Само на Теб се надявам

Март 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Писмо написано от свети Николай Сръбски до една учителка, пред която се явила Пресвета Богородица

Вие ми пишете с възхищение как пред Вас се явила Пресвета Богородица, и как Вие от този момент сте тръгнала по пътя на правилната вяра. Вашата дъщеря била тежко болна и се е измъчвала от треска. Свикан бил консилиум от доктори. Те прегледали момичето и се оттеглили в друга стая на съвещание. Вие с трепет сте слушала разговора им. Един от лекарите казал, че ако болната успее да се припоти, това би било спасение. Други смятали, че вече е късно и нищо не може да помогне на момичето. От отчаяние Вие сте кършила ръце и сте плакала. Над леглото на детето Ви висяла икона на Пресвета Богородица. Преди сте приемали тази икона повече като украшение, като необходима принадлежност за дома. Но тогава, в отчаяние, Вие изведнъж сте застанала на колене пред иконата и давейки се от сълзи сте се молила така:

„О, Пресвета Богородице, Ти виждаш моята скръб. Ти знаеш, Майко на всички майки, какво означава да имаш едно единствено дете и да го загубиш. И Ти си видяла Своят единствен Син в мъки на Кръста. Моля Те, смили се над мен грешната, и ми помогни! Само на Теб се надявам! Аз вече не се надявам на хората. Никой на света не може да ми помогне, само Ти, Царице Небесна можеш, ако искаш. Нима само една майка Си утешила? Утеши и мен, о Дево Чиста Пресвята!“

След продължителни молитви и ридание Вие сте погледнала към иконата и сте видяла сълзи в очите на Богородица. Малко по-късно сте отишла при дъщеря си и сте открила, че цялата е мокра от пот! На следващата сутрин тя се е вдигнала от леглото си и похапнала, а скоро напълно се възстановила.

Слава на Пресвета Богородица! Благодаря и на Вас за това писмо. Нашата вяра се основава на опита, а не на своеволните разсъждения и теории. За мен вашият случай е много важен. Миналата зима при нас се случи нещо подобно. На една бедна вдовица дъщеря й се разболя. Момичето цял месец беше в безсъзнание и не произнасяше нито дума. Бяха изгубени всякакви надежди.

Нещастната майка започна да събира пари за погребение. Една вечер майката стояла до леглото на своята дъщеря и тихо плакала. Изведнъж момичето, без да отваря очите си, прошепнало: „Не плачи, майчице, по-добре ме заведи утре в манастира в Калище, и аз ще се оправя. Така ми каза Небесната ми Майка, Която в момента стои до мен!“ Поразена майката се оживила и на разсъмване завела дъщеря си в манастира на Пресвета Богородица в Калище, а след това я върнала у дома вече здрава.

Но случаите като този само два ли са, или три, или десет? Няма нито брой, нито край благодатното явяване на Пресвета Богородица. Свети Серафим Саровски е признавал, че през целия му живот Света Богородица лично му се е явявала шест пъти. И ако целият безмълвен народ, който смята всички тези небесни скъпоценни явявания за свои сладки тайни, би отворил устата си и казал би всичко, което знае, земята би се изпълнила с изумление. Повярвайте, когато човек достигне до осъзнаване на действието и проявлението на небесния свят в нашия земен живот, той чувства, че се е озовал в тайното и непознато царство на чудесата. Нашите телесни очи нищо няма да видят там, но душата ни ще влезе с искряща светлина на вяра и любов, както, по думите на Апостол Павел „та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19)

А Вие трябва да благодарите на Господ и Пресвета Богородица затова, че са открили пред Вас Царството на Духа, и занапред се грижете за духовното си зрение, за да не го изгубите поради грях или от небрежност.

Бог да Ви е на помощ!

Източник: https://vk.com/pravoslavie_dlya_nachinauchix

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

Православие в Пакистан

Март 12, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Обръщането ми към Православието не беше лесно. До 2007 г. бях дякон към Англиканската църква в Индия. Когато започнах да проявявам интерес към Православието, изпращах много писма с въпроси до единствения човек, който би могъл да ми даде подробен отговор – владика Иларион, архиепископ на Сидни. Произлизам от много бедно семейство, майка ми беше учителка и ме възпитаваще в много строг католически дух. Когато владиката предложи да постъпя в семинарията в Джорданвил, Ню Йорк, майка ми се разболя и се оказах в трудно положение. Отиването в Америка се оказа невъзможно. Три месеца по-късно получих писмо от архиепископа, в което ми казваше, че може да ме приеме в Австралия. С Дядо Владика станахме като баща и син. Всичко, което знам за Православието научих от него. Имах голямо желание да стана свещеник, но не казах на дядо Иларион, защото смятах, че Бог ще предвиди това в най-добрия за мен момент. Когато ме ръкоположиха, не исках да ограничавам служението си само до една енория. Желаех нашата истинска вяра да стане достъпна за всички. Много хора в Пакистан и Индия биха искали да научат повече за Православието и вероятно щяха да станат ревностни християни, но възможностите за това бяха малки.

 

Днес в Пакистан животът е труден заради мюсюлманското правителство. За белите не е безопасно да живеят там, затова мисионерите не желаят да ходят в тази част на света. Пакистан въобще не е безопасна територия. Заплахата тегне не само върху чужденците, но и върху местното население, защото мюсюлманите воюват помежду си и се убиват. Държавата е разделена между три големи групи – на север са пущуните от Афганистан, в средата са пунджабите, на юг синдите, между които има малка група индийци. Тези три племена са в постоянна вражда. Обикновеният пакистанец не знае дали като излезе сутрин, ще се прибере вечерта.

 

Наскоро владика Иларион получил имейли от двама пакистанци, напуснали католическата семинария, както направих и аз преди време. В писмата си задавали въпроси за вярата и искали да  опознаят Православието. Дядото препрати писмата им към мен, защото познавах мирогледа на този народ и можех да преценя дали са искрено вярващи, или са пратени от някого без никакъв интерес към Христа. Когато ги прочетох обаче, много се трогнах. Поисках благословия от Дядото и поех към Пакистан.

 

Когато пристигнах, ме чакаше изненада – вместо да видя двамата, които бяха писали писмата, бях посрещнат от 50 човека. Настаних се в хотелската стая, но ме уведомиха, че не мога да излизам навън. Тъй като съм индиец и имам по-светла кожа, за мен беше опасно да се показвам. Индия и Пакистан са водили четири войни и на мен гледаха като на шпионин. Един местен член на парламента обаче, ми даде разрешение да напускам хотела за 12 часа, защото беше убеден, че съм мисионер. В пресата се появи съобщение, че е пристигнал някакъв свещеник и много хора дойдоха да ме видят. Помолих се на Светия Дух и започнах проповедта си. Отначало говорих за времето преди Христовото Рождество, после им разказах за самото Рождество, за създаването на Църквата, за периода на седемте вселенски събора и за ролята на свещениците и дяконите. Опитах се да обясня, че не е толкова лесно да се приеме Православието, че е нужно преди това човек да се преобрази. Единствената истинска причина да прегърнеш Православието е желанието да станеш свят в Църквата, защото човешката  душа се съединява с Бога след смъртта. Ролята на свещеника е да подтикне човека към този път, да му помогне да направи усилието. За това няма лесна рецепта, нужна е молитва, пост и изпълнение на всички други православни методи.

 

След двучасова проповед търсещите истинската вяра започнаха да задават много въпроси, а представителите на различните агенции се опитаха да открият нещо подозрително в словото ми. Онази нощ 110 католици се обърнаха към Православието. Следващият ден 74 човека от 10 пакистански семейства приеха свето Кръщение. Попитах хората защо толкова бързо приеха думите ми, а те отговориха, че са се трогнали от факта, че аз, бидейки индиец, съм дошъл да проповядвам Православието тук и не съм гледал на тях като на лоши хора, нито съм порицал начина, по който изглеждат. А тези люде бяха бедни, обикновени селяни. Когато стояхме в църквата или идваха за разговор, аз не вземах стол, а сядах до тях на пода. Те се нуждаеха от специална пастирска грижа, защото нямаше кой да ги чуе нито в джамията, нито в католическата църква. Трябва да знаете, че в Пакистан и Индия Католическата църква е голяма и влиятелна организация. Завършващите католически семинарии често се изпращат за директори на местните училища и всяко дете се стремеше да бъде прието в тези училища. Веднъж станали директори, пасторите забравяха, че преди всичко трябва да бъдат духовни водачи, а не просто директори.

 

На хората, които идват да се срещнат с мен обяснявам, че задачата ми на свещеник е да служа на хората за тяхното спасение, да ги обичам и да се грижа за тях.

 

Следващото предизвикателство беше да съхраня общността от стотина новопокръстени пакистанци. Когато се върнах в Австралия, казах на Дядото, че трябва незабавно да основем мисия в Пакистан. Той благослови да създам мисията „Св. Арх. Михаил“.

 

Попитах пакистанците защо поканиха мен, а не местните православни свещеници, които служат там, те отвърнаха, че техните свещеници са към Вселенската патриаршия, а аз съм от Руската Православна църква и тъй като тя е най-голямата от всички поместни църкви и се състои от различни народи, се надявали да получат помощ от нея. Като имали предвид всички светци, просияли на руска земя и знаейки, че аз също принадлежа към тази църква, те вярвали, че ще се погрижа за тях и ще ги обичам. Помолих владика Иларион да назначи повече свещеници за мисията, за да можем по-бързо да отпразнуваме първата Света Литургия.

 

Второто ми пътуване до Пакистан беше за 10 дни. Този път основната ми цел бе пастирската грижа. Срещах се с хората и се опитвах да разбера нуждите им, да ги „покрия с крилата си“. Тогава успяхме и за пръв път да отслужим Св. Литургия в руски стил, но на езика Урду. С Божия помощ успях да обърна и един католически свещеник и съпругата му в Православието. А това се случи така: веднъж, превеждайки литургийните текстове на Урду, сърцето на пастира се развълнувало от думите, които свещеникът трябва да произнесе и пожелал да се върне в ония времена, когато тези молитви са били създадени. Така той се обърнал към Православието. По време на този ми престой в Пакистан 50 нови члена приеха Христа.

 

Искам да споделя, че сега мога да пътувам до Пакистан без покана. Успях веднъж да се срещна с един пакистански посланик. Обясних му кой съм, каква е Православната църква и че не съм шпионин. Той приветства усилията, които полагам в работата си за доброто на пакистанците, но изтъкна, че е нелегално да извършвам мисионерска дейност само с туристическа виза. Следващите думи обаче бяха нещо изключително. Каза ми, че вярва  в делото, което извършвам в Пакистан и затова мога да получа мисионерска виза. А да има християнски проповедник такава виза в ислямска държава е почти невъзможно.

 

При следващото ми идване в Пакистан се сблъсках с тяхното разузнаване. Показах им кръста си и мисионерската виза и казах, че правителството ми е разрешило да работя тук. За мое голямо учудване ме попитаха какви са ми плановете и аз отговорих: „Искам да построя църква“.

 

Сега в пакистанската енория има трима подготвящи се за свещеници, които имат своите изпитания. Православните се събират по домовете си за божествените служби, за които е разрешено миряните да извършват сами. Казах им да четат Часовете, Обедницата и Евангелието, а после да си общуват на чаша чай. Много е важно колкото се може по-скоро да се осигури действащ свещеник. Ако някой християнин почине, кой ще му направи опело? Следващото ми отиване за Пакистан е само за 5-6 дни.

 

По пътя си натам ще бъда придружаван от 22 годишно момче от Одеса. Каня всички, не само от Австралия, но и от Русия, да дойдат и да помогнат на делото ми. Имаме хотел с въоръжена охрана, където ще сте в безопасност. За пакистанците е много важно да видят, че е дошъл някой от Русия. Тогава ще усетят, че цялата Църква ги подкрепя и се грижи за тях. Ако дойдете, ще видите как се опитват да общуват, а бедните дават и последното си пени, за да ви помогнат да се почувствате удобно.

 

Моята мечта е да разпространявам Православието. Не се страхувам от смъртта, защото всичко, което правя е заради Църквата. Тя е моето семейство и моят дом. Православието изпълва цялата ми душа и искам да го споделя с другите.

 

Източник: сп. „Амвон“, бр. 1 от м. май 2013 г.

 

 

 

 

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

Никога не е прекалено късно

Февруари 24, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

„Когато бях млад – разказвал авва Андрей, – аз бях много разпуснат. Живеех в безпорядък и ругаех. И така, заедно с девет другари, избягахме в Палестина. Между другото, един от тях беше евреин. В пустинята той беше отслабнал до пълно изтощение, и всички ние паднахме духом, без да знаем как да се справим с него. Въпреки това, не го изоставихме, но всеки от нас, кой колкото сили имаше, го носеше със себе си.

 

Искахме да го заведем до града или до някой приют, за да не го оставим да умре в пустинята. Но младежът от глад и пареща жажда, от силна треска и ужасна умора, беше близо до смъртта. Тогава, проливайки сълзи над него, ние решихме да го оставим в пустинята. Обзе ни страх, че можем и ние самите да умрем от жажда.

 

Виждайки ни, че се готвим да го напуснем, той започна да ни умолява: „В името на Бога, Който ще дойде да съди живи и мъртви, не ме оставяйте да умра като евреин. Аз искам да бъда християнин. Имайте милост, кръстете ме, за да завърша живота си като християнин и да отида при Господа.“

 

Братко – казахме му ние, – уви, ние сме миряни, а това е дело на епископи и свещеници. Ето и вода няма от къде да вземем.

 

Но той не отстъпваше, със сълзи ни молеше: „Християни, не ме лишавайте от този дар.“ Ние се чувствахме в голямо затруднение.

 

Тогава един от нас, който беше просветлен свише изведнъж каза: „Вдигнете го и го съблечете!“ С голямо затруднение го вдигнахме на крака и го съблякахме.

 

Този, който получи вдъхновението от небето, напълни ръцете си с пясък, поръси три пъти евреина върху главата, и каза: „Кръщава се раб Божий Теодор в името на Отца и Сина и Светия Дух“, – а ние на всяко произнасяне на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица възгласяхме: „Амин!“.

 

И Христос, Синът на Живия Бог, така излекува и укрепи немощния, че у него не остана ни най-малък признак на слабост. Напротив, той беше в добро здраве, и с обновени сили, вървеше бодро пред нас през пустинята.

 

Пристигайки в Аскалон, разказахме за всичко, което ни се беше случило на градския епископ блажения Дионисий. Светият човек изслуша нашия разказ и бе силно поразен от необикновеното чудо.

 

 

Из книгата: „Духовна ливада“

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Вярата в Бога е за наивните

Февруари 17, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Апостол Павел е написал: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Защо трябва да гледаме смъртта на човека? Неговата смърт може много да ни покаже!

Известната актриса Мерилин Монро по време на презентацията на шоуто си била посетена от баптиския проповедник Били Греъм. Той казал, че Божият Дух го е изпратил при нея за да й проповядва. Изслушвайки проповедника тя отвърнала: „На мен не ми е нужен твоя Иисус!“ Само седмица по-късно тя била открита мъртва в апартамента си.

Известният бразилски политик Танкредо ди Амейдо Невес по време на своята предизборна президентска кампания публично заявил: „Ако събера 500 000 гласа за своята партия, то тогава и Самия Бог няма да може да ме отстрани от президентския пост!“ Разбира се, той събрал тези гласове, но внезапно се разболял и един ден преди да стане президент, внезапно починал.

Бразилският поет и композитор Казузу по време на шоу в Рио де Жанейро, всмуквайки тютюневия дим от цигарата, шумно издухал дима във въздуха и хулно провъзгласил: „Боже, това е за теб!“ Много скоро той починал от рак на белия дроб на 32 години.

Инженерът, който построил Титаник след привършване на строителните работи на въпрос на репортерите, колко безопасно ще бъде неговото „чудо – корабът“, с ироничен глас им отговорил: „Сега дори и Бог не може да го потопи!“ Навярно всички знаят какво се е случило с непотопяемия Титаник.

Известният певец Джон Ленън в пиковия момент от своята слава през 1966 г., по време на интервю за известно американско списание, казал: „Християнството скоро ще изчезне, аз дори не желая да споря за това. Аз просто съм уверен в това. Иисус е бил добре, но неговите идеи са били твърде прости. Днес ние сме по-известни от Него!“ След като обявил пред всички, че Бийтълс са по-известни от Иисус Христос, той загива трагично. Един психопат стрелял в него от упор шест пъти. Видно е, че убиецът направил това с цел да му отнеме популярността и да стане известен в целия свят като убиец на известен певец.

През 2005 г. в град Кампинас, Бразилия група пияни другари отишли да вземат своя приятелка от дома й, а след това да продължат със забавленията. Майката на това момиче, силно се смутила от това, придружила дъщеря си до колата и държейки я за ръката с трепет казала: „Дъще моя, върви с Бога, и нека Той да те пази“, на което момичето дръзко отговорило: „В нашата кола вече няма място за Него, освен ако Той не се мушне и се скрие в багажника…“ Няколко часа по-късно съобщили на майката, че автомобилът е попаднал в ужасна катастрофа и всички са загинали! Самата кола била потрошена до неузнаваемост, но полицията съобщила, че въпреки, че автомобилът е напълно унищожен и дори било невъзможно да разпознаеш марката му, багажникът останал напълно невредим, което абсолютно противоречи на здравия разум. А каква била всеобщата изненада, когато багажникът се отворил лесно, и в него открили поднос с яйца, и нито едно от тях не било счупено, и дори не се било спукало!

Журналистка и танцьорка от Ямайка казала: „Библията е най-лошата книга, написана някога!“ Скоро през юни 2006 г. тя била открита изгоряла до неузнаваемост в собствения си автомобил.

Много известни личности от историята често забравят, че не на тях, а само на Божият Син Иисус Христос е дадена най-висшата власт: властта над живота и смъртта. Всички тези безумни хора са умрели, но само Иисус Христос умря, възкръсна и е жив и сега. В Библията е казано: „Недейте се лъга, Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне.“ (Галатяни 6:7)

източник: https://vk.com/pravoslav

 

 

Да даваш от сърце

Януари 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Любовта, с която даваме нещо на своя ближен, е по-важна, отколкото да му дадем каквото и да е.

 

Спомням си от моя живот един случай. Когато някога преподавах в руската гимназия в Париж при нас имаше един много строг и суров преподавател, необщителен и винаги усамотен, когото ние не разбирахме. И един ден децата го наблюдаваха как той върви по улицата към училището. Видяха и просяка, който стоеше там да протяга ръка. Мнозина минаваха покрай просяка, а някои даже му подхвърляха по някоя монета, а учителят се спрял, свалил шапката си пред просяка и му казал нещо. Просякът скочил, прегърнал го и го целунал. И този строг, намръщен учител продължил напред към училището. Там децата го обиколили и с любопитство го попитали: „Кой е този – ваш роднина ли е? познат? близък? приятел?” – „Не”. – „Защо свалихте шапката си пред него? Защо той скочи и ви прегърна, въпреки че, вие нищо не му дадохте?…”

 

И преподавателят обяснил, че вървял пеша от другия край на града към училището, тъй като нямал пари за път, и когато видял просяка, си помислил: „Ако мина покрай него, той ще помисли – ето още един човек, на когото му е все едно, дали съм жив или мъртъв, ще оцелея или не.“ И затова свалил шапката си пред бедняка, за да му покаже, че те са равни: че този не е просяк, а онзи дарител, че той е човек срещу човек, и му поискал прошка, за това, че не може да му даде нищо.

 

По-късно разговарях с този просяк и той ми каза, че през целия си живот не е получавал толкова много от никого, както от онзи беден минувач, който успял да види в него човек, и да му го докаже.

 

Нека помислим за това, какво значи да обичаме нашия ближен. Това не значи да даваш от излишъка си, а означава да даваш от сърце. От сърце, понякога една усмивка, стисната ръка, или най-малкото материално, което можем да дадем, така можем да съживим нечий живот, надежда, радост в другия човек. И ако постъпваме така, изведнъж може да се окаже, че сме били на мястото на Христос, че сме изпълнили това, което би изпълнил Христос на наше място: да възлюби Своя ближен както Себе Си.

 

 

Източник: https://vk.com/prosti

Свети Панагис Басиас

Януари 22, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Свети Панагис Басиас живял в Кефалония през 19 век и е канонизиран от Православната Църква на 7 септември 1986 г.

Роден е през 1801 г. в Ликсури, където прекарал по-голямата част от живота си. Първоначално работил като учител, но не можел да понесе английското господство, напуснал работа и станал монах в манастира „Света Богородица Влахернска”, на остров Диас. Връщайки се оттам, бива ръкоположен за свещеник и се посвещава на Църквата.

Св. Панагис служи повече от 50 години в храма „Св. Спиридон” в Ликсури, където приемал всяка страдаща и смутена душа, която търсила неговия съвет и утеха. Раздал своето имущество на бедните, на тези, които имали нужда и помогнал на народа с всички сили. Историите с чудеса на свети Панагис, с неговата прозорливост и проницателност остават живи в паметта на жителите на о-в Кефалония, които винаги говорят с голяма любов за светеца.

„Хитонът” на свети Панагис е изложен в църковния музей в Кефалония, в манастира „Св. ап. Андрей” Милапидиас. Паметта му се отбелязва всяка година на 7 юни, а в Ликсури се организират тридневни тържества.


***


Един месар отишъл в кошарата на един овчар и купил агнета. Нарочно без да ги претегли отделил две агнета, без овчарят да го усети. Когато се върнал в Ликсури, папа-Панагис дошъл и казал на месаря:

- Вземи това и това агне! – и му посочил откраднатите.

Месарят се изумил. Наредил му да ги заколи, да раздаде месото безплатно на бедните, защото не ги претеглил, нито ги платил, и не му принадлежали. Месарят признал кражбата и направил каквото му казал.


***


Митрополитът (вероятно Спиридон Кондомихалос) от вечерта се подготвял да отиде на другия ден в Ликсури да се срещне с папа-Панагис, да разговаря с него и да се изповяда. Казал на своя придружител рано сутрина да бъде в митрополията, защото ще отидат някъде без да му каже къде. Минала нощта. Малко преди да съмне се почукало на вратата на митрополията и се появил свещеникът Панагис Басиас. Поклонил се на архиерея и му казал:

- Ето, дойдох. Не е правилно архиерей да отива при свещеника, а свещеникът при архиерея. За какво съм ти нужен?


***


Известен проповедник с големи познания и красноречие, но и с егоизъм, посетил Ликсури, за да се срещне, да се запознае и да се изповяда при свети Панагис. Отишъл в манастира «Св. Спиридон», в Плати Яло. Малко преди проповедникът да стигне в манастира, папа-Панагис тръгнал от килията си и се отправил към манастира Кехрионос. Потърсил го, но му казали, че току-що излязал. Наистина, видял го да върви и го последвал. Стигнал до Кехриона, но не спрял там, а продължил нагоре. Проповедникът го следвал, ускорявайки крачка, но не можел да го стигне. Изморен и сломен му извикал:

- Геронда, искам да те видя и да поговорим!

Светецът се обърнал и му казал:

- Върви, върви да служиш и да проповядваш Божието слово със смирение! – и продължил по пътя си.
Проповедникът, без да може да го следва, се върнал поучен. Думите на духовника станали негово спасение.


***


Госпожа Ники Юландри разказва:

Баща ми Мина Кефалас е син на Андрей и Мариана, от рода Кацаитис и е роден в Ликсури. Папа-Панагис бе близък приятел на семейството, което често посещавал. Баба имаше две дъщери и желанието й бе да придобие и синове. Когато при едно посещение папа-Панагис научил, че очаква чедо, благословил корема й и казал имената: Мина, Виктор, Викентий. Наистина родила мъжка рожба, която кръстила Герасим; но не след дълго детето починало. Папа-Панагис й казал, че не послушала думите му, но я утешил, че ще роди отново момче, благословил корема й, повтаряйки трите имена. Тъй като тези имена не съществували в семейството, те не обърнали внимание. Но по-късно Мариана си спомнила, че в техния семеен иконостас в Аргостоли имало една икона на тримата светци, която й били донесли от Константинопол. Тогава я поискала от родителите си и я донесли в Ликсури. Не след дълго родила син, който папа-Панагис кръстил Мина, след това родила Виктор и Викентий. Оттогава тази икона се смята за чудотворна и на всеки 11 ноември се поставя в църквата за поклонение. Тази икона имаме сега в дома ни.


***


Баща ми и братята ми имаха дълбоко уважение към личността на техния кръстник папа-Панагис. Така той ни беше предал неговото убеждение, че се касае за светец. През детските му години се свърза тясно с него. Разказваше ни, че го упражнявал в благотворителността с думи и с дела. Бил още малък, когато на една разходка с него папа-Панагис го подбуждал да даде единствената монета, която имал в джоба си на преминаващ бедняк. Когато се върнали у дома, баща ми намерил в другия си джоб друга монета, много по-голяма от предишната. Така светецът го поучавал постоянно на благотворителност, доброта, безкористие. Тези чудеса се повтаряли често, при всяко посещение на светия човек в бащината ни къща.

Дядо ми имаше син, който живееше в Одисос, на име Герасим. Той отдавна не беше писал, защото бе натоварен с работа и родителите му се тревожили много. В църква, където седял на стасидия близо до псалтите, бил тъжен, мислейки какво става със сина му. В онзи момент влязъл в църквата свети папа-Панагис, държейки в дясната си ръка къс босилек, с който ударил леко по челото дядо ми, казвайки: „Писмо, писмо, на първи октомври“. Когато дядо ми чул това, се зарадвал много, защото го уважавал. Отишъл у дома и го казал на жена си, която не вярвала много. Станало първи октомври, дядо ходил много пъти до пощата, но нямало писмо. Хапнали вечерта и баба му се подигравала. В десет часа обаче се почукало силно на вратата. Бил К. Склавос, който идвал от Одисос с писмо от Герасим! Това било, и баба повярвала на папа-Панагис.


***


Свети Панагис веднъж служил в храма на Света Богородица в Типалдата. Една нощ болен човек от Хавдата искал да се причасти и негов роднина тръгнал да вземе светеца. По пътя срещнал светеца да държи в ръце Светите Дарове и да отива при болния. Роднината се удивил откъде знаел.


***


Дете на име Атанасий, на 14 години, една сутрин тръгнало да отиде да се поклони на свети Панагис и да поиска благословението му, за да пътува в Русия. Стигнал в стаята на папа-Панагис, поздравил го, казал му за пътуването и помолил да му даде благословение. В стаята имало една маса с купчина грозде с различни цветове върху нея. В момента, в който Атанасий си тръгвал, папа-Панагис грабнал с ръка един тъмен грозд и му го дал. Атанасий бил малък, не можел да разбере защо му дал тъмното грозде. Отишъл в Русия, останал известно време и след това отишъл в Света Гора и станал монах. Когато станал на 21 години, станал дякон в Иверския манастир, където се отличил с много благодатни дарове. Тогаа разбрал пророческата постъпка на папа-Панагис.


***


Евантия Пасхали била момиче, посветено на Бога. Папа-Панагис я извикал и ходели заедно в Лепеда. Когато родителите й научили, че ще става монахиня, й казали: да станеш, след като го искаш, но да отидеш в «Свети Герасим». Приготвили я и стигнала до Франгата с дрехите й в една каруца. Тогава се появил светецът и й казал: “В Лепеда игуменка”. Върнала се, отишла в (манастира) Лепеда, станала монахиня, приела името Антими и станала игуменката в течение на много години.


***


Евангелос Андзулатос с Герасим Скафидас отивали в Ликсури. По пътя срещнали папа-Панагис и отишли да му се поклонят. Светецът оставил Евангелос да му се поклони, но Герасим – не. Герасим признал, че наистина не трябвало да се поклони, защото бил нечист от грехове.

 

***

Някой си магазинер от Ликсури, Александър Парисис бил закупил яйца и ги продавал. Светият папа-Панагис дошъл в магазина му, сложил в кърпата си 10 яйца, взел ги и ги хвърлил навън. Тогава Александър му казал:

- Защо ги хвърли?

А светецът му казал:

- Те не са твои, не ги плати.


***


Андреас Мегалогенис, баща на монахиня Агатия, работил с Яковатите и когато строели къщата, извикали светия свещеник да направи Водосвет при полагане на основите. След като приключил с Водосвета, светецът им казал: голяма къща, стабилна къща, но английска. Никой не разбрал какво ще рече това. Яковатите били четирима братя и само единият имал дъщеря, на име Екатерина. Тя се омъжила за англичанина Тул. Следователно къщата станала английска.


***


Благочестивият и приснопаметен Николай Паксипулос от Аргостолион посетил св. Панагис, за да вземе благословение да стане свещеник, какъвто бил неговият копнеж. Когато стигнал в килията му, се поклонил и преди да каже нещо, папа-Панагис му дал калимавката си и му наредил да я скъса. Пактсинопулос се поколебал. Папа-Панагис настоявал и Паксипопулос скъсал на парчета калимавката на папа-Панагис. След това го благословил без нищо да каже.
След години, докато се стремял да стане свещеник, митрополитът му съобщил, че някакъв нов закон го възпрепятствал да го ръкоположи. Тогава разбрал какво означава скъсването на калимавката.


***


Един ден една бедна майка отишла в къщата на Геруланос и помолила за малко ядене за децата си. Дали й продукти, но от яденето, което били сготвили, не й дали, защото чакали гости. След малко дошъл светецът, отправил се към кухнята, извадил чорапите си и ги хвърлил в яденето, казвайки изобличителни слова защо не са дали на майката ядене за децата й.


***


Спирос Мурелатос от Хавдата имал едно дете на 10 години, което страдало от епилепсия. Завел го при папа-Панагис, светецът го прекръстил и му казал: “Спиро, вземи детето, здраво е”. Анастасий живял 80 години без пристъпи.


***


Веднъж, когато светецът бил в килията си в Типалдата, една нощ сестра му го чула да вика и да моли: “Пресвета Богородице, помогни им!”. Това викал постоянно цяла нощ и на сутринта казал: “Слава Тебе, Боже, спасиха се!”. Сестра му не знаела какво да предположи. Но на сутринта научила, че един кораб извън Герогомбос (нос на о-в Кефалония) щял да потъне и по чудо избегнал корабокрушение. Тогава всички разбрали, че по молитвите на светеца корабът се спасил.


***


Един ден отидох в килията на о. Панагис с баща ми, за да ми прочете молитва против уроки, тъй като бях малко болен и баща ми предположи, че страдам поради уроки. Вместо молитва против уроки о. Панагис ми даде и се поклоних на една малка икона на Света Богородица и ми каза:

- Върви, нищо ти няма, Света Богородица ще те вземе с нея!

Това не бе нищо друго, освен знак, че ще отида в Света Гора и ще стана монах. И наистина така стана.

 

***


Докато било неделен ден и сестра му Мария приготвяла трапезата, за да обядват внезапно дошъл един беден човек и папа-Панагис му дал хляба, който щели да ядат. Не били изминали няколко минути и дошъл втори бедняк. И на него дал яденето. Тогава сестра му Мария казала:

- Ние сега какво ще ядем?

Той й отвърнал:

- Бог си знае!

И при тези думи влязъл слугата на едно богато семейство, носейки хляб и ядене за светеца!

- Не ти ли казах, Мария, че Бог си знае? – казал папа-Панагис.

 

След смъртта


След обретението на светите мощи на свети Панагис, благочестива госпожа от Канада помолила за филакто от мощите. Била го обещала на едно парализирано момиченце на 11 години. Наистина, блаженопочившата монахиня Агатоники от манастира Коронатос й пратила това, което искала. Веднага щом го взела, го занесла на парализираното момиче и й казала:

- Елени, помоли се на свети Панагис Басиас, който е чудотворец, който закрилял бедните, болните и нещастните; ти, която си като ангелче, да ти дари здравето!
Наистина, момичето се помолило и след това с дясната си ръка, която била парализирана, взела филактото и го целунала.
Тези, които го видели, възкликнали насълзени, защото видели чудото с парализираното момиче, което оздравяло!


Превод: Константин Константинов

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Със своите мисли създаваме хаос в космоса

Януари 15, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Ако носим в себе си мир, го предаваме и на другите. Затова е необходимо да се потрудите да има мир във вашите домове. Първо, трябва да имаме мир в себе си, за да го предадем и на останалине. Виждате, че на земята има твърде малко смирени и кротки, но те са блажени. Не се уязвяват от обидите. Както и да постъпиш с тях, те си остават мирни и тихи.

А ето какви сме ние – само да сме нещо неразположени, веднага ставаме резки, не можем да отговаряме благо. Така още повече влошаваме нещата – когато сами в себе си сме недоволни, и братята стават кисели. Не само това, но и се обиждаме помежду си. Значи аз съм длъжен да бъда мирен, тих и всичко да прощавам, каквото и да направят, трябва всичко да простя, да ги обичам и да не задържам обида в себе си.

Всеки желае да се приближи до смирена душа. А когато видим кротка и смирена душа, незлобива, която не се засяга, когато я обиждат, постоянно е мирна, блага, тя действа като сгряваща топлина. Нейните мисли са винаги радостни, на всички страни пръска покой, благодат Божия. И всеки би искал да се приближи до такава душа Защо? Защото има мирни мисли, с които въздейства на нервната система на всяко живо същество. Мнозина се чудят как зверовете отивали при светиите като питомни животни, без да ги нападат. А това е проста работа, не е някаква мъдрост. Светците не са имали страх от смъртта и всички са ги обичали – не само хората, а и животните. Когато кучето напада, то в действителност се отбранява. Ако вие се боите от него, то ви лае и напада, защото страхът неволно действа на неговата нервна система и то се брани. Но ако имаме любов към животните, те не биха ни нападнали, а биха пристъпили като питомни – така е било при светиите.

При нас в Петровец имаше един свещеник Б. Той беше твърде своеобразен човек, малко груб, отговаряше рязко, изискваше дисциплина, а невероятно обичаше животните. Около него беше пълно с кучета, котки и други животни. В един есенен ден отивал да освети вода при един енориаш, който имал немска овчарка, голяма като теле. Стигнал той до вратата и я отворил, а кучето скъсало синджира и право върху свещеника. Мислили, че от отеца ще остане само мантията. А той отворил обятията си и казал: „Айде да се поборим!“ Кучето си сложило лапите на рамената му и започнало да го лиже. Всички се зачудили, а той рекъл: „То знае, че аз обичам животните. Знае, че го обичам“. Виждате, какво означават добрите мисли, пълни с любов и доброта. С тях ние създаваме хармония или дисхармония.

Нашите мисли се осъществяват. Те представляват огромна сила. Затова трябва да са възвишени и благородни. Може да се каже, че сме подобни на невероятно силна мислена централа, която излъчва и приема сигнали. Учените са открили, че нашите мисли въздействат не само на разумното естество и животинския свят, а и на растителния. И той си има своя нервна система.

С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е и животът. Ако мислите ни са мирни, тихи, благи, кротки, смирени, в нас ще властва мир. Той се излъчва от нас и въздейства върху нервната система на всяко битие, било разумно, било животинско, било растително. Всички очакват от нас любов, внимание и уважение. Но ние отдаваме съвсем малко на другите, защото не водим сметка за въздействията на мисълта си. Малко са хората, които правят това…

Ето сутринта дойде една майка със сина си. Тя беше идвала преди това няколко пъти и се жалваше, че не обича снаха си. Аз й казах: „Снахата е по-млада и не може да схване, че трябва да обича свекърва си като рождена майка, но ти си вече на години и трябва добре да размислиш за всичко. Естествено е в този свят, когато майката ожени сина си, да не понася снаха си, дори тя да е ангел. Външно всичко е добре, нищо не се забелязва, но въртешното недоволство се натрупва. Снахата не знае тази тайна на живота, нужно е да моли Господ да изпрати благ ангел на свекърва й, а и на нея самата да й даде сила да я заобича като родна майка. Виждате, че всяка физическа война започва с мислена. Първо в мислите си хората не могат да се понасят, а после започват да се унижават. Всичко, което се случва, е на мислена основа… Майката въобще не можеше да схване за какво й говоря. Виждах, че е много огорчена и опечалена и се наложи дълго да разговарям с нея. Обяснявам й: „Разбери, ако не можеш друго, поне опитай“. Ако снахата не е добра, моли Бога да й даде благ ангел, а и тебе да не забравя, да снеме този мислен товар от сърцето ти, който имаш против нея. А и спрямо всеки, който те е наскърбил, да ти даде Бог сила да ги заобичаш. Тогава ще видиш, ако излъчваш мирни и тихи мисли, пълни с любов и доброта, че за кратко време обстановката около тебе ще се измени. И снахата ще се промени. Знаеш ли, че ти я биеш, и то постоянно? Не физически, но в душата си не я търпиш и нямате мир и покой вкъщи. И за нейния мъж, твоя син, също няма мира. Тежко е, да, но постарай се да я заобичаш. Знаеш ли защо не я обичаш?“. „Не знам“ – казва тя. „Ами, отнела ти е сина, той вече не принадлежи на баща си и майка си, както когато е бил дете. Естествено човек се прилепва към своята жена. Майката желае да ожени сина си и се радва, когато това стане, но после страда повече от всички. Вече синът се обръща повече към жена си, не пита майка си дали е гладна, или жадна, така започва мислената война на майката. Тя може да продължава безкрайно, но в края на краищата ще видиш, че нищо не си направила. Опитай това което ти казвам, и ще видиш, че за кратко време всичко ще се промени“.

източник: „Мир и радост в Светия Дух“

Аз не вярвах в Бога

Януари 13, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Когато дойде времето да ме вземат в армията моята майка, която често ходеше на църква, за да се моли за мен, ми даде едно листче хартия, в което имаше написана молитва и ми каза: „Сине, нека тя винаги да бъде с теб”.

 

По-късно разбрах, че на листчето бил написан 90 псалом. Падна ми се да служа в десантните войски. В армията не позволяваха да имаш нищо излишно в джобовете си, и аз приших молитвата в подплатата на униформата от лявата страна.

 

Първи скок с парашут. Няма да забравя мига, в който се озовах в бездната на въздушното пространство, дръпнах халката – и… парашутът не се отвори.

Дръпнах халката на резервния парашут – той също не се отвори. А земята бързо се приближаваше. През тези няколко секунди не можех, естествено, да извадя молитвата на майка ми от униформата и да я прочета. Затова аз само допрях ръка до това място, където беше зашита, и извиках: „Господи, спаси ме!”.

В отговор на това парашутът звучно се отвори. После можеше всичко: разпит от началниците и приятелите, майчина радост или майчини сълзи, но преди всичко това да се случи, дори преди да стъпя на земята, аз си дадох обещание да постъпя в семинарията. Впоследствие, след като завърших семинарията, аз постъпих в манастир, а сега съм йеромонах.

 

Източник:  Притчи@ot_unosti

Благоразумието на благородника

Декември 16, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един офицер-благородник бил наклеветен за злоупотреба с държавни пари, бил изпратен на заточение в Сибир и бил лишен от всякакви граждански права и състояния. В Сибир се преселила и неговата жена с дъщеря му, но там живеели в бедност и нищета. Още като дете дъщерята на офицера дала обещание: когато порасне, ще подаде прошение до императора, за да помилва баща й. И за да подаде това прошение, момичето, когато навършило 17 години, тръгнало пеша от Сибир за Петербург. По това време тази история била станала много известна, за нея се пишело много по вестниците, удивлявайки се на подвига на момичето, което заради спасението на баща си извървяло целия път през тайгата пеша. Дъщерята на каторжника скоро станала знаменитост. В Петербург била откарана на коне, където била приветствана и веднага била представена на императора.


- За какво беше осъден вашият баща? – попитал императорът.


- Извинете, Ваше Величество, но аз не зная нищо за това. 


- Как не знаете?


Наистина баща й успял през годините да не въвлича дъщеря си в неговата скръб.



И императорът веднага написал прошение: „Да бъде помилван!“ – казвайки, че баща, който е отгледал такава дъщеря е достоен за Божията милост.


източник: https://vk.com/club

Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата Румъния селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

При Бога всичко е претеглено и преброено

Декември 5, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Как да се изповядваме правилно? Може ли да даваме на свещеника бележки със списък на греховете, без да ги изповядваме устно? Какво да правим, ако служител на Църквата дава лош пример? Какво да се прави, ако труда на някого бива недооценен? На тези и други въпроси отговаря протойерей Валериан Кречетов, настоятел на храм „Покров Богородичен” в село Акулово, Московска област.

– Въпрос за покаянието: как да се изповядваме правилно?

– Това е много сложен въпрос. Защото да се изповядваш, означава да виждаш греховете си. Но ако според светите отци, да виждаш греховете си е по-горе от това да виждаш ангели, то кой от нас може да види прегрешенията си в цялата им пълнота? Освен това, Господ понякога скрива част от греховете ни, защото не всеки би могъл да понесе пълната картина.

Между другото, положението на духовниците е много сложно. Те трябва да изслушат откровеното признание на човека и да останат с правилна нагласа към него. Т.е. да не гледат на него като на негодник, а като на човек, който е духовно болен.

Затова покаянието е един от най-сложните въпроси в духовния живот. И изповедта – това знаят свещениците – е най-сложното дело. Защото в изповедта често имаш работа не със самия човек, а в значителна степен с духовния свят, който въздейства на всеки от нас. А в тази област да хванеш дявола за опашката, както се казва, не е толкова лесно. Нещо повече, често човек не може да си изясни дори сам за себе си – кое е негово и кое не е.

Казват, че навикът е втора природа. А коя е първата? Първата е тази, която се дава на детето, когато то се ражда на белия свят. По-нататък човек за съжаление попива от окръжаващата го среда лъжи, пушене, пиянство и прочее. Тогава се появява втората му природа. И ако човек сам е направил избор, вината е негова. Но често причината не е в самия човек, а в обкръжението му. Защото, ако той не е видял определени неща, може би и понятие няма да си има за тях. А когато той вижда нещо, започва да му подражава.

Човекът е създаден по Божи образ и подобие. Затова трябва да има пред себе си образа, на който се уподобява. Видимите образи са родителите, околните, а във висш смисъл – Бог. Коренът на думата „образование” е „образ”. Този образ Божий, който човек трябва да пресъздаде в себе си. Затова образованието се състои от три компонента. Първо – възпитание на нравствеността, на чувствата, второ – умение правилно да мислим, да разсъждаваме. И на трето място идват знанията. Без първите две знанието може да навреди на човека – важно е как той ще го употреби.

 

От изповед до изповед човек преминава през някаква школа, през някакъв процес. Това особено подчертавал свещеномъченик Сергий Мечов. Той казвал, че когато се чете разрешителната молитва (т.е. човек вече се е изповядал), изведнъж прозвучават думите: „Дай му начин на покаяние”. И той пита: какво тогава е било на изповедта, ако се казва „дай му начин на покаяние”? Работата е там, че всяка изповед е своеобразно стъпало към следващ етап. След нея Господ ни открива още и още, на части. Отначало главното, забележимото, а после по-малкото, още по-малкото, понякога човек си спомня до най-малките подробности как е грешил. Това именно е покайният труд, който извършва човекът, стараещ се да се избави от греховете. Някои си записват греховете и това е добре, защото постепенно се забравя. Понякога се случва някой да дойде, искал е нещо да каже и го е забравил.

Склонността към забравяне в голяма степен е свързана с духовния свят. Понякога човек говори, говори, и изведнъж внезапно губи мисълта си – изобщо не може да си спомни. Врагът го смущава.

Има един потресаващ пример от серията чудеса на свети Николай: един човек, който бил иконом на богат търговец, пътувал с обоза със стоки на своя господар. И изведнъж се сепнал: а къде са парите? Оказало се, че ги няма. И стока, на стойност десет хиляди, също я няма. В онези времена това било цяло състояние. Той изпаднал в ужас. Загубил е парите! Но кой ще му повярва? Какъв позор. Ще го обявят за крадец. Помислил си: „След малко ще наближим река, ще се хвърля в нея, защото не мога да понеса това.” Появили се мисли за самоубийство. В това време обозът минавал край манастир, носещ името на „Св. Николай”. Изведнъж пред него застанал светецът и му казал: „Какво си намислил? По дяволско въздействие ти забрави, че даде стоката на доверие”. По-рано било така – дадат ти дума, че ще заплатят и това било достатъчно. Тогава човекът си спомнил всичко. Т.е. врагът така помрачил разсъдъка му, че той забравил всичко.

Това се случва често, когато става дума за покаяние – човек забравя. Затова мнозина си записват греховете и свещеникът ги прочита, а това, което не прочита на глас, все едно – Бог го знае, Той знае дори мислите ни. Друг въпрос е, че доколко човек се разкайва също знае само Бог. Но, разбира се, г Read the rest of this entry →

Пътят към щастието

Ноември 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Разсъдителност

Пожелавам ви да имате разсъдителност и мъдрост. Избягвайте крайностите. Строгостта на живота съобразявайте според мярката на вашите добродетели. Този, който веднага иска да се състезава със съвършените и живее така, както са живяли светите подвижници, той най-вероятно ще се възгордее и ще падне. Затова подвизавайте се разумно и не докарвайте тялото си до изтощение от прекомерни трудове. Не забравяйте, че въздържанието на плътта е само средство, което помага на душата да достигне до съвършенство, а най-важното е духовната бран на душата.

 

Не си налагайте, повече отколкото можете да понесете. Помнете, че Бог не налага насила Своите Дарове, а когато Сам поиска това. Всичко, което Той ви дава, го получавате без заслуга, а само по Неговата милост.

 

Не мислете, че ще получите големи дарове и добродетели за своите огромни трудове. Мислейки по този начин, вие рискувате да се възгордеете. Този, който търси божествени дарове и озарения, докато сам е потънал в страсти, той се намира в глупава и горда заблуда. Преди всичко е нужно да се трудим над своето очистване. Благодатта се изпраща като дар над онези, които са се очистили от страстите. И я получават тихо, в часа, в който не са я очаквали.

 

Гордост

Гордостта на ума – това е сатанинска гордост, която отрича Бога и хули Светия Дух, и чрез това прави човека почти неизлечим. Това е дълбок мрак, който не позволява на душевните ни очи да видят светлината, и с тази светлина да тръгнат по пътя, водещ към доброто, към смирението, към Бога.

 

За разлика от това, гордостта на сърцето не се ражда от сатанинската гордост, а от различни външни фактори и обстоятелства, например, от богатство, слава, чест, душевни и телесни дарования като ум, красота, сила, сръчност и т.н. Всичко това прави хората надменни и глупави, но не и атеисти. Такива хора често се поправят по Божия милост, получават от Него вразумление и поучение. Когато техните сърца се окажат разбити, те престават да се възгордяват и да търсят слава, и така се изцеляват.

 

Вашият духовен труд се състои в това да наблюдавате своето сърце. В него се укрива гордостта като отровна змия, тази страст поражда много злини, осквернява всяка добродетел, отравя всичко във вас. И към това дяволско зло трябва да насочите цялото си внимание. Вие трябва да го следите непрестанно ден и нощ.

 

Мисля че, ще бъде правилно да се каже, че всички наши духовни трудове трябва да са насочени към това да открием и да унищожим в себе си гордостта и нейните плодове. Ако можем да се избавим от нея и да се възцари в нашето сърце смирението, тогава ще получим всичко. Защото там, където има смирение, там наистина пребивава Христос и там се събират всички останали добродетели.

 

Мир

Мирът в душата – това е божествен дар, който се дава щедро на тези, които са се примирили с Бога и изпълняват божиите заповеди. Мирът е светлина, и той ни отдалечава от греха, който е тъмнина. Ето защо грешникът никога не се успокоява, не намира покой в душата си.

 

Борете се с греха и потушавайте въстанието на страстите вътре във вас. Ако тази борба е победоносна за вас, тогава тя става причина за придобиване на радост и мир. Ако – да не дава Бог, – вие претърпите поражение в тази борба, тогава от нея ще се родят неприятности и страдания за вас. Но ако след поражението вие отново застанете на борба срещу греха, тогава мирът се връща при вас.

 

„Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа”(Евр. 12:14)

 

Мирът и освещаването са две необходими условия за този, който иска и желае да види лицето Божие. Мирът се явява основа, върху която се извършва нашето освещаване.

 

Освещаването захвърля смутеното и раздразнено сърце, замъглено от вражда към ближния. Затова по-скоро да се помирим с нашите братя, за да не се лишим от Божията благодат, която освещава нашите сърца.

 

Който е в мир със себе си и в мир с ближния си, той е и в мир с Бога. Такъв човек се изпълва със святост, защото Сам Бог пребивава в него.

 

Благодарност

Християнинът е длъжен да слави Бога и с тяло и с душа. Те и двете принадлежат на Бога, затова ние нямаме право да ги употребяваме безчестно, но трябва да ги използваме като освещени и святи, с голяма благодарност.

 

Всеки, който помни, че неговата душа и тяло принадлежат на Бога, има благоговение и мистичен страх към тях, и това му помага да ги съхранява неопетнени и чисти от сквернота, пребивава в непрестанно общение с Този, от Когото се освещаваме.

 

Човекът прославя Бога с тялото и с душата си, първо, когато си спомни, че те са освещени от Бога и са съединени с Него, и второ, когато се обръща към Бога с решимостта на своята воля винаги да извършва Неговата блага и свята воля. Такъв човек живее не за себе си, а за Бога. Той придобива Божието Царство тук на земята. Той прославя Бога със своите думи и дела, защото всичко, което е направено от християнина заради доброто на другите, прославя името Божие. Животът на такъв човек е просветен от божествената светлина и свети по-ярко, така че дори се превръща в пътеводител към Бога за онези, които все още не са се срещнали с Него.

 

източник: https://azbyka.ru/

 

„Никога няма да простя“

Ноември 26, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Да не простиш на някого, дори това да е само на един единствен човек, жив или починал вече, означава че няма да получиш опрощение и за себе си. Дори, както изглежда, и при най-подробната и искрена изповед. Такъв е неизменният закон. Всички християни го знаят. Винаги го споменават, когато четат „Отче наш“. И въпреки това, има случаи, когато, както изглежда, някой не може да бъде опростен. И тогава се случва това, за което ни е разказвал веднъж владика Антоний Сурожки.

„Спомням си за една жена, която наставлявах преди 40 години. Тя умираше и молеше да я причастя. Казах й, че трябва да се изповяда. Изповяда се, и накрая я попитах:


- Кажете ми няма ли у вас все още някой скрит гняв към някого? Има ли някой, на когото не можете да простите? Тя отговори:


- Да, прощавам на всички, обичам всички, но на зет си няма да простя нито в този свят, нито в бъдещия! 

Тогава й казах:


- В такъв случай аз няма да ви прочета нито разрешителна молитва, нито причастие ще ви дам.


- Ама как ще умра без да се причастя? Ще погина! Аз й отвърнах:


- Да! Ами вие вече сте погинала – заради вашите думи…


- Аз не мога така изведнъж да простя.


- Е, тогава останете в този живот непростена. Аз сега си отивам, ще се върна след два часа. Пред вас има два часа, през които трябва да се помирите – или да не се помирите. И молете Бог, да не умрете през тези два часа.


Върнах се след два часа, и тя ми каза:


- Знаете ли, когато вие си отидохте, аз разбрах какво се случва с мен. Повиках зет си, той дойде и се помирихме.“ Прочетох й разрешителна молитва и взе причастие“.



източник: https://vk.com/itreba

“Има Бог”

Ноември 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Александър Йоилевич Огородников (роден на 27 март 1950 г., в гр. Чистопол) – съветски дисидент, руски политик, християнин – демократ. В 1974 г. организирал християнски семинар, в който изучавали богословие и християнска философия. Участниците в семинара били около 30 човека, по-късно четирима от тях станали свещеници, а двама дякони. През 1976 г. с група съмишленици започнали да издават списание тип самиздат „Община”.

- В предишната ни беседа стигнахме до това, как са Ви арестували и осъдили…

- Осъдиха ме по член „тунеядство“. Или само на година затвор. Но всичко беше планирано – бяха сигурни, че ще ме пречупят за тази година. И ме поставиха в много сериозен затвор – в един лагер на Комсомолск на Амур (Далечния Изток), представяте ли си? Въпреки, че по закон трябваше да лежа в Московска област – в лагер ли, в затвор ли, но – в Московска област! По закон! Но ме прекараха през цялата страна в Комсомолск на Амур, в много строг лагер, бяха сигурни, че там просто ще ме пречупят. За едно интелигентно момче, сред тия вълци, просто никакъв шанс… Но сбъркаха, всичко се получи съвсем иначе, приеха ме по различен начин…

Именно тук, в лагера, станаха истински чудеса, но това са дълги истории…

- Моля Ви, разкажете! Това е и интересно, и важно.

- Е, значи, арестуваха ме. Съд и всичко останало… Лепнаха ми една година, после – дълъг преход до затвора. Съдиха ме в Калининград. Всичко беше особено, специално, на процеса не биваше да присъстват чуждестранни журналисти (Калинин тогава беше затворен град). И ето че тръгвам аз на това дълго пътуване до Комсомолск на Амур. В цивилни дрехи (не ме бяха преоблекли). И накрая стигаме до Хабаровския затвор…

Преди дори и не бях предполагал, че в затвора всичко си има много важен знаков смисъл, особено важен! Например, когато затворническият вагон пристигне на гарата, го отделят от композицията и изкарват всички затворници навън. След това, преди да ги разпределят в затвора, ги струпват в кръг. Около тях стоят охранители с автомати и кучета на ремък, а всички осъдени са длъжни да стоят клекнали със сключени над главите ръце. И без значение какви са затворниците – може да са рецидивисти, главатари, разни авторитети и т.н. Но аз никога не стоях клекнал, стоях си прав. И даже не съм предполагал, че после затворниците ще напишат стихове и по това ще разбера значението на своето държание („всички клечаха, а той стоя“).

Или, може да се каже, че в затвора аз се държах абсолютно по същия начин, както и на свобода. Никога не се присламчвах към затворниците, никога не им правих „комплименти“, за да си извоювам някаква евтина „популярност“ и пр. Държах се така, както и в нормалния живот. С всички бях абсолютно искрен, спокоен, и както се оказа после, това бе единствено правилната тактика.

- Но нали все пак затворниците са различни? И успявахте да се отнасяте еднакво с всички?

- Да. Значи, аз бях единственият, който можеше да общува и с ония, които са в немилост, защото обикновено се смята, че те трябва да бъдат само „използвани“. А според затворническите закони, ако общуваш с такива, значи и ти си от тях. И веднага започват да издевателстват над теб – дават ти канче с пробито дъно, лъжица с дупка и т.н. Помня, че затворниците скърцаха със зъби, но ми даваха това право: „Е, за Александър може. Той е с особени привилегии!“

- А как беше това на практика, можете ли да си спомните?

- Представете си, слизаме от вагона… Нареждат ни, командва се: „Клекни! Клекни! Клекни!“ И стрелят над главите с автоматни откоси… Аз обаче си оставам прав. И по-нататък: вкарват ни в автобус, водят ни в Хабаровския затвор. Това бяха, така да се каже, първите ми крачки в затворническия живот. След това дълго ме държат в „разпределителя“, дълго ме разкарват по разни коридори, най-накрая отварят вратата на някаква килия и ме бутват вътре. Заключват вратата зад мен…

Влизам и гледам: намирам се в килия, където са натъпкани близо 40 затворници. Всички полуоблечени, в килията горещо, много народ, тясно… Вижда се, че повечето от затворниците са изпечени „пандизчии“.

Влизам и казвам: „Мир вам!“. Това приветствие веднага ги впечатли, явно не бяха го чували преди. Освен това, както ви казах, бях още в цивилни дрехи.

На най-видното място в килията седеше така наричания „тартор“ (както по-късно разбрах). И той ми вика нещо на затворнически жаргон, което на нормален език означава „Я си покажи сакото!“ И ми говори: „Знаеш ли, тука скоро ще освобождават едни момчета, няма какво да облекат, тъй че, сваляй дрехите и се преобличай!“ И ми хвърля някакви дрипи, като си плямпа на затворническия си език, както вече ви казах.

Хвърля ми тия парцали, а аз му казвам: „Аз мога да разделя дрехите си с някой, който действително има нужда, ако наистина е така, но ще го направя самичък!“

- И имахте смелостта да отговорите така?

- Разбира се, по този начин отправих предизвикателство към всички в килията. А такова нещо не се прощава.

И тогава ми казват: „Край, ще спиш около кофата за нужник“ (където спят отхвърлените и унижаваните). И виждам, че всички затворници се обединяват да ми се нахвърлят.

Бързо си мисля – зад мене е вратата, отпред другите, колко ще мога да издържа? От друга страна си казвам: е, мога ли изобщо да се бия с тях? Нали съм християнин? И за първи път, откак съм в килията си спомням за Бог. И от дълбочината на душата си питам мислено: „Господи, какво да направя?“

И само докато си помисля това, вторият по старшинство „тартор“ в килията ми казва: „Слушай, земляк! Ти сега, като влезе, каза: „Мир вам!“ – „Да, така и казах, но ако вие не приемете този мир, той ще се върне при мене!“ – „Абе ти какво, да не си вярващ?“ – „Да, аз изповядвам вярата в нашия Господ Иисус Христос!“

А той ми вика: „Виждаш ли го това място? Тука сме все „баш престъпници“. Лишили са ни от всичко: няма ни „трева“, ни тютюнец, ни нищо. Ето, вече две седмици не сме пушили, чак ушите ни клепнаха без тютюнец! Натикаха ни тук в пълна изолация. Но ти, ако си истински вярващ, в затвора трябва да държиш на думата си (и то в действителност е така – щом един път кажеш нещо, длъжен си да стоиш зад думите си). И значи, ако си наистина вярващ, помоли своя Бог да ни даде да попушим!“

И сега, представете си какво е в килията – едва мъждукаща светлина, въздух, пълен с пот, изпражнения и прочие. Тежка атмосфера с воня на урина, всякакви телесни течности и т.н. И аз сега си помислих – как бих дръзнал да призова Господ Бог на своя глава, да посети тоя ад? Не съм достоен за това!

Но все пак се обръщам към Него с някакъв вид молба: „Ето на, събрали са ви тук всякакви… Вас, „баш престъпниците“, от които се е отрекло обществото, от много от вас са се отрекли и близките ви, не сте нужни вече на никого! Обречени сте да стоите тук завинаги, зле хранени и така зле да умрете… И в тази атмосфера, в която живеете, пълна с цинизъм, ненавист, зло, отвращение, трябва да прозвучи молитва към Бога? Как просто си го представяте, когато от вас излиза само насилие и ненавист? Но Господ наш – Той обича човека! Той е създал човека именно като свой съработник. Ако има Някой, Който никога няма да се отвърне от теб – това е само Господ Бог! Всички са се отвърнали от вас, но Господ никога няма да се отвърне!“ И тогава аз, дори някак самоуверено, им казвам: „Сега Господ Бог ще ви яви това чудо! Той ще го извърши заради вас, за да разберете, че не сте изоставени, че не сте сами, че не сте отритнати! Даже и в това ваше ужасно, адско състояние не сте изоставени и сте близо до Господа, вие сте Му нужни! Той милее за вас!“…

- И каква беше реакцията?

- Всички бяха притихнали, слушаха ме – за пръв път чуват нещо подобно! А пък аз си мисля – как да им докажа думите си? Но без да се страхувам, заставам в центъра на килията и започвам да изваждам иконата си. Трябва да ви кажа, че у мен имаше останала една икона, напечатана на особена хартия. И тя премина през всички затворнически „тарашения“, защото не можеше да бъде напипана. Това бе една репродукция, направена в Шеветонския католически манастир, но иконата бе православна.

И ето, измъкнах я навън. Един от затворниците започна да пали пред нея кибритени клечки, все едно свещ, а аз, гледайки иконата, казвам: „Слушайте молитвата ми! Които могат, да повтарят след мен, които не могат – просто да слушат!“ Казах още: „Между другото, към Господ се обръщаме прави. Затова станете, братя!“

Един от затворниците взе да възразява, но аз се обърнах към „тартора“: „Ако наистина искаме Господ да ни чуе, трябва да покажем уважение към Него“. И той даде знак всички да станат…

Разбира се, всички бяха сигурни, че аз ще се проваля, и тогава ще могат да издевателстват на воля над мене. Жестоко е, но такъв е законът на престъпниците.

И ето, затворниците стават, някои се хилят (все пак, забавно е, ще има да ми се подиграват). И аз започнах да се моля. И изведнъж, на някакъв етап от молитвата ми (първо обща молитва, после почнах да импровизирам), усещам, че гласът ми ехти някъде изотгоре. Отначало си помислих, че в килията има резонанс на звука. Но, знаете ли, с кожата си усещам, как се променя атмосферата в килията! Променя се! И когато завърших молитвата и се обърнах към съкилийниците си, внезапно те станаха едни такива, по-различни, не както преди. Имах чувството, че нещо докосна сърцата им, разбирате ли? Стояха в пълна тишина, и то не просто тихо, а в благоговейна тишина!

И след като не исках да наруша тази тишина, им давам знак: „Сядайте!“ В същия момент, в който сядат, се отвори едно прозорче във вратата, и в килията влетяха два картона „Беломорканал“! Най-уважаваната от затворниците марка цигари.

И тогава цялата килия, като един, извиква: „Има Бог!“ Цялата килия, като един човек…

Така започна престоя ми в затвора, така и протече…

- И дълго ли стояхте?

- Прехвърляха ме от един затвор на друг. Администрацията се опитваше по всякакъв начин да се отърве от мен, защото бях неудобен затворник (търсех си правата и пр.). И ето че един път се намерих в един затворнически автобус с един стар затворник. Почнах да се моля, а той ми вика: „Ти, какво, вярващ ли си?“ – „Ами да, вярващ съм“. – „А ти знаеш ли, какво значи да си вярващ?“ – „Какво?“ – И той започва да ми разказва онази по-горе спомената история, като завърши: „Разбра ли? Вярващият се помолил и Господ дал на братоците да пушат!“

- Тоест Вие сте се превърнали в знаменитост…

- Между впрочем тогава, в килията, аз казах такива думи след молитвата си: „И макар че пушенето е грях в Божиите очи, но от любов към вас, Господ да ви яви чудо!“ И казвах всичко това съвършено уверено, макар че, откъде се взе тази увереност, просто не знам. Между другото, и впоследствие, като правех същото, получавах винаги онова, за което се молех…

- И това беше през първата година затворничество?

- Това беше през първите ми дни в затвора!

- И после Ви освободиха?

- Освободиха ме след 9 години!

„Една година“ продължи цели девет години?

- Разбирате ли какво стана? Тогава онези ми казаха: „Можем да Ви поставим на колене във физическия смисъл, но не това целим. Искаме да Ви поставим на колене в морален смисъл, за да се „разоръжите“ и да приемете нашата идеология“. И още ми казаха: „Разберете, че давате лош пример! Ще Ви мачкаме и накрая ще Ви пречупим. Зад нас стои цялата държавна машина…“

- Но все пак разкажете как излязохте на свобода?

- Мога да кажа много неща, но искам преди всичко да спомена за един техен метод. Представете си, че са ви арестували (да не дава Господ, разбира се) и са ви осъдили на някакъв срок. И вие, като всеки нормален човек, искате да издържите, да го преживеете. Подобно на бегач на дълго разстояние, мобилизирате всичките си сили, душевни и телесни, за да издържите този срок. И знаете кога той ще свърши, и след това ще сте свободни. Мислено си представяте този ден – как ще го прекарате на свобода, как ще видите слънцето над главата си, как за пръв път ще ядете до насита хляб! И си мислите: как може да се сравни той с пирожките! Не може да се сравни, та той е по-вкусен от всичко останало!

Вие сте си го представили всичко това, и ето че, срокът на присъдата ви изтича… Извикват името ви, казват да си събирате нещата. Вие си събирате багажа, сбогувате се със съкилийниците си, оставяте им някакви книги, вещи и т.н.

После вратите се отварят със скърцане: една, втора, трета, четвърта, пета и т.н. И най-после и последната – съвсем скоро сте на свобода!

И внезапно се обръщат към към вас: „За една обикновена формалност, моля, само минутка!“ Отваря се друга врата, учтиво ви канят и ви казват: „Заповядайте, моля!“ Влизате, а там няколко човека, с прокурор и прочие, четат ви – заповед за нов арест! Мнозина не издържат, побъркват се! Тази процедура съм я изкарал три пъти…

Наистина, много тежко е – да си седиш затворен и да си мечтаеш: „Е, скоро, скоро, скоро…“ И като бегач, внезапно спираш, и после нямаш сили да продължиш да бягаш по-нататък!

- И те постъпват така преднамерено?

- Ама разбира се. Разбира се! Та нали това им е целта – да те пречупят, те ти го казват в прав текст. На тях не им е нужно да си нормален, мислещ човек, ти трябва да станеш изрод…

- И как станахте свободен?

- Не съм ви казал най-важното – работата е там, че в затвора аз имах от всичко по много, толкова много… Навсякъде около мен бяха знаците на Божията любов. Съвсем конкретни знаци! И само си мислех: как така на мен, едно смрадливо куче, Господ да ми дава всичко това! Просто не го заслужавам!

 

 

 

 

За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение

Ноември 20, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

…“Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка…
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини“…

 

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.

 

Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му. Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: „Така или иначе не мога нищо на направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.“

 

В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна „хипноза от великите дела“ – „ще направя или нещо велико или нищо“. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.

 

„Да се приближи“ – ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, към нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека.

 

Малките добрини – те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки.

 

Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“ (Мат. 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода – това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде „в име на ученик“. Това е важна подробност и трябва да й се обърне специално внимание.

 

Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. „Благословен Идещият – във всякакъв смисъл – в име Господне“ (Мат. 23:37-39). Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. „В име на ученик“ – това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот…

 

Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение – това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.

 

Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрият Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на „ученичество“, за която говори Господ. „В име на ученик“ – това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос…

Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за „подаване на чаша вода“ само в името на ученика. Можем да кажем – всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както „нито едно врабче не е забравено от Бога“ (Лука 12:6).

 

Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка.

 

Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: „не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая“.

 

Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото – окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!

Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.

 

И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето „малко“ Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина, и най-нищожната, е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: „Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро.“

 

Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата – да не лети.

 

Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои; то е естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: „Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си“. Не, това е единствената неегоистична радост – радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.

 

За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение…

 

Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие…

 

Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея… Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. „Верният в малкото“ се оказва верен и в голямото.

 

Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата „малкост“. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете „на брата си без причина“ (Мат. 5:22).

 

Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи (виж също „Не лъжесвидетелствувай“, Pravoslavieto.com), но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи.

 

Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора – жени, деца, старци; опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест.

 

Да се въздържиш от зло, също е добро… И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.

 

Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете в къщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум „Отче наш„, и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец… Това е съвсем лесно…

 

И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея.

 

Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.

 

Превод Александра Карамихалева

 

Източник: http://pravoslavieto.com/

 

Монахът, който се пребори с амбицията си

Ноември 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

 

Източник: Agapi en Xristo

Младите и църквата

Ноември 15, 2019 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница