Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

Източник: htpps// nm60.abv.bg

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Преди да се спусне завесата

Февруари 4, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница


На съвременното човечество изкуствено му се натрапва един ускорен темп на живот и излишно многогрижие. По тази причина по-голямата част от него прекарва живота си в напразни усилия, тотално объркано, като губи способността си да мисли правилно. И в много случаи само мисълта за смъртта може да помогне на човека как да подреди приоритетите си.

В това отношение като особено поучителни могат да се посочат думите на умиращия милиардер Стивън Джобс: „Аз успях да достигна върха на световния бизнес-успех. Мнозина дори смятат, че моят живот може да се определи като олицетворение на успеха.

Но в настоящия момент аз лежа на болничното легло и си припомням целия мой изминал живот. Сега разбирам, че онова богатство и признание, с които толкова се гордеех, вече са изгубили своето предишно значение пред лицето на надвисналата смърт.

Когато гледам в тъмнината зелената светлина на животоспасяващия апарат и чувам механичния звук, чувствам приближаващата смърт и Божието дихание. Сега, когато съвсем не ми липсват пари, е най-подходящото време да помисля за съвършено различните неща от живота, които нямат връзка с богатството…

В живота има къде по-важни неща. Може би, за някои това е просто отношение, а за други – изкуство или детски мечти…

Постоянната гонитба на богатството превръща човека в марионетка. Това се случи и с мен. Бог ни е надарил с чувства, така че да можем да споделим любовта си с ближния ни.

Всичкото богатство, което натрупах през живота си, аз не мога да отнеса със себе си. Мога да взема със себе си само спомените, свързани с любовта. Ето го истинското богатство, което трябва да ме съпътства, да върви с мен навсякъде, да ми дава сили да вървя напред.

Любовта е способна да преодолее огромни разстояния. В живота не съществуват някакви граници. Достигайте висотите, които искате да достигнете. Отивайте там, където ви тегли сърцето. Всичко е във вашите ръце.

Ако разполагате с пари, можете да наемете куп народ, който да ви вози, да върши работата ви вкъщи или на работното ви място. Но никой не може да вземе вашата болка върху себе си.

Материалните вещи, които все още не притежаваме, винаги могат да се открият, заработят, доставят. Но има само едно нещо, което не може да се намери, ако си го загубил. Животът.

Няма значение на колко години сте сега и какво сте придобили. За всички нас ще дойде денят, в който завесата ще се спусне…

Вашето съкровище е любовта ви към семейството, към възлюбения ви, близките, приятелите…

Бъдете внимателни към себе си. Грижете се за другите“.

Може много да се спори върху авторството на тези думи, но усещането на умиращия човек е предадено вярно.

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Да простиш пред очите на смъртта

Януари 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история разказаха участници в бойните действия в Афганистан. В тежко сражение група наши разузнавачи водили бой с голям отряд муджахидини. Отблъснали една атака, втора… Боеприпасите им свършвали, силите им отслабвали, врагът ги превъзхождал многократно по численост. И ето бойците, прикрили се в една тясна планинска клисура, вече си мислели, че в случай на още една такава атака никой от тях няма да остане жив. И когато в тия последни минути войниците, притиснати един в друг, заели кръгова отбрана, един от тях внезапно казал: „Слушай, брат! Веднъж взех една твоя вещ, без да те питам, прости ми!“ А другият му отговорил: „И ти ми прости, че веднъж прехвърлих своята вина върху теб, за да се отърва.“ Трети пък казал: „Простете ме и мен. Защото мислех и говорих лошо за вас, а сега виждам, че сте истински другари. Простете за лошото ми мнение за вас.” Така у тези външно невярващи хора се проявило взаимното покаяние и прошка пред лицето на смъртта, която всеки един от тях ясно виждал.

И в този миг, когато те си простили един на друг с чисто сърце, навярно дошло и опрощението им на Небето от Самия Бог. Разузнавачите чували, как идват муджахидините, слушали гласовете им. По думите на очевидец, сякаш невидима сила ги скрила и се случило немислимото – останали незабелязани в иначе откритата планинска местност и муджахидините минали покрай тях. След известно време момчетата успели да се доберат до своята база и останали живи, колкото и невероятно да било това. Така за очистената душа им се явила милостта Божия, обещана за тези, които от все сърце се обърнат към Господа.

А ето и друга, съвсем противоположна история. В патерика на Киево-Печерската лавра се пази една поучителна история за свещеника Тит и дякона Евгарий. Те били свързани в съюз на братски взаимоотношения и любов. Но врагът на човешкия род им внушил един против друг скверни мисли, клеветници налели масло в огъня и двамата братя се скарали. Тит никога не благославял Евгарий, а онзи, щом го срещнел, минавал отстрани.

Взаимните обиди и враждата помежду им се усилвали все повече и повече. Но веднъж отец Тит заболял тежко и на смъртния си одър, като си спомнил заповедта на Христа Спасителя, помолил да извикат Евгарий, за да се помири с него. Братята едва ли не насила го довели до постелята на умиращия и Тит се обърнал към него с „Брате, прости на мене, грешния!“

И изведнъж всички чули в отговор страшните думи – „Няма да ти простя нито в тоя век, нито в бъдещия!“ Но още щом Евгарий произнесъл тези думи, паднал мъртъв пред очите на братята. И о, чудо! Отец Тит станал от смъртния си одър съвсем здрав и казал: „Само докато изрека молбата за прошка, почувствах благодатта Божия в сърцето си подобно на огнен пламък. А когато Евгарий произнесе онези ужасни думи, то Ангел Господен го порази с удар на копие, а мен изцели и ме вдигна от болничния одър.“

Тази история останала в църковната памет на всички времена, за да покаже колко страшен е този грях – на сърце, изпълнено с паметозлобие, в което липсва любов и прощение. Такъв човек може да очаква страшния час, в който Господ ще прекрати живота му – живот без покаяние, без изправление. И колко може да е велика силата на човека, ако той превъзмогне себе си заради Божията правда и да съхрани мира, добротата и благородството в своето сърце.

Светата прошка

Януари 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Свети Дионисий (Сигурос) е роден в 1547 г. на гръцкия остров Закинтос. Още в млада възраст станал монах и приел свещенически сан, а в 1577 г. бил ръкоположен за епископ на Егина. Но твърде скоро, понеже отбягвал каквато и да е слава, светителят се отказал от управление на епархията и се върнал в Закинтос. Там се подвизавал в манастира на Божията Майка Анафонитрия (Възгласяща) до блажената си кончина на 17/30 декември 1622 г. (когато се чества и паметта му). Няколко години по-късно мощите му били открити нетленни и благоуханни, а в 1703 г. Дионисий Егински бил причислен към ликовете на светците. Защо Господ дарувал нетление на честните останки на светителя? И защо в Гърция го наричат „светото прощение”?

Когато св. Дионисий се подвизавал в манастира на Богородица Анафонитрия, веднъж през нощта на вратата му почукал един непознат. Дивият му поглед, измъченият и отчаян вид, приглушеният глас – всичко това показвало, че му се е случило нещо ужасно. Непознатият приличал на подгонен звяр. Светителят го попитал защо е дошъл при него и какво го е развълнувало толкова.

- Отче свети, съгреших – отвърнал той, плачейки – убих човек. В порив на гняв изпаднах в умопомрачение и станах убиец. Преследват ме войници. Окаян съм, знам, но дойдох при твоята святост, за да ме спасиш. Скрий ме, докато си заминат войниците.

След тия думи последвали още по-ужасни такива – престъпникът, стоящ пред св. Дионисий, бил лишил от живот неговия брат! Убитият бил княз Константин Сигурос.

Двамата братя се обичали много. Св. Дионисий оставил на брат си цялото си имущество и княз Константин Сигурос заживял богато и щастливо, превърнал се в човек с голямо влияние в областта.

Но той имал и недоброжелатели – семейство Мондинос, също от Закинтос. Те се дразнели от богатството на Сигурос и от авторитета му и не признавали първенството му. Така в тях се породила дива ненавист, която в крайна сметка приключила с това, че сложили оръжие в ръката на убиеца на Константин Сигурос. И някаква тайнствена сила, която навярно искала да подложи на изпитание християнската душа на подвижника от обителта на Анафонитрия, довела убиеца до брата на убития.

В душата на светеца започнала силна вътрешна борба. Той научил за убийството на своя любим брат от устата на самия престъпник! Но ето, убиецът му го молел да го спаси, да го скрие. Как да постъпи? Да отмъсти, както диктува човешката съвест, като предаде престъпника на войниците, или да заглуши душевната си болка и да го скрие?

Небето му вдъхнало мъжество. Светителят преодолял човешката си нерешимост. Задушил немощта, която го обзела на мига. Добросърдечието и прошката победили в него. Нима и Разпнатият на Кръста наш Господ не помолил Отца Си да прости на ония, които Го разпнали?

Християнинът победил човека в себе си, пустинникът – брата. Светителят виждал пред себе си само един нещастен убиец, който го молел за защита. И подвижникът го защитил с чисто сърце и с тази своя героична постъпка осветил живота си.

Когато скоро по пътечката, водеща нагоре към манастира, се показали войниците, светителят хванал убиеца за ръката, отвел го до мазето и го скрил там. Уморените от дългото преследване войници най-после стигнали до обителта и съобщили на подвижника за трагичното произшествие. Той дал вид, че го чува за пръв път. Поплакал пред войниците и за да спечели време, ги пратил в гората, като им казал, че именно там трябва да търсят убиеца.

Когато се отдалечили, светителят се спуснал в мазето, изкарал оттам убиеца и с пресекнал от болка глас му казал:

- Този, когото си убил, беше моят брат! Бих могъл да ти отмъстя и да те предам на човешкото правосъдие, но няма да направя това. И така, върви си… Наредих да ти приготвят лодка – с нея ще можеш да се добереш до брега на Пелопонес. Върви и се постарай да изкупиш греха си. Христос на Кръста е простил греховете на разбойника, който се покаял в последния си миг. Постарай се и ти да бъдеш достоен за Божието опрощение!

Убиецът паднал на колене и с горчиви сълзи намокрил ръката на светителя.

Нощта вече била простряла своя тъмен покров над пустата местност, в която се намирал манастирът, когато няколко души мълчаливо се спуснали по пътечката от Анафонитрия до брега. По заръка на светителя трима монаси изпроводили убиеца до лодката, която го спасила от преследвачите и извела към спасение.

Източник: http://www.pravoslavie. ru
Из книгата „Харизми и харизмати. Антология на благодатните дарове“

 

Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Божественото смирение

Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница


Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

 

Тихото успение на праведната американка Теоклития

Октомври 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча“ в планината Кисавос (Оса), който се намира до селото Анатоли (близо до Лариса) е една от най-уникалните обители в Гърция.

Основан през 10-ти век, манастирът преживял разцвет при игумена преподобномъченик Дамян Нови (+ 1568). В началото на 21-ви век в запустелия манастир пристигнал светогорският старец Доситей, който започнал изграждането на нови сгради. В доскоро изоставения манастир дошли монахини, наставлявани от стареца и ръководени от дейната и опитна игумения Теодектия. Това, което отличава този манастир от другите е, че монахините в него са не само от Гърция, но и от други страни като Австрия, Австралия, Англия, Армения, Германия, Кипър, Ливан, Русия, САЩ, Естония, Япония, като част от богослужението в обителта се извършва и на родните им езици.

Една от обитателките на тази уникална по себе си обител била и блаженната Теоклития, за която искаме да разкажем сега.

Посетилите монахиня Теоклития чувствали, че беседват с ангел.

Американката Клара Телен (родена в 1984 г.), търсейки корените на християнската вяра се запознала с православието в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в 2008 г. Като преминала катехизация и се подготвила, тя приела кръщение на 19 февруари 2009 г. под името Фотиния. През 2013 г. на Великден тя била подстригана за расофорна монахиня с името Теоклития.

През есента на същата година се появили проблеми със здравето й и след обичайните прегледи било установено, че има рак на гърлото и хранопровода. Започнала химиотерапия. През април 2014 г. на Светли четвъртък тя се чувствала вече много зле и поради това митрополит Игнатий Димитриадски я постригал във велика схима. На следващия ден тя постъпила в Университетската болница на гр. Лариса, където престояла четири месеца. Въпреки тежкото си състояние по всяко време излъчвала мир и оптимизъм. Болничният персонал, както и многобройните посетители на монахиня Теоклития имали чувството, че беседват и общуват с ангел.

Сестрите от манастира, които постоянно били с нея свидетелствали, че тя обладавала голямо търпение и бодрост и винаги се тревожила за другите хора. Нейната чувствителна душа станала още по-отзивчива в страданието си и заради това можела да отгатва незабавно трудностите и тревогите на ближните. Монахиня Теоклития умеела да утешава всички със светлата си усмивка и непрестанна Иисусова молитва, като превръщала тъгата в надежда. Тя обзавела болничната си стая като монашеска килия, в която горели непрекъснато кандило и тамян пред светите образи, а самата тя се молела и се занимавала с ръкоделие според манастирския устав.

В този момент тя се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“.

Неведнъж лекарите и сестрите смятали, че монахинята ще угасне, обаче Теоклития всеки път надвивала болестта със своята несравнима усмивка, която отново и отново се появявала на благодатното й лице. През юли състоянието й се влошило още повече. Лекарите я поставили на кислород и уведомили манастира. Но още щом любимата й игумения – старицата Теодектия се появила в отделението, монахиня Теоклития веднага свалила кислородната маска от лицето си и помолила да се причасти, тъй като светото причастие станало за нея като ежедневна храна и утешение.

След като се причастила, тя се почувствала напълно ободрена и по-късно казала на игуменията си, че в този миг се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“. Душата на монахинята почувствала една необикновена тишина и спокойствие, но помислила и за болката, която неволно ще причини на своите сестри с отхождането си в другия свят. Казала: „Да бъде както Ти искаш, Господи!“ И Господ й подарил още един месец живот, или, по-правилно, подарил го на сестрите от манастира.

Тихо и леко, монахиня Теоклития предала душата си в ръцете на Възлюбления си Христос в ранното утро на 18 август 2014 г. Тялото й съхранило своята мекота и гъвкавост до самия момент, в който го положили в гробището на манастира, там, където тя прослужила време на голяма любов и самоотречение, там, където оставила следи по всичките места на своето послушание.

По свидетелството на много духовни хора, някои от които не я познавали лично, но се молили за нея, монахиня Теоклития постигнала не само упокоение, но и дързновение пред Бога. В манастира често идват хора, които молят да ги пуснат в гробището за да се помолят на гроба на монахиня Теоклития за всички неща, които ги вълнуват.

Удивително е, как една толкова простичка и открита за Бога душа успяла само за четири години да съзрее духовно, да се освети с абсолютна отдаденост на Него, да постигне обожение – цел на всеки вярващ християнин. Била изпълнена с голяма любов и безпрекословно подчинение на своята старица, избягвала да осъжда хората не само с думи, но и с мисли – две добродетели, които подобно но две крила съвсем за кратко време вдигнали душата на монахинята на Небесата. Там тя срещнала душите на светите иноци, подвизавали се векове преди това на планината Кисавос, благоуханието на чиито подвизи и до днес се усеща в обителта.

Сестринството на нашия манастир може да научи много от тихото пребиваване в нашето лоно на такава забележителна душа – новата послушница на Доситей. Всички наши сестри са убедени, че монахиня Теоклития е станала първата устроителка на нашата небесна киновия, където ще ни чака да дойдем – всички ние.

Източник: http: pravoslavie.ru

Защо запалваме кандило пред иконата?

Октомври 10, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

На първо място – защото нашата вяра е светлина. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12). Светлината на кандилото ни напомня за тази светлина, с която Спасителят освещава нашите души.

На второ място – да ни напомня за светлия характер на светеца, пред иконата на когото запалваме това кандило. Та нали светиите са наречени „синове на светлината“ (Йоан 12:36).

На трето място – да ни служи като укор за нашите тъмни дела, зли помисли и желания, и да ни изведе на пътя на евангелската светлина, така че с по-голяма ревност да се грижим за изпълнение на заповедите на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“ (Мат. 5:16).

На четвърто място – това да бъде една наша малка жертва пред Господа, който сам Себе Си принесе в жертва за нас, и това да бъде един малък знак на голяма благодарност за светлата ни любов към Този, към Когото отправяме молитви за живот, здраве и спасение – всичко онова, което може да ни даде само безграничната Божия любов.

На пето място – да уплаши силите на злото, които ни нападат винаги и по всяко време, също и по време на молитва, като ни отклоняват от мисли за Твореца. Защото тези сили обичат тъмнината и се плашат от светлината, особено от тази, която служи на Бога и на неговите угодници.

На шесто място – да ни подбужда към жертвоготовност. Подобно на елея и фитила, които горят в кандилото, покорни на нашата воля, така и нашите души да горят от пламъка на любовта, и във всички страдания да са покорни на Божията воля.

И на седмо място – да ни напомня, че както кандилото не може да се запали без нашата ръка, така и сърцето ни, това наше вътрешно кандилце, не може да загори без светия огън на Божията благодат, дори и да бъде изпълнено с всякаква добродетел. Защото нашите добродетели са горивото, с което Господ запалва Своя огън.

 

 

 

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем

Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

 

Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Благодатните хора

Юни 27, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

 

 

 

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Йеродякон Инокентий

Май 3, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.

 

Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

 

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

 

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

 

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някой от братята казал: „може би ние нещо не разбрахме… Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

 

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този „робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли: „Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“ – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

 

„А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

 

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен – експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

 

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си – половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

 

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон!“ И тръгнахме. Седя замаян и мълча. Тогава той каза: „Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми – никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

 

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

 

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове. Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

 

свещеник Владимир Иванов

 

източник: православие ру

 

Студентът и професорът

Април 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Професорът от университета задал следния въпрос на своите студенти:


- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?


Един от студентите смело отговорил:


- Да, създадено е от Бога.


Професорът попитал:


- Ако Бог е създал всичко, значи, Бог е създал и злото, щом като то съществува. И съгласно този принцип, щом нашите дела определят нас самите, значи, Бог е зло.


Студентът млъкнал, щом чул този отговор. Професорът бил много доволен от себе си. Той се похвалил пред студентите си, с това как още веднъж е доказал, че вярата в Бога е мит.


Тогава един от студентите вдигнал ръка и попитал:


- Мога ли да ви задам един въпрос, професоре? Студът съществува ли?


- Що за въпрос? Разбира се, че съществува. На тебе никога ли не ти е било студено?


Студентите се засмели на въпроса на младия мъж. Младежът отговорил:


- Всъщност, сър, студът не съществува. В съответствие със законите на физиката, това, което ние смятаме за студ, в действителност е липса на топлина. Човек или предмет може да бъде изучаван от гледна точка на това, дали той има или излъчва енергия. Абсолютната нула (минус 460 градуса по Фаренхайт) е пълно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и неспособна да реагира при тази температура. Студът не съществува! Ние сме създали тази дума, за да опишем, това което чувстваме при липса на топлина.


Студентът продължил:


- Професоре, съществува ли тъмнината?


- Разбира се, че съществува.


- Вие отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. Тъмнината в действителност е липса на светлина. Ние можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Ние можем да използваме призмата на Нютон, за да разделим бялата светлина на множество цветове и да изучим различните дължини на вълните на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да проникне в света на мрака и да го освети. Как можете да разберете, колко тъмно е дадено пространството? Вие измервате, какво количество светлина е показано. Не е ли така? Тъмнината – това е понятие, което човек използва, за да опише, какво се случва при липсата на светлина.


Накрая младият студент попитал професора:


- Сър, съществува ли злото?


На този въпрос професора отговорил много неуверено:


- Разбира се, както казах. Ние го виждаме всеки ден. Жестокостта между хората, многото престъпления и насилие по целия свят. Тези примери не са нищо повече от проява на злото.


На това студентът отговорил:


- Злото не съществува, сър, или, най-малкото, то не съществува само по себе си. Злото – това е просто липса на Бога. То прилича на тъмнина и студ – дума създадена за човека, за да описва отсъствието на Бога. Бог не е създал злото. Злото – това не е вярата или любовта, които съществуват както светлината и топлината. Злото е резултат от липсата на Божествена любов в сърцето на човека. Това е подобно на студа, който настъпва, когато няма светлина.


Професорът бил посрамен. Името на студента било Алберт Айнщайн.


източник: https://vk.com

Две от чудесата на Свети Паисий Светогорец

Април 12, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Аз, преди шест години“, си признал един млад мъж пред мнозина, бях анархист. Носех обици и взимах наркотици. Един мой приятел имаше книга на Стареца Паисий.

През декември 1996 г., този мой приятел се намирал в книжарницата на манастира в Суроти, където имало една двойка с малкото си момиченце и техния баща, две жени на средна възраст и един млад мъж. Изведнъж се чул силен вик. Една от жените на средна възраст, която била едра жена, се сринала на пода и започнала да се удря и да вика бясно. Тя размахвала главата си насам и натам. Гледката била наистина ужасна. Жената с малкото дете излязла навън, а останалите се доближили до нея и се опитали да й помогнат. Жената изревала и казала с мъжки глас: „Аз ще се погрижа за вас, момчета, които не вярвате, аз ще ви покажа… Сега, за много кратко време и ще ви поставя 666 на ръцете ви… Вие всички ще ми се поклоните… Вие губещи идиоти…“ – и още други обиди.

После започнала да заеква и да се страхува. „Паисие, не ме изгаряй, не ме изгаряй. Ти искаш да ме изпратиш обратно в Тартар… И този загубеняк ме води по всички тези манастири… защо й помагаш? Ще ме изгориш, ще ме изгориш.“ И тя изкрещяла още по-силно. Удряла се толкова силно, че всички се страхували да не си разбие черепа. Ясно било, че тя е обезпокоявана от демон.

„А… ааах“ – извикала тя отново, „Сега и Мария е дошла… ще ме изгориш Паисие.“ Тя излязла навън и извикала силно и останала неподвижна, сякаш е изгубила съзнание.

Онези, които стояли близо до нея, се приближили да й помогнат, а жените я покривали с дрехите си. Веднага щом се успокоила, те я вдигнали от пода. Тя отворила очи и заплакала спокойно и тихо. Жената започнала да благодари от дълбините на своето сърце. „Благодаря ти, Отче Паисие… Благодаря Ти, Боже – повтаряла тя отново и отново с голяма благодарност.

После станала и отишла пред иконата на Христос и Богородица и извикала на висок глас: „Боже Мой… Боже Мой. Как прие мен, която съм недостойна… Благодаря Ти, Боже Мой. Благодаря ти, Отче Паисие… не съм достойна, Боже Мой, за тази помощ.“

Сцената била много трогателна. По-късно благодарила на моя приятел и си тръгнала. Жената имала демон. Когато си тръгвала, тя споменала, че предишната нощ е видяла Стареца Паисий на сън и той й казал: „Ела на гроба ми и аз ще се погрижа добре за теб.“ Тя отишла в манастира и питала къде е гробът на Стареца, поклонила му се, а след това отишла в книжарницата, в която се е случило по-горе разказаното.

Следващото чудо е разказано от госпожа Л. М. Н., руски лекар от Москва: „Пострадах при една злополука, в резултат на което лявото ми око ослепя. Заведоха ме в Московската болница. Стаите бяха препълнени и затова ме поставиха в коридора. През тази нощ, аз изобщо не можах да спя. Молех се и бях много разтревожена. Някъде към сутринта, когато съм била в състояние между съня и пробуждането, дойде Старецът Паисий. Видях го ясно и го познах, защото бях чела книга за неговия живот. Той покри главата ми със своята кърпичка и изчезна. От същия този момент разбрах, че аз виждам с ослепялото си око. Не беше нужно докторите да правят нищо. Държаха ме в клиниката от 4 февруари до 11 февруари 2002 г.

Благодаря на Бог за милостта Си към мен, и на Стареца Паисий за неговата помощ.“


източник: agapienxristou