Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.


(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.


* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

В страданията е нашият венец

Април 9, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Този удивителен псалом (Пс. 16, бел. прев.) е едновременно обикновен и дълбок по смисъл. Това е молитвата на човек, който страда. Ако днес ние самите не преживяваме тревоги, нека не забравяме, че по всяка вероятност утре ситуацията ще бъде различна. Още повече, че точно сега, около нас безброй приятели и любими хора, роднини и познати страдат, а те са и никога не са спирали да бъдат членове на нашето тяло (срв. 1 Кор. 12: 12). Нека се помолим за тях с този псалом и с други подобни думи. И макар на пръв поглед да има хора, които не са споходени от скърби, дълбоката истина е, че ние винаги страдаме. Всичко около нас може да се превърне в причина за страдание. Борбата ни да живеем благочестиво сама по себе си е източник на болка. Сатаната, “като рикащ лъв” (1 Петр. 5: 8), “като лъвче, което стои на потайни места” (Пс. 16: 12), дебне подходящ момент, за да ни впримчи в изкушения. Нашите любими и приятели могат също да ни причинят много мъка и скръб. Накрая, можем да кажем, че целият ни живот е кръстен път, разказ за едно нескончаемо страдалчество. Нека обаче не забравяме дълбокия смисъл, разкриващ се в думите на псалмопевеца. Болката, несгодите, нещастията и като цяло скърбите са знаци на Божествено посещение. Онези, които страдат, са избрани деца Господни. И тъй, когато животът ни е безоблачен и всичко върви добре, нека спрем и се запитаме дали по някакъв начин не сме се отдалечили от Бога, защото именно в страданията е нашата слава, нашият венец.


Когато страдаме, можем да принесем на Бога две неща. Първо, своята добродетелност, под което разбирам свидетелството на чистата съвест в мир със себе си и с Бога. Това е копнежът ни за “правотата” (Пс. 16: 2) и за върховенството на Божията воля. Нужно е волята ни да е в съзвучие с Божията. Второ, това е пълното ни упование на Бога — когато изпълнени с търпение и надежда, изцяло Му се покоряваме. Ще дойдат моменти в животa ни — и те ще идват постоянно — когато всичко ще ни се стори загубено; когато дори онези, които сме обикнали и на които сме се доверили, външно са охладнели, отдръпнали са се от нас и са ни изоставили. Ще дойдат моменти, в които тъмни облаци заплашително ще се струпат над главата ни. Но именно в тези моменти, възлюбени, Господ ни посещава, за да изпита търпението ни и подложи на проба упованието ни, които са свидетелство за любовта ни към Него.


Казахме, че верните често се скандализират от благоденствието на грешниците. И наистина, ако погледнем от човешка гледна точка, ще ни се стори, че Господ разпределя благата Си несправедливо. Където е трябвало да даде щастие, Той е дал единствено несгоди. Където следва да има благосъстояние, Той е дал бедност. А там, където повече приляга бедност, Той е излял обилни богатства. Когато очакваме благословение, често пъти получаваме тежък удар, като едновременно с това Господ запазва усмивките върху лицата на околните. В синхрон със съвременните социални проблеми, бихме могли да кажем, че Господ ни дискриминира, а това е нещо, което ни скандализира.


Защо се скандализираме? Отговорът е лесен. Защото сърцата ни са все още привързани към земното, все още се увличаме по измамните “блага”, копнеем и въздишаме по тях. Решението на нашата дилема трябва да се търси другаде и затова да не прибързваме с ропота си срещу смущаващата ни дискриминация или неправда. Живеем във времена на бързи промени, когато всяка новост се представя като “напредък”, но преди да настъпи истинският напредък и промяна, трябва първо ние вътре в себе си да се изменим. За да се случи това, е нужно напълно да се освободим от земните и човешки неща, от човешката логика, от човешкия начин на мислене, от всяко така наречено “материално благо”. Трябва да сме безразлични към всички тези неща. И едва когато сме се отчуждили от тях, Господ ще се превърне във всичко за нас, сякаш на този свят не съществува нищо друго освен Него. Едва тогава ще ни се даде истински и ненарушим покой. В противен случай, независимо към колко дребно и нищожно нещо е привързано сърцето ни, то със сигурност ще ни донесе страдания.



превод: Пламена Вълчева

Постът на нашите майки

Април 1, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

Веднъж попитали архимандрит Кирил от Троицко-Сергиевата лавра да обясни чудото, как така е воювал и се запазил невредим през цялата война. Старецът отговорил, че го опазила молитвата на неговата майка, която през всичките дълги военни години държала заради него строг пост всяка сряда и петък. Същото разказала и една жена за своята баба. Нейната баба спасила по този начин и четирите си деца през войната. Дъщеря й и тримата й сина отишли на фронта, а тя държала строг пост всяка сряда и петък. И четиримата се завърнали от войната живи и невредими, а тя продължавала да пости.

„Мамо“ – казали децата й – „че нали се върнахме живи. Защо и сега продължаваш да постиш?“ „От благодарност към Господа“ – отвърнала бабата. „Покажете ми друго такова семейство, където четирима са заминали на фронта и всичките са се завърнали живи! Не, и занапред ще постя така чак до смъртта си, за да благодаря на Господ“. И така постила тя до края на живота си.

 

 

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Февруари 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Изцелението на сляпата туркиня и прокажената

Един ден при Хаджиефендис довели една сляпа мюсюлманка на име Фатма, от село Телелида, за да се помоли за нея. Но този ден се паднал сряда, когато светителят не отварял на никого. Придружителите на сляпата дълго чукали на вратата, после я оставили пред прага и заминали за Месохори. По някое време пристигнала една жена от Фараса с наранена ръка, взела от прага пръст, натъркала болното място и се излекувала (така постъпвали всички местни жители в сряда и петък, когато о. Арсений стоял заключен в килията си, за да не го безпокоят). Като видяла сляпата, жената я попитала какво чака и тя й обяснила всичко. Тогава я посъветвала:

- Защо си губиш времето? Нима не знаеш, че Хаджиефендис не отваря в сряда и петък? Вземи пръст от прага, натрий си очите и ще се изцелиш. И ние така правим, като се случи да се разболеем в сряда или в петък.

Като й казала това, жителката на Фараса си тръгнала по своите си работи. Мюсюлманката останала потресена от чутото и веднага почнала опипом да търси прага. Взела пръст и си натрила очите. Зрението й започнало да се възвръща, взела да различава неясно околните предмети. Не на себе си от радост, жената грабнала един камък и започнала като обезумяла да блъска по вратата на килията. О. Арсений отворил и като видял, че пред него стои мюсюлманка (в тия дни той обичайно пазел безмълвие), я попитал какво иска. Тя му разказала. Тогава той взел Евангелието и зачел над нея. Зрението й се върнало напълно. От радост жената се хвърлила пред краката му, но той строго й казал:

- Не на мен се кланяй, а на Христос, Който ти възвърна светлината.

Тя станала и взела да търси придружителите си. После те всички заедно се върнали в селото си.

От Келмира довели при Хаджиефендис една прокажена жена. Той се помолил и проказата изчезнала. По думите на Продромос Корциноглу лицето й след това станало чисто като на дете.

След молитвите на о. Арсений водата в аязмото потича отново

Друг път, на празника на св. Йоан Златоуст поклонниците били седнали след светата литургия около храма за празнична трапеза. Недалеко от храма, от скалите течало аязмото. Водата шумно падала в река Земандис, но от време на време преставала да тече.

Докато всички седели около масите, една жена отишла до аязмото за вода. Но в това време то било престанало да тече. Жената притичала назад и казала това на Хаджиефендис. Той взел Евангелието и застанал до отвора на скалата. Паднал на колене, прочел молитва и водата потекла отново.

Често се случвало така – водата ту преставала да тече, ту тръгвала отново за доста дълго време. Анастасис Левидис казвал, че това било обичайно природно явление – на приливи и отливи. Но раба Божий Хаджиефендис във всяко едно време можел да помоли Господ Бог и получавал вода, когато поискал.

За непослушание на родителите децата им умират

Когато Осия Карамуратиду се омъжила, започнала да носи пъстра смирненска рокля. О. Арсений нееднократно я изобличавал, настойчиво я съветвал да се облича скромно, като другите жени от Фараса, но тя не го слушала. Веднъж пак я срещнал в тази рокля и строго казал:

- Не ми трябва европейска зараза във Фараса. Ако не ме послушаш, тогава знай, че всичките ти деца ще умират след кръщението си и ти ще се лишиш от всякаква радост.

Но за съжаление, тя не го послушала. И само след като й умрели две деца, едно след друго, съблякла пъстрата си рокля и отишла при о. Арсений да му поиска прошка. Той й простил и казал:

- Иди си сега с Христа. Първо ще ти се роди момче, ще го наречем Арсений. След това и момиченце, ще го наречем Ирина.

Така и станало.

Сляпа проглежда по молитвите на о. Арсений, ням проговаря

Сотирия Христофориду разказвала, как една сляпа туркиня на име Мериам дошла при о. Арсений за изцеление. Той се помолил и зрението й се възвърнало.

Стела Когланиду разказвала, че в дома им във Фараса довели един тридесетгодишен ням турчин. Баща й го довел при о. Арсений, за да се помоли за него и да го излекува. Хаджиефендис започнал да чете над него Евангелието и още не успял да завърши, когато немият проговорил. О. Арсений го отвел в дома си, за да пренощува там и на другия ден роднините му го взели.

Разбойници решават да ограбят о. Арсений

Веднъж трима турци решили да ограбят Хаджиефендис. Чули, че множество народ отива при него и мислели, че би трябвало да има много пари от излекуваните, макар че о. Арсений дори не се докосвал до пари. Разбойниците се отправили към него в сряда, защото узнали, че в тоя ден той стои затворен в килията си. Грабителите замислили да действат на сигурно. Двама застанали да пазят отвън пред вратата, а третият прекрачил през прозореца на килията. С единия си крак вече бил вътре, когато отецът, който четял нощното си правило, дочул шума и се обърнал. Погледът на о. Арсений подобно на силен електричен заряд, парализирал бандита. Той застинал на място, с единия си крак вътре и с другия навън, при цялото си въоръжение. Хаджиефендис обърнал погледа си към книгата и спокойно продължил молитвата си.

Двамината разбойници, стоящи отвън на улицата, не виждайки другаря си, взели да се притесняват – наближавало да съмне. Влезли в килията и като видели приятеля си застинал на прозореца, разкрачен на перваза в нелепа стойка, взели да треперят от страх. Започнали да умоляват о. Арсений да им прости и да освободи другаря им от невидимата примка. А той, без да прекъсва молитвата си, им дал знак да си вървят. Чак след това третият разбойник могъл да се размърда от мястото си и всички бързо избягали. След това разказали на своите събратя турци какво им се случило, като накрая завършили с думите: „Аман, аман, не отивайте да ограбвате Хаджиефендис!“ Тази история разказвали живеещите в Солун хора от Фараса.

Панихидата за странника

Симеон Караусоглу разказвал, че Йоан Караусоглу имал парцел земя зад храма „Св. Георги“. Един ден той, като отишъл на полето видял, че оградата на стобора, заграждащ животните се свлякла на една страна, и открила стар гроб, в който имало неразложено човешко тяло. По дрехите си личало, че човекът бил погребан отдавна. Уплашен, Йоан отишъл при Хаджиефендис и му разказал всичко. Той от своя страна бързо се приготвил и се отправил към мястото заедно с неколцина жители на Фараса. Наредил да подготвят гроба и отслужил панихида. След панихидата погребали тялото и се разотишли. По обратния път о. Арсений казал: „Не се вълнувайте, след три дена тялото ще се разложи“. И действително, след три дена, когато отишли да видят какво е станало, гробът така бил пропаднал, че се образувала яма, защото тялото се било разложило напълно и били останали само едни кости.

Разбойнически чети от турци нападат Фараса

Продромос Езнепидис разказвал за нападенията на турци-разбойници. Веднъж цяла чета въоръжени турци влязла в селото. Самият той в това време лежал болен, страдайки от треска. Оказал се в много тежко положение, защото като селски старейшина носел отговорност за хората. Поръчал да го занесат при Хаджиефендис.

Като го видял в това състояние и узнал, че в селото са влезли разбойници, о. Арсений дори и не отворил молитвеника си. Без да губи време, взел восъчен фитил за кандила, благословил и омотал с него дясната ръка на Продромос, казвайки: „Иди, храбрецо, с Христа и изгони турците, да не смеят повече да нападат селото ни“. Веднага след тези думи болестта напуснала Продромос, той събрал младежите и без каквито и да е загуби изгонил шайката от селото.

Същият той разказвал за друго подобно нападение на чета въоръжени турци. По това време в селото нямало мъже – някои работели по далечните ниви, други просто отсъствали.

Продромос събрал момчетата и ги разставил по краищата на селото в укрепленията, за да помислят турците, че в селото има много хора. Но после се наложило да им каже да се спасяват по домовете си. И неколцината старци, които били там, побягнали и оставили Продромос сам. Той се сражавал безстрашно, решен да умре, но да не допусне разбойниците в селото. Но в един момент свършил патроните и турците го пленили. Вързали го и го повели към собствения му дом, като на балкона вече била приготвена бесилка. Почнали да го изтезават, за да каже къде е скрил парите си. Внезапно на Продромос му хрумнало да каже на турците: „Всичко ценно оставих да ми го пази Хаджиефендис“.

Без да се бавят, турците го повели към о. Арсений. Като видял пред себе си вързания старейшина, той избухнал в гняв, взел да заклеймява мъчителите, като ги нарекъл даже „поганци“ и заповядал веднага да развържат пленника. Главатарят на шайката изпаднал в ярост от думите на светителя и изтеглил кинжала си да го убие. Тогава о. Арсений му казал:

- Свали изсъхналата си ръка.

И о, чудо! Ръката на турчина увиснала безпомощно и кинжалът паднал на земята. Като видели това, останалите бандити замръзнали от страх, а главатарят им със сълзи на очи почнал да моли Хаджиефендис да го изцели. Като прекръстил ръката, той отново я направил здрава.

Развързали старейшината. Отец Арсений сурово изобличил разбойниците и им забранил занапред да се появяват в селото. И наистина, повече нито един човек от тази разбойническа шайка не посмял да се мерне тук.

 

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Преди да се спусне завесата

Февруари 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница


На съвременното човечество изкуствено му се натрапва един ускорен темп на живот и излишно многогрижие. По тази причина по-голямата част от него прекарва живота си в напразни усилия, тотално объркано, като губи способността си да мисли правилно. И в много случаи само мисълта за смъртта може да помогне на човека как да подреди приоритетите си.

В това отношение като особено поучителни могат да се посочат думите на умиращия милиардер Стивън Джобс: „Аз успях да достигна върха на световния бизнес-успех. Мнозина дори смятат, че моят живот може да се определи като олицетворение на успеха.

Но в настоящия момент аз лежа на болничното легло и си припомням целия мой изминал живот. Сега разбирам, че онова богатство и признание, с които толкова се гордеех, вече са изгубили своето предишно значение пред лицето на надвисналата смърт.

Когато гледам в тъмнината зелената светлина на животоспасяващия апарат и чувам механичния звук, чувствам приближаващата смърт и Божието дихание. Сега, когато съвсем не ми липсват пари, е най-подходящото време да помисля за съвършено различните неща от живота, които нямат връзка с богатството…

В живота има къде по-важни неща. Може би, за някои това е просто отношение, а за други – изкуство или детски мечти…

Постоянната гонитба на богатството превръща човека в марионетка. Това се случи и с мен. Бог ни е надарил с чувства, така че да можем да споделим любовта си с ближния ни.

Всичкото богатство, което натрупах през живота си, аз не мога да отнеса със себе си. Мога да взема със себе си само спомените, свързани с любовта. Ето го истинското богатство, което трябва да ме съпътства, да върви с мен навсякъде, да ми дава сили да вървя напред.

Любовта е способна да преодолее огромни разстояния. В живота не съществуват някакви граници. Достигайте висотите, които искате да достигнете. Отивайте там, където ви тегли сърцето. Всичко е във вашите ръце.

Ако разполагате с пари, можете да наемете куп народ, който да ви вози, да върши работата ви вкъщи или на работното ви място. Но никой не може да вземе вашата болка върху себе си.

Материалните вещи, които все още не притежаваме, винаги могат да се открият, заработят, доставят. Но има само едно нещо, което не може да се намери, ако си го загубил. Животът.

Няма значение на колко години сте сега и какво сте придобили. За всички нас ще дойде денят, в който завесата ще се спусне…

Вашето съкровище е любовта ви към семейството, към възлюбения ви, близките, приятелите…

Бъдете внимателни към себе си. Грижете се за другите“.

Може много да се спори върху авторството на тези думи, но усещането на умиращия човек е предадено вярно.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Да простиш пред очите на смъртта

Януари 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история разказаха участници в бойните действия в Афганистан. В тежко сражение група наши разузнавачи водили бой с голям отряд муджахидини. Отблъснали една атака, втора… Боеприпасите им свършвали, силите им отслабвали, врагът ги превъзхождал многократно по численост. И ето бойците, прикрили се в една тясна планинска клисура, вече си мислели, че в случай на още една такава атака никой от тях няма да остане жив. И когато в тия последни минути войниците, притиснати един в друг, заели кръгова отбрана, един от тях внезапно казал: „Слушай, брат! Веднъж взех една твоя вещ, без да те питам, прости ми!“ А другият му отговорил: „И ти ми прости, че веднъж прехвърлих своята вина върху теб, за да се отърва.“ Трети пък казал: „Простете ме и мен. Защото мислех и говорих лошо за вас, а сега виждам, че сте истински другари. Простете за лошото ми мнение за вас.” Така у тези външно невярващи хора се проявило взаимното покаяние и прошка пред лицето на смъртта, която всеки един от тях ясно виждал.

И в този миг, когато те си простили един на друг с чисто сърце, навярно дошло и опрощението им на Небето от Самия Бог. Разузнавачите чували, как идват муджахидините, слушали гласовете им. По думите на очевидец, сякаш невидима сила ги скрила и се случило немислимото – останали незабелязани в иначе откритата планинска местност и муджахидините минали покрай тях. След известно време момчетата успели да се доберат до своята база и останали живи, колкото и невероятно да било това. Така за очистената душа им се явила милостта Божия, обещана за тези, които от все сърце се обърнат към Господа.

А ето и друга, съвсем противоположна история. В патерика на Киево-Печерската лавра се пази една поучителна история за свещеника Тит и дякона Евгарий. Те били свързани в съюз на братски взаимоотношения и любов. Но врагът на човешкия род им внушил един против друг скверни мисли, клеветници налели масло в огъня и двамата братя се скарали. Тит никога не благославял Евгарий, а онзи, щом го срещнел, минавал отстрани.

Взаимните обиди и враждата помежду им се усилвали все повече и повече. Но веднъж отец Тит заболял тежко и на смъртния си одър, като си спомнил заповедта на Христа Спасителя, помолил да извикат Евгарий, за да се помири с него. Братята едва ли не насила го довели до постелята на умиращия и Тит се обърнал към него с „Брате, прости на мене, грешния!“

И изведнъж всички чули в отговор страшните думи – „Няма да ти простя нито в тоя век, нито в бъдещия!“ Но още щом Евгарий произнесъл тези думи, паднал мъртъв пред очите на братята. И о, чудо! Отец Тит станал от смъртния си одър съвсем здрав и казал: „Само докато изрека молбата за прошка, почувствах благодатта Божия в сърцето си подобно на огнен пламък. А когато Евгарий произнесе онези ужасни думи, то Ангел Господен го порази с удар на копие, а мен изцели и ме вдигна от болничния одър.“

Тази история останала в църковната памет на всички времена, за да покаже колко страшен е този грях – на сърце, изпълнено с паметозлобие, в което липсва любов и прощение. Такъв човек може да очаква страшния час, в който Господ ще прекрати живота му – живот без покаяние, без изправление. И колко може да е велика силата на човека, ако той превъзмогне себе си заради Божията правда и да съхрани мира, добротата и благородството в своето сърце.

Светата прошка

Януари 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Свети Дионисий (Сигурос) е роден в 1547 г. на гръцкия остров Закинтос. Още в млада възраст станал монах и приел свещенически сан, а в 1577 г. бил ръкоположен за епископ на Егина. Но твърде скоро, понеже отбягвал каквато и да е слава, светителят се отказал от управление на епархията и се върнал в Закинтос. Там се подвизавал в манастира на Божията Майка Анафонитрия (Възгласяща) до блажената си кончина на 17/30 декември 1622 г. (когато се чества и паметта му). Няколко години по-късно мощите му били открити нетленни и благоуханни, а в 1703 г. Дионисий Егински бил причислен към ликовете на светците. Защо Господ дарувал нетление на честните останки на светителя? И защо в Гърция го наричат „светото прощение”?

Когато св. Дионисий се подвизавал в манастира на Богородица Анафонитрия, веднъж през нощта на вратата му почукал един непознат. Дивият му поглед, измъченият и отчаян вид, приглушеният глас – всичко това показвало, че му се е случило нещо ужасно. Непознатият приличал на подгонен звяр. Светителят го попитал защо е дошъл при него и какво го е развълнувало толкова.

- Отче свети, съгреших – отвърнал той, плачейки – убих човек. В порив на гняв изпаднах в умопомрачение и станах убиец. Преследват ме войници. Окаян съм, знам, но дойдох при твоята святост, за да ме спасиш. Скрий ме, докато си заминат войниците.

След тия думи последвали още по-ужасни такива – престъпникът, стоящ пред св. Дионисий, бил лишил от живот неговия брат! Убитият бил княз Константин Сигурос.

Двамата братя се обичали много. Св. Дионисий оставил на брат си цялото си имущество и княз Константин Сигурос заживял богато и щастливо, превърнал се в човек с голямо влияние в областта.

Но той имал и недоброжелатели – семейство Мондинос, също от Закинтос. Те се дразнели от богатството на Сигурос и от авторитета му и не признавали първенството му. Така в тях се породила дива ненавист, която в крайна сметка приключила с това, че сложили оръжие в ръката на убиеца на Константин Сигурос. И някаква тайнствена сила, която навярно искала да подложи на изпитание християнската душа на подвижника от обителта на Анафонитрия, довела убиеца до брата на убития.

В душата на светеца започнала силна вътрешна борба. Той научил за убийството на своя любим брат от устата на самия престъпник! Но ето, убиецът му го молел да го спаси, да го скрие. Как да постъпи? Да отмъсти, както диктува човешката съвест, като предаде престъпника на войниците, или да заглуши душевната си болка и да го скрие?

Небето му вдъхнало мъжество. Светителят преодолял човешката си нерешимост. Задушил немощта, която го обзела на мига. Добросърдечието и прошката победили в него. Нима и Разпнатият на Кръста наш Господ не помолил Отца Си да прости на ония, които Го разпнали?

Християнинът победил човека в себе си, пустинникът – брата. Светителят виждал пред себе си само един нещастен убиец, който го молел за защита. И подвижникът го защитил с чисто сърце и с тази своя героична постъпка осветил живота си.

Когато скоро по пътечката, водеща нагоре към манастира, се показали войниците, светителят хванал убиеца за ръката, отвел го до мазето и го скрил там. Уморените от дългото преследване войници най-после стигнали до обителта и съобщили на подвижника за трагичното произшествие. Той дал вид, че го чува за пръв път. Поплакал пред войниците и за да спечели време, ги пратил в гората, като им казал, че именно там трябва да търсят убиеца.

Когато се отдалечили, светителят се спуснал в мазето, изкарал оттам убиеца и с пресекнал от болка глас му казал:

- Този, когото си убил, беше моят брат! Бих могъл да ти отмъстя и да те предам на човешкото правосъдие, но няма да направя това. И така, върви си… Наредих да ти приготвят лодка – с нея ще можеш да се добереш до брега на Пелопонес. Върви и се постарай да изкупиш греха си. Христос на Кръста е простил греховете на разбойника, който се покаял в последния си миг. Постарай се и ти да бъдеш достоен за Божието опрощение!

Убиецът паднал на колене и с горчиви сълзи намокрил ръката на светителя.

Нощта вече била простряла своя тъмен покров над пустата местност, в която се намирал манастирът, когато няколко души мълчаливо се спуснали по пътечката от Анафонитрия до брега. По заръка на светителя трима монаси изпроводили убиеца до лодката, която го спасила от преследвачите и извела към спасение.

Източник: http://www.pravoslavie. ru
Из книгата „Харизми и харизмати. Антология на благодатните дарове“

 

Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Божественото смирение

Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница


Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

 

Тихото успение на праведната американка Теоклития

Октомври 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча“ в планината Кисавос (Оса), който се намира до селото Анатоли (близо до Лариса) е една от най-уникалните обители в Гърция.

Основан през 10-ти век, манастирът преживял разцвет при игумена преподобномъченик Дамян Нови (+ 1568). В началото на 21-ви век в запустелия манастир пристигнал светогорският старец Доситей, който започнал изграждането на нови сгради. В доскоро изоставения манастир дошли монахини, наставлявани от стареца и ръководени от дейната и опитна игумения Теодектия. Това, което отличава този манастир от другите е, че монахините в него са не само от Гърция, но и от други страни като Австрия, Австралия, Англия, Армения, Германия, Кипър, Ливан, Русия, САЩ, Естония, Япония, като част от богослужението в обителта се извършва и на родните им езици.

Една от обитателките на тази уникална по себе си обител била и блаженната Теоклития, за която искаме да разкажем сега.

Посетилите монахиня Теоклития чувствали, че беседват с ангел.

Американката Клара Телен (родена в 1984 г.), търсейки корените на християнската вяра се запознала с православието в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в 2008 г. Като преминала катехизация и се подготвила, тя приела кръщение на 19 февруари 2009 г. под името Фотиния. През 2013 г. на Великден тя била подстригана за расофорна монахиня с името Теоклития.

През есента на същата година се появили проблеми със здравето й и след обичайните прегледи било установено, че има рак на гърлото и хранопровода. Започнала химиотерапия. През април 2014 г. на Светли четвъртък тя се чувствала вече много зле и поради това митрополит Игнатий Димитриадски я постригал във велика схима. На следващия ден тя постъпила в Университетската болница на гр. Лариса, където престояла четири месеца. Въпреки тежкото си състояние по всяко време излъчвала мир и оптимизъм. Болничният персонал, както и многобройните посетители на монахиня Теоклития имали чувството, че беседват и общуват с ангел.

Сестрите от манастира, които постоянно били с нея свидетелствали, че тя обладавала голямо търпение и бодрост и винаги се тревожила за другите хора. Нейната чувствителна душа станала още по-отзивчива в страданието си и заради това можела да отгатва незабавно трудностите и тревогите на ближните. Монахиня Теоклития умеела да утешава всички със светлата си усмивка и непрестанна Иисусова молитва, като превръщала тъгата в надежда. Тя обзавела болничната си стая като монашеска килия, в която горели непрекъснато кандило и тамян пред светите образи, а самата тя се молела и се занимавала с ръкоделие според манастирския устав.

В този момент тя се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“.

Неведнъж лекарите и сестрите смятали, че монахинята ще угасне, обаче Теоклития всеки път надвивала болестта със своята несравнима усмивка, която отново и отново се появявала на благодатното й лице. През юли състоянието й се влошило още повече. Лекарите я поставили на кислород и уведомили манастира. Но още щом любимата й игумения – старицата Теодектия се появила в отделението, монахиня Теоклития веднага свалила кислородната маска от лицето си и помолила да се причасти, тъй като светото причастие станало за нея като ежедневна храна и утешение.

След като се причастила, тя се почувствала напълно ободрена и по-късно казала на игуменията си, че в този миг се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“. Душата на монахинята почувствала една необикновена тишина и спокойствие, но помислила и за болката, която неволно ще причини на своите сестри с отхождането си в другия свят. Казала: „Да бъде както Ти искаш, Господи!“ И Господ й подарил още един месец живот, или, по-правилно, подарил го на сестрите от манастира.

Тихо и леко, монахиня Теоклития предала душата си в ръцете на Възлюбления си Христос в ранното утро на 18 август 2014 г. Тялото й съхранило своята мекота и гъвкавост до самия момент, в който го положили в гробището на манастира, там, където тя прослужила време на голяма любов и самоотречение, там, където оставила следи по всичките места на своето послушание.

По свидетелството на много духовни хора, някои от които не я познавали лично, но се молили за нея, монахиня Теоклития постигнала не само упокоение, но и дързновение пред Бога. В манастира често идват хора, които молят да ги пуснат в гробището за да се помолят на гроба на монахиня Теоклития за всички неща, които ги вълнуват.

Удивително е, как една толкова простичка и открита за Бога душа успяла само за четири години да съзрее духовно, да се освети с абсолютна отдаденост на Него, да постигне обожение – цел на всеки вярващ християнин. Била изпълнена с голяма любов и безпрекословно подчинение на своята старица, избягвала да осъжда хората не само с думи, но и с мисли – две добродетели, които подобно но две крила съвсем за кратко време вдигнали душата на монахинята на Небесата. Там тя срещнала душите на светите иноци, подвизавали се векове преди това на планината Кисавос, благоуханието на чиито подвизи и до днес се усеща в обителта.

Сестринството на нашия манастир може да научи много от тихото пребиваване в нашето лоно на такава забележителна душа – новата послушница на Доситей. Всички наши сестри са убедени, че монахиня Теоклития е станала първата устроителка на нашата небесна киновия, където ще ни чака да дойдем – всички ние.

Източник: http: pravoslavie.ru

Защо запалваме кандило пред иконата?

Октомври 10, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

На първо място – защото нашата вяра е светлина. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12). Светлината на кандилото ни напомня за тази светлина, с която Спасителят освещава нашите души.

На второ място – да ни напомня за светлия характер на светеца, пред иконата на когото запалваме това кандило. Та нали светиите са наречени „синове на светлината“ (Йоан 12:36).

На трето място – да ни служи като укор за нашите тъмни дела, зли помисли и желания, и да ни изведе на пътя на евангелската светлина, така че с по-голяма ревност да се грижим за изпълнение на заповедите на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“ (Мат. 5:16).

На четвърто място – това да бъде една наша малка жертва пред Господа, който сам Себе Си принесе в жертва за нас, и това да бъде един малък знак на голяма благодарност за светлата ни любов към Този, към Когото отправяме молитви за живот, здраве и спасение – всичко онова, което може да ни даде само безграничната Божия любов.

На пето място – да уплаши силите на злото, които ни нападат винаги и по всяко време, също и по време на молитва, като ни отклоняват от мисли за Твореца. Защото тези сили обичат тъмнината и се плашат от светлината, особено от тази, която служи на Бога и на неговите угодници.

На шесто място – да ни подбужда към жертвоготовност. Подобно на елея и фитила, които горят в кандилото, покорни на нашата воля, така и нашите души да горят от пламъка на любовта, и във всички страдания да са покорни на Божията воля.

И на седмо място – да ни напомня, че както кандилото не може да се запали без нашата ръка, така и сърцето ни, това наше вътрешно кандилце, не може да загори без светия огън на Божията благодат, дори и да бъде изпълнено с всякаква добродетел. Защото нашите добродетели са горивото, с което Господ запалва Своя огън.

 

 

 

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем

Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

 

Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“