за масова информация.


Да, вирус има и трябва да защитим здравето си и здравето на околните. Но страхът трябва да изчезне, защото в състояние на страх човек не може да мисли и да действа логично и разсъдително.


В подобна ситуация, когато избухна реакторът в Чернобил, хората изпаднаха в паника и изследваха плодове и зеленчуци, за да ядат такива с най-малко радиация. Запитан, свети Паисий каза, че трябва да се прекръстим и да ядем без страх, сам той пръв давайки пример. Ако беше жив днес, би било немислимо да го видим с маска и ръкавици, да държи шише с дезинфектант в джоба си, както и да избягва хората или да им говори от разстояние. Със сигурност би успокоил народа и би помогнал да се разсее страхът, но най-много би се опечалил от затварянето на църквите.


Този страх не подобава за християните, които се вдъхновяват от примера на Богочовека и от мъчениците за вярата ни.
Много хора с нетърпение очакват победата над корона-вируса с намирането на ваксина, която да бъде задължителна за всички. Ние отказваме да се ваксинираме.


Който се страхува, нека се подлага на колкото ваксинации иска, но нека да знае, че те могат да имат непредвидими сериозни странични ефекти, както имаха например ваксините, с които ваксинираха децата против птичия грип преди няколко години, много от които останаха парализирани. Също така много хора, които са се ваксинирали срещу хепатит В, са се разболели от множествена склероза. Същото става и с други ваксини.


Ако Господ не ни пази, какво могат да направят ваксините и лекарствата?


Атеистът Казандзакис, за да се предпази от холера при едно свое пътуване в чужбина, се ваксинирал и въпреки това се разболял.
Ние притежаваме по-висши ваксини и “лекарства за безсмъртие”: това са светите Таинства. Имаме и изпитани лекари и специалисти против вируса като свети Харалампий, свети Висарион Дусику, който помага при чума и толкова много други светии. Но сега, при строгите забрани, народът остава без помощ и неутешен.


И докато всички се борят да се справят с вируса, други някои друго нещо имат на ум и на другаде гледат.
Водещи лекари и учени изтъкват, че това, което става в момента, е тест за подчинение, за да се манипулират хората в желана посока. Такова нещо до скоро изглеждаше странно и малко вероятно, но това не са фантазии, защото вече се чуват публични изказвания: „Пандемията на корона-вируса подчерта необходимостта от глобално демократично правителство“ (Йоргос Папандреу) и предлагат, „всеки да има микрочип, който да съдържа биометрични данни свързани с вируса или с други епидемиологични изследвания”(Евангелос Венизелос).
Такива хора говорят открито за печат и световно правителство, но ние разбираме ли? И какво правим? Въпреки че толкова много е писал и говорил свети Паисий на тази тема.


Възможно ли е да се доверим на тези хора, които ни поробиха на чужди кредитори, и които сега ни водят към робството на антихриста?
Свети Паисий, предричайки бъдещите трудности, наблягаше: „Само с добър духовен живот ще успеем.” Бог допусна това голямо изпитание заради нашите грехове. Нуждаем се от искрено покаяние, неизчерпаемо търпение и непрестанна молитва, която укрепва нашата Вяра.
Братски пожелаваме добро посрещане на Христовото Възкресение при каквито и да е обстоятелства.
Възкръсналият Господ на живота и Победител над смъртта да ни утеши, да просвети всички нас със светлината на Възкресението Си и да даде сила и издръжливост на Своя народ.


По Неговата благодат да достигнем деня на нашето освобождение от греха и от всякакви беди. Амин.
С душевна болка и искрено братолюбие

Йеромонах Евтимиос

Килия „Възкресение Христово“
Капсала, Света гора.
01-14/04/2020

https://www.vimaorthodoxias.gr/agioreitika-nea/paremvasi-tou-agioreiti-geronta-efthymiou-tis-kapsalas-gia-osa-symvainoun-stin-ekklisia/

Превод от гръцки: Монах Климент Зографски

Ще подновим публикациите си след Великденските празници

Април 7, 2020 in Начална страница

Две случки в изолатора

Април 6, 2020 in Начална страница

Приятели в затвора

Преместиха ме в Аюд. Това е стар, много стар затвор с много лоши условия. Бях изолиран в една килия, съвсем сам, за седем месеца. През целия период не видях никого освен надзирателите. Не чух нито дума освен техните обиди. Бяха инструктирани да ме обиждат непрестанно. Понякога ме биеха, но не твърде лошо. Бях свикнал с това. По-лошото бе, че бяха научени да ме удрят в най-чувствителните места на душата ми: да ме обиждат като свещеник, да ругаят Иисус Христос, да ми се подиграват докато се моля: защото аз се молех непрекъснато. Постоянно ме тормозеха, за да не ми дават възможност да се моля съсредоточено. През цялото време ме наблюдаваха през процеп във вратата. Това беше много неприятно, защото имах всичко в килията. Имах вода, имах съд, който служеше като тоалетна чиния. И през цялото време бях наблюдаван. Не бе възможно да направя дори един жест, или да отида по нужда без те да ме виждат. Бях много засрамен от това и те го знаеха. Искаха да ме тормозят не чрез побои, а психологически.

През тези седем месеца нямах никого, с когото да мога да говоря. Изпитвах огромна нужда да говоря с някого, дори със стените. Бе невъзможно. Започнах да забравям румънския език. Позволиха на съпругата ми да ме посети веднъж, може би защото Джордж Буш старши, който тогава беше вицепрезидент, посети страната ни след като различни международни организации започнаха да протестират за моя случай. Така че всеки, който посещаваше Румъния по това време, питаше за мен. Понеже той дойде, бе позволено на съпругата ми да ме посети заедно със сина ни. Но аз не можех да говоря с тях! Бях загубил способността да говоря, затворен седем месеца сам в килията. Толкова много неща исках да им кажа, но езикът в устата ми не можеше да ги изрази. Тя не разбираше нищо от това, което ѝ говорех. Каза ми:

- Тихо. Замълчи. Опитай се да ми обясниш какво искаш да ми кажеш.

Имахме половин час. След като си тръгнаха, се върнах в килията си.

Преди да настроя ума си с геометрическите си упражнения (виж тук) бях като луд. Бях толкова сам, заобиколен само от омраза. Около мен нямаше никой, който да ме обича. И аз се опитах да си намеря приятел. Първият приятел, когото намерих в килията, бе една муха. Не знам как мухата се бе вмъкнала в килията ми. Опитах се да я опитомя. Получавах храна през ден – три пъти седмично, понеделник, сряда и петък. Събота и неделя понякога не получавах храна, защото неделята е денят на Христос, Неговото Възкресение и искаха да ме накажат за това. С хляба, който получавах през ден ми даваха и малко мармалад и аз го пазех за мухата. Опитвах се да я опитомя и да говоря с нея, но тя се въртеше постоянно из килията и това ме изтощаваше. Имах и един паяк. Опитах се да говоря с него, но той не ми обръщаше внимание. Абсолютно никакво! Нито на думите ми, нито на присъствието ми – не беше впечатлен от мен. Бях много изтощен.

Един ден една хлебарка влезе в килията ми и аз я сметнах за Божи пратеник. Тя не бе така енергична като мухата. Беше тиха, много внимателна – изключително внимателна. Наблюдаваше ме. Аз стоях мълчаливо в ъгъла си, гледах я и се опитвах да я опитомя. В гимназията бях чел “Малкият принц” и в нея има глава за това как малкият принц опитомява лисицата. Лисицата му казва: „Трябва да се приближаваш към мен малко по малко, по една стъпка всеки ден и аз ще свикна с теб. Не говори; приближавай се всеки ден внимателно към мен, защото аз искам да ме опитомиш и ние ще станем приятели.“ Лисицата говори на малкия принц за обряд. „Какво значи обряд?“- пита принца. „В селото“ – казва лисицата – „всяка неделя младите танцуват. Събират се в неделя, отиват на църква, а после танцуват. Докато танцуват аз мога да се промъкна в кухнята им. Ето това е обряд. Нещо се повтаря периодично по едно и също време и ти позволява да влезеш в определен ритъм на живот.“ По този начин, чрез обряда, принцът опитомява лисицата. Накрая лисицата казва: „След като се върнеш в страната си, ще си спомням русите ти коси, когато гледам вятъра в житата.“

Опитах се да приложа метода на малкия принц. Поставях парченце хляб на земята и стоях далеч от него. Ако помръднех, хлебарката изчезваше. Иначе идваше и гледаше ту хляба, ту мен и след няколко дни започна да яде. Всеки ден се приближавах към хляба. Накрая лежах по гръб, наблюдавах хляба и виждах как хлебарката се приближава. Знаете ли… тя беше ужасна. Като чудовище – от много близко приличаше на чудовище от научно-фантастичен филм. След може би една седмица успях да ѝ заговоря и тя ме слушаше. Не се боеше от мен. Така че имах… не диалог, но монолог. Въпреки това, имах усещането, че хлебарката ми отговаря. Посещаваше ме седмици наред, докато изолацията ми приключи. Възвърнах способността си да говоря с помощта на тази хлебарка. Това беше невероятно! Знаете ли, Бог ни праща всякакви твари, за да не сме сами. Сигурен съм, че всяко движение, всяко насекомо, всеки конфликт с надзирателите – това бе ръката Божия, която се опитваше да ме спаси, да ми помогне, да ме увери, че съм на прав път. Защото знаете, в такива ситуации идват съмнения, но Бог…

Чудо на сърцето

Забравих да кажа, че килията нямаше прозорци, нямаше светлина. Нощем светлина влизаше от коридора, но съвсем нищожни лъчи. Живеех в полумрак.

Беше ми назначен нов надзирател. Той беше президент на комунистическата организация в затвора. Беше много лош човек. Не бях виждал толкова лош човек. Наистина: смятам, че беше бесноват, защото знаеше точно къде да ме нарани – имам предвид с думи, като ме обижда. През живота си никога не съм бил така унижаван както от този човек. Той бе прост човек, без никакво образование; но дяволът го подучваше как да ме удря в душата ми, във вярата ми, там, където бях най-чувствителен. Когато той беше с мен беше като ден в ада. С дяволско постоянство той ме смущаваше всеки път, когато се молех, когато служех литургия, когато бях вглъбен. Знаеше точно кога да дойде, дори ако вървях в килията. Знаеше кога се моля. Дяволът знаеше, че общувам с Бог. Винаги ме смущаваше.

Казах ви, че получавах филия хляб. Беше за цял ден – в действителност за два дни. Така че, когато получех филия хляб в петък, запазвах малко парче за литургията в неделя.

Случваше се от време на време надзирателите да влизат в килията, за да я претърсят. Беше традиция. Не намираха нищо: нямах нищо в килията освен вода, съд служещ като тоалетна чиния, дървена дъска изправена до стената (нощем ми служеше за легло, но през деня я изправяха и нямах право да я ползвам), една възглавница и нещо като одеяло (даваха ми ги нощем, сутрин ги прибираха). Всичко бе видимо, така че претърсването се правеше само за да ни тероризират и унижават. Бяха десет или дванадесет надзиратели; изпълваха коридора, а ние трябваше да се събличаме и да стоим голи пред тях. Бях много кльощав поради ситуацията и те си правиха всякакви шеги, за да ме обидят. „Вижте го“ казваха „този е човек Божи. Вижте го, този искаше да свали Чаушеску от власт.“ И т.н. Да стоиш 10-15 минути пред тях напълно гол – това беше възможно най-унизително и те го знаеха.

И така, веднъж месечно идваха в килията ми да ме унижават. Възползваха се от ситуацията, за да конфискуват всичко в килията ми. Парче въглен или парче хляб – каквото и да намереха – не ми бе позволено да го държа в килията. Една събота конфискуваха парчето хляб, което пазех за литургията, така че на следващия ден нямах възможност да служа литургия. По това време този особено лош надзирател беше на смяна. Имах нужда от литургията, защото тя бе върховната утеха за душата ми. Отслужването ѝ ми даваше духовни сили за следващата седмица. Без литургия тази неделя означаваше, че оставам без нищо, без никаква подкрепа. Помислих си, че ще е добре да помоля надзирателя за парче хляб, но знаех, че е бесноват и бях сигурен, че няма да получа нищо от него. През следващите два или три часа претеглях последствията от това да поискам хляб спрямо последствията от това да не поискам и да не мога да служа литургия.

Накрая почуках на вратата. Обикновено, ако почукаш на вратата, надзирателите не отговаряха. Караха те да чакаш един час. По тази причина избягвахме да чукаме на вратата. По време на този час, когато чакаш отговор, умът ти започва да си представя какво ще се случи, тъй като надзирателят може да повика други надзиратели, за да дойдат в килията ти и да те пребият, задето си почукал на вратата. Или двама или трима от тях може да дойдат в килията ти, да те обиждат и да я претърсват и т.н и т.н. Умът ни се се превъзбуждаше до такава степен през този час, че изглеждаше по-добре да ни изтезават, отколкото да чакаме.

Душата ми толкова се измъчи от въображението ми, че страшно съжалих, че съм почукал на вратата. След един час надзирателят отвори процепа на вратата и попита какво искам. Казах:

- Господине, моля дайте ми парче хляб, защото искам да отслужа литургия.

Погледна ме сякаш съм луд! Разбирате ли, той е бил надзирател може би двайсет години, хиляди затворници молят за хляб, защото са гладни. Но да помолиш него – човек бесноват – за хляб, за да отслужиш литургия: това беше напълно ненормално. Той ме погледна, затвори процепа и си тръгна. Бях много нещастен и въображението ми отново започна да работи; наистина, изглеждаше, че това е краят на живота ми. Тогава, след като мина още един час, той дойде и ми даде хляб. Даде ми цяла филия – не малко парченце, а цялата ми дажба за деня. Не можех да повярвам. Държах хляба в ръката си и не бях сигурен – може би това беше въображението ми. Бях много щастлив. Отслужих литургия и надзирателят не ме прекъсна нито веднъж. Целият коридир – цялата секция – бе напълно тиха. Никога не бях имал такава литургия! Наистина, усетих присъствието на Бог, усетих присъствието на Христос. Малката салфетка ми беше антиминс. Още я пазя. Бях толкова щастлив. Молех се за него. Късно следобед, преди да дойде следващата смяна, той дойде отново. Каза:

- Отче, – това беше първият път, когато се обръщаше към мен с „Отче“ а не с „Попе“ – не казвай на никого, че съм ти дал хляб. Ако шефът ми разбере, това ще е краят ми.

- Как можеш да си помислиш това! – казах му. – Ти си Ангел Господен, който донесе в килията ми Тялото Христово. Ти отслужи литургията с мен! Ти си като свещеник.

Оттогава, той никога не ме обиждаше и по време на неговите смени имах най-много време да се моля и дори да отслужвам литургия.

Така че, виждате чудото. Не съм молил Господ да извърши това чудо за мен. Най-голямото чудо, което Господ извърши докато бях затворен, беше чудо на сърцето: не да разбие вратата и да ме освободи, не да изпрати Своите ангели да летят в килията ми, а да промени сърцето на моя мъчител. Няма по-голямо чудо от това.

Превод от английски
из Father George Calciu: Interviews, Homilies And Talks