Архимандрит Иларион (Дан) е един от най-уважаваните румънски духовници в наши дни. В света той заемал високо положение, имал големи възможности, но се отказал от всички тези светски блага заради живота в Христа.

„Човекът търси слава, адреналин, но да живее пълноценен живот без Христос – не може”

В света отец Иларион бил известен икономист, стажувал в чужбина, където високо го ценили и му предлагали интересна работа, имал много приятели, водел интензивен светски живот. Но той се отказал от всичко, заради единствено възможната на света свобода – тази, която дава любовта Христова. Станал монах.

Ион Дан завършил международни икономически отношения в Търговския факултет на Букурещката академия за икономическо образование през 1980 година. Бил изпратен на работа в държавната туристическа фирма „Брегът на Мамая”¹, след това няколко години работил в Главно управление на митниците. През 1990 година, след като работил известно време в департамента по реформи на румънското правителство, той преминал на работа в банковата сфера. До 2007 година оглавявал клоноветe на Bancorex², OTR Bank³ и Румъно-турската банка в Констанца, след което подал оставка. През февруари 2009 година приел монашески постриг и станал послушник Иларион, а през април същата година бил ръкоположен за иеромонах и назначен за духовник на девическия манастир на Светия Кръст в окръг Констанца, на няколко километра от село Круча⁴.

Ион раснал в напълно нерелигиозна среда. Родил се през 1956 година, по неговите собствени думи – в „разгара на сталинизма”. Неговите родители, както и всички по това време, „били продукт на режима”. Отец Иларион пояснява:

– Баща ми нито веднъж не бе излизал от нашето градче⁵, а единственото предложение тогава бяха патриотичните бригади и той постъпи там.

На Църква го водела баба му, когато той отивал при нея по време на ваканциите. Едва в юношеска възраст у него започнали да се появяват търсения и въпроси, на които нямал отговор. Тогава той започнал много да чете, особено книги по философия, но не намирал това, което търсел, докато веднъж в ръцете му не попаднала книга от серията „Съвременни идеи”, издадена от „Политиздат”.

– В тази серия излизаха различни книги – по социология, философия, икономика, в голямата си част с ляв уклон. Но се срещаха и други, например, „Дух и материя” на физика Ървин Шрьодингер. Този човек твърдеше, че духът е нещо различно от материята. И започваше с интересен експеримент. Отговаряйки на въпроса: „Какво е цветът?”, той физически демонстрираше, че в действителност цветът съществува само в нашето съзнание и е просто усещане, възникващо в субекта, който се състои не само от материя, но и от дух. Със своята духовна част ние виждаме цветовете и светлината. Сблъсквайки се с такъв подход, аз започнах да чета още повече, да търся, и станах, макар и не убеден християнин, но все пак теист: „Да, Бог съществува”.

Ион Дан открил за себе си християнството, Православието, едновременно с революцията⁶:

– Това беше подобно на падане на окови – спомня си отецът.

През 1990 година, работейки в Букурещ, за пръв път се изповядал.

– Попаднах в ръцете на велик духовник – отец Софиан (Богиу) от манастира „Антим”. Човек с рядко срещана кротост. Тогава реших да се върна у дома, в Констанца.

Отец Софиан го насочил към отец Арсений (Папачок) от манастира Текиргьол.

– Не бях чувал за отец Арсений, макар че, като студент, по време на ваканциите работех като екскурзовод и водех по манастирите чуждестранни туристи. След срещата с него вътрешният ми живот придоби нова дълбочина. Той стана за мен такава мощна подкрепа, че ако го нямаше край мен, у мен щяха да започнат големи, сериозни душевни проблеми.

През 1992 година, в Констанца, бъдещият отец Иларион бил въвлечен от отец Николай Пику в проект по строителството на храм на свети Мина в парка „Табакария”. Те заедно съставяли проекта, заедно търсели майстори в Марамуреш⁷. Тогава той бил директор на Bancorex.

– Бяхме пълни с ентусиазъм, но се сблъскахме с проблем с площадката, върху която щеше да се строи. Отидохме в кметството, но когато там чуха, че искаме да строим в „Табакария”, подскочиха като ужилени: „Как може да сложим църква в парка? За да се появите там с покойник ли? Хората ще изпаднат в шок: дошли са да си починат, да се разходят и изведнъж – покойник!”

В края на краищата, за да се отърват от нас, ни дадоха място ”също в Табакария, но не там където искате, а зад Микро Делта⁸”. Как се огорчи отец Николай! А аз познавах това място, защото често ходех там на разходка с децата ни, там беше много тихо. Предложих на отеца да отиде и да го види: може би това иска свети Мина!

Мястото, отредено за строителна площадка, беше прекрасно: равно, без дървета, там ние можахме да се разгърнем, разполагайки спокойно строителните материали, целите вагони дървени греди, които ни докараха, планините от стърготини… А на мястото, което искахме първоначално, нямаше как да се строи: имаше дървета, събираха се големи локви – но ние видяхме това едва след няколко години и разбрахме, че така се бе разпоредил Бог.

Беше романтично време, богослуженията се извършваха в походни военни палатки, ние живеехме единодушно, като в ранната Църква – разказва с усмивка отец Иларион.

1999 година била ужасна за него. През тази година починала съпругата му.

– Беше на четиридесет. Бяхме още млади, а децата ни – в съвсем крехка възраст: дъщеря ни беше на 16, а синът – на 14. Много ми помогна това, че посещавах отец Арсений. Той ме подкрепяше, за да се справя с това изпитание. В професионален план също бях претоварен и физически, и морално. Носех огромна отговорност, бях поел много рискове. Аз хванах целия този период на структурни изменения в икономиката и изцяло преживях този икономически шок, усетих го върху собствената си кожа, с всички произтичащи от това последствия. И изведнъж, неочаквано, се оказах и майка, и баща.

Моята жена беше изключителна майка, а за мен беше не просто съпруга, а най-добър приятел и съветник. Аз възприех нейното отхождане от този свят като жертва, принесена за мен и за децата – така го възприех.

Тогава у бъдещия отец духовник се появила мисълта да отиде в манастир. Отишъл на Атон, в румънския скит „Продрому” (Свети Йоан Предтеча):

– Там ми мина мисълта: „Ами аз също мога да стана монах (усмихва се), макар че тогава това беше невъзможно, защото имах малки деца, за които трябваше да се грижа. Сега разбирам, че дори тогава това да беше възможно, аз все още не бях готов. Малко по-късно разбрах какво означава да отидеш в манастир.

„Не да кажеш, а да тръгнеш – ето какво е нужно, за да стигнеш”

През 2000 година започна проектът „Манастир Касиан”⁹:

– Неговият настоятел, иеромонах Юстин (Петре), беше много млад. Едва завършил богословското си образование, беше изпратен тук, в Добруджа, да строи манастир. Но откъде да започне, с какви средства да строи? Аз му се притекох на помощ и между нас се зароди много близко приятелство. На практика от първия момент, в който се появиха населниците на манастира, аз бях в него. После последваха проектът, строителството и аз винаги бях с тях. Всяка събота и неделя прекарвах там. В продължение на няколко години това беше моето прибежище.

Мисълта за монашеството пускала корени в неговия ум:

– Година, две аз непрекъснато обмислях разни варианти, в това число и как ще изглеждам в тези одежди! – смее се отец духовникът. – Бях споделил своето желание с отец Арсений още няколко години преди това и той ме поощряваше, а през последната година започна всеки път да ме пита: „Е, как вървят нещата при нас?” А аз му отговарях, че все още не съм решил своите проблеми в света, защото непрекъснато възникваше нещо: ту дела от материален характер, ту нещо с децата, а и трябваше да получа тяхното съгласие. Когато решиш да отидеш в манастир, възникват някои изкушения.

В някакъв момент той ми каза: „Брат Ионел, няма какво да чакаш повече!” Аз го попитах: „Добре, а как се прави това?” – Вземаш торбичката си, отиваш и казваш: аз дойдох!” Да се каже беше много просто, но да се направи беше по-сложно.

Имах още един проблем – майка ми. Знаех, че тя няма да бъде съгласна. Но в края на краищата си казах: „Стига, достатъчно! Да става, както ще става”. С отец Арсений вече бяхме решили, че ще отида в манастира „Св. Иоан Касиан”. Мислех си, че той ще ме насочи към някой манастир в Молдова. А заради послушанието, аз бих отишъл навсякъде.

И ето, взех пътната си чанта и похлопах на манастирските порти. Беше ми лесно да постъпя в манастира, защото той ми беше известен, хората ми бяха познати. По тези причини стресът от приспособяването не беше силен. От този момент всичко при мен тръгна нормално, естествено. Аз съзрявах за тази крачка много дълго, осем години. Който отива в манастир, за да намери там манастир, отива напразно: няма да го намери. Трябва отначало да устроиш манастир в собственото си сърце.

На мнозина им се сторило странно, че един директор на банка надява монашеско расо. Може би затова на монашеския постриг на известния икономист присъствали, за негово учудване, около 200 души.

– Постригаха ме в пещерата на св. Иоан Касиан на храмовия празник на манастира, 28 февруари 2009 година. Мислех си, че ще бъде обикновено пострижение, но Високопреосвещеният Теодосий дойде и каза: „В пещерата”. Това беше голяма изненада.

Обикновено постриженията се извършват в тесен кръг. А на моето имаше много народ, защото беше празникът на манастира и дойдоха много хора. Те ме познаваха (през 1997-98 година аз бях една от най-известните в Констанца личности), но не знаеха, че именно аз ще се замонашвам. Оказах се сред множество познати.

Всички близки приятели на отеца били потресени от този постриг, но го одобрили. Те отдавна чувствали, че той върви натам. Само един човек бил разочарован:

– Аз имам много добър приятел в Америка, бизнесмен с много успешен бизнес. Той беше много заинтригуван от факта, че съм отишъл в манастир. Единствено той реагира отрицателно. Дойде при мен и какво стана!? Изложи ми всички стереотипи: че свещениците са корумпирани, че те правят всичко заради пари… Аз не влязох в спор с него, оставих го да завърши. А след това му казах: „Достатъчно, аз направих своя избор!” – „Но какво ще правиш тук, в тази пустиня? За кого ще извършваш богослужения? За гълъбите, за птиците?” – Това така ми хареса! – „Да, за гълъбите!” Самият аз навярно нямаше да мога да му отговоря така красиво, както се изрази той. Бедният, отиде си съвсем разстроен и аз не можах да направя нищо за него.

Дъщеря ми реагира много благородно: „Татко ни разрешаваше да правим каквото искаме и ни подкрепяше. Как бихме могли да не му разрешим?” Те, разбира се, предчувстваха това. Във всеки случай, сега вероятно имам повече време за тях, отколкото преди. А от финансова подкрепа те вече не се нуждаят.

Синът ми се чувстваше малко изоставен. Аз му казах, че там няма да бъда в затвор, но той отговори: „Да, но няма да е съвсем същото”. И е прав. Сега аз не съм просто техният баща. Той ме помоли: „Остани още малко”. И аз останах още една година.

Баща ми беше малко обезпокоен, когато му съобщих, но той винаги ме съветваше да постъпвам, както ми повелява душата. Почина през същия месец, в който ме ръкоположиха. А майка започна да ме посещава едва сега.

„Отче, къде е по-трудно да се живее?”

Какво е да живееш в манастир?

– Това означава да живееш по друг начин, по различен начин да гледаш на света, на самия себе си. Ти вървиш по своя път, знаеш какво трябва да правиш и си абсолютно убеден в това. Забележително е и това, че сега не просто мислиш за нещо, че е така, но и го знаеш. Свети Николай (Велимирович) разказва, че когато бил в затвора на концлагера Дахау, при него дошъл немски надзирател и го попитал (той знаел, че владиката е много образован човек, защитил пет дисертации): „Вие наистина ли вярвате в Бога?” На което владика Николай отговорил: „Когато бях млад, аз вярвах в Бога, но сега вече не вярвам…” – немецът го погледнал с поглед, който говорел: „Е, накрая и той ще излезе здравомислещ човек!”, но владиката продължил – „…сега аз вече знам, че Той съществува!” (смее се) и немецът излязъл от килията, като затръшнал вратата.

Същото е и при мен, след всичко, което се случи през тези 20 години. Когато преминеш през всичко това, у теб не остават никакви съмнения.
Във всеки случай, всичко, което мога да кажа е, че никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Веднъж дойдоха едни хора и ме питат: „Отче, къде е по-трудно да се живее – в света или тук?” В света, братя! В света е по-трудно да се живее. Аз гледам с любов и болка на онези, които останаха в света, на моите бивши колеги, с които все още общувам по телефона. Те там едва издържат, смазани са от ежедневните житейски проблеми, а аз … как да кажа? На мен дори ми е неловко, че се чувствам така добре.

700 хиляди километра зад волана

В Америка Ион Дан пристигнал за пръв път през 1994 година на стаж в банковата сфера. Теоретичните занимания преминавали в Делауер, на източното крайбрежие, а практиката – в банка на юг от Чикаго. След това бил в Америка още два пъти. Предлагали му да остане на работа там, но той отказал:

– Достатъчно пътувах по света. Много видях, карах много и различни коли. Веднъж пресметнах, че за своя живот съм навъртял 700 хиляди километра. Колосално. Харесваше ми да шофирам. А сега предоставям това на майката игуменка. И нямам ни най-малко желание да седна зад волана.

Често ме питат: „Не съжалявате ли за нещо?” За какво да съжалявам? За свободата на придвижване? Ето, аз се изкачвам на върха на този хълм и се чувствам там по-добре от всякъде. Това е къде-къде повече, от пътуване до Ню Йорк!

Кризата, през която преминаваме е системна

През 2003 година той имал период, когато половин година не работел, защото не можел:

– Обхвана ме ужасен стрес. Какъвто и лист хартия, какъвто и документ да вземех – рязко започваше главоболие, съпроводено със световъртеж. Това беше много тежко. Бях болен, имах стрес. А сега, когато чувствам пълно отсъствие на всякакъв стрес и знам, как се мъчат бедните хора в това безумно преследване на пари и накрая остават без нищо… Знам това, защото аз имах пари, получавах големи заплати, но колкото и да получавах, всичко изразходвах. И нямах никакви илюзии: оставаш си без нищо. Комфорт? Какво е комфортът? Когато се намираш в такъв стрес, той вече не те радва.

Това, което се случва сега в света, е ужасно. Аз разбирам механизма на тази криза, нали съм икономист: това не е просто икономическа криза, това е нещо по-дълбоко. Това е системна криза. Самият човек е в криза. Започват да се рушат най-очевидните неща, а какво по-очевидно от парите?

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

За съжаление, съвременният човек живее с мита за постоянния прогрес, мита за технологиите, обещаващи да решат всичко по чудесен начин. Може този технологически прогрес да има и полезни страни, но всички ние се нуждаем от привързаност, от любов. А източникът на любовта е Христос и ако Него Го няма у теб, ако ти не стигнеш до източника, до ресурса, тогава у теб няма любов. Тогава човек започва да търси други ресурси: слава, пари, адреналин – в желанието си да чувства, че живее пълноценен живот. Но пълноценен живот не можеш да живееш по друг начин, освен в Христа.

Съвременният човек отчаяно търси нещо, но намира само сурогати и започва да търси още по-отчаяно.

Бележки:
1. Мамая – известен румънски черноморски курорт край гр. Констанца.
2. Bancorex – Румънска външно-търговска банка.
3. OTR Bank – Международна търговска банка.
4. Круча (рум.) – кръст.
5. Град Овидиу, окръг Констанца.
6. Т.е. след свалянето на социалистическия режим през 1989 г.
7. Марамуреш – окръг в Северна Румъния, където е разпространен особен стил на дървено строителство.
8. Микро Делта – зоопарк в Констанца, в делтата на река Дунав. Заедно с планетариума и делфинариума, той представлява любим зона за отдих на жителите на града.
9. Преп. Йоан Касиан Римлянин (ок. 360 – ок. 450, паметта му се отбелязва на 29 февруари) е известен със своята книга „Писания”, съдържаща подробни сведения за уставите на древните монашески киновии и беседи на египетските подвижници. Роден е в гръцкото селище Vicus Cassiani в Малка Скития, днес Добруджа, източна Румъния, където и бил основан манастир на неговото име.

Близки теми:

Усмивка от Рая Животът и успението на “безсмъртните” Блаженната старица Макрина (1921 – 1995) Избранникът на Божията майка За равина, обърнал се към православната вяра

Архимандрит Йоаким Строгилос (1950-2009 г.) се подвизавал в Йерусалим, на Светата Елеонска планина. Той създал там обител и построил храм, като получил благословение за това от Самия Наш Господ Иисус Христос, още когато бил малко момче.

Той изпълнил Божията заръка, но на каква цена! Ето разказа за подвига на о. Йоаким и неговата мъжествена майка Анастасия днес, когато отбелязваме 10 години от неговата кончина.

Майката на о. Йоаким – Анастасия Панагопулу – Строгилу, е родена в 1912 г. в Гърция и живяла 73 години, като приела мъченически венец в Светата Земя, в Йерусалим, през 1995 г. Тя била дълбоко вярваща, благочестива и образована жена (според някои данни, професор по физико-математически науки). В началото живяла на о-в Хиос на Егейско море, като се ползвала с голям авторитет сред съотечествениците си.

О. Йоаким разказвал: „Моята майка била кмет на о-в Хиос, както и ректор на лицея и гимназията. Освен това преподавала физика в девическата гимназия на Хиос“.

През 1950 г. тя родила син – бъдещия архимандрит Йоаким. Водила обикновен живот до съдбоносната 1957 г., когато синът й навършил 7 години. Тогава се случило едно събитие, което преобърнало цялото й дотогавашно съществуване – на момчето се явил Сам Нашия Господ Иисус Христос и му поставил поръчение, на което той посветил целия си останал живот. А преданната му майка станала негов ангел-хранител – тя зарязала всичко и се отправила заедно със сина си за Светата Земя, за да изпълнят заръката на Христа.

 

О. Йоаким разказва: „Когато бях на около седем години, видях в съня си, че излизам от Хиос и отивам в Йерусалим, издигам се на Елеонската планина и там на нейния връх виждам един Млад Свещеник. Разбрах, че това е Христос. Той ми каза: „Оттук се възнесох на Небето, и оттук ще дойда пак. Сега това не е Моето място, но ти ще Ми го приготвиш“.

Сега този сън ми дава сила. И от онзи момент аз не мога да го забравя. Това ме накара да стана свещеник. И когато дойдох на това място реших, че каквото и да стане, аз ще умра тук. Дори и да ме убият тук, все едно, ще стоя докрай. От това произтича моята сила. Този детски сън залегна дълбоко в душата ми.

И майка ми знаеше това от самото начало… И именно майка ми придаде сила на детския ми сън. Тя ми каза: „Това означава, че ще срещнеш смъртта, ако отидеш там и подготвиш това място. Но само за едно моля Бог – първо да вземе мене, пък после тебе. Ако аз си замина първо, а после ти – друго няма да има значение за мен“.

Тези нейни думи се оказали пророчески, защото всичко така и станало…

 

Малкият Йоаким пораснал, изкарал войнишката служба, завършил обучението си в Атинския Университет, където учил богословие и право, приел монашеско пострижение и станал свещеник.

В 1984 г. на Възкресение Христово, на 34 годишна възраст о. Йоаким най-накрая пристигнал в Йерусалим заедно с майка си Анастасия. Скоро бил приет в братството на Светия Гроб, станал и преподавател в Патриаршеското Училище на Сион. Известно време служил и в Гетсиманската градина, в Гробницата на Пресвета Богородица.

Веднъж го извикал Йерусалимския патриарх Диодор ( той също бил от Хиос)… Ето какво разказвал отеца за това в 2007 г.: „Патриархът молел ту един, ту друг от клириците на Патриаршията да дойдат на това място, дано се съгласи някой… Но не се намерил ни един желаещ, никой не се решил да отиде. Най-накрая стигна и до мен. Каза ми: „Изпращам те на Елеон, давам ти мястото на Възнесението, вложи там всичките си лични средства, които имаш от свещеническата си заплата до този момент, ако имаш и някои наследствени средства, каквото намериш – всичко вложи там… Но това ще бъде като един вид мая, защото после, като почнат да идват поклонници и християни, каквото ти оставят, един ден всичко ще ти се върне напълно… По този начин ще възстановим както трябва мястото на Възнесението като поклонническо място“. И тъй, започнах всичко това от нулата“.

По всяка вероятност, о. Йоаким пазил в тайна откровението, което получил от Господ и чакал своя час. Това показва прекрасните качества на неговата душа – скромността и смирението.

И така, в 1987 г., три години след пристигането му в Израел, патриархът благословил о. Йоаким да издигне манастир на Елеонската планина. Сбъднало се онова, което било открито на момчето преди цели 30 години!

От този момент нататък целият останал живот на о. Йоаким бил посветен на изпълнението на Христовото поръчение!

 

Това било твърде трудна, дори опасна работа. Много скоро о. Йоаким изпитал на гърба си цялата тежест на послушанието си. В това време цялата територия на Гръцката патриаршия на Елеон представлявала един ограден полузапуснат участък земя с хаотично растящи дървета и място за изхвърляне на боклуци, нарочно устроено там от арабите за подигравка (тяхното любимо издевателство над християните в Израел).

Трябва да се отбележи, че тогава в Светата Земя нямало такъв голям поклоннически поток, особено на това място. Преживявали оскъдно, практически само от пенсията на майката. В едно кратко интервю през 1992 г. майката на о. Йоаким простодушно казала: „Ами че отецът дава всяка една стотинка, която му оставят, за църквата. Мечтата му е да построи църква. Всичко за там, всичко за там“.

И още казала: „Отначало не исках да идвам тук, защото много съм чела и слушала, че поп на попа добро не желае. Но като видях какво търпение има, казах: „Сине мой, с Бога напред! И искам да не съжаляваш за това“.

На въпрос от страна на журналиста, труден ли е животът тук, майката на о. Йоаким отговорила така: „Много труден, защото се намираме във враждебна среда на мюсюлмани, които ни завиждат за някакви пари и т. н. А пък ние се прехранваме със салати…“

И казала още: „Искаше ми се да видя сина си със семейство и деца, защото сега животът му е мъчение. Но ако с това се чувства удовлетворен и това иска душата му, нямам нищо против“.

Икономисвали всичко, само и само да продължава строителството. По свидетелството на очевидци, Анастасия купувала от арабите гнили овошки и приготвяла от тях храна. Скоро от Патриаршията започнали да доставят продукти, а по-късно и поклонниците, като научили за отеца, почнали да посещават това благословено място. И станало малко по-леко.

О. Йоаким извършил титаничен труд – разчистил територията на манастира, намерил пещерата, в която вероятно е пребивавал Спасителя и учениците Му, намерил гробове на отдавна погребани монаси, убити от мюсюлманите, изградил параклис в памет на тези неизвестни мъченици, запалил кандила на древните гробници. Накрая, о. Йоаким направил прекрасна градина в обителта – с нарови, фъстъчени и бадемови дървета, маслини, декоративни храсти, палми и цветя. И най-важното – започнал да строи храм!

Господ дал мъдрост на о. Йоаким да построи първо крипта, като един вид резервен храм – „в случай, че горната църква бъде разрушена“. Пророческо решение защото, ако няма храм, може и манастир да няма…Като построил криптата, отецът започнал да служи там – това било първото богослужение в историята на гръцкия Възнесенски манастир.

Колко много важни исторически събития са се случили там благодарение на непрестанния героичен труд на о. Йоаким и неговата храбра майка Анастасия, която му служила за опора и поддръжка! Тя стояла до него през всички изпитания. Извършвала своя подвиг.

По начало обстановката в Израел е много сложна, тъй като налице е постоянно противопоставяне между израилтяните-юдеи и арабите-мюсюлмани. И така, отецът се намирал като между два огъня.

 

Най-много били притесненията от страна на мюсюлманите, понеже манастирът се намирал в мюсюлманския район на Йерусалим. Ислямистите постоянно досаждали на о. Йоаким, недоволни от появата на православен свещеник тук. В предпоследната година от своето служение (2008 г.), отецът признава: „Ако един православен йеромонах попадне на място, където живеят мюсюлмани, а до този момент е нямало никой духовник, знаете ли с какво се сблъсква? Но с Божията милост и повече търпение преминахме и през това“.

Твърде скромно казано. А на практика отецът бил заплашван, неведнъж бил бит, изнудвали го да дава пари, неведнъж палели храма, крадели и причинявали всякакви щети. О.Йоаким разказва само за един от случаите за опожаряване на храма: „Веднъж дойдоха да подпалят храма, но пак ни спаси чудо. Тази нощ не можах дълго да заспя… Не зная от какво се събудих, майка ми ме вдигна и каза: „По-бързо отивай в храма!“ Отидох, а там пушек… казах си, край, храмът изгоря… Не можех и да вляза вътре. Повиках мюсюлманите, които работеха тук, те си поставиха на носа и устата влажни кърпички, аз пък се увих с епитрахила и така влязохме в храма. Как да е, намерихме главнята и я изкарахме навън…“

О. Йоаким казвал, че всяка вечер, излизайки от храма, не знаел дали на сутринта ще го види отново… Струва си да се опитаме да си представим обстановката, в която се намирали о.Йоаким и престарялата му майка и неволно да настръхнем – всяка нощ била изпитание за тях – дали ще ги бият, убият или ще унищожат храма… Всеки ден – като на война, на предната линия – постоянен страх и напрежение, които трябва да преодоляват… Това могат да разберат само онези, които са били в подобна ситуация. Но о. Йоаким героически устоял и понесъл всички изпитания.

Ето какво казва о. Йоаким за нападенията на евреи-фанатици над него: „Веднъж преживях нападение в Сион, където се намира Семинарията на Патриаршията. Нападна ме един юдеин-фанатик с нож и ми каза следните знаменателни думи: „Вие, гърците-християни, държите нашите най-хубави места. Имайте впредвид, че Гърция е за гърците, а Израел – за евреите. Тук нямате място. От стари времена е така“.

Друг път на Велики петък, когато водих около стотина поклонници, за да се поклонят на Гроба Господен, по пътя ме хванаха евреи-фанатици и ми се изплюха в лицето. Докато се опомня, ми оплюха и краката. Тогава това ми направи силно впечатление…

Пред мен десет пъти разрязваха с нож гръцкото знаме, сякаш казвайки: „И теб те чака същото! Ти ни навираш знаме с кръст в очите, но ще ти видим сметката!“

Аз не им обръщам внимание и продължавам да развявам над това място гръцкото знаме и кръст. И дори някой ден да поискат да се разправят с мене, това не ме плаши!“

 

Над криптата о.Йоаким започнал да строи друг храм, като взел за първообраз един древен храм на о-в Хиос от 10-ти век. Направили скица и голям металически макет на храма – той и до днес може да се види в манастира. Строежът вървял трудно и заради поведението на израелските власти. О. Йоаким трябвало постоянно да моли за разрешение за постройката. Работата била там, че в историческата част на Йерусалим било разрешено само реставриране на стари обекти, но не и строеж на нови. И представителите на властта ту обещавали да дадат разрешение, ту не. Това била своеобразна дипломатическа игра, с издевателства и подигравки. Един ден те все пак дали разрешение, но устно, като обещали по-късно да оформят всичко и с документи – казвали, че проблемът със строителството на гръцкия храм в тази местност ще бъде разрешен.

Сега се разпространява клеветата, че уж о. Йоаким самоволно и без разрешение започнал да строи църква и затова справедливо си платил. Но това е лъжа, за което свидетелства о. Йоаким в един видеозапис.

И така, о. Йоаким повярвал на израелските власти и започнал строителството. В 1992 г. бил завършен грубия строеж на храма. И внезапно властите решили да го разрушат. През юли 1992 г., използвайки отсъствието му от манастира, на територията му нахлули израелски войници и полиция с булдозери и почнали да разрушават храма. Горната църква била почти напълно унищожена. Но когато пристъпили към разрушаването на криптата, станало чудо – в момента, в който кофата на булдозера почнала да бута тавана на храма, иконата на Христос Спасител се оказала пред булдозера и той внезапно се повредил. Крехката дървена икона се оказала по-здрава от метала! И никакви усилия не могли да накарат техниката да заработи.

По думите на о. Йоаким, самият храм оказал съпротивление. Всички били до такава степен потресени от чудото, че изоставили разрушителните работи и си заминали. Очевидно, това впечатлило дори и израелските власти и те отстъпили, разбирайки, че Сам Бог ги възпрепятства и повече не направили опит да рушат храма. Господ възпрял разрушението на храма.

О. Йоаким оставил повредения булдозер в горния ъгъл на храма, като напомняне за извършеното кощунство и за Божието застъпничество. Иконата, спасила храма, сега се намира в него и се почита като чудотворна.

Жалко е, че о. Йоаким, въпреки своите наистина забележителни трудове за благото на Църквата не се ползвал от всеобщо благоразположение в средата на йерусалимското братство. Някои от събратята му не го долюбвали. О. Йоаким не се оплаквал, но веднъж горчиво признал: „Когато разрушиха църквата, престанаха да ми изплащат заплата и трапеза за две години… Патриаршията ме зачита, когато всичко върви добре. Но само да се появят и най- дребните проблеми или най-малки неприятности с израелските власти или с местните араби-ислямисти, тогава Патриаршията веднага се прави, че не ме забелязва…“

Ето в какви условия живял о. Йоаким.

В 1995 г., три години след разрушаването на храма, над о. Йоаким било извършено покушение, но бил спасен от един руски поклонник. Господ запазил живота на о. Йоаким, но неговата майка Анастасия приела мъченическа смърт, като първа застанала на пътя на злодеите. По този начин се изпълнила нейната молба към Господ.

Ето какво разказва за това самия о. Йоаким: „Това се случи през нощта срещу 21 юли. Свечеряваше се, но още не се бе стъмнило. В това време винаги влизам в църквата, за да запаля кандилата. Преди това моята майка за последен път ми беше приготвила кафе и поднесла чаша вода… И когато влязох в църквата, за да запаля кандилата, скоро след това влезе и тя. Влезе през вратата… И ми казва: „Прекрасна църква построи ти! Възпрепятстваха те, спираха те, но все пак ти я построи! Направи прекрасни стенописи, сложи прекрасен мрамор, направи прекрасен иконостас. Нямам внуци от теб, но тази църква е моя внук. И сега се чувствам така удовлетворена, сякаш виждам своя внук… Велико дело е това, че ние вярваме във Възнесението Христово оттук… Преди теб тук не е стъпвал свещенически крак. В течение на много векове, още от времето на Христа тук не е имало свещеник – ти си първия. Ти се потруди, за да построиш на това място църква. Отивам си от този свят доволна!“ После се приближи до мен, протегна ми ръката си към устните ми и каза: „Целуни ми ръка!“ Учудих се, защото това не се бе случвало преди и й казах: „Нима ти си свещеник, че да ти целувам ръка?“ А тя ми говори: „Дай да целуна твоята ръка, а ти целуни моята“. Много се смутих… А после тя ми каза: „Отивам си, отивам горе… И ще те чакам, не се бави, ела скоро“. И отиде към изхода. Това беше нашия последен разговор“.

 

След 10 минути той излязъл от църквата и се отправил към дома. Внезапно му налетяли двама едри, силни бандити в черни дрехи с качулки, лицата им били напълно закрити, само с прорези за очите. О. Йоаким разказвал: „Видях в цялото им поведение една подигравка, ирония, сякаш искаха да кажат: „Падна ли ни в ръцете!“ В същия момент аз, не преценявайки опасността, ги тупам по раменете, мислейки, че ме поднасят“.

Бандитите пръснали в очите на свещеника парализиращ спрей, но отровата не подействала. Отецът не загубил самообладание и решил да се престори на поразен, изимитирал, че се задъхва и захриптял. Бандитите отстъпили назад и тогава о. Йоаким взел да силно да вика за помощ. Те веднага се обърнали и взели да го удрят по ръцете и краката, опитвали се да извадят очите му с молив, порязали езика и цялата уста… После залепили устата и носа на отеца с дебело тиксо и приготвили торба, за да го задушат. В това време притичал, чувайки шума, руският поклонник Владимир и прогонил бандитите, спасявайки отеца.

Владимир бил иконописец от Санкт-Петербург. Ние се познавахме и мога да кажа, че по това време той приличаше на млад руски богатир – висок, красив, благороден и смел. В същата тази фатална вечер той почукал на вратата на манастира и казал на о. Йоаким, че няколко вечери не бил спал – ту се молил на Гроба Господен, ту ходил на Голгота, ту в Гетсимания и нямал пари за хотел. Помолил да пренощува, като добавил: „Господ ще ти отплати за гостоприемството, отче!“ О. Йоаким го съжалил, пуснал го пренощува – и така, тази нощ той го спасил! Дивни са делата Господни! Отецът казва, че това било чудо.

Сега Владимир е монах в Атон и се нарича о. Варсануфий. А в манастира, където се случили тези събития сега се подвизават руски сестри заедно с гръцки сестри – традиция, която смятаме, че има благословията на о. Йоаким от небето.

О. Йоаким имал рядък дар на слово. Само на него патриархът възлагал да произнесе проповедта на Велики петък на Страстната седмица край Разпятието. О. Йоаким стоял заедно с патриарха и йерусалимските владици на стъпалата на Страничния олтар на Гвоздея, придържайки Светия Кръст и проповядвал. Множество народ от различни страни на света го слушали, стоейки пред храма на Гроба Господен. Аз съм свидетел: от неговата проникновенна реч плачели почти всички присъстващи там, макар и мнозина да не знаели гръцки – но скръбта в очите му и ридаещия му глас достигали до най-дълбоките недра на сърцата…

Може би и затова престъпниците се помъчили да го лишат от гласа му – самият сатана в образа на убийците рязал на части Благодатния език на отеца, който докосвал сърцата на мнозина и възпламенявал в тях Божествената любов.

И така, спасилият се по чудо о. Йоаким, цял в рани, драскотини и кръв, станал и тръгнал към дома. Надявал се, че майка му го чака там. Но по пътя я видял лежаща на земята с вързани ръце, с омотана с дебело тиксо уста, също и шията й била омотана няколко пъти с тиксо. Анастасия вече била мъртва…

Отецът казвал, че когато приел послушание на Елеон, предвиждал агресивни нападения, бил обмислил всичко, чак до това да бъде убит и бил готов да посрещне смъртта. Но не можел и да си помисли, че могат да убият неговата майка – една престаряла и немощна жена…

Кои са били убийците – фанатици-юдеи или фанатици- ислямисти? Отецът бил нападан неведнъж и от едните, и от другите.

Убийците така и не били открити.

 

Необходимо е да кажем и друго важно нещо за героичната Анастасия, майката на архимандрит Йоаким. Също като мироносица тя последвала своя син в неговата апостолска мисия в Светата Земя. Знае се, че веднъж тя прочела житието на един светия, което така докоснало сърцето й, че признала на сина си: „Щях да съм много щастлива, ако Господ би ме удостоил и аз да узная кога ще умра“. И Спасителят изпълнил това нейно желание…

Три години след погребението й, с благословението на патриарх Диодор било извършено отварянето на гробницата й – тялото на мъченица Анастасия било намерено нетленно и благоухаело. Отново го върнали в земята и след още седем години, когато отново отворили гробницата, тялото било все така нетленно, но пръстите на дясната ръка били свити за изобразяване на кръстен знак.

От този момент тя била причислена към светиите, почитани на о-в Хиос. Нетленните мощи на Анастасия Елеонска се намират в специална гробница, доближена до криптата.

По древна византийска традиция, о. Йоаким веднага почнал да почита майка си като мъченица за Христа – заради начина, по който тя умряла. Казвал: „Тя, без съмнение, е мъченица. Много по-тежко ми беше да преживея това, отколкото ако се бе случило с мене. Смъртта на моята майка е все едно да умра два пъти“.

На мястото на нейното убийство отецът поставил престол, с намерение по-късно да изгради параклис. Но сегашният настоятел премахна ограждението и сега това свято място се тъпче от краката на нищо не подозиращите поклонници…

Около храма о. Йоаким построил гробница, където поставил мощите на майка си в стъклен саркофаг. Мощите били открити. Те били с наситено-меден цвят и от време на време изобилно мироточили, така че о. Йоаким раздавал на желаещите памучета, натопени в мирото. Но за жалост, днес мироточивите мощи на мъченица Анастасия са закопани в земята.

Още приживе, отецът получавал писма със свидетелства за явяването на мъченица Анастасия и помощта й, оказвана на хората. Известен е случаят, в който тя се появила със следи от рани по лицето. Тя казала, че е проляла кръвта си за храма.

Народът чувствал светостта на новомъченица Анастасия. Руските поклонници донесли на о. Йоаким икона на майка му, също и гръцките иконописци изписали образа на Елеонската новомъченица. Отецът се зарадвал много и поставил иконите за поклонение.

На 27 май 2009 г., 14 години след кончината на майката, също така внезапно се прекъснал и животът на о. Йоаким – неговото горещо, христолюбиво сърце престанало да бие в навечерието на празника Възнесение Господне. Тогава той бил едва на 59 години. О. Йоаким, след като отслужил празничното всенощно бдение в своята Елеонска обител, се представил на Господ.

Православните хора видели в това явен знак за избранничеството на архимандрит Йоаким.

Отецът бил погребан в гробницата заедно с любимата си майка-мъченица. Така те останали завинаги заедно и във вечния живот, както били заедно и в земния.

Но поклонниците трябва да знаят, че мястото на погребението на отеца е указано невярно, защото табелката с името му се намира на отсрещната стена, на която е разположен храмът.

 

Веднага след смъртта на о. Йоаким патриарх Теофил Трети изпратил в обителта монах Ахилий. Той събрал една малка група сестри от различни православни страни. Криптата, построена от о. Йоаким е действаща – там се извършват всекидневно утренно и вечерно монашеско правило, а в четвъртъците – Божествена литургия. На мястото на разрушения храм има открит параклис. На мястото на мъченическата смърт на Анастасия е запазен открития престол, поставен още от о. Йоаким.

Отецът украсил територията на манастира с прекрасни сияещи мозайки, от които се е запазил образа на Богородица Одигитрия. За съжаление не е запазена прекрасната градина, направена от о. Йоаким, както и някои някои негови постройки като разрушения баптистерий, в който извършвал кръщения… Запазени са сведения, че при отеца идвали тайно и мюсюлмани, и юдеи, за да се кръщават. И той съхранил тази тайна до края на живота си.

Днес манастирът е посещаван от поклонници от различни страни в света. По желание на всеки поклонник, престъпил прага на манастира, сестрите дават информация на неговия език – на гръцки, руски, английски, сръбски, румънски.

Вярващият народ чувства с просто и чисто сърце светостта на мъченица Анастасия и о. Йоаким. Руските поклонници биха искали да узнаят повече за тях. По молба на елеонските сестри и ние решихме да обнародваме един спомен за тези славни подвижници на благочестието. Сметнах за свой дълг да почета тяхната памет, като разкажа за техните подвизи, така че колкото може повече хора да разберат за тези изключителни човеци, защото те принадлежат на цялото днешно православие.

О. Йоаким имал едно любвеобилно, чисто сърце, от което радостта се изливала щедро в душите на хората. Нека и нашия път към Христа да бъде осветен с радостта на любимия поздрав на отеца: „Кали Ана стаси! Кали Ана липси!“ (Добро Възкресение! Добро Възнесение!).

Отче Йоакиме и мъченице Анастасийо Елеонски, молете Бога за нас!


Източник: www.pravoslavie.ru

Близки теми:

Усмивка от Рая “Науката” на дядо Пройчо Из чудесата на св. Арсений Кападокийски Не беше ангел, беше човек Свети Панагис Басиас

- Подранил си, дядо Пройчо!


- И двамата сме подранили, Съби.


- Пак на църква, нали? Все там си в празник!


- Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.


Съби се засмя широко.


- Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!


- Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.


- Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.


И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.


Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.


Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.


Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.


- Мисля си, дядо Пройчо – подкачи Съби – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.


- Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.


- Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.


- Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш  да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…


Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.


- Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!


- Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.


- И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!


- Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…


- Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.


- Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!


Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.


- Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървим, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!


Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.


Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.

Из книгата: “Живата вяра”

Близки теми:

От добър корен добро дърво Архимандрит Йоаким и мъченица Анастасия, Елеонски подвижници Блаженната старица Макрина (1921 – 1995) Избранникът на Божията майка Той е нашия свещеник