Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата страна селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

При Бога всичко е претеглено и преброено

Декември 5, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Как да се изповядваме правилно? Може ли да даваме на свещеника бележки със списък на греховете, без да ги изповядваме устно? Какво да правим, ако служител на Църквата дава лош пример? Какво да се прави, ако труда на някого бива недооценен? На тези и други въпроси отговаря протойерей Валериан Кречетов, настоятел на храм „Покров Богородичен” в село Акулово, Московска област.

– Въпрос за покаянието: как да се изповядваме правилно?

– Това е много сложен въпрос. Защото да се изповядваш, означава да виждаш греховете си. Но ако според светите отци, да виждаш греховете си е по-горе от това да виждаш ангели, то кой от нас може да види прегрешенията си в цялата им пълнота? Освен това, Господ понякога скрива част от греховете ни, защото не всеки би могъл да понесе пълната картина.

Между другото, положението на духовниците е много сложно. Те трябва да изслушат откровеното признание на човека и да останат с правилна нагласа към него. Т.е. да не гледат на него като на негодник, а като на човек, който е духовно болен.

Затова покаянието е един от най-сложните въпроси в духовния живот. И изповедта – това знаят свещениците – е най-сложното дело. Защото в изповедта често имаш работа не със самия човек, а в значителна степен с духовния свят, който въздейства на всеки от нас. А в тази област да хванеш дявола за опашката, както се казва, не е толкова лесно. Нещо повече, често човек не може да си изясни дори сам за себе си – кое е негово и кое не е.

Казват, че навикът е втора природа. А коя е първата? Първата е тази, която се дава на детето, когато то се ражда на белия свят. По-нататък човек за съжаление попива от окръжаващата го среда лъжи, пушене, пиянство и прочее. Тогава се появява втората му природа. И ако човек сам е направил избор, вината е негова. Но често причината не е в самия човек, а в обкръжението му. Защото, ако той не е видял определени неща, може би и понятие няма да си има за тях. А когато той вижда нещо, започва да му подражава.

Човекът е създаден по Божи образ и подобие. Затова трябва да има пред себе си образа, на който се уподобява. Видимите образи са родителите, околните, а във висш смисъл – Бог. Коренът на думата „образование” е „образ”. Този образ Божий, който човек трябва да пресъздаде в себе си. Затова образованието се състои от три компонента. Първо – възпитание на нравствеността, на чувствата, второ – умение правилно да мислим, да разсъждаваме. И на трето място идват знанията. Без първите две знанието може да навреди на човека – важно е как той ще го употреби.

 

От изповед до изповед човек преминава през някаква школа, през някакъв процес. Това особено подчертавал свещеномъченик Сергий Мечов. Той казвал, че когато се чете разрешителната молитва (т.е. човек вече се е изповядал), изведнъж прозвучават думите: „Дай му начин на покаяние”. И той пита: какво тогава е било на изповедта, ако се казва „дай му начин на покаяние”? Работата е там, че всяка изповед е своеобразно стъпало към следващ етап. След нея Господ ни открива още и още, на части. Отначало главното, забележимото, а после по-малкото, още по-малкото, понякога човек си спомня до най-малките подробности как е грешил. Това именно е покайният труд, който извършва човекът, стараещ се да се избави от греховете. Някои си записват греховете и това е добре, защото постепенно се забравя. Понякога се случва някой да дойде, искал е нещо да каже и го е забравил.

Склонността към забравяне в голяма степен е свързана с духовния свят. Понякога човек говори, говори, и изведнъж внезапно губи мисълта си – изобщо не може да си спомни. Врагът го смущава.

Има един потресаващ пример от серията чудеса на свети Николай: един човек, който бил иконом на богат търговец, пътувал с обоза със стоки на своя господар. И изведнъж се сепнал: а къде са парите? Оказало се, че ги няма. И стока, на стойност десет хиляди, също я няма. В онези времена това било цяло състояние. Той изпаднал в ужас. Загубил е парите! Но кой ще му повярва? Какъв позор. Ще го обявят за крадец. Помислил си: „След малко ще наближим река, ще се хвърля в нея, защото не мога да понеса това.” Появили се мисли за самоубийство. В това време обозът минавал край манастир, носещ името на „Св. Николай”. Изведнъж пред него застанал светецът и му казал: „Какво си намислил? По дяволско въздействие ти забрави, че даде стоката на доверие”. По-рано било така – дадат ти дума, че ще заплатят и това било достатъчно. Тогава човекът си спомнил всичко. Т.е. врагът така помрачил разсъдъка му, че той забравил всичко.

Това се случва често, когато става дума за покаяние – човек забравя. Затова мнозина си записват греховете и свещеникът ги прочита, а това, което не прочита на глас, все едно – Бог го знае, Той знае дори мислите ни. Друг въпрос е, че доколко човек се разкайва също знае само Бог. Но, разбира се, г Read the rest of this entry →

Пътят към щастието

Ноември 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Разсъдителност

Пожелавам ви да имате разсъдителност и мъдрост. Избягвайте крайностите. Строгостта на живота съобразявайте според мярката на вашите добродетели. Този, който веднага иска да се състезава със съвършените и живее така, както са живяли светите подвижници, той най-вероятно ще се възгордее и ще падне. Затова подвизавайте се разумно и не докарвайте тялото си до изтощение от прекомерни трудове. Не забравяйте, че въздържанието на плътта е само средство, което помага на душата да достигне до съвършенство, а най-важното е духовната бран на душата.

 

Не си налагайте, повече отколкото можете да понесете. Помнете, че Бог не налага насила Своите Дарове, а когато Сам поиска това. Всичко, което Той ви дава, го получавате без заслуга, а само по Неговата милост.

 

Не мислете, че ще получите големи дарове и добродетели за своите огромни трудове. Мислейки по този начин, вие рискувате да се възгордеете. Този, който търси божествени дарове и озарения, докато сам е потънал в страсти, той се намира в глупава и горда заблуда. Преди всичко е нужно да се трудим над своето очистване. Благодатта се изпраща като дар над онези, които са се очистили от страстите. И я получават тихо, в часа, в който не са я очаквали.

 

Гордост

Гордостта на ума – това е сатанинска гордост, която отрича Бога и хули Светия Дух, и чрез това прави човека почти неизлечим. Това е дълбок мрак, който не позволява на душевните ни очи да видят светлината, и с тази светлина да тръгнат по пътя, водещ към доброто, към смирението, към Бога.

 

За разлика от това, гордостта на сърцето не се ражда от сатанинската гордост, а от различни външни фактори и обстоятелства, например, от богатство, слава, чест, душевни и телесни дарования като ум, красота, сила, сръчност и т.н. Всичко това прави хората надменни и глупави, но не и атеисти. Такива хора често се поправят по Божия милост, получават от Него вразумление и поучение. Когато техните сърца се окажат разбити, те престават да се възгордяват и да търсят слава, и така се изцеляват.

 

Вашият духовен труд се състои в това да наблюдавате своето сърце. В него се укрива гордостта като отровна змия, тази страст поражда много злини, осквернява всяка добродетел, отравя всичко във вас. И към това дяволско зло трябва да насочите цялото си внимание. Вие трябва да го следите непрестанно ден и нощ.

 

Мисля че, ще бъде правилно да се каже, че всички наши духовни трудове трябва да са насочени към това да открием и да унищожим в себе си гордостта и нейните плодове. Ако можем да се избавим от нея и да се възцари в нашето сърце смирението, тогава ще получим всичко. Защото там, където има смирение, там наистина пребивава Христос и там се събират всички останали добродетели.

 

Мир

Мирът в душата – това е божествен дар, който се дава щедро на тези, които са се примирили с Бога и изпълняват божиите заповеди. Мирът е светлина, и той ни отдалечава от греха, който е тъмнина. Ето защо грешникът никога не се успокоява, не намира покой в душата си.

 

Борете се с греха и потушавайте въстанието на страстите вътре във вас. Ако тази борба е победоносна за вас, тогава тя става причина за придобиване на радост и мир. Ако – да не дава Бог, – вие претърпите поражение в тази борба, тогава от нея ще се родят неприятности и страдания за вас. Но ако след поражението вие отново застанете на борба срещу греха, тогава мирът се връща при вас.

 

„Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа”(Евр. 12:14)

 

Мирът и освещаването са две необходими условия за този, който иска и желае да види лицето Божие. Мирът се явява основа, върху която се извършва нашето освещаване.

 

Освещаването захвърля смутеното и раздразнено сърце, замъглено от вражда към ближния. Затова по-скоро да се помирим с нашите братя, за да не се лишим от Божията благодат, която освещава нашите сърца.

 

Който е в мир със себе си и в мир с ближния си, той е и в мир с Бога. Такъв човек се изпълва със святост, защото Сам Бог пребивава в него.

 

Благодарност

Християнинът е длъжен да слави Бога и с тяло и с душа. Те и двете принадлежат на Бога, затова ние нямаме право да ги употребяваме безчестно, но трябва да ги използваме като освещени и святи, с голяма благодарност.

 

Всеки, който помни, че неговата душа и тяло принадлежат на Бога, има благоговение и мистичен страх към тях, и това му помага да ги съхранява неопетнени и чисти от сквернота, пребивава в непрестанно общение с Този, от Когото се освещаваме.

 

Човекът прославя Бога с тялото и с душата си, първо, когато си спомни, че те са освещени от Бога и са съединени с Него, и второ, когато се обръща към Бога с решимостта на своята воля винаги да извършва Неговата блага и свята воля. Такъв човек живее не за себе си, а за Бога. Той придобива Божието Царство тук на земята. Той прославя Бога със своите думи и дела, защото всичко, което е направено от християнина заради доброто на другите, прославя името Божие. Животът на такъв човек е просветен от божествената светлина и свети по-ярко, така че дори се превръща в пътеводител към Бога за онези, които все още не са се срещнали с Него.

 

източник: https://azbyka.ru/

 

„Никога няма да простя“

Ноември 26, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Да не простиш на някого, дори това да е само на един единствен човек, жив или починал вече, означава че няма да получиш опрощение и за себе си. Дори, както изглежда, и при най-подробната и искрена изповед. Такъв е неизменният закон. Всички християни го знаят. Винаги го споменават, когато четат „Отче наш“. И въпреки това, има случаи, когато, както изглежда, някой не може да бъде опростен. И тогава се случва това, за което ни е разказвал веднъж владика Антоний Сурожки.

„Спомням си за една жена, която наставлявах преди 40 години. Тя умираше и молеше да я причастя. Казах й, че трябва да се изповяда. Изповяда се, и накрая я попитах:


- Кажете ми няма ли у вас все още някой скрит гняв към някого? Има ли някой, на когото не можете да простите? Тя отговори:


- Да, прощавам на всички, обичам всички, но на зет си няма да простя нито в този свят, нито в бъдещия! 

Тогава й казах:


- В такъв случай аз няма да ви прочета нито разрешителна молитва, нито причастие ще ви дам.


- Ама как ще умра без да се причастя? Ще погина! Аз й отвърнах:


- Да! Ами вие вече сте погинала – заради вашите думи…


- Аз не мога така изведнъж да простя.


- Е, тогава останете в този живот непростена. Аз сега си отивам, ще се върна след два часа. Пред вас има два часа, през които трябва да се помирите – или да не се помирите. И молете Бог, да не умрете през тези два часа.


Върнах се след два часа, и тя ми каза:


- Знаете ли, когато вие си отидохте, аз разбрах какво се случва с мен. Повиках зет си, той дойде и се помирихме.“ Прочетох й разрешителна молитва и взе причастие“.



източник: https://vk.com/itreba

“Има Бог”

Ноември 25, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Александър Йоилевич Огородников (роден на 27 март 1950 г., в гр. Чистопол) – съветски дисидент, руски политик, християнин – демократ. В 1974 г. организирал християнски семинар, в който изучавали богословие и християнска философия. Участниците в семинара били около 30 човека, по-късно четирима от тях станали свещеници, а двама дякони. През 1976 г. с група съмишленици започнали да издават списание тип самиздат „Община”.

- В предишната ни беседа стигнахме до това, как са Ви арестували и осъдили…

- Осъдиха ме по член „тунеядство“. Или само на година затвор. Но всичко беше планирано – бяха сигурни, че ще ме пречупят за тази година. И ме поставиха в много сериозен затвор – в един лагер на Комсомолск на Амур (Далечния Изток), представяте ли си? Въпреки, че по закон трябваше да лежа в Московска област – в лагер ли, в затвор ли, но – в Московска област! По закон! Но ме прекараха през цялата страна в Комсомолск на Амур, в много строг лагер, бяха сигурни, че там просто ще ме пречупят. За едно интелигентно момче, сред тия вълци, просто никакъв шанс… Но сбъркаха, всичко се получи съвсем иначе, приеха ме по различен начин…

Именно тук, в лагера, станаха истински чудеса, но това са дълги истории…

- Моля Ви, разкажете! Това е и интересно, и важно.

- Е, значи, арестуваха ме. Съд и всичко останало… Лепнаха ми една година, после – дълъг преход до затвора. Съдиха ме в Калининград. Всичко беше особено, специално, на процеса не биваше да присъстват чуждестранни журналисти (Калинин тогава беше затворен град). И ето че тръгвам аз на това дълго пътуване до Комсомолск на Амур. В цивилни дрехи (не ме бяха преоблекли). И накрая стигаме до Хабаровския затвор…

Преди дори и не бях предполагал, че в затвора всичко си има много важен знаков смисъл, особено важен! Например, когато затворническият вагон пристигне на гарата, го отделят от композицията и изкарват всички затворници навън. След това, преди да ги разпределят в затвора, ги струпват в кръг. Около тях стоят охранители с автомати и кучета на ремък, а всички осъдени са длъжни да стоят клекнали със сключени над главите ръце. И без значение какви са затворниците – може да са рецидивисти, главатари, разни авторитети и т.н. Но аз никога не стоях клекнал, стоях си прав. И даже не съм предполагал, че после затворниците ще напишат стихове и по това ще разбера значението на своето държание („всички клечаха, а той стоя“).

Или, може да се каже, че в затвора аз се държах абсолютно по същия начин, както и на свобода. Никога не се присламчвах към затворниците, никога не им правих „комплименти“, за да си извоювам някаква евтина „популярност“ и пр. Държах се така, както и в нормалния живот. С всички бях абсолютно искрен, спокоен, и както се оказа после, това бе единствено правилната тактика.

- Но нали все пак затворниците са различни? И успявахте да се отнасяте еднакво с всички?

- Да. Значи, аз бях единственият, който можеше да общува и с ония, които са в немилост, защото обикновено се смята, че те трябва да бъдат само „използвани“. А според затворническите закони, ако общуваш с такива, значи и ти си от тях. И веднага започват да издевателстват над теб – дават ти канче с пробито дъно, лъжица с дупка и т.н. Помня, че затворниците скърцаха със зъби, но ми даваха това право: „Е, за Александър може. Той е с особени привилегии!“

- А как беше това на практика, можете ли да си спомните?

- Представете си, слизаме от вагона… Нареждат ни, командва се: „Клекни! Клекни! Клекни!“ И стрелят над главите с автоматни откоси… Аз обаче си оставам прав. И по-нататък: вкарват ни в автобус, водят ни в Хабаровския затвор. Това бяха, така да се каже, първите ми крачки в затворническия живот. След това дълго ме държат в „разпределителя“, дълго ме разкарват по разни коридори, най-накрая отварят вратата на някаква килия и ме бутват вътре. Заключват вратата зад мен…

Влизам и гледам: намирам се в килия, където са натъпкани близо 40 затворници. Всички полуоблечени, в килията горещо, много народ, тясно… Вижда се, че повечето от затворниците са изпечени „пандизчии“.

Влизам и казвам: „Мир вам!“. Това приветствие веднага ги впечатли, явно не бяха го чували преди. Освен това, както ви казах, бях още в цивилни дрехи.

На най-видното място в килията седеше така наричания „тартор“ (както по-късно разбрах). И той ми вика нещо на затворнически жаргон, което на нормален език означава „Я си покажи сакото!“ И ми говори: „Знаеш ли, тука скоро ще освобождават едни момчета, няма какво да облекат, тъй че, сваляй дрехите и се преобличай!“ И ми хвърля някакви дрипи, като си плямпа на затворническия си език, както вече ви казах.

Хвърля ми тия парцали, а аз му казвам: „Аз мога да разделя дрехите си с някой, който действително има нужда, ако наистина е така, но ще го направя самичък!“

- И имахте смелостта да отговорите така?

- Разбира се, по този начин отправих предизвикателство към всички в килията. А такова нещо не се прощава.

И тогава ми казват: „Край, ще спиш около кофата за нужник“ (където спят отхвърлените и унижаваните). И виждам, че всички затворници се обединяват да ми се нахвърлят.

Бързо си мисля – зад мене е вратата, отпред другите, колко ще мога да издържа? От друга страна си казвам: е, мога ли изобщо да се бия с тях? Нали съм християнин? И за първи път, откак съм в килията си спомням за Бог. И от дълбочината на душата си питам мислено: „Господи, какво да направя?“

И само докато си помисля това, вторият по старшинство „тартор“ в килията ми казва: „Слушай, земляк! Ти сега, като влезе, каза: „Мир вам!“ – „Да, така и казах, но ако вие не приемете този мир, той ще се върне при мене!“ – „Абе ти какво, да не си вярващ?“ – „Да, аз изповядвам вярата в нашия Господ Иисус Христос!“

А той ми вика: „Виждаш ли го това място? Тука сме все „баш престъпници“. Лишили са ни от всичко: няма ни „трева“, ни тютюнец, ни нищо. Ето, вече две седмици не сме пушили, чак ушите ни клепнаха без тютюнец! Натикаха ни тук в пълна изолация. Но ти, ако си истински вярващ, в затвора трябва да държиш на думата си (и то в действителност е така – щом един път кажеш нещо, длъжен си да стоиш зад думите си). И значи, ако си наистина вярващ, помоли своя Бог да ни даде да попушим!“

И сега, представете си какво е в килията – едва мъждукаща светлина, въздух, пълен с пот, изпражнения и прочие. Тежка атмосфера с воня на урина, всякакви телесни течности и т.н. И аз сега си помислих – как бих дръзнал да призова Господ Бог на своя глава, да посети тоя ад? Не съм достоен за това!

Но все пак се обръщам към Него с някакъв вид молба: „Ето на, събрали са ви тук всякакви… Вас, „баш престъпниците“, от които се е отрекло обществото, от много от вас са се отрекли и близките ви, не сте нужни вече на никого! Обречени сте да стоите тук завинаги, зле хранени и така зле да умрете… И в тази атмосфера, в която живеете, пълна с цинизъм, ненавист, зло, отвращение, трябва да прозвучи молитва към Бога? Как просто си го представяте, когато от вас излиза само насилие и ненавист? Но Господ наш – Той обича човека! Той е създал човека именно като свой съработник. Ако има Някой, Който никога няма да се отвърне от теб – това е само Господ Бог! Всички са се отвърнали от вас, но Господ никога няма да се отвърне!“ И тогава аз, дори някак самоуверено, им казвам: „Сега Господ Бог ще ви яви това чудо! Той ще го извърши заради вас, за да разберете, че не сте изоставени, че не сте сами, че не сте отритнати! Даже и в това ваше ужасно, адско състояние не сте изоставени и сте близо до Господа, вие сте Му нужни! Той милее за вас!“…

- И каква беше реакцията?

- Всички бяха притихнали, слушаха ме – за пръв път чуват нещо подобно! А пък аз си мисля – как да им докажа думите си? Но без да се страхувам, заставам в центъра на килията и започвам да изваждам иконата си. Трябва да ви кажа, че у мен имаше останала една икона, напечатана на особена хартия. И тя премина през всички затворнически „тарашения“, защото не можеше да бъде напипана. Това бе една репродукция, направена в Шеветонския католически манастир, но иконата бе православна.

И ето, измъкнах я навън. Един от затворниците започна да пали пред нея кибритени клечки, все едно свещ, а аз, гледайки иконата, казвам: „Слушайте молитвата ми! Които могат, да повтарят след мен, които не могат – просто да слушат!“ Казах още: „Между другото, към Господ се обръщаме прави. Затова станете, братя!“

Един от затворниците взе да възразява, но аз се обърнах към „тартора“: „Ако наистина искаме Господ да ни чуе, трябва да покажем уважение към Него“. И той даде знак всички да станат…

Разбира се, всички бяха сигурни, че аз ще се проваля, и тогава ще могат да издевателстват на воля над мене. Жестоко е, но такъв е законът на престъпниците.

И ето, затворниците стават, някои се хилят (все пак, забавно е, ще има да ми се подиграват). И аз започнах да се моля. И изведнъж, на някакъв етап от молитвата ми (първо обща молитва, после почнах да импровизирам), усещам, че гласът ми ехти някъде изотгоре. Отначало си помислих, че в килията има резонанс на звука. Но, знаете ли, с кожата си усещам, как се променя атмосферата в килията! Променя се! И когато завърших молитвата и се обърнах към съкилийниците си, внезапно те станаха едни такива, по-различни, не както преди. Имах чувството, че нещо докосна сърцата им, разбирате ли? Стояха в пълна тишина, и то не просто тихо, а в благоговейна тишина!

И след като не исках да наруша тази тишина, им давам знак: „Сядайте!“ В същия момент, в който сядат, се отвори едно прозорче във вратата, и в килията влетяха два картона „Беломорканал“! Най-уважаваната от затворниците марка цигари.

И тогава цялата килия, като един, извиква: „Има Бог!“ Цялата килия, като един човек…

Така започна престоя ми в затвора, така и протече…

- И дълго ли стояхте?

- Прехвърляха ме от един затвор на друг. Администрацията се опитваше по всякакъв начин да се отърве от мен, защото бях неудобен затворник (търсех си правата и пр.). И ето че един път се намерих в един затворнически автобус с един стар затворник. Почнах да се моля, а той ми вика: „Ти, какво, вярващ ли си?“ – „Ами да, вярващ съм“. – „А ти знаеш ли, какво значи да си вярващ?“ – „Какво?“ – И той започва да ми разказва онази по-горе спомената история, като завърши: „Разбра ли? Вярващият се помолил и Господ дал на братоците да пушат!“

- Тоест Вие сте се превърнали в знаменитост…

- Между впрочем тогава, в килията, аз казах такива думи след молитвата си: „И макар че пушенето е грях в Божиите очи, но от любов към вас, Господ да ви яви чудо!“ И казвах всичко това съвършено уверено, макар че, откъде се взе тази увереност, просто не знам. Между другото, и впоследствие, като правех същото, получавах винаги онова, за което се молех…

- И това беше през първата година затворничество?

- Това беше през първите ми дни в затвора!

- И после Ви освободиха?

- Освободиха ме след 9 години!

„Една година“ продължи цели девет години?

- Разбирате ли какво стана? Тогава онези ми казаха: „Можем да Ви поставим на колене във физическия смисъл, но не това целим. Искаме да Ви поставим на колене в морален смисъл, за да се „разоръжите“ и да приемете нашата идеология“. И още ми казаха: „Разберете, че давате лош пример! Ще Ви мачкаме и накрая ще Ви пречупим. Зад нас стои цялата държавна машина…“

- Но все пак разкажете как излязохте на свобода?

- Мога да кажа много неща, но искам преди всичко да спомена за един техен метод. Представете си, че са ви арестували (да не дава Господ, разбира се) и са ви осъдили на някакъв срок. И вие, като всеки нормален човек, искате да издържите, да го преживеете. Подобно на бегач на дълго разстояние, мобилизирате всичките си сили, душевни и телесни, за да издържите този срок. И знаете кога той ще свърши, и след това ще сте свободни. Мислено си представяте този ден – как ще го прекарате на свобода, как ще видите слънцето над главата си, как за пръв път ще ядете до насита хляб! И си мислите: как може да се сравни той с пирожките! Не може да се сравни, та той е по-вкусен от всичко останало!

Вие сте си го представили всичко това, и ето че, срокът на присъдата ви изтича… Извикват името ви, казват да си събирате нещата. Вие си събирате багажа, сбогувате се със съкилийниците си, оставяте им някакви книги, вещи и т.н.

После вратите се отварят със скърцане: една, втора, трета, четвърта, пета и т.н. И най-после и последната – съвсем скоро сте на свобода!

И внезапно се обръщат към към вас: „За една обикновена формалност, моля, само минутка!“ Отваря се друга врата, учтиво ви канят и ви казват: „Заповядайте, моля!“ Влизате, а там няколко човека, с прокурор и прочие, четат ви – заповед за нов арест! Мнозина не издържат, побъркват се! Тази процедура съм я изкарал три пъти…

Наистина, много тежко е – да си седиш затворен и да си мечтаеш: „Е, скоро, скоро, скоро…“ И като бегач, внезапно спираш, и после нямаш сили да продължиш да бягаш по-нататък!

- И те постъпват така преднамерено?

- Ама разбира се. Разбира се! Та нали това им е целта – да те пречупят, те ти го казват в прав текст. На тях не им е нужно да си нормален, мислещ човек, ти трябва да станеш изрод…

- И как станахте свободен?

- Не съм ви казал най-важното – работата е там, че в затвора аз имах от всичко по много, толкова много… Навсякъде около мен бяха знаците на Божията любов. Съвсем конкретни знаци! И само си мислех: как така на мен, едно смрадливо куче, Господ да ми дава всичко това! Просто не го заслужавам!

 

 

 

 

За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение

Ноември 20, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

…“Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка…
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини“…

 

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.

 

Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му. Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: „Така или иначе не мога нищо на направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.“

 

В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна „хипноза от великите дела“ – „ще направя или нещо велико или нищо“. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.

 

„Да се приближи“ – ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, към нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека.

 

Малките добрини – те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки.

 

Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си“ (Мат. 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода – това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде „в име на ученик“. Това е важна подробност и трябва да й се обърне специално внимание.

 

Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. „Благословен Идещият – във всякакъв смисъл – в име Господне“ (Мат. 23:37-39). Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. „В име на ученик“ – това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот…

 

Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение – това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.

 

Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрият Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на „ученичество“, за която говори Господ. „В име на ученик“ – това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос…

Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за „подаване на чаша вода“ само в името на ученика. Можем да кажем – всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както „нито едно врабче не е забравено от Бога“ (Лука 12:6).

 

Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка.

 

Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: „не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая“.

 

Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото – окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!

Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.

 

И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето „малко“ Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина, и най-нищожната, е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: „Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро.“

 

Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата – да не лети.

 

Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои; то е естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: „Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си“. Не, това е единствената неегоистична радост – радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.

 

За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение…

 

Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие…

 

Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея… Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. „Верният в малкото“ се оказва верен и в голямото.

 

Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата „малкост“. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете „на брата си без причина“ (Мат. 5:22).

 

Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи (виж също „Не лъжесвидетелствувай“, Pravoslavieto.com), но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи.

 

Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора – жени, деца, старци; опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест.

 

Да се въздържиш от зло, също е добро… И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.

 

Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете в къщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум „Отче наш„, и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец… Това е съвсем лесно…

 

И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея.

 

Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.

 

Превод Александра Карамихалева

 

Източник: http://pravoslavieto.com/

 

Монахът, който се пребори с амбицията си

Ноември 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Монах Лазар от манастира Дионисиат в Света гора разказва следната история, случила се с един брат – монах Хрисант, през 1937 година:

„Може да сте забелязали, отче Лазаре“, каза ми веднъж той (монах Хрисант), „че от много години насам аз правих опити да бъда избран в Съвета на Старците на манастира. Тази моя амбиция все ме караше да спечеля благоволението на отделните старци и на самия игумен, но без успех. Чувствах се разстроен и подтиснат. Бях се поддал на дяволското влияние, умът ми бе помрачен до такава степен, че исках да свърша със себе си. Не е за вярване, казвах си аз, ето, че отново предпочетоха един толкова по-млад от мен монах за този пост! Никой не ме оценява, а аз остарях в изпълнението на толкова различни послушания! Няма да търпя повече това! Ще отида до морския бряг и ще се хвърля от някоя скала, пък нека после това да тежи на съвестта им.

Няколко дена се терзах от тези мисли и бях решил твърдо да сторя точно това. Но милостивият ни Господ с посредничеството на нашия свят манастирски покровител – св. Йоан Предтеча, ми внуши да прекарам в пост три дена, преди да осъществя плана си.

Заключих се в килията си за три дена. Затворих вратата и прозорците и в пълен мрак се молих два дена и две нощи, без да ям и пия нищо, дори без да лягам в леглото си. Молех се прав, после седнал, а когато чувствах, че заспивам, отново се изправях и продължавах да се моля.

На третия ден, около десет часа вечерта, неочаквано се появи сияйна светлина и килията ми грейна. Едновременно с това чух глас, който ми каза: „Защо изгуби мирния си дух? Защо си разстроен и искаш да отидеш да се хвърлиш в морето?“ Още щом видях светлината и чух този глас, тъгата и безпокойствието ме напуснаха, аз започнах да плача, да хълцам и да проливам сълзи, искайки прошка, изповядвайки греховността си и това, че допуснах да бъда измамен от злото: „ Прости ми, свети Йоане“…

А той в отговор ми каза: „Защо престана да пееш? През изминалата седмица не се и доближи до клироса, а искаш да ставаш член на Съвета? Ако аз не искам ти да бъдеш член, как си мислиш, че ще станеш? Нима не съм разбрал досега за това ти желание? Нима не знам кой е достоен да бъде член на Съвета?“

Докато говореше, аз се бях свлякъл на пода и плачех непрестанно, молейки за прошка и обещавах отсега нататък да се смиря, да се върна на мястото си на клироса и никога повече да не дръзвам да желая да бъда член на Съвета.

След като изговорих всичко това, сияйната светлина изгасна. Престанах да се безпокоя, смирих се, и когато камбаната удари за служба, влязох в храма и встъпих в задълженията си“.

И така, монах Хрисант продължи с голяма ревност и старание да пее на десния клирос, в продължение на цели двадесет и две години.

Това стана по Божията благодат и по застъпничеството на нашия закрилник св. Йоан Кръстител.

из книгата „Разкази от манастира Дионисиат“

 

Източник: Agapi en Xristo

Младите и църквата

Ноември 15, 2019 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница



„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Еволюция или Сътворение

Ноември 8, 2019 in В търсене на вярата, Видео, Начална страница



Златната кутийка

Ноември 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Малкият Ангел живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сирак, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.


Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангел ставаше по-късно, обличаше се, закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.


Веднъж след училище, той се върна в къщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга – малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангел – един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.


Щом влезе в бедната стаичка, Ангел, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!


Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници – увлече се. Чете дълго.


По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.


- Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!


- Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.


- Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.


Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангел, който не сваляше поглед от госта.


С всеки погълнат от стареца залък, Ангел, който пропусна сам да се нахрани, сякаш чувстваше, че и сам той се насища.


Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.


- Благодаря, дядо, че дойде!


Очите на стареца светнаха от учудване.


- Ти ми благодариш? Виж, какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце…


Присегна старецът към торбата си, взе я.


- Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това…


И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка – златна.


- Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им, ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е твоето щастие.


Винаги, когато нещо те измъчва, когато се почувстваш нещастен – отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я! И подаде кутийката.


Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:


- Благодаря!


Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага – отиваше си…


Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.


- Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?


Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То – сънено още – не ги разбра.


- Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.


- Какъв старец? Не съм срещала никого… Сигурно си болен детето ми! Бълнуваш!


Ангелчо се изправи. Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.


- Не, мамо, не е идвал никой… Сънувал съм.


Майката пак погледна непокътнатото ядене.


- Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!…


Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:


- „Г… Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте…“


- Защо не ми отговаряш? – и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. – Кажи, болен ли си?


- Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета от тук – да видиш колко хубаво пише!


И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.


Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва – понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като старецът от съня:


- Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувстваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние – че е златна.


из книгата: „Живата вяра“

 

Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Не забравяй, че си образ Божий

Октомври 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Има една детска приказка Самовлюбеният великан. Определени пъти си мислим, че приказките развиват въображението на детето. Но те не само повлияват децата, а ни дават по един много прост начин велики истини. И най-вече хората, които много ни обикнаха в нашите детски години, разказваха приказките – за да могат да ни поучат не на география, философия или социология, а на живот и това е най-важното.

Самовлюбеният великан. Чувайки заглавието на приказката, казваме каква връзка има това, какво ни засяга един великан? Виждали ли сме някога великан? Така дори заглавието те препраща към едно въображаемо лице. Но ще ми позволите да ви кажа, че великанът не е едно въображаемо състояние и лице, което срещаме в приказките. Защото великанът не е някой друг, а самият човек. Сега ще ми кажете – ама човекът е великан? Ако знаем и осъзнаем как го е създала Божията любов, ако докоснем творческите предначертания на човека, ще осъзнаем, че наистина е великан. Как се вижда това? Човекът е единственото създание, което може да стъпва върху земята и да бъде на небето. И свидетели са светците. Човекът е единственото творение, което може да се намира във времето и да завоюва вечността. Кажете ми, моля ви, всеки човек, който е образ Божии, не е ли великан? Когато стъпва на земята и може да е на небето, когато се намира във времето и става завоевател на вечността? Дори само от това се вижда великанството на човека. Божията любов не е могла да създаде червей, а само един великан, един реален великан. Знаете ли великият философ Диоген някога какво направил? На всички е известен случаят, където посред бял ден взел един фенер, излязъл на пътя и когато му казали: какво търсиш? Той казал – „Търся човека!”. Това означава, че загубихме човека, който Бог създаде. Загубихме го, разбихме го, умъртвихме го, погребахме го, заличихме го. Сигурното е, че загубихме човека. И този велик философ по този прост начин ни дава тази велика истина. Загубихме човека. Църквата идва и ни поучава как постоянно с нашия помисъл, душа и живот да се намираме близо до Христос. Това е молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Христос е нашата родина. Църквата ни научава да казваме Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е превъзходно напомняне, което ни показва нашия мрак и грях, от една страна, но и любовта и милостта на Христос, от друга. Това е непрестанно напомняне, да помним Христос, Неговата милост, да не се разочаровам, и да хвърлям в тази милост греха ми, в тази светлина – тъмнината ми. Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Хубаво напомняне.

Филип II, този велик цар не познавал Христос, нито бил ученик на отците, но постоянно напомнял нещо и казвал: „Помни, че си човек!” Както ние казваме постоянно Иисусовата молитва, Филип в неговата мъдрост и опит изричал това. Тоест не забравяй, че си човек. Когато забравя, че съм човек, че съм Божи образ, тогава реално ще повярвам, че съм червей, а не великан. Затова този великан не е непознат за нас, не е митична личност, не е едно „приказно” състояние. Великанът е човекът, за съжаление той забравя своето величие, уникалност, вечност и много пъти неговият крах и грях се намира в това, че става червей. Великанът, това Божие творение, което докосва небето и вечността, със своя начин на живот става червей. Забравя напълно това, което е реално . Разбира се, великият философ Диоген търсил да намери човека, а Филип постоянно казва: не забравяй, че си човек! Аз обаче толкова години и векове далеч от Бога загубих това и сега много пъти търся да намеря един образец. Ама кой може да ми даде образеца, личността, която загубих? Кой? През Страстната Седмица ще чуем един глас, който идва да ни каже много. Гласовете в Евангелието не са случайни. Ще чуем Господ да бъде бичуван, изтерзан, осмиван, да влиза в Преторията и да идва Пилат и – кой е очаквал, че неговият глас ще е толкова поучителен, толкова пророчески. Пилат идва и посочва този осмян, изтерзан, онеправдан, предаден Христос и казва: „Ето Го Човекът!”

Аз съм загубил моето величие, погребал съм моята личност, забравил съм кой реално съм, загубих всичко в момента, в който загубих Бога. Загубих човека, загубих моята ориентация, и идва Пилат и ми посочва отново образеца на човека. Кой е той? Христос. Пилат казва много ценно нещо – Ето Човекът! Търсиш образец? Търсиш да сглобиш лицето, което ти си загубил, което си погребал? Търсиш да намериш чертите на човека? Виж Христос – Той е идеалният образец, в който се побира величието, необятността и висотата на човека. Уникалният образец е Христос. Затова св. Йоан Лествичник казва- Какъв е християнинът? Подражател на Христос, който гледа лицето на Христос, живота на Христос, и подражава на Христос в слово, помисъл и дело, а не повърхностно и външно. С други думи, показва ни как реално можеш да подражаваш на Христос. Когато Му подражаваш, намираш човека, който си загубил, връщаш се отново там, където си бил преди, към твоето първоначално място и висота, ставаш отново великан, защото Бог така те е създал. Искате ли да видите една друга черта на величието в човека?

Това е неговата свобода. Кое друго същество е свободно? Никое същество не е свободно, но виждаш, човекът е истински свободен и това показва, че е великан. Животинчетата имат инстинкти, човекът е свободен. Какво го е освободило, какво му е дало тази неограничена свобода? Божията любов. Така се изразява Божията любов. Стихът на една хубава песен гласи- докато те обичам, те освобождавам. И виждаме един свободен човек. По тази свобода, която човек има, констатираме Божията любов. Където и да докоснем човека, този великан, навсякъде констатираме и усещаме Божия дъх, Божията любов. Човекът е великан, наистина свободен, във времето завоюва небето, стъпва на земята и стига до небето. Тази свобода на човека обаче се ограничава, затова и грехът е ограничение, страстта е затваряне, там се ограничава неограничената свобода на човека. Там се затваря необятният човек, великанът. И внезапно великанът идва и се затваря в една страст и от великан става джудже, за да използваме отново детските приказки. Това е моят крах и това е моят грях. Виждате как се губи свободата ми, това, което показва неограничените измерения, които имам. Висотата, която имам, дълбочината, ширината, която имам. Припомнете си Божието слово, където Бог казва на първосъздадените хора-плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я. Това какво показва? Нима Бог ще ти даде нещо, което не можеш да направляваш? Какво казва? Не само създавайте деца, няма предвид това, а нараствайте в дълбочина, умножете вашата духовност, и с вашата духовна дълбочина, висота и величие завладейте земята. Опитайте се да стигнете навсякъде. Там се вижда Бог какво създал и докъде паднал човекът. Вече не мога да стигна до моя ближен. Стигнал съм дотам да не мога да докосна човека, с който години наред ядем на същата меса, спим в същото легло, живеем в същия дом. И имаме възможността и духовните измерения чрез Божията любов да стигнем и да завладеем всичко. Да завоювам небето и земята. Аз обаче съм затворен и ограничен, грехът ми е загубата на свободата ми, загубих я и когато я губя, се разпада моят мир и радост. Кой човек е изпитал радост сред страстта си? Задоволявам страстта, и каква е тази радост? Както казва народът, неделната радост и понеделнишката тъга, и пак в същите неща и пак се терзая. Защото съм затворен. Какво е духовният живот? Той е единствената революция и обявяване на моята независимост от греха, от страстта. Излизам от тесните граници и ставам великан. Мнозина казват – ама има ли великани? Е, обърни се и хвърли поглед към светците, великаните на вярата, на любовта, на смирението, на мира, на търпението, на молитвата. Великани били светците.


Така констатирам, че духовният живот е обявяване на въстание да разбия това, което ме ограничава, и да се простра и възходя в това, което реално съм, в това, което реално Бог е определил.

Падението означава от великан да станеш джудже. Това е. Падението ще рече от вечен да станеш краткотраен, отричане на твоето величие, висота, вечност, свобода, на самия ти живот, на любовта, която не е нищо друго, осен същността на живота ти. Това е падението. Един писател ни показва какво реално е човекът. „Е, злочестиви човече, можеш да преместиш планини, да правиш чудеса, и ти потъваш в нечистотата, леността и неверието? Бога имаш в теб. Бог носиш, и не го знаеш, научаваш го единствено в часа, в който умираш, но е много късно.”

Носиш Бога в теб, имаш Бога, можеш да преместиш планини, да докоснеш небето, да носиш Бога във всеки твой момент и да го направиш вечност. И ти живееш сред нечистота и с твоето неверие, леност потъваш всекидневно. Същият автор ни показва и нещо друго: дяволът може да влиза само в ада. Не е ли така? Дяволът може да влиза само в ада. Ангелът влиза само в Рая. Човекът влиза където иска. Я помисли какво е човекът?- можеш да влезеш в ада, да направиш всичко ад, можеш и да влезеш в Рая. Има един велик писател, заслужава да го прочетем. Сега гледам лица на млади хора – четете, деца! Едно нещо да знаете – ако сърцето е отворено, литература четеш? История четеш? Поезия четеш? – при Бога ще те отведе. Този автор е дълбоко истинен. Менелаос Лудемис. Чуйте какво казва за човека: „първият вик на човека е ревът, – когато човек се ражда, плаче – оттам нататък човеците или остават човеци и плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат.” Това е определението за човека от този велик писател: или си човек и плачеш, плачеш пред Христос за греха си, плачеш пред другия човек, защото си го огорчил, наранил и оставаш човек, на твоята височина и не губиш височината си, или ставаш чудовище, скот, всичко в теб се вкаменява и некрозира и караш другите да плачат.

Днес станахме толкова хладни, че не можем да заплачем. Затвориха се порите на душата и човек не може да заплаче. Седим безчувствени пред телевизора и в онзи час виж гледаш някой да изпитва болка, друг да погребва детето си, трети да плаче, гледаш един град в руини, да вадят малки деца от руините и ти ядеш! Как закоравяхме, как се вкаменихме толкова много? Не можем ли да заплачем? Да състрадаваме другия? И това е болезнено състояние, защото показва една душа, която не може да се изрази, да се задвижи, която не може да възходи, една болна, парализирана душа. Никифор Бретакос, нашият велик поет казва нещо, за да ни покаже какво е човекът, защото го забравихме – цялата вселена е една черупка, откъдето се излюпи скъпият бисер – човекът”. Този бисер, който има една вечна ценност, ако осъзная как го изхвърлям, как го принизявам, как го погребвам всекидневно, тогава ще констатирам и ще почувствам краха ми, неуспеха ми, греха ми.


Да се насочим малко към приказката.

Мисля, че разбрахме, че този великан от приказката сме ние самите. Всичко ни известява, че Бог е създал великан. Нека да видим великана от приказката. Той напуснал своя палат. Ах, това е проблемът – ако оставиш Бога, си оставил твоя палат, твоята родина, и си бежанец. Чужд си навсякъде. Каквото и да срещнем и да правим, нищо няма да ни удовлетвори, защото единственото, което е наше, което може да ни изпълни, е нашият палат – Бог. И този великан става, напуска палата и стои седем години далеч от него. И кого отишъл да намери? Отишъл и срещнал един негов приятел – Корнуолския змей. И казваш: хайде сега приказки! Ама какво ни говориш сега? Какви са тези приказки? Но знаете ли, че познаваме много добре този змей? И се учим при него и каквото ни каже, го правим, защото този змей не е Корнуолският змей, а змеят на живота ни. И ако искате да видим неговата идентичност, която крие, той се нарича егоизъм. И когато отиваш при него, тогава започваш не да плачеш, а да караш другите да плачат. И когато отидеш, живееш и се учиш от него, закоравяваш. И когато отиваш там, се ослепяваш, нито гледаш, нито чуваш. Виждаш определени пъти с твоя егоизъм – другият ти говори, но не го слушаш, умолява те, не го чуваш. Не му отдаваш значение. Другият е пред теб, и казваш – бре детето ми, бедният Лазар лежал до вратата на богаташа от притчата – и да не го погледне? Е, не го погледнал. Защо? Защото егоизмът, който искал задоволяване и покрай разкоша, трапезите, насладите, го накарал да не вижда другия човек. Ама ако виждаш само себе си, как да видиш другия? И виждаш един егоизъм, един змей, който те ослепява, оглушава, вкаменява, разболява, закоравява, изкарва те от това, което Бог реално те е направил. И това в крайна сметка е едно смаляване: човекът-великан, творението -Божи образ, става джудже. Този, който може да завладее всичко, става едно нищо. Ето нашият крах и грях.

Великанът живее седем години далеч от палата си. Това са години извън душата. Кой се отбива днес при душата си? При ума си се отбиваме. Кой се отбива при душата си днес, за да твори, говори, действа? Кой? Никой. Години извън душата. Години наред извън човека, извън любовта, в компанията на един змей, години извън Бога. С един змей – егоизма. Оттук, разбираш, когато не си в душата, в Бога, си извън от човека. Не чувстваш, не вярваш, не се надяваш, не обичаш, не живееш, каквото и да кажеш, не живееш.

Великанът толкова години заедно с егоизма се изпълнил само с ужас и когато се върнал в палата, веднага щом го видели малките деца, станали и си тръгнали. Внимавайте в нещо. Боиш ли се от човека на любовта? Кой се бои от него? След като знаеш – любовта пропъжда страха. Днес отсъства любовта, единият се бои от другия – бащата от детето, майката от бащата, братът от брата, християнинът от християнина, свещеникът от християнина, и християнина от свещеника. Всички се боим днес. Какво липсва и се боим? От какво се боим? Извън любовта сме, бре хора. Да не се лъжем. Затова се боим. Не обичаме, затова се боим.

От друга страна, светостта никога не пресъхва. И виждаше светци в града, на село, в наши дни, там, където смяташ, че няма никой. Кой се побоял да доближи стареца Паисий? Кой се побоял от свети Порфирий, където си знаел, че можеш да отидеш и да те „прочете” като книга, да отвори живота ти като книга. Знаел си го, но не си можел да се побоиш. Защо? Защото светецът имал любов, имал Бога. Не се боиш от Божия човек, от човека на любовта. Върви близо до егоиста, от него се боиш, защото егоистът е недостъпен, непреклонен, безличен. Как да не се уплашиш от него? Как да не те ужаси?


Когато великана се завърнал в палата си, където имало деца, които си играели, чуйте на какво се научил при егоизма. Мястото е мое! Това научаваш мое. Един старец на Света Гора казваше – бре, детето ми, мое е! се научаваме (да казваме) постоянно. Не знаем друга дума, мое е, но му-у(от гръцки мое) не правят хората, а кравите. Отците на Църквата наричат егоизма, коравостта на егоизма скотско състояние. Мястото е мое! Ама не си ли разбрал, че и мястото и пространството и времето, ако не го споделиш, няма да им се зарадваш. Оттук, какво прави великанът? Вижте колко егоизъм имаме понякога. Христос идва и ти казва – бре, детето Ми, внимавай! А ти казваш: животът ми е мое право! Любовта идва пред тебе, показва ти твоята болест, парализа, състояние, мрак и ти казваш: мое право е! Така отговаряш много пъти на тази любов и там се намира и нашият голям крах. Не съм разбрал, че откъснатият клон, ако го счупиш от дървото, е осъден на смърт, на увяхване. На това ме осъжда егоизмът, ако се отчупя от дървото на Бога, дървото на общението с Бога. Бог е моят корен. Ти казваш животът ми, правото ми, и клонът се чупи, осъден е на смърт.

Великанът пропъжда децата от градината си. Егоистът пропъжда всичко най-чисто, което има в градината на душата и живота си. Това прави егоизмът – прогонва всичко най-чисто, хубаво и детско, което имаш. Този егоизъм много пъти приема облика на Ирод, който умъртвява всичко най-чисто и обезглавява всичко най-свято. Ирод умъртвява младенците, обезглавява св. Йоан Предтеча. Това прави и моят егоизъм. Умъртвява всичко най-чисто в мен, обезглавява всичко най-свято и така ме изолира. И какво направил великанът? Вдига висока стена и поставя табела Нарушителите ще бъдат санкционирани. И високата стена, която виждаме в приказката и я смятаме за въображаема, показва, че с нашия егоизъм сме построили стени, не само една стена. Ако четете историята, в Константинопол имало две стени и затова смятали града за непревземаем- стената на св. Константин и втората от св. Теодосий. Не ми е достатъчна една стена, ще построя и втора и трета, ще поставя много пречки, за да не доближа другия и другият да не ме доближи. И строейки стени, оставям отвън човека, Бога, и влизам вътре сам. Е кажете ми, ако това не можеш да го определиш като ад, по какъв друг начин можеш да го определиш? Ако четеш Патерика и отците, те определят ада като самота. Затова адът не е това, което ще живея, а това, което живея сега и това ще продължи и във вечността. Раят какво е? Живот заедно с другия. Егоизмът ме е научил, че в мен няма място за никого. Строя стени, да не би случайно някой да влезе.

Много лесно строим стени, много трудно се рушат, нужно е голямо смирение след това да разрушиш стените, голямо смирение. Много труд, много любов, много молитва, нужно е голямо търпение. Лесно се гради на момента, трудно се руши. Много трудно. И когато градиш стените, какво правиш? Когато издигна висока стена, ще ви виждам ли? Не. Ще ме виждате ли? Не. Така разбираме защо реално не можем нито да почувстваме, нито да разберем, нито да видим другия. Не можеш да го видиш. Казваме понякога: ама не ме чувства! Не разбира, не вижда! Защото ти и той сте построили стени. Защо ти се струва парадоксално? И стените твърде трудно ще паднат. Не само строим наши стени, а и помагаме на другия да построи стени. Другият идва и какво го съветваме? Не му говори повторно! Отдалечи го! И носим материали, за да се построят стени, които разделят хора. Чета Евангелието и то ми показва как да разруша моите стени, как да видя човека, как да почувствам човека, как да разбера човека. Велико нещо е разбирането. Прочетете молитвата на Оптинските старци. Там се казва нещо, което не сме си помисляли – ние какво казваме в молитвата? Боже, помилуй ни, да са добре децата ни, да сме добре на работа, добро е всичко това, и отците казват – помогни ми да разбирам, помогни ми да прощавам, помогни ми да обичам. За това се молят. С няколко думи, понеже сме хора, помогни ми, разбирайки, прощавайки и обичайки другия, да съборя стените, така да съборя това, което ме ограничава и да стана отново великан, да съборя ада и да отворя един рай. Това молят отците от Христос.

Св. Василий бил презвитер в Кесария, още не бил станал епископ, а епископ бил Евсевий. Св. Василий бил оратор, велик богослов, подвижник, народът го обичал, представете си сега – отивал свещеникът, всички хора търчали и отивал при него, а при епископа никой не отивал. Евсевий бил човек, завидял малко, започнали да се градят стени. В даден момент св. Василий казва: трябва да си тръгна, ако остана, какво ще стане? Ще се раздели Църквата. Колко хубаво мислели отците. Ето смирението. Той не гледал своята полза. С едно кимване би привлякъл всички на своя страна. Това не го интересувало. Болката му била Църквата. Ще погледна моя интерес и право пред Църквата? Ще разделя хората? Тръгва си. Лесно ли е да си тръгнеш? Не е лесно. Но св. Василий трябва да се опре на някого. От една страна, се опира на Христос, Христе мой, помогни ми!, а от друга страна се опира на св. Григорий Богослов, който бил негов приятел. Колко хубаво нещо – на това се крепи човекът: на човека и Бога. Той се задържал, станал, тръгнал си. Но св. Григорий бил миротворец и знаели изкуството да събаря стени. С негова помощ стените по-късно паднали и хората се обединили. Единението на човека с другия е радост за небето.

Нашият великан в даден момент издига стените си и установява, че отвън било пролет, но не и в градината му – не виждал нито едно поникнало цвете, а имало мраз, буря, градушка, нищо друго. Я ми кажете, по-различен ли е климатът, който създава моят егоизъм? Един егоист може ли да почувства топлина, радостта на пролетта, светлината на пролетта? В него има тежка зима, защото е изхвърлил пролетта отвън. И великанът казвал: надявам се времето да се промени. Тук трябва да внимаваме много. Ако не събориш стените, не обикнеш, не простиш, не доближиш, е изключено времето да се промени. Защо? Защото ти не си се променил – ти ще се промениш, за да се променят всички неща. Ако не се промениш, не очаквай промени. Това да вярваш, че нещо ще се промени без ти да се промениш е лъжеусещане и себеизмама. Не очаквай промени. Промените идват, когато човек се промени. И той се променя, когато обича, когато се смирява, когато се покайва. Не казвай – времето ще се промени! Човекът решава и той се променя. И ако той се промени, всичко може да се промени. Но великанът останал в своята тежка зима, както остават много хора. Знаете ли колко хора могат да остават в тази тежка зима на егоизма от своята юношеска възраст? И сега, с течението на времето, възрастовата граница пада, защото човек се храни с много егоизъм, расте с много егоизъм. Така виждаш един човек, който е в тежка зима, от своята 10 год. възраст до 90 год. възраст, никога няма да дойде пролетта.

В даден момент стената паднала. Бог така е устроил всичко, че ако ти не се смириш, Той ще устрои нещо да те смири, да ти даде възможност за смирение чрез едно събитие, една ситуация. Затова в даден момент рухнала стената на великана, която сам бил издигнал, докато той самият нищо не правил и казвал времето ще се промени, както и ние казваме, нещо ще стане, старата година отминава, новата ще е по-добра и т. н., но нищо не се променя, и така Бог дава възможност и стената се съборила. И внезапно вижда пролетта да идва в градината, вижда няколко деца и едно детенце, което се опитвало да се покатери на едно дърво, но не можело. Той онемял, пролетта най-накрая дошла, втурнал се, но децата се изплашили от него, избягали и така отново дошла зимата. Там, където съществува чистота в човека, там е пролет. Коя пролет? Христос е пролетта на човека. В какво почива Христос? В любовта, в чистотата, в прошката, в добродетелта, в молитвата, в смирението, там, където е Христос, е пролет. Там, където Го няма, е тежка зима. Великанът слиза долу, вдигнал детето, другите си тръгнали, зимата отново дошла, той вдига детето и го поставя на дървото. Ах, тези дървета, колко значение и важност имат в живота ни. Поради едно дърво паднахме, не дърво, не било дърво, а поради непослушанието, поради едно егоистично състояние. И сега идва великанът и вдига детето. Това не било случайно. Защо? За да поддържаш пролетта, трябва да понесеш нещо – кръста си. Ако понесеш кръста си, дървото на непослушанието отново ще стане дърво на послушанието. Дървото, което станало начало на твоя ад, ще стане начало на твоя рай. Трябва да понесеш кръста. Великанът го понесъл и така идва пролетта. Детенцето починало, прегърнал го и го целунал, защото това, което ще почувстваш, вдигайки кръста, си, е Божията любов.

Кога най-накрая любовта ще докосне този мъртъв, хладен, непреклонен егоизъм? Кога ще стане това чудо? Търсим да намерим чудеса – някой сляп прогледал, някой парализиран проходил, но това е нищо пред докосването на любовта. Любовта ще възкреси всичко мъртво, ще изцели всичко парализирано, ще просветли всичко мрачно. Докосването на любовта. Колко важно нещо. Великанът прегърнал детенцето и го целунал, не бил чувствал повторно чудо.

Чуйте гласа на папа-Ефрем Катунакиотски, който виждал Христос всеки ден върху св. Дискос. Той казва: виждам Христос. Той свидетелстваше за това със своето детско чувство и чистота. И в една молитва казва – дойди, Светлина, къде си, Светлина, която няма да видя отново. Какво означава това? – че Божията благодат идва в човека, но не остава в живота му, а идва, услажда го и си тръгва, за да продължи човек да се подвизава, да се смирява, да настоява, да претърпява, да носи кръста си и да очаква. Защото, ако беше тук, нямаше да правя нищо и нищо нямаше да очаквам. Припомнете си мъдрите девици от притчата- Какво направили? Какво е този живот? Очакване, копнеж, желание, за да дойде пролетта, да ме докосне любовта, да дойде Христос. Това е.

Великанът съборил стените. Ако те докосне любовта, ще събориш стените и пречките. Това е духовният живот. Чрез покаянието събаряш стени. Всичко това, което градеше, като стени, отиваш и го заличаваш, непотребно е – казваш. Покаянието е това, едно събаряне. Събаряш всичко и оставяш вече Бог да гради с Неговата любов. Това е покаянието. Това е Рай. Когато вложиш Христос в живота си, когато те докосне любовта, стените рухват и тогава Животът Му влиза в живота ти и животът ти в Живота Му. Това е Рай.

В духовният живот ще дойде и зима, но не я мразиш, не се боиш от нея, защото знаеш, че зад нея, зад изкушението и изпитанието се крие пролетта, Бог. Знаеш го и чакаш. Не се боиш. Ще дойде зимата. Един велик подвижник на Света Гора о. Герасим – добър химик, беше следвал в Европа- казваше виждате ли тази мълния, която падна? Не можете да си представите колко математика крие тази начупена линия? Това е математиката на Бога. И ти определени пъти казваш: падна мълния. Ама и това е пресметнато. Всичко е пресметнато.

Дошла зимата, но великанът не се побоял, чакал, знаел, както вярващият, знае, че зад изпитанието се крие пролетта. Внезапно започнал удивен да търка очи и гледал и отново и отново. Това било една чудесна гледка. В най-отдалечения край на градината имало едно дърво, пълно с бели цветове. Клоните му били златисти и от тях висели сребристи плодове. Отдолу стояло едно малко момче, което великанът толкова бил обикнал. Той бързо слязъл. Така е, когато узнаеш любовта, слизаш и слизайки, се изкачваш. Той слязъл, бягайки с радост. Това е бързането, което виждаме в живота на светците. Те никога не почиват, ден и нощ търчат. И тъй, пълен с радост отишъл в градината, пресякъл набързо тревата и стигнал до детето. Когато доближил, се изчервил от гняв и казал:


- Кой посмя да те рани?


Върху ръцете на детето имало белези от два гвоздея, както и върху малките му крачета.


- Кажи ми, кой посмя да те нарани?- извикал великанът. – Кажи ми, да взема големия меч да го убия!


-Не! Това са раните на любовта – отвърнало детето.


- Кой си? – попитал великанът.


Почувствал странно благоговение и коленичил пред мъртвото дете. Детето се усмихнало на великана и му казало:


- Някога ме остави да играя в твоята градина. Днес ще дойдеш с мен в моята градина, Рая!


Когато децата се втурнали в градината онзи следобед, намерили великана починал под дървото, покрит с бели цветове.

Това е Раят – когато вложиш Христос в твоята градина, в твоя живот, но за да го направиш, трябва да си великан, не егоист, а смирен великан, трябва да си човек. Когато вложиш Христос в твоята градина, и Той ще те сложи в Неговата градина. Това именно е Раят.

Превод: Константин Константинов

 

Родителите и децата

Октомври 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нашият Господ Иисус Христос, за да покаже, че почитта към родителите е извънредно необходима добродетел за нас, удостоил Своята Майка с внимание и грижа. Когато бил прикован на дървото и вече висял на Честния Кръст, Иисус препоръчал Светата Дева на близкия Си ученик и го назначил за близък попечител на Нейната старост – тогава Той казал: „Жено, ето синът ти!“ (Йоан 19:26); като се обърнал към ученика, рекъл: „Ето Майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Йоан 19:27).

 

Бог, като внушил твърде красиво привързаност към родителите от страна на децата и като им наложил законното и необходимо подчинение – в същото време узаконил и това – какви трябва да бъдат отношенията на родителите към родените от тях, ако не отричат това, което е угодно на Бога. Така премъдрият Павел, като внушил кратко и вразумително на децата, че те са длъжни да се покоряват на бащите си – казал и за бащите следното: „И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4).

Това значи: като станете за тях преподаватели на най-превъзходното учение, направлявайте ги в законен и богоугоден живот! Законът повече от всичко и твърде правилно изисква от бащите да се грижат за честността на децата си, той повелява: „Не допущай дъщеря ти да се осквернява с блудство, за да не изпадне земята в блудство и да не се изпълни земята с разврат“ (Лев. 19:29). Създателят, преди всичко друго и като начало на свят живот, изисква от нас телесна непорочност, понеже телесната чистота, чужда на всяко петно, позор и безчестие, служи като встъпление на духовната светлост. На бащите е прилично да ръководят децата си в най-добро – ако пък педагози бъдат небрежни и лекомислени, и особено да бъдат изобличени в това, че са станали за децата си водители и наставници в срамни деяния, тогава ще бъдат подложени на крайно наказание! Длъжни са и децата да почитат родителите си и да не нарушават Божията заповед за тях! Блаженият Павел ги съветва: „Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу!“ (Кол. 3:20).

След любов и почит към Бога, ние дължим любов и почит към бащите и майките ни, чрез което по Божия воля ние сме приведени към живот и които някак заемат второ място след Твореца в нашето съществуване. Всеки грях спрямо тях се наказва най-строго, писано е – „Който удари баща си или майка си, да бъде предаден на смърт. Който злослови баща си или майка си, да бъде предаден на смърт“ (Изх. 21:15 и 17).

Източник: из книгата „Духовни бисери“, изд. „Православен кошер“

Нека живите бъдат милостиви към мъртвите

Октомври 17, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Едно време служех в църквата на Преображенското гробище в предградие на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-радостният период в моя живот. В Илори ми се удаде да общувам с още живите подвижници – последните от тия монаси, които бяха духовна сила и факел на Грузия в продължение на 16 века. Те приличаха на есенни цветя, които разтварят своите цветчета, когато студеното дихание на севера потопява природата в сън. Тези подвижници са преживели времена на по-жестоки гонения, отколкото в тези далечни векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на Шах Абас са превръщали в пустиня цели области на Грузия за това, че народът е отказал да премине към мюсюлманството.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижниците на отиващата си епоха, както в легендата за Амиран пътникът видял на стената в дома картина, изобразяваща бой на витязите с дракони и след това неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боевете герои. Илорските монаси ми се сториха последните от тези витязи, които през целия си живот са воювали с чудовища и дракони, и за живота на които сега напомня само картината на стената.

По-късно, служейки в сухумската Преображенска черква на гробището, общувах с монасите, които са погребани там – общувах не с живите, а с мъртвите, не чрез слово, а чрез неповторимото чувство на тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, върху които лежаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и обгорени от слънцето. Върху тях няма съхранени надписи – само каменните или железни кръстове показват, че тук е погребан християнин. В кръста, който стои над гроба като страж, някак са се въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът християнин носи кръста, даден му от Бога, на своите рамене залитайки и често падайки под неговата тежест, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става този ключ, който отваря вратите на рая; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, вдигнати за благословение от гроба.

Гробището е особено място, където времето се докосва до вечността. Там слънцето свети по-различно, като че ли с особена майчинска нежност съгрява със своята топлина гроба. Особено красиво е гробището нощем, на лунна светлина. Дърветата приличат на черни силуети, а гробовете – на подземно жилище на мъртвите, които в края на краищата не са мъртви: те говорят един с друг, само че ние не чуваме гласовете им. Оградите около гробовете приличат на огърлици, а плочите – на камъни от ахат. Черквата, заляна от лунна светлина, е като скала от бял камък. Странно чувство – струва ти се, че черквата е осветена отвътре, че там през нощта се извършва служба, че там се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм и сега са погребани в гробището.

Това е някаква невидима за очите Литургия; струва ти се, че от черквата идва безмълвно пеене, от което сърцето потреперва. Нощните часове на гробището около храма са тайнствен отблясък от вечността.

Обичам старите гробове, ние с тях се сприятелихме – минавайки покрай тях чувствам, че в тях лежат мои приятели, които ми се иска да попитам за този свят, който се открива зад границите на смъртта. Някои от надгробните камъни ми се ще да целуна, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново виждам моята духовна загуба: сега виждам, че малко съм се молил за мъртвите, че моят съюз с тях би могъл да бъде по-тесен. И моля тези, които прочетат тези редове – не минавайте равнодушно край гробовете, кажете макар и две думи: „Помени, Господи!“, „Упокой, Господи!“. Това ще бъде милост за покойника, като да протегнеш чаша студена вода на пътника в зноен ден. Човек се нуждае от любовта, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в сърцето си.

И ето, седейки до някакъв неизвестен гроб, си спомням моите наставници, духовните братя и сестри, които си отидоха преди мен във вечността; гробовете им са далеч от тук. Гледам тоя гроб, като че е образ на техните гробове. И почти винаги в сърцето ми се промъква тънка тъга – не съм дал на човека това, което е трябвало да му дам, аз съм неиздължил се длъжник пред моите приятели дори за това, че малко съм способен да обичам. И затова моля безмълвните гробове – научете ме на любов. Когато в някакви мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че има истински живот, а останалото е сив сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да страда за другите и да бъде благодарна за това като за придобивка, само любовта влива гореща вълна в сърцето. В друго време сърцето е хладно, като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми е дал възможност, каквато е щастието, и в същото време укор за мен са срещите с тези, в чието сърце е имало нелицемерна любов, която те са събирали в борба със себе си, както воин плячката на война. Заради тези хора е съществувал и съществува светът. Но в голямата си част те остават непознати за света. И едва след смъртта, и то не винаги, се открива кои са те.

И ето, седя на гроба и си спомням техните имена; започвам беседа с тях като с живи. Не чакам отговор, по-право съм твърде земен и груб, за да чуя техния отговор. Но е мое щастие, ако в тези минути Господ ми даде няколко сълзи, изцедени от сухото ми сърце. Мисля, че даже и ако моите думи не стигнат до тях, то макар и една сълза, паднала на гроба, няма да пропадне безследно – ще я чуят мъртвите.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“, изд. Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес хората имат много болка

Октомври 9, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

 

 

 

Директорът на банка, който станал монах

Септември 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница



Архимандрит Иларион (Дан) е един от най-уважаваните румънски духовници в наши дни. В света той заемал високо положение, имал големи възможности, но се отказал от всички тези светски блага заради живота в Христа.

„Човекът търси слава, адреналин, но да живее пълноценен живот без Христос – не може”

В света отец Иларион бил известен икономист, стажувал в чужбина, където високо го ценили и му предлагали интересна работа, имал много приятели, водел интензивен светски живот. Но той се отказал от всичко, заради единствено възможната на света свобода – тази, която дава любовта Христова. Станал монах.

Ион Дан завършил международни икономически отношения в Търговския факултет на Букурещката академия за икономическо образование през 1980 година. Бил изпратен на работа в държавната туристическа фирма „Брегът на Мамая”1, след това няколко години работил в Главно управление на митниците. През 1990 година, след като работил известно време в департамента по реформи на румънското правителство, той преминал на работа в банковата сфера. До 2007 година оглавявал клоноветe на Bancorex2, OTR Bank3 и Румъно-турската банка в Констанца, след което подал оставка. През февруари 2009 година приел монашески постриг и станал послушник Иларион, а през април същата година бил ръкоположен за иеромонах и назначен за духовник на девическия манастир на Светия Кръст в окръг Констанца, на няколко километра от село Круча4.

Ион раснал в напълно нерелигиозна среда. Родил се през 1956 година, по неговите собствени думи – в „разгара на сталинизма”. Неговите родители, както и всички по това време, „били продукт на режима”. Отец Иларион пояснява:

– Баща ми нито веднъж не бе излизал от нашето градче5, а единственото предложение тогава бяха патриотичните бригади и той постъпи там.

На Църква го водела баба му, когато той отивал при нея по време на ваканциите. Едва в юношеска възраст у него започнали да се появяват търсения и въпроси, на които нямал отговор. Тогава той започнал много да чете, особено книги по философия, но не намирал това, което търсел, докато веднъж в ръцете му не попаднала книга от серията „Съвременни идеи”, издадена от „Политиздат”.

– В тази серия излизаха различни книги – по социология, философия, икономика, в голямата си част с ляв уклон. Но се срещаха и други, например, „Дух и материя” на физика Ървин Шрьодингер. Този човек твърдеше, че духът е нещо различно от материята. И започваше с интересен експеримент. Отговаряйки на въпроса: „Какво е цветът?”, той физически демонстрираше, че в действителност цветът съществува само в нашето съзнание и е просто усещане, възникващо в субекта, който се състои не само от материя, но и от дух. Със своята духовна част ние виждаме цветовете и светлината. Сблъсквайки се с такъв подход, аз започнах да чета още повече, да търся, и станах, макар и не убеден християнин, но все пак теист: „Да, Бог съществува”.

Ион Дан открил за себе си християнството, Православието, едновременно с революцията6:

– Това беше подобно на падане на окови – спомня си отецът.

През 1990 година, работейки в Букурещ, за пръв път се изповядал.

– Попаднах в ръцете на велик духовник – отец Софиан (Богиу) от манастира „Антим”. Човек с рядко срещана кротост. Тогава реших да се върна у дома, в Констанца.

Отец Софиан го насочил към отец Арсений (Папачок) от манастира Текиргьол.

– Не бях чувал за отец Арсений, макар че, като студент, по време на ваканциите работех като екскурзовод и водех по манастирите чуждестранни туристи. След срещата с него вътрешният ми живот придоби нова дълбочина. Той стана за мен такава мощна подкрепа, че ако го нямаше край мен, у мен щяха да започнат големи, сериозни душевни проблеми.


През 1992 година, в Констанца, бъдещият отец Иларион бил въвлечен от отец Николай Пику в проект по строителството на храм на свети Мина в парка „Табакария”. Те заедно съставяли проекта, заедно търсели майстори в Марамуреш7. Тогава той бил директор на Bancorex.

 

– Бяхме пълни с ентусиазъм, но се сблъскахме с проблем с площадката, върху която щеше да се строи. Отидохме в кметството, но когато там чуха, че искаме да строим в „Табакария”, подскочиха като ужилени: „Как може да сложим църква в парка? За да се появите там с покойник ли? Хората ще изпаднат в шок: дошли са да си починат, да се разходят и изведнъж – покойник!”

В края на краищата, за да се отърват от нас, ни дадоха място ”също в Табакария, но не там където искате, а зад Микро Делта8”. Как се огорчи отец Николай! А аз познавах това място, защото често ходех там на разходка с децата ни, там беше много тихо. Предложих на отеца да отиде и да го види: може би това иска свети Мина!

Мястото, отредено за строителна площадка, беше прекрасно: равно, без дървета, там ние можахме да се разгърнем, разполагайки спокойно строителните материали, целите вагони дървени греди, които ни докараха, планините от стърготини… А на мястото, което искахме първоначално, нямаше как да се строи: имаше дървета, събираха се големи локви – но ние видяхме това едва след няколко години и разбрахме, че така се бе разпоредил Бог.

Беше романтично време, богослуженията се извършваха в походни военни палатки, ние живеехме единодушно, като в ранната Църква – разказва с усмивка отец Иларион.

1999 година била ужасна за него. През тази година починала съпругата му.

 

– Беше на четиридесет. Бяхме още млади, а децата ни – в съвсем крехка възраст: дъщеря ни беше на 16, а синът – на 14. Много ми помогна това, че посещавах отец Арсений. Той ме подкрепяше, за да се справя с това изпитание. В професионален план също бях претоварен и физически, и морално. Носех огромна отговорност, бях поел много рискове. Аз хванах целия този период на структурни изменения в икономиката и изцяло преживях този икономически шок, усетих го върху собствената си кожа, с всички произтичащи от това последствия. И изведнъж, неочаквано, се оказах и майка, и баща.

Моята жена беше изключителна майка, а за мен беше не просто съпруга, а най-добър приятел и съветник. Аз възприех нейното отхождане от този свят като жертва, принесена за мен и за децата – така го възприех.

Тогава у бъдещия отец духовник се появила мисълта да отиде в манастир. Отишъл на Атон, в румънския скит „Продрому” (Свети Йоан Предтеча):

– Там ми мина мисълта: „Ами аз също мога да стана монах (усмихва се), макар че тогава това беше невъзможно, защото имах малки деца, за които трябваше да се грижа. Сега разбирам, че дори тогава това да беше възможно, аз все още не бях готов. Малко по-късно разбрах какво означава да отидеш в манастир.

„Не да кажеш, а да тръгнеш – ето какво е нужно, за да стигнеш”

През 2000 година започна проектът „Манастир Касиан”9:

– Неговият настоятел, иеромонах Юстин (Петре), беше много млад. Едва завършил богословското си образование, беше изпратен тук, в Добруджа, да строи манастир. Но откъде да започне, с какви средства да строи? Аз му се притекох на помощ и между нас се зароди много близко приятелство. На практика от първия момент, в който се появиха населниците на манастира, аз бях в него. После последваха проектът, строителството и аз винаги бях с тях. Всяка събота и неделя прекарвах там. В продължение на няколко години това беше моето прибежище.

Мисълта за монашеството пускала корени в неговия ум:

– Година, две аз непрекъснато обмислях разни варианти, в това число и как ще изглеждам в тези одежди! – смее се отец духовникът. – Бях споделил своето желание с отец Арсений още няколко години преди това и той ме поощряваше, а през последната година започна всеки път да ме пита: „Е, как вървят нещата при нас?” А аз му отговарях, че все още не съм решил своите проблеми в света, защото непрекъснато възникваше нещо: ту дела от материален характер, ту нещо с децата, а и трябваше да получа тяхното съгласие. Когато решиш да отидеш в манастир, възникват някои изкушения.

В някакъв момент той ми каза: „Брат Ионел, няма какво да чакаш повече!” Аз го попитах: „Добре, а как се прави това?” – Вземаш торбичката си, отиваш и казваш: аз дойдох!” Да се каже беше много просто, но да се направи беше по-сложно.

Имах още един проблем – майка ми. Знаех, че тя няма да бъде съгласна. Но в края на краищата си казах: „Стига, достатъчно! Да става, както ще става”. С отец Арсений вече бяхме решили, че ще отида в манастира „Св. Иоан Касиан”. Мислех си, че той ще ме насочи към някой манастир в Молдова. А заради послушанието, аз бих отишъл навсякъде.

И ето, взех пътната си чанта и похлопах на манастирските порти. Беше ми лесно да постъпя в манастира, защото той ми беше известен, хората ми бяха познати. По тези причини стресът от приспособяването не беше силен. От този момент всичко при мен тръгна нормално, естествено. Аз съзрявах за тази крачка много дълго, осем години. Който отива в манастир, за да намери там манастир, отива напразно: няма да го намери. Трябва отначало да устроиш манастир в собственото си сърце.

На мнозина им се сторило странно, че един директор на банка надява монашеско расо. Може би затова на монашеския постриг на известния икономист присъствали, за негово учудване, около 200 души.

– Постригаха ме в пещерата на св. Иоан Касиан на храмовия празник на манастира, 28 февруари 2009 година. Мислех си, че ще бъде обикновено пострижение, но Високопреосвещеният Теодосий дойде и каза: „В пещерата”. Това беше голяма изненада.

Обикновено постриженията се извършват в тесен кръг. А на моето имаше много народ, защото беше празникът на манастира и дойдоха много хора. Те ме познаваха (през 1997-98 година аз бях една от най-известните в Констанца личности), но не знаеха, че именно аз ще се замонашвам. Оказах се сред множество познати.

Всички близки приятели на отеца били потресени от този постриг, но го одобрили. Те отдавна чувствали, че той върви натам. Само един човек бил разочарован:

– Аз имам много добър приятел в Америка, бизнесмен с много успешен бизнес. Той беше много заинтригуван от факта, че съм отишъл в манастир. Единствено той реагира отрицателно. Дойде при мен и какво стана!? Изложи ми всички стереотипи: че свещениците са корумпирани, че те правят всичко заради пари… Аз не влязох в спор с него, оставих го да завърши. А след това му казах: „Достатъчно, аз направих своя избор!” – „Но какво ще правиш тук, в тази пустиня? За кого ще извършваш богослужения? За гълъбите, за птиците?” – Това така ми хареса! – „Да, за гълъбите!” Самият аз навярно нямаше да мога да му отговоря така красиво, както се изрази той. Бедният, отиде си съвсем разстроен и аз не можах да направя нищо за него.

Дъщеря ми реагира много благородно: „Татко ни разрешаваше да правим каквото искаме и ни подкрепяше. Как бихме могли да не му разрешим?” Те, разбира се, предчувстваха това. Във всеки случай, сега вероятно имам повече време за тях, отколкото преди. А от финансова подкрепа те вече не се нуждаят.

Синът ми се чувстваше малко изоставен. Аз му казах, че там няма да бъда в затвор, но той отговори: „Да, но няма да е съвсем същото”. И е прав. Сега аз не съм просто техният баща. Той ме помоли: „Остани още малко”. И аз останах още една година.

Баща ми беше малко обезпокоен, когато му съобщих, но той винаги ме съветваше да постъпвам, както ми повелява душата. Почина през същия месец, в който ме ръкоположиха. А майка започна да ме посещава едва сега.

„Отче, къде е по-трудно да се живее?”

Какво е да живееш в манастир?

– Това означава да живееш по друг начин, по различен начин да гледаш на света, на самия себе си. Ти вървиш по своя път, знаеш какво трябва да правиш и си абсолютно убеден в това. Забележително е и това, че сега не просто мислиш за нещо, че е така, но и го знаеш. Свети Николай (Велимирович) разказва, че когато бил в затвора на концлагера Дахау, при него дошъл немски надзирател и го попитал (той знаел, че владиката е много образован човек, защитил пет дисертации): „Вие наистина ли вярвате в Бога?” На което владика Николай отговорил: „Когато бях млад, аз вярвах в Бога, но сега вече не вярвам…” – немецът го погледнал с поглед, който говорел: „Е, накрая и той ще излезе здравомислещ човек!”, но владиката продължил – „…сега аз вече знам, че Той съществува!” (смее се) и немецът излязъл от килията, като затръшнал вратата.

Същото е и при мен, след всичко, което се случи през тези 20 години. Когато преминеш през всичко това, у теб не остават никакви съмнения.
Във всеки случай, всичко, което мога да кажа е, че никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Веднъж дойдоха едни хора и ме питат: „Отче, къде е по-трудно да се живее – в света или тук?” В света, братя! В света е по-трудно да се живее. Аз гледам с любов и болка на онези, които останаха в света, на моите бивши колеги, с които все още общувам по телефона. Те там едва издържат, смазани са от ежедневните житейски проблеми, а аз … как да кажа? На мен дори ми е неловко, че се чувствам така добре.

700 хиляди километра зад волана

В Америка Ион Дан пристигнал за пръв път през 1994 година на стаж в банковата сфера. Теоретичните занимания преминавали в Делауер, на източното крайбрежие, а практиката – в банка на юг от Чикаго. След това бил в Америка още два пъти. Предлагали му да остане на работа там, но той отказал:

– Достатъчно пътувах по света. Много видях, карах много и различни коли. Веднъж пресметнах, че за своя живот съм навъртял 700 хиляди километра. Колосално. Харесваше ми да шофирам. А сега предоставям това на майката игуменка. И нямам ни най-малко желание да седна зад волана.

Често ме питат: „Не съжалявате ли за нещо?” За какво да съжалявам? За свободата на придвижване? Ето, аз се изкачвам на върха на този хълм и се чувствам там по-добре от всякъде. Това е къде-къде повече, от пътуване до Ню Йорк!

Кризата, през която преминаваме е системна

През 2003 година той имал период, когато половин година не работел, защото не можел:

– Обхвана ме ужасен стрес. Какъвто и лист хартия, какъвто и документ да вземех – рязко започваше главоболие, съпроводено със световъртеж. Това беше много тежко. Бях болен, имах стрес. А сега, когато чувствам пълно отсъствие на всякакъв стрес и знам, как се мъчат бедните хора в това безумно преследване на пари и накрая остават без нищо… Знам това, защото аз имах пари, получавах големи заплати, но колкото и да получавах, всичко изразходвах. И нямах никакви илюзии: оставаш си без нищо. Комфорт? Какво е комфортът? Когато се намираш в такъв стрес, той вече не те радва.

Това, което се случва сега в света, е ужасно. Аз разбирам механизма на тази криза, нали съм икономист: това не е просто икономическа криза, това е нещо по-дълбоко. Това е системна криза. Самият човек е в криза. Започват да се рушат най-очевидните неща, а какво по-очевидно от парите?

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

За съжаление, съвременният човек живее с мита за постоянния прогрес, мита за технологиите, обещаващи да решат всичко по чудесен начин. Може този технологически прогрес да има и полезни страни, но всички ние се нуждаем от привързаност, от любов. А източникът на любовта е Христос и ако Него Го няма у теб, ако ти не стигнеш до източника, до ресурса, тогава у теб няма любов. Тогава човек започва да търси други ресурси: слава, пари, адреналин – в желанието си да чувства, че живее пълноценен живот. Но пълноценен живот не можеш да живееш по друг начин, освен в Христа.

Съвременният човек отчаяно търси нещо, но намира само сурогати и започва да търси още по-отчаяно.

Бележки:
1. Мамая – известен румънски черноморски курорт край гр. Констанца.
2. Bancorex – Румънска външно-търговска банка.
3. OTR Bank – Международна търговска банка.
4. Круча (рум.) – кръст.
5. Град Овидиу, окръг Констанца.
6. Т.е. след свалянето на социалистическия режим през 1989 г.
7. Марамуреш – окръг в Северна Румъния, където е разпространен особен стил на дървено строителство.
8. Микро Делта – зоопарк в Констанца, в делтата на река Дунав. Заедно с планетариума и делфинариума, той представлява любим зона за отдих на жителите на града.
9. Преп. Йоан Касиан Римлянин (ок. 360 – ок. 450, паметта му се отбелязва на 29 февруари) е известен със своята книга „Писания”, съдържаща подробни сведения за уставите на древните монашески киновии и беседи на египетските подвижници. Роден е в гръцкото селище Vicus Cassiani в Малка Скития, днес Добруджа, източна Румъния, където и бил основан манастир на неговото име.