Някои аномалии в отношенията ни с духовника

Октомври 31, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

 

Демократичното ръководство

 

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

 

Аристократичното ръководство

 

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

 

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

 

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

 

Четвъртата форма на ръководство – монархията

 

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

 

Деспотизмът

 

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

 

 

 

Християнинът в интернет

Юни 11, 2019 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

 

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

 

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

 

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

 

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

 

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

 

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

 

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

 

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

 

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън1, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

 

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”2.

 

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

 

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

 

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

 

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

 

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

 

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

 

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

 

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

 

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

 

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

 

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

 

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

 

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

 

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

 

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

 

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

 

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

 

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

 

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

 

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

 

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

 

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

 

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

 

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

 

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

 

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

 

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

 

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

 

Бележки:

 

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

 

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Изповедта – рискова зона за пастира

Февруари 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.

Сянката на здравото съмнение

На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.

Без подробности

По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.

Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.

Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.

Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.

Истерията пречи на покаянието

Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.

Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.

Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.

Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника

Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.

Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.

Двойна отговорност за уплахата

Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.

Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.

Кредитът на доверие

Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.

Забранените въпроси

Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.

Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.

Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.

Кръстосаните изповеди

Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.

Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.

Всичко, което могат да правят миряните, да се оставя на тях

Октомври 6, 2018 in Свещеническа конференция

 

 

(за участието на свещениците в обществения живот)

Из доклада на св. Йоан, архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски

Като се има в предвид, че главната цел на свещеническото служение е възраждането на човешките души и въвеждането им в Царството Божие, то трябва да се знае, че приелите дара на свещенството не трябва да се отвличат от апостолските дела и да губят времето си за светски работи.

Това, което свещеникът дава на хората, не може да им даде никой друг и нищо не може да се сравни с вечното благо, към което той води хората.

Затова свещенослужителят не трябва да се отвлича от своите преки задължения и да се занимава с макар и полезни светски неща, помнейки, че той е страж на човешките души и ще дава отговор на Страшния Божи Съд за всяка овца, погинала поради неговата немарливост. Такъв пример са дали апостолите при възникналия спор за раздаване на храната, като казали: „не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите“ (Деян. 6:2).

Църковните канони строго забраняват на клириците да се занимават със светски грижи и да заемат обществени длъжности. Разбира се, това не означава, че свещенослужителите трябва напълно да се разграничат от мирските дела. Човек се състои от тяло и душа и е невъзможно, полагайки грижи за душата, съвсем да се забрави за потребностите на тялото. Господ ни е заповядал да проявяваме любовта си към ближните ни чрез дела на милосърдие, за което ще ни запита на Страшния Съд. Много светители и преподобни са били действени участници в събитията от тяхното съвремие, някои дори са били начело на държавата, но това е било само тогава, когато се е явявала категорична необходимост.

Когато е нужно да се спасяват хората в беда, когато е необходимо участието на пастира, за да ги поведе по правия път, той не може да остане безучастен. Той не само може, но и трябва да им се притече на помощ.

Това се отнася както за частните, така и за общите случаи. Да се подбужда хората към благотворителност, и ако е нужно, дори да се оглави благотворително начинание, в духа на Христовото учение за обществените дела – това е пастирски дълг. Но преди всичко свещеника трябва да бъде свещенослужител и пастир. Недопустимо е той да влезе в някоя партия и да се подчинява на нейния устав. Също така е неподходящо да се занимава с обществена работа от чисто светски характер. Всичко онова, което е подходящо за миряните, трябва да се оставя на тях, а на пастира подобава да се съсредоточи в духовните неща, които трябва да са негов приоритет.

Свещенството е светлина в света и участието на свещеника в обществения живот се заключава в това да освещава и личния и обществения път, както и живота в държавата. Дълг на свещенослужителя е да указва нравствените основи, на които трябва да се устройва обществото, да вдъхновява неговата деятелност, като я напоява с духа на Христовото учение.

Без да се потопява в блатото на житейската суета, той е длъжен да бди над паството си, зорко наблюдавайки го и когато се налага, да поддържа слабите духом и телом, да пресича и изобличава злото, да подбужда към добри дела и подвизи, да насърчава към добри дела.

Най-висшия и важен дар на свещенослужителя за обществото е неговото призвание, чрез благословението и благодатта Божия, заради което пастирът трябва да бъде особено усърден в молитвите си, помнейки, че преди всичко той е Божи служител и е еталон на човек с вярно слово, живот, любов, дух, вяра, чистота, молитва, който с личния си пример и наставление води всички към Царството Божие.

Източник: Пастир
Автор:

 

 

Светогорски съвети

Юни 16, 2018 in Свещеническа конференция

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

 

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпита?

 

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката…

 

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори самата поява на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш. Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат 5:4)

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

 

Превод: Константин Константинов

 

Откъс от книгата на о. Дионисий Тамбакис

За отпуската на свещенослужителя. Къде и как е допустимо да се прекара?

Юни 9, 2018 in Свещеническа конференция

 

 

Бих искал да узная мнението на пастирите с опит, по въпроса за отпуската на свещенослужителите.

В частност, допустимо ли е за свещенослужителя да прекара отпуската си в мюсюлманска страна – в Турция, Египет, Арабските емирства и др.?

Отдихът на свещенослужителите представлява достатъчно злободневен въпрос, независимо от всички кризисни моменти на нашия живот.

Първо, искам да кажа, че задължително трябва да се осигури отдих за свещенослужителя. Още повече, ако той има семейство, то и неговата отпуска трябва да бъде семейна. Защото самото служение изисква от пастиря да положи много усилия, и колкото и да е трудно, той е принуден да живее извън своята малка, домашна църква. И тогава отпуската се явява за него една от малкото възможности да прекара изцяло времето си със своята домашна църква.

Не мога да се съглася с това, че времето за почивка или отпуск се възприема от пастирите като отпуск от самата Църква. Започва се с това, че изглежда като естествено (но това, кое е „естествено“ или „неестествено“, всеки решава сам за себе си) по време на отпуска си да може да си позволи да ходи без подрасник, и изобщо, да изглежда по-свободно; и да отиде някъде си, и да не посещава храмовете. Когато попиташ: „Случвало ли ви се е да отидете на богослужение в неделен ден?“ И чуваш отговор: „Ами че аз съм в отпуск“. Ти можеш да си в отпуск от работата си, от настоятелските и свещеническите си дела, но не и от това да си християнин. Нали, щом като призоваваме енориашите си да не пропускат неделните богослужения, толкова повече това важи за нас, независимо, че сме в отпуска.

А що се касае до въпроса дали може да се посети страна с други религиозни традиции – струва ми се, че трябва да си помислиш, доколко удобно ще се чувстваш там, и относно възможността да се посети храм в неделен ден. Да изпълниш почивката си не само с гледката на разни красоти и пребиваване на море, но все пак, да го изпълниш и с друго съдържание. Но това си остава мое лично мнение, а други просто се нуждаят да прекарат отпуска си на море при условия на комфорт.

Дотук изказах само едни общи съображения относно отпуската и почивката. А конкретно, къде можете да отидете и къде не, се решава съвсем просто – в молбата, в която пишете до своя архиерей, като правило се указва къде смятате да прекарате почивката си. Мисля, че вашия архиерей ще ви подскаже по-точно от мен, къде си струва да отидете и къде не.

 

 

Коментари на презвитери върху доклада на о. Фьодор Бородин

Юни 2, 2018 in Свещеническа конференция

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

В рамките на подготовката за пастирския семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите” докладът  на протойерей Фьодор Бородин беше изпратен за рецензия на няколко жени на свещеници на различна възраст, с различен брой деца и различен свещенически стаж на съпруга.

 

Презвитерите бяха помолени също да отговорят на въпроса: „Какво  е най-трудното за Вас, не просто като многодетна майка, а именно като съпруга на свещеник”?

 

Районен център в Централния федерален окръг,  3 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

 

Най-трудното е, че съпругът ми няма време за семейството, поради голямата си ангажираност. Няма нито почивни дни, нито отпуск. Това е много тежко. За десет години служение сме имали отпуск само два пъти по десет дни. И толкова.

 

Плюс ниският доход. Получава се така, че изразходваните за послушанието време и сили са непропорционални на дохода. Отецът го няма у дома и пари за прехраната на семейството също няма. В това се състои цялата трудност.

 

Относно доклада – мисля, че е добре свещеникът да има два почивни дни. Но освобождаването на свещениците с пет и повече деца от послушания не е добро решение. Тук трябва да се гледа на всяко семейство и на всяка ситуация индивидуално.

 

Има свещеници, които имат много деца и носят послушания, но ако бъдат освободени от тях, просто ще стоят у дома  и съвсем няма да правят нищо. Това също е лошо. Много свещеници се ленят да правят каквото и да било. Ако им е дадено някакво дори съвсем малко послушание и него носят мърморейки, макар да имат достатъчно и време, и сили. И ако бъдат въведени такива правила,  съвсем ще изпаднат в леност.

 

Работейки в епархийското управление, много пъти съм виждала такива неща. Така че  въпросът има две страни.  Към него трябва да се подхожда внимателно.

 

Московска област, 4 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

 

Чета доклада на отец Фьодор и изтръпвам … аз също се страхувам от подобни ситуации, но Слава Богу, в нашето семейство не е така. Ние имаме четири деца и съпругът ми  помага при всяка възможност, макар да няма пълни почивни дни – свободен е средно два пъти в седмицата по половин ден. Оставям го да поспи, но не докато се стъмни – вечер той чете или играе с децата. Не се справям с всичко, което се отнася до домашните дела, уроците, кръжоците   и много често изпадам в раздразнение. Нужна е помощ.

 

А сега – най-сложният случай в нашия живот. Моят млад отец искаше много ревностно да помага на всички – той има талант да общува с нецърковната младеж и да я благоразполага към себе си. Та при него се появиха две поклоннички, които го затрупваха със съобщения денем и нощем и  бяха така „нещастни”, че той им отговаряше и често се срещаше с тях. Аз не можех да приема това, още повече, че Църквата не им беше нужна. В продължение на почти година ходех на изповед при различни свещеници (тогава нямах свой духовник). Всички те бяха на моя страна и проблемът се задълбочаваше все повече. Когато съпругът ми започна да води една от тях у дома – а аз имам домакинска работа, малки деца, бях бременна – реших да отида при майка ми, за да се вразуми. Макар че не се съмнявах, че ме обича. Той искаше да й помогне, воден от най-добри подбуди, но аз не бях съгласна. Чувствах нужда да се посъветвам с някой наистина опитен, отидох при един от московските духовници и му разказах за ситуацията. За половин час той разреши всичките ми обиди и недоумения и след това поговори с моя мъж. Слава Богу! Той постави всичко на своето място. Нужен ни беше добър духовник! Според мен, това е едно от най-важните неща.

 

Вече се променихме – и моят мъж, и аз. Трудно ни е, но се стремим да се държим заедно, заедно да решаваме проблемите. Съдейки от своя опит, смятам, че семейството на свещеника трябва да има много добър духовник.

 

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1999 г.

 

Докладът не е лош, но е доста повърхностен. В него се засягат по-скоро следствията, отколкото причините.

 

Основната причина за кризата, колкото и банално да звучи, е че „оскъдня преподобният”, т.е.  общото ниско духовно ниво  на свещениците и на техните жени. Оттук идват и проблемите.

 

Свети Теофан Затворник казва, че „от всички свети дела, най-святото е възпитанието”. При нас приоритетите често не са поставени вярно. Съвременните хуманистични теории са далеч от светоотеческите учения, но ние се заразяваме от тях.

 

Привържениците на хуманистичната школа смятат, че основните разрушителни сили в човека не са страстите и греха, а че всички проблеми са резултат от фрустрацията (неизпълнените очаквания) или от неудовлетворението на основните потребности. Именно тази идеология на зависимост от външните обстоятелства лежи в основата на психологията на потреблението и комфорта. Има ли комфорт – има щастие, личността се развива правилно и хармонично. Няма комфорт, не се удовлетворяват базовите (инстинктивните) потребности  – човек е нещастен.

 

В предложения доклад са посочени външните, хуманистичните причини за „нещастните” бракове, а не вътрешните.

 

Една от реалните трудности, с които се сблъскват много съпруги на свещеници, е самотата, липсата на приятелки, на чието рамо можеш да поплачеш, колкото и странно да звучи това на пръв поглед. Ето, на рамото на презвитерата може да плаче който си иска и колкото му се иска, а обратният вариант е невъзможен…

 

Неслучайно протойерей Глеб Каледа в известната си книга „Домашната църква” пише: „Най-трудният женски кръст е пътят на свещеническата съпруга; той е по-горе от пътя на монаха”.

 

Малък град в Централна Русия, 6 деца, съпруг – свещеник от 2001г.

 

Най-трудно за мен е да се примиря със заетостта на мъжа ми. Това не зависи от броя на децата, по-скоро зависи от неговото отношение, от неговата вътрешна потребност да се старае всеки ден да направи нещо полезно. Не ми остава нищо друго, освен да го приемам такъв, какъвто той е. Многодетността не  е трудност – това е живот.

 

За доклада. Да се говори за информационна претовареност не е правилно. Всеки избира сам информационното поле. Освен това животът на свещеника в големия град и животът на свещеника в провинциалното градче са коренно различни – и по отношение на натоварването, и по отношение на доходите – и все пак, при всякакво натоварване свещеникът може да намери време за своите домашни. Това е въпрос на жертвоготовност – доколко отецът е готов за това. Смятам, че в многодетното семейство няма „мъжка” и „женска” работа – има обща работа. А що се отнася да общия почивен ден – не е грях понякога децата да пропуснат учебните занятия.

 

Извънбогослужебните послушания могат и да обединяват семейството, всичко зависи от способността на свещеника да намери подходяща работа за презвитерата в това послушание. Ниските доходи са неразрешим проблем за многодетния свещеник, дори той да е настоятел. Данъците, плащани в епархията, влияят съществено на заплатата на клириците. Не мога да разбера защо храмовете, които не произвеждат нищо, изразходват едва ли не половината от доходите за данъци. Вишестоящите трябва да ограничат своя апетит. Не без значение е наличието у съпрузите на общ духовник за своевременно разрешаване на назряващите проблеми.

 

Москва, 4 деца, съпруг – свещеник от 2017 г.

 

Текстът е написан много емоционално. Трудно е да се повярва, че понастоящем описаните ситуации реално съществуват. Но дори ако ги има, много от проблемите могат да се решат с помощта на опитен духовник на семейството, когото са готови да слушат и двамата съпрузи. Това е главният път за разрешаване на проблемите. Но духовникът трябва да бъде наистина опитен. Понеже много съвременни презвитери са израснали в непълни и/или нецърковни семейства, но истински се стремят да съграждат своята домашна църква. И ако на нея просто й казват – раждай деца, а после не и обясняват как правилно да организира живота с децата, със съпруга си, как да почива – накрая тя просто може да се прекърши или за свещеника ще бъде трудно да изпълнява служението си без да има поддръжката на своето семейство.

 

Относно времето на свещеника. Има много прекрасни примери за семейства, при които изключително натовареният свещеник е намирал възможност  да общува с жена си и е възпитал прекрасни деца. Това означава, че проблемът не е в недостига на време, а причината трябва да се търси по-дълбоко. Отец Фьодор Соколов, например, макар да се прибирал късно, бил винаги радостен. Като слагали децата да спят, те с презвитерата отивали на разходка някъде наблизо. Тогава тя му разказвала за всичко наболяло и дори откривала на мъжа си от какво е недоволна, но всичко това ставало с любов. И те се прибирали у дома умиротворени. Затова свещеникът трябва сам да търси възможност да бъде със семейството си, макар и малко, но затова пък качествено (да почете на децата преди сън или пък заедно да помогнат за нещо в храма).

 

Ако свещеникът е толкова зает в енорията, нека намери помощници за семейството сред енориашите.

 

Презвитерата носи своето служение заедно със свещеника. Ако тя не противопоставя енорията на себе си, а помага на своя съпруг, дори просто със своята подкрепа и за нея самата ще бъде по-леко.

 

Сега времената са трудни за семейството. Но що се отнася до материалната обезпеченост може би е по-добре от преди – никой не гладува, всички имат добри условия за живот. Нека си спомним за семейството на отец Алексей Мечев – те живеели в много тежки условия, но това не  им попречило да служат на  Църквата. Много са и примерите на семейства на новомъченици, които в изключително тежки условия съхранили вярата си, преданноста си един на друг и към Църквата и Христа.

 

Най-трудното за мен е това, че съпругът ми вече не принадлежи на семейството: може дълго да общува с енориашите, а със семейството – малко.

 

Голям град в Централния федерален окръг, 8 деца, съпруг –свещеник от 1993 г.

 

Самата аз съм от свещеническо семейство, така че отговорът ми няма да бъде интересен. Ако съм имала трудности, то това беше да приема, че ще бъда жена на свещеник. Тъй като от шестгодишна съм живяла в такова семейство, винаги ми е било интересно, какъв е животът в църковно, но не свещеническо семейство. Затова, когато научих, че бъдещият ми мъж ще бъде свещеник, не бях във възторг. Но съпротива нямаше, аз разбирах, че независимо какъв ще бъде мъжът ми, най-важното е, че ще бъдем заедно. Освен това, въпреки моята младост,  разбирах, че няма да ми бъде много трудно, тъй като знам как живее свещеническото семейство. И наистина никога не ми е било трудно, може би просто трудности не е имало. Освен това през цялото си детство съм имала възможност съзнателно и несъзнателно да попивам примера на моите родители. Всички останали особености: ненормирания работен ден на съпруга ми, невъзможността цялото семейство да отиде на празник в храма, по-строгите пости, отколкото при миряните –  не бяха особено трудни за мен.

 

Струва ми се, че в доклада на о. Фьодор има много верни неща, но след прочитането остава чувството, че някои проблеми в семейството не са предизвикани от тези трудности, за които говори той. Сякаш са объркани причините със следствието. Може би на мен просто ми е провървяло, но дори в периодите, когато съпругът ми няма почивни дни, ние винаги намираме време да поговорим и нашата „сърдечна връзка” не се нарушава. Да се общува със съпругата, с децата, особено с подрастващите, е много важно. Но за това винаги може да се намери време – може би като се пожертва времето за почивка, за подготовка на уроците, за училище и т.н. За съжаление, човек разбира това с времето. Много от това, което пиша съм осмислила едва неотдавна. Освен това искам още веднъж да повторя, че ми е било лесно, защото в моето семейство, както и всяка жена, несъзнателно съм използвала опита на родното ми семейство, а той в много отношения беше уникален. Не ми се наложи да измислям нищо ново. Аз имам повече деца от моите родители и времето сега е друго. други са и трудностите, но главното си остава неизменно.

 

Населено място  в Московска област, 3 деца

 

Аз станах многодетна майка, бидейки вече жена на свещеник. Затова е възможно да не мога да отговоря обективно на въпроса. Но ми се струва, че трудности, свързани именно със свещенството, има.

 

Първо – това е абсолютната липса на нормиран график на съпруга. Може би в някоя селска енория това да е плюс. Отецът служи само в почивните дни, в останалото време може да посвети на грижи за семейството, на свои дела. Но при нас … Най-елементарното нещо – таткото не може да бъде включен в семейното разписание: да закара детето на училище и т.н. – днес  може да го направи, а след седмица – не…

 

Второ  – именно на празници, когато цялото семейство трябва да бъде заедно (и беше преди свещенството), ние не виждаме главата на семейството с дни. Рождество, Пасха, Денят на победата, рождените ни дни – всичко това минава без него просто поради службите, да не говорим за останалите административни и организационни дела, с които свещениците от нашата енория са натоварени. Същото се отнася и до подготовката за празниците – тя ляга изцяло върху плещите на съпругата (генералното почистване, пазаруването, купуването на подаръци, украсата на дома, готвенето и т.н.)

 

И още един минус – чувството, че вътрешно не си свободен..  Мъжът не може да напусне, да вземе допълнителен отпуск за своя сметка (в нашата енория не можеш дори да си вземеш болничен като човек).

 

И, вероятно последното – това са моите психологически проблеми, свързани с неговото свещенство: съпругът ми се връща у дома не просто уморен физически, но и преситен от общение – общение дълбоко, по душа… И често за мен нищо не остава. А за цял ден прекаран в грижи за малките деца, аз започвам да изпитвам невероятен глад за такова общение.

 

Има и още един голям минус: когато виждаш църковния живот отвътре – някой от отците се е напил, някой блудства, някой не вярва особено в Бога – има вероятност да изгубиш и своята вяра. Мъничката, отслабнала от недоспиването и унинието вяра.

 

Сред причините е и тази, че в новообразуваните епархии недостигат свещеници и затова епископите ръкополагат наред, за да попълнят бройката. За съжаление за това не се говори… В една добре позната за мен епархия около 50 процента от новоръкоположените след година-две оставят служението си. Има цял куп разведени, неканонични, женени за жени с деца от първия си брак, второбрачни и т.н. И владиците си затварят очите за това, защото кого да изпратиш на село?

 

Москва, 3 деца, съпруг – свещеник от 2003 г.

 

Малко ми е трудно да пиша за това, тъй като в доклада на о. Фьодор се разглежда живота на семейства с повече от четири деца. Ние имаме само три, но и в нашето семейство мъжът работи на практика без почивни дни и има постоянно „извънбогослужебно” послушание. Моят баща също беше свещеник, служеше в различни енории с различно натоварване, но винаги се стараеше да отделя време за нас, да разговаряме, да четем, да се разхождаме.

 

Струва ми се, че о. Фьодор се опитва с външни мерки да разреши дълбоката криза в семейството, която е повсеместна. Разковничето не е в количеството време, което бащата прекарва със семейството, а в качеството на това време. Ако бащата вечер чете на децата или веднъж седмично вечеря със семейството си, ако понякога се разхожда с децата, изслушва жена си и й помага, когато е у дома, това може да  бъде напълно достатъчно.

 

Ако на свещениците им се дадат два гарантирани почивни дни седмично и пари за бавачка, това няма да снижи броя на разводите. Допълнителните почивни дни и по-високата заплата, разбира се, са много важни, но те не са панацея.

 

Най-тежко за мен беше да си призная, че винаги съм на второ място. На първо е Църквата. Но ако  намериш в себе си сили да се смириш и да приемеш това (да се смиряваш и да приемаш ще се налага цял живот), става по-лесно да се живее.

 

Централен Федерален окръг, 2 деца, съпруг – свещеник от 2013г.

 

Съгласна съм, че бракът означава тежък труд – всекидневен и непрекъснат. Неговото благополучие зависи от всеки от „воловете”, които теглят  „колата”.

 

Някой беше казал, че най-здравите бракове са браковете по сметка. Когато хората при сключването на брачен съюз се осланят на разума. Чувствата, разбира се, са важни. Но без единство във възгледите, вярата и стремежите бракът няма да просъществува дълго. Тук идва на помощ далновидността. А също така и позицията: „Веднъж за цял живот. Каквото и да се случи”. И да си го повтаряш всеки път, когато стане тежко. Да правиш нова крачка, да има взаимна помощ, каквото и да се случи. Особено, когато Господ е благословил семейството и мъжът е станал свещенослужител…

 

Въпросът за отсъствието на мъжа и бащата в семейството, когато той е свещеник, е твърде остър и познат на всяко такова семейство. Тук бледнее дори и военната служба, където е в сила поне трудовото законодателство. Пред новоръкоположения  отец се открива нов път, тръгвайки по който той вече принадлежи не само на своите близки. Изключително много време се отдава на служение на другите хора и извършване на тайнствата. За всичко това се изразходват огромни сили…  Също толкова сили изразходват презвитерите, за да поддържат равновесието в семейството … За да се учат без помощта на съпруга, да преодоляват много проблеми (житейски, битови, образователни и пр.) За да може децата да не забравят таткото и да се радват на всеки рядък момент, когато се разхождаме заедно или предприемаме някакво пътуване.

 

И да си повтарят, когато стане тежко: веднъж за цял живот, от подводницата няма да избягаш. Дори ако чувстваш, че отглеждаш децата сама, дори ако нямаш повече сили. Поседим, поговорим, прегърнем се – и става по-леко. И отново можеш да продължиш…

 

С въздух не можеш да се наситиш. И стотинката трябва да се заработи. Във всяка енория си има свои порядки. Добре е, ако към заплащането се прибавя процент от требите или има други поощрителни надбавки. Ние дълго време живяхме само с малка заплата, когато броя на требите не влияеше на заплащането на труда… Особено когато кръщенията можеше да се нижат от служба до служба. А той едва се държи на крака… И на сутринта отново служи. Нямаше кога просто да се наспи. Продължаваше и да учи. По-цяла нощ лампата свети… „Тихо, деца. Тате още спи. Пазете тишина. Той цяла нощ е работил…” – а часовникът показва вече обед. Днес татко има почивен ден и ние тихичко излизаме на разходка. Вечерта татко ще прекара с нас. А после – звън … молят го да освети жилище. И вечерта татко отново не е с нас. Връща се с празен джоб. Извършил е добро дело, изразходвал е бензин, но много хора живеят с представата, че в „Църквата всичко трябва да е безплатно”.

 

Така и презвитерата се оказва принудена да работи. С малките деца това може да стане само нощем. Отново недостиг на сън. Но не може да се работи всяка нощ – сънят взема своето.

 

Така че служението на Бога и хората се заплаща с висока цена…

 

Би било прекрасно, ако графикът за службите на свещенослужителя се съставя като се вземат пред вид числеността на семейството му и отдалечеността на местоживеенето му от храма.

 

А дотогава ние се учим да ценим всеки татков почивен ден, да се нагласяме съобразно неговия график, да изоставяме при необходимост своите дела и желания, за да прекараме малко време заедно. За да могат децата да имат пример, за да може семейството да бъде пълна чаша, в която блещука  любов…

 

Нека съпрузите станат по-търпими един към друг. А преди бракосъчетанието младите хора трябва сериозно да помислят, ще могат ли да преминат този път заедно. Защото когато при хората няма сходство в главното – те се разделят заради дреболии…

 

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1992 г.

 

Струва ми се, че проблемът с недостига на време  е малко преувеличен. Той съществува, но не е единственият, освен него има и други не по-малко важни.

 

  1. Като една от причините за кризата аз бих посочила масовото влизане в църквата през 90-те на хора, които нямаха никакъв църковен опит:  нито църковно детство, нито църковно семейство,  и които нямаха представа как живеят свещеническите семейства. Проблемите в духовното съсловие, с които не винаги са се справяли и в царско , и в съветско време, се проявиха у новоръкоположените, които бяха виждали свещенически семейства само отдалеч и нямаха представа от спецификата на семейните отношения в тях. Намаля относителният дял на свещеници и презвитери от „свещенически родове” или от семейства, които  отблизо се бяха докосвали със свещеническия бит и това прекъсна приемствеността у духовенството. И ако богослужебната практика може да се овладее в съвместното богослужение, то да се покажат, научат, подскажат традиционните аспекти на съкровения семеен живот не е така просто, дори и поради затрудненията в установяването на тесни контакти между семействата на свещениците, поради отдалечеността на местоживеенето им от енорията. Подготовката на свещениците и презвитерите за семеен живот е „църковен” проблем и е необходимо да се търси  и неговото „църковно” разрешение. Съсловността остана в миналото, а въпросът за кадровата приемственост не се поставя, макар че той трябва да се поставя именно в семейството на свещеника.

 

2. В своя семеен живот много пъти съм си спомняла думите на презвитера Людмила Сергеевна Шпилер. Тя казваше, че „всички свещеници са двуженци” и първата им жена е Църквата. Трябва да кажа, че това (както и образът и поведението на съпругата на моя духовник) ми даде нужните ориентири.  Не си представям, как жената на свещеника би могла без пример или извън традицията, тактично да намери своето място в енорията, общината, семейството. На свой ред и на мъжа-свещеник също е много трудно (и от доклада това е видно), нямайки опит, да разпредели хармонично времето си между семейството и Църквата, да почувства кога присъствието му в семейството е по-важно за децата и освен това, че начина, по който той решава семейните проблеми, винаги забележими за енориашите, има възпитателен характер за енорията.

 

3. Съвременният бум във възпитанието на „състоятелни, успешни, креативни” деца има в православните среди свои особености под формата на домашно обучение, безумен брой кръжоци и т.н. Всичко това се стоварва като допълнителен и често непосилен товар върху многодетното семейство, а, както днес ми каза големият ми син, „служи само за задоволяване на родителските амбиции”. Това, разбира се, е общ въпрос, но той не отминава и свещеническите семейства.

 

4. Стори ми се, че в доклада на о. Фьодор не съвсем вярно е очертана ролята на бащата в свещеническото семейство. Бащата-свещенослужител не оставя зад прага своето свещеническо достойнство, както може да го остави носителят на всяка друга професия. Трябва ли той в духа на съвремието, връщайки се у дома , да дели със съпругата домашните задължения? Как всред домашният бит, ходенето по лекари и кръжоци да не се изгуби усещането за служението на главата на семейството? Дори в обикновеното семейство ролята на бащата не може да се асоциира само с бита, а колко повече в свещеническото. В града, поради липсата на специфично мъжки дела, се оформя тенденцията бащата да бъде потопен в домакинството, но тази тенденция е неправилна – така се руши естествената семейна йерархия, която има голямо значение за възмъжаването  на децата. Правилно формираният образ на бащата-свещеник помага за запазване на приемствеността в свещеническото служение.

 

5. По традиция клирът е живял около храма, тогава в „прозорците” между утринното и вечерното богослужение свещеникът е имал възможност да отдели време за семейството. Въпросът за отдалечеността на жилището на свещеника от енорията е един от крайъгълните: освен икономия на време за пътуване на самия свещеник, налице е възможността семейството да се черкува в енорията на бащата (което има голямо значение за продължаване на свещеническите традиции в семейството), а също и възможността енориашите да помагат на семейството. От личен опит знам, че животът близо до храма дава чувство за единство, освобождава много сили в семейството, помага на децата да се впишат в енорийския живот и поне отчасти решава въпроса за присъствието на бащата в семейството.

 

Колкото и да е тежък жилищният проблем, може да се направи опит той да бъде решен: за многодетния свещеник следва да се ходатайства пред епархийския архиерей да бъде назначен в близка до дома му енория. В нашия случай беше обратно – архиереят ходатайства да ни бъде дадено жилище близо до храма. Енорията трябва да се старае да намери квартира под наем недалеч от храма, може би с течение на времето трябва да се постави въпросът за служебни квартири при храмовете, подобно на църковните домове по селата.

 

6. В доклада се казва: „Нашите деца прекарват, потопени в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, значително повече време, отколкото общувайки с родителите си”. Ако става дума за различните цифрови устройства, това е общ проблем. Не виждам тук нищо специфично за свещеническите семейства.

 

Що се отнася до собственото ми семейство, в различни периоди е имало различни проблеми, най-често битови. Много от тях са се разрешавали не точно така, както на мен в този момент ми се е струвало, че трябва да се разрешат, но в крайна сметка напълно благополучно. Например, за разлика от обикновените семейства, аз винаги съм била длъжна да приготвя децата, да се добера до храма, да отстоим службата, да се върнем и да ги нахраня сама, без съпруга ми,  в каквото и състояние да се намирам. Но този проблем се разреши с получаването на жилище.

 

Оглеждайки се назад, мога да кажа, че най-труден и неясен за мен остана проблемът, как да възпитам децата така, че служението на Църквата да стане техен свободен и самостоятелен избор. Как да вложа у тях желание да се вслушват в Божия призив? Как да съхраня приемствеността  на свещеническия род?

 

Градска енория, 3 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

 

Трудно е да съхраниш семейството си, да присъстваш активно навсякъде, да поддържаш мъжа си, без излишна критика, но тактично да го направляваш. И е трудно да не ревнуваш от другите!

 

Трудно е, но е необходимо да вярваш, че хората са по-добри, отколкото ти изглеждат и да вярваш на мъжа си, че той се отнася еднакво към всички енориаши и просто дружи с тях. Но и не трябва да загърбваш своята интуиция и да умееш да поставяш граници пред особено активните „духовни любовници”.

 

Москва, 8 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

 

Докладът на о. Фьодор, с концентрираността на засегнатите в него проблеми, оставя угнетяващо впечатление. Всичко изглежда толкова лошо и се питаш: а как ние самите преминахме между всички тези рифове и подводни камъни? Да се съхрани любовта в брака, както и самия брак, е невъзможно само с човешки сили, това е Божие чудо. Но много от проблемите се отнасят не само за свещеническото семейство, а по-скоро за всички многодетни семейства.

 

И все пак на мен ми се струва, че да се споменава за това, че всичко наоколо говори за разврат и подтиква към блуд е инфантилно. Възрастните хора трябва сами да отговарят за себе си и да не прехвърлят вината върху външните обстоятелства.

 

Предложенията за подобряване материалното състояние на свещенството и съкращаването или поне облекчаването на неговото натоварване, които се излагат в доклада,  са добри, но  са по-скоро от сферата на фантастиката. Макар че и аз непрекъснато цитирам на своя мъж думите на патриарх Алексей, че свещеникът трябва да има два почивни дни. Но заедно с това за мен винаги са били ориентир думите на един московски свещеник, старши по хиротония спрямо моя мъж, който още в началото на техния семеен живот казал на съпругата си: извършител на треби ли искаш да бъда или свещеник?

 

Най-важна за мен винаги е била подкрепата на подобните на нашето многодетни семейства на мои приятели, на общността, в която израснахме, примера и съветите от страна на родителите на многодетни семейства от по-възрастното поколение (на първо място презвитера Мария Иляшенко).

 

Но същността все пак се крие в това, как отговаряш на тайнството Венчание, готов ли си да изнесеш предстоящият ти подвиг (може би дори мъченически) и още по-широко – как се отзоваваш на Божия призив да живееш по Неговата воля и по Неговите заповеди, т.е. да бъдеш християнин. Простете ме за патоса и за склонността ми да проповядвам.

 

Ще добавя още, че когато нашия татко го няма у дома,  той по-малко се нервира на децата. Важното е как мама ще съумее да възпита у тях любов, уважение и даже благоговение пред бащата, който винаги се труди, винаги се моли. Често се случва обратното – когато съпрузите са непрекъснато заедно, много неща започват да ги дразнят, любовта някак угасва, а когато се виждате рядко, когато рядко можете да останете насаме, вътрешният стремеж един към друг само разгаря любовта.

 

Сибир, 4 деца, съпруг – свещеник от 1997 г.

 

Трудности и проблеми възникват във всяко семейство. Това не зависи от броя на децата. Животът е такъв, че ни спохождат трудности. Не може да се каже, че трудностите в свещеническите семейства са по-големи отколкото в другите. Струва ми се дори, че е точно обратното  в семействата на свещенослужителите има множество преимущества. Това са опитът от християнската вяра, надеждата, любовта, търпението. Ние имаме християнски примери, словата на Господа от Свещеното писание, от които черпим и които използваме като ръководен пример в своя живот. Това са нашите плюсове и нашите бонуси. Ако ни споходят някакви трудности, енориашите ни подкрепят с молитва, с физическа, духовна, а понякога и материална помощ.

 

Хората в света често са самотни. Те са сами в своите трудности, в своята мъка. Те се мятат, търсят психолози. На нас ни е много по-удобно – имаме духовник, при когото отиваме, доверяваме му проблемите, доверяваме му душата си,  от неговите уста получаваме отговор от Господа и се стараем да променим живота си.

 

Особените  проблеми в семействата на свещенослужителите възникват тогава, когато угасва вярата. Угасне ли вярата се появява всичко онова, което го има и в света – недоверието един към друг, отчуждението, загубата на любовта. Отдаде ли ни се да съхраним вярата, ще ни се отдаде и всичко останало.

 

За мен пример за помощ в живота беше едно такова стихотворение:

 

Помогни ми да приемам

всичко, с което Ти си белязал житейския ми път

с  любов, като на майка ,

с  доверие, като на дете.

 

Без „защо” и „за какво”,

без да възразявам и да споря.

Както дишам, ям и пия,

така ми дай да приемам и болката.

 

С надежда, че някога

ще ми откриеш всичко, скрито от тайната

и че преминатият от мен път

не е наранявал нозете ми случайно.

 

Че всеки камък по пътя,

и всеки трън и всеки възел,

са ми помагали до Теб да стигна

не са разширявали моят път, а са го стеснявали.

 

Че чрез всяка нова беда,

Ти си ме събуждал от съннливата леност.

Когато си ме оставял на хляб и вода

или си ме поставял в ъгъла на колене.

 

Че всички мои нужди подред

Ти си изпълвал с голямо старание

Нали не Ти си бил виновен,

че съм се нуждаела от наказание.

 

Позволи ми да живея и да умирам

на тази земя, под това небе

с  любов като на майка,

с  доверие като на дете.

Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите

Май 25, 2018 in Свещеническа конференция

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

Доклад на предстоятеля на храма „Св. св. безсребърници Козма и Дамян” на Маросейка, баща на осем деца протойрей Фьодор Бородин на свещеническия семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите”

 

Неочаквано нашият благочинен отец Дионисий Шишигин (вече покоен) ми предложи да подготвя доклад. Подготвих го и явно засегнах болното място, защото за един месец повече от 25 свещенослужители ми благодариха писмено, по телефона или лично за този доклад. Изобщо не очаквах подобно нещо. Днес ме помолиха да го повторя. Бидейки тук, успях да прочета коментарите на жените на свещениците, за което съм много благодарен и ще внеса леки корекции в доклада, нещо ще добавя. Той е емоционален. Когато го писах, се вълнувах. Темата е много болезнена.

Мисля, че всички присъстващи ще се съгласят с мен, че никога в цялата си история Църквата не се е изправяла пред такава тежка криза в семействата на свещенослужителите. Знаем, колко наши съкурсници от духовните училища се разведоха с жените си (сред моите съкурсници са повече от 10) и бяха лишени от сан. Знаем такива, които без да се развеждат, си имат любовници, и знаем, колко страшно се отразява това върху техните деца.

В нашия двукорабен храм статистиката е следната: за 24 години трима свещенослужители се разведоха и се лишиха от свещеническия сан, няколко свещеници (по-млади от мен като свещеници, създали семействата си пред очите ми) стигнаха до пълно семейно неразбирателство. Владика Антоний (на пастирския семинар – бел. ред.) приведе следната статистика: семействата на 9 от 39, тоест на една четвърт от свещенослужителите се разпаднаха… Това е кошмар!

Мога да разкажа за последните два дни.

Вчера (някъде около три часа през деня) говорих с един много известен православен практикуващ психолог. Неговите думи бяха: „Сега работя с трима московски действащи свещенослужители, които живеят с нови жени”. След час дойде един приятел, свещеник от Нижни Новгород, с който сме учили – прекрасен, дълбок, много надарен човек. Плаче и разказва: „Преди около 7-8 години жена ми се отказа да ходим при един изповедник (архимандрит на Лавра), не се изповядва, не се причастява. И прави всичко възможно и децата да не го правят. Помоли се, – казва – за мен, не знам какво да правя”.

По-нататък. Служа вечерня и молебен. Идва една жена и казва: „Трябва да поговорим. Виждала съм ви  по телевизията „СПАС” – „Какво има?” – „През миналата година имах връзка с действащ свещеник, сътрудник на един от московските епархийски отдели, който продължава спокойно да служи”.

Сутринта служа утренна Литургия. Изповядвам. Идва една сравнително млада жена на свещеник, с три деца, и казва: „Изобщо не се разбирам с мъжа ми. Сигурно ще се развеждаме”. В продължение на 40 минути говорих с нея. Това е статистика за два дни.

Ясно е, че основната причина е грехът. Това е страшно падение на свещенослужителя или на неговата съпруга, или и на двамата. Всичко останало са оправдания. Но все пак основната причина е общата криза на семейството, както каза владика Антоний: „Мнозина от нас са били възпитани в непълни семейства, с разведени родители. Нямаме опит и поведенчески сценарии за служение на съпруга, за решаване на семейните конфликти, за възпитаване на децата”.

Ние, нашите жени и деца, както и всички останали, изпитваме огромен информационен антисемеен натиск. Героите на новините и филмите, статиите и социалните мрежи блудстват, изневеряват, развеждат се, изоставят децата. При нас даже държавният глава се развежда на живо. Трудно е да се представи по-тежък удар върху семейството като институция. Всичко това като постоянен фон на живота изкушава човека. Децата ни прекарват в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, много повече време, отколкото в общуване с родителите си. Това формира търпимост към греха (за съжаление!) като към нещо, което се е умножило толкова много, че е безсмислено да се бориш с него. И всеки човек, и бивш свещеник, напуснал семейството си, също чрез интернет много лесно ще намери общество на такива като него, и в това общество не само няма да го осъдят, но дори ще го похвалят за неговата честност.

Така преградата на общественото порицание, която по-рано е можела да предотврати разпадането на свещеническо семейство в период на криза, е премахната.

Това са външни причини. Те не могат да бъдат отстранени. На тях може да се съпротивляваме само с постоянен труд, молитва, задълбочаване на духовния живот, съзиждане на домашната църква, сърдечно общуване, обсъждане на всички възникващи проблеми и разногласия.

Но тази криза в семействата на свещениците има и наши църковни, вътрешни причини, които могат и трябва да бъдат преодолени.

Първо, това е липсата на свободно време при свещенослужителите, и преди всичко, липса на поне два нормални почивни дни. Работният ден на свещеника не е нормиран. Много често, тръгвайки рано сутрин, докато жената и децата още спят, той се връща вечерта след службата, изповедите, разговорите с хората, когато децата му вече спят. Работният ден, включващ и дежурството в храма, се превръща в 12-часов. Задължителното дежурство заедно с богослуженията много трудно могат да бъдат съчетани с почивни дни. Трябва просто да седнеш и да наблюдаваш седмицата на свещенослужителя.

Дежурството не ни оставя възможност да посещаваме (в много храмове е така) болни на легло и да извършваме други треби извън храма. Те трябва да се отлагат за почивните дни.

Всички духовници носят послушания извън храма. Но за настоятеля те (посещение на затвора, преподаване в духовни учебни заведения и т.н.) много често са един дразнещ фактор, който просто се игнорира. А на духовника му се налага да се сменя с братята, да компенсира замяната и пак за сметка на почивните дни.

Има йереи, които имат административно служение в структурите на Патриархията и викариатствата, отговарят на писма, работят в Издателски Съвет и т.н. След работата през петте работни дни, идват събота и неделя, които за всеки свещенослужител са дни на радост, но и на максимално натоварване. Такива духовници изобщо нямат почивни дни.

Мога да дам за пример курсовете за повишаване на квалификацията на свещенослужителите. След като получих благословение, отидох на първия курс, който се провеждаше в Новоспаския манастир. Графикът беше такъв: 5 дни в седмицата от 09:00 до 18:00, събота – до 15:00. Явно е бил съставен от някой монах, който е получил такова послушание: „Направи график”. Разбирате ли, в колко тежко състояние се намираше жена ми след два месеца?

Такъв изцеждащ график е катастрофално опасен за всеки човек. Но ако монахът рискува само своето здраве, семейният свещеник рискува цялото си семейство. Да, ние всички сме полагали клетва, че ще правим всичко, за което ни благословят. Ние, ако трябва, ще се разболеем и ще умрем на тези послушания – безусловно сме готови за това.

Но „Божествената благодат”, получена при хиротонията, не е била получена от жените и децата ни. Те не могат да издържат.

В единствения си почивен ден свещеникът просто се наспива и идва на себе си. На практика и в този ден той не е вкъщи. Мой познат свещеник има шест деца и един почивен ден. Жена му, която е посещавала нашия храм, със сълзи на очи казва: „Децата растат без баща, все едно че е в затвора или на война. Изобщо не го виждаме. През почивния си ден той спи”. Ще повторя ключов израз: „Децата растат без баща”. Това се отнася за децата, не за бащата, за тяхната съдба, а не за съдбата на свещеника. А жената е вкъщи, изморена от децата, от домашните задачи, много от които е трябвало да бъдат решени отдавна. Повечето съвременни момичета нито физически, нито психически не са готови да имат дори три деца. Какво да говорим за семейства с 5, 6, 8 деца? Мъжът се прибира и се отпуска без сили в леглото. Няма помощници вкъщи. В повечето съвременни семейства липсват и баба, и дядо. Трябва да решаваш въпроси с лекари, учители, да закараш децата на училище, да ги прибереш, да отидеш на три родителски срещи за една седмица, да подготвиш уроците, да сготвиш за голямо семейство, единия да заведеш на зъболекар, другия – на ортопед, третия – на логопед. И всичко това с малко бебе или бидейки бременна, всичко – без помощта на мъжа. Това е реалността на многодетното градско свещеническо семейство. Трупат се умора, раздразнителност, обида, разочарование.

Познавам свещеник, чиято жена веднъж просто легнала и престанала да прави каквото и да било. Тя просто не можела да стане. Обърнала се към стената и ревнала: „Нямам сили”. Психически срив. Децата бягат наоколо, а бащата трябва да тръгва за храма. Задачите си остават. Вече се обажда раздразнения настоятел – той не иска да чува нищо, защото има едно дете и не разбира.

Какви последици може да има това за семейството на свещеника? Катастрофални! Спира съвместната молитва, тоест изчезва най-важното, чрез което се реализира домашната църква. Нито жената, нито децата почти никога не се молят с баща си. Ще повторя: ако той живее далеч от храма, заминава, когато те още спят, и се връща, когато вече спят. През по-голямата част от времето семейството на свещеника няма онова главно нещо, което има в другите църковни семейства.

Най-страшните последици от такъв работен график са липсата на общуване с жената и децата, което не може да се замени с нищо. Година след година, отдалечавайки се от съпругата, йереят може да стигне до разрушаване на сърдечната връзка с жена си, върху която преди всичко се крепи цялото семейство. Често ситуацията се задълбочава от това, че в енорията си йереят е обграден от почит и послушание, а вкъщи нещата не стоят така – просто престават да го слушат. Може да кажем, че енорийският живот е успешен проект, в който той е успял, а семейството – неуспешен, защото не може да го реши. И йереят се отдалечава все повече от семейството си за сметка на „храмовия проект”, където той се къпе в лъчите на славата и всичко е добре. Но жена му не се е омъжвала за отец Йоан, а за Ванко. Тя е обикнала просто човека. Тя се променя, той се променя. Семейството представлява двама души в постоянно развитие и промяна. И не само свещеническо семейство. Те трябва много да разговарят и да общуват, да прекарват заедно време, да правят заедно някакви неща, а това не се случва, и отношенията започват да се разрушават. За това има огромен брой примери.

Най-много страдат отношенията с децата. Те не могат да бъдат построени без съвместно прекарване на времето с бащата, без общи игри и радостни, интересни неща за децата. Не могат и това е. Нека припомним пророк Самуил. Господ му е откривал Своята воля за целия народ, а децата му станали негодници. Причината, освен свободната им воля, разбира се, може да бъде само една:  липсата на прекарано заедно време. Този закон действа даже за семейството на великия пророк. Какво да говорим за нас, грешните? Всички знаем, че сърдечна (ще подчертая: именно сърдечна) връзка с младенеца се основава на физическия контакт. Ако бащата не взема всеки ден детето си на ръце, не го гушка и не го целува, тази връзка няма да се получи. Частта, която трябва да се образува в младенческата възраст, се ражда чрез милувките. И ако бащата не може да направи това заради своята заетост, тази връзка ще липсва. По-нататък тя трудно ще се зароди.

Не се молим заедно с татко. Закусваме, обядваме и вечеряме почти винаги поотделно. Домашните и училището минават без него. В неделните дни тати съвсем го няма. Майката и децата ходят в най-близкия храм. Не можеш нито да поговориш с бащата, нито да чуеш приказка, нито книга, или това се случва много рядко. Даже ако свещеникът има два пълноценни почивни дни, те никога не съвпадат с почивните дни на децата-ученици, защото се падат през седмицата. Това е проблем, който трудно може да бъде решен, разбирам, но и това трябва да се има предвид. Тоест йереят трудно може да отиде някъде на почивка заедно с децата. В много епархии никога няма да ти дадат един месец отпуска, в Москва – дават – слава Тебе, Господи! В много епархии отпускат по две седмици, после още една, или въобще две седмици през годината. Дори и да имате човек, който ще ви плати почивката на море, за да си починете с жена ви, просто няма да имате време за това.

Един свещеник от една достътачно голяма средно-руска митрополия ми казва: „Не стига, че ми дават само две седмици, пък още трябва да се оправдавам като за престъпление, че заминавам някъде за тези две седмици, и във всеки един момент могат да ме извикат”. Освен това, в тази епархия винаги, когато свещеникът отива при архиерея и казва, че има проблеми с жена си, му се отговаря по стандартния начин: „Развеждай се. Жертвай семейството си. Най-важното е свещенослужението. Трябва да принесеш семейството си в жертва. Лошо е, но е така”. Нямам думи. Вместо да се лекува, ситуацията се влошава още повече.

Битовото натоварване – поотделно. Богослужението и молитвите – поотделно. Възпитанието на децата – без бащата. Какво очаква такова семейство? Става най-страшното: семейството престава да бъде нещо съвместно (на практика престава) и, съответно, източник на съвместна радост. При липсата на редовно, радостно и интересно общуване, при постоянно отсъствие на бащата от дома, при неговото изтощение и умора, при напрегнатите му отношения с майката, която децата усещат безпогрешно, при оскъдяване на любовта между тях, разривът на сърдечната връзка с детето в пубертета е почти неизбежен.

Като следствие – отблъскване на бащата към края на пубертета, най-често, чрез отдалечаване от вярата и Църквата.

Разцърковеният поп – това е страшен съблазън за нашите енориаши (както и разцърковените попадии), които поставят под съмнение всичко, което проповядва отецът. Ако той не е успял да построи малка църква, „какво тогава говори от амвона?”. Този съблазън може да отблъсне толкова млади хора от Църквата и да обезсмисли цялата ни работа с младежта дори от количествена гледна точка. Ако се срещам със син на свещеник, който казва: „Лъжат те отвсякъде, знам по баща ми” – напълно безполезно е да продължаваш проповедта. Знаем, колко попове са станали революционери.

Втората причина е вътрешна, църковна, много по-страшна, но също много болезнена. Всичко това се случва на фона на постоянно безпаричие, което не позволява оперативно да се решават много въпроси. Не можеш да си ремонтираш колата; нямаш пари за удобен лекар, без да чакаш на опашка; частните учители, кръжоците и другите занимания често са недостъпни, а без частни учители днес не може да влезеш в университет. И колкото е по-голямо семейството на духовника, толкова въпросът е по-болезнен.

Наскоро разговарях с един многодетен йерей с 10 деца. Питах го за заплатата. Казва: „Както при всички”. Но нима предстоятелят, който има две деца, не може просто да пресметне разходите си и да ги умножи по пет (за децата) и да добави към заплатата му? Какво чака? Жената на свещеника да не издържи и да получи психично разстройство, или да изгуби вярата в Църквата? Ако жената на свещеника от 20 години живее в такава унизителна нищета, тя наистина може да загуби вяра в Църквата. Ще каже: „Вие ни проповядвате, че това е общество на любов. Къде е тя?”.

Наскоро настоятелят му повиши заплатата: от 30 000 на 50 000. Какво означават тези 50 000 за семейство от 12 човека в Москва – това е смешно. И няма откъде да вземеш пари. Сега на требите не дават пари. Ходим, причастяваме възрастни хора, които някога са посещавали храма ни – налага се ние да им оставяме пари, защото нямат с какво да си купят лекарствата. Ако веднъж на 3-4 месеца отидеш на освещаване и ти дадат нещо – това е. Минаха 90-те, когато даваха пари за требите. Сега това почти го няма. Може някой да има друга статистика, аз имам такава. Какво чака предстоятелят? Йереят да се отдаде на пиянство или да изпадне в пълен цинизъм? А това се случва много често.

Защо имаме такова безжалостно равнодушие към многодетните? Унизително е. Голяма част от многодетните свещенослужители днес живеят даже на в бедност, а в нищета. Това може да се търпи една година, две, десет, но не цял живот.

Важно е, че децата на свещениците не искат да живеят така.

Много често съм чувал от дъщерите на свещениците следното: „Няма да се омъжвам за семинарист, защото, първо, не искам мъжът ми да бъде преместен”. В Москва няма проблем – друга станция на метрото. Но ако служиш в друга епархия и мъжът ти бъде преместен на 400 км… Училището е тук, а мъжът – там. Пътища няма. „И второ, не искам да не го виждам и да живея на жълти стотинки”.

Покойният патриарх Алексий многократно е посочвал на епархиалните събрания, че свещенослужителят не трябва да има повече от два почивни дни. Но може да се направи така, че и по-малко от два да няма. По-строго да се следи този въпрос по отношение на многодетните клирици. Ако например свещеникът има повече от пет деца, той може да бъде освободен от някакви допълнителни извънхрамови послушания, да бъде проследено заплащането, което получава. Енорията може да плати на домашна помощница – готвачка или детегледачка или да намери доброволни помощнички, които желаят да се потрудят благотворително.

Един мой познат предстоятел има голям син, а свещеник в неговия храм има седем деца. В един момент последният му казал: „За да запазя семейството си, трябват ми два месеца отпуск”. И предстоятелят му позволил такъв, като сам останал почти без почивка. Чест и хвала на такъв човек. Това е милосърдие. Но за съжаление това е по-скоро изключение.

Какво може да се предложи?

Трябва да се работи със семинаристите.

Когато завършвах семинарията през 1992 година, повечето от моите съученици бяха целомъдрени. Те не знаеха, какво е жена, и наистина подхождаха светоотечески към построяването на семейство. Двадесет години по-късно, някъде преди 7-8 години, говорих с един семинарист, а после и с друг, и се сблъсках с доста смущаваща информация за това, че много семинаристи (и това е Московската Духовна Семинария!) считат, че само жената на свещеника трябва да бъде девствена до брака, а семинаристът може да си позволи връзки и преди това. Това разбира се няма как да не се отрази на бъдещия му семеен живот. И за това трябва да се говори, това трябва да се промени.

Какво още може да се предложи?

Разбира се, епископът трябва отделно да се среща с жените на свещениците (без присъствието на отците) и да им задава въпроси – на части, не с всички заедно. Защото ако има пълна зала, никой няма да стане и да каже нещо. Трябва да се среща и да пита, какви проблеми има, да разговаря, да утешава, да укрепва.

Един мой познат свещеник (и това е било преди около 15 години) имаше огромен брой извънхрамови послушания и отговаряше за възстановяването на три храма. Жена му в определен момент каза: „Край! Повече не мога!” и отиде при владика Арсений. Питам я после: „Е? Как е?”, а тя с радост казва: „Владиката дръпна стола, облегна се, внимателно ме погледна, усмихна се и каза: „Давай, разказвай”. Минаха два часа. Навън имаше опашка – всички със записан час. Той беседваше с мен, утешаваше ме, укрепваше ме, обясняваше, а после попита: „Обичаш ли сладолед?” – „Да”, и ми даде пари за хубав сладовед”. Тя излезе оттам напълно окрилена. Това означава архипастирска беседа с жена на свещеник, която е била готова да се разведе със своя мъж. Важно е това да се случи навреме. Въпросното семейство съществува и досега и е на прекрасен свещеник, предстоятел на голям московски храм. Владика Арсений просто го спаси с онази беседа.

Трябва внимателно да се следи свещенослужителите да имат почивни дни. Не познавам практиката на селските енории, говоря за градските. Какво може да се направи? Може просто да се състави списък и да се анализира информацията за един месец. Като трябва да се питат не предстоятелите, а самите свещенослужители, защото предстоятелите ще представят нещата по друг начин. Епископът да погледне, да извика предстоятеля и да пита: „Извинявай, но защо този свещеник при теб е бил без почивен ден тази седмица, а миналата е имал само един? Какво чакаш?”. Като и преподаването в Свято-Тихоновския Университет трябва да се счита за работен ден. Знаем много случаи, когато предстоятелят не иска да признае това и изисква свещеникът да служи, казвайки: „Това са твои проблеми. Ако искаш да преподаваш, прави го през почивните дни”.

Може да се предоставят някакви преференции на свещенослужителите, които имат пет и повече деца. Какви могат да бъдат те? Освобождаване от дежурствата в храма. Повярвайте ми, ако свещеникът има пет или шест деца, той няма да почива в това време, а ще мисли само за тях и ще се измъчва. Може да се предложи освобождаване от някои извънбогослужебни послушания, организиране на сериозна материална подкрепа  и редовна помощ в стопанството.

Резултатът от правилното възпитание и правилния живот на свещенослужителя ще се отчита някъде след 30 години.

Мога да предложа такъв критерий:

Ако след преминаването на пубертета всичките ви деца ходят на църква и са готови да се изповядват даже при вас, когато няма друга възможност, и даже жена ви е готова да го прави по изключение, тоест продължава да ви има доверие като на свещеник, само тогава може да въздъхнете с облекчение и да започнете да се занимавате с внуците.

Преди това е рано да се съди. Защото годините, които сме прекарали без общуване с децата, могат да се изяват на 19-20 – годишна възраст.

Струва ми се, че ако не предприемем някакви мерки, след няколко години ще има не вълна, а цунами от разводи в семействата на свещенослужители, защото изгасналите семейства (можем да ги наречем така), в които няма радост, просто живеят заедно, защото иначе мъжът ще загуби мястото си и ще останат без средства за препитание. Не е ясно, на какво може да научи енориашите си такъв свещеник.

Имах следния случай. Простете, но ще кажа за себе си. Когато жена ми роди седмото ни дете (сега са осем), ѝ се появи тромб на крака. Той не трябваше да се оперира, нямаше риск за сърцето, но тя трябваше да лежи. Нямахме баби и дядовци. Нямахме помощници. Аз, слава на Бога, имах още две седмици отпуск, който взех по време на очакваното раждане. После отците ми отпуснаха още малко. Жена ми не можеше да стане, не можеше да ходи – така я болеше. Кухнята и домашните се превърнаха в моя грижа. Тя лежеше с бебето, а аз правих всичко останало.

Когато ми се случи това, имах и послушание в Патриаршията. Можех да понеса всичко, но усещах, че силите ми са на свършване, и отидох при владика Арсений. Дойдох и казах: „Може ли да се обърна към Вас с личен въпрос?”. Той отговори: „Да”. И започнах да разказвам, как живея. Владиката се напрегна. Гледаше ме, стисна си ръцете и ме попита: „Какво искаш?”. Казвам: „Освободете ме от това послушание в Каноническата комисия”, той въздъхна и каза: „Ехх… Да, разбира се”. Помисли си, че искам да се откажа от служението. Описах му ситуацията, а той ме гледаше с ей такива очи. Не знаеше, как живея. Никой не знаеше и не трябва да знае. Но той ми влезе в положение и каза: „Разбира се”. И един-единствен път на епархиално събрание чух формулировката: „Този и този досрочно е освободен от послушанието по семейни причини”. Това се отнасяше за мен. След 7-годишно послушание ме освободиха.

Безкрайно съм благодарен на владиката за това. Той ме изслуша и въпреки, че няма семейство, ме разбра. Но не навсякъде става така. Ако не се обърне внимание на този проблем, вълната от разводите и изгасналите семейства ще се превърне в чудовищен съблазън и за вярващите, и за невярващите.

 

Източник: Пастир ру

Божият Промисъл в делата на пастира

Април 28, 2018 in Свещеническа конференция

 

Идеята за Промисъла Божий трябва да бъде у пастира жизнен нерв, преминаващ през целия му живот и укрепяващ го в борбата за спасение. Всяко разколебаване в това ще отнеме у него надеждата да победи злото.

 

Арх. Йоан (Крестянкин) разсъждавал така в своето служение: „Блажен е този, който озарява със светлината на Христовото учение житейската тъма, който е воден от крепката Божия десница по незнаен път, и когото Покровът на Царицата Небесна покрива по-надеждно от всяка друга защита. Защото именно нему Господ открива великия смисъл на житейските скърби, които като стълба водят човека към духовно израстване, а така също към блаженство в Бога. Няма да престана да повтарям думите на светите отци, които са преминали през суровата школа на скърбите и познаващи покой и радост в Бога, думите им, които са център на нашата крепост на непоколеблимостта: „На тая земя няма нищо безвластно, защото начало на всичко е Бог“.

 

Ето в кое се състои нашата надежда и упование – в непоколебимата увереност, че в света нищо не бива без Бога, но всичко е или по Неговата воля, или по Негово допущение. Всяко едно добро нещо се извършва по Неговата воля и чрез Неговото съдействие; останалото е по Негово допущение, когато Божието покровителство ни изоставя заради нечистотата и ожесточението на сърцата ни, допуска се дяволът да издевателства над нас и над безчестните ни плътски страсти. И това е причината за бедствията, които ни връхлитат. Станали сме слепи и глухи. В ожесточението на сърцата си сме готови да обвиним всеки и всичко, забравяйки,че причината е в собствения ни, личен грях. Бог винаги иска истината да възтържествува. И е определил Църквата да я известява на света. И ние трябва да слушаме гласа на Църквата – гласа на истината“.

Случва се и в Църквата да има и скърби, и неуредици, понякога обстоятелствата се стичат така, че можем да се усъмним в истината, в Църквата, и даже в Самия Бог. Но именно в такива трудни моменти трябва твърдо да помним, че Бог е любов, благо, и всичко, пратено от Него е за наше добро. Не трябва да се мъчим да узнаем защо ни се дава това, не трябва да униваме, да роптаем, когато не разбираме какво се случва. Именно тогава човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.

 

Трябва да запечатим в сърцата си само едно единствено нещо – каквото и да прави Бог, Той го прави в наша полза, и е необходимо да го приемаме с благодарност, като пратено от Благодетеля и Благия Господар, дори и то да носи скръб. Така са постъпвали Божиите люде от всички времена, така са преминали през житейските скърби. Помнете, че когато се борим с вълните на житейското море, Господ ни праща спасение, Божията Майка ходатайства за нас, „защото Те са с нас през всичките дни до свършъка на света“ (по Мат. 28:20).

 

Понякога помощта Божия се бави. Но в това се заключава висшето изпитание на вярата – неведнъж в цялата световна история Бог е принуждавал Своите най-верни и предани служители да изпият до дъно чашата на изпитанията – земните нещастия, но след това ги е въвеждал в светлината на вечната радост, след претърпените страшни мъченичества. Това са били съвършени хора и те са се очиствали като злато в горнило.

 

О. Йоан (Крестянкин) пише за това по този начин: „Скръбно, тежко и непонятно ни е в тези минути, но точно тогава трябва да запитаме сърцето си – не е ли то причината за тези тъги, сърцето, въстанало против Бога, искащо отчет от Него защо стана така, а не иначе“.

 

Така пише за Промисъла Божий в писмата си Николай Сръбски: „Господ е винаги с нас, вижда всичко, изпитва мъжеството ни. Изпитва вярата и надеждата ни. Бие всеки Свой син, когото приема, както казва св. ап. Павел в Евр.12:6, той самият неведнъж е бивал бит – „иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни; три пъти съм корабокрушение претърпял“ (2 Кор. 11:24- 25). Всички тези удари апостолът приемал от хората, но благодарил на Бога така, сякаш са от Него, никога не роптаел и не се оплаквал от своите мъчители, но, измъчен и гонен, ободрявал другите, казвайки – радвайте се в Бога, и пак ще кажа – радвайте се“.

 

Сам по себе си свещеникът не е носител на абсолютната истина и свещеническият сан не се явява като гаранция за безпогрешно съждение. Той не трябва да се отъждествява с Църквата, която в своята пълнота е единствения стълб на истината (Тим. 3:15). Ако свещеникът сбърка в оценката или в съвета си, това не трябва да го кара да изпитва огорчението на уязвеното самолюбие, но да бъде повод за смирение, за осъзнаване на духовната си слабост. В пастирската грижа за душите винаги трябва да се дава място на действието на Божия Промисъл за човека, а не да се поставя човека пред Бога. Ако енориашът не е изпълнил един погрешен съвет на свещеника, той трябва да каже: „Слава Богу, не се е послушал моя греховен или погрешен съвет, а се е извършила светата воля Божия“.

 

Само при разбирането на Божия Промисъл животът се изпълва с истински смисъл и съдържание, само при това условие постепенно настъпва истинската духовна, тиха, велика и съдържателна радост. Радостта, че живееш в руслото на Божествения Промисъл, че живееш съзнателно и няма нищо по-добро от това, но също и че всичко може да бъде прието и усвоено само с опита, само практически, ако си приел в сърцето си, че Божието слово винаги съдържа в себе си абсолютната истина. И всичко опира до това, да следваш Божието слово и това рано или късно ще доведе до удивителни резултати в душата ти и в живота ти. Понякога – бързо и забележимо, но по-често – тихо и незабележимо. Ако Божието слово се изпълнява, то никога не остава без резултат, а той е – радост.

 

Велик и труден е подвига на пастирското служение на фона на немощните естествени сили на човека. Но, „силата Божия в немощ се проявява“ (2Кор. 12:9). Пастирът вярва, че благодатта Господня лекува, немощния укрепява, той изповядва, че съдбата на Църквата се строи от Самия Господ, Той изправя, промисля и се грижи за тия, които Сам е избрал.

 

Арх.Йоан (Крестянкин) е писал, че гледайки на всичко, което се случва в света, в нашата държава, в Църквата и в самите нас, би трябвало да изпадне в униние, „ако вечно живите, неизменни и жизнеутвърждаващи обещания и истини Божии не ни указваха нашата жизнена цел – търсенето на вечно живия Бог“. Няма никакви сложни житейски обстоятелства, скърби и събития, които не можем да преживеем в Бога.

 

 

 

 

 

 

 

„Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”

Април 21, 2018 in Свещеническа конференция

 

Не лекия разговор за нас, братя свещеници, ще започна с неутешителната прогноза на св. Йоан Златоуст: „Не мисля, че спасяващите се сред свещениците са много, напротив – много повече са погиващите” (Беседи върху Деяния на апостолите, беседа трета върху стихове 1-12).

 

Това, че светителят е  прав, се потвърждава от нашите светци. Сред тях наистина има много малко имена от бялото духовенство (аз ще говоря най-вече за него). А сред последните, най-голяма част са новомъчениците. Имена на светци, съотносими със св. Йоан Кронщадски, със св. Алексей Мечев и други подобни на тях, почти няма. Това е печален факт, от който следва страшният извод, за който именно говори св. Йоан Златоуст. Излиза, че болшинството от нас се намира под потенциалната заплаха от осъждане и вечни мъки. Но ние знаем, че Бог не иска нашата гибел и, следователно, ние сме тези, които не правим нещо както трябва. Нека опитаме да разгледаме този въпрос.

 

Кой е свещеникът?

 

За да разберем това, трябва да започнем търсенето си от библейските извори. Думата «свещеник» произлиза от еврейското «кохен», което на свой ред произлиза от «кохан» (да бъдеш свещенодействащ), т.е. да извършваш свещеното действие (служение). Първоначално това е предполагало принасянето на установените от закона жертви от различен характер. Представете си сега какво е представлявал юдейският свещеник на празник Пасха. Това е бил един много уморен «месар», опръскан с кръв от глава до пети. Той е трябвало да заколи хиляди животни, да ги разфасова правилно и изгори. Основната  и главна задача в служението му на Бога е била само в едно – принасянето на жертвите.

 

В Новия Завет кръвта на ветхозаветните жертви е била заменена с веднъж завинаги принесената Кръв на Божествения Агнец, а уставът на ветхозаветното богослужение е бил сменен от новозаветния Типикон. Но същността на свещеническото служение си е останала същата. Само тежката работа с ножа е била сменена от не по-малко тежката работа с молитвата.

 

Следователно първият извод от гореказаното е: извършването на денонощния кръг на богослуженията е главна и неотменна част от задълженията на всеки свещеник, независимо от това къде служи и каква е неговата обществена ангажираност.

 

Трябва веднага да се отбележи – това не е индивидуален подвиг, не е подвижничество, а онова, без което свещеникът престава да бъде свещеник. Най-добре е денонощният кръг на богослуженията да се извършва в храма, дори той да е напълно пуст, както това е правил в продължение на много години праведният Алексей Мечев и други достойни пастири. Или в краен случай, килийно – у дома, макар и в съкратен вид. Учениците на Йосиф Исихаст, старците Харалампий и Ефрем, смятали за престъпление, ако йереят не извършва денонощния кръг от богослужения. А за монашестващите те считали за задължителна и нощната молитва.

 

Молитвената стихия на свещеника

 

От това изискване произтичат и всички останали задължения на свещеника. Молитвата – това не е само времето, предназначено за богослужение. Това е целият живот на свещеника, който е призван да стане непрестанна молитва (виж шеста молитва на утренята). „ Свещеникът без молитва, свещеникът, който не умее да се моли, който не е придобил молитвен дух, не е обикнал богослужението … е противоречие на самия себе си и безплоден чиновник от духовното ведомство”1. Молитвата на свещеника трябва да бъде постоянна2.  Свещеникът, който не е придобил молитвен дух ще погине – всичко това ние намираме в трудовете на светите отци и учители на Църквата.

 

Това ни довежда до второто изискване: свещеникът е длъжен да извършва словесната Иисусова молитва.

 

Две от думите аз подчертах преднамерено. Първата дума иде да каже, че това е изискване, произтичащо от неговото служение, а втората – изискване, отнасящо се до минималното ниво на неговата компетенция. На словесната Иисусова молитва, за разлика от умната и сърдечната, е способен всеки човек. За извършването й, за разлика от по-високите й степени, не се изисква нито особено духовно ръководство, нито специални навици. Достатъчни са внимание и покаяние. Такава молитва се вменява в задължение и на миряните.

 

Молитвата, бидейки център на живота на свещеника, съдържа в себе си и всички съпътстващи я условия, без които тя е невъзможна. Това е, преди всичко, смиреното сърце, чувството за собствено недостойнство. Именно това е вътрешното състояние, в което трябва неотменно да пребивава истинският Христов служител. Ако свещеникът служи литургия без сълзи, той трябва да се отнася към себе си като към намиращ се под Божие запрещение. Така  атонските духовници  са учили изповядващите се при тях свещеници.

 

Освен обществената молитва, основно дело на пастира е килийната молитва. Епископ Вениамин (Милов ) отбелязва, че молитвата, извършвана пред хората, въвлича свещеника в „тънко тщеславие, в желание да направи впечатление” и е „своеобразна самохипноза”. Затова „за пастира домашната молитва трябва да бъде дихание на душата му, без което той не може да живее”3. В тази връзка килийната молитва е по-чиста, но и по-трудна от обществената.

 

Уроците на миналото

 

Днес, както никога, е необходимо да извлечем уроците от миналото. Дори и само затова, че настоящето ни много напомня за него.

 

Отец Василий Соколов (1868-1922), очаквайки в затвора изпълнението на смъртната си присъда, покайно преосмисля преминатия живот: „Това без съмнение е въздаяние за нашите грехове, особено за пастирските, за неумението и нежеланието да пасем както трябва Христовото стадо. Указано ни е да го пасем, не господарувайки над Божието наследие, но полагайки душата си за него, а ние – точно обратното – цялото си пастирство полагаме във външното владичество над пасомите, в получаването от него на гнусна печалба, в получаването на почести и слава и т., и т.н. С една дума, ние сме извратили самия смисъл на духовното пастирство и сме го превърнали в светско владичество”4.  Тези думи са обърнати към нас. За да разберем накрая какво иска от нас Бог, към какво сме призвани и с какво трябва да се занимаваме.

 

Неусвоените уроци на миналото водят до повторното полагане на  изпит. И ако не  научим правилно урока си, наказанието, което е постигнало нашите събратя в миналото, ще стане наше настояще.

 

Личната аскеза

 

Според православния възглед служението на пастира е немислимо без личния аскетичен подвиг. Без него пастирството е невъзможно и се превръща, както казва епископ Фьодор (Поздеевски), „ в чиновничество, води до извращаване и гибел на самия пастир”5.

 

Първото, на което ние с вас трябва да се учим – това е вътрешното внимание към себе си. Нашата вътрешна рефлексия се състои от три ингредиенти – нашите мисли, чувства и желания. Те са производни на разумната, желателната и раздразнителната част на нашата душа (според учението на Евагрий Понтийски и др.) Тези съставни на нашия вътрешен живот не бива да се отъждествяват с нашата личност, а трябва да бъдат под нейния контрол. Без този контрол вътрешният живот на свещеника се превръща в безсмислен поток на съзнанието и хаотична смес от емоции и чувства. Встъпвайки в различни съединения помежду си, те изпълват душата ни с греховна смрад, правейки я отначало духовно безплодна, а след това и напълно мъртва.

 

Ние не можем и нямаме право да ръководим паството, да изповядваме, да проповядваме, ако сами не практикуваме и изпълняваме учението на Евангелието и на Светите Отци.

 

В противен случай това, което наричаме „пастирство” ще бъде в действителност лицемерна театрална постановка.

 

Такова лицемерие неминуемо ще убие свещеника, ще го направи мъртъв по отношение на Бога и на неговата животворяща благодат. Дяволът ще държи ума на такъв лъжепастир в илюзията за мним духовен живот, размесвайки я периодично с анестезията на самооправданието. Колкото по-продължително свещеникът пребивава в състоянието на такова „окаменяло безчувствие” по отношение на личния подвиг, толкова по-малки стават и шансовете му за лично спасение.

 

Верност на Преданието

 

Следващата важна съставна част от служението на свещеника е неговата преданост на Църквата, на нейната вяра и учение. Днес за това е нужно да се говори отново и отново, защото виждам как нашето духовенство отпада от Църквата, губейки връзка с нейното Предание и традиция. В нашето трудно време тече духовна сепарация. По Божие допущение дяволът ни сее като пшеница. И плевелите, които не са успели да устоят във верност към майката Църква, лесно отпадат от Бога.

 

Изменчивостта на външното устройство на живота е неизбежна, но изкушавани от ветровете на промяната, ние сме длъжни да запазваме вътрешна устойчивост, помнейки думите на апостола: „Недейте  се съобразява с този век”, „стойте и дръжте преданията, на които сте научени” (Рим. 12:2 и 2 Сол. 2:15).

 

Обладавайки във всяка историческа епоха пълнотата на догматите, Църквата винаги е изправена пред постоянно възникващите интелектуални предизвикателства и е принудена да ги преодолява. Оттук произтича нашият дълг не само да пазим догматите на вярата, но и да умеем всеки път отново и по нов начин да ги обясняваме на съвременниците. Да бъдеш в традицията означава също и да подражаваш на светите отци в техния творчески труд, разсъждение и богословска интуиция. Ние не трябва да се съобразяваме с времето и да пригласяме на неговия дух. От дълбока древност ние имаме завещание от светите отци да пазим древните правила.

 

Иска ми се особено да обърна внимание на лукавата лъжа, промъкваща се до нас чрез либералните лъже-църковни модератори и „ревностни борци против греховете на Църквата”. Интернет е пълен с различен род „изобличения”. При това дяволът не се гнуси от откровена клевета и я влага в устата на бившето или засега формално намиращо се в лоното на Църквата духовенство. Някои от тези „обществени експерти” са се превърнали в истински апостоли на дявола.

 

Отци и братя, помнете – ние живеем във време на масово помътняване на съзнанието. Светският дух прониква в душите и умовете на нашите съвременници. На външния свят, който винаги е бил и ще бъде враждебен на Църквата, ние можем да противопоставим само едно – нашата вярност и нашето вътрешно стоене в силата и духа на Църковното Предание.

 

 

1. Киприян Керн, архим. Православное пастирское служение. Клин. 2002. стр. 65-67

2. Старецът Емилиян Вафидис казва, че нито литургията, нито причастието няма да принесат полза, „ако ти не се молиш постоянно”.  Емилиан, архим. Божослужение. Богомислие. М. 2002. стр. 107-108.

3. Вениамин Милов, еп. Пастирское богословие с аскетикой. М., 2002. стр. 71-73.

4. Дамаскин (Орловский) игум. Мученики, изповедники и подвижники благочестия. РПЦ ХХ ст. Тверь, 1996. Кн. 2 стр. 72

5. Феодор Поздеевский, архиеп. Смысл християнского подвига. Жизнеописание. Избр. труды. ТСЛ, 2000. стр. 86, 96, 141, 142.

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


За злото в Църквата

Март 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

-Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните, когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?

 

Веднага искам да кажа, че в Църквата няма зло. По принцип то не може да бъде в Църквата, по силата на Нейната святост. На всички нейни желатели и недоброжелатели, болезнено или със злорадство говорещи за грехове, недостатъци и пороци на православните клирици и миряни, ще напомня брилянтното определение, дадено от св. Филарет Московски: “Защо Църквата се нарича свята? Църквата е свята, защото е осветена от Господ Иисус Христос, чрез Неговите страдания, Неговата молитва и чрез тайнствата.” “Христос  възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, да я очисти с водна баня посредством словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, нямаща петно или порок или каквото и да е било друго подобно, но да бъде Тя свята и непорочна” (Еф. 5:25-27)

 

В молитвата на Бог Отец за вярващите Господ Иисус Христос е казал: “Освети ги с Тоята истина; Твоето слово е истина. Както ти мене изпрати в света, така и Аз ги изпратих в света, и за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17-19)

 

Как Църквата може да бъде свята, след като в нея има грешници? Църквата е свята дори и когато в нея има и съгрешаващи. Съгрешаващите, но очистващи себе си чрез истинско покаяние, не пречат Църквата да бъде свята, а неразкаяните грешници  като мъртви членове се отсичат от видимите действия на църковната власт или невидимите действия на Божия съд и тялото на Църквата по този начин се запазва свято”.

 

Ето отговор на всички любители, отъждествяващи достойнството на Църквата с недостойнството на нейните членове. Когато ругаят Църквата в лицето на недостойните ѝ членове, те никога не попадат в целта. Ако съгрешаващият се покае, то неговите грехове и беззакония са вече простени и да го осъди може само Бог, а ако няма покаяние – той вече не е член на Църквата, дори и да се нарича православен и даже да бъде в монашески или свещеннослужителски чин в най-висока степен.

 

Но въпросът остава открит: какво да се прави, когато виждаш очевидните недостойнства на този, който по своето звание трябва да бъде най-достойният? Отговор: да не се съблазняваме! Ще кажете: Това е невъзможно! Ще ви отговоря с думите на Христа Спасителя: “За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.” (Мат. 19:26) Спомнете си по какъв повод е казал Христос на своите ученици тези слова – тях ги учудил строгият отговор към богатия юноша, изпълняващ всички заповеди, но отказващ да пожертва своето богатство и да следва Христа. Мисля, че в разбирането на този сложен евангелски откъс се крие отговорът на нашия въпрос. В евангелист Марк има едно важно допълнение – ще подчертая: “Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: Едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста. (Марк 10:21) Затова “възлюби го” разкрива надарената природа на богатия юноша, който бил достоен да стане един от учениците на Христа. От устата на Спасителя той чул покана за евангелското служение: “Върви след Мен”. Но отказът му огорчил и него самия, и Божествения Учител, и апостолите, в числото на които можел да бъде и той. И на мястото на този отказал се апостол се оказва друг – Юда Искариот.

 

Колко при нас, в Православната църква, благочестиви миряни, които Господ е повикал за служение при Себе Си като иподякони, певци, монаси, или просто като пазачи или чистачи в храма, а те са се отказали? Колко благоговейни дякони не искат да вземат върху себе си отговорността на свещеника за човешките души? Колко достойни йеромонаси сред монашестващите, които Христос е призовал за архипастирско, апостолско служение, са счели себе си за недостойни за толкова високо звание и са се отрекли от него? А те въобще не е трябвало да се отказват от богатства – а просто от обичайното си ежедневие. И после ние се учудваме и възмущаваме, че при нас в храмовете работят само зли лелки и подозрителни чичковци, пеят за пари невярващи певци, служат неблагоговейни дякони и груби свещеници и ни учат алчни и развратни епископи?!

 

Проблемът за греховността на нашите пастири и особено архипастири е силно преувеличен. Но трябва да се помисли – не си ли ти този богат юноша, някога отказал се да върви след Мене, а сега си присвоил правото да съдиш този, който е заел мястото, предназначено за теб? Особено любимият и почитан от мен светия – св. Филарет Московски, още в средата на деветнадесети век се е съкрушавал, че в Москва половината свещеници е трябвало да се запретят, но тогава нямало да има кой да служи. Може би същият проблем стои пред всеки архиерей, който дава разрешение или не забранява служение на клирици, извършващи канонически престъпления, които не им позволяват да стоят пред Божия Престол. Когато достойни, чисти, надарени отказват да служат в олтара, на тяхното място идват юди, които се хрантутят от олтара. И Сам Христос е търпял и прощавал на Юда, призовавайки го в покаяние. На гневното предложение на ангелите да се изтръгнат плевелите от пшениченото поле отговаря: “Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва”. (Мат 13:24-30)

 

О, тези въпроси: “Какво да се прави и кой е виновен”? Виновни сме си сами! Интелигентни, умни, тактични, се гнусим от работата и чистенето в църквата, които преп. Серафим Саровски е смятал повече от всички други дела. Ние смятаме, че това е под достойнството ни. Образовани, талантливи, внимателни, грижовни – скриваме своите дарби в семейния кръг, страхувайки се да ги предложим на служение в църквата. Безкористни, целомъдрени, познаващи силата и сладостта на молитвата и украсени с богословски знания –  отстъпваме пътя на бездарни кариеристи, стремящи се към върховете на църковната йерархия. Ако искаме нашата Православна Църква да се слави с добродетелите на своите клирици, монаси и миряни, трябва сами да станем достойни клирици, монаси, благочестиви, неравнодушни миряни, за които Църквата не е зла мащеха, а родна Майка.
източник православие ру

Проповядвай за да отбиеш номера

Март 10, 2018 in Свещеническа конференция

Един странстващ монах влязъл в църквата  за да се помоли. Гледа -  в църквата вместо свещеник проповядва демон, облечен в дрехите на свещеника. Монахат застанал встрани и започнал внимателно да следи речта на демона, за да го улови за думите, с които той ще каже неправда. Но демонът говорил всичко точно, както е в Свещеното Писание, нищо не изменял. И така, до края на проповедта. Проповедта приключила. Хората се разотишли. Тогава монахът се приближил към демона и му казал:
- Аз те разпознах: ти си демон!
- Точно така, – отвърнал той.
- Исках да те хвана в лъжа, но ти говори все правилно.! – казал монахът.
- Постарах се, – отвърнал поласкан демона.
- И така, в какво е твоята тайна? – попитал учудения монах.
- Аз говорих без любов и сърце, и зная, че тези хора няма да изпълнят моите думи. А това за мен е достатъчно, – обяснил нечестивият.
източник: https://vk.com/prav_mama

Св. Лука за кръстниците и кръщението

Март 3, 2018 in Свещеническа конференция

Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)Бъдете твърди в ревността си за Божията правда, за каноните и постановленията на Църквата.До моето знание достигна, че възприемници (кръстници) при кръщаването на младенци често пъти стават хора, които не знаят никакви молитви и дори не умеят да се прекръстят, жени, имащи некръстени деца, и хора, незнаещи дори дали са били кръстени.Кръщаването на младенци в Православната църква се извършва по вярата на техните родители и възприемници, чието задължение е да обучават децата на Божия Закон, молитви и благочестие. Това, разбира се, не могат да направят възприемници, които сами не знаят и най-простите молитви, не умеят да се кръстят и по време на тайнството кръщение се смеят на произнасяните от свещеника молитви-заклинания над сатаната.

Така ролята на възприемниците при кръщението става напълно формална. Строго забранявам кръщаването на младенци с такива възприемници. Възприемници могат да бъдат само истински християни, знаещи Божия Закон и молитвите.Ако се окаже невъзможно да се намерят такива възприемници, кръщението на младенците трябва да се отложи дотогава, докато това стане възможно, или дори може да се наложи да се върнем в апостолските и древнохристиянските времена, когато хората са се кръщавали само в съзнателна възраст и не са имали нужда от възприемници.Напомням ви и за моето отдавнашно запрещение да се кръщава с обливане, а задължително – с трикратно потапяне.Свещениците, които не се подчиняват на това изискване, ще бъдат от мене запретени от свещенослужение за половин година.


От книгата на протодякон Василий Марушак, Светителят – хирург. Житие на Архиепископ Лука Войно-Ясенецки. С.,2015, с. 113. 

Източник: Двери бг

Близко или не съвсем

Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

 

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

 

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

 

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

 

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

 

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

 

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

 

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

 

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

 

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

 

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

 

източник: Православие ру


За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос

Февруари 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

– Казват, че след промените Църквата е имала кредит на доверие, че тогава едва ли не са носели свещениците на ръце. Имат ли доверие в Църквата хората днес?

– Някои имат, други нямат. Що се отнася до доброжелателното отношение към Църквата в годините след периода на Перестройката – края на 80-те и началото на 90-те години – то е напълно разбираемо. Доскоро преди това Църквата беше в редовете на гонените и репресираните от властта. (Впрочем и тогава се разпространяваха много клевети за нея. Помня как бидейки още иподякон, в началото на 80-те, срещнах в метрото един мой бивш съученик, по това време вече учен-математик и той се отнесе много скептично към това, че служа в Църквата, като направо я нарече изцяло комунистическа.) Но все пак бяха живи хората, които помнеха гоненията срещу Църквата, които сами бяха преминали през гонения и затова имаше почит и уважение.

След това всичко се успокои, гоненията останаха в миналото, затова пък започнаха да се ширят слухове за недостатъците на свещенослужители и това започна да смущава хората. Но недостатъците при свещенослужителите не са повече, отколкото при другите хора. Не е вярно, че болшинството свещеници и владици са някакви особени грешници. Изискванията към нас са много по-строги и вниманието, насочено към нас е много по-зорко, отколкото към обикновените хора. Както по време на война снайперистите се стремят да стрелят не по редовите войници, а по офицерите, така и бесовете особено се стараят да съблазняват духовенството. Настроените против Църквата хора също използват греховете на свещенослужителите, та като насочат към тях вниманието на немощните във вярата, да ги подмамят вън от спасителния кораб на Божията Църква.

А и както всички знаят, новинарските раздели на медиите търсят сензационна информация. Те нямат и избор – дори да не са злонамерено настроени, трябва да се съобразяват с пазарните закони. По-изгодно е да се пише за това, как пиян свещеник се е сбил с някого, отколкото как трезвен свещеник е отишъл да причасти болен. Затова отношението на много хора към Църквата се влоши. И за съжаление не само към църквата като обществена институция, но и към Църквата като Богочовешки организъм.

Хората извън Църквата обикновено не знаят нищо за нея като Христово Тяло. Те не знаят, че греховете на църковните хора не са грехове на Църквата, а грехове против Църквата. Съгрешавайки, ние нарушаваме връзката си с Църквата и можем напълно да отпаднем от нея, но самата Църква остава непорочна, защото нейната святост – това не е нашата святост, а светостта на Христос.

Но казаното не отменя вината ни, вината на църковните хора и първом на свещенослужителите, ако ние със своите постъпки съблазняваме немощните във вярата и те, разочаровайки се от духовенството, се разочароват и от Бога. Жалко е за съблазнилите се, но все пак спасението е именно в Църквата, в това тайнствено Богочовешко единство. Доколкото е възможно трябва да говорим, да проповядваме, че същността на Църквата си остава неизменна, независимо кой как се държи.

И не трябва прекомерно да се огорчаваме! Случва се – четеш статии на достойни църковни дейци: общият тон е – нищо не е наред – това пропуснахме, онова пропуснахме. Какво да се вайкаме? Христос е един и същ при всички исторически обстоятелства – какъвто е бил, такъв и е. Спасението на душата е възможно при всякакви условия. Даже в концлагерите – и в хитлеристките, и в сталинските – е имало хора, които са вървели по духовния път и са достигнали върховете на светостта. Това не оправдава злодеите – както казва Христос, горко на онзи, чрез когото идват съблазни (виж Лук. 17:1), но пак по Неговите думи, съблазни не е възможно да не дойдат. И ако се е намерил някой лош свещеник, това не означава, че трябва да бягаме от Църквата.

Хората, които сега влизат в Църквата, могат след първите няколко крачки да избягат: те си мислят, че в Църквата всички трябва да бъдат съвършени, а се сблъскват, меко казано, с несъвършенството на конкретни хора…

– Разбира се, това съблазнява. Какво да се прави? Но обърнете внимание на един сякаш странен факт: сред първите апостоли, сред дванадесетте, е имало, простете ме за сметките, 16% предатели. Това са Юда и Петър. Единият от тях – Петър – се покаял, а другият – Юда – не се покаял. Обърнете внимание и на това, че Христос не е лишил Юда от апостолско достойнство, когато той вече вътрешно се бил подготвил да извърши предателство. Не го изгонил. Този факт не оправдава нито Юда, нито тези които днес се държат недостойно и съблазняват с това хората. Но това не може да се промени, такъв е Божият промисъл. Трябва да съдим за Църквата, имайки пред очи Христос, а не Юда.

Чели ли сте спомените на Вера Верховцева – духовната дъщеря на свети Йоан Кронщадски? Отначало тя била живееща разгулно светска дама, а после я потеглило към покаяние. Тя решила непременно да отиде при един свещеник, когото познавала в младежките си години. Намерила го, уговорила си среща с него, отишла в дома му, изповядала пред него греховете на целия си живот, проляла искрени сълзи. И изведнъж видяла, че свещеникът е съвършено пиян. Ето такъв удар преживяла.

И какво? В края на краищата, тя се озовала при о. Йоан Кронщадски и станала истинска християнка, духовна дъщеря на светеца. Т.е. онзи, който търси Бога, ще Го намери. Между другото, по-късно Верховцева завела при св. Йоан и пиещия свещеник, те отслужили заедно Литургия и този човек напълно се поправил.

Трябва ли да обсъждаме недостойното поведение на свещениците?

– Трябва. Но не е лошо всеки път, когато правим това да поразмислим: с кого ще го обсъждаме и с каква цел ще го обсъждаме? През многото години, в които съм изпълнявал длъжността на благочинен, няколко пъти ми се е налагало да повдигам пред свещеноначалието въпроса за недостойни постъпки на свещеници. Налагало се е да се вземат и сурови решения, но дори и при най-строгите канонически запрещения, винаги сме се старали да щадим човека, да му оставим възможност за поправяне. И, между другото, някои от наказаните се поправиха и сега служат достойно. Нима би било по-добре падналият, но каещ се човек да бъде опозорен пред целия свят, т.е. в Интернет?

Но имаше и случай, когато разгласяването се оказа необходимо, защото наказаният свещеник беше много обичан от енориашите си и десетки хора изпаднаха в смут – защо „постъпиха така” с нашия отец? Наложи се да бъде съобщена истинската причина, но, между впрочем, не с помощта на медиите, оказа се достатъчно да се каже само на една жена от енорията.

Тези, които публично разобличават недостатъците на свещенослужителите, трябва да се замислят защо го правят? От една страна сякаш говорят истината, а от друга – от това съблазънта нараства. Вече говорихме за това, че да пишеш интересно за доброто е трудно, а за лошото – и лесно и изгодно. И накрая се получава истина, но изкривена. Освен това нашето съзнание е склонно към т.нар. индукция: един е лош, втори е лош, трети е лош, значи всички са лоши! Това е грешен логически извод, но колцина от нас са силни в логиката?

Затова, ако някой оповестява публично недостатъци на църковния живот, трябва да се погрижи хората да не останат с впечатление, че в Църквата всичко е лошо. Ако е християнин, авторът на критически забележки, трябва да се старае със своята правда да не затъмни в очите на хората Божията правда, да не ги отблъсне от Христос. Да, случва се свещеници да грешат. Това е лошо. Но Христос е безгрешен! А свещениците, макар понякога да са недостойни, все пак са Христови служители. За тях е нужно да се молим – това е нужно винаги; понякога им е нужно строго наказание, но не бива да има злостно охулване. Бог може да допусне и това, но да не забравяме апостолските думи – „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак. 2:13).

За православния християнин патриархът, архиереят, свещеникът е отец, духовен баща. И дори ако бащата се държи не по най-добрия начин, истинският син не му се присмива, не хихика иззад ъгъла, не излага голотата му на показ, като древния Хам. Истинският син скърби за недостатъците на баща си, моли се за него, старае се доколкото е възможно да му помогне да се поправи и покае. Нека всеки, който изобличава в медиите недостатъците на духовенството запита себе си, своята съвест: кой съм аз – скърбящ син или злобен роб? И като чуе отговора, нека постъпи по съвест.

А тези, които се смущават от слуховете за греховете и недостойнствата на пастирите, нека си зададат друг въпрос: какво търсим ние в Църквата? Бога ли търся аз или търся добра компания? Който търси Бога, ще Го намери. А добра компания никой не ни гарантира. Самият аз обичам да се повеселя с приятели, но трябва да си призная, че това е в плоскостта на земното, а Небесното царство е перпендикулярно на нея.


Източник: priest.today

Съпружеска вярност и пастирско служение

Февруари 10, 2018 in Свещеническа конференция

 

 

Понятието за съпружеска вярност далеч превъзхожда понятието за физическа вярност. Физическата изневяра на съпруга представлява крайната противоположност на понятието „вярност”. Физическата вярност, ако тя не предполага нищо друго, е последното стъпало преди изневярата. Какво включва понятието за съпружеска вярност и какво допълнително предполага то в семейството на свещеник?

Верността трябва да се съотнася с целомъдрието. Целомъдрието предполага някаква цялост, липса на раздробеност, раздвоеност. Това качество е много рядко и ценно в човека. Обикновено във всички времена разговорът за всяка добродетел започва с това, че именно в наше време тя е станала особено трудно реализуема. Едва ли е така, но нашето време има свои особени сложности. Най-лесно е това да се демонстрира чрез съвременното възприемане на информацията. За съвременния човек е много трудно да прочете книга или дори да изгледа стар филм. Затова пък той може да прекара цял ден, гледайки безкрайните клипове с продължителност от 1 до 5 минути на най-различни теми: новини, ненужни на никого откъслечни сведения от най-различни области на научното знание, рецепти, коли, аварии, вицове, непристойности и какво ли още не. Възприемането на съвременния човек е много раздробено. Тази раздробеност и разконцентрираност е първото стъпало и най-очевидната проява на нецеломъдрието.

В какво се проявява съпружеската вярност и целомъдрие?

Първо, това е вярност един на друг в духовните стремежи, тоест вярност към Христос. Тази вярност предполага всеки от съпрузите не само сам да се стреми да живее по Божиите заповеди, но и да помага на другия в това. Тази максима е еднаква за всички християни, но в живота на свещеника тя придобива допълнителна острота. Невъцърковената съпруга на свещеника рано или късно ще започне да води вътрешен живот, отделен от този на съпруга си, тоест нецялостен с него, нецеломъдрен. Свещеник, който по време на отпуската си почива от неделни и празнични богослужения, задължително ще формира у децата си фарисейско отношение към вярата и към Църквата. Семейният живот ще изгуби вътрешната си цялост, ще започне да се разрушава.

Второ, необходима е душевна вярност и целомъдрие. Емоциите и преживяванията на съпрузите не могат да бъдат извън тях двамата, те трябва да умеят да говорят за тях и да ги споделят, не само един с друг, но и с децата. Това е очевидна необходимост, която често се недооценява от съвременните съпрузи и родители. Способността да се споделят преживяванията изисква труд, грижа и голямо доверие. Нежеланието да се трудиш в общуването един с друг се оправдава с умора, липса на ценни преживявания и впечатления или греховни движения и преживявания, които разбира се не бива да се споделят. В семейството на свещеника този проблем се увеличава многократно. Свещеникът се намира в много дълбоко интимно общуване с голямо количество енориаши. Той неизбежно се изморява емоционално. Неговите преживявания често са свързани с тайната на изповедта и не могат да се обсъждат в семейството. Но все пак той трябва да умее да споделя личните си преживявания. Жена му трябва да знае с кого общува мъжът й: личността на човека, дошъл на изповед, в повечето случаи не е тайна – всички в храма могат да наблюдават как става общуването на свещеника с енориашите. Той може да помоли съпругата си да се помоли за някой от енориашите си или да разкаже за някой, в чийто живот се случват важни събития, които не са тайна. Раждането на деца, обявяването на венчания и сватби, смърт и тежки болести, всичко това в повечето случаи, макар и не винаги, не се скрива от никого. Той трябва да разказва за извършените от него треби и общуването с хора извън изповедта, за пастирските му посещения и делови срещи. При това трябва винаги да се помни, че всяка доверителна беседа със свещеника има същия статут на „тайната на изповедта”, както и самото тайнство.

„Апостолските постановления” изискват  общуването на дякони и епископи с жени да се извършва със свидетели – дякониси. Няма да е пресилено, ако това правило се пренесе върху свещеника, в това число на разговорите му по телефона с млади жени и девойки. Съпругата му трябва да знае, кой се обажда на свещеника, и дали тази беседа е пастирска, или изключително делова или приятелска. Не става въпрос за някакъв контрол или намеса в пастирските задължения на мъжа. Напротив, жената на свещеника трябва да има съвършено особено смирение и пълно доверие за това, което касае пастирското му служение. Все пак архим. Киприан възлага върху нея задължение „да ликвидира… нездравата обстановка”, която може да възниква, когато около свещеника се появява обкръжение от „различни почитателки” и „екзалтирани жени”.

Важно е онази част от трудовете му, която не е свързана с тайната на изповедта, да бъде разделена и преживяна от съпрузите заедно. Понякога това може да се изразява дори в един особен вид проповед – обикновено общуване на жената на свещеника с енориашите. То в никакъв случай не бива да претендира да е някакъв вид духовно наставничество, но може да дава отговори на много въпроси. „Да бъдеш съпруга на свещеника – поше о. Йоан (Крестянкин) – е подвиг, защото тя трябва да бъде не просто жена и майка на своето семейство, но и помощница на отеца в делата на душевното попечение. Познавам семейство, където съпругата на свещеника приема идващите преди отецът да ги приеме. И често, много често, след като поговори със съпругата му, посетителката си отива удовлетворена и без да говори с отеца”.

И накрая, физическото целомъдрие и вярност изобщо не се ограничават с физическо единство, съпружеска телесна близост и общуване, макар че те съществено са свързани и зависят от него. Разбира се, от свещеника се изисква особена строгост по отношение на съхранение на телесно целомъдрие. Неговите телесни желания и влечения трябва да бъдат целомъдрени, тоест изцяло и напълно да са насочени само към жена му. Свещеникът трябва постоянно да се грижи за запазване на това целомъдрие не само в пряк физически смисъл, но и в погледите си и мислите си. Последното изисква особена строгост към себе си в контекста на съвременната култура на поведение, облекло, общуване в социалните мрежи, литература, кино, различна информация, възприемана чрез медиите и интернет, реклама и т.н. Тук свещеникът трябва да следва основно правило на поведение – „да не бъде като всички”. Той не може да възприема като норма това, което става норма на съвременния живот.

От друга страна, никаква екстравагантност като пълно отхвърляне на интернета или носене на специфични „древно-православни одежди” в повечето случаи няма да помогнат в пастирското обгрижване на енориашите, които страдат от неспособността да пазят физическо целомъдрие.

За свещеника въпросът за физическата вярност и физическо общуване с жената придобива допълнителна сложност. Каноните ограждат физическата неприкосновеност на свещеника. Тази неприкосновеност се издига към представата за свещеника като посветен на Бога и „отделЕн” за служение. Тази отделенност винаги се усеща и преживява в семейството на свещеника. Първо, тя е свързана със задължителния съпружески пост в навечерието на служенето на Литургия. Извършващият Евхаристия свещеник може да принадлежи само на Бога, той вече не принадлежи на никой в този свят, дори на жена си. Това усещане на отделеност може да се преживява много тежко от съпрузите, дори да предизвика нещо като ревност на съпругата към служението на мъжа й. Жената на свещеника се оказва за него винаги на второ място след служението му на Бога. Това се проявява не само в телесното общуване.

Христос изобличава фарисеите и книжниците, които, желаейки да избегнат задължението си да се грижат за родителите си, са обявявали част от имението си за „корван” (курбан – бел.прев.), тоест „дар на Бога” (Мат. 15:5, Марк 7:11). Според обичая тези пари вече не са могли да бъдат използвани за светски цели. В някакъв смисъл свещеникът винаги се оказва в положение, когато всички пари, които може да използва, и просто собствените му сили и време, са такъв „дар на Бога”. Те са дадени на Бога и той не може свободно да ги дава на семейството си. В тази ситуация се крие двойна опасност.

От една страна, свещеникът може да започне да престъпва тази граница и свободно да използва своите сили, време, пожертвования за храма за устрояване на външната, материална сфера на своя семеен живот. От друга страна, той може да започне да пренебрегва семейството си, като винаги се оправдава с това, че трябва да служи на Бога.

Във всяко семейство винаги има опасност от нецеломъдрие, нецялостност, когато семейният живот започва да се разпада, да се развива в успоредни плоскости, отделно един от друг. Жената построява свой живот, мъжът – свой. Те имат все по-малко пресичащи се точки. В семейството на свещеника тази опасност е много по-голяма. Изначално огромна част от живота на свещеника е съвършено отделена от жената. Жената може винаги да си каже, че не бива да се меси в делата на мъжа си, и че трябва да се справя с живота си сама, за да може той изцяло да се отдаде на своето служение. Изисква се съвет от опитен духовник и съвместна духовна работа над себе си, за да намериш царския път: да не предадеш служението си и да запазиш семейството си в целомъдрие.

Описанието на специфичните проблеми на семейния живот на свещеника може да създаде лъжливо впечатление, че семействата на духовниците изначално се намират в по-лошо положение. Това не е така. Семейството на свещеника има огромни предимства. На свещеника не му се налага да се измъчва над въпросите за поста, раждането на деца и други изисквания на християнския живот, трудни за съвременния човек. Той и жена му от самото начало на живота си точно знаят, че нямат друг път и че трябва да вървят само по него. За създаване на щастливо семейство тази простота и яснота означават много. В свещеническото семейство винаги е силно усещането за тайна, светиня, постоянно чудо. Това усещане не позволява семейният живот да се превърне в рутина. И накрая семейството на свещеника, което живее самоотвержено и задружно, винаги става обект на постоянна грижа и любов от страна на енориашите и на очевидното действие на благодатната Божия помощ.

 

Източник: http://priest.today/

Когато служението на свещеника е мъченичество

Февруари 3, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

 

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

 

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

 

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

 

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

 

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

 

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

 

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

 

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

 

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.


При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

 

Източник://www.eparhia-saratov.ru

Откритостта на семейството на свещеника като свидетелство на християнския мироглед

Януари 27, 2018 in Свещеническа конференция

Семейството на свещеника винаги предизвиква повишено внимание, а семейството на добрия свещеник, открит и внимателен към хората, поражда двойно такова. Освен това, семейството на свещеника обикновено е добре забележимо – много деца, редовно посещават богослужение, причастяват се, участват във всичко, помагат в енорията. Някой се ограничава с обикновено любопитство, някой задължително се опитва да намери страниците на жената на свещеника и децата им във всички социални мрежи (и задължително ще намери!), някой ще поиска да окаже помощ, някой ще търси възможности за запознанство и ще иска активно да общува.

От една страна, определено участие на семейството на свещеника в живота на енорията, е необходимо и неизбежно. Семейството на свещеника е един от инструментите на неговото пастирско действие. Примерът на добро семейство, а особено многодетно, означава много и има много по-голям ефект от всякакви думи. На добър живот не може да се научиш, но може да „се заразиш” с него.

Много неща, за които свещеникът дори не подозира, много по-добре ще обясни на своите приятелки неговата жена.

От друга страна активният открит живот има много силно възпитателно въздействие върху свещеническото семейство. Чувството на отговорност, чувството, че си нужен, умението да се самоограничиш и да накараш себе си – това са безценни навици за възпитаване на силен и свободен християнин, който разбира, какво е истинското смирение. Откритостта на семейството дава възможност да се покаже на децата, че има други семейства, и не само семейства на свещеници, за които християнският живот е нещо естествено и нормално. Без такова общуване е много трудно да се създаде такова чувство у децата. На тях винаги ще им се струва, че те живеят така не защото са християни, а защото „са нямали късмет” и са се родили деца на свещеник.

От друга страна, е необходимо да помним за опасностите, които неизбежно чакат семейството на свещеника, който се опитва да живее открито.

Повишеното внимание към семейството на свещеника може да се превръща в примитивно любопитство, което се простира до абсолютно недопустими граници в семейния живот. Необходимо е постоянно ограничаване на това внимание и строго пазене на семейната интимност. Децата на свещеника и неговото семейство изначално се възприемат като особени, те трябва да бъдат не такива, като всички. Всеки недостатък, сложност, грешка предизвикват разочарование и осъждане, стават съблазън.

Стремежът да се помогне на семейството на свещеника често е свързано с неосъзнато желание да се получи нещо в замяна – особено отношение, постоянно общуване, приемане в семейния кръг, право на участие в някакви събития от семейния живот. За децата такива ситуации могат да бъдат доста травмиращи. Човек изразява желание да общува, да помага, но всичко това не е защото иска да помогне на жената на свещеника и децата му, а заради вниманието на самия свещеник. Децата винаги чувстват всеки дори незначителен оттенък на такова отношение и не го прощават.

Друга особеност на общуването на свещеника с енориашите е тяхното постоянно „текучество”. Минават няколко години и много близките помощници и „духовни чеда” изведнъж изчезват безследно от енорията. Ако в това време те са успели да станат кръстници и да влязат в живота на семейството, това може да бъде много вредно за възпитанието на децата.

Затова е толкова важно да се поддържат приятелските и роднински връзки в църковната среда, които семейството на свещеника е имало преди началото на своето пастирско служение.

Апостол Павел казва, че свещеникът трябва добре да управлява „своя дом” (1 Тим. 3:2-5). Понятието за дом в Свещеното Писание е значително по-широко от съвременното нуклеарно семейство. То включва в себе си не само няколко поколения на едно семейство, но и далечни роднини и слуги. В краткото „Слово и поучение към попове” специално за това се казва: „Наставлявайте слугите си в учението Господне, осигурявайте им достатъчно храна и облекло”. Певницки добавя към това пространно разсъждение за слугите в дома на свещеника. Същността му се свежда към това, че неправославните слуги, тези, които лошо спазват църковния устав или пък са порочни, „оставят петно” върху неговия дом. Изглежда, че тези разсъждения са далечни от реалиите на днешния ден, но това не е съвсем така. В семейство с малки деца често се налага да се използват услугите на различни помощници, детегледачки и др. Свещеникът трябва да мисли за това, какво впечатление създава неговият дом. Това не е само въпрос на съблазън за енориашите. За децата домашният живот остава като представа за нормата. Ако детегледачката или домашната помощничка открито водят греховен живот, например, живеят в блудно съжителство, то ще бъде много трудно децата да формират християнска представа за брака. Свещеникът трябва постоянно да помни, че всички подобни нарушения на християнската норма, когато те стават част от семейния му живот, придобиват характер на допустими. Ако той приема в къщата си хора, които се отнасят враждебно към Църквата и не спазват главните християнски заповеди, то той открито способства за такъв мироглед.

 

Източник: http://priest.today/

 

Священик Николай Емелянов