Светецът, когото обикнаха финландците

Юни 11, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола (ср. Фил. 3:13)


– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 година, на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.


Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.


Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.


– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.


– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.


– Вярвам, че поклоничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

 

Монахът е пътеводна светлина за света

Юни 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).


Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.


Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни уловия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.


Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.


Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.


Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.


Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, осъкдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!


На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.


Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибягнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.


По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщашия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.


И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?


След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.


Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.


Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т. н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат и учител и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?


Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.


«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.


Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.


Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.


Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»

Превод: Константин Константинов

 

Всеки избира сам

Юни 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Често хората идват при мен с въпроса: „Отче, но как да го убедя?”, а аз от своя страна ги питам: „А защо?” Всеки човек сам знае, иска ли да бъде християнин, и има ли нужда той от вашата църква. Той самият. На когото му е нужно, моля, ние можем да го научим на всичко. На когото не му е нужно – пак моля. Защото в Светото Писание апостол Павел също говори: Слабия във вярата приемайте, но не за да оспорвате неговите мнения (Рим. 14, 1). Защо да убеждавате някой, който върви против Бога, Който е казал: не хвърляйте бисерите си пред свинете ( Мат. 7, 6). Не защото хората са свине, а защото на прасе да говориш за това как не трябва да преяжда – това е абсолютно безполезно нещо. Напълно безполезно. Казват ми: „Но как така, той е мой син!” И какво от това?

Всеки човек е свободен: ако иска да се съедини с Бога – моля, ако иска да се раздели с Бога, отново моля. Това е твоята свободна воля. Можеш да бъдеш добър, можеш да бъдеш и лош. Така е и с децата ви, християни – според това колко ум, любов и сила вложите във възпитанието на своите деца, които ви е дал Бог, такъв ще бъде и резултатът. А когато 15 години изобщо не си и помислил за това, и изведнъж: „Ето, моя син е на 15 години, а е груб с мен”. И какво? Кое е толкова изненадващо, щом, според статистиката, по осем минути на ден се занимаваме с децата си, а през цялото това време заниманията ни се състоят само в това да им крещим? Даваме ги във всякакви безумни училища, където ги възпитават в полузатворнически детски колектив на фона на тотална порнография, и ние получаваме този продукт, който получаваме. И как сега да го оправим? Просто не е възможно това. Никой, нито един човек на земята не може да щракне с пръсти и да оправи човека.

Защото това е чудо, а чудесата Бог ги върши, а Бог дава само благодат, а благодатта може да дойде в сърцето на този младеж, само ако в него има смирение, а не грубост. Как иначе? Пред нас имаме един 15 годишен хулиган. И изведнъж в него влиза Божията благодат и той вече се превръща в кротко агънце? Така не става. Е, в затвора може да е придобил някои умения, но той все пак си остава вълк, той просто е облякъл овча кожа, за да не го разпознаят. Затова, ако искаме да възпитаме своите деца като християни, ние трябва да мислим за това от по-рано, преди да се оженим, трябва да изберем такава жена, която да ни бъде помощник в създаването на домашната църква, а не по това какви очи има, какви крака, и какво ще й дадат за зестра. Всичко това са незначителни неща, и със сигурност няма да се отразят добре на потомството. Трябва да се гледа качеството на християнския живот на младите дами. Тогава може от това да се получи нещо, общи цели, общи разбирания. Това е важно. Много дори. Защото ако двама души, които са смирени се оженят, е ясно, че те ще отстъпват един на друг, и няма да се карат и да се дърпат за косите и да ги викат в полицията, това е твърде очевидно.

Източник: https://vk.com/club

Не се страхувай, аз ще те спася!

Юни 1, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница



Историята е разказана от жителя на село Солотча, Рязански район, Рязянска област Михаил Михайлович Ермолов и представлява част от самиздатския сборник „Чудеса на свети Николай Чудотворец в Рязанска област”. За съставителя на този сборник и за историята на създаване на сборника няма данни.

Първата световна война, която започна през 1914 година, беше в разгара си. Мен, Михаил, ме призоваха в царската армия като войник. През юли 1915 година пехотният полк, в който преминавах предварителната си военна подготовка, беше изпратен на фронта. Като пристигна на изходна позиция, полкът цяла седмица беше оставен да почива. На войниците беше обявено, че в сутрешните часове свободно могат да посещават съседната църква. Аз, като вярващ християнин, охотно и с голяма радост приех разпореждането на командването и всяка сутрин, в продължение на цялата седмица, посещавах църквата, като по време на службата усърдно се молех Богу, просейки да прости греховете ми преди предстоящото сражение, в което не бе изключено да намеря смъртта си – да загина на бойното поле.

В своите молитви аз призовавах на помощ и великия Божи угодник свети Николай Чудотворец, молейки го да бъде мой застъпник пред Бога. По време на молитвата мислено разсъждавах: ако ми е съдено да загина в боя, нека свети Николай измоли от Бога прошка на моите, на Михаил, грехове. Молех се много усърдно, със сълзи на очи, просейки от Бога и свети Николай спасение и застъпничество.

В нощта преди предстоящото сражение и излизането на бойна позиция, аз, Михаил, легнах да спя с молитва към Бога и свети Николай. Рано сутринта, преди изгрев слънце, внезапно се събудих и се размислих за предстоящия бой, за възможната гибел, спомних си баща ми, майка ми, съпругата ми с детенцето ни – изобщо цялото семейство и роднините. Беше през лятото, рано се съмваше, слънцето още не беше изгряло. Лежейки на пода по гръб, аз се обърнах мислено към Бога и свети Николай с молитва за прошка на моите прегрешения пред родителите ми, жена ми, роднините и съседите и изобщо на всичките ми грехове. После отново преминах към молитва към Свети Николай, молейки го особено за застъпничество и помощ. Лежах възнак със затворени очи, целия в сълзи и изведнъж – в лицето ме удари светлина. Без да отварям очи, си помислих, че слънцето изгрява и с лъчите си е огряло през прозореца лицето ми.

Не издържах, отворих очи и видях Свети Николай Чудотворец, който стоеше пред мен, при краката ми. От него излизаха необикновени сияещи лъчи, подобни на слънчева светлина; беше облечен в църковно-епископски одежди, с каквито беше изобразен на иконата, пред която се молех в храма. Не очаквайки такова явление, аз се изплаших и мълниеносно се прекръстих с думите: „В името на Отца, и Сина, и Светия Дух”, което представлява защитно средство против привидения на нечистата дяволска сила; в същото време машинално се приповдигнах от легналото положение. И така останах, очи в очи със свети Николай Чудотворец. Като ме гледаше, той спокойно произнесе тези думи: „Аз ще те спася” – след това ме благослови, прекръствайки ме с дясната си ръка и започна да се отдалечава от мен, издигайки се във въздуха, като ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая изчезна напълно.

Тогава, като дойдох на себе си, разбрах, че съм се удостоил в лицето на свети Николай с Божията благодат и милост, за което никога не съм могъл и да мечтая. Огледах се наоколо и си помислих дали някой от останалите войници не е могъл да види случилото се с мен, но в тези ранни часове в казармата беше тихо и всички спяха непробудно. Повече не успях да заспя, намирайки се в размисли под впечатление на видението на свети Николай, великия Божи угодник.

Настъпи часът, в който бе даден сигнал за ставане, и след закуската полкът в боен ред се отправи с походен марш към предните позиции. Пристигнахме на предната отбранителна линия на нашите войски. На войниците беше дадена команда да се „окопаят” – т.е. всеки да изкопае окоп в цял ръст. Противникът – немците, като забелязаха от наблюдателните си пунктове пристигането на свежи сили, заемащи отбранителна позиция, откриха артилерийски огън, който премина в настъпление. До началото на артилерийския обстрел аз бях успял да изкопая своя окоп само до половината, тъй като ми се падна каменисто място, а лопата ми беше походна, малка: с нея не можеш много бързо да изкопаеш окоп, докато останалите войници на добрите участъци бяха успели да се окопаят в цял ръст.

Под артилерийския обстрел, аз прекратих копаенето на окопа, приведох се и започнах да наблюдавам ставащото: наоколо започнаха да падат и да се пръскат снаряди, вдигайки във въздуха земя и хора от другите окопи. По Божия милост аз оставах невредим, не ме засегна нито един снаряд, обсипваше ме само земя от взривяващите се снаряди. Скоро под натиска на силите на противника започна отстъпление на нашата пехота. Аз също тръгнах назад заедно с другите. Отстъплението премина в бягство, а наоколо избухваха снаряди, във въздуха свистяха куршуми. Пробягах известно разстояние и на пътя ми се изпречи овраг, в който вече се намираха много от отстъпилите войници. На мен също ми се прииска да се скрия в този овраг от свистящите куршуми, но в сърцето ми някакъв тайнствен глас ми подсказа: „Не влизай в оврага, бягай по-нататък”. Разбирайки важността на Божието указание, побягнах нататък, но като се отдалечих съвсем малко, някаква невидима сила ме застави да спра и да погледна назад. В същия момент пред очите ми артилерийски снаряд с голяма мощност улучи оврага, всичко се смеси със взрива и хората, намиращи се там, загинаха. Ако тайнственият глас на свети Николай не ми бе подсказал да бягам, аз бих намерил своята гибел в оврага още в първия ден на моето участие във фронтовите боеве.

Полкът отстъпи и зае нова отбранителна линия в съседство с други полкове от нашата дивизия. Формированието ни имаше известни загуби на хора и бойна техника, но запази боеспособността си.

В дадения случай аз приведох един пример как бях спасен от смърт при първото сражение, но такива случаи, при които оставах невредим под град от куршуми и снаряди по време на цялата руско-немска война, имаше много. След това продължи гражданската война, където също боевете също следваха един след друг, смъртта дебнеше войниците на всяка крачка и хората гинеха. И така, по Божия благодат и със застъпничеството на свети Николай Чудотворец, аз преминах през цялата Първа световна и през гражданската война, не бях ранен и благополучно се върнах у дома в с. Солотча. Наистина, трябва да призная, че мъничка осколка веднъж одраска кожата ми под коляното, в меката част на прасеца, но това не беше раняване, а само дребна драскотина. Раната беше намазана с йод и това беше всичко.

През цялото време на войната след видението аз никога не забравях и ежедневно се молех на Бога, като призовавах в молитвите си Неговия угодник свети Николай да бъде мой всекидневен застъпник в спасението от куршумите и снарядите и да се върна жив у дома.

И сега, живеейки със семейството си, ежедневно молейки се Богу, никога не забравям свети Николай Чудотворец, като му се моля с поясни и земни поклони като на наш застъпник и помощник във всички горести, скърби и беди.

Източник: Православие. ру

Хамалинът, който възкреси починал

Май 18, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Старецът Паисий Светогорец разказваше следното:

 

Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита в Иверон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

 

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

 

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте – отговори той.

 

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

 

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

 

Вижте как любомъдрено разсъждаваше. Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли – даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

 

Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун.

 

Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтаел. Неговите тъстове му били като родители.   Преместил се със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си.

 

Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи мой, Иисусе Христе, помилуй ме“. Пренасял товари и се молел.

 

Притеснявал се обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молел на Бог, просейки от Него да не прибира родителите на жена му, преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

 

По едно време обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновенно след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

 

„Кой, той ли? О, той почина. Свалиха го долу в моргата“ му казали.

 

Почувствал се, все едно гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не бе готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?“

 

Започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“ Така си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

 

Отправил се към подземието, огледал моргата, само и само да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“. Мъртвецът веднага се съживил, станал и последвал зет си.

 

- Отец Паисий, това наистина ли е случило? – го попитах слисан.

 

- Да, това е абсолютната истина.

 

- И този човек и до днес ли е жив?

 

- Не, починал е. Поживял още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при Себе Си в Рая.

 

Бях изумен.

 

- Наистина ли  такива неща се случват и в наши дни? – го попитах с учудване.

 

- Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И такава дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „Който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях“? Защо тази история ти се струва странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно и да бъде чуждо за нас?

 

Източник: из книгата „Старецът Паисий ми разказа“ от Атанасий Раковалис. Поместено в бр. 6 на „Православен глас“, м. юни 2016 г.

 

 

 

 

Благодатният старец

Май 11, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Йеросхимонах Ефрем Катунакски, ученик на стареца Йосиф Исихаст, подвижник от Света Гора, още докато бил жив получил голяма известност като старец, получавайки благодатен дар от Господа.

Духовното чедо на стареца Ефрем, схимонах Йосиф Ватопедски, си спомня: „Веднъж, когато придружавах стареца Ефрем в Солун, за да лекува една своя болежка, го помолих да посетим едно благочестиво семейство. Бяхме приети с голяма радост, както си му е редът. Едно малко момиче с пламенна ревност постоянно седеше близо до стареца, до „дядо“, както тя го наричаше, и с готовност му прислужваше. Старецът с радост я благослови и й каза: „Бог да благослови моята Хрисоваланту“. Момичето му припомни: „Дядо, казвам се Мария“. Старецът не обръщал внимание, на това, че Мария му говорела за своето име. През цялото време на нашия престой в това семейство, колкото и пъти Мария да ни обслужваше, тя получаваше благословение със следните думи: „Бог да благословия моята Хрисоваланту“. Как се беше развило това събитие? Мария пораснала и пред брака предпочела монашеството. При монашеския постриг тя получила името Хрисоваланту. В такъв вид я видял прозорливият старец Ефрем година преди нейното пострижение.

Един монах посетил стареца Ефрем след своето монашеско пострижение, за да получи неговото благословение. След благословението и духовните съвети, отец Ефрем казал на монаха: „Ти, чедо мое, си станал монах по молитвите на твоя брат, който е ангелче на небето. Сега бъди внимателен към своя живот, за да спечелиш небесния дар“. Монахът изпаднал в недоумение, тъй като от своите близки той никога не е чувал за никакъв починал брат. Когато пристигнал баща му, той разказал на монаха, че в тяхното семейство преди него се е родил младенец, който живял кратко време и след кръщението си той починал.

Веднъж старецът написал писмо до един свещеник от остров Митилини. В края на писмото той пожелал: „Порадвай се и на своята дъщеричка“. Съпругата на свещеника била в ранен етап от бременността, за която самата тя все още не знаела.

Игуменът на един манастир в Македония придружен от двама богослови и един студент, посетили стареца Ефрем Катунакски. Един от богословите помолил стареца да им обясни откъде идва благоуханието на светите мощи. Старецът замълчал, навел глава към сърцето си и се помолил. Изведнъж всичко около тях се изпълнило с благоухание. Гостите се спогледали и заплакали. След няколко минути старецът им казал: „Тъй като не мога да ви обясня това с думи, то се помолих, Бог да ви го покаже Сам“.




източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Всички неща около нас са капчици на Божията любов

Май 6, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Природните красоти са малките проявления на любовта, които ни водят към великата Любов, към Христа.

Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща около нас са капчици на Божията любов. И одушевените, и неодушевените, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са малките проявления на любовта, чрез които достигаме до великата Любов, до Христа. Цветята например имат своята дарба, учат ни с аромата си, с величието си. Говорят ни за Божията любов. Разпръскват аромата си и красотата си за праведни и неправедни.

Човек, за да стане християнин, трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си „дебелокожи“ души. Християнинът, макар и само когато обича, е поет, живее сред поезията. Поетичните души са тези, които могат да възприемат любовта, полагат я в сърцето си, прегръщат я, чувстват я дълбоко.

Възползвайте се от красивите моменти. Красивите моменти предразполагат душата към молитва, правят я чувствителна, благородна, поетична. Събудете се сутринта да видите царя слънце, излизащ в своята порфира от откритото море. Когато чувствате въодушевление от някоя природна местност, от някоя църквичка, от нещо красиво, не се спирайте, преминете отвъд него, преминете към славословие за всички красоти, за да почувствате в живота си единствено Красивия. Всичко е свято – и морето, и къпането в него, и храната. На всичко се радвайте. Всяко нещо ни обогатява, всяко нещо ни води към голямата Любов, всичко ни води към Христа.

Наблюдавайте това, което е направил човекът – къщите, сградите, големи и малки, градовете, селата изучавайте хората, тяхната култура. Питайте, попълвайте знанията си за всяко нещо, не оставайте безразлични. Това ви помага за по-задълбочено изучаване на Божиите чудеса. Всяко нещо се превръща във възможност да се свързваме с всичко и с всички. Всяко нещо се превръща в причина за благодарение и молитва към Господаря на всичко. Живейте във всяко нещо, в природата, във всичко. Природата е тайнствено Евангелие. Когато обаче човек няма вътрешната благодат, природата не го ползва. Природата ни събужда, но не може да ни отведе в рая.

Духоносецът, този, който има Божия Дух, където и да минава, държи ума си в постоянно внимание, целият е очи, целият обоняние. Всичките му сетива живеят, но живеят с Божия Дух. Различен е. Всичко вижда и всичко чува; вижда птиците, камъка, пеперудата…

Минава от някъде и усеща всичко, някой аромат например. Живее във всичко, сред пеперудите, сред пчелите и т.н. Благодатта го прави внимателен. Желае да е заедно с всички.

Ах, какво да ви кажа! Това то изживях, когато на Света Гора ме посети Божията благодат. Спомням си как славейчето раздираше гърлото си сред гората, с криле, изпънати назад, за да има сила. Ах, ах, ах! Да имах една чашка с вода, да му давам да пие всеки път, да утолява жаждата си… Защо славейчето да дере така гърлото си, защо? Но и самото се радва на чуруликането си, чувства го, затова и дере гърлото си.

Много ме въодушевяваха птиците в гората. Идете някой ден в Калисия да чуете славеите. Каменно сърце да имаш, ще се разчувстваш. После как да не почувстваш, че си заедно с всички и всичко? Вниквайки надълбоко в тяхната цел. Целта е заложена от техния Творец. Целенасочеността на творението показва Божието величие и Неговия промисъл. При нас, човеците целенасочеността, заложена от Бога, се изразява по друг начин. Ние притежаваме свобода, разумната мисъл.

Един ден направих план за това място. Да направя един резервоар между боровете, да сложа едно хранилище от два кубика и оттам да се черпи вода. Тогава славеите, които много обичат водата, ще дойдат, а също и скакалците и мухите…

Веднъж, когато живеех в Калисия, се връщах в манастира след боледуване, а госпожа Мария, овчарката, дойде да ме вземе с магаренцето. По пътя я попитах:


- Госпожо Мария как ви се виждат красотите, ливадите, цветовете, пеперудите, ароматите, славеите?


- Нищо – казва ми, – нищо няма тук.


- Наистина ли? – питам я. – Май месец и да няма нищо?


- Нищо! – отговаря ми.


След малко срещаме всичко това: цветя, благоухания, пеперуди.


- Е, госпожо Мария, сега какво ще кажеш?


- А, не ги бях забелязала!


Продължавайки, стигнахме до платаните. Славеите там бяха в разгара на песните си.


- Госпожо Мария, ти ме излъга!


- Не – казва ми. – Изобщо не ги бях забелязала!

В началото и аз бях „дебелокож“, не разбирах. След това Бог ми даде благодатта. Тогава всичко се измени. Това се случи, когато започнах да живея в послушание.
Спомням си вкаменилите се дървета, стволовете, които видяхме в Митилин. Съществуват от толкова древни времена. Страшно голямо впечатление ми направиха! И това също е молитва, да гледаш вкаменелостите и да славиш Божието величие.

Из книгата: „Живот и слова“ на свети Порфирий Кавсокаливит

Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, обичай

Май 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Слово на опелото на стареца Ефрем Аризонски

Старецът Ефрем Филотейски и Аризонски, духовното чедо на преподобни Йосиф Исихаст и основателят на 19 манастира в САЩ и Канада, в това число и на манастира „Свети Антоний Велики” в Аризона, се престави в Господа на 8 декември 2019 година. Настоящото слово на архимандрит Паисий, игумен на манастира „Свети Антоний”, е произнесено при погребението на стареца на 11 декември 2019 г.

Наш скъпи старче и любими отче!

На мен, както и на цялото наше братство, ми е много трудно да намеря подходящи думи по повод на твоето1 отминаване от този живот. Мисля, че за старец от твоята величина по-подходящи от всякакви думи, биха били мълчанието, любовта, уважението и молитвата. Тази непрестанна молитва, която съгряваше твоето сърце с любовта към Христос и Пресвета Богородица. Иисусовата молитва, която ти постоянно ни призоваваше да повтаряме без прекъсване. Твоят глас все още звучи и винаги ще звучи в нашата съвест: „Произнасяй молитвата, дете мое, не спирай, не разговаряй, произнасяй я така, че да се чува”.

Днес, Ваше Високопреосвещенство архиепископ на Америка, високопреосвещени епископи, многоуважаеми игумени, игумении и възлюбени в Господа мои братя, ние отбелязваме знаменателно събитие, значението на което е очевидно. Ето, „възвесели се, Пастиреначалнико, като гледаш чедата Си около Твоята трапеза, носещи клончета от добри дела”2. И както е казано у пророк Исаия: „Повдигни твоите очи, Сионе, и погледни наоколо: ето дойдоха при теб като богосияйни светила от запад и от север, и от юг, и от изток твоите чеда, благославящи в тебе Христа во веки”3, изпращайки те в желаното Отечество, което ти винаги съзерцаваше със своя вътрешен взор, копнеейки по-скоро да се съчетаеш с възлюбения Христос, Женихът на нашите души.

Мисълта на стареца винаги беше устремена към горното, той горещо обичаше всичко небесно и никога не се безпокоеше за нищо земно, с изключение на спасението на душите на своите духовни чеда.

Старецът ни казваше:

„Винаги размишлявай за смъртта, сякаш всеки нов ден е последният за теб, и казвай: ”Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, търси примиряване, обичай, плачи с болка за своите грехове, защото настъпи краят”. Докато още имаме време, нека се подвизаваме, защото това е единственото, което ще остане с нас. Всичко останало – всичко светско – ще бъде развято по четирите посоки. Молете се и за мен, който говоря, а сам не изпълнявам; горко на мен, триждиокаяния! Какъв ще видя лицето на Господа?”

Днешното събитие е едновременно и тъжно и радостно. Тъжно – поради временната телесна разлъка и радостно – защото ние придобихме силен застъпник пред Господа. Нашият старец не умря, той се упокои и се престави в небесните обители, в братството на своя старец – преподобни Йосиф Исихаст. Приветстват го светите апостоли, мъчениците, преподобните, ангелските ликове, нашата Всесвята и Владиката Христос, когото той така беше възлюбил, Светлината на Истината, Пресветата Троица. Той премина житейското поприще с голяма вяра, любов и упование на Божията воля и сега заслужено си почива в приготвеното му място на упокоение.

Настъпи часът на неговото отхождане от този свят. Той го очакваше и често говореше за него. А и колко дълго още би могъл да е с нас, колко още би могъл да търпи разлъката със своя старец на небесата?! Неговото търпение надмина всички граници, неговата безпределна любов щедро се предлагаше на всички нас.

Ти страда много, свети наш отче, търпеше болка – и ние заедно с теб; търпеше клевети, отхвърляне, мъченичеството на болестта, носеше своя тежък кръст мъжествено, с вяра в Божието милосърдие и любов, за слава и в името на нашия Христос – и най-вече в мълчание. При все това твоят глас, твоите поучения, които ни призовават към подвига на придобиване на добродетелите, завинаги ще останат за нас като многоценна съкровищница. Моли се, свети старче, да вървим по твоите стъпки, всеки съобразно със способностите си.

Пред много години ти ни каза, че е дошъл часът на твоето заминаване, но Христос е продължил времето, заради твоите възлюбени духовни чеда. Но днес Владиката Христос пожела да призове твоята благодатна, просветена, чиста и богоподобна душа от твоето многострадално тяло. Днес настъпи дългоочакваният ден на твоето преселване на небесата. Многоуважаеми старче, земен ангеле и небесни човече, днес ти оставяш този временен свят, заради небесния свят, където вечно сияе светлината на Възкресението, където новороденият небесен Младенец, въплътилият се Създател на цялото творение, те очаква в пещерата и твоето успение става триумф и прослава на Царя Христа. И както ти казваше в едно свое поучение:

„Умът4 е привлечен, притегля го към себе си химна „Христос се ражда, славете Го…”5. Боже мой, Христе мой, нямам думи! Моето сърце замира, така сладък Си Ти! Какво да кажа? Като свещица се топи моето сърце, защото аз съм съвършено недостоен. О, кога, кога ще Те видя, Отче мой? Твоята сладост превишава всеки разум и разбиране.”

Ние пък изпитваме смесени чувства. Мирни сълзи и радостотворен плач има в нашите сърца. Днес ние изпращаме към престола Божий нашия застъпник и ходатай, новия стълб на нашата Църква. Днес ние придобихме преподобен, който се подвизаваше в пещерите на Малката Света Анна6 и преуспя в послушанието, както малцина други са успявали. Ние придобихме равноапостол, който неуморно обработваше земята на Америка и Канада, принасяйки безсмъртни души, възродени чрез покаянието и изповедта. Неговите думи – прости, пламенни и дълбоко духовни, достигнаха краищата на вселената. Придобихме мъченик, който претърпяваше всякакви страдания и от своите ближни, и от невидимите врагове. Възлюбени наш старче, право беше твоето сърце, прав беше и пътят ти. Светла и блажена да бъде паметта ти!

Ти подари на всички нас своята вежливост, своето неизменно радостно лице, своите просветени слова и Христоцентрично учение, своя великодушен характер, своята доброта, кротост и безкрайното си Христоподобно смирение пред всеки.

Наистина, кой, срещнал се с теб, не те обикна? Кой, след разговора с теб, скланяйки се под твоя епитрахил, не почувства сърдечно умиление? Всеки, който те доближаваше, преживяваше изменение към по-добро и черпеше от бездънния извор на Божествена благодат, който неизменно бликаше от твоята божествена душа и изпълваше не само пребиваващите край теб хора, но и тези, които бяха далеч и се намираха в нужда. Всички желаеха да бъдат край теб, по-близо до теб. Особено простите сърца, разпознали твоята непорочна и просветена чистота.

Молим те, свети наш отче и възлюбени старче, „колесница на Израиля и негова конница”7, не ни оставяй сираци, но винаги се моли на Господа за всеки от нас, за смиреното твое братство и за всички, които са дошли тук на твоето погребение, за да ти сторят последен поклон и да целунат твоите изпълнени с благодат, осветени ръце, непрестанно въздигани в молитви за нас, за нашето отечество, за целия свят и за Църквата.

И накрая, подражавайки на твоята вежливост, старче, изразявам топла благодарност на Негово Високопреосвещенство Архиепископа на Америка Елпидифор, на всички присъстващи днес архиереи, игумени и игумении, на всички братя и сестри и особено на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, представляван от всепреподобния игумен на светогорския манастир Филотей архимандрит Никодим, за вашето отеческо и патриаршеско благословение и за утешителните думи, обърнати към нашето братство в Христа.

Вечна памет на многоуважаемия старец, отец и игумен архимандрит Ефрем!

Архимандрит Паисий – игумен на манастира „Свети Антоний Велики”

1. Според нормите за употреба на личните местоимения в гръцкия език, обръщението към стареца на „ти” е израз на уважение, близост и искрено послушание, с което чедата му се отнасят към него.
2. Степенни на 3 глас (преводът на български е даден по Методи Григоров, Обширен възкресник на български език, Сливен, 2019).
3. Из осма песен на Пасхалния канон – Ис. 60:4 (преводът на български е даден по Методи Григоров, Пентикостар на български език, Сливен, 2018).
4. Ум (гр. νούς) е светоотечески/богословски термин, който се отнася до способността на душата да встъпва в общение с Бога.
5. Ирмос на първата песен от канона на Рождество Христово.
6. Малката Света Анна – светогорски скит, където се е подвизавало братството на стареца Йосиф Исихаст.
7. 4 Цар. 2:12.

 

А сърцето ни е далеч от Христос

Април 30, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

В църковния живот се среща такова явление, при което изглежда, че човек е дълбоко въцърковен, но не е станал християн. Това означава, че ходи на службите, чете всички необходими молитви, пости, редовно се изповядва и се причастява, а сърцето му е далече от Христос. Външно човек е в църквата, и както преди не е обичал хората, то и сега не ги обича. Това се случва, когато вниманието на човек е съсредоточено върху външното изпълнение на нещата: да стои до края на службата, да чете молитвеното правило, да спазва поста, да се помазва, да се изповядва и причастява, а сърцето вътрешно си остава непроменено. Участието в тайнствата, молитвите и причастието не могат сами по себе си да изменят човека като някакво магическо хапче: сутринта го изпил и станал друг човек – обичаш всички и помагаш на всички с радост. Тайнствата ни дават сила да се променим, но да се изменим, да постъпваме противно на своите греховни желания ние сме длъжни всеки ден от сутрин до вечер. Можем да изменим своето сърце и да го научим да състрадава и да обича, само тогава когато сме готови всеки ден да обичаме и да състрадаваме.

Спомням си, веднъж разговарях със свой приятел – настоятел в един храм, за живота в тяхната енория, където всички ми изглеждаха добри и благочестиви, а той се усмихна и горчиво ми каза: „Знаеш ли колко сме далече от нормалните християнски отношения помежду си? Страхувам се, че животът няма да ми стигне, за да се случи това“. Отговорът му силно ме изненада: „Как така? Някои ваши енориаши изобщо не излизат от храма, те са готови денонощно да се молят“.

А той поклати глава: „А когато на вечернята има изповед, те се подреждат в редица. Ако някой от новодошлите също иска да се изповяда, той се оказва на края на опашката, защото нашите вече отдавна са заели местата си един след друг. А това нормално ли е? Човекът от храма не излиза, а другият, който за първи път идва при нас, не може ли да го пусне пред себе си? И ако от амвона на някой празник поради разсеяност съм забравил да отправя покана за празничната трапеза, нашите след службата стават и отиват мълчешком в трапезарията. А когато попитам: „А къде са другите хора? Колко много народ имаше на службата, защо едни и същи енориаши са по масите?“ Всички вдигат рамене, и поглеждат към земята, и се оказва, че никой не е помислил да покани новите хора, а после искаме, някой да дойде в нашия храм и децата си да доведе“. Като цяло позната история.

Най-тъжното е, че след този разговор аз започнах да се замислям за себе си, и си спомних за много неприятни неща, въпреки, че отдавна ходя на църква, дори и в манастир съм живял. Всичко това е външно, а дали сме се научили да не сме лицемерни, да обичаме по християнски другите хора, да прощаваме искрено, да се жертваме от сърце, да се доверяваме на Бога и да се смиряваме – това е друг въпрос. И той е най-важният от всички.

 

източник: https://vk.com/pravoslavie_so_vsey_planety

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Април 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Искам да видя умрелия си мъж

Една селянка от Фараса изпаднала в отчаяние след смъртта на мъжа си, с когото била живяла едва няколко години след сватбата си. Като се смятала виновна за неговата смърт, тя не искала вече да види нито хора, нито родното си село, заживяла в една пещера и се хранела само с треви. След като прекарала така три години, тя се явила пред о. Арсений, съвсем неузнаваема и му рекла:

- Хаджиефендис, благослови. Ти можеш всичко, върни ми моя Василакис.

О.Арсений й казал:

- Чедо мое, ти страдаш силно. Ако поискаш, ще те благословя да се омъжиш повторно.

Само че тя настоявала:

- Не, искам да видя моя Василакис. Няма ли да те мъчи съвестта, ако посегна на живота си?

О. Арсений я умолявал:

- Не го прави, чедо мое, не давай душата си на бесовете.

Но във възбудата си тя повтаряла все същото. Тогава той я успокоил, казал й да се върне в пещерата, където живеела, защото там ще й се яви Василакис, за да се помири с него. А сам той взел да се моли със сълзи.

Жената отишла в пещерата, където във видение й се явил Василакис. „Злодейко“ – казал й той – „и тук ли дойде? Но знам, че те е пратил Хаджиефендис. Той има голямо дръзновение в Бога“.

Жената с разкаяние почнала да го моли за прошка. Василакис й простил и видението престанало. С мирен дух нещастната жена се върнала в селото и прекарала останалия си живот тихо, в покаяние.

Понеже по дяволско внушение тази жена станала отчасти причина за смъртта на мъжа си, лукавият я хвърлил в отчаяние и едва не я довел до самоубийство. Но благият Бог не допуснал това и я спасил от гибел с помощта на своя верен раб Арсений.

О.Арсений предотвратява нападение над Фараса

Както обикновенно в деня на св.Константин, о. Арсений се канел да отслужи всенощно бдение в църквата, посветено на светията. Цял ден той бил прекарал в разкарване от единия край на селото до другия, от един страдащ до друг и можал да се отправи на път едва по мръкнало. Заедно с него тръгнали петима поклонници – Продромос Корциноглу, Хаджи Христос, Хаджи Минас, Продромос Езнепидис и Христофоридис. Когато излезли от селото, били станало съвсем тъмно и трудно за вървене. Поклонниците били неспокойни.

- Какво става? – попитал ги о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис – отвърнали те – нищо не виждаме отпреде си.

- Не виждате ли светещия Кръст, който върви пред вас? – попитал той.

- Не – отвърнали поклонниците.

Те наистина нищо не виждали.

- Дръжте се за ръката ми – казал им той.

Така, ръка за ръка с о. Арсений, те стигнали до храма на св. Константин, където отслужили всенощното бдение, а след това и Божествена литургия. След службата хората радостно излезли от храма и насядали по тревата да похапнат. Като се нахранили, по-старите се разговаряли помежду си, а по-младите започнали да играят и да пеят духовни песни.

Неочаквано обаче радостното настроение на хората се сменило с ридание, като видели отдалече да се задава отряд от турски липотакти (дезертьори), които вършили навред страшни грабежи и убийства. Били много добре въоръжени и по жестокост надминавали и разбойниците. Жените, с децата на ръце, почнали да ридаят и се събрали плътно около о. Арсений. Старците посъветвали малцината младежи, които били сред тях, да се скрият някъде и да не стрелят, за да се избегне кръвопролитие. Скрили се и жените с децата, останали само старците. О. Арсений се мъчел да успокои всички, и малки и големи, изпаднали в силно вълнение: „Не бойте се, нека само дойдат по-наблизо, да дойдат по-наблизо“. Като усетили увереност в думите на Хаджиефендис, селяните се поуспокоили.

Когато липотактите дошли съвсем близо до тях, о. Арсений вдигнал ръка и казал: „Бъдете проклети от Бога и вързани от мене“. След тия думи разбойниците замръзнали на място. Тогава почнали да се разкайват и да молят о. Арсений: „Прости ни и благослови, признаваме, че сме престъпници; разреши ни да пристъпим и да вземем от теб благословение, занапред обещаваме да бъдем добри хора“.

Тогава Хаджиефендис ги развързал от невидимите примки и им казал: „Хвърлете оръжието си, то вече няма да ви трябва и елате насам“. Един след друг, разбойниците почнали да предават оръжието си. После всички паднали на колене пред о. Арсений и със сълзи помолили за прошка. Заедно с разбойниците плачели от умиление жените и децата.

Но младежите, които така и не успели да премерят сили с турците, стояли намръщени. Особено недоволен бил Продромос Езнепидис. Като не могъл да се сдържи, той хванал главатаря на шайката, най-бойкия от всички и почнал да го бие. Добрият Хаджиефендис го спрял, говорейки му: „Аф етерим“, което значело „прощавам му и го пускам“. Жителите на Фараса събрали оръжието, натоварили го на мулета и го откарали във Вереки (Свети Константин), където го предали на турските власти.

Самите липотакти в крайна сметка наистина се променили, някои от тях даже тайно приели християнството и по време на размяната на населението след войната заедно с жителите на Фараса заминали за Гърция. Разбойникът, който бил бит от Продромос Езнепидис също станал християнин, като от Сюлейман се прекръстил на Елефтерий, също заминал за Гърция и се заселил в Яница. В 1982 г. той още бил жив, на повече от 90 години и местните жители го наричали Турколефтерис.

Покръстената туркиня

Една омъжена жена-мюсюлманка от Фараса веднъж казала на майката на г-жа Агатия, от която знам тази история, че желае да се покръсти. О. Арсений тайно приел в дома си нея, която пожелала да стане кръстница на туркинята, както и самата туркиня, за да ги подготви за кръщението. След оглашението той кръстил мюсюлманката с името Елевферия. Тя тайно се причастила три-четири пъти и заживяла както другите тайни християни.

От момента на кръщението Елевферия, преструвайки се на болна, не осквернила тайнството на кръщението с общение със своя мъж-мюсюлманин. Тежко й било да живее сред неверници, затова благия Бог скоро я приел при Себе Си. Тя внезапно заболяла и няколко дена лежала прикована към постелята. Искала да се причасти, но нямало как да отиде при Хаджиефендис. Той още повече не можел да отиде при нея, но все пак не я оставил без причастие. Взел една малка ябълка, сложил в нея Светото Причастие и като повикал кръстницата, й казал внимателно да предаде ябълката на болната. Тя с благоговение и радост взела ябълката, и като кръстосала ръце на гърдите, тръгнала. Новопокръстената сякаш почувствала Божието присъствие, лицето й светнало, тя казала: „Христос, душа моя“. А не знаела, какво й носят! Кръстницата й подала ябълката и тя се причастила.

След това Елевферия бавно започнала да отхожда към Господ. Развълнуваната кръстница се затичала към о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис. Елевферия умря. Ами сега, какво!? Туркините ще й умият тялото!

- Не се вълнувай – казал й той.

Но тя настоявала:

- Ама как така, Хаджиефендис?

О. Арсений казал:

- Ще се счете както обикновено къпане.

Обаче кръстницата продължавала да се вълнува – та нали за мюсюлманите умиването на покойника се явява като кръщение! Те смятат, че по този начин на умрелия се опрощават всички сторени в живота му грехове. Което, разбира се, е сериозно заблуждение.

Кръстницата все досаждала на о. Арсений с опасенията си и накрая той се принудил да й каже:

- Ама нали самият аз съм я кръстил! Нима си мислиш, че ще позволя туркини да умият тялото й! – и продължил да се моли за Елевферия. И ето какво се случило. Всеки път, когато някоя туркиня се опитвала да умие тялото на починалата християнка, ръцете й отказвали да й служат. Турците се принудили да погребат Елевферия на своето гробище без ритуалното умиване. Хаджиефендис извършил задочно опело за нея и продължил да се моли.

Случило се друго чудо. Елевферия започнала да се явява в дома си нощем. Обръщала всичко с главата нагоре, разхвърляла вещите и казвала: „Защо ме измъчвате в ада на вашето гробище? Бързо ме изведете оттук и ме занесете в дома ми, в християнското гробище“. Това ставало няколко дни подред. Накрая турците изгубили търпение, отишли при о. Арсений и му рекли:

- Благослови, Хаджиефендис. Всички вкъщи страдаме от умрялата жена. Помогни ни! Само ти знаеш какво трябва да се направи. Всяка нощ тя ни мъчи, обръща всичко вкъщи с главата нагоре и иска да бъде погребана в християнско гробище. Изглежда, тя е обичала вашата вяра.

О. Арсений казал на турчина – мъж на Елевферия:

- Защо питаш мене? Аз съм грък, ти си турчин – можеш да правиш каквото си искаш.

Но турчинът му казал:

- Не, Хаджиефендис, не искам да правя нищо без твоята благословия.

Тогава о. Арсений му отвърнал:

- Хубаво, заради теб ще направим изключение и ще я препогребем на нашето гробище, някъде в ъглите му.

Така и направили. След този случай Елевферия се явила радостна в дома на турчина и започнала да благодари:

- Да сте живи хиляда години! Сега съм в рая, посред светлината и благодатта Божия.

Ето какво е правил Хаджиефендис – наставляван от Божията премъдрост, той укротявал турската ярост и ги карал да се замислят, като им показвал плодовете на истинната Христова вяра и опазвал християните от неверниците в ония тежки времена.

Да бъде благословението му и от нас.

Амин.

Да упокои Господ душите на всички верни, пазили с благоговение преданията на светите отци на Църквата и на тези, които са съхранили в чистота житието и делата на св. Арсений в Кападокия и предали спомена за тях на своите потомци. На всички днешни свидетели, които ми помогнаха според силите си да съставя това житие, нека благодатта на св. Арсений бъде върху тях. Амин.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

Само на Теб се надявам

Март 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Писмо написано от свети Николай Сръбски до една учителка, пред която се явила Пресвета Богородица

Вие ми пишете с възхищение как пред Вас се явила Пресвета Богородица, и как Вие от този момент сте тръгнала по пътя на правилната вяра. Вашата дъщеря била тежко болна и се е измъчвала от треска. Свикан бил консилиум от доктори. Те прегледали момичето и се оттеглили в друга стая на съвещание. Вие с трепет сте слушала разговора им. Един от лекарите казал, че ако болната успее да се припоти, това би било спасение. Други смятали, че вече е късно и нищо не може да помогне на момичето. От отчаяние Вие сте кършила ръце и сте плакала. Над леглото на детето Ви висяла икона на Пресвета Богородица. Преди сте приемали тази икона повече като украшение, като необходима принадлежност за дома. Но тогава, в отчаяние, Вие изведнъж сте застанала на колене пред иконата и давейки се от сълзи сте се молила така:

„О, Пресвета Богородице, Ти виждаш моята скръб. Ти знаеш, Майко на всички майки, какво означава да имаш едно единствено дете и да го загубиш. И Ти си видяла Своят единствен Син в мъки на Кръста. Моля Те, смили се над мен грешната, и ми помогни! Само на Теб се надявам! Аз вече не се надявам на хората. Никой на света не може да ми помогне, само Ти, Царице Небесна можеш, ако искаш. Нима само една майка Си утешила? Утеши и мен, о Дево Чиста Пресвята!“

След продължителни молитви и ридание Вие сте погледнала към иконата и сте видяла сълзи в очите на Богородица. Малко по-късно сте отишла при дъщеря си и сте открила, че цялата е мокра от пот! На следващата сутрин тя се е вдигнала от леглото си и похапнала, а скоро напълно се възстановила.

Слава на Пресвета Богородица! Благодаря и на Вас за това писмо. Нашата вяра се основава на опита, а не на своеволните разсъждения и теории. За мен вашият случай е много важен. Миналата зима при нас се случи нещо подобно. На една бедна вдовица дъщеря й се разболя. Момичето цял месец беше в безсъзнание и не произнасяше нито дума. Бяха изгубени всякакви надежди.

Нещастната майка започна да събира пари за погребение. Една вечер майката стояла до леглото на своята дъщеря и тихо плакала. Изведнъж момичето, без да отваря очите си, прошепнало: „Не плачи, майчице, по-добре ме заведи утре в манастира в Калище, и аз ще се оправя. Така ми каза Небесната ми Майка, Която в момента стои до мен!“ Поразена майката се оживила и на разсъмване завела дъщеря си в манастира на Пресвета Богородица в Калище, а след това я върнала у дома вече здрава.

Но случаите като този само два ли са, или три, или десет? Няма нито брой, нито край благодатното явяване на Пресвета Богородица. Свети Серафим Саровски е признавал, че през целия му живот Света Богородица лично му се е явявала шест пъти. И ако целият безмълвен народ, който смята всички тези небесни скъпоценни явявания за свои сладки тайни, би отворил устата си и казал би всичко, което знае, земята би се изпълнила с изумление. Повярвайте, когато човек достигне до осъзнаване на действието и проявлението на небесния свят в нашия земен живот, той чувства, че се е озовал в тайното и непознато царство на чудесата. Нашите телесни очи нищо няма да видят там, но душата ни ще влезе с искряща светлина на вяра и любов, както, по думите на Апостол Павел „та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:18-19)

А Вие трябва да благодарите на Господ и Пресвета Богородица затова, че са открили пред Вас Царството на Духа, и занапред се грижете за духовното си зрение, за да не го изгубите поради грях или от небрежност.

Бог да Ви е на помощ!

Източник: https://vk.com/pravoslavie_dlya_nachinauchix

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

Православие в Пакистан

Март 12, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Обръщането ми към Православието не беше лесно. До 2007 г. бях дякон към Англиканската църква в Индия. Когато започнах да проявявам интерес към Православието, изпращах много писма с въпроси до единствения човек, който би могъл да ми даде подробен отговор – владика Иларион, архиепископ на Сидни. Произлизам от много бедно семейство, майка ми беше учителка и ме възпитаваще в много строг католически дух. Когато владиката предложи да постъпя в семинарията в Джорданвил, Ню Йорк, майка ми се разболя и се оказах в трудно положение. Отиването в Америка се оказа невъзможно. Три месеца по-късно получих писмо от архиепископа, в което ми казваше, че може да ме приеме в Австралия. С Дядо Владика станахме като баща и син. Всичко, което знам за Православието научих от него. Имах голямо желание да стана свещеник, но не казах на дядо Иларион, защото смятах, че Бог ще предвиди това в най-добрия за мен момент. Когато ме ръкоположиха, не исках да ограничавам служението си само до една енория. Желаех нашата истинска вяра да стане достъпна за всички. Много хора в Пакистан и Индия биха искали да научат повече за Православието и вероятно щяха да станат ревностни християни, но възможностите за това бяха малки.

 

Днес в Пакистан животът е труден заради мюсюлманското правителство. За белите не е безопасно да живеят там, затова мисионерите не желаят да ходят в тази част на света. Пакистан въобще не е безопасна територия. Заплахата тегне не само върху чужденците, но и върху местното население, защото мюсюлманите воюват помежду си и се убиват. Държавата е разделена между три големи групи – на север са пущуните от Афганистан, в средата са пунджабите, на юг синдите, между които има малка група индийци. Тези три племена са в постоянна вражда. Обикновеният пакистанец не знае дали като излезе сутрин, ще се прибере вечерта.

 

Наскоро владика Иларион получил имейли от двама пакистанци, напуснали католическата семинария, както направих и аз преди време. В писмата си задавали въпроси за вярата и искали да  опознаят Православието. Дядото препрати писмата им към мен, защото познавах мирогледа на този народ и можех да преценя дали са искрено вярващи, или са пратени от някого без никакъв интерес към Христа. Когато ги прочетох обаче, много се трогнах. Поисках благословия от Дядото и поех към Пакистан.

 

Когато пристигнах, ме чакаше изненада – вместо да видя двамата, които бяха писали писмата, бях посрещнат от 50 човека. Настаних се в хотелската стая, но ме уведомиха, че не мога да излизам навън. Тъй като съм индиец и имам по-светла кожа, за мен беше опасно да се показвам. Индия и Пакистан са водили четири войни и на мен гледаха като на шпионин. Един местен член на парламента обаче, ми даде разрешение да напускам хотела за 12 часа, защото беше убеден, че съм мисионер. В пресата се появи съобщение, че е пристигнал някакъв свещеник и много хора дойдоха да ме видят. Помолих се на Светия Дух и започнах проповедта си. Отначало говорих за времето преди Христовото Рождество, после им разказах за самото Рождество, за създаването на Църквата, за периода на седемте вселенски събора и за ролята на свещениците и дяконите. Опитах се да обясня, че не е толкова лесно да се приеме Православието, че е нужно преди това човек да се преобрази. Единствената истинска причина да прегърнеш Православието е желанието да станеш свят в Църквата, защото човешката  душа се съединява с Бога след смъртта. Ролята на свещеника е да подтикне човека към този път, да му помогне да направи усилието. За това няма лесна рецепта, нужна е молитва, пост и изпълнение на всички други православни методи.

 

След двучасова проповед търсещите истинската вяра започнаха да задават много въпроси, а представителите на различните агенции се опитаха да открият нещо подозрително в словото ми. Онази нощ 110 католици се обърнаха към Православието. Следващият ден 74 човека от 10 пакистански семейства приеха свето Кръщение. Попитах хората защо толкова бързо приеха думите ми, а те отговориха, че са се трогнали от факта, че аз, бидейки индиец, съм дошъл да проповядвам Православието тук и не съм гледал на тях като на лоши хора, нито съм порицал начина, по който изглеждат. А тези люде бяха бедни, обикновени селяни. Когато стояхме в църквата или идваха за разговор, аз не вземах стол, а сядах до тях на пода. Те се нуждаеха от специална пастирска грижа, защото нямаше кой да ги чуе нито в джамията, нито в католическата църква. Трябва да знаете, че в Пакистан и Индия Католическата църква е голяма и влиятелна организация. Завършващите католически семинарии често се изпращат за директори на местните училища и всяко дете се стремеше да бъде прието в тези училища. Веднъж станали директори, пасторите забравяха, че преди всичко трябва да бъдат духовни водачи, а не просто директори.

 

На хората, които идват да се срещнат с мен обяснявам, че задачата ми на свещеник е да служа на хората за тяхното спасение, да ги обичам и да се грижа за тях.

 

Следващото предизвикателство беше да съхраня общността от стотина новопокръстени пакистанци. Когато се върнах в Австралия, казах на Дядото, че трябва незабавно да основем мисия в Пакистан. Той благослови да създам мисията „Св. Арх. Михаил“.

 

Попитах пакистанците защо поканиха мен, а не местните православни свещеници, които служат там, те отвърнаха, че техните свещеници са към Вселенската патриаршия, а аз съм от Руската Православна църква и тъй като тя е най-голямата от всички поместни църкви и се състои от различни народи, се надявали да получат помощ от нея. Като имали предвид всички светци, просияли на руска земя и знаейки, че аз също принадлежа към тази църква, те вярвали, че ще се погрижа за тях и ще ги обичам. Помолих владика Иларион да назначи повече свещеници за мисията, за да можем по-бързо да отпразнуваме първата Света Литургия.

 

Второто ми пътуване до Пакистан беше за 10 дни. Този път основната ми цел бе пастирската грижа. Срещах се с хората и се опитвах да разбера нуждите им, да ги „покрия с крилата си“. Тогава успяхме и за пръв път да отслужим Св. Литургия в руски стил, но на езика Урду. С Божия помощ успях да обърна и един католически свещеник и съпругата му в Православието. А това се случи така: веднъж, превеждайки литургийните текстове на Урду, сърцето на пастира се развълнувало от думите, които свещеникът трябва да произнесе и пожелал да се върне в ония времена, когато тези молитви са били създадени. Така той се обърнал към Православието. По време на този ми престой в Пакистан 50 нови члена приеха Христа.

 

Искам да споделя, че сега мога да пътувам до Пакистан без покана. Успях веднъж да се срещна с един пакистански посланик. Обясних му кой съм, каква е Православната църква и че не съм шпионин. Той приветства усилията, които полагам в работата си за доброто на пакистанците, но изтъкна, че е нелегално да извършвам мисионерска дейност само с туристическа виза. Следващите думи обаче бяха нещо изключително. Каза ми, че вярва  в делото, което извършвам в Пакистан и затова мога да получа мисионерска виза. А да има християнски проповедник такава виза в ислямска държава е почти невъзможно.

 

При следващото ми идване в Пакистан се сблъсках с тяхното разузнаване. Показах им кръста си и мисионерската виза и казах, че правителството ми е разрешило да работя тук. За мое голямо учудване ме попитаха какви са ми плановете и аз отговорих: „Искам да построя църква“.

 

Сега в пакистанската енория има трима подготвящи се за свещеници, които имат своите изпитания. Православните се събират по домовете си за божествените служби, за които е разрешено миряните да извършват сами. Казах им да четат Часовете, Обедницата и Евангелието, а после да си общуват на чаша чай. Много е важно колкото се може по-скоро да се осигури действащ свещеник. Ако някой християнин почине, кой ще му направи опело? Следващото ми отиване за Пакистан е само за 5-6 дни.

 

По пътя си натам ще бъда придружаван от 22 годишно момче от Одеса. Каня всички, не само от Австралия, но и от Русия, да дойдат и да помогнат на делото ми. Имаме хотел с въоръжена охрана, където ще сте в безопасност. За пакистанците е много важно да видят, че е дошъл някой от Русия. Тогава ще усетят, че цялата Църква ги подкрепя и се грижи за тях. Ако дойдете, ще видите как се опитват да общуват, а бедните дават и последното си пени, за да ви помогнат да се почувствате удобно.

 

Моята мечта е да разпространявам Православието. Не се страхувам от смъртта, защото всичко, което правя е заради Църквата. Тя е моето семейство и моят дом. Православието изпълва цялата ми душа и искам да го споделя с другите.

 

Източник: сп. „Амвон“, бр. 1 от м. май 2013 г.

 

 

 

 

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

Никога не е прекалено късно

Февруари 24, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

„Когато бях млад – разказвал авва Андрей, – аз бях много разпуснат. Живеех в безпорядък и ругаех. И така, заедно с девет другари, избягахме в Палестина. Между другото, един от тях беше евреин. В пустинята той беше отслабнал до пълно изтощение, и всички ние паднахме духом, без да знаем как да се справим с него. Въпреки това, не го изоставихме, но всеки от нас, кой колкото сили имаше, го носеше със себе си.

 

Искахме да го заведем до града или до някой приют, за да не го оставим да умре в пустинята. Но младежът от глад и пареща жажда, от силна треска и ужасна умора, беше близо до смъртта. Тогава, проливайки сълзи над него, ние решихме да го оставим в пустинята. Обзе ни страх, че можем и ние самите да умрем от жажда.

 

Виждайки ни, че се готвим да го напуснем, той започна да ни умолява: „В името на Бога, Който ще дойде да съди живи и мъртви, не ме оставяйте да умра като евреин. Аз искам да бъда християнин. Имайте милост, кръстете ме, за да завърша живота си като християнин и да отида при Господа.“

 

Братко – казахме му ние, – уви, ние сме миряни, а това е дело на епископи и свещеници. Ето и вода няма от къде да вземем.

 

Но той не отстъпваше, със сълзи ни молеше: „Християни, не ме лишавайте от този дар.“ Ние се чувствахме в голямо затруднение.

 

Тогава един от нас, който беше просветлен свише изведнъж каза: „Вдигнете го и го съблечете!“ С голямо затруднение го вдигнахме на крака и го съблякахме.

 

Този, който получи вдъхновението от небето, напълни ръцете си с пясък, поръси три пъти евреина върху главата, и каза: „Кръщава се раб Божий Теодор в името на Отца и Сина и Светия Дух“, – а ние на всяко произнасяне на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица възгласяхме: „Амин!“.

 

И Христос, Синът на Живия Бог, така излекува и укрепи немощния, че у него не остана ни най-малък признак на слабост. Напротив, той беше в добро здраве, и с обновени сили, вървеше бодро пред нас през пустинята.

 

Пристигайки в Аскалон, разказахме за всичко, което ни се беше случило на градския епископ блажения Дионисий. Светият човек изслуша нашия разказ и бе силно поразен от необикновеното чудо.

 

 

Из книгата: „Духовна ливада“

Източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Вярата в Бога е за наивните

Февруари 17, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Апостол Павел е написал: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Защо трябва да гледаме смъртта на човека? Неговата смърт може много да ни покаже!

Известната актриса Мерилин Монро по време на презентацията на шоуто си била посетена от баптиския проповедник Били Греъм. Той казал, че Божият Дух го е изпратил при нея за да й проповядва. Изслушвайки проповедника тя отвърнала: „На мен не ми е нужен твоя Иисус!“ Само седмица по-късно тя била открита мъртва в апартамента си.

Известният бразилски политик Танкредо ди Амейдо Невес по време на своята предизборна президентска кампания публично заявил: „Ако събера 500 000 гласа за своята партия, то тогава и Самия Бог няма да може да ме отстрани от президентския пост!“ Разбира се, той събрал тези гласове, но внезапно се разболял и един ден преди да стане президент, внезапно починал.

Бразилският поет и композитор Казузу по време на шоу в Рио де Жанейро, всмуквайки тютюневия дим от цигарата, шумно издухал дима във въздуха и хулно провъзгласил: „Боже, това е за теб!“ Много скоро той починал от рак на белия дроб на 32 години.

Инженерът, който построил Титаник след привършване на строителните работи на въпрос на репортерите, колко безопасно ще бъде неговото „чудо – корабът“, с ироничен глас им отговорил: „Сега дори и Бог не може да го потопи!“ Навярно всички знаят какво се е случило с непотопяемия Титаник.

Известният певец Джон Ленън в пиковия момент от своята слава през 1966 г., по време на интервю за известно американско списание, казал: „Християнството скоро ще изчезне, аз дори не желая да споря за това. Аз просто съм уверен в това. Иисус е бил добре, но неговите идеи са били твърде прости. Днес ние сме по-известни от Него!“ След като обявил пред всички, че Бийтълс са по-известни от Иисус Христос, той загива трагично. Един психопат стрелял в него от упор шест пъти. Видно е, че убиецът направил това с цел да му отнеме популярността и да стане известен в целия свят като убиец на известен певец.

През 2005 г. в град Кампинас, Бразилия група пияни другари отишли да вземат своя приятелка от дома й, а след това да продължат със забавленията. Майката на това момиче, силно се смутила от това, придружила дъщеря си до колата и държейки я за ръката с трепет казала: „Дъще моя, върви с Бога, и нека Той да те пази“, на което момичето дръзко отговорило: „В нашата кола вече няма място за Него, освен ако Той не се мушне и се скрие в багажника…“ Няколко часа по-късно съобщили на майката, че автомобилът е попаднал в ужасна катастрофа и всички са загинали! Самата кола била потрошена до неузнаваемост, но полицията съобщила, че въпреки, че автомобилът е напълно унищожен и дори било невъзможно да разпознаеш марката му, багажникът останал напълно невредим, което абсолютно противоречи на здравия разум. А каква била всеобщата изненада, когато багажникът се отворил лесно, и в него открили поднос с яйца, и нито едно от тях не било счупено, и дори не се било спукало!

Журналистка и танцьорка от Ямайка казала: „Библията е най-лошата книга, написана някога!“ Скоро през юни 2006 г. тя била открита изгоряла до неузнаваемост в собствения си автомобил.

Много известни личности от историята често забравят, че не на тях, а само на Божият Син Иисус Христос е дадена най-висшата власт: властта над живота и смъртта. Всички тези безумни хора са умрели, но само Иисус Христос умря, възкръсна и е жив и сега. В Библията е казано: „Недейте се лъга, Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне.“ (Галатяни 6:7)

източник: https://vk.com/pravoslav

 

 

Да даваш от сърце

Януари 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Любовта, с която даваме нещо на своя ближен, е по-важна, отколкото да му дадем каквото и да е.

 

Спомням си от моя живот един случай. Когато някога преподавах в руската гимназия в Париж при нас имаше един много строг и суров преподавател, необщителен и винаги усамотен, когото ние не разбирахме. И един ден децата го наблюдаваха как той върви по улицата към училището. Видяха и просяка, който стоеше там да протяга ръка. Мнозина минаваха покрай просяка, а някои даже му подхвърляха по някоя монета, а учителят се спрял, свалил шапката си пред просяка и му казал нещо. Просякът скочил, прегърнал го и го целунал. И този строг, намръщен учител продължил напред към училището. Там децата го обиколили и с любопитство го попитали: „Кой е този – ваш роднина ли е? познат? близък? приятел?” – „Не”. – „Защо свалихте шапката си пред него? Защо той скочи и ви прегърна, въпреки че, вие нищо не му дадохте?…”

 

И преподавателят обяснил, че вървял пеша от другия край на града към училището, тъй като нямал пари за път, и когато видял просяка, си помислил: „Ако мина покрай него, той ще помисли – ето още един човек, на когото му е все едно, дали съм жив или мъртъв, ще оцелея или не.“ И затова свалил шапката си пред бедняка, за да му покаже, че те са равни: че този не е просяк, а онзи дарител, че той е човек срещу човек, и му поискал прошка, за това, че не може да му даде нищо.

 

По-късно разговарях с този просяк и той ми каза, че през целия си живот не е получавал толкова много от никого, както от онзи беден минувач, който успял да види в него човек, и да му го докаже.

 

Нека помислим за това, какво значи да обичаме нашия ближен. Това не значи да даваш от излишъка си, а означава да даваш от сърце. От сърце, понякога една усмивка, стисната ръка, или най-малкото материално, което можем да дадем, така можем да съживим нечий живот, надежда, радост в другия човек. И ако постъпваме така, изведнъж може да се окаже, че сме били на мястото на Христос, че сме изпълнили това, което би изпълнил Христос на наше място: да възлюби Своя ближен както Себе Си.

 

 

Източник: https://vk.com/prosti

Свети Панагис Басиас

Януари 22, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Свети Панагис Басиас живял в Кефалония през 19 век и е канонизиран от Православната Църква на 7 септември 1986 г.

Роден е през 1801 г. в Ликсури, където прекарал по-голямата част от живота си. Първоначално работил като учител, но не можел да понесе английското господство, напуснал работа и станал монах в манастира „Света Богородица Влахернска”, на остров Диас. Връщайки се оттам, бива ръкоположен за свещеник и се посвещава на Църквата.

Св. Панагис служи повече от 50 години в храма „Св. Спиридон” в Ликсури, където приемал всяка страдаща и смутена душа, която търсила неговия съвет и утеха. Раздал своето имущество на бедните, на тези, които имали нужда и помогнал на народа с всички сили. Историите с чудеса на свети Панагис, с неговата прозорливост и проницателност остават живи в паметта на жителите на о-в Кефалония, които винаги говорят с голяма любов за светеца.

„Хитонът” на свети Панагис е изложен в църковния музей в Кефалония, в манастира „Св. ап. Андрей” Милапидиас. Паметта му се отбелязва всяка година на 7 юни, а в Ликсури се организират тридневни тържества.


***


Един месар отишъл в кошарата на един овчар и купил агнета. Нарочно без да ги претегли отделил две агнета, без овчарят да го усети. Когато се върнал в Ликсури, папа-Панагис дошъл и казал на месаря:

- Вземи това и това агне! – и му посочил откраднатите.

Месарят се изумил. Наредил му да ги заколи, да раздаде месото безплатно на бедните, защото не ги претеглил, нито ги платил, и не му принадлежали. Месарят признал кражбата и направил каквото му казал.


***


Митрополитът (вероятно Спиридон Кондомихалос) от вечерта се подготвял да отиде на другия ден в Ликсури да се срещне с папа-Панагис, да разговаря с него и да се изповяда. Казал на своя придружител рано сутрина да бъде в митрополията, защото ще отидат някъде без да му каже къде. Минала нощта. Малко преди да съмне се почукало на вратата на митрополията и се появил свещеникът Панагис Басиас. Поклонил се на архиерея и му казал:

- Ето, дойдох. Не е правилно архиерей да отива при свещеника, а свещеникът при архиерея. За какво съм ти нужен?


***


Известен проповедник с големи познания и красноречие, но и с егоизъм, посетил Ликсури, за да се срещне, да се запознае и да се изповяда при свети Панагис. Отишъл в манастира «Св. Спиридон», в Плати Яло. Малко преди проповедникът да стигне в манастира, папа-Панагис тръгнал от килията си и се отправил към манастира Кехрионос. Потърсил го, но му казали, че току-що излязал. Наистина, видял го да върви и го последвал. Стигнал до Кехриона, но не спрял там, а продължил нагоре. Проповедникът го следвал, ускорявайки крачка, но не можел да го стигне. Изморен и сломен му извикал:

- Геронда, искам да те видя и да поговорим!

Светецът се обърнал и му казал:

- Върви, върви да служиш и да проповядваш Божието слово със смирение! – и продължил по пътя си.
Проповедникът, без да може да го следва, се върнал поучен. Думите на духовника станали негово спасение.


***


Госпожа Ники Юландри разказва:

Баща ми Мина Кефалас е син на Андрей и Мариана, от рода Кацаитис и е роден в Ликсури. Папа-Панагис бе близък приятел на семейството, което често посещавал. Баба имаше две дъщери и желанието й бе да придобие и синове. Когато при едно посещение папа-Панагис научил, че очаква чедо, благословил корема й и казал имената: Мина, Виктор, Викентий. Наистина родила мъжка рожба, която кръстила Герасим; но не след дълго детето починало. Папа-Панагис й казал, че не послушала думите му, но я утешил, че ще роди отново момче, благословил корема й, повтаряйки трите имена. Тъй като тези имена не съществували в семейството, те не обърнали внимание. Но по-късно Мариана си спомнила, че в техния семеен иконостас в Аргостоли имало една икона на тримата светци, която й били донесли от Константинопол. Тогава я поискала от родителите си и я донесли в Ликсури. Не след дълго родила син, който папа-Панагис кръстил Мина, след това родила Виктор и Викентий. Оттогава тази икона се смята за чудотворна и на всеки 11 ноември се поставя в църквата за поклонение. Тази икона имаме сега в дома ни.


***


Баща ми и братята ми имаха дълбоко уважение към личността на техния кръстник папа-Панагис. Така той ни беше предал неговото убеждение, че се касае за светец. През детските му години се свърза тясно с него. Разказваше ни, че го упражнявал в благотворителността с думи и с дела. Бил още малък, когато на една разходка с него папа-Панагис го подбуждал да даде единствената монета, която имал в джоба си на преминаващ бедняк. Когато се върнали у дома, баща ми намерил в другия си джоб друга монета, много по-голяма от предишната. Така светецът го поучавал постоянно на благотворителност, доброта, безкористие. Тези чудеса се повтаряли често, при всяко посещение на светия човек в бащината ни къща.

Дядо ми имаше син, който живееше в Одисос, на име Герасим. Той отдавна не беше писал, защото бе натоварен с работа и родителите му се тревожили много. В църква, където седял на стасидия близо до псалтите, бил тъжен, мислейки какво става със сина му. В онзи момент влязъл в църквата свети папа-Панагис, държейки в дясната си ръка къс босилек, с който ударил леко по челото дядо ми, казвайки: „Писмо, писмо, на първи октомври“. Когато дядо ми чул това, се зарадвал много, защото го уважавал. Отишъл у дома и го казал на жена си, която не вярвала много. Станало първи октомври, дядо ходил много пъти до пощата, но нямало писмо. Хапнали вечерта и баба му се подигравала. В десет часа обаче се почукало силно на вратата. Бил К. Склавос, който идвал от Одисос с писмо от Герасим! Това било, и баба повярвала на папа-Панагис.


***


Свети Панагис веднъж служил в храма на Света Богородица в Типалдата. Една нощ болен човек от Хавдата искал да се причасти и негов роднина тръгнал да вземе светеца. По пътя срещнал светеца да държи в ръце Светите Дарове и да отива при болния. Роднината се удивил откъде знаел.


***


Дете на име Атанасий, на 14 години, една сутрин тръгнало да отиде да се поклони на свети Панагис и да поиска благословението му, за да пътува в Русия. Стигнал в стаята на папа-Панагис, поздравил го, казал му за пътуването и помолил да му даде благословение. В стаята имало една маса с купчина грозде с различни цветове върху нея. В момента, в който Атанасий си тръгвал, папа-Панагис грабнал с ръка един тъмен грозд и му го дал. Атанасий бил малък, не можел да разбере защо му дал тъмното грозде. Отишъл в Русия, останал известно време и след това отишъл в Света Гора и станал монах. Когато станал на 21 години, станал дякон в Иверския манастир, където се отличил с много благодатни дарове. Тогаа разбрал пророческата постъпка на папа-Панагис.


***


Евантия Пасхали била момиче, посветено на Бога. Папа-Панагис я извикал и ходели заедно в Лепеда. Когато родителите й научили, че ще става монахиня, й казали: да станеш, след като го искаш, но да отидеш в «Свети Герасим». Приготвили я и стигнала до Франгата с дрехите й в една каруца. Тогава се появил светецът и й казал: “В Лепеда игуменка”. Върнала се, отишла в (манастира) Лепеда, станала монахиня, приела името Антими и станала игуменката в течение на много години.


***


Евангелос Андзулатос с Герасим Скафидас отивали в Ликсури. По пътя срещнали папа-Панагис и отишли да му се поклонят. Светецът оставил Евангелос да му се поклони, но Герасим – не. Герасим признал, че наистина не трябвало да се поклони, защото бил нечист от грехове.

 

***

Някой си магазинер от Ликсури, Александър Парисис бил закупил яйца и ги продавал. Светият папа-Панагис дошъл в магазина му, сложил в кърпата си 10 яйца, взел ги и ги хвърлил навън. Тогава Александър му казал:

- Защо ги хвърли?

А светецът му казал:

- Те не са твои, не ги плати.


***


Андреас Мегалогенис, баща на монахиня Агатия, работил с Яковатите и когато строели къщата, извикали светия свещеник да направи Водосвет при полагане на основите. След като приключил с Водосвета, светецът им казал: голяма къща, стабилна къща, но английска. Никой не разбрал какво ще рече това. Яковатите били четирима братя и само единият имал дъщеря, на име Екатерина. Тя се омъжила за англичанина Тул. Следователно къщата станала английска.


***


Благочестивият и приснопаметен Николай Паксипулос от Аргостолион посетил св. Панагис, за да вземе благословение да стане свещеник, какъвто бил неговият копнеж. Когато стигнал в килията му, се поклонил и преди да каже нещо, папа-Панагис му дал калимавката си и му наредил да я скъса. Пактсинопулос се поколебал. Папа-Панагис настоявал и Паксипопулос скъсал на парчета калимавката на папа-Панагис. След това го благословил без нищо да каже.
След години, докато се стремял да стане свещеник, митрополитът му съобщил, че някакъв нов закон го възпрепятствал да го ръкоположи. Тогава разбрал какво означава скъсването на калимавката.


***


Един ден една бедна майка отишла в къщата на Геруланос и помолила за малко ядене за децата си. Дали й продукти, но от яденето, което били сготвили, не й дали, защото чакали гости. След малко дошъл светецът, отправил се към кухнята, извадил чорапите си и ги хвърлил в яденето, казвайки изобличителни слова защо не са дали на майката ядене за децата й.


***


Спирос Мурелатос от Хавдата имал едно дете на 10 години, което страдало от епилепсия. Завел го при папа-Панагис, светецът го прекръстил и му казал: “Спиро, вземи детето, здраво е”. Анастасий живял 80 години без пристъпи.


***


Веднъж, когато светецът бил в килията си в Типалдата, една нощ сестра му го чула да вика и да моли: “Пресвета Богородице, помогни им!”. Това викал постоянно цяла нощ и на сутринта казал: “Слава Тебе, Боже, спасиха се!”. Сестра му не знаела какво да предположи. Но на сутринта научила, че един кораб извън Герогомбос (нос на о-в Кефалония) щял да потъне и по чудо избегнал корабокрушение. Тогава всички разбрали, че по молитвите на светеца корабът се спасил.


***


Един ден отидох в килията на о. Панагис с баща ми, за да ми прочете молитва против уроки, тъй като бях малко болен и баща ми предположи, че страдам поради уроки. Вместо молитва против уроки о. Панагис ми даде и се поклоних на една малка икона на Света Богородица и ми каза:

- Върви, нищо ти няма, Света Богородица ще те вземе с нея!

Това не бе нищо друго, освен знак, че ще отида в Света Гора и ще стана монах. И наистина така стана.

 

***


Докато било неделен ден и сестра му Мария приготвяла трапезата, за да обядват внезапно дошъл един беден човек и папа-Панагис му дал хляба, който щели да ядат. Не били изминали няколко минути и дошъл втори бедняк. И на него дал яденето. Тогава сестра му Мария казала:

- Ние сега какво ще ядем?

Той й отвърнал:

- Бог си знае!

И при тези думи влязъл слугата на едно богато семейство, носейки хляб и ядене за светеца!

- Не ти ли казах, Мария, че Бог си знае? – казал папа-Панагис.

 

След смъртта


След обретението на светите мощи на свети Панагис, благочестива госпожа от Канада помолила за филакто от мощите. Била го обещала на едно парализирано момиченце на 11 години. Наистина, блаженопочившата монахиня Агатоники от манастира Коронатос й пратила това, което искала. Веднага щом го взела, го занесла на парализираното момиче и й казала:

- Елени, помоли се на свети Панагис Басиас, който е чудотворец, който закрилял бедните, болните и нещастните; ти, която си като ангелче, да ти дари здравето!
Наистина, момичето се помолило и след това с дясната си ръка, която била парализирана, взела филактото и го целунала.
Тези, които го видели, възкликнали насълзени, защото видели чудото с парализираното момиче, което оздравяло!


Превод: Константин Константинов

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Със своите мисли създаваме хаос в космоса

Януари 15, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Ако носим в себе си мир, го предаваме и на другите. Затова е необходимо да се потрудите да има мир във вашите домове. Първо, трябва да имаме мир в себе си, за да го предадем и на останалине. Виждате, че на земята има твърде малко смирени и кротки, но те са блажени. Не се уязвяват от обидите. Както и да постъпиш с тях, те си остават мирни и тихи.

А ето какви сме ние – само да сме нещо неразположени, веднага ставаме резки, не можем да отговаряме благо. Така още повече влошаваме нещата – когато сами в себе си сме недоволни, и братята стават кисели. Не само това, но и се обиждаме помежду си. Значи аз съм длъжен да бъда мирен, тих и всичко да прощавам, каквото и да направят, трябва всичко да простя, да ги обичам и да не задържам обида в себе си.

Всеки желае да се приближи до смирена душа. А когато видим кротка и смирена душа, незлобива, която не се засяга, когато я обиждат, постоянно е мирна, блага, тя действа като сгряваща топлина. Нейните мисли са винаги радостни, на всички страни пръска покой, благодат Божия. И всеки би искал да се приближи до такава душа Защо? Защото има мирни мисли, с които въздейства на нервната система на всяко живо същество. Мнозина се чудят как зверовете отивали при светиите като питомни животни, без да ги нападат. А това е проста работа, не е някаква мъдрост. Светците не са имали страх от смъртта и всички са ги обичали – не само хората, а и животните. Когато кучето напада, то в действителност се отбранява. Ако вие се боите от него, то ви лае и напада, защото страхът неволно действа на неговата нервна система и то се брани. Но ако имаме любов към животните, те не биха ни нападнали, а биха пристъпили като питомни – така е било при светиите.

При нас в Петровец имаше един свещеник Б. Той беше твърде своеобразен човек, малко груб, отговаряше рязко, изискваше дисциплина, а невероятно обичаше животните. Около него беше пълно с кучета, котки и други животни. В един есенен ден отивал да освети вода при един енориаш, който имал немска овчарка, голяма като теле. Стигнал той до вратата и я отворил, а кучето скъсало синджира и право върху свещеника. Мислили, че от отеца ще остане само мантията. А той отворил обятията си и казал: „Айде да се поборим!“ Кучето си сложило лапите на рамената му и започнало да го лиже. Всички се зачудили, а той рекъл: „То знае, че аз обичам животните. Знае, че го обичам“. Виждате, какво означават добрите мисли, пълни с любов и доброта. С тях ние създаваме хармония или дисхармония.

Нашите мисли се осъществяват. Те представляват огромна сила. Затова трябва да са възвишени и благородни. Може да се каже, че сме подобни на невероятно силна мислена централа, която излъчва и приема сигнали. Учените са открили, че нашите мисли въздействат не само на разумното естество и животинския свят, а и на растителния. И той си има своя нервна система.

С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е и животът. Ако мислите ни са мирни, тихи, благи, кротки, смирени, в нас ще властва мир. Той се излъчва от нас и въздейства върху нервната система на всяко битие, било разумно, било животинско, било растително. Всички очакват от нас любов, внимание и уважение. Но ние отдаваме съвсем малко на другите, защото не водим сметка за въздействията на мисълта си. Малко са хората, които правят това…

Ето сутринта дойде една майка със сина си. Тя беше идвала преди това няколко пъти и се жалваше, че не обича снаха си. Аз й казах: „Снахата е по-млада и не може да схване, че трябва да обича свекърва си като рождена майка, но ти си вече на години и трябва добре да размислиш за всичко. Естествено е в този свят, когато майката ожени сина си, да не понася снаха си, дори тя да е ангел. Външно всичко е добре, нищо не се забелязва, но въртешното недоволство се натрупва. Снахата не знае тази тайна на живота, нужно е да моли Господ да изпрати благ ангел на свекърва й, а и на нея самата да й даде сила да я заобича като родна майка. Виждате, че всяка физическа война започва с мислена. Първо в мислите си хората не могат да се понасят, а после започват да се унижават. Всичко, което се случва, е на мислена основа… Майката въобще не можеше да схване за какво й говоря. Виждах, че е много огорчена и опечалена и се наложи дълго да разговарям с нея. Обяснявам й: „Разбери, ако не можеш друго, поне опитай“. Ако снахата не е добра, моли Бога да й даде благ ангел, а и тебе да не забравя, да снеме този мислен товар от сърцето ти, който имаш против нея. А и спрямо всеки, който те е наскърбил, да ти даде Бог сила да ги заобичаш. Тогава ще видиш, ако излъчваш мирни и тихи мисли, пълни с любов и доброта, че за кратко време обстановката около тебе ще се измени. И снахата ще се промени. Знаеш ли, че ти я биеш, и то постоянно? Не физически, но в душата си не я търпиш и нямате мир и покой вкъщи. И за нейния мъж, твоя син, също няма мира. Тежко е, да, но постарай се да я заобичаш. Знаеш ли защо не я обичаш?“. „Не знам“ – казва тя. „Ами, отнела ти е сина, той вече не принадлежи на баща си и майка си, както когато е бил дете. Естествено човек се прилепва към своята жена. Майката желае да ожени сина си и се радва, когато това стане, но после страда повече от всички. Вече синът се обръща повече към жена си, не пита майка си дали е гладна, или жадна, така започва мислената война на майката. Тя може да продължава безкрайно, но в края на краищата ще видиш, че нищо не си направила. Опитай това което ти казвам, и ще видиш, че за кратко време всичко ще се промени“.

източник: „Мир и радост в Светия Дух“