Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага!

Октомври 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

„Нека от горещите ни сърца съградим храмове, в които да свети яркото Слънце на Правдата, Христос” 

 Слово, произнесено в храма Раду-Вода, в първата сряда от Великия пост, 15 март 1978 г. от отец Георги Калчу


Помниш ли, млади човече, това, което ти говорих за новия глас, който те зове и че този глас е гласът на Христос? Но накъде и към какво те зове той? Какво обещание ти дава Спасителя за утоляване на твоята жажда за познание и истина?

Гласът на Христос те зове в Неговата Църква. Ти живееш в едно семейство, в едно общество, в един свят. Към твоето семейство те привързва неизразимия глас на кръвта, от който не можеш да се отречеш и който се проявява в угризения на съвестта, когато го предаваш. Ти живееш сред своя народ, който чувстваш като нещо метафизично; не като група изолирани индивиди, а като една дълбока душа, в която си целият ти, и цялата тя получава битие в теб. Ти съществуваш в един свят с неговите радости и болки и реагираш на тях, защото в теб има нещо, което здраво те свързва и обединява с всички подобни на теб. Къде е тогава Христовата Църква, в която си призован? Тя е навсякъде. Тя обема цялото човечество и всички небесни същества, защото Църквата не знае история: нейната история е духовно настояще.

Семейството и обществото носят в себе си трагичната участ на ограничеността, тъй като те присъстват в историята. Историята, по определение, е история на нещастия и път към спасение. А ти, млади мой приятелю, си призван в Христовата Църква, която носи в себе си съвършенството, така както и човечество носи в себе си своята собствена същност. Обществото вижда в теб само един от простите съставни елементи, тухла след многото други тухли; свободата ти се изразява в това, да бъдеш тухла, която завинаги е фиксирана на своето място.

Такава свобода е насилствена и в това е драматизмът на целия твой живот, защото свободата е вътре в теб, но ти не знаеш как да я откриеш, как да познаеш истинския й смисъл и дори да си я открил, не знаеш как да се възползваш от нея. Учили са те, че не си свободен, че твоята свобода се изразява в познаване на необходимостта, а необходимостта ти е натрапена отвън, от чужда за теб страна, като в бездушен механизъм. Църквата Христова пък е жива и свободна. В нея ние живеем в Христа, Който е глава на Църквата. Той има съвършена свобода и в Неговата Църква ние познаваме истината, а Истината ни прави свободни (Иоан 8:32). Когато съчувстваш на скърбящия; когато помагаш на възрастния човек да премине; когато даваш милостиня на бедния и посещаваш болния; когато казваш: „Господи, помогни ми! – ти си в Христовата Църква. Когато си добър и снизходителен; когато не се обиждаш на своя брат, дори ако той те е наранил; когато казваш: „Господи, прости му!” – ти си в Христовата Църква.

Когато честно се трудиш на своето място, когато вечер се връщаш уморен, но с усмивка на уста, ти носиш в себе си топла светлина, изпълнена с добродушие. Когато отвръщаш на злото с добро – ти си в Христовата Църква. Виж, приятелю, колко близък си ти на Христовата Църква. Ти си Петър – и Господ съзижда Църквата Си на теб. Ти си „камък” от Неговата Църква, който никой и нищо не ще успее да помръдне от мястото му, защото ти си свободен „камък”, ти си душа, която реализира себе си в тази Църква.

Нека строим храмове, приятелю! Да построим храмове от горещите ни сърца, в които би засияло яркото Слънце на Правдата, Христос, Който ни е казал, че чрез вярата ние сме свободни от греха. Да строим храмове на нашата вяра, която никаква човешка сила не ще може да поклати, защото тяхна основа е Самият Христос. За да чувстваш винаги до себе си своя ближен и никога да не си задаваш въпроса: „Кой е този човек?”, а да си казваш: „Той не ми е чужд. Той е мой брат. Той е Църквата Христова, както и аз”.

Обърни се назад, приятелю и трепни! Погледни напред и се зарадвай! Историята е нишка от закостенели събития, от които от време на време се издигат живи свидетелства на мъжествена вяра, които са въплътени в храмовете и манастирите. Те се съкровище на християнската душа, те са духът, който оживотворява нашите национални традиции. Всичко, лишено от този дух, е обречено на изчезване. Пропадали са планини, изгаряли са гори и са изчезвали народи. Храмовете са останали живи, а манастирите са кадилници, от които продължава да се издига благоуханието на молитвата.

Ние няма да можем да осъществим приемствеността на духа на нашия народ, не можем да твърдим, че сме усвоили непроменен духа на нашите предци, ако разрушим храмовете, в които той е напълно изразен. Не можем да говорим за нашите владетели, разрушавайки онова, което те са създали; не можем да говорим за Михаил Храбри, след като сме унищожили църквата „Свети Николай”1 само за една нощ. Никаква сграда, нова или стара, не може да струва и един камък от разрушения храм. Никаква атеистична доктрина, никакъв „научен” аргумент не може да снеме въпроса за смисъла и значението на живота, за Бога и спасението. Съществуването на тези въпроси е доказателство за твоята свобода пред лицето на всяка принуждаваща сила, пред лицето на самата материя; това е твоят път към Църквата и вратата, през която влизаш в нея. Не оставай в нерешителност на прага! Влез! Толкова години стоиш на прага на Църквата, без да знаеш това. Колко години слушаш гласа на Иисус, който говори: „”Който идва при Мен, няма да го изпъдя вън” (Иоан 6:37). Светът те гони, притеснява, отчуждава. Христос те приема, милва и обновен те връща на самия теб. Ела, за да построиш своя храм, редом с нас! За да възраждаме в душите си разрушените живи и безсмъртни храмове, докато не видим църквата на Св. Николай, отново въздигната и възстановена на своето място – на мястото на страшното свидетелство за отстъпничеството от нашата християнска вяра и от нашата националност. Без храмове и манастири ние сме подобни на чужденци и пришълци, които нямат своя история и народ. Който разрушава храмовете, разрушава материалната и духовната приемственост на нашето наследство върху тази подарена ни от Бога земя.

Млади мой приятелю, ти вече не си сам. Ти си в Христовата Църква.

 

1.Става дума за храма „Св. Николай”   (Biserica Enei)  от XVІІ в., построен по времето на Михаил Храбри, владетел на Влахия, който бил разрушен през март 1977 г., по време на комунистическия режим на Николае Чаушеску. По заповед на властите храмът бил разрушен веднага след земетресението на 4 март 1977 г., с епицентър  в планината Вранча. На мястото на храма днес се издига търговския комплекс „Dunarea”.


Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Божественото смирение

Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница


Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

 

Тихото успение на праведната американка Теоклития

Октомври 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча“ в планината Кисавос (Оса), който се намира до селото Анатоли (близо до Лариса) е една от най-уникалните обители в Гърция.

Основан през 10-ти век, манастирът преживял разцвет при игумена преподобномъченик Дамян Нови (+ 1568). В началото на 21-ви век в запустелия манастир пристигнал светогорският старец Доситей, който започнал изграждането на нови сгради. В доскоро изоставения манастир дошли монахини, наставлявани от стареца и ръководени от дейната и опитна игумения Теодектия. Това, което отличава този манастир от другите е, че монахините в него са не само от Гърция, но и от други страни като Австрия, Австралия, Англия, Армения, Германия, Кипър, Ливан, Русия, САЩ, Естония, Япония, като част от богослужението в обителта се извършва и на родните им езици.

Една от обитателките на тази уникална по себе си обител била и блаженната Теоклития, за която искаме да разкажем сега.

Посетилите монахиня Теоклития чувствали, че беседват с ангел.

Американката Клара Телен (родена в 1984 г.), търсейки корените на християнската вяра се запознала с православието в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в 2008 г. Като преминала катехизация и се подготвила, тя приела кръщение на 19 февруари 2009 г. под името Фотиния. През 2013 г. на Великден тя била подстригана за расофорна монахиня с името Теоклития.

През есента на същата година се появили проблеми със здравето й и след обичайните прегледи било установено, че има рак на гърлото и хранопровода. Започнала химиотерапия. През април 2014 г. на Светли четвъртък тя се чувствала вече много зле и поради това митрополит Игнатий Димитриадски я постригал във велика схима. На следващия ден тя постъпила в Университетската болница на гр. Лариса, където престояла четири месеца. Въпреки тежкото си състояние по всяко време излъчвала мир и оптимизъм. Болничният персонал, както и многобройните посетители на монахиня Теоклития имали чувството, че беседват и общуват с ангел.

Сестрите от манастира, които постоянно били с нея свидетелствали, че тя обладавала голямо търпение и бодрост и винаги се тревожила за другите хора. Нейната чувствителна душа станала още по-отзивчива в страданието си и заради това можела да отгатва незабавно трудностите и тревогите на ближните. Монахиня Теоклития умеела да утешава всички със светлата си усмивка и непрестанна Иисусова молитва, като превръщала тъгата в надежда. Тя обзавела болничната си стая като монашеска килия, в която горели непрекъснато кандило и тамян пред светите образи, а самата тя се молела и се занимавала с ръкоделие според манастирския устав.

В този момент тя се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“.

Неведнъж лекарите и сестрите смятали, че монахинята ще угасне, обаче Теоклития всеки път надвивала болестта със своята несравнима усмивка, която отново и отново се появявала на благодатното й лице. През юли състоянието й се влошило още повече. Лекарите я поставили на кислород и уведомили манастира. Но още щом любимата й игумения – старицата Теодектия се появила в отделението, монахиня Теоклития веднага свалила кислородната маска от лицето си и помолила да се причасти, тъй като светото причастие станало за нея като ежедневна храна и утешение.

След като се причастила, тя се почувствала напълно ободрена и по-късно казала на игуменията си, че в този миг се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“. Душата на монахинята почувствала една необикновена тишина и спокойствие, но помислила и за болката, която неволно ще причини на своите сестри с отхождането си в другия свят. Казала: „Да бъде както Ти искаш, Господи!“ И Господ й подарил още един месец живот, или, по-правилно, подарил го на сестрите от манастира.

Тихо и леко, монахиня Теоклития предала душата си в ръцете на Възлюбления си Христос в ранното утро на 18 август 2014 г. Тялото й съхранило своята мекота и гъвкавост до самия момент, в който го положили в гробището на манастира, там, където тя прослужила време на голяма любов и самоотречение, там, където оставила следи по всичките места на своето послушание.

По свидетелството на много духовни хора, някои от които не я познавали лично, но се молили за нея, монахиня Теоклития постигнала не само упокоение, но и дързновение пред Бога. В манастира често идват хора, които молят да ги пуснат в гробището за да се помолят на гроба на монахиня Теоклития за всички неща, които ги вълнуват.

Удивително е, как една толкова простичка и открита за Бога душа успяла само за четири години да съзрее духовно, да се освети с абсолютна отдаденост на Него, да постигне обожение – цел на всеки вярващ християнин. Била изпълнена с голяма любов и безпрекословно подчинение на своята старица, избягвала да осъжда хората не само с думи, но и с мисли – две добродетели, които подобно но две крила съвсем за кратко време вдигнали душата на монахинята на Небесата. Там тя срещнала душите на светите иноци, подвизавали се векове преди това на планината Кисавос, благоуханието на чиито подвизи и до днес се усеща в обителта.

Сестринството на нашия манастир може да научи много от тихото пребиваване в нашето лоно на такава забележителна душа – новата послушница на Доситей. Всички наши сестри са убедени, че монахиня Теоклития е станала първата устроителка на нашата небесна киновия, където ще ни чака да дойдем – всички ние.

Източник: http: pravoslavie.ru

Защо запалваме кандило пред иконата?

Октомври 10, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

На първо място – защото нашата вяра е светлина. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12). Светлината на кандилото ни напомня за тази светлина, с която Спасителят освещава нашите души.

На второ място – да ни напомня за светлия характер на светеца, пред иконата на когото запалваме това кандило. Та нали светиите са наречени „синове на светлината“ (Йоан 12:36).

На трето място – да ни служи като укор за нашите тъмни дела, зли помисли и желания, и да ни изведе на пътя на евангелската светлина, така че с по-голяма ревност да се грижим за изпълнение на заповедите на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“ (Мат. 5:16).

На четвърто място – това да бъде една наша малка жертва пред Господа, който сам Себе Си принесе в жертва за нас, и това да бъде един малък знак на голяма благодарност за светлата ни любов към Този, към Когото отправяме молитви за живот, здраве и спасение – всичко онова, което може да ни даде само безграничната Божия любов.

На пето място – да уплаши силите на злото, които ни нападат винаги и по всяко време, също и по време на молитва, като ни отклоняват от мисли за Твореца. Защото тези сили обичат тъмнината и се плашат от светлината, особено от тази, която служи на Бога и на неговите угодници.

На шесто място – да ни подбужда към жертвоготовност. Подобно на елея и фитила, които горят в кандилото, покорни на нашата воля, така и нашите души да горят от пламъка на любовта, и във всички страдания да са покорни на Божията воля.

И на седмо място – да ни напомня, че както кандилото не може да се запали без нашата ръка, така и сърцето ни, това наше вътрешно кандилце, не може да загори без светия огън на Божията благодат, дори и да бъде изпълнено с всякаква добродетел. Защото нашите добродетели са горивото, с което Господ запалва Своя огън.

 

 

 

За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем

Октомври 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 
– Правилно ли разбирам, че ако не можеш да се помириш с ближния, не бива да се изповядваш и причастяваш?

– Не, така не може да се каже, защото във взаимоотношенията с близките има различни ситуации, в това число и такива, при които въпреки желанието си, човек не може да се помири – не защото не е готов да помоли за прошка, а защото близките не са готови да му простят. Понякога в навечерието на изповедта човек започва процес на помирение и в този процес се развихря такава кавга, която надминава всички предишни, защото тук отново се крие врагът, който иска да отдалечи човека от изповед. Затова нашата задача е сами да простим от сърце, вътрешно да се помирим, а след това отиваме на изповед и казваме, че това го има в нашия живот. И в някакъв момент свещеникът може да ни каже: „А сега отиди и се постарай да се помириш”. Тогава трябва да отидеш и да се постараеш. Но не бива подобни ситуации да се превръщат в препятствие към тайнството Изповед.

– А ако самият ти вътрешно не можеш да се помириш, можеш ли да пристъпиш към изповед?

– Важно е да се разбере, че на изповед човек изповядва не само греховете, които е готов да остави, но всички грехове, в които съзнава, че е виновен. И именно благодарение на това, че човек се разкайва, у него се появяват сили – благодатни сили от Бога – за да се справи постепенно с този грях. Случва се човек с години да се кае в един и същи грях, да се мъчи от своята неспособност да го остави, а след това, в някакъв момент, Господ тайнствено разкъсва връзката, която съществува между този човек и неговия грях. Но за да се случи това, човек трябва да изстрада и възненавиди своя грях, а този процес може да бъде много дълъг. Затова трябва да кажем, че ако ние правим всичко, което зависи от нас, можем да се надяваме, че останалото ще възпълни Бог.

– Как да се постъпи, ако си останал единствен близък родственик на човек, изпълнен с ненавист, който разрушава сам себе си и от когото всички останали роднини и познати са се отвърнали? Как да се грижиш за него, без да подлагаш себе си на ежедневно разрушение? И къде е границата, отвъд която общението с него вече ще причинява вреда?

– Трябва да бъдем готови, че изпълнявайки своя дълг по отношение на този родственик, ще претърпим от това вреда. Християнските ни задължения могат да бъдат болезнени за нас и по този въпрос нищо не може да се направи. Това е жертвата, която трябва да принесем. Навярно е възможно да намалим разрушителното въздействие върху нас самите, но да го сведем до нула, по-скоро няма да успеем.

– А как да го намалим?

– Вижте, много често ние искаме да получим на някакви частни въпроси, свързани с вътрешния ни живот, готови отговори, които по принцип никой не може да ни даде. Може би, в конкретното ни състояние, ние по никакъв начин не можем да повлияем на това разрушително въздействие и затова е безполезно да си задаваме този въпрос. Отговорът тук лежи не в плоскостта на технологията, а в областта на християнския живот, който обхваща цялото ни битие. Ако ни се отдаде да се променим и да станем други, да се приобщим в по-голяма степен към пълнотата на християнския живот – и отговорът ще се появи сам, няма да е нужно да го търсим. Затова единственият път тук е постепенно да надрастваме себе си и да молим за това помощ от Бога.

– Какво може да ни помогне да надрастнем своите обиди по отношение на другите хора?

– Мисля, че конкретното и радикално средство за това Ви е известно – това е Евангелието.

– Т.е. почувстваш ли, че се обиждаш – бягай и чети Евангелието?

– Тук е важно друго – не в какъв момент ще четеш. Важното е да четеш Евангелието не като книга, от която можем да почерпим нещо полезно, добро, нужно, в която можем да намерим съвет в някакви житейски обстоятелства, а като книга, всяка дума на която трябва да стане наш живот. Ако човек чете Евангелието именно така, той сам не си оставя никакво право на обида, тя изчезва от живота му като категория, защото всичко, което може да бъде основание за нашите обиди, няма място в евангелския живот. В живота на човека този обрат може да не произтече мигновено, тогава, когато той за пръв път е прочел Новия Завет, но въпреки това трябва, постоянно да се връщаме вътрешно към словата на Евангелието. Това води до там, че ние започваме да възприемаме нашата обида, каквато и да е била тя, като помрачение: аз се отклоних от пътя, но веднага се връщам обратно – на тази почва, на която моят живот може да принесе плод.

– Т.е. трябва да позволяваме на близките ни хора да ни нанасят травми?

– А какво е травмата, как се получава тя? Когато човек, стремящ се да живее според Евангелието, някак отстъпва от това и се потопява в сферата на изцяло земното, плътско битие, той веднага започва да получава травми. Ту нещо го е ранило, ту е влязъл в стълкновение с някого, ту го е обзел някакъв страх. Животът според Евангелието предпазва душата от всичко това. Връща се човек с ума и сърцето си при Христос и разбира: и това не е страшно, и това не е болно, и това не е обидно… Всички тези преживявания възникват тогава, когато в нас се раждат реакциите на ветхия човек. Няма ли ги тези реакции – настъпва удивително успокояване: изведнъж разбираш, че Божията воля не само ти посочва кое е правилно и кое не, не просто те напътства, но и те освобождава от много неща. Обикновено става така: казаха ми нещо, което ме засегна, казаха нещо лошо за мен, не ме дооцениха – и аз трябва нещо да направя. А изведнъж се оказва, че не трябва да правиш нищо. Именно за това считали ранните християни за чудни хора – защото те имали напълно различно отношение към всичко. Именно това „чудачество” катастрофално не достига в нашия живот.

– Ако пред тебе несправедливо обиждат някого, но обстоятелствата са такива, че нямаш право да се намесиш, какво трябва да направиш в такъв случай? Например, моя близка приятелка работи като домашна помощница. И веднъж, в семейството, в което прислужва, бащата се разгневил и започнал да бие мъничкия си син. Служебната етика и условията на договора й забраняват да се намесва в отношенията на членовете на семейството. Тя често си спомня този случай и си мисли, как е трябвало да постъпи…

– Мисля, че все пак нейната съвест й подсказва, че е трябвало да се намеси. Господ ще ни съди не по условията на нашия договор с работодателя, а по това, дали сме следвали съвестта си или не. Но с това не искам да кажа, че във всеки подобен случай трябва да се намесваме. Има екстремни ситуации, когато е ясно, че всеки момент детето може да бъде невъзвратимо наранено – и тук не може да има никакви „ако” и никакво забавяне. Ако ситуацията не е такава, трябва да претеглим потенциалната вреда и потенциалната полза от нашите действия. При това не от гледна точка на това, дали ние ще претърпим някаква вреда или не, а от позиция – ползата за самота дете. Ако сега се застъпим за него и то почувства поддръжката на възрастния, но вследствие на това се лишим от възможността да се появяваме в този дом и повече няма да се видим с него, ще бъде ли оправдана нашата намеса? Понякога ще бъде оправдана, понякога – не. Трябва да се види какво в конкретните обстоятелства е по-важно.

– Понякога се случва, че си бил в конфликт с някого и дори този конфликт вече е разрешен. С ума си разбирам, че като християнка трябва не само да простя, но и да съхраня доверието си към съответния човек, но вътрешно ми се иска да се затворя и да се дистанцирам. Как да се справя с това?

– Тук трябва да се действа, като се изхожда не само от позиция на вярата, но и от здравия смисъл. Ако има човек, който образно казано, носи в себе си карфица и се опитва да ни убоде с нея, трябва мислено да определим разстоянието, от което ще можем мирно и доброжелателно да общуваме, без той да може да ни достигне с карфицата и от това разстояние да строим по-нататъшните ни отношения. От друга страна, като определим тази дистанция, трябва да се постараем да не се ожесточаваме, да се отнасяме към него с топлота, да не го смятаме за човек второ качество в сравнение с всички останали в живота ни и да се потрудим отношението ни към него да е най-доброто, на което сме способни. А ако усещаме, че всеки път, когато го видим, сърцето ни се свива от обида и раздразнение, трябва да се борим с тези чувства, трябва да увещаваме сърцето си. В тези случаи много помага разбирането на това, че със своята обида ние онеправдаваме не другия човек, ние онеправдаваме самите себе си, защото чувствата, които изпълват сърцето ни, не ни позволяват да живеем пълноценен християнски живот. Ако се стараем да постигнем правилна вътрешна нагласа не само заради себе си, но и заради Бога, ще постигнем успех в това.

– А ако мисълта, че с тази обида ограбваш единствено самия себе си, не помага?

– Освен усилията на ума и усилията на волята, тук се изисква и определена дълбочина на личния духовен опит. А опитът не се придобива с едно щракване с пръсти: на някого за това са нужни седмици, на друг – месеци, а на някого и години. И това не е опит да си забраниш да се обиждаш, а опит за надрастване на обидата. Човек става по-голям от своята обида, когато става по-голям от самия себе си. Например, съвсем малкото дете може горчиво да плаче, че количката му се е търкулнала някъде, където не може да я достигне, а след няколко години, за него това вече няма да представлява нито огорчение, нито проблем. Нещо подобно трябва да се случи и във вътрешното израстване на възрастния човек и това е единственият път, по който се избавяме от бремето на обидите, притискащи сърцето ни.

–Приемлива ли е от християнска гледна точка поговорката „Лошият мир е по-добър от най-добрата война”?

– Зависи за какво става дума. Ако ние дразним някого с някакви свои действия, то, разбира се, не бива да се оправдаваме с тази поговорка. А ако този някой изпада в раздразнение от самия факт на нашето съществуване, това да не сме в конфликт с него, вече определено е придобивка.

Да допуснем, че на някой от близките ни, не му харесва нашата домашна молитва. Трябва да разберем: нещо конкретно ли предизвиква реакцията му или само по себе си това, че се молим. Ако можем да не правим нещо и проблемът ще се разреши, естествено трябва да постъпим така. Може да се молим шепнешком, ако пречим на някого да гледа телевизия, можем да не палим свещи и кандило, ако нашите близки се опасяват от пожар. Тук нямаме за цел да стигнем до „лош мир” – тук трябва да запазим пълноценен мир, и това е наш християнски дълг. Друго нещо е, ако някой по принцип е против нашата молитва. Тогава наистина трябва да се положат усилия да се стигне поне до „лош мир”: да отидем с молитвеника си някъде, където ще бъдем незабележими – дори в банята, ако нямаме своя стая. Но трябва да продължим да се молим.

– Няколко пъти годишно при мен идва сестра ми, която живее в Москва. Всеки път по този повод се устройват трапези. Тя не е църковен човек, другите ни роднини – също, така че всеки път това се превръща в губене на време и празни светски разговори. Мога ли да избягна тези срещи, за да не празнословя?

– Мисля, че дори да нямате общи теми за разговор със сестра си, няма никакви от християнска гледна точка верни основания да се откажете от тези срещи. Вие не можете да й дадете нищо друго, освен това общение – така че, дайте й поне него, проявете в него доколкото е възможно своята любов към нея.

Тази ситуация може да се погледне от обратната страна: идва сестра Ви, а Вие не я посрещате. Отклонявате се от общата трапеза с роднините веднъж, два пъти… Накрая това неминуемо ще доведе до разговор, в хода на който ще Ви се наложи да обясните своето поведение. Ще й кажете ли, че тя има светски интереси и Вашата вяра не Ви позволява да си губите с нея времето дори няколко пъти в годината? Даже ако това не се случи, нежеланието да седнем на една маса с близките ни, не може да остане незабелязано. Това ще бъде реално зло и реална вреда, за разлика от измислената вреда, която се опитвате да избегнете.

– А при мен случаят е друг: роднините ми са иноверци. Когато седнем на маса, разговорът всеки път преминава върху теми от религиозен характер и започва караница. Може ли в такъв случай да не участвам в тези семейни трапези?

– На първо място, аз имам друг въпрос: защо разговорът преминава на религиозни теми? Вие знаете, че това ще доведе до кавга и всеки път го поддържате? Този разговор трябва да се избягва, да се пренасочва към нещо друго. Ако в семейството има дори не близост, а просто нормални отношения, това трябва да даде резултат. Ако роднините Ви виждат, че Вие не искате да говорите за това, но упорито насочват разговора в една посока, това означава, че когато той тръгне натам, трябва просто да си тръгнете – в буквалния смисъл. Ще си тръгнете веднъж, ще си тръгнете втори път и ако те имат поне малко желание да продължат да общуват с Вас, ще бъдат принудени да прекратят тези провокации. Може би ще Ви се обидят, но това ще проработи.

– Казвате, че трябва да се отклоня от разговора в момента, в който той започва. Но не се ли получава тогава, че аз проявявам малодушие, че не проповядвам Христа…

– Аз не разбирам напълно какво означава тук „да проповядваш”. Проповедта не означава да внушаваш нещо за Христос на хора, които не са готови да слушат за Него. За вярата може да се говори с човек, който откликва, който е съзрял за този разговор. Да се говори лично, топло, а не във формата на публична проповед. Тази беседа трябва да има естествен характер – тогава това, което ще кажем, няма да се превърне в осъждане за нас. А в условията, за които разказвате, това, което Вие наричате проповед, е очевидно неуместно.

– Какво представлява „правилото на трите пъти” в отношенията с хората?

– Вероятно това не може да се нарече правило в буквален смисъл – по-скоро е нещо, обусловено от здравия разум и някои свети отци съветват да прибягваме към него. Да предположим, че е възникнала следната ситуация: Вашият началник Ви е заръчал да направите нещо и Вие виждате, че то ще доведе до лоши последствия. Казвате му за това – той не реагира. Избирате подходящ момент и говорите с него втори и трети път – резултатът е същият. Това е достатъчно, не бива да безкрайно да досаждаме на човека със своите доводи. Преподобните Варсануфий и Йоан казват, че не само да изказваме мнението си, но и да предлагаме помощ трябва до три пъти – и след това да се оттеглим, защото ако продължим – това може да доведе до спор. Това ограничение, разбира се, е условно. Ние трябва да се ограничаваме, но не бива и да подхождаме формално – има въпроси, особено при много близки хора, към които ще ни се наложи да се връщаме повече от три пъти през живота ни.

– Каква е границата, до която трябва да проявяваме смирение в отстъпките, които правим на ближните си? Случва се да виждам несъмнено, че това е добро дело – например да отида в храма на енорийска беседа. Тогава настоявам, че това ми е нужно и ще го направя, въпреки съпротивата на съпруга ми.

– Мисля, че не може да се отговори еднозначно права ли сте в случая, без да се анализират причините за възникващата съпротива. Несъмнено е добре да се отиде на енорийска беседа, но ако за това трябва да се изпокарате с всички в къщи, за вас няма да има никаква полза от това дело. Но често ние се караме не защото няма друг изход, а защото не умеем по друг начин. В живота на всеки един от нас има случаи, когато не можем да отстъпим и се налага да настояваме – не на своята гледна точка, а на здравия смисъл. Но да не отстъпим можем по различен начин – не е задължително обезателно да влезем в конфликт.

За да стигнем до там – да запазваме мира естествено и просто, трябва да се стараем да придобием дух на непротивене. Какво означава това? При всеки от нас от време на време идват хора, които молят за нещо. Много често първата ни, непроизволна реакция, е да им откажем. „Защо пък да съм длъжен?”, „А защо той смята, че именно аз имам време да направя това?” – често такива мисли възникват у нас още преди да сме изслушали до край какво искат от нас. Нужно е изначалното, базисното ни отношение да е друго. Слушаме и мислим: мога ли поне с нещо да му помогна? Мога ли да се съглася с него за нещо? И това, което можем да направим, трябва да направим и в никакъв случай да не роптаем. В такъв случай, дори ако човекът иска от нас нещо, което не ни е възможно, нашето първоначално желание ще бъде да го изслушаме и да му съдействаме, и това се чувства. А когато го изслушаме и разсъдим, можем да решим, че не можем да изпълним тази молба.

И още – за да се научим да излизаме от нееднозначни и спорни ситуации без кавги и разправии, важно е да не настояваме на своето мнение, когато може да се постъпи и така и иначе и резултатът и в двата случая ще бъде неутрален. „Да влезем в този магазин.” – „Добре, но по-добре в този”. Двама души вървят заедно и стигат до там да се скарат за това, макар асортиментът и в двата магазина да е еднакъв. Защо? Защото и на двамата им се струва, че ако дори в такива дребни неща са способни да наложат волята си, значи тя е силна. Това е много интересна представа, защото на практика такова поведение показва, че воля има, а сила на волята няма. Силата на волята се проявява в това, да принудиш самия себе си към нещо, да ограничиш себе си в нещо. А ние изразходваме толкова енергия за подобна безплодна съпротива, че това ни пречи да живеем.

 

Във време на изпитание на вярата

Юли 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

„Ето какво изпитание имахме в лагерите“ – разказваше ни о. Николай – „когато ни принуждаваха да се отречем от вярата и веднъж вкараха всички вярващи – и епископи, и свещеници, и миряни, в ледените води. Това бе на Север. Разсъблякоха ни. И така ни оставиха в лютия студ, сложиха и стража с кучета. Стражата се сменяше, а ние стояхме във водата и тихо се молехме“.

Господ ми помагаше да си казвам непрестанно Исусовата молитва. Само нея и „Богородице, Дево“ си повтарях непрекъснато, и по едно време дори ми стана огнено горещо. Всички се стараеха да стоят близо един до друг, но къде ти! Разбирахме, знаехме, че скоро ще се представим пред Господ. Някой се мъчеше да казва псалми, но устата му не успяваха, сковани от лютия студ. С времето един по един всички се вкочанясваха и започнаха да потъват в ледената вода. Главички, като цветчета в студа, току изникват ли, изникват. После се чува едно изхлипване, по тялото пробягва последна тръпка и – душата отлита право към Престола Божий – като мъченица… Никой не се отрече от Господа. Ангелите се спускат и ги прибират…

Яви ми се Царицата Небесна и ми каза: „Не преставай да се молиш, молитвата ти ще те опази и ще те изцели. Помолих се на Господа за тебе, да те задържи на земята, това е нужно за силата на Божията Църква. Моята благодат и тази на Сина Ми ще пребъдва с теб вовеки“.

Божията Майка ме обгърна с такава Светлина и огнена топлина, че аз стоях под Нейния Покров невредим и останах единствения жив.

Когато ме измъкнаха от водата, заведоха ме при началника в бараката. Вече не се смееше като преди – „И какво, помогна ли ти твоя Бог?“ Успях да произнеса: „Вярвам и изповядвам Пресветата Троица, и Майката на моя Бог!“

 

- „Помоли се за дъщеря ми, тя е тежко болна“ – изговори изплашено човекът, който по-рано мислеше, че може да се живее без Бога“.

След това отецът погледна през прозореца своето „Йерусалимско дворче“ и не можа да сдържи сълзите си… Плака беззвучно, устните му се мърдаха едва-едва и накрая прошепна: „Майко Божия! Царице Небесна! Какво правеха с нас, през всичкото онова време! Всички бяхме изтощени, полуживи, за жилища копаехме в снега ями, правехме колибки, там криехме, всеки каквото намерил – елхови клони, шишарки… Дъвчехме ги – все нещо като ядене е… Ето какво изпитание за нашата вяра ни изпрати Господ!“

 

Св. Николай Чудотворец чудесен избавител на погиващите

Юли 2, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Тази история научих от йеромонах Теофилакт, живеещ в Псково-Печорския манастир, през втората половина на 80-те години. А на него му я разказал един военен – капитан първи ранг, вярващ човек. Как стигнал той до вярата?

На младини той командвал торпеден катер в Тихия океан. Веднъж катерът се отправил на дежурство в морето. Прогнозата на синоптиците била благоприятна, нищо не предвещавало беда. Но изведнъж на хоризонта се появил неголям облак, който започнал стремително да расте. Задухал силен вятър, който започнал да прераства в стремителен ураган. Разразила се силна буря. Огромни вълни започнали да заливат неголемия кораб.

Катерът се мятал ту на едната страна, ту на другата. Водата попаднала в машинното отделение. Всеки момент катерът щял да спре – и край с всичко.

Капитанът не бил от страхливите, и въпреки това страхът от смъртта се приближил към неговото сърце – ами нали той не е сам, той отговаря за екипажа. Какво да прави? И изведнъж си спомнил далечните думи на майка си: „Моли се на Бог. Той ще те спаси навсякъде“. И думите на дядо му, стар морски вълк: „Който не е бил на море, той не се е молил на Бога“. Капитанът в детството си не е ходил на църква: пионер, комсомол, после служба. Как да се моли – не знаел. Но вътре, в душата си възкликнал: „Господи, спаси ме. Господи, помилуй.“

И изведнъж станало чудо. Той видял как един старец в свещенически одежди върви право по вълните. Капитанът успял дори да разгледа неговото лице – правилни черти, неголяма брада, ясен поглед. Старецът благословил кораба с двете си ръце и изведнъж вятърът утихнал. Морето се успокоило. Бурята свършила. Капитанът си поел дъх.

Прибирайки се, той си обещал непременно при първа възможност да отиде в храма и да запали свещ от благодарност за своето спасение и за спасението на екипажа. Но в Далечния Изток във времето на гонения почти всички храмове били унищожени.

Въпреки това скоро му се отдал случай. Той бил изпратен на командировка в Ленинград. Минавайки покрай Садовой, капитанът забелязал прекрасна катедрала с пет кубета. Той слязъл от трамвая и тръгнал към нея. Това била катедралата „Свети Николай“, храм с морска слава. Но капитанът не знаел за това. Той влязъл в долния полумрачен храм, купил голяма свещ за 2 рубли и 50 копейки и започнал да се оглежда къде да я постави. Забелязал една икона с изображение на благообразен старец в епископски одежди и решил: „Ще я поставя на този дядо“. Капитанът се приближил, вгледал се и се вцепенил. Ликът на светеца съвпадал точно с чертите на лицето на онзи удивителен старец, който тогава в Тихия океан спрял бурята! „На кого е този образ?“ – попитал капитанът служителката в тъмния халат. „Как на кого? На светителя и чудотворец Николай, защитник на плаващите по море“, – отговорила тя.

Този случай беше описан с малко по-други думи в сборника на о. Теофилакт „Това се случи в наше време“. Изминаха 27 години от тогава, когато го прочетох. Много неща съм изтрил от паметта си, но главното остана – образът на свети Николай. Милостив и чудесен избавител на погиващите.

 

Източник: притчи@ot_unosti

Благодатните хора

Юни 27, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

О. Константин ме помоли да разкажа за благодатните хора, които са в Света гора. Преди всичко искам да кажа, че всички християни са благодатни хора, защото притежават благодатта на Светото Кръщение. Благодатни са и монасите, защото освен благодатта на Светото Кръщение имат и благодатта на ангелския образ. Разбира се, проблемът е в това, че заради нашите страсти спотаяваме тази благодат, както се спотаява огън под пепел и така той не се вижда. Но когато с помощта на покаянието, духовните упражнения, подвизи и молитви постепенно преодоляваме страстите, тогава и пепелта на страстите постепенно се маха и огънят на Божията благодат, който гори в нас излиза на повърхността. Ето и в тези хора, които се подвизават по тоя начин излиза навън Божията благодат. Такива са благодатните хора, те са забележими.

В Божията Църква винаги е имало благодатни хора. Те винаги са били „солта на земята“. Те са изобразявали благодатта на света. Те са придавали смисъл на живота и радост на хората във времето, когато са живели. Но и след успението си по присъщата им благодат са продължавали да дават утеха и помощ на хората. Св. Григорий Палама, чиято памет отбелязваме днес казва, че Божията благодат осенява преди всичко душите на светиите, а после от душите преминава в телата им. А когато умрат, остава в техните мощи, в гробниците им, в иконите, в осветените в тяхна чест храмове. Тази благодат Божия остава жива в ликовете на светиите и впоследствие се запазва във всичко, свързано с тях. Ето защо ние, православните, се покланяме на светите мощи, на светите икони, на светите храмове, доколкото те носят в себе си Божията благодат, която са имали Божията Майка и светиите.

Сега ще премина към въпроса на о. Константин за благодатните хора на Света гора. Искам да ви разкажа нещо от личния си опит и от опита на много поклонници, посещавали Света гора. На Атон срещаме много наши благодатни братя (и точно това прави Света гора такова благодатно място за поклонниците). Разбира се, под „благодатни братя“ ние не разбираме някои, които вършат чудеса и знамения, а онези, които са придобили в душите си мир, любов и смирение.

През времето на моя престой в Света гора Господ ме удостои да опозная благодатни хора и да получа духовна полза от тях. Длъжен съм да кажа, че светогорските монаси, особено ония, които са се подвизавали дълги години, имат някои общи качества, които са ме впечатлявали извънредно много. Първото от тях е това, че те нямат никакво добро мнение и доверие за себе си, нито изпитват възхита от добродетелния си живот. Те извършват много строги духовни подвизи и упражнения, но смятат, че това е нищо и казват, че ако бъдат спасени, това ще е изключително и само по милостта Божия.

Един такъв монах от един скит в Света гора заболял твърде млад от неизлечима болест. Знаел, че умира. Той бил добър монах – подвижник. Малко преди да умре, бил запитан от един по-млад монах: „Отче, ти умираш. Кажи ми нещо от твоя опит, което да бъде за полза на душата ми“. И умиращият монах му казал следното: „Знаеш ли, братко, през време на живота ми се подвизавах и в пости, и в молитви, и в бдения, и в послушания, и по Божията благодат, доколкото успявах, се постарах да спазвам монашеските си обети. Но сега не се надявам на всичко това. Единственото, на което се надявам сега, е на Кръвта на Разпнатия“. Или, той имал на предвид милостта Божия.

И това е първото характерно свойство на всички благодатни монаси на Света гора – че те не се надяват на себе си, на своите духовни упражнения и подвизи, а на Божията благодат. Познавам отци, живели 60 – 70 години на Света гора, строго подвизавали се, а когато ги попиташ за живота им, казват: „Животът ми премина, а аз така и не направих нищо добро, нямам никакви добродетели, не принесох никакъв плод“.

Спомням си стареца Авксентий, който почина на 90 годишна възраст, преди около десетина години. Беше много добродетелен и свят монах. За Пасхалната неделя в манастира трябваше да дойдат отци и миряни-поклонници, голям брой, които щяха да приемат причастие. Преди самото причастяване, стоейки пред Царските врати, аз се обърнах към миряните: „Моля да пристъпят тези, които са се изповядали и подготвили. А който не се е подготвил, може сега да се изповяда, преди да бъде дадено Причастието“.

О. Авксентий (той беше сляп) помисли, че говоря за монасите. Той стоеше най-отпред в редицата на отците (беше най-старши, дошъл в манастира още през 1917 г.), чакайки реда си, за да се причасти. Реши, че моля и отците да се изповядат. И започна да се изповядва направо пред всички. Но каква изповед само: „Плувам в морето на суетата. Нищо не направих в живота си. Не зная нито къде се намирам, нито накъде отивам“. Така говореше и молеше за милост от Бога. Това смирение беше обичайно за о. Авксентий. Затова, всеки път, когато му искахме съвет, той избягваше да ни дава пряк съвет, но казваше само: „Молитва. Молитва. Казвайте: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния! Също – четете „Евергетинос“ (сборник с душеполезни четива, съставен в 11-ти век от монаха Павел от Евергетидския манастир в Константинопол, преработен и допълнен в 18-ти век от преп. Никодим Светогорец). Винаги скриваше добродетелите и големите си духовни знания и мъдрост, които имаше. Целия си живот прекара в подвизи. Имаме достоверна информация, че о. Авксентий е бил удостоен всекидневно да съзерцава Нетварната Светлина. Това беше, разбира се, потресаващо, но вярно, и сме уверени че е било точно така, защото о. Авксентий имаше ония предпоставки, които са в състояние да му помогнат да достигне това боговидение. Ето това е, което лично мен ме е впечатлявало много – онова смирение на отците от Света гора, които считат себе си „за нищо“, както казва св. Никодим Светогорец.

В нашия манастир имахме и друг монах, на 97 години. Дошъл в манастира в 1924 г., бил послушник на приснопаметния, свят и прозорлив игумен на Григориат – о. Атанасий. И той бе много добродетелен старец, няма да споменавам името му, защото той е още жив (става въпрос за о. Исихий, по време на това интервю той бе още жив – бел. прев.). Помня, веднъж му казах, че той е извършил толкова много подвизи, а той отвърна: „Нищо не съм направил. Целият ми живот премина в пустословие“. Не се считаше достоен, дори и да му сварим чашка кафе. Ако правим кафе за всички, хайде, може, но специално само за него – не. Никога и за нищо не молеше. За толкова години, откак съм в манастира, никога не поиска за себе си дори и едно расо или подрасник, нищо. Ходи си с вехтите дрехи и е доволен. Единственото, за което съжалява е, че не може вече да изпълнява послушание и както казва – „даром ям хляб“. Това старче, надарено с такова дълбоко смирение, има голяма благодат и голям мир в душата си. Когато поклонници-християни идват, за да го видят, сякаш Бог го известява – още не са успели да му разкажат всичко и да му зададат конкретни въпроси, той вече им говори за онова, за което всеки иска да разбере за своя духовна полза.

Друг монах, който живя в нашия манастир и почина няколко години преди това, о. Ефрем, също притежаваше дълбоко смирение. Веднъж, много болен, той беше в болницата „Теагенио“ в Солун. Отидох да го навестя. Когато се приближавах към леглото му, той протегна ръце и ми каза: „Ела, Геронда, искам да се изповядам“. Започна да се изповядва направо пред всички. Болните слушаха изповедта му, а старецът в простодушието си дори не му мина през ум, че и други го слушат. „Искам да ми простиш, Геронда, че толкова много съм те огорчавал“ – каза ми той. „Не си ме огорчавал“ – отвърнах му аз – „по-скоро аз съм те огорчавал, защото понякога съм бивал по-строг“. А той ми казва: „Ти си го правил заради моето спасение, а пък аз съм те безпокоил с моите страсти. Точно така е трябвало да постъпваш с мене“. Тогава се обърнах към миряните, които слушаха това: „Виждате ли какво смирение има о. Ефрем и какво казва?“ Но о. Ефрем се обърна и каза: „Братя мои, изповядвам ви, че не притежавам никаква добродетел. За толкова години на Света гора не съм направил нищо. Умолявам ви, помолете се за моето спасение“.

В този момент всички миряни изпаднаха в умиление, започнаха да плачат, виждайки смирението на монаха, лежащ сред тях, защото разбраха, колко много добродетелен и търпелив е той. Един младеж от болничния персонал, който присъстваше, се прекръсти и каза: „Слава на Бога, че я има Света гора!“

И така, това е свидетелството, за което говоря от моя собствен опит на Света гора, за това дълбоко смирение на всички отци, които казват за себе си, че са нищо. И това не е някакво лицемерно, нито показно смирение. То е неподправено смирение, изхождащо от истинското им мнение за самите тях – че нямат никакви добродетели и не са принесли никакъв плод в монашеското си служение. При все това, те имат душевен мир и не се страхуват от смъртта, защото тяхната съвест им казва, че въпреки духовната им немощ, те имат благодат и Божията милост е върху тях.

Ще кажа и за още нещо, което ме е впечатлявало на Света гора (а може би и вас, а и другите, които са я посещавали). Това е, че отците не са безлични, не изглеждат като едно и също лице, а всеки си има свои собствени черти, всеки е неповторима личност. И добродетелите на всеки поотделно, поведението им, подвизите – носят отпечатъка на личността му. Те никога не показват, че имат добродетели. Напротив, винаги демонстрират случайните си грешки до такава степен, че някои миряни, като ги гледат, падат в съблазън. Но тях не ги е грижа за това, защото всъщност показват истинската страна на нещата, не лъжливата. В това се състои истинският, неподправен дух на отците от Света гора.

Неотдавна ми разказаха за един монах, велик постник и подвижник, който можел в продължение на много дни да се храни само с капки роса от храстите, но когато бил в Карея, влизал в гостилницата и пиел бира. Правел това, за да остави у хората впечатление, че е невъздържан и немарлив монах, който не се подвизава. По този начин хвърлял прах в очите на всички, за да скрие многодневните си подвизи и пости.

Разбира се, знаете и за юродивите заради Христа. Има ги и в Света гора. Затова не бива да се правят прибързани изводи за монасите, които на пръв поглед правят някои странни неща и дават вид, че не са добродетелни. Те правят това от желание да скрият добродетелите си и големите си подвизи.

Разбира се, благодатни отци в Света гора са не само тези, които са известни на света със своите големи добродетели, разсъждения, дарове на прозорливост, но и онези другите, които не са така добре известни. И те са благодатни, и те се подвизават, плачат, каят се за своите грехове и за греховете на целия свят. Постепенно и те получават благодат от Бога, и биват удостоявани от Него с истинска християнска кончина. За цялото време, с което Господ ме е удостоил да пребивавам на Света гора, съм виждал успението на 15 отци. Впечатли ме това, че при тези отци смъртта беше лека, макар че, бидейки все пак хора, те не бяха съвсем лишени от някои слабости. Господ ги удостои да си отидат от тоя свят в пълен мир, изповядали греховете си и покаяли се. Някои от тях дори бяха предвидили края си. Това е голямо утешение за нас, по-младите, че Бог дава своята благодат на онези, които се подвизават и ги удостоява да си отидат с мир от този живот и да преминат във вечния живот, където ни очакват Христос, Божията Майка и светиите.

Благодатните светогорски отци остават телата си на гробищата на Света гора. Често техните кости благоухаят. Това почувствахме и по време на ремонта на манастирската ни костница. Тя се намира под гробищния параклис, посветен на Всички Светии, в който служим през съботите. Всеки петък вечер отслужваме панихида с поменаване имената на всички починали отци. Под този параклис почиват костите им. Когато течеше ремонтът в костницата, пренесохме костите в параклиса. Тогава всеки, който влизаше вътре в него, чувстваше как го облъхва едно наситено благоухание.

Източник: http.www isihazm.ru

 

 

 

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Йеродякон Инокентий

Май 3, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.

 

Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

 

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

 

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

 

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някой от братята казал: „може би ние нещо не разбрахме… Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

 

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този „робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли: „Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“ – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

 

„А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

 

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен – експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

 

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си – половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

 

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон!“ И тръгнахме. Седя замаян и мълча. Тогава той каза: „Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми – никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

 

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

 

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове. Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

 

свещеник Владимир Иванов

 

източник: православие ру

 

Студентът и професорът

Април 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Професорът от университета задал следния въпрос на своите студенти:


- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?


Един от студентите смело отговорил:


- Да, създадено е от Бога.


Професорът попитал:


- Ако Бог е създал всичко, значи, Бог е създал и злото, щом като то съществува. И съгласно този принцип, щом нашите дела определят нас самите, значи, Бог е зло.


Студентът млъкнал, щом чул този отговор. Професорът бил много доволен от себе си. Той се похвалил пред студентите си, с това как още веднъж е доказал, че вярата в Бога е мит.


Тогава един от студентите вдигнал ръка и попитал:


- Мога ли да ви задам един въпрос, професоре? Студът съществува ли?


- Що за въпрос? Разбира се, че съществува. На тебе никога ли не ти е било студено?


Студентите се засмели на въпроса на младия мъж. Младежът отговорил:


- Всъщност, сър, студът не съществува. В съответствие със законите на физиката, това, което ние смятаме за студ, в действителност е липса на топлина. Човек или предмет може да бъде изучаван от гледна точка на това, дали той има или излъчва енергия. Абсолютната нула (минус 460 градуса по Фаренхайт) е пълно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и неспособна да реагира при тази температура. Студът не съществува! Ние сме създали тази дума, за да опишем, това което чувстваме при липса на топлина.


Студентът продължил:


- Професоре, съществува ли тъмнината?


- Разбира се, че съществува.


- Вие отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. Тъмнината в действителност е липса на светлина. Ние можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Ние можем да използваме призмата на Нютон, за да разделим бялата светлина на множество цветове и да изучим различните дължини на вълните на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да проникне в света на мрака и да го освети. Как можете да разберете, колко тъмно е дадено пространството? Вие измервате, какво количество светлина е показано. Не е ли така? Тъмнината – това е понятие, което човек използва, за да опише, какво се случва при липсата на светлина.


Накрая младият студент попитал професора:


- Сър, съществува ли злото?


На този въпрос професора отговорил много неуверено:


- Разбира се, както казах. Ние го виждаме всеки ден. Жестокостта между хората, многото престъпления и насилие по целия свят. Тези примери не са нищо повече от проява на злото.


На това студентът отговорил:


- Злото не съществува, сър, или, най-малкото, то не съществува само по себе си. Злото – това е просто липса на Бога. То прилича на тъмнина и студ – дума създадена за човека, за да описва отсъствието на Бога. Бог не е създал злото. Злото – това не е вярата или любовта, които съществуват както светлината и топлината. Злото е резултат от липсата на Божествена любов в сърцето на човека. Това е подобно на студа, който настъпва, когато няма светлина.


Професорът бил посрамен. Името на студента било Алберт Айнщайн.


източник: https://vk.com

Две от чудесата на Свети Паисий Светогорец

Април 12, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Аз, преди шест години“, си признал един млад мъж пред мнозина, бях анархист. Носех обици и взимах наркотици. Един мой приятел имаше книга на Стареца Паисий.

През декември 1996 г., този мой приятел се намирал в книжарницата на манастира в Суроти, където имало една двойка с малкото си момиченце и техния баща, две жени на средна възраст и един млад мъж. Изведнъж се чул силен вик. Една от жените на средна възраст, която била едра жена, се сринала на пода и започнала да се удря и да вика бясно. Тя размахвала главата си насам и натам. Гледката била наистина ужасна. Жената с малкото дете излязла навън, а останалите се доближили до нея и се опитали да й помогнат. Жената изревала и казала с мъжки глас: „Аз ще се погрижа за вас, момчета, които не вярвате, аз ще ви покажа… Сега, за много кратко време и ще ви поставя 666 на ръцете ви… Вие всички ще ми се поклоните… Вие губещи идиоти…“ – и още други обиди.

После започнала да заеква и да се страхува. „Паисие, не ме изгаряй, не ме изгаряй. Ти искаш да ме изпратиш обратно в Тартар… И този загубеняк ме води по всички тези манастири… защо й помагаш? Ще ме изгориш, ще ме изгориш.“ И тя изкрещяла още по-силно. Удряла се толкова силно, че всички се страхували да не си разбие черепа. Ясно било, че тя е обезпокоявана от демон.

„А… ааах“ – извикала тя отново, „Сега и Мария е дошла… ще ме изгориш Паисие.“ Тя излязла навън и извикала силно и останала неподвижна, сякаш е изгубила съзнание.

Онези, които стояли близо до нея, се приближили да й помогнат, а жените я покривали с дрехите си. Веднага щом се успокоила, те я вдигнали от пода. Тя отворила очи и заплакала спокойно и тихо. Жената започнала да благодари от дълбините на своето сърце. „Благодаря ти, Отче Паисие… Благодаря Ти, Боже – повтаряла тя отново и отново с голяма благодарност.

После станала и отишла пред иконата на Христос и Богородица и извикала на висок глас: „Боже Мой… Боже Мой. Как прие мен, която съм недостойна… Благодаря Ти, Боже Мой. Благодаря ти, Отче Паисие… не съм достойна, Боже Мой, за тази помощ.“

Сцената била много трогателна. По-късно благодарила на моя приятел и си тръгнала. Жената имала демон. Когато си тръгвала, тя споменала, че предишната нощ е видяла Стареца Паисий на сън и той й казал: „Ела на гроба ми и аз ще се погрижа добре за теб.“ Тя отишла в манастира и питала къде е гробът на Стареца, поклонила му се, а след това отишла в книжарницата, в която се е случило по-горе разказаното.

Следващото чудо е разказано от госпожа Л. М. Н., руски лекар от Москва: „Пострадах при една злополука, в резултат на което лявото ми око ослепя. Заведоха ме в Московската болница. Стаите бяха препълнени и затова ме поставиха в коридора. През тази нощ, аз изобщо не можах да спя. Молех се и бях много разтревожена. Някъде към сутринта, когато съм била в състояние между съня и пробуждането, дойде Старецът Паисий. Видях го ясно и го познах, защото бях чела книга за неговия живот. Той покри главата ми със своята кърпичка и изчезна. От същия този момент разбрах, че аз виждам с ослепялото си око. Не беше нужно докторите да правят нищо. Държаха ме в клиниката от 4 февруари до 11 февруари 2002 г.

Благодаря на Бог за милостта Си към мен, и на Стареца Паисий за неговата помощ.“


източник: agapienxristou

Изведнъж почувствах Бога така близко

Март 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

  

Виктор Емолкин се родил и израснал в затънтено мордовско село. Преди да постъпи в армията завършил училище, работил като тракторист в местния колхоз и стругар в завод. По всичко изглеждало, че той ще тръгне по стъпките на много от своите съученици, които се пропили в ранна възраст. Но срочната служба във въздушно-десантните войски и войната в Афганистан коренно изменили неговия живот. Безкрайно дълга година и половина той воювал като снайперист в прочутия 350 гвардейски парашутно-десантен полк на 103 дивизия на Въздушно-десантните войски. Участвал в десетки бойни операции, бил в обкръжение. Веднъж муджехидините се опитали да го пленят, но той не се предал, а бил готов да се взриви заедно с тях. И оживял.

През целия си живот Виктор Емолкин пазил в сърцето си православната вяра. Той нито веднъж не се отклонил от трудния път, който му бил приготвил Господ Бог. И Бог винаги го пазел.

 

Разказва редникът от Въздушно-десантните войски Виктор Николаевич Емолкин:

 

– Веднъж се бяхме разположили на поредното възвишение. Старите войници ме изпратиха в управлението на ротата, на съседния хълм. Когато притъмня, започнах да се спускам надолу. Спуснах се в ниското и през това време вече напълно се стъмни. Честно казано беше страшничко. Вървях без бронежилетка. Облечен бях с куртка с джобове – т.нар. „експерименталка” – току-що се беше появила. Най-отгоре елек, а в него три двойни магазина, четири сигнални ракети, две оранжеви димни шашки, четири гранати. Запалките на гранатите бяха отделно. Имаше случаи, когато куршум попадаше в гранатата. Ако гранатата беше сглобена, тя се взривяваше. Веднъж куршум попадна в „ефката” 1 на моя старши. Когато куршумът удари, той започна да крещи и да се прощава с приятелите: „На мама кажете това и това, на сестра ми – това и това!…” Много го болеше и той помисли, че умира. Притича докторът: „Къде, къде??!” – „Ето тук боли!” – „Нищо няма тук – само синина!” Куршумът попаднал в гранатата, гранатата ударила пластина от бронежилетката, а пластината – го ударила в гърдите. Ако запалката беше поставена, той със сигурност щеше да загине. После старшият ни показваше куршума, който беше заседнал между зъбците на „кожуха” на гранатата…

 

И така, спуснах се в ниското, после започнах да се изкачвам. Вървях много бавно, внимателно, ослушвах се. И изведнъж гледам – пред входа на една пещера тлее огън (накладен беше с дърва, които цяла нощ могат да тлеят без дим), а около този огън седят хора! Отначало помислих, че са наши. Но почти веднага съобразих – не, не са наши… Засега не бяха ме забелязали.

 

Как можах така да се заблудя, да объркам посоката и да се озова право при муджахидините?! Но не се изплаших много, приготвих се за бой. Насочих автомата, свалих предпазителя, патронът вече беше в патронника. Поставих запалката на едната граната. Взех „ефката”, разтворих „мустачките”, издърпах и хвърлих халката. Виждах не повече от десет души. Бяха на около двадесетина метра от мен. Мисля си – ще хвърля гранатата и ще довърша останалите с автомата.

 

Едва се приготвих, когато ми мина мисълта: „Никога не съм убивал човек толкова отблизо”. Когато стреляш от разстояние, тогава не е ясно – убил ли си го или не. Може врагът просто да е паднал? И веднага ми дойде втора мисъл: „А ако някой от тях е отишъл по нужда и изведнъж ми се появи в гръб?” Едва си помислих това и бам! – автомат отзад в главата ми… И вик? … Веднага дотичаха още двама – брадати, с автомати. На главите им – шапки, чиито краища се обръщат нагоре. Хванаха ме, замъкнаха ме в пещерата и ме хвърлиха вътре. Аз дори не успях да се изплаша, бях в някакъв шок. Инстинктивно сграбчих автомата в лявата си ръка, а в другата стисках силно гранатата със свалената халка. Гледам в ъгъла, върху един камък седи старшият. Той каза нещо и към мен се приближиха двама с въжета, искаха да ме вържат. Единият хвана автомата ми, а аз вдигнах готовата за взривяване граната. Вече се канех да я хвърля, когато старшият започна бързо-бързо да говори нещо и със знаци ми показва – спокойно, спокойно, недей… Онези двамата отскочиха назад. В пещерата бяхме четирима, останалите стояха отвън.

 

Питат ме „Шурави? 2 – „Да, шурави”. Започнаха да ми говорят, но аз не разбирам нищо на афгански! Говорят, говорят, нищо не разбирам. В някакъв момент разбрах, че това е краят, със сигурност няма да се измъкна оттук… Ще се наложи да взривя гранатата заедно със себе си. Тази мисъл ме хвърли в див ужас! Та аз съм само на деветнадесет! Нима това е краят ми?! И веднага ми направи впечатление, че мислите ми потекоха някак в друга посока.

 

Времето спря. Мислите ми станаха ясни и отчетливи. Изправен пред смъртта, аз се оказах в някакво друго пространство и време. Мисля си: по-добре да умра на деветнадесет години. Рано или късно – все едно ще умра. Ще бъда някакъв болен старец и изобщо вероятно ще имам трудности в живота. По-добре да умра сега.

 

И в този момент си спомних за православното кръстче под петлицата! Бях го зашил там още в Съюза. Мисълта за него силно стопли душата ми. Появи се някаква надежда – не за физическо спасение, а че мога да се обърна към Бога. И аз се обърнах към Него мислено: „Господи, страх ме е! Отнеми страха ми, помогни ми да взривя гранатата!” Беше ми много страшно да се самовзривя…

 

След това ми дойдоха мисли за покаяние: „Господи, аз съм само на деветнадесет. По-добре ме вземи сега. Сега греховете ми са все още малко, не съм женен, с момичета не съм имал работа. Нищо особено лошо в живота си не съм направил. А каквото съм сгрешил, прости ми!” И изведнъж почувствах Бог така близо, както никога в живота си повече не съм Го чувствал. Той беше буквално над пещерата. В този момент времето спря. Чувствах се сякаш с единия крак все още съм на този свят, а с другия – вече на онзи.

 

И тогава ми се откриха някакви неща, за които никога в живота си не се бях замислял. В движение разбрах, в какво се състои смисълът на живота. Мисля си: „Кое е главното в живота? Да построиш дом? Не. Да погребеш родителите си? Също не. Да посадиш дърво? И това не е важно. Да се ожениш, да родиш деца? Не. Работата? Също не. Парите? Дори е странно да помислиш за това – разбира се, не”. Не – не – не… В този момент почувствах, че вай-важното в живота е самият живот. И си казах: „Господи, не ми трябва нищо! Нито пари, нито власт, нито награди, нито военни звания, нищо материално. Колко е хубаво просто да живееш!”

 

После ми дойде мисълта: ако взривя гранатата, в частта ще помислят, че съм избягал при муджахидините. „Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че да не си помислят така за мен! Господи, и още една молба! Направи така, че да намерят тялото ми и да ме погребат у дома, на гробищата. На мама ще й бъде много по-леко, когато знае, че в ковчега лежи моето тяло, а не тухли. Тя непременно ще чувства това. Ще отиде на гробищата, ще си поплаче, имам и още три сестри – това ще й бъде утеха.” И аз почувствах някакво необяснимо спокойствие. Просто учудващо беше как в моята глава, на мен – деветнадесетгодишния младеж, идваха такива правилни мисли.

 

В този момент дойде едно момче, афганец, на около  шестнадесет години. Муджахидините го бяха извикали отнякъде. Оказа се, че той е живял година или две в Съюза, в Куйбишев (днес град Самара), и говори руски. Започнаха да ме разпитват чрез него – откъде съм, къде служа. Отговарям: в Кабул, в десантните войски. Тук сме на операция. Питат ме откъде съм родом. Отговарям, че съм от град Саранск. А момчето: „О, това е близо до Куйбишев!” „Да, съвсем близо”.

 

Муджахидините ми казват: „Предадохме на нашите, че сме взели пленник”. Отговарям: „В плен няма да се дам. Имам граната със свалена халка, ще се взривя заедно с вас. Знам с какво ще завърши пленът – виждал съм труповете на наши”. Те започнаха за разговарят помежду си. След това ме питат: „Какво предлагаш?” – „Предлагам… Може би ще ме пуснете, а?” – „Но ти си дошъл да ни убиваш?! – „Да, но в плен няма да се предам. Още никого не съм убил, тук съм от всичко на всичко месец и половина”.

 

Онези се посъветваха още малко, след това старшият ми казва: „Е, добре, ще те пуснем. Но при едно условие – трябва да ми дадеш куртката си. Куртката му беше харесала, защото беше „екперименталка”. Бяха ни ги раздали скоро и то само на нашата рота, за да изпитат дали са пригодни. А тя беше тежка като бронежилетка. Все едно, че мъкнеш върху себе си дюшек. Беше много неудобно да се ходи с нея из планините.

 

„Куртката може” – казвам. – Само се отдалечете”. В едната ми ръка беше автомата, в другата – гранатата. Опасявах се, че могат да се нахвърлят върху мен, докато се събличам. Оставих автомата, внимателно измъкнах едната си ръка от ръкава, после другата, с гранатата. Действах предпазливо, беше ме обхванало някакво безчувствие – истински страх не изпитвах. Когато помолих: „Господи, отнеми страха ми! Боя се да взривя гранатата” – Господ отне страха ми. В този момент разбрах, че човек се състои от 99.9 процента страх. Ние сами се обременяваме с този страх, оплескваме се с него като с кал. Почувствах, че от това и боледуваме. И ако страхът го няма, човек става съвсем друг.

 

Дадох на старшия куртката и той веднага я надяна. Останалите похвалиха куртката, а на мен казват: „Ти си истински „шурави”.  Хубасти, хубасти (Добре, добре)”.  Старшият ми казва: „Е, това е – пускаме те”. Даже чай ми наляха. Но аз не приех – току виж ме отровили. Дадоха ми бонбони, както и някакви кърпички – 30 на 30 сантиметра, върху които имаше бродерия и нещо написано на арабски. Също и овални лепенки, с размер около десет сантиметра, със същото изображение и надпис.

 

Казват ми: „Пускаме те, но трябва да ни оставиш автомата”.  „Автомата си няма да дам – отговарям аз. Разписал съм се за него. За загуба на автомат се предвиждат четири години в „дисципа”3. – „Добре, не ни трябва. И патрони нямаме за такива. Дай ракетите.” – „Това може – заповядайте”. Дадох им ги. „Можеш да тръгваш, пускаме те. Скоро ще се съмне”.

 

Напъхах всичко, което ми дадоха в джоба, станах и без всякакъв страх, сякаш бях на маса с приятели, тръгнах към изхода. Наведох се и излязох от пещерата. Отпред имаше площадка, дълга може би към десет метра. Муджахидините ми махат с ръка – натам, натам, оттам дойде!…

 

В първите секунди не мислех за нищо. Но щом минах пет метра, сякаш се събудих!… Обзе ме такъв страх, като че ли ме удари мълния! Първата ми мисъл беше: какъв глупак съм, сега ще ме застрелят в гръб! От тази мисъл ме обля студена пот и потече като струйка по гърба ми. Мисля си: даже куртката ми свалиха, за да не я пробият! Спрях… Реално почувствах куршумите в себе си, стори ми се, че вече стрелят! Реших да се обърна с лице, за да не ме застрелят в гръб. Обърнах се – а те ми махат с ръка: натам, натам!…

 

Обърнах се обратно и сякаш се хванах за нишчицата надежда на Бога. „Господи, моля Те! Ти почти ме спаси! Остават само пет метра Господи, за Теб всичко е възможно! Направи така, че куршумите да не ме улучат!” Вървя, а чувството ми е, че все едно – ще стрелят! Останаха три метра. Не издържах, обърнах се: муджахидините ми махат с ръка – върви, върви!… „Господи, Ти почти ме спаси! Три метра останаха… Моля Те, спаси ме!” И се хвърлих в мрака!

 

Спуснах се в ниското, започнах да се изкачвам. Отначало исках да изхвърля гранатата, но съобразих – ако я хвърля, нашите ще ме довършат с гранатометите. Така и продължих по-нататък – с гранатата в ръка. Изкачвах се много предпазливо – да не почнат да стрелят.

 

В Афганистан е така: тъмно – тъмно… И щом слънцето изгрее – изведнъж става светло! Буквално пет-десет минути – и става ясен ден! „Стой, парола!” Казах паролата, някакви цифри бяха. „Ти ли си това?!” Изкачвам се – радостен. Старите войници дотичаха и се хвърлиха да ме тупат по гърба… А аз: „Леко, имам граната в ръката! Сега ще се взриви” Те се хвърлиха встрани! (Оказа се, че те наистина помислили, че съм избягал при муджахидините! И се изплашили – разбрали, че може доста да си изпатят за тази работа. И изведнъж – аз се връщам. „Ах, ти се върна!… Колко се притеснявахме за теб! Цяла нощ не спахме!” Аз въпреки всичко много се радвах, че всичко завърши така.) „Внимателно – казвам им – пръстите ми изтръпнаха”. Едни хванаха гранатата, други започнаха да разгъват пръстите ми. Накрая измъкнаха гранатата и я хвърлиха. Гранатата се взриви, командирът на взвода се събуди. Излезе: „Какво става тук? Кой хвърли граната?” – „Помислихме, че муджахидините се промъкват към нас! Решихме да метнем една”. Като че ли повярва. С това историята завърши.

 

После дълго размишлявах, защо останах жив. По-късно още няколко пъти се оказвах на границата между живота и смъртта. Веднъж, когато вече бях станал юрист, спечелих съдебно дело, а бандитите искаха да ме застрелят за това! После, не по своя вина, загубих дело, и за това също искаха да ме убият! През 1997 г., при едно завръщане от Америка, всички двигатели на нашия самолет отказаха. Падахме в пълна тишина над океана. Започнах да чета молитвите при изход на душата. Но непосредствено над водата единият двигател проработи. А през 2004 г. се разболях от безнадеждна смъртна болест. Но след като се причастих със Светите Христови Тайни, на следващия ден се събудих здрав. И в края на краищата ясно осъзнах – в безнадеждна ситуация човек често остава жив, само защото е готов достойно да умре…

 

 

 

1. „Ефка” – жаргонно название на отбранителна граната Ф-1

2. „Шурави” – афганско название на съветските военнослужещи

3. „Дисцип” – дисциплинарен батальон

Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата

 

 

– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?

– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.

Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?

– Да го обичаш …

– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.

Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.

Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.

Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.

Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.

– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.

– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.

Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.

– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”

– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.

Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.

– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина

– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.

Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.

Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.

– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”

– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.

– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина

– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.

Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.

– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна

– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.

Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.

Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.

– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?

– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.

– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”

– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.

Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.

Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.

 

Източник:   http://www.eparhia-saratov.ru

Най-добрият амвон е нашият живот

Март 6, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

 

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

 

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

 

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

 

 

 

„Иди и ти прави също така“

Февруари 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж в един православен храм влязъл протестантски проповедник с Библия в ръка. Точно тогава службата завършвала. Протестантът се приближил до свещеника и казал:

- Дайте ми 15 минути време и ще ви докажа с Библията, че не трябва да почитате иконите и че изобщо всичко това, което правите, е неправилно.

- Добре, ще ви дам! – отговорил свещеникът.

„Проповедникът“си свалил сакото, усмихнал се и взел да разлиства Писанието доказвайки на хората, които били в храма „грешките“, допускани от православните. Минали 15, 20, 30 минути…

Накрая свещеникът го прекъснал и му казал:

- Знаете ли, хората са били цяла седмица на работа, а сега са стояли два часа на службата… По принцип им стана ясно всичко, каквото искахте да кажете. А сега искате ли и аз да ви докажа, опирайки се на Св. Писание, че сте длъжен да се обесите?

Трябва да споменем, че свещеникът бил достатъчно възрастен и е видял какво ли не в живота си.

- Какво? Как? Да се обеся? – объркано възкликнал протестантът. – И къде е написано това?

Свещеникът взел Библията, отворил я, посочил с показалец в текста и казал:

- Чети, какво е написано тук! – А там било написано: „… и той (Юда), излезе и отиде, та се обеси“ (Мат. 27:5).

След това обърнал няколко страници и прочел: „Иди и ти прави също така“ (Лука, 10:37)…

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

 

Всички деца, на които се угажда, стават бунтари

Февруари 21, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Нужно е много внимание. Непорядъчното и невнимателно поведение е пречка за Божията благодат. Липсата на уважение е най-голямата пречка, която не позволява на Божията благодат да ни доближи. Колкото по-голямо уважение имат децата към родителите, към учителите и изобщо към по-големите, толкова повече приемат от Божията благодат. Колкото са по-необуздани, толкова повече Божията благодат ги изоставя. Светската свобода прогонва не само благоговението, но и светската благовъзпитаност. В колибата идват някои деца, които викат на бащите си: “Ей, татко, имаш ли цигари? Моите свършиха”. Къде да видиш такова нещо преди? И да пушеше някой, пушеше тайно. Сега все едно нищо не се случва! Как после да не са съвсем изоставени от Божията благодат? Днес момичета обиждат братята си с най-грозни думи, затова че са вярващи. И това пред майка им и баща им, които нищо не им казват. Настръхнаха ми косите, когато ги чух. После сам си приказвах, когато останах сам.



Светското обкръжение и светските родители погубват децата си. Обкръжението оказва силно въздействие. Малко са децата, които имат скромност и любочестие. Повечето необуздани деца са такива, понеже нямат срам. Мнозина родители ми водят децата си и ми казват: “Отче, детето ми има бяс”. А гледам, че децата нямат бяс – опазил Бог! Малко са децата, които имат бяс. Всички други са подложени на някакво външно бесовско въздействие. Т.е. демонът ги командва извън тях, не е вътре в тях. Но и извън тях той си върши своята работа. А откъде започва? От безсрамието. Когато децата говорят безсрамно на по-големите от тях, прогонват Божията благодат. А когато се отдалечи Божията благодат, приближават се дангалаците и децата озверяват, вършат безчинни дела. А онези деца, които имат благоговение, уважение и слушат родителите, учителите, по-големите, те приемат постоянно Божията благодат и имат Божието благословение. Благодатта ги покрива и закриля. Голямото благоговение към Бога заедно с голямото уважение към по-големите привлича голяма Божия благодат в душите и ги облагодатява до такава степен, че стават явни за другите поради божествения блясък на благодатта. Божията благодат не отива при бунтарчетата, отива при любочестните, кротките, благоговейните деца. И децата, които имат уважение и благоговение, се виждат. Имат един поглед, който свети! И колкото по-голямо уважение имат към родителите, към по-големите, толкова повече приемат в себе си от Божията благодат. Колкото по-необуздани са, толкова по-изоставени са от благодатта Божия.



Който започва: “Не искам това, искам друго, искам трето”, и настоява, той ще стане бунтар, ще се превърне в дявол. Защото и Луцифер искал да възкачи своя престол над Божия престол. И забележете, всички деца, на които се угажда, стават бунтари. Ако децата не се покаят, за да се избавят от злата вълна, която ги залива, и продължат да постъпват безсрамно, тогава – да пази Бог! – два пъти повече биват изоставени от благодатта и стигат дотам да говорят безсрамно и за Бога, и тогава вече биват командвани от духовете на злобата.

 

 

източник: „С болка и любов за съвременния човек“ – Слова Том 1

 

 

На какво място си поставил Божиите заповеди в твоя живот?

Февруари 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

“Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си.” (Лука 10:27)

 

“А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” (Евреи 11:1)

 

Каква е крайната цел на живота? Отговорът е – спасение, вход в Царството Божие, във вечния живот. Каква е цел номер едно на един брак? Взаимно спасение. Каква е цел номер едно на родителя по отношение на детето? Това е, да опознаят Христос, за да могат да се спасят. Спасението е крайната цел – крайната цел на живота.

 

Апостол Павел казва много добре в писмото си до евреите: “Вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” Вярата – това е нашата вяра в Божиите обещания, увереността да се доверим във всички неща, които Господ ни е казал, че ще се случат. Това означава не само доверие в Божиите обещания за вечен живот, но уповавайки се на Божиите заповеди, да ги живеем тук в този живот. Вярата означава доверие в Бога, живеене за Бога, и запазване на Бога в центъра на нашия живот.

 

Често казвам на двойките, които са на път да се оженят, що се отнася до вярата, ако е Божията воля, че те ще се държат ръка за ръка заедно в този живот много, много години. Но след много години, най-вероятно единият ще си отиде първи, така че другият, който е останал ще вземе ръката на своя съпруг, който умира и ще я постави в Божията ръка. И ако не е Бог, тогава какво следва?

 

Вярата, що се отнася до нашите взаимоотношения с другите, се отнася до това как ние сме засвидетелствали нашето християнско отношение към тях. Ние не сме всички призовани да бъдем свещеници. Не трябва и да стоим на уличните ъгли държейки надписи или табелки. Но от всички нас се очаква да помогнем в разпространяването на вярата. В действителност, в Евангелието от Матей (28: 19-20), Иисус казва на Своите последователи следното:

“Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. Амин.”
Това са четири глагола за действие. Не ни се казва: “Научете повече за вярата и това, което сте научили да запазите за себе си.” Казва ни се да отидем, да кръстим, да научим и да им проповядваме.

 

Така, че как можем да живеем отдалечени от това Велико поръчение? Как се очаква да докажем нашата вяра? Има два начина – да следваме примера и указанията. Можем да говорим за Христос, можем да преподаваме в неделното училище, да учим децата си у дома, и да говорим с приятелите си за Христос. Какво имам предвид да говорим с приятелите си за Христос? Има начини, ако ние търсим такива, да доведем Христос в разговора ни. Когато говорите с някого за приятел, който е в някаква нужда, предложете да кажете молитва заедно с него. Споменете нещо, което сте чули от някоя проповед. Говорете за ходенето на църква в неделя и на празник. Има много начини да го направите.

 

По-важно е обаче, тогава, когато говори примерът, примерът на християнското поведение, който е неизказан. Стани човек на търпението и прошката. Стани човек на любовта и съпричастието. Стани човек на мира. Помисли за целия световен стрес. Когато действаш по тих и спокоен, положителен начин, хората ще си вземат бележка, защото мирът и оптимизмът общо взето са изчезнали от света. И когато някой те пита, ти как имаш такъв мир и оптимизъм, тогава можеш да използваш възможността и да кажеш: “Това идва от връзката ми с Христос.”

 

Вярата – от духовна гледна точка


Как по скалата от 1 до 10, класираме следните въпроси: Мога ли да вярвам в Бог по всяко време, дори когато настанат трудни времена в моя живот? Колко често си мисля за моето спасение? Дали имам спасението като цел номер едно в живота си през цялото време?

 

Ако спасението не е цел номер едно, тогава, кое заема неговото място? Много от нас си правят житейски планове, цели и начини за тяхното постигане. Ако спасението е крайната цел, мислете за това какви стъпки е нужно да предприемете за да достигнете тази цел. Направете кратък срок, средносрочни и дългосрочни духовни цели.

 

Вярата от гледна точка на връзката


Трябва ли ми примерът на Христос като пример в моите ежедневни взаимоотношения с другите хора? Трябва ли да засвидетелствам вярата си пред моите приятели чрез поведението си? Да говоря ли за вярата пред моите приятели?

 

Някой веднъж ми каза, че ако всички в твоето паство те харесват, най-вероятно не си добър свещеник. Защото добрите свещеници оспорват хората и не всеки обича да бъде оспорван. Аз смея да кажа, че ако никой не знае, че сме християни, тогава какви християни сме? Тъй като християнинът разбира, че част от това да си християнин е да свидетелстваш с вярата си и да се стремиш да доведеш другите до Христос.

 

Днес поставете Бог на първо място!

 

 

източник:Orthodox Christian Network

Православен по вяра, еретик по поведение

Февруари 6, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

 

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов