Тънка червена линия

Февруари 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

1. „Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна църква

През последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“ на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в България“.[1]

За да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно, благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и единство с каноничната Църква.

През 2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в конституцията на Френската република.

Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на “зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”[2]

Впоследствие се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо четене сред тях не се откриват такива като “независимост на националната държава”, “уважение към семейните традиции”, “патриотизъм” и др. През следващите години разломът започна да придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е. да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички държави членки на Съюза.[3]

По този повод Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.

Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.

Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.

Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.

Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.

Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.

Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.

Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.

Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[4]

Тази изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма най-големият враг на западната демокрация остава Православието”. Макар тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.

А през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд отива още по далеч: „Православието е най-страшният враг на Запада, по-страшен от Ислямска държава”. Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция, точно както заявява К. Билд, на първо място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с ИДИЛ![5]

Една година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на Православието.[6]

Борбата срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в “най-престижните съвременни демокрации”. В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и представлява „опасно нападение срещу науката и правата на човека“.[7] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно светско общество.

2. Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква

След като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“. А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен ред, демокрацията и правата на човека“.[8]

В друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса.

От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г.

От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности.

Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“

След всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“.[9]

Професорът по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята, че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото, така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един “бацил”, който разлага обществата и това е еврейството. В днешно време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма такова нещо в конвенцията.

За „Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. [10]) професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато говори за пол, в скоби слага “джендър”, а джендър не означава пол. Говори за неща, които нямат нищо общо…

Аз не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“[11]

В други свои статии проф. Янакиев отново подхваща тезата, че неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно отхвърляме проевропейския „елит“ на нацията и го изтласкаме от общественото пространство![12]

Най-добрите наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като синтезирано в четири основни точки:

„I. Истанбулската конвенция отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл. 66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален пол, но и в смисъл на идентичност.

II. Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.

III. Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение, морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на РБ, чл. 13 [3]).

IV. За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж подробности – бел. [13])

3. На помощ идва клеветническата пропаганда и либералното богословие

По-надолу ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват свободата, която ни е дарувала демокрацията.

Преди малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като „Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!? Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори, администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят, но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и агресия против други религиозни възгледи.

През изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически интереси…“

Заглавията на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като фейсбук-група) са още по-шокиращи:

„Кремъл, международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;

„Митополит Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;

„Майкъл Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим с него“;

„Павел Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и отравяния на политически лидери и известни хора“;

„Русия с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.[14]

Както се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!

Все пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет: дали това наистина е сайт на СУ? Оказа се, че тя дори не подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател, няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който да информира обществеността за похищението на българското и световното Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“, извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!

Понеже е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект, в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!

Не беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група студенти-християни от СУ “Св. Климент Охридски”. А преди около половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични богослови са приели да участват в тази мръсна игра!

Другият ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие, посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“ единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.

– Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?

Макар да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с никакво внимание, а продължиха да си говорят.

Все пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание, предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)

Единият от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и „нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната либерална демокрация.

В своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: “Коренно различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, … представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на езичниците (които заобикаляли израилтяните)…“

а) Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията

Тук ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с великите “открития” на съвременното демократично богословие. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите отци [15]) и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да “създаде” Вселената, Земята, живите същества и човека. Посочената концепция е в пълно органично единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния закон на Хекел – виж бел. [16]); ако отпадне текстът в Бит. 1:27, според който Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори от един и същи пол, понеже думите “затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.

Наистина при тълкуването на Свещеното Писание ние трябва да се съобразяваме с научните постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр. Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза, поради което ние като православни християни не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с нея!

До средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за „Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката), според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с Бога?)!

Американският професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: “Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена”.[17]

На конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.

Под натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като изкуствено преодолее различията им.“[18] С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите (ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е преместено в Женева).

През 1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.[19]

Църковните историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген. Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни опити като нечестиви и еретически.

Православните църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“[20]. Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.[21] Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен авторитет, задължителен за Православната църква.

В своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли изправено пред същата опасност и Православието?

На едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.

Макар и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.), проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на автентична православна позиция по него.

Тази „новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран от ССЦ“.[22]

б) Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие

Но да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха техните заглавия:

” ‘My Sister and My Teacher’: Women Transcending their Gender?”

“Gregory the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and Orations”

“Ecclesial Epistemology in Saint Augustine’s Theology of Sexual Order”

“Life of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women”

“The Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius of Olympus”

А имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:

“Returning to Eden: Engaging critically Sarah Coakley’s Patristic Reading of Judith Butler’s Queer Theory”

“Church Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory the Theologian for his Mother Nonna”

В съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по тези въпроси.

Нещо повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в основата на въпросното висше духовно училище, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТИ-общността! Като прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец на Овертон“[23]. Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка, систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за уместни новите норми на поведение и на служение, да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът само за няколко десетки години постигна това в протестантството!

(следва продължение)

БЕЛЕЖКИ

[1] Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф: Филип Димитров е убиецът на Българската църква

https://tinyurl.com/wf5mzxz

[2] Защитата на основните права в ЕС

https://tinyurl.com/udll6h2

[3] Генезисът и все по-извратените форми, които придобива т. нар. джендър-идеология са проследени в книгата на Г. Куби „Глобалната сексуална революция“. Виж статията на доц. Св. Тутеков в сп. „Християнство и култура“.

https://tinyurl.com/qwfdx6z

[4] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?

https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/

[5] Предложение за резолюция на Европейския парламент

https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-8-2016-0290_BG.html?redirect

[6] ЦРУ: Православието, а не Ислямска държава е най-голямата опасност за САЩ

https://pogled.info/svetoven/tsru-pravoslavieto-a-ne-islyamska-darzhava-e-nai-golyamata-opasnost-za-sasht.83515

GLOBAL TRENDS: PARADOX OF PROGRESS

https://www.dni.gov/files/documents/nic/GT-Full-Report.pdf

[7] “Council of Europe to Vote on Creationism”, ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; “Council of Europe of Europe States Must “Firmly Oppose” the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.

Council of Europe to vote on creationism

https://tinyurl.com/v7q7y9t

[8] Универсалност, съборност, свобода: политико-теоретични визии на Събора в Крит

https://tinyurl.com/wo3zfd5

[9] ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

http://www.hkultura.com/articles/detailed/135

[10] Становище на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция

https://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101

[11] В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/v-balgaria-nastapva-fashizam-po-povod-istanbulskata-konventcia-673575.html

[12] „БЪЛГАРЩИНАТА“ СРЕЩУ „ЕЛИТА“

https://tinyurl.com/w9qwhqw

[13] Становище на Центъра по систематическо богословие към Великотърновския университет по повод Истанбулската конвенция

https://tinyurl.com/vuytajm

[14] Християни против религиозния екстремизъм

https://tinyurl.com/yk679ez3

[15] БИТИЕ: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора

https://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[16] Ч. Дарвин пръв стига до идеята за връзка между индивидуалното и историческото развитие на организмите. Ф. Мюлер (ембриолог и зоолог), изучавайки историята и етапите от развитието на някои ракообразни се съгласява с тази идея. През 1886 г. Ф. Мюлер съвместно със своя колега Е. Хекел (естественик и зоолог) формулират т. нар. биогенетичен закон, според който онтогенезата е кратко повторение на основните етапи от филогенезата.

Днес биогенетичният закон се приема от (почти) всички еволюционисти, които заявяват, че при онтогенезата се повтарят особеностите в устройството не на възрастните форми на прадедите (както е смятал още Дарвин), а на техните зародиши. Затова, ако трябва да бъдем напълно коректни, според съвременната интерпретация зародишът на човека никога не повтаря възрастните стадии на рибите, на земноводните и на влечугите, а е сходен само с техните зародиши. Но дори и според тази си формулировка биогенетичният закон дава „зелена светлина“ и напълно оправдава абортите!

[17] Хенри „Фриц“ Шефър е директор на Центъра по изчислителна и квантова химия към University of Georgia. Бил е номиниран няколко пъти за Нобелова награда и е третият най-цитиран химик в света.

Учените и техните богове

https://harta-bg.info/statia/97

[18] Виж „Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/index.htm

[19] Виж Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 226

[20] Бер-Сижел, Е., К. Уеър, Жените в Православната църква, Силистра, 2002, с. 18.

[21] Пак там, с. 17.

[22] Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 225-226.

[23] Прозорецът на Овертон

https://glasove.com/categories/komentari/news/prozorecyt-na-overton

Цветя от Атон

Февруари 13, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Целта на думите е мълчанието.

***

Ако не можеш да извлечеш духовна полза от мълчанието на един свят човек, то и от думите му полза няма да можеш да извлечеш.

***

Бъдете малкодумци и сладкодумци.

***

По-добре е да паднеш от високо, отколкото от езика си (т.е. поради него).

***

Бъди бавен, когато говориш, и бърз, когато се молиш.

***

Нека и ние придобием малко от смиреността и мълчанието на Света Богородица.

***

Думите без живот са безгласни, докато животът без думи е красноречив. Тоест думи, които не са съпроводени от аналогични дела, са празни, докато последователният живот, макар и да не е съпроводен от думи, прави най-гръмката проповед.

***

Най-добрият учител е мравката, която изобщо не говори.

***

Когато говориш малко, ще чуеш и много.

***

В мълчанието печелиш, в думите губиш.

***

Без нужда не говори.

***

Слава на Троичния Бог, че тежко чувам и така се избавям от много и излишни думи.

***

Сред многото думи се крият и много скърби.

***

Стани като небето, което милиарди години наред разказва за славата на Бога без да има уста и да говори. Затова най-добрите думи са мълчаливите думи и най-доброто говорене е говоренето без думи.

***

Велико богатство е светото мълчание. В мълчанието не съществува никаква грешка. Всички изкушения и грешки се намират в думите.

***

Когато имаш умиротворение в душата си, тогава ставаш най-добрият мисионер. С умиротворение се променят всички и всичко около теб.

***

Където има мир, там е и Христос. Където има смут, там е дяволът.

***

- Геронда, как да придобием умиротворение в живота ни?

- Човекът не е от желязо. Много пъти е подвластен на промени. Дори и от времето, ако има облаци или влага, може да се промени душевното му настроение. Толкова е променлив. Затова не търси съвършеното. Но най-доброто лекарство, за да изчезне смутът, е спокойната съвест. Доброто известие, коeто съвестта ни дава, че вършим Божията воля.

Също така изключително много помага и младенческото доверяване на Бога. Виждаш ли малките деца? Изпитват ли изобщо стрес или тревога за това дали на обед ще намерят ядене или през нощта легло, за да спят? Смятат всичко за даденост от дадената любов и грижа на родителите си и така нямат никакъв стрес, а чувстват мир. Ако успеем и ние да придобием такава вяра и доверие в Бога Отца и в Света Богородица, тогава ще живеем и ще дишаме спокойно като малки и незлобливи деца. При това да не забравяме, че и доверяването на Бога от само себе си е косвено една тайна молитва.

Да внимаваме обаче в човешката логика, която, след като се отклонила от Бога, тежко се разболяла и прилича на автомобил, който хвърчи по пътя без волан и завива постоянно и назад към тъмни мисли и така сърцето ни се изпълва с демонична тревога.

***

Вътрешното умиротворение поражда и смирението и любовта.

***

Каквото е отмората за тялото, същото е и безмълвието за душата.

***

Доведената сестра на благодатта е безмълвието.

***

Ако човек не се отдаде на безмълвие, не може да види себе си.

***

За предпочитане е сиромашията, тоест бедността, с безмълвие, отколкото богатство със смут.

***

Който човек е засаден в Христос, независимо дали е сам или с други, винаги е спокоен и навсякъде чувства мир.

***

Сред безмълвието човек се очиства, а не сред смущението.

***

Смъртта за невярващите е краят. За вярващите обаче е началото.

***

Погребалните повивки и погребалните костюми нямат джобове.

***

- Геронда, починалите имат ли изобщо полза от св. Литургия?

- Разбира се! И благодатта не е по-малка от тази, която приемаме и ние, живите. Защото Христос предава Себе Си и на починалите по начин, който само Той знае. На св. Литургия душите на починалите чрез молитвите на свещениците получават опрощение на греховете. И се заличава всеки техен дълг или най-малкото част от него.

***

Веднага щом приключи този живот в това изгнание и склопим плътските очи, тогава именно се откриват истинските очи, сякаш се събуждаме от дълбок сън и тогава започва новият, вечният живот. Близо до нашия Христос, до Богородичка, до роднините ни, до приятелите ни, до светците и до Ангелите.

***

В гроба не можем да кажем нито едно “Господи помилуй!”, нито да извършим някакво добро дело. Следователно, каквото извършим… тук и сега.

***

Смъртта е тиха за онзи, който е живял тихо живота си.

***

Божията милост ще ни спаси, а не добрите ни дела. Няма да се спасим поради нашите фарисейски дела, които крият безкрайно и неявно тщеславие, а по Божията милост и любов. Какво си мислим, нима Бог ще превърне Рая в бакалия, където, изчислявайки, ще казва: „Дадох ти, дай Ми!”, за да ни постави вътре? Само на любовта Му да се надяваме. На Божията милост.

***

- Геронда, ще се спасим ли?

- Какво да ти кажа, бре, детенцето ми? Между нас казано, „фасонът” ни не е за Рая, но и нито за ада, след като сме Божии образи. Бог и за нас нещо ще устрои, не може да не направи нещо.

***

Преподобната кончина на християнина по това се отличава: ако в душата си чувства увереност за собственото си недостойнство.

***

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпитът?

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката.

***

Не се надявам на постите ми, на броеницата ми, на поклоните ми, на бденията ми, а само на пролятата върху Кръста Кръв на моя Христос.

***

- Геронда, има ли някакво средство, някакво прозорче, за да влезем в Рая? Защото реално не го виждам (как ще стане).

- Както казва и св. Максим Изповедник, „съществуват три начина за спасение, които не принадлежат към главните начини на спасение”. Те са като странична врата, която те поставя, макар и „нелегално”, в Рая: „Първо, да не съдим. Второ, да прощаваме другите, след като и ние сме подобострастни човеци и на свой ред и ние сме изтерзали и наскърбили братята ни. И, трето, да славословим Бога в нашата болест”.

***

На нас принадлежи реално само това, което продължава да съществува и след гроба.

***

Всички можем да бъдем напълно блажени, но само на небето. Тук е изгнаничество и който търси да намери Рая на тази земя, постоянно търси сурогати на блаженството и никога не може да утоли своята жажда.

***

- Геронда, ще се удостоим ли да видим някога Христос?

- Добри ми чеда, както ни казва и свети Симеон Нови Богослов: „Човек, който не види духовно Христос в този живот, нито в другия, във вечния живот има надежда да Го види”.

***

Ако Бог беше справедлив, както ние, хората, разбираме справедливостта, тогава всички щяхме да сме отишли в ада.

***

Всички временни неща, които тук ни изглеждат красиви и привлекателни, в сравнение с онези, вечните, които Христос ще ни подари, ще приличат на мрак и ад.

***

- Геронда, колко трудно е да отиде някой в Рая?

- Никак! Най-лесното нещо е. Напротив, да отидеш в ада изисква много труд, разходи и усилие. Трябва да посветиш трудове, нощи, терзания, пари за грехове, да не спиш, водейки покварен живот, и на всичко отгоре да страдаш цял живот от отчаяние, страх, вини и стрес, с които грехът ще те изпълни. Докато, за да отидеш в Рая, просто една изповед да направиш, едно „Съгреших” да кажеш под епитрахила на свещеника, веднага си вадиш безплатен билет първа класа за небесното царство. Не виждаш ли разбойника на кръста? Едно „Спомни си (за мене, Господи)” казал и станал първият заселник на Рая.

***

Каквото дадем с ръцете си, само това е наше. Останалите неща други ще ги вземат. Каквото сме дали с искрена милостиня на братята ни, то е влог във вечния живот, който ни очаква. Докато това, което задържаме изключително за нас, не го вземаме с нас, а, умирайки, други ще го вземат и ще му се радват. Не виждате ли магарето, което може да тегли цяла каруца с жълтици, но въпреки това яде сено…

***

Какавидата, ако не остане в пашкула, не може да стане пеперуда. Така е и с християнина. Той минава през тайната на гроба и на смъртта и, бидейки приел възраждащата благодат на Кръщението, възкръсва вечно в небесното царство на Христос.

***

Нито постите, нито бденията, нито някоя друга добродетел ще ни спаси, ако нямаме смирение и любов. И дяволът, виждате, нито спи, нито яде, но има гордост и омраза, затова и се мъчи.

***

Три неща представляват най-дивните и съвършени дела на Божията любов. Първо, приснодевството на Света Богородица, която преди, по време и след божественото раждане остава Дева. Второ, Въплъщението на Бог Слово. Трето, славата на светците в Рая. С толкова красота е обогатил Рая добрият Бог, като резултат от Неговата божествена и безкрайна любов, мъдрост и сила, че не може да стане още по-хубав. Тук е в сила светоотеческия т израз „безкрайно съвършенство”- едно съвършенство, което никога не свършва! Тварният ум на човека не може да разбере тези неща, божествените понятия и състояния, просто успява леко да ги докосне и завинаги да славослови Христос, където Самият Той е Раят и всички негови блага.

***

Никога не откривай греха на ближния си, за да се оправдаеш, защото тогава Бог допуска да се открият и твоите грехове. Затова, доколкото с любов покриваш брата си, дотолкова Бог ще те покрива от хорските клевети.

***

Всеки както живее, така и гледа, и както гледа, така и говори.

***

Децата се страхуват от тъмнината, а големите от… Светлината.

***

Човекът е сътворен за радостта, а не за скръбта. Но радост, която не се споделя, е загубена и адска радост. Както застоялата вода мирише и се разваля, така и затворената и неподвижна радост, която държим за нашето „азче“, тя сама те трови и трови и душата ни. „Радост, която не се споделя, умира млада”! Но когато правим и братята ни съпричастни на радостта ни, тогава и тях правим радостни, и самата радост усилваме и умножаваме. Радост, която се споделя, нараства, и тъга, която се споделя, намалява.

***

Една поговорка гласи: „Когато един човек бърза, дяволът е доволен”. Бързането крие егоизъм, стрес и неверие, докато в търпението са скрити смирението и мъдростта, редът и красотата, благословението на Бога.

***

Трудиш ли се (εργάζεσαι) или любопитстваш (περιεργάζεσαι)? Тоест оставаш в същността на нещата, в ядката на ореха и се трудиш за истината, или оставаш в черупката, занимавайки се с излишни, блудкави и лъжливи въпроси, губейки напразно времето си?

***

Днес имаме много транспорт (συγ-κοινωνία) и много комуникация (επι-κοινωνία), но никакво общение (κοινωνία) между нас. Всеки има една-две коли и една-две електронни щракалки, за да говори, но изобщо не го е грижа за общението (κοινωνία) и особено за св. Причастие (Θεία Κοινωνία). Повечето хора днес са самотни, без нашия Бог Отец, без братята до тях, докъде ще стигне това?

***

Геронда, много искам да дойда на Света Гора, но обстоятелствата не ме оставят.
Е, тогава върви у дома, затвори вратата, дръпни пердето, помоли се, чети, пости, моли се с броеница, и ето, Света Гора!

***

Злите и зверовете нито плачат, нито се смеят.

***

Да се прелъстиш духовно е лесно, да излезеш от прелестта обаче трудно.

***

Старецът Паисий искаше да вижда хората радостни, а не начумерени.

***

Когато злото иска да те завладее, първо ти отнема ума.

***

Живеем, не защото дишаме, а защото Бог иска и живеем.

***

Дяволът поробва, Христос освобождава.

***

Дяволът иска доброволно подчинение. Както и преди Кръщението изповядваш дръзновено, че се съчетаваш с Христос и се отричаш от сатаната, така той иска съзнателно подчинение и признание. Когато дойде моментът, ще те призове ясно да му се поклониш видимо, а не с трикове, лазер, скрити числа и тайни кодове в картите.

***

Когато станеш свещеник на Висшия, преставаш да принадлежиш на себе си. Принадлежиш вече на Бога и на хората.

***

Словото ти ще бъде като гръм, ако животът ти е светъл като светкавица.

***

Бог е огън, който или ще те осветли, или ще те изгори, ако не внимаваш. Колкото по-близо се намирате до Бога, толкова по-близко сте и до огъня. Внимавайте да не свикнете (т.е. да станете равнодушни) със св. Тайни.

***

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори появата на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш.” Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Беседа за отец Георги Жигларски

Февруари 12, 2020 in Беседи, Свещеническа конференция


 

Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни. В началото молим Бога да вложи в устата ни думи, за да възхвалим подобаващо неговия угодник отец Георги, и от друга страна се молим Господ да смекчи и сърцата на вас, които ще прочетете това, за да можете да станете добрата почва от евангелския разказ.

 

Хубаво е, когато човек чете за подвижниците на благочестието, да се вдъхновява от техните примери. Но по-хубаво е, ако тези хора са живели в по-близко до нас време. Виждаме колко полза са донесли жизнеописанията и разказите за такива съвременни духоносни отци в братските нам православни народи от Гърция, Русия, Сърбия, Румъния, а и не само там.

 

Но колко по-хубаво е, когато разберем и чуем за добродетелния и христоподражателния живот на някой наш сънародник. Това е така, защото всеки народ си има своите особености, манталитет, характер и други специфични само нему културни и исторически обстоятелства. Колко от нас са обикаляли по най-различни светини из православния свят, но вярвам, че всеки от вас ще се съгласи, че никъде по-уютно не се е чувствал така, както в нашия Рилски манастир.

 

Затова е много важно, както и за нас, така и за идните ни поколения, да се запазят спомените за тези хора, които са живели между нас в святост.

 

Мисля, че когато един човек живее и има възможност да се докосне до живота на един съвременен нему духовник, придобил святост, много е важно да бъде наблюдателен. Защото обикновено светостта е незабележима.

 

За отец Георги за първи път чух през 1992 г. когато бях в Семинарията. В един от часовете по църковна история, нашият приснопаметен преподавател г-н Ганчо Велев, спомена между другото, за един наш съученик, който бил от Жегларския род. От там били дошли в Семинарията много момчета да се учат. С това кратко вмъкване, по време на преподавания урок, темата приключи. Тогава останах с впечатлението, че щом толкова семинаристи са произлязли от този род, то неговият т. н. родоначалник, отец Георги, трябва да е някой свещеник, отдавна живял и вече починал. Не си поставих за цел да запомня този епизод.

 

Но както казва самият отец Георги, което е от Бога, не се забравя.

 

Минаха десетина години и аз за втори път чух отново за отец Георги. Един мой познат се беше върнал от Света Гора и спомена, че отишъл там при един многоуважаван от всички духовник, който му казал, че в България знае за трима праведници, които молитвено крепят Родината ни. Това били митрополит Натанаил, дядо Добри и отец Георги от с. Жегларци.

 

След още няколко години един мой близък ми предложи да ме закара при отеца, в село Жегларци.

 

Тогава, да си призная, отдох малко със свито сърце, от една страна знаех, че отивам като при пророк, от друга, все пак това, че не познавах човека създаваше в мен леко чувство на недоверие.

 

След едно не кратко пътуване пристигнахме в селото, където улиците, по които бяхме минали, бяха трудно преодолими от многото дупки.

 

Влязохме в дворчето на къщичката. Отстрани на гаражната врата имаше некролог на презвитерата. Беше тих топъл ден. Отецът беше отзад в стопанския двор и под един нисък сайвант, където не можеш да стоиш прав, ни прие.

 

Благословихме се, седнахме и започнахме да му помагаме. Ронихме царевица. Той започна да говори с моя познат, а аз внимателно го наблюдавах. Постепенно в мен изчезна всякакво недоверие и накрая усетих, че съм заобичал този човек. Или по скоро той ме е обикнал, с тази любов, за която мнозина свидетелстват, че се усеща осезателно, когато си на служба при него или просто го слушаш, докато обядваш при него.

 

За тази обич, която чувствам, че ни е дал като заем, с този наш малък труд, сега се опитвам да върна една малка част от нея.

 

Отец Георги се е родил в село Караманкьой, Румъния. Семейството му е благочестиво и много бедно. Когато бил съвсем малък, се случило така, че през лятото всички спали на двора. Георги, най-малкият спял в едно дървено корито. През нощта баща му се събудил и видял в тъмното един вълк се надвесил над детето. Уплашил се много и събудил жена си. По-късно отецът ще каже: „Бедни бяха родителите ми, бедни, с осем деца. Е, ако едното го беше грабнал вълкът, щеше да ги облекчи.“

 

Когато поотрасва малко, получава един от първите си духовни уроци. Било Великият пост. Брат му наловил риба от езерото, което било близо до тях. Когато донесъл рибата в къщи, се създали два лагера. Едните не искали да ядат, другите искали. Бедни и гладни години били тогава. Георги бил на страната, на тези, които искали да хапнат от рибата. Яли. Но вечерта получил силна болка в корема. Какво ли не правили. Майка му по някакъв прастар метод, му навивала пъпа с точилка, но и това не помогнало. Тогава Георги, лежейки си спомнил, че това може би е заради нарушаването на поста и обещал мислено Богу, че от сега нататък ще спазва поста. Болката в този момент му преминала. Но на следващия ден имало още неизядена риба и брат му отново подканил малкия Георги да яде. Но момчето категорично отказало, помнейки вчерашните си проблеми. Но брат му не отстъпвал, казвайки че всичко е било случайно, и че този път няма да има никакви проблеми. Е, пак ял. Вечерта отново същите болки. Отново точилката, но нищо не помагало. Тогава Георги отново в себе си решително си обещал, че ако сега всичко му се размине, повече никога, ама никога няма да нарушава поста. В този момент отново се повторила същата „случайност“ и болките престанали.

 

Още веднъж преживял едно такова изкушение, но вече като по-голям в Семинарията.

 

Искам да отворя една скоба: който е учил в Семинарията през онези години, а и не само тогава, но чак до средата на 90-те, знае как семинаристите бяха постоянно гладни. Нямаше тогава нито такива магазини, нито такива евтини сладки и всякакви видове пакетирани храни, като днешните.

 

Помня един случай, когато бяхме измолили с големи трудности половин бурканче от детско пюре, олио, за да си запалим кандилото в стаята, когато четяхме вечерното правило. Но когато се събрахме вечерта, предвкусвайки удоволствието от горящото кандило по време на общите ни молитви, с ужас видях, че олиото от кандилото липсва. Тогава едно от момчетата, сега вече дългогодишен добър свещеник, си призна, че следобяд сипал олиото на една филия и я изял…

 

Та тогава, в годините, вече, когато бил в Черепишката Семинария, отново по време на Великият пост в неделя ректорът, за да се подхранят малко момчетата, решил да се сготви риба. Но този път на подканите и молбите на своите съученици, отец Георги решително отказал.

 

Сега отново ще се върнем в годините, когато Георги е още момче и току що са се преселили в България. Тогава по силата на Крайовския мирен договор българското население, което живеело на територията на Румъния се преселило в България, а румънците, живели тук си отишли в Румъния. Цар Борис казал по този случай, че хората, дошли от там били като ангели. Това било така, защото всички вярвали в Бога и тази си вяра я въплъщавали и в своя живот. Но не такива били хората, които заварили семейството на Георги, пристигайки на новото си жителство. Отец Георги по-късно ще каже по този повод: „За първи път видяхме тогава християни да не ходят на църква в неделя.“

 

В новия си дом, многодетното семейство заживяло отново стария си ритъм на живот. Тук се случило едно събитие, когато Георги бил младеж. Наложило се да отиде с каручката за слама. Времето било студено и навръщане не обърнал внимание, че блузата му отзад се била повдигнала и кръстът му изстинал. В първия понеделник на Великият пост се разболял тежко и в петък вече легнал в пълна немощ. Двама негови приятели дошли да го видят и да донесат една питка, която изпратила майка им. Но той не помръдвал. Баща му се приближил и допрял ухо до гърдите му, след което казал на жена си, че момчето е свършило вече. В този момент Георги видял Райските селения с неизказаните си красоти и самия Господ.

 

В това време вече му били сложили свещ в ръцете и прикадили с тамян. Но Георги се съвзел и оттогава започнал бързо да се оправя. След това казал на майка си да пазят тази къща, защото ще стане свято място. От това време повече не ходел на хорото, а се усамотявал по поляните и лежейки си спомнял чудния аромат на райската градина.

 

Известно време по-късно, било началото на Рождественския пост, се случила някаква свада между двама приятели на Георги. Той се опитал да ги разтърве и ударил два шамара на единия, който му бил по-близък. Но след това бил ударен от него с нож в гърба. Следващата Година, вече в казармата, пристигнал същият този човек да моли Георги да му прости и да му напише оправдателно писмо, иначе щял да лежи 6 години в затвора и да плати 3000 лв. кръвнина. Георги му простил великодушно и помолил един войник да му напише оправдателното писмо на български, защото той самият знаел да пише само на румънски. Но командирът им, като разбрал, взел и хвърлил писмото. Не бил съгласен този да не си излежи присъдата. Но Георги отново помолил друг войник да му напише писмото и така човекът се отървал.

 

След като се уволнил от казармата, на 26 години се оженил за бъдещата си презвитера Мария.

 

В онези години руснаците спускали парашутисти из различни окръзи в страната, които имали за цел да намерят и организират хора, които ще работят за идването на комунистическата власт. Един такъв човек, който бил преследван от тогавашната жандармерия, се скрил в една от къщите в Жегларци. По-късно нейният стопанин, под въздействието на руснака, ще стане виден партиен активист и ще успее за кратко да подлъже младия и честен Георги да стане партиен ръководител на младежта. Но скоро разбрал истинското лице на новата власт, която започнала да се бори с Църквата и категорично напуснал. Имал свои 16 дка ниви, от които се препитавали.

 

В селото нямало храм и той ходел на служба в съседното село Орляк. Там започнал да помага на свещеника и да пее на клира.

 

Времената все повече се усложнявали и през 1960 г. на свещениците, които били останали живи се гледало унизително, като врагове на народната власт.

 

По едно и също време трима свещеници – о. Петър от с Орляк, о. Стефан от Генерал Тошево и о. Иван от Тервел си хвърлили расата. Но не само това. След това, както разказваше по-късно о. Георги, както мечка, когато я хванеш с халка за носа, били принуждавани да обикалят събрания и да говорят срещу Църквата.

 

Точно по това време в Русия е описан същият случай за един свещеник, който бил завършил с отличие Духовната академия и се отрекъл публично от вярата. Сед това обикалял по събрания, където осмивал Църквата и вярващите. На едно такова събрание попаднала по молба на местния владика, една млада християнка, сега вече монахиня. Там слушайки всички хули и подигравки и бурния смях в залата не можала да издържи и открито станала и се опитала да противостои на тази мерзост. Това без малко не й коствало свободата. Но след като свършило всичко бившият свещеник предложил да продължат своя спор в един от кабинетите на сградата. Там след дълго препиране от страна и на двамата, жената най-накрая казала, че всъщност той не е бил първият, който се е отрекъл от Бога. От любопитство той започнал да разпитва кои са другите, изброявайки всички имена, за които се сещал. Но младата християнка неодобрително му показвала, че не можел да се сети кой е бил първият, отрекъл се от свещенството. Най-накрая го погледнала право в очите и му споменала името – Юда. От това попадение младият бивш свещеник се сепнал и неволно съборил нещо от масата. Крахът му бил абсолютен. Минали години. Комунизмът залязъл и един ден те двамата отново се срещнали, но този път в храма, където бившият свещеник стоял отзад и постоянно плачел. По-късно подал молба за връщане на свещеническия си сан, но владиката отговорил, че щом публично се е отрекъл, трябва и публично да се разкае. Самият бивш свещеник завършил живота си в разкаяние, като певец в една от църквите.

 

Странно е може би съвпадението, че и един от тези тримата свещеници също е станал певец при църквата. Години по-късно отец Георги ще спомене, че видял един от тези свещеници във видение как служи пред Престола на Господа, Който е многомилостив. Не грехът е пречката ни с Бога, а неразкаянието в него. Отецът нагледно така разказваше как Бог е взел свещеника в Рая: „Я ела тука бе калпазанино.“

 

Много го боляло Георги за празните църкви без Литургия. Въпреки, че обикалял с велисипед с един свой приятел, и когато из нивята видели някой, който е спрял да си почине от работата, отивали, беседвали и му четяли за Бога.

 

Тогава решил да стане свещеник. Както по-късно ще каже: „Господи, аз не съм достоен, ама никак не съм достоен, но Твоята благост нека да запълни моята немощ.“ В този преломен момент от живота му Господ му се явява и му дава безстрашие.

 

За да разберем по-добре в какви времена се случва това ще споменем за едно интервю с един чешки дисидент от тези години. На въпроса на журналиста, защо в България нямаше такива дисиденти както в Чехия, той му отговаря: „В Чехия имаше дисиденти, защото тук те вкарваха в затвора за 10 – 20 г., а при вас в България всички, които бяха против властта, ги убиваха и унищожаваха.“

 

След много пречки от страна на властта, най-накрая Георги бил готов за постъпване в Семинарията.

 

Да отидеш тогава в Семинарията е голям подвиг, ако си сам. Но ако имаш жена и 5 деца този подвиг става неимоверно по-голям.

 

Жена му, както всяка съпруга на нейно място, изпаднала в голямо притеснение. Но той я утешавал, като й кавал, че ако бил легнал болен на легло 3 години нямало да бъде за нея по-добре. А сега е жив и здрав, още повече, че ще се връща за през ваканциите.

 

Заедно с това свое намерение, той проявил и разсъдителност, оставайки за времето, през което ще липсва, достатъчна сума пари и зърно за животните. Бог устроил така, че до тяхната къща имало малка пясъчна кариера, откъдето той вадел пясък. Тази работа била тежка и опасна и затова никой не се наемал да я върши. Но пък за сметка на това можел да изкара достатъчно средства да остави на семейството си и за своите разходи в Семинарията.

 

След всичко това той потеглил за Семинарията в Черепиш. По онова време, тя била изместена от София в затънтената местност до Черепишкия манастир. От това имало и полза, защото тук нямало как да попаднат случайни хора, от една страна, а от друга отдалечеността и пустотата на мястото школувала всички, които преминавали от тук, запазвайки семинаристите от съблазните на големия град, създавайки условия за чистота и целомъдрие, толкова необходими за бъдещите пастири.

 

Още от първите си стъпки като свещеник отец Георги се проявил като примерен духовник и пастир. Тук се запознал и общувал с архим. Киприан, дядо Синесий, йеромонах от Черепишкия манастир и дядо Тихон и всички преподаватели, от които вземал пример.

 

Веднъж, по време на една лятната ваканция, му се случило да преживее голямо изпитание. Вадили пясък. Единият му син, тогава четиринадесет годишен, влязъл в тунелите, но се случило срутване и той останал под тонове пясък. Отец Георги, който бил отвън, като видял, че детето не излиза, разбрал какво се е случило и паднал на колене да се моли. Имало и други хора наоколо. Едни се втурнали да копаят, други изтичали за помощ и да обадят на презвитерата. Атмосферата била трескава. Отецът казал да спрат да копаят с кирките, за да не насекат момчето, тъй като не се знаело къде е лежало. Започнали с всички сили да копаят с ръце. Най-накрая, след половин час го изровили. Положението изглеждало безнадежно. Детето било посиняло. Дошлата линейка го взела, но когато видели, че случаят е много тежък, не го откарали в Тервел, но в болницата в Добрич. Отецът пътувал след момчето, но когато влезли в болницата, той се отклонил и отишъл в църквата. Там се молил Бог да съживи сина му, защото ако се случило най-лошото, нямало да има сили да противостои на безбожниците, които щели да кажат, че Неговият Бог го е наказал. След това дошъл при детето. Имало там една лекарка, която питала защо с това дете не е дошъл никой от родителите му. Отецът се появил и влязъл при сина си. Казали му, че няма много надежда. Свлякъл се на колене и отново започнал да се моли. В това време сънът му дошъл на себе си. Тогава отец Георги го оставил на лекарите да го доизлекуват.

 

По-късно, когато отишли в Семинарията, където синът му учел вече, разказвали за случилото се като за голямо чудо. Обърнали внимание на това, че Бог при полагането на основите на земята сътворил един голям камък точно на това място, който при срутването предпазил живота на момчето.

 

Интересен е случаят, когато при завършването си, випускниците преди зрелостния изпит попитали отец Георги коя според него ще е предстоящата тема. Той отговорил, че според него ще трябва да се наблегне на „Рождество Христово“. И на изпита на дъската била написана темата „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение“. На следващата година пак питали отеца за темата на зрелостния изпит. „Мисля, че трябва да се наблегне на св. Климент Охридски“. На дъската изписали: „Св. Климент Охридски, живот и дело“.

 

Веднъж отец Георги преживял в Семинарията следния случай. Един ден много му се приискало да се прибере у дома, но се притеснявал да помоли ректора за това. Тогава се помолил пред иконата на света Богородица в стаята си, тя да направи така, че дядо Тихон да го срещне на двора и да го попита дали не иска да се прибере за малко у дома. И наистина така се случило. Владиката го срещнал и го попитал дали не му се иска да се прибере. Когато се върнал посред нощ в къщи, презвитерата като го видяла, се разплакала от вълнение. Точно по това време имало един търговец, дошъл в селото, който предлагал да им купи прасето, но тя не знаела как да се спазари. Отецът веднага се справил със ситуацията.

 

Запомнила се и случката от това време, когато на една от прощалните речи при завършването си, един от семинаристите балагодарил на Ректора, за неговите майчински грижи: „Един ден, аз се събудих и ви видях през нощта да се рзхождате между леглата ни и да завивате децата“. Дядо Тихон се просълзил. А семинаристът бил сегашният нинездравстващ патриарх Неофит.

 

Дошло времето, когато завършил духовното училище Алма Матер, и трябвало вече да се прибере на село и да се заеме с огромната духовна работа, която го очаквала.

 

„За словеса устен Твоих сохраних пути жестоки“ (Пс. 16:4). Сега открито трябвало да застане в неравен двубой с враждебно настроената власт.

 

Отец Георги дошъл в най-плодородната добруджанска земя, която комунистичеката власт бе превърнала в духовна пустиня. Храмовете заключени, народът обезверял, изглеждало наистина че Църквата е почти унищожена. Отецът се оказал като „Нощний вран на нирищи“ (Пс. 101:7), като бухал в развалини.

 

Първото нещо с което се заел, било да направи в селото църква. За тази цел избрал старата си бащина къща, където живял като момче. Къщата била наследена от брат му Атанас, който я дарил на селото за църква. Отец Георги пренагодил помещението за нуждите на една църква, сложил икони, направил св. Престол, и след като всичко било готово, русенският Митрополит Стефан я осветил.

 

Не се забавила и ответната реакция на враждебно настроената власт. Дошли група партийни началници: „Абе ний събаряме и затваряме църквите, а пък ти тука си тръгнал нова да правиш.“ Влезли в храма и един от тях демонстративно запалил цигара. Опитали се да го сплашат, но не успели. След известно време отново дошли, но този път се били събрали повече хора. Поискали му ключовете. Той отказал. Казали, че ще я запалят. „Запалете я. През робството са горели църкви и манастири, сега нега да видим как гори църква под българско ведомство.“ Тръгнали заплашително към храма, но отецът застанал пред тях и започнал пред всички пламенна реч. Тогава му поискали отново ключовете, на което отговорил, че ще отвори, но вътре няма да позволи да се пуши. На това активистите дръзко отговорили, че обезателно ще запалят вътре цигари. „Е, щом е така, няма да ви отворя църквата. Ако искате ме пребийте, иначе няма да отстъпя пред вас. Пред вас стои човек от стомана. Свещеник на Българската Православна Църква.“ Отецът стоял пред малкото храмче, което приличало по-скоро на колиба, но за него било от такава важност и той стоял решително изправен и готов на жертва, сякаш бил пред стъпалата на „Св. Александър Невски“. Тогава решили да я запечатат. След това отецът скъсал печата и продължил да си влиза свободно в храма. Тогава го повикали за разпит в съседното село Орляк. След твърдостта на отеца и като видели, че не могат да се справят с него, написали протокол и го изпратили в прокуратурата.

 

След време трима агенти на властта, които носили открито пистолети, дошли с мотоциклети у тях. Говорили, каквото говорили и по едно време насочили пистолет към него. Децата му помислии, че ей сега ще го убият. Но отецът бил спокоен и тържествуващ. Отново не успели да го сплашат.

 

Един ден, когато бил на пясъчната кариера отново го взели с кола и го откарали на разпит. Дали са го били или измъчвали, той никога нищо не казвал.

 

За пореден път отново бил на разпит. Питали го защо е разпечатал църквата, а той отговорил, че това е бащината му къща и, че той има право на кабинет. Не ги е пуснал вътре, защото заявили, че ще изкарат всичко навън и ще го стъпчат в калта. След дългото следствие, което продължило цял ден, прокурорът го оправдал и приключил случая.

 

Но сега борбата срещу него се надигнала, защото пращал деца да учат в Семинарията. Чичо Иван, неговият стар певец разказваше, че отецът когато срещанел някого на улицата веднага го заговарял за Бога, и ако е бил мъж, започвал да го убеждава за Семинарията. Едно време почти всички хора нямаха канонически пречки за приемане на духовен сан. През 1969 г. дошъл в Жегларци началникът на просвета в Добрич с други партийци. След като не успели да го убедят за децата, от „Просвета“ отнесли случаят до областния началник в Добрич.

 

Отново разпити и заплахи и отново неуспех на комунистическите местни активисти. Отнесли случая този път до София и за да се запознае на място с обстановката пристигнал заместникът на директора по вероизповеданията с „Волга“ – Димитър Тодоров.

 

Отново извикали отец Георги. С влизането си свещаникът ги поздравил с най-топли думи. След рутинния разпит го накарали да изчака в коридора 20 минути. След това му казали обвиненията, че е наричал хората братя, че е опявал покойници, че ръсел по Йорданов ден къщата на партийния секретар и т. н. Заявили, че ще го накажат по чл. 12 от Наказателния кодекс, с отстраняване от длъжност. Казали, че ще отменят това, ако се откаже да изпраща деца в Семинарията. Отецът категорично отказал. „Ако трябва царевица ще ям, трева ще паса, но няма да се съглася“. Казал им също, че от една страна гонят Църквата, а от друга парадират пред чужденците, че у нас има свобода на вероизповеданията.

 

Тогава Димитър Тодоров заявил, че ще накара владиката да го измести в Русе в най-хубавата енория. Някой му подшушнал, че попът в големия град още повече деца ще завербува.

 

Скоро пристигнал в селото самият митрополит. Казал му, че този Тодоров е много опасен и, че трябва да се съобразяват с него. Отец Георги след дълъг и пламенен разговор успял да убеди владиката да не отстъпва пред комунистическите власти. Това продължило две години, като завършило с категоричния отказ на митрополита пред властите в София.

 

Три пъти разглеждали на заседание на ЦК на партията случаят в Жегларци. Един ден протосингелът на Русенския митрополит – Калиник, казал, че му обещали да го направят патриарх, ако се справи със свещеника от Жегларци. Друг път казал, че ще убият отец Георги.

 

Най-накрая, както разказва отец Георги, омалели и го оставили. Но продължили неприятностите на местно ниво по повод на опелата, гражданските ритуали, а също и една венчавка на едни софиянци. За тях искали да им предаде имената, на което той категорично отговорил, че няма да стане предател.

 

Отците от Русенска епархия протестирали срещу отеца, казвайки му да спре да спори с атеистите, защото настройвал всички и срещу тях.

 

Но отецът продължавал спокойно да живее по съвест, носейки си расото и не подстригвайки брадата си.

 

Един ден решили насила да му я одрежат, обсъждайки подробностите в кметсвото. Там работила неговата племенница Станка, която веднага предупредила за опасността. Вечерта дошли с един джип в къщата му, но презвитерата го скрила, като казала, че още не се е прибрал.

 

Отец Георги съчетавал в себе си две трудно съвместими черти. Той бил излючително благ и смирен, но в същото време имал изключително твърд характер.

 

Отецът разказваше за един случай, станал през 1970 г. Един човек, на име Панайот, в неделя рано сутрин, когато служим Литургия, отишъл на лов в гората. Там изведнъж му се явил дяволът, в образа на една огромна жена. Тя го заплашила и той понечил да вземе пушката да се защити и в този момент ръката му се схванала, паднал и започал да вика за помощ. Закарали го в болницата, но лекарите казали, че тая болест не е за тях. Тогава намерили отец Георги. Той направил водосвет, прочел и други молитви и човекът пред него се съвзел, ръката му се оправила и устата си дошла на мястото. Но след време у дома му започнали да се случват странни неща, които ужасно плашили домашните. Тогава отецът отново прочел нужните молитви, но му казал, че неговата служба не е достатъчна. Трябва самият той да тръгне на църква, да се изповядва и причастява. Но Панайот се страхувал, че ще му се подиграват и не послушал отеца. Скоро починали – той и майка му без покаяние и в големи мъки.

 

Веднъж вървял пеш до с. Орляк. Качила го една кола с трима партийци. Завързал се разгорещен разговор: „Кажи ни има ли Бог и какъв е Той, топъл, студен, бял, червен?“. „Ще ви кажа ако и вие ми кажете какъв е вашият ум, бял, червен или зелен . И не ми говорете за физиката и мозъка. Той е слушалката, писалката, цигулката. Мозъкът е инструмент, а умът е духовната субстанция.”

 

Въпреки гонението, хората много го уважавали, дори партийците.

 

Веднъж видял във видение едно райско място. Там била сестра му, която го поканила да влезе. Но той като понечил, се спрял малко смутен, защото вътре видял гонителите си. Сестра му го успокоила, като му казала, че те са тук, защото той се е молил за тях.

 

Отец Георги и презвитерата му били много гостоприемни хора. Всички, които са ходели при него знаят, че няма да те пусне, докато не те нахрани с всичко, каквото може. Веднъж един мой познат отишъл за първи път в Жегларци по време на Великия пост и отецът изкарал на масата много неща, включително и месо. Той самият, както разбрахме изключително стриктно спазвал поста, но уважавал свободата на другите. Все пак тогава никой не вкусил от месото.

 

Една вечер в къщата му дошъл човек, чийто външен вид предизвиквал смут и страх. Той помолил отеца да го приюти да нощува. Презвитерата категорично се възпротивила, но отецът го приел. Заедно с това проявил и разсъдителност, като до полунощ будувал, като си вършел свои делови работи. След това вдигнал презвитерата тя да си върши свои домакински неща, а той да поспи. След това отецът казваше, че не можел да изгони Христа, който е бил за него в образа на този човек. Гостът не им напакостил, но по-късно взел една немалка сума пари от неговия син, който живеел в Елин Пелин, заблуждавайки го, че добре се познават с баща му.

 

Един ден някой си Иван, заможен човек от селото решил преди Великден, когато всички християни постили, да ожени дъщеря си. Вдигнал голяма сватба и тържествено заявявал, че постите са за простите. Но след Великден, когато всичхи християни отговели и се радвали, него го убили конете.

 

Друг случай, когато един баща направил годеж в началото на Великия пост. Раздал подаръците, след което паднал и издъхнал.

 

В съседното село отново през Великия пост, на Кръстопоклонна неделя решават да правят сватба. И отново бащата в навечерието на сватбата умира внезапно, докато оправял градината за пред гостите. Тогава отецът, като дошъл вместо да ги жали, ги сгълчал. „Щяхте да ядете и да пиете, и да пеете. Ха сега се веселете.“

 

Друг случай, по време на поста. Дошъл за опело, но преди да влезе в помещението с покойната малко се позабавил в коридора. Жените го питали нещо за последованието на църковната служба по това време на Великия пост. В това време се чул силен трясък и стаята с ковчега пропаднала в мазето. Починала още една жена. След това отецът им казал, че това се случва, защото никой не спазва постите.

 

Веднъж сънувал, че стои на един площад. Там били събрани много хора, а всред тях стоял един много красиво облечен свещеник. Пред него стояло едно момиче, което не се славило с добро име. Свещеникът й зашлевил силен шамар и й казал да не говори лоши думи за света Богородица, след което я отвели на съд.

 

Веднъж един негов добър познат се бе върнал от пътуване. Въпреки строгостта на поста, казал на жена си да му сготви една кокошка. Решил, че от следващия ден ще започне да пости. Бог известил отеца за това и той отишъл и братски го смъмрил. Човекът се разплакал и разкаял.

 

Една жена, която си зашила копчето в неделя, също без да подозира нищо, била изобличена от отеца.

 

Отец Георги много обичаше да служи и служеше често. В църковните календарчета си отбелязваше кога е служил. Задължително служеше Литургия в неделите и на празниците. На по-малките празници обикновено служел само утрена. Като наближи Великият пост, служил 60 дена сутрин и вечер. От Сирни заговезни, до Томина неделя. Ако го извикат в митрополията през този период, изкарваше службата много рано и след това отиваше. Тримиреше през целия си живот. Освен на празника служеше и на отданието, както той казваше, ако посрещнеш някой скъп гост, после и го изпращаш с уважение. Иван, неговият певец казва, че той служел с такава ревност, без да я намалява, още откак е станал свещеник. Обичаше кандилата в църквата да горят постоянно и затова зиме и лете, с един фенер, пренасяше от вкъщи, където държеше през годината неугасващ Благодатния огън, и палеше изгасналите кандила. Също казваше, че църквата не е мръсна и занемарена, а е опушена от служби. Обичаше да слага много тамян в кадилницата. Димитър, неговият клисар, казваше, че като тръгнел да кади из църквата бил като локомотив. Сам си месел просфорите, и подбирал хубаво, домашно приготвено вино за служба. Службите му се отличаваха с дълбок молитвен дух. Не се бързаше. Когато служеше, възгласите приличаха повече на диалог с Бога. Незабравими са тези служби за всички, които са присъствали на тях.

 

Една жена споделя, че преди да се въцъркови, имала бурен и динамичен живот. Фирмата й стремглаво се разраствала но тя, като начело на всичко това, като жена, която не живее по предназначението, за което я е създал Творецът, започнала да изпитва обичайните за подобни случаи смущения, които се разраснали в дълбока душевна криза. Започнала да търси изход в предлагащите релакс и спокойствие различни източни практики, йога и т. н. Започнала да осъзнава, че има Бог, но не знаела къде да го търси всред хилядите религиозни формирования, които твърдят, че са притежатели на истинското учение за Бога. По нейно твърдение, тогава Православната църква не била всред нейните номинации. За тази цел, тя предприела далечно пътуване до Индия и в Хималаите, изкачвайки се някъде на много високо, по някакви безкрайни стълби, въпросът къде и кой е Бог постоянно я занимавал. В този момент, вдясно от нея, в облаците, видяла една двойна врата с два кръста на нея. Но много бързо това било забравено всред многобройните впечатления, която създавала тамошната обстановка.

 

След време, отново решила да пътува до екзотичния остров Бали. Това е т. н. остров на хилядата храма. Целта била – курс по кристалотерапия. След като всичко било платено и уредено оставало само да се изчака една седмица до отпътуването. През това време, става така, че се среща с един православен християнин, в един дом за бездомници в село Юнак. През следващите няколко дни, той напористо й разказвал за жития на светии. Въпреки, че не искала да го слуша, все пак разказите й направили впечатление и в навечерието на заминаването тя решила да не отпътува. Последвало предложението да отидат до някакво далечно село до един стар свещеник. Тя се съгласила и в неделя сутринта тръгнали към Жегларци. Странната обстановка в колата – пътуващите слушали, а един от пътуващите четял, влизането в бедната селска църква, предстоящото уморително стоене на непонятната служба, започнали да карат жената да се пита какво всъщност прави тук и за какво е всичко това. Но това състояние не продължило дълго, когато свещеникът излязъл от олтара и благославяйки другите, стигнал до нея, й целунал ръката. След това тя се намерила от другата страна в храма, заливайки се със сълзи. Поогледала се дали другите няма да я сметнат за ненормална, но като видяла, че никой не й обръща внимание, продължила да реве. Приискало й се да падне по очи на земята, но това й се сторило прекалено и се въздържала. Но след малко свещеникът призовал всички да коленичат (Това било Петдесятница). Но най-странното за нея било, че когато отецът излязъл със светите Дарове, без да я познава или очаква, споменал три пъти нейното име. Но тя не се решила да пристъпи да се причасти. След като свършило всичко и излезли навън, дърветата, цветята, тревата й се стрували вече различни. Това бил преломният момент в нейния живот, в който тя открила това, което толкова дълго търсила. Не си представяла, че ще открие Бога на толкова близко разстояние.

 

Една друга християнка, също сподели, че след неговата служба променила живота си. Отново отишли рано на Литургия в Жегларци. Тя от известно време ходила на църква, но някак несериозно. Закъснявала за Литургията и общо взето по-важно било тогава да се види с една нейна приятека. Но когато влязла сега в храма и постояла, усетила как някой се моли за нея. В този момент дълбоко се развълнувала, след което променила коренно повърхностното си отношение към Бога. До такава степен придобила ревност за вярата, че чак прекалявала, съжалявайки, че се е оженила, и то за невярващ съпруг, а не е станала монахиня. Следващият път, когато отишли, отецът пръв заговорил за случката със св. Макарий, когато той се чудел, дали има някой, който да е угодил на Бога повече от него и Бог го завел при две жени, които били женени за двама братя. Те и двете искали да стават монахини, но останали при мъжете си, които не ги пуснали, търпели ги и не казали никога лоша дума помежду си. Тази християнка толкова се развълнувала, особено, когато разбрала, че и тези жени си нямали деца. След време решила да отиде при отец Георги, за да го пита дали да си осиновят дете. Но когато тръгвала, казала на съпруга си, който по това време, отново благодарение на отец Георги вече се бил въцърковил, че би искала да поговорят за евентуалното осиновяване, но съпругът й отложил за по-нататък този разговор. Тогава тя решила да отиде при отеца, без да пита нищо. Но когато влезли, той неочаквано я запитал дали има съпруг (а той знаел, че има), и дали си имат деца (а той знаел, че нямат). Този въпрос го повторил след известно време, след което отново добавил: „А вие молите ли се?“. „Молим се“. „И аз ще се помоля“. На излизане тя си помислила: „А пък аз се чудех дали да го питам, или да не го питам, дали да му кажа или да не му кажа.“

 

По-късно, след като отецът вече се бе представил, се наложило да й направят операция. Тя трябвало да бъде лапароскопична. След операцията заедно с другите оперирани по този начин жени общо 12 на брой, била настанена в реанимацията. Към 23 часа мястото я заболяло, но тя решила да потърпи. След малко целият персонал се прибрал да си почива, другите жени всички заспали, но нейната болка се усилвала, докато към 1 часа станала нетърпима. Чудела се какво да прави. Да започне да вика било неуместно. Всички спяли. Тогава помислила, че ако махне от себе си разните кабели и маркучи, ще се включи някакъв датчик и ще й се притекат на помощ. Вече не можела да разсъждава, когато се сетила да се моли. Започнала да казва „Господи помилуй“, но нямало резултат. След това „Богородице Дево“, но пак нищо не се получило. Най-накрая се сетила за отец Георги и започнала да му се моли. Болките престанали. След това се появили отново, но тя отново призовавала отеца, след което се успокоявала, и така до сутринта. В 5 часа една сестра дошла и казала: „Вие май не спахте тази вечер“. После разбрала, че нейната операция била отворена, а не както мислели отначало.

 

Разбира се, молитвите към Бога и Пресвета Богородица са най-чувани и силни, но понякога, когато Бог иска да прослави някой свой светия прави така, че да чудотвори чрез него.

 

На погребението на отеца били дошли много хора. Същата тази жена била дошла от Варна с други 7 коли. След като опелото минало имало направен курбан. Но понеже се били събрали много хора, той не стигнал за всички. Свещениците с техните семейства и други по-близки били седнали в трапезарията. На останалите раздали по една малка порция хляб и кебапчета. Но на нея по детски много й се искало да си вкуси от курбана. Но въпреки всичко не успяла. След това си тръгнали с колата, с която били дошли. За Варна може да се мине по два еднакви по дължина пътя – през Добрич и през Провадия. Те решил да се приберат през Провадия, но там спукали гума. Оказало се, че и резервната гума е издута. В колата били три жени. Едната започнала да маха, да спре някоя кола, другата била монахиня – започнала да чете псалтира, а тя започнала да се обажда по телефона. Всеки реагирал според своето душевно устроение. Оказало се, че всички коли са минали през Добрич, само една кола карала след тях и скоро дошла. След като им помогнали, се оказало, че носят един буркан курбан, изпратен от баба Иванка, съпругата на чичо Митко, клисаря на о. Георги, специално за нея. Съвпадението на всички тези случайности, а също и, че ако беше получила буркана на следващия ден, нямаше да може да яде от него, защото днес било Месни заговезни, ни подсеща за поговорката, че Бог се крие зад случайностите, а когато тези случайности са повече, тогава Бог не се крие.

 

Случило се веднъж една християнка така да се бе оплела в дългове към банките, че положението изглеждало абсолютно безизходно. Тогава тя отишла при отец Георги. Споделила отново големия си проблем, а отецът с обичайната си ласкавост й казал: „Не бой се“. Скоро след като се върнала, съвсем неочаквано за нея, баща й, с който до тогава въобще не били в добри отношения, й заявил, че ще изплати всичките й дългове. Скоро отецът починал, а точно на едната година от кончината му, тя успяла да приключи с този голям за нея проблем.

 

Тези думи: „Не бойте се“ той ги повтаряше постоянно, но те никога излизайки от устата му не оставаха без да попаднат в нечие сърце.

 

Имаше едно момче, което беше прекарало изключително тежко детство. От това беше придобило някаква несигурност, която във времето прерасна в голям страх и притеснение. Това продължило 6 години. Когато един ден отишъл при отец Георги, той след като го изслушал го погледнал право в очите и му казал отново: „Не бой се“. Оттогава, този страх изчезнал напълно.

 

Интересен е и разказът на една жена, която била затрупана от проблеми, но след поредното изпитание, нещата изглеждали непреодолими. Със своя съпруг почти стигнали до пълен разрив. Положението изглеждало необратимо. Тогава тя намерила отец Георги и той започнал да се моли за семейството й. Един ден, когато пътували към София, нещата толкова се обтегнали, че нямало повече накъде. В този момент телефонът на мъжа й звъннал. Обадила му се някаква врачка, при която редовно ходел. Тя му се оплакала, че нещата не вървят добре и казала, че някой й пречи. По-късно тази врачка сама казала на мъжа да приключи с всички свои планове, водещи извън семейството и да намери някой си отец Георги от село Жегларци. След тази случка съпругът се осъзнал и станал един от най-големите почитатели на отец Георги, като многократно след това му е помагал и се е грижел за него.

 

Това прилича на история случила се скоро след падането на комунизма в Русия. Една много бедна жена се обърнала за помощ към хората чрез едно радио, като в обръщението си казала, че вярва, че Бог ще и помогне. Един от слушателите, като чул това се подразнил и решил да се подиграе с жената. Той изпратил своя служителка до дома на бедната, да й занесе доволно количество хубави продукти и една прилична сума пари. Само че й заръчал, когато предава продуктите да каже, че й ги изпраща дяволът. Служителката така и постъпила. Когато бедната жена със сълзи на очи благодарила на Бога и на благодетелката, тя й казала, че това й го изпраща дяволът. Бедната жена не се смутила ни най-налко и отвърнала, че когато Бог поиска, тогава и дяволът изпълнява Неговите заповеди.

 

Една друга случка, разкриваща прозорливостта на отеца: Един ден една жена, влизайки в жегларската църква била спряна от отеца с думите: „Слушай, това детенце, което ще почине ще отиде на небето като ангел, това ще е за назидание на родителите.“ “Какво дете, кой ще почине”. „Слушай, преди години в Разград имаше голямо наводнение, че чак военните с лодки плаваха на площада. В това време един военен, който бил с детето си, видял една баба да се прекръства. Раздразнен й викнал: „Къде е тоя Бог, който ни праща такова бедствие, за да го хвана за брадата“. В този момент гръм пада и убива детето му на място. След като минало погребението и човекът се прибрал, през вечерта сънувал Бога, който му казал: „Можех да убия теб, но взех невинното ти дете, което е като ангел, за да можеш и ти чрез страданието да се спасиш.“ Когато се върнала у дома, разбрала, че на едно много близко приятелско семейство детето е с тежка пневмнония в болницата. Тя веднага разбрала, че това дете ще почине за назидание на родителите, както казал отец Георги, което се случило след 3 часа.

 

Един ден същата жена, поради интензивността на работата си си изгубила съня и отишла при отеца да й прочете молитва. Взела със себе си и някои приятелки. Отецът ги посрещнал, изслушал я, но първо казал, че ще хапнат. Там на трапезата унесена от многото неща, за които говорил отец Георги, заспала. После приятелките й се смяли, че казвала че уж не можела да заспи.

 

Една християнка, повлияна от това, което чела, започнала да мисли, че лекарствата, които използваме нямат за цел да излекуват човека, а да го държат полуздрав с цел на някаква световна конспирация. Когато след служба, седели на трапезата, отец Георги си изкарал лекарствата и казал: „Лекарите са от Бога и трябва да ги слушаме.“ И си изпил хапчетата. До нея стояла една нейна позната, която знаела за нейните смущения, и я бутнала с лакът.

 

Един християнин от Варна, с две деца много тъгувал, тъй като се бил вече въцърковил, но съпругата му и дума не давала да се спомене за венчание. С този проблем отишъл в Жегларци. Отецът го посрешнал ласкаво, успокоил го и му казал да не се притеснява, защото като дойде следващия път, ще бъдат вече венчани, както и станало.

 

Казваше на едно семейство, което беше отишло при него с двете си малки деца, че възпитанието е като второ раждане.

 

Един свещеник от Търново бил в голям смут и се чудел дали да се премести някъде другаде. Когато отишъл при отеца, още преди да си отвори устата чул, че камъкът си тежи на мястото.

 

Отец Георги казваше, че сега е голямо имане. Едно време, когато някой му подари стара риза, кърпели са я и са се радвали, а сега не смее да разпечата някоя нова, защото ако я облече, после на никого няма да може да я даде.

 

Изповедта се краси не толкова от изповедника, колкото от изповядващия се. На изповед всичко прощаваше, нищо не забелязваше.

 

На смъртния му одър, когато двама мои познати свещеници си вземали прошка, той им казал, че небесата сега са отворени и вижда ангелите.

 

Любовта е най-търсеното и най-желаното нещо в целия свят. Усещането, че тази негова любов не е обща, а е насочена конкретно към теб раздвижваше най-големите дълбочини в душата и променяше хората. За какво толкова народ се стичаше при него и го заобграждаше, когато се появяваше някъде из другите градове. Защото този човек беше пример за жива вяра, плодът на която беше безпределната му любов. Някой беше казал, че който истински обича Бога, говори за Него интересно. Неговите разкази за библейските събития оживяваха в неговите уста. Някои с повърностен поглед казваха: „Ами той все едно и също повтаря“. Това прилича на онази случка с архимандрит Серафим Алексиев, който възхитен от песента на един славей попитал един шоп: „Чуваш ли как чудно пее това птиче?“ А онзи му отвърнал: „Ами оно все така си цвърчи“.

 

Един свещеник учуден от това, че една християнка ходела често в това далечно село Жегларци, я попитал: „Какво толкова ви е интересно там?“ Тя му отвърнала: „Ами това, че тук при вас се говорят едни неща, които обаче не се припокриват с действителността, а там всичко каквото се говори, се и живее“.

 

Безспорно смирението на отец Георги беше неговата визитна картичка. Неговите думи, че е нищо, че е една прашинка, не бяха просто едно смиренословие, а извираха искрено от дълбочината на душата му. На един християнин, който се опитваше да „му вдигне самочуствието“, той отговори: „Всички сме една кал“.

 

Чичо Ненко, един от тримата братя, които му помагали, разказва, че му се появила някаква голяма бучка под брадата. Когато отишъл на лекар, му казали, че това нещо може да се отстрани само чрез операция. Но той като се върнал на село, отишъл на гроба на отеца. Там има израснала една малка лоза. Откъснал няколко листа и започнал да си ги налага на болното място. Скоро бучката напълно изчезнала.

 

Една нощ неговият най-малък син, сега свещеник, го сънувал. Отец Георги му заръчал през 2027 г. да му разкопаят гроба и като знак, че той е придобил святост, ще станат много чудеса.

 

Едно такова събитие безспорно ще е голямо утешение за нашата Църква. А утешенията идват, когато човек живее в покаяние.

 

Говорейки по този начин за личността на отец Георги от Жегларци, ние сякаш избързваме, и като че ли нямаме търпението да изчакаме официално Църквата да се произнесе и да прослави своите светии. Но тази наша малка беседа нека не се възприема като такава, а да е едно от многото свидетелства, които да събудят интереса на Църквата. Нека да оставим бъдещето на Бога, за да могат нещата да се случат в своето време. Амин.

 

Беседата е изнесена пред духовници и миряни във Видинска Епархия

 

Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим

Декември 12, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин.

– Отец Фьодор, днес много се говори за енорийски общности или общини, но сякаш малцина разбират какво означава това – не на думи, а на практика. Какво означава енорийски живот днес, в ХХI век?

– Енорийската общност е в самата природа на Църквата. Тя е това, което неизбежно възниква между хората, които се стремят да живеят по християнски. Енорията е общество от хора, лично преобразени от присъствието на Христос в техния живот.

Ще поясня това с пример. Ние с нашите енориаши, които са предимно млади хора, от години ходим заедно на гребни походи с лодки. И там, по реката, в гората, на 600 километра от храма, това единство се чувства особено силно. Край нас няма нито един предмет от храма, но все пак това е нашият храм.

Главното в храма е общността от хора. Всички участници в нашите походи чувстват осезаемо това и се държат за него, защото освен, че на младите хора им е интересно да бъдат заедно, да пеят песни, да се веселят, има някакво Присъствие с главна буква. То влиза в този, като че ли нямащ нищо общо с Църквата, полутуристически спортен проект и се усеща – и когато се молим, и когато готвим, храним се, цепим дърва, играем.

Усещане за близостта на Небесното Царство

– А този общ живот не може ли да се почувства без походи?

– Това е форма, която практикуваме в нашата енория. Самата форма на енорийска дейност не е важна. Тя трябва да бъде като минимум не греховна, а като максимум – полезна.

Все пак нас ни обединява не реката, не лодките, а Христос и Неговата Чаша. В първия ден обикновено служим молебен, освещаваме лодките и аз казвам няколко думи: „През тези дни ние с вас ще живеем по християнски един с друг. Мерило за нашите отношения е Евангелието. Нека се постараем”. И хората се стараят. Когато си сред братя и сестри по вяра, които – всеки според силите си – се стараят да бъдат по-добри, у теб наистина се появява чувството, че вече си в предверието на рая.

Именно това е чувството, което трябва да дава християнската община. Спомням си, как лагерувахме край един манастир. Върнахме се от бдението и аз започнах да изповядвам. Един от ръководителите на нашия лагер, човек на години, каза: „Отец Фьодор, не знам за какво да се кая. Аз цяла година чакам този поход, защото никога не живея така чисто, както тук”.

Просто сред братята и сестрите, които се стараят и те обичат, ти живееш по съвсем различен начин, чувстваш, че Царството Божие се е приближило. Църквата е движение, тя се движи към Божието Царство. Тук е началото, предверието на Царството и енорийската общност ти дава да предвкусиш как ще бъде Там.

От една страна енорийската общност е прекрасна, а от друга – неуловима. Тя се променя, хората идват и си отиват, може да се случи така, че свещеникът да напусне енорията. Най-често разпадът на енорийските общности е свързан със смъртта на духовника. Но ние сме на земята и не можем не можем да построим Небесното Царство тук.

– Ако общността се разпада със смъртта или преместването на духовника в друга енория, не означава ли това, че тя е била създадена не около Христос, а около свещеника?

– Струва ми се, че това твърдение не е много коректно. Можем да направим паралел със семейството – умира мъжът и за жената това е огромна мъка и тук, на земята, семейството вече го няма. Но в Божието Царство ще го има, любовта ще се съхрани. Тези хора, на които по време на земния им път им е било дадено да вкусят истинския енорийски живот, след това ще го познаят в цялата му пълнота.

Енорийската общност е пречка пред едноличното управление на енорията

– Възможно ли е енорийският живот да продължи и след като свещеникът вече го няма?

– Това се е случвало в историята. Най-здравите енорийски общности са надживявали с десетилетия своите основатели. Например маросейската община на отец Алексей и отец Сергий Мечови. Когато Господ благословил храмът на „Маросейка” отново да се открие, при тогавашния настоятел отец Александър Куликов дошли около петнадесет човека, които били членове на тази дореволюционна община. Но общността не може да бъде основана без свещеник, тъй като не може да бъде основана без Евхаристията, иначе това ще бъде едно светско единство, макар и благочестиво.

– А как на практика става създаването на енорийска общност? Идва свещеникът и казва: „Назначиха ме за настоятел, утре създаваме енорийска общност”.

– Горе-долу така. Има много свещеници, които са против енорийските общности. Смятат, че всичко това е неправилно и не бива да го има. Защото съществуването на енорийска общност пречи енорията да се управлява еднолично. Част от пълномощията трябва да се делегират, свещеникът неизбежно трябва да се вслушва в това, което му казват. Но често настоятелят не желае това.

– Значи енорийската общност предполага диалог?

– Да. Защото тя е духовна дружба. А дружбата е изкуство, човек трябва да умее да дружи. Дружбата предполага да приемеш човека в неговата различност, да го уважаваш такъв, какъвто е, да не го потискаш. Има много случаи, когато човек изобщо не умее да дружи, макар че същевременно може да е дълбоко образован богослов. Такъв човек никога не може да създаде енорийска общност.

Християнската община предполага главенство на Христа. Христовите закони трябва да бъдат ръководни за общината.

Ако свещеникът, да допуснем, се обижда, създава интриги, приближава до себе си някого, друг дистанцира, не разговаря дълго с някого, защото го „възпитава”, то тогава истинска енорийска общност не се създава. Освен някакво подобие, но и то се разпада.

– Огромните храмове в големите жилищни райони се претъпкани в неделя. В такива условия може ли също да се създаде енорийска общност?

– В такива храмове енорията неизбежно се разпада на няколко по малки общности, обединени около свещениците. Църквата има и Божествено, и човешко измерение. В този смисъл тя е подвластна на някои човешки ограничения. Един психолог ми каза, че ако на една трапеза седят повече от дванадесет души, всеки не може да говори с всеки – това е неизбежно. Тогава тази общност от хора се разделя на някакъв брой групи, които общуват една с друга. Така че в голямата енория трябва да има няколко различни, така да кажем, части.

Как да се „впишеш” в енорийската общност?

– Кой организира всичко това?

– Опитният настоятел трябва да намира хора, които да обединяват хората с различни интереси и стремежи, като ги благославя, осъществява контрол и ги призовава към определена дейност.

Трябва да се създават места привлекателни за хора с различни интереси в духовния живот: ето тук, да кажем, четат авва Исая и Игнатий Брянчанинов, а ето в тази група – отец Александър Шмеман. Това са различни хора, в различни периоди от своя духовен път. Ето тук служат на болните, а тук се занимават с просветна дейност. Нали всички имат различни дарби. Добре е, когато общината дава възможност на всеки човек, който иска да се включи в енорийската дейност, да разкрие своите таланти.

Вписва се в енорията и става част от нея онзи човек, който прави нещо, който по някакъв начин служи на Господа и на тази общност. Малко, много – в зависимост от възможностите на енорията, но главното – редовно. Както в семейството, където някой мие съдовете, друг готви, трети чисти, друг пазарува.

В енорията е същото. Ето този човек се занимава с катехизация; този помага да се приготви угощение за празника; този украсява храма с цветя; този пее; онзи помага в олтара; ето тези мъже идват да охраняват в храма в смутно време.

Трябва да съществуват всички страни на енорийския живот. Евхаристията, молитвата, апостолското поучение, общуването. Трябва да има някакво учителство, не само за външните, не само катехизация за тези, които се кръщават, но постоянно изучаване на Свещеното Писание или вероучение. И трябва да има просто човешко общение между хората.

– Често се случва енорията да приема нащрек някой нов човек. И дори той да е в Църквата отдавна, да се намери някой, който в новата енория да започне да го учи, че не трябва да стои тук, не трябва да гледа там и т.н.

– Обикновено това правят възрастни жени, които транслират образа на енорията, в която са били възпитани още в съветско време.

– И все пак, защо понякога енорийските общности не искат да допуснат в себе си нови хора?

– Човек иска да запази този малък свят, в който му е добре и в който са му се открили дверите на Небесната красота. За падналия човек това е напълно естествено. Аз също усещам как старите енориаши понякога се отнасят резервирано към новодошлите. Не им се иска да загубят своя отблясък от Рая на земята. Струва им се, че ще дойдат прекалено много хора и просто ще разрушат познатите им рамки.

В книга Деяния апостолски се разказва как, след проповедта на апостол Петър, за един ден 3000 мъже станали християни и след това учениците ставали все повече и повече. Целта на Господа е доведе хората, но колко трудно е общността от старите ученици да вмести това.

Нашата беда, бедата на нашето време се корени в неразбирането на факта, че именно енорийската общност е главният мисионерски аргумент. Това не съм го измислил аз, Христос е казал това: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).

Главното, което ние проповядваме на хората е, че Синът Божий е изпратен в света за нашето спасение. И те ще разберат това, ако ние сме единни, т.е. ако сме общност, ако сред нас има любов.

Ние проповядваме, че Синът Божий е дошъл и преобразява човека, който става негов ученик. А хората ни казват: по какво вие се различавате от нас, които обичаме близките си – „Ако обичате онези, които обичат вас, каква вам награда?” (Мат. 5:46). Обикнете другите. Ето ти си доктор на науките – обикни портиера, който се причастява с теб от една Чаша, нека той ти стане брат. Покажете единството, надмогващо всички бариери – социални, политически и т.н.

Тертулиан пише за първите християни, че хората, показвайки ги, възкликвали: „Вижте как те се обичат един друг! И ние искаме така”.

Всеки човек иска любов и, ако е дошъл и я е видял в енорията и на него му се иска да влезе в нея. Но изведнъж се оказва, че хората не го искат, не го пускат, пазят единството си.

Аз съм се сблъсквал с това. Например, вземаме на нашия гребен поход някой нов човек и тези, които ходят на тези походи още от детството си, започват да ревнуват: Твърде много чужди, твърде много нови, трудно ни е, иска ни се да си прекараме заедно. Това е човешко, то съществува край нас непрекъснато.

– Т.е. дълг на свещеника е да изглажда недоразуменията в енорийската общност?

– Да. Той трябва да учи, да говори, че чудото на нашето единство се дължи не на това, че се познаваме от петнадесет години, макар и то да е важно, а на това, че Христос е посред нас. И ако дойде някой човек, а ние не го приемем, не се ли страхуваме, че Христос ще си отиде?

– От друга страна, случва се човек да навлезе в енорийския живот и да се натъкне на всевъзможни интриги, караници, скандали…

– Какъвто е попът, такава е и енорията. Ако свещеникът никога по никакъв начин не приветства, не участва и пресича в зародиш всякакви сплетни и интриги, то те ще изчезнат или ще бъдат минимални. Ако свещеникът не умее да дружи, ако е изпълнен с качества, които водят до сплетни: гордост, себелюбие, тщеславие, то енория просто няма да има. Или животът в нея ще бъде изкривен. Идвайки в такава енория, човек ще очаква да срещне ангели, а ще намери нещо съвсем друго.

Как е възможно това: хората отиват да се причастят от едната Чаша, а след това говорят така един за друг! Разбира се това е нещо недопустимо, то трябва да се преодолява. Това е задача, която общността поставя пред всекиго.

Ние не сме научили хората да носят отговорност за своята енория

– Хората имат желание да дадат нещо повече – да построят храм, да създадат общност. Как може да се използва това?

– В съветско време нямаше енорийски живот. Той беше пресичан в зародиш и държавата воюваше против него. В постсъветското време цялата отговорност и активност в енорията беше съсредоточена в ръцете на настоятеля. От една страна, може би това е било необходимо, за да могат най-конструктивно да се решават всички въпроси свързани със строежа и благолепието на храмовете. Но от друга страна то доведе до там, че енориашите нямат никакво влияние върху живота на енорията. И съответно на това не умеят и не желаят да носят отговорност. Ние не сме им дали възможност, не сме ги научили на това.

Енориашите на православните храмове в Европа, в Америка, разбират, че издръжката на храма, на енорията, е тяхна отговорност. Те имат бюджет и ако си станал част от енорията ти поемаш част от този бюджет, правиш вноски.

У нас не е така. У нас енориашите идват, причастяват се, изпълват се с радост – и това е прекрасно. След това си отиват и свещеникът остава сам да се чуди как да обезпечи издръжката на храма, как да плати сметката за ток и т.н. А той не печати пари. Даренията стигат за покриването на половината от нуждите. От къде да вземе пари. Отива пред Престола, пада на колене и, едва ли не, плаче: „Трябват ми пари за отопление, за ремонт на протеклия покрив и няма от кого да поискам”.

Какво да се прави не е много ясно. Неучастието на енориашите в стопанския живот на храма, което сега е фиксирано и в устава, и в традициите, е много тежко за свещениците.

– От една страна е нужна съзнателност от страна на членовете на енорията. А от друга страна – как да се намерят пари? И тогава в храмовете се появява дискосът преди изповед или след причастие. Какво мислите за това?

– Това е ужасно. Това е на границите на симонията. Наистина свещеникът постоянно е на границата. От една страна трябва да осигури издръжката на храма, от друга – не му се иска да превръща своето общение с хората в постоянно искане на пари.

Аз имах такъв случай. Веднъж, бидейки още млад свещеник, извършвах кръщение не в моя, а в друг храм. Помолих кръстникът да прочете Символа на вярата, дадох му текста и той започна да се превива от смях. Беше му смешно, текстът му се видя комичен, той сочеше с пръст и се смееше – с две думи, това си беше кощунство. Аз му казах: „Застанете настрана. Вие не можете да бъдете кръстник, ако никога не сте се докосвали до вярата. Той ми отговори: „Аз съм си платил. Вие не можете да ме отстраните, аз съм записан като кръстник”.

Затова от самото начало в нашия храм няма никакви ценоразписи. Това ми позволява честно да гледам хората в лицата. Мога да им кажа: това може, това не бива, за това не сте готови. Не ми задават въпроси защо записването на тези имена струва толкова, а на тези толкова, в какво е разликата? Когато няма цени, всички, за които са попросили да се молим, се поменават еднакво на проскомидията.

– Но въпросът как да се плати сметката за тока остава открит.

– Да, просто не знаеш какво да направиш. Това е постоянен проблем за мен и за много други свещеници. В нашата енория той не е решен.

– Но в домовете си всички плащат своите сметките. Може би енориашите трябва да носят отговорност за храма си?

– Тези, които считат енорията за свое семейство, правят каквото могат. Дори ако човек не може да даде пари, той остава в неделя за почистването на храма. Достатъчно е да кажа: „Моля ви, помогнете да приготвим храма за Пасха или за Рождество, или за храмовия празник – идват двадесетина души след работа, чистят, мият, лъскат. И всичко се прави с радост. Нали това е твоята енория.

Но ние, свещениците, трябва да се научим да допускаме хората до всички проблеми. Разбира се, ако човек участва финансово, той иска да знае къде отиват парите. И това е нормално. Но и в това трябва да има баланс.

Спомням си, четох разказа на един настоятел на храм в САЩ, който току-що бил изпратен в тази енория. Дошъл, гледа – навсякъде мръсно. Отишъл, купил метла и започнал да чисти. Тогава до него се приближил председателят на енорийския съвет и казал: „Пари за тази метла няма да Ви се дадат, защото без да сте получили одобрение от енорийския съвет, нямате право да похарчите нито цент.” Т.е. става така, че свещеникът няма никаква власт. Това също съдържа в себе си проблеми, защото по-нататък енорийският съвет ще започне да му диктува как и кога да извършва богослуженията.

Човешките връзки не бива да бъдат разкъсвани

Такива са реалностите на енорийския живот, но все пак това не е главното. Главното са Христовите думи, че Той е изпратен в света от Бог Отец и хората ще повярват в това, ако видят нашето единство (Йоан. 17:21). Затова енорията трябва да бъде пазена, трябва да бъде събирана, на енориите трябва да се помага. Необоснованото преместване на свещенослужители от едно място на друго е ужасно.

Един мой познат свещеник беше преместен от мястото, където беше служил 18 години. Той казал на архиерейския наместник: „Ако още веднъж ме преместите, аз просто ще се пенсионирам. Имам много болести и имам право на това. Просто ще си отида”. Наместникът кипнал: „Ако трябва, още десет пъти ще те местим! Какво си позволяваш?!” А отецът тихо му казал: „Аз просто няма да издържа това. Преди четири години ме преместихте, а сърцето още ме боли, защото там останаха хора, които обичам. Вие ни разделихте”. Така не бива. В древната Църква свещеникът се обручавал с определена енория. Както и митрополитът с определена катедра.

Не може хората просто да се преместват. Не бива да се разкъсват човешките връзки и на свещеника да се прекършват ръцете. Ако преместят свещеника два-три пъти, той просто вече ще се страхува да създава такива отношения. Защото не само хората са се обикнали един друг, но са обикнали и него, и той ги е обикнал. И да го вземеш, да го откъснеш, това е все едно да откъснеш бащата от децата или по-големия брат от по-малките. Това е много болезнено. Енорията трябва да се пази. Трябва да й се помага.

Ние полагаме мисионерски усилия, говорим, че любовта е дошла в света и животът, изпълнен с любов, е възможен за новите хора в християнската община. А в отговор чуваме: „Покажете ни”. И ние трябва да покажем. Ако не го направим, кой ще чуе нашата проповед?

Духовното наставничество като служение на примирението между човека и Бога

Декември 3, 2019 in Начална страница, Свещеническа конференция

 

 

- В тази страна чуваме от време на време, че свещеници и изповедници дават съвети на хората относно това дали да си сменят колата, дали да си купят нов телевизор и други подобни.

- Това е категорично изкривяване на Евангелието. Някои духовни наставници понякога учат хората в света да искат благословение за всяко дребно нещо, което правят в живота си: било да си купят кола, или нов телевизор, или дали да отидат на почивка. Аз не позволявам на хората да ми задават такива въпроси. Ако ме попитат: „Имам ли благословение да отида на почивка?“, им казвам: „Обсъди го с жена си и виж дали ти е по джоба“. Това е едно погрешно пренасяне на монашеския живот в света. Ако не зачитаме свободата на хората в света, светът ще си отмъсти, като дойде в манастира и отнеме нашата духовна свобода. Не се меся и не желая да контролирам живота на хора, които не живеят в манастира, а просто се е случило да идват за изповед, преди всичко защото искам да опазя своята собствена свобода. Неправилно е да се опитваме да контролираме хората за такива неща. Вярно е, че в манастира искаме благословение за всичко, но дори и там го правим само в началото – това не може да продължава твърде дълго, а само докато се научим. Правим това, защото в манастира всичко се върши в името на Бога, всичко е организирано около Литургията. Монашеството е един различен начин на живот. В света, ако ходиш на работа във фабриката, трябва да спазваш правилата на работа там. Бог не е в центъра на това. Наистина, какво може да каже един духовен наставник за това? Простете ми, разбирате какво искам да кажа.

из книгата: „Разширяването на сърцето“

Някои аномалии в отношенията ни с духовника

Октомври 31, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

 

Демократичното ръководство

 

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

 

Аристократичното ръководство

 

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

 

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

 

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

 

Четвъртата форма на ръководство – монархията

 

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

 

Деспотизмът

 

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

 

 

 

Християнинът в интернет

Юни 11, 2019 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

 

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

 

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

 

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

 

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

 

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

 

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

 

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

 

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

 

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън1, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

 

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”2.

 

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

 

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

 

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

 

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

 

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

 

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

 

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

 

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

 

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

 

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

 

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

 

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

 

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

 

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

 

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

 

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

 

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

 

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

 

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

 

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

 

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

 

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

 

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

 

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

 

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

 

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

 

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

 

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

 

Бележки:

 

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

 

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Изповедта – рискова зона за пастира

Февруари 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.

Сянката на здравото съмнение

На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.

Без подробности

По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.

Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.

Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.

Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.

Истерията пречи на покаянието

Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.

Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.

Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.

Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника

Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.

Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.

Двойна отговорност за уплахата

Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.

Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.

Кредитът на доверие

Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.

Забранените въпроси

Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.

Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.

Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.

Кръстосаните изповеди

Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.

Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.

Всичко, което могат да правят миряните, да се оставя на тях

Октомври 6, 2018 in Свещеническа конференция

 

 

(за участието на свещениците в обществения живот)

Из доклада на св. Йоан, архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски

Като се има в предвид, че главната цел на свещеническото служение е възраждането на човешките души и въвеждането им в Царството Божие, то трябва да се знае, че приелите дара на свещенството не трябва да се отвличат от апостолските дела и да губят времето си за светски работи.

Това, което свещеникът дава на хората, не може да им даде никой друг и нищо не може да се сравни с вечното благо, към което той води хората.

Затова свещенослужителят не трябва да се отвлича от своите преки задължения и да се занимава с макар и полезни светски неща, помнейки, че той е страж на човешките души и ще дава отговор на Страшния Божи Съд за всяка овца, погинала поради неговата немарливост. Такъв пример са дали апостолите при възникналия спор за раздаване на храната, като казали: „не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите“ (Деян. 6:2).

Църковните канони строго забраняват на клириците да се занимават със светски грижи и да заемат обществени длъжности. Разбира се, това не означава, че свещенослужителите трябва напълно да се разграничат от мирските дела. Човек се състои от тяло и душа и е невъзможно, полагайки грижи за душата, съвсем да се забрави за потребностите на тялото. Господ ни е заповядал да проявяваме любовта си към ближните ни чрез дела на милосърдие, за което ще ни запита на Страшния Съд. Много светители и преподобни са били действени участници в събитията от тяхното съвремие, някои дори са били начело на държавата, но това е било само тогава, когато се е явявала категорична необходимост.

Когато е нужно да се спасяват хората в беда, когато е необходимо участието на пастира, за да ги поведе по правия път, той не може да остане безучастен. Той не само може, но и трябва да им се притече на помощ.

Това се отнася както за частните, така и за общите случаи. Да се подбужда хората към благотворителност, и ако е нужно, дори да се оглави благотворително начинание, в духа на Христовото учение за обществените дела – това е пастирски дълг. Но преди всичко свещеника трябва да бъде свещенослужител и пастир. Недопустимо е той да влезе в някоя партия и да се подчинява на нейния устав. Също така е неподходящо да се занимава с обществена работа от чисто светски характер. Всичко онова, което е подходящо за миряните, трябва да се оставя на тях, а на пастира подобава да се съсредоточи в духовните неща, които трябва да са негов приоритет.

Свещенството е светлина в света и участието на свещеника в обществения живот се заключава в това да освещава и личния и обществения път, както и живота в държавата. Дълг на свещенослужителя е да указва нравствените основи, на които трябва да се устройва обществото, да вдъхновява неговата деятелност, като я напоява с духа на Христовото учение.

Без да се потопява в блатото на житейската суета, той е длъжен да бди над паството си, зорко наблюдавайки го и когато се налага, да поддържа слабите духом и телом, да пресича и изобличава злото, да подбужда към добри дела и подвизи, да насърчава към добри дела.

Най-висшия и важен дар на свещенослужителя за обществото е неговото призвание, чрез благословението и благодатта Божия, заради което пастирът трябва да бъде особено усърден в молитвите си, помнейки, че преди всичко той е Божи служител и е еталон на човек с вярно слово, живот, любов, дух, вяра, чистота, молитва, който с личния си пример и наставление води всички към Царството Божие.

Източник: Пастир
Автор:

 

 

Светогорски съвети

Юни 16, 2018 in Свещеническа конференция

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

 

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпита?

 

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката…

 

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори самата поява на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш. Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат 5:4)

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

 

Превод: Константин Константинов

 

Откъс от книгата на о. Дионисий Тамбакис

За отпуската на свещенослужителя. Къде и как е допустимо да се прекара?

Юни 9, 2018 in Свещеническа конференция

 

 

Бих искал да узная мнението на пастирите с опит, по въпроса за отпуската на свещенослужителите.

В частност, допустимо ли е за свещенослужителя да прекара отпуската си в мюсюлманска страна – в Турция, Египет, Арабските емирства и др.?

Отдихът на свещенослужителите представлява достатъчно злободневен въпрос, независимо от всички кризисни моменти на нашия живот.

Първо, искам да кажа, че задължително трябва да се осигури отдих за свещенослужителя. Още повече, ако той има семейство, то и неговата отпуска трябва да бъде семейна. Защото самото служение изисква от пастиря да положи много усилия, и колкото и да е трудно, той е принуден да живее извън своята малка, домашна църква. И тогава отпуската се явява за него една от малкото възможности да прекара изцяло времето си със своята домашна църква.

Не мога да се съглася с това, че времето за почивка или отпуск се възприема от пастирите като отпуск от самата Църква. Започва се с това, че изглежда като естествено (но това, кое е „естествено“ или „неестествено“, всеки решава сам за себе си) по време на отпуска си да може да си позволи да ходи без подрасник, и изобщо, да изглежда по-свободно; и да отиде някъде си, и да не посещава храмовете. Когато попиташ: „Случвало ли ви се е да отидете на богослужение в неделен ден?“ И чуваш отговор: „Ами че аз съм в отпуск“. Ти можеш да си в отпуск от работата си, от настоятелските и свещеническите си дела, но не и от това да си християнин. Нали, щом като призоваваме енориашите си да не пропускат неделните богослужения, толкова повече това важи за нас, независимо, че сме в отпуска.

А що се касае до въпроса дали може да се посети страна с други религиозни традиции – струва ми се, че трябва да си помислиш, доколко удобно ще се чувстваш там, и относно възможността да се посети храм в неделен ден. Да изпълниш почивката си не само с гледката на разни красоти и пребиваване на море, но все пак, да го изпълниш и с друго съдържание. Но това си остава мое лично мнение, а други просто се нуждаят да прекарат отпуска си на море при условия на комфорт.

Дотук изказах само едни общи съображения относно отпуската и почивката. А конкретно, къде можете да отидете и къде не, се решава съвсем просто – в молбата, в която пишете до своя архиерей, като правило се указва къде смятате да прекарате почивката си. Мисля, че вашия архиерей ще ви подскаже по-точно от мен, къде си струва да отидете и къде не.

 

 

Коментари на презвитери върху доклада на о. Фьодор Бородин

Юни 2, 2018 in Свещеническа конференция

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

В рамките на подготовката за пастирския семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите” докладът  на протойерей Фьодор Бородин беше изпратен за рецензия на няколко жени на свещеници на различна възраст, с различен брой деца и различен свещенически стаж на съпруга.

 

Презвитерите бяха помолени също да отговорят на въпроса: „Какво  е най-трудното за Вас, не просто като многодетна майка, а именно като съпруга на свещеник”?

 

Районен център в Централния федерален окръг,  3 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

 

Най-трудното е, че съпругът ми няма време за семейството, поради голямата си ангажираност. Няма нито почивни дни, нито отпуск. Това е много тежко. За десет години служение сме имали отпуск само два пъти по десет дни. И толкова.

 

Плюс ниският доход. Получава се така, че изразходваните за послушанието време и сили са непропорционални на дохода. Отецът го няма у дома и пари за прехраната на семейството също няма. В това се състои цялата трудност.

 

Относно доклада – мисля, че е добре свещеникът да има два почивни дни. Но освобождаването на свещениците с пет и повече деца от послушания не е добро решение. Тук трябва да се гледа на всяко семейство и на всяка ситуация индивидуално.

 

Има свещеници, които имат много деца и носят послушания, но ако бъдат освободени от тях, просто ще стоят у дома  и съвсем няма да правят нищо. Това също е лошо. Много свещеници се ленят да правят каквото и да било. Ако им е дадено някакво дори съвсем малко послушание и него носят мърморейки, макар да имат достатъчно и време, и сили. И ако бъдат въведени такива правила,  съвсем ще изпаднат в леност.

 

Работейки в епархийското управление, много пъти съм виждала такива неща. Така че  въпросът има две страни.  Към него трябва да се подхожда внимателно.

 

Московска област, 4 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

 

Чета доклада на отец Фьодор и изтръпвам … аз също се страхувам от подобни ситуации, но Слава Богу, в нашето семейство не е така. Ние имаме четири деца и съпругът ми  помага при всяка възможност, макар да няма пълни почивни дни – свободен е средно два пъти в седмицата по половин ден. Оставям го да поспи, но не докато се стъмни – вечер той чете или играе с децата. Не се справям с всичко, което се отнася до домашните дела, уроците, кръжоците   и много често изпадам в раздразнение. Нужна е помощ.

 

А сега – най-сложният случай в нашия живот. Моят млад отец искаше много ревностно да помага на всички – той има талант да общува с нецърковната младеж и да я благоразполага към себе си. Та при него се появиха две поклоннички, които го затрупваха със съобщения денем и нощем и  бяха така „нещастни”, че той им отговаряше и често се срещаше с тях. Аз не можех да приема това, още повече, че Църквата не им беше нужна. В продължение на почти година ходех на изповед при различни свещеници (тогава нямах свой духовник). Всички те бяха на моя страна и проблемът се задълбочаваше все повече. Когато съпругът ми започна да води една от тях у дома – а аз имам домакинска работа, малки деца, бях бременна – реших да отида при майка ми, за да се вразуми. Макар че не се съмнявах, че ме обича. Той искаше да й помогне, воден от най-добри подбуди, но аз не бях съгласна. Чувствах нужда да се посъветвам с някой наистина опитен, отидох при един от московските духовници и му разказах за ситуацията. За половин час той разреши всичките ми обиди и недоумения и след това поговори с моя мъж. Слава Богу! Той постави всичко на своето място. Нужен ни беше добър духовник! Според мен, това е едно от най-важните неща.

 

Вече се променихме – и моят мъж, и аз. Трудно ни е, но се стремим да се държим заедно, заедно да решаваме проблемите. Съдейки от своя опит, смятам, че семейството на свещеника трябва да има много добър духовник.

 

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1999 г.

 

Докладът не е лош, но е доста повърхностен. В него се засягат по-скоро следствията, отколкото причините.

 

Основната причина за кризата, колкото и банално да звучи, е че „оскъдня преподобният”, т.е.  общото ниско духовно ниво  на свещениците и на техните жени. Оттук идват и проблемите.

 

Свети Теофан Затворник казва, че „от всички свети дела, най-святото е възпитанието”. При нас приоритетите често не са поставени вярно. Съвременните хуманистични теории са далеч от светоотеческите учения, но ние се заразяваме от тях.

 

Привържениците на хуманистичната школа смятат, че основните разрушителни сили в човека не са страстите и греха, а че всички проблеми са резултат от фрустрацията (неизпълнените очаквания) или от неудовлетворението на основните потребности. Именно тази идеология на зависимост от външните обстоятелства лежи в основата на психологията на потреблението и комфорта. Има ли комфорт – има щастие, личността се развива правилно и хармонично. Няма комфорт, не се удовлетворяват базовите (инстинктивните) потребности  – човек е нещастен.

 

В предложения доклад са посочени външните, хуманистичните причини за „нещастните” бракове, а не вътрешните.

 

Една от реалните трудности, с които се сблъскват много съпруги на свещеници, е самотата, липсата на приятелки, на чието рамо можеш да поплачеш, колкото и странно да звучи това на пръв поглед. Ето, на рамото на презвитерата може да плаче който си иска и колкото му се иска, а обратният вариант е невъзможен…

 

Неслучайно протойерей Глеб Каледа в известната си книга „Домашната църква” пише: „Най-трудният женски кръст е пътят на свещеническата съпруга; той е по-горе от пътя на монаха”.

 

Малък град в Централна Русия, 6 деца, съпруг – свещеник от 2001г.

 

Най-трудно за мен е да се примиря със заетостта на мъжа ми. Това не зависи от броя на децата, по-скоро зависи от неговото отношение, от неговата вътрешна потребност да се старае всеки ден да направи нещо полезно. Не ми остава нищо друго, освен да го приемам такъв, какъвто той е. Многодетността не  е трудност – това е живот.

 

За доклада. Да се говори за информационна претовареност не е правилно. Всеки избира сам информационното поле. Освен това животът на свещеника в големия град и животът на свещеника в провинциалното градче са коренно различни – и по отношение на натоварването, и по отношение на доходите – и все пак, при всякакво натоварване свещеникът може да намери време за своите домашни. Това е въпрос на жертвоготовност – доколко отецът е готов за това. Смятам, че в многодетното семейство няма „мъжка” и „женска” работа – има обща работа. А що се отнася да общия почивен ден – не е грях понякога децата да пропуснат учебните занятия.

 

Извънбогослужебните послушания могат и да обединяват семейството, всичко зависи от способността на свещеника да намери подходяща работа за презвитерата в това послушание. Ниските доходи са неразрешим проблем за многодетния свещеник, дори той да е настоятел. Данъците, плащани в епархията, влияят съществено на заплатата на клириците. Не мога да разбера защо храмовете, които не произвеждат нищо, изразходват едва ли не половината от доходите за данъци. Вишестоящите трябва да ограничат своя апетит. Не без значение е наличието у съпрузите на общ духовник за своевременно разрешаване на назряващите проблеми.

 

Москва, 4 деца, съпруг – свещеник от 2017 г.

 

Текстът е написан много емоционално. Трудно е да се повярва, че понастоящем описаните ситуации реално съществуват. Но дори ако ги има, много от проблемите могат да се решат с помощта на опитен духовник на семейството, когото са готови да слушат и двамата съпрузи. Това е главният път за разрешаване на проблемите. Но духовникът трябва да бъде наистина опитен. Понеже много съвременни презвитери са израснали в непълни и/или нецърковни семейства, но истински се стремят да съграждат своята домашна църква. И ако на нея просто й казват – раждай деца, а после не и обясняват как правилно да организира живота с децата, със съпруга си, как да почива – накрая тя просто може да се прекърши или за свещеника ще бъде трудно да изпълнява служението си без да има поддръжката на своето семейство.

 

Относно времето на свещеника. Има много прекрасни примери за семейства, при които изключително натовареният свещеник е намирал възможност  да общува с жена си и е възпитал прекрасни деца. Това означава, че проблемът не е в недостига на време, а причината трябва да се търси по-дълбоко. Отец Фьодор Соколов, например, макар да се прибирал късно, бил винаги радостен. Като слагали децата да спят, те с презвитерата отивали на разходка някъде наблизо. Тогава тя му разказвала за всичко наболяло и дори откривала на мъжа си от какво е недоволна, но всичко това ставало с любов. И те се прибирали у дома умиротворени. Затова свещеникът трябва сам да търси възможност да бъде със семейството си, макар и малко, но затова пък качествено (да почете на децата преди сън или пък заедно да помогнат за нещо в храма).

 

Ако свещеникът е толкова зает в енорията, нека намери помощници за семейството сред енориашите.

 

Презвитерата носи своето служение заедно със свещеника. Ако тя не противопоставя енорията на себе си, а помага на своя съпруг, дори просто със своята подкрепа и за нея самата ще бъде по-леко.

 

Сега времената са трудни за семейството. Но що се отнася до материалната обезпеченост може би е по-добре от преди – никой не гладува, всички имат добри условия за живот. Нека си спомним за семейството на отец Алексей Мечев – те живеели в много тежки условия, но това не  им попречило да служат на  Църквата. Много са и примерите на семейства на новомъченици, които в изключително тежки условия съхранили вярата си, преданноста си един на друг и към Църквата и Христа.

 

Най-трудното за мен е това, че съпругът ми вече не принадлежи на семейството: може дълго да общува с енориашите, а със семейството – малко.

 

Голям град в Централния федерален окръг, 8 деца, съпруг –свещеник от 1993 г.

 

Самата аз съм от свещеническо семейство, така че отговорът ми няма да бъде интересен. Ако съм имала трудности, то това беше да приема, че ще бъда жена на свещеник. Тъй като от шестгодишна съм живяла в такова семейство, винаги ми е било интересно, какъв е животът в църковно, но не свещеническо семейство. Затова, когато научих, че бъдещият ми мъж ще бъде свещеник, не бях във възторг. Но съпротива нямаше, аз разбирах, че независимо какъв ще бъде мъжът ми, най-важното е, че ще бъдем заедно. Освен това, въпреки моята младост,  разбирах, че няма да ми бъде много трудно, тъй като знам как живее свещеническото семейство. И наистина никога не ми е било трудно, може би просто трудности не е имало. Освен това през цялото си детство съм имала възможност съзнателно и несъзнателно да попивам примера на моите родители. Всички останали особености: ненормирания работен ден на съпруга ми, невъзможността цялото семейство да отиде на празник в храма, по-строгите пости, отколкото при миряните –  не бяха особено трудни за мен.

 

Струва ми се, че в доклада на о. Фьодор има много верни неща, но след прочитането остава чувството, че някои проблеми в семейството не са предизвикани от тези трудности, за които говори той. Сякаш са объркани причините със следствието. Може би на мен просто ми е провървяло, но дори в периодите, когато съпругът ми няма почивни дни, ние винаги намираме време да поговорим и нашата „сърдечна връзка” не се нарушава. Да се общува със съпругата, с децата, особено с подрастващите, е много важно. Но за това винаги може да се намери време – може би като се пожертва времето за почивка, за подготовка на уроците, за училище и т.н. За съжаление, човек разбира това с времето. Много от това, което пиша съм осмислила едва неотдавна. Освен това искам още веднъж да повторя, че ми е било лесно, защото в моето семейство, както и всяка жена, несъзнателно съм използвала опита на родното ми семейство, а той в много отношения беше уникален. Не ми се наложи да измислям нищо ново. Аз имам повече деца от моите родители и времето сега е друго. други са и трудностите, но главното си остава неизменно.

 

Населено място  в Московска област, 3 деца

 

Аз станах многодетна майка, бидейки вече жена на свещеник. Затова е възможно да не мога да отговоря обективно на въпроса. Но ми се струва, че трудности, свързани именно със свещенството, има.

 

Първо – това е абсолютната липса на нормиран график на съпруга. Може би в някоя селска енория това да е плюс. Отецът служи само в почивните дни, в останалото време може да посвети на грижи за семейството, на свои дела. Но при нас … Най-елементарното нещо – таткото не може да бъде включен в семейното разписание: да закара детето на училище и т.н. – днес  може да го направи, а след седмица – не…

 

Второ  – именно на празници, когато цялото семейство трябва да бъде заедно (и беше преди свещенството), ние не виждаме главата на семейството с дни. Рождество, Пасха, Денят на победата, рождените ни дни – всичко това минава без него просто поради службите, да не говорим за останалите административни и организационни дела, с които свещениците от нашата енория са натоварени. Същото се отнася и до подготовката за празниците – тя ляга изцяло върху плещите на съпругата (генералното почистване, пазаруването, купуването на подаръци, украсата на дома, готвенето и т.н.)

 

И още един минус – чувството, че вътрешно не си свободен..  Мъжът не може да напусне, да вземе допълнителен отпуск за своя сметка (в нашата енория не можеш дори да си вземеш болничен като човек).

 

И, вероятно последното – това са моите психологически проблеми, свързани с неговото свещенство: съпругът ми се връща у дома не просто уморен физически, но и преситен от общение – общение дълбоко, по душа… И често за мен нищо не остава. А за цял ден прекаран в грижи за малките деца, аз започвам да изпитвам невероятен глад за такова общение.

 

Има и още един голям минус: когато виждаш църковния живот отвътре – някой от отците се е напил, някой блудства, някой не вярва особено в Бога – има вероятност да изгубиш и своята вяра. Мъничката, отслабнала от недоспиването и унинието вяра.

 

Сред причините е и тази, че в новообразуваните епархии недостигат свещеници и затова епископите ръкополагат наред, за да попълнят бройката. За съжаление за това не се говори… В една добре позната за мен епархия около 50 процента от новоръкоположените след година-две оставят служението си. Има цял куп разведени, неканонични, женени за жени с деца от първия си брак, второбрачни и т.н. И владиците си затварят очите за това, защото кого да изпратиш на село?

 

Москва, 3 деца, съпруг – свещеник от 2003 г.

 

Малко ми е трудно да пиша за това, тъй като в доклада на о. Фьодор се разглежда живота на семейства с повече от четири деца. Ние имаме само три, но и в нашето семейство мъжът работи на практика без почивни дни и има постоянно „извънбогослужебно” послушание. Моят баща също беше свещеник, служеше в различни енории с различно натоварване, но винаги се стараеше да отделя време за нас, да разговаряме, да четем, да се разхождаме.

 

Струва ми се, че о. Фьодор се опитва с външни мерки да разреши дълбоката криза в семейството, която е повсеместна. Разковничето не е в количеството време, което бащата прекарва със семейството, а в качеството на това време. Ако бащата вечер чете на децата или веднъж седмично вечеря със семейството си, ако понякога се разхожда с децата, изслушва жена си и й помага, когато е у дома, това може да  бъде напълно достатъчно.

 

Ако на свещениците им се дадат два гарантирани почивни дни седмично и пари за бавачка, това няма да снижи броя на разводите. Допълнителните почивни дни и по-високата заплата, разбира се, са много важни, но те не са панацея.

 

Най-тежко за мен беше да си призная, че винаги съм на второ място. На първо е Църквата. Но ако  намериш в себе си сили да се смириш и да приемеш това (да се смиряваш и да приемаш ще се налага цял живот), става по-лесно да се живее.

 

Централен Федерален окръг, 2 деца, съпруг – свещеник от 2013г.

 

Съгласна съм, че бракът означава тежък труд – всекидневен и непрекъснат. Неговото благополучие зависи от всеки от „воловете”, които теглят  „колата”.

 

Някой беше казал, че най-здравите бракове са браковете по сметка. Когато хората при сключването на брачен съюз се осланят на разума. Чувствата, разбира се, са важни. Но без единство във възгледите, вярата и стремежите бракът няма да просъществува дълго. Тук идва на помощ далновидността. А също така и позицията: „Веднъж за цял живот. Каквото и да се случи”. И да си го повтаряш всеки път, когато стане тежко. Да правиш нова крачка, да има взаимна помощ, каквото и да се случи. Особено, когато Господ е благословил семейството и мъжът е станал свещенослужител…

 

Въпросът за отсъствието на мъжа и бащата в семейството, когато той е свещеник, е твърде остър и познат на всяко такова семейство. Тук бледнее дори и военната служба, където е в сила поне трудовото законодателство. Пред новоръкоположения  отец се открива нов път, тръгвайки по който той вече принадлежи не само на своите близки. Изключително много време се отдава на служение на другите хора и извършване на тайнствата. За всичко това се изразходват огромни сили…  Също толкова сили изразходват презвитерите, за да поддържат равновесието в семейството … За да се учат без помощта на съпруга, да преодоляват много проблеми (житейски, битови, образователни и пр.) За да може децата да не забравят таткото и да се радват на всеки рядък момент, когато се разхождаме заедно или предприемаме някакво пътуване.

 

И да си повтарят, когато стане тежко: веднъж за цял живот, от подводницата няма да избягаш. Дори ако чувстваш, че отглеждаш децата сама, дори ако нямаш повече сили. Поседим, поговорим, прегърнем се – и става по-леко. И отново можеш да продължиш…

 

С въздух не можеш да се наситиш. И стотинката трябва да се заработи. Във всяка енория си има свои порядки. Добре е, ако към заплащането се прибавя процент от требите или има други поощрителни надбавки. Ние дълго време живяхме само с малка заплата, когато броя на требите не влияеше на заплащането на труда… Особено когато кръщенията можеше да се нижат от служба до служба. А той едва се държи на крака… И на сутринта отново служи. Нямаше кога просто да се наспи. Продължаваше и да учи. По-цяла нощ лампата свети… „Тихо, деца. Тате още спи. Пазете тишина. Той цяла нощ е работил…” – а часовникът показва вече обед. Днес татко има почивен ден и ние тихичко излизаме на разходка. Вечерта татко ще прекара с нас. А после – звън … молят го да освети жилище. И вечерта татко отново не е с нас. Връща се с празен джоб. Извършил е добро дело, изразходвал е бензин, но много хора живеят с представата, че в „Църквата всичко трябва да е безплатно”.

 

Така и презвитерата се оказва принудена да работи. С малките деца това може да стане само нощем. Отново недостиг на сън. Но не може да се работи всяка нощ – сънят взема своето.

 

Така че служението на Бога и хората се заплаща с висока цена…

 

Би било прекрасно, ако графикът за службите на свещенослужителя се съставя като се вземат пред вид числеността на семейството му и отдалечеността на местоживеенето му от храма.

 

А дотогава ние се учим да ценим всеки татков почивен ден, да се нагласяме съобразно неговия график, да изоставяме при необходимост своите дела и желания, за да прекараме малко време заедно. За да могат децата да имат пример, за да може семейството да бъде пълна чаша, в която блещука  любов…

 

Нека съпрузите станат по-търпими един към друг. А преди бракосъчетанието младите хора трябва сериозно да помислят, ще могат ли да преминат този път заедно. Защото когато при хората няма сходство в главното – те се разделят заради дреболии…

 

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1992 г.

 

Струва ми се, че проблемът с недостига на време  е малко преувеличен. Той съществува, но не е единственият, освен него има и други не по-малко важни.

 

  1. Като една от причините за кризата аз бих посочила масовото влизане в църквата през 90-те на хора, които нямаха никакъв църковен опит:  нито църковно детство, нито църковно семейство,  и които нямаха представа как живеят свещеническите семейства. Проблемите в духовното съсловие, с които не винаги са се справяли и в царско , и в съветско време, се проявиха у новоръкоположените, които бяха виждали свещенически семейства само отдалеч и нямаха представа от спецификата на семейните отношения в тях. Намаля относителният дял на свещеници и презвитери от „свещенически родове” или от семейства, които  отблизо се бяха докосвали със свещеническия бит и това прекъсна приемствеността у духовенството. И ако богослужебната практика може да се овладее в съвместното богослужение, то да се покажат, научат, подскажат традиционните аспекти на съкровения семеен живот не е така просто, дори и поради затрудненията в установяването на тесни контакти между семействата на свещениците, поради отдалечеността на местоживеенето им от енорията. Подготовката на свещениците и презвитерите за семеен живот е „църковен” проблем и е необходимо да се търси  и неговото „църковно” разрешение. Съсловността остана в миналото, а въпросът за кадровата приемственост не се поставя, макар че той трябва да се поставя именно в семейството на свещеника.

 

2. В своя семеен живот много пъти съм си спомняла думите на презвитера Людмила Сергеевна Шпилер. Тя казваше, че „всички свещеници са двуженци” и първата им жена е Църквата. Трябва да кажа, че това (както и образът и поведението на съпругата на моя духовник) ми даде нужните ориентири.  Не си представям, как жената на свещеника би могла без пример или извън традицията, тактично да намери своето място в енорията, общината, семейството. На свой ред и на мъжа-свещеник също е много трудно (и от доклада това е видно), нямайки опит, да разпредели хармонично времето си между семейството и Църквата, да почувства кога присъствието му в семейството е по-важно за децата и освен това, че начина, по който той решава семейните проблеми, винаги забележими за енориашите, има възпитателен характер за енорията.

 

3. Съвременният бум във възпитанието на „състоятелни, успешни, креативни” деца има в православните среди свои особености под формата на домашно обучение, безумен брой кръжоци и т.н. Всичко това се стоварва като допълнителен и често непосилен товар върху многодетното семейство, а, както днес ми каза големият ми син, „служи само за задоволяване на родителските амбиции”. Това, разбира се, е общ въпрос, но той не отминава и свещеническите семейства.

 

4. Стори ми се, че в доклада на о. Фьодор не съвсем вярно е очертана ролята на бащата в свещеническото семейство. Бащата-свещенослужител не оставя зад прага своето свещеническо достойнство, както може да го остави носителят на всяка друга професия. Трябва ли той в духа на съвремието, връщайки се у дома , да дели със съпругата домашните задължения? Как всред домашният бит, ходенето по лекари и кръжоци да не се изгуби усещането за служението на главата на семейството? Дори в обикновеното семейство ролята на бащата не може да се асоциира само с бита, а колко повече в свещеническото. В града, поради липсата на специфично мъжки дела, се оформя тенденцията бащата да бъде потопен в домакинството, но тази тенденция е неправилна – така се руши естествената семейна йерархия, която има голямо значение за възмъжаването  на децата. Правилно формираният образ на бащата-свещеник помага за запазване на приемствеността в свещеническото служение.

 

5. По традиция клирът е живял около храма, тогава в „прозорците” между утринното и вечерното богослужение свещеникът е имал възможност да отдели време за семейството. Въпросът за отдалечеността на жилището на свещеника от енорията е един от крайъгълните: освен икономия на време за пътуване на самия свещеник, налице е възможността семейството да се черкува в енорията на бащата (което има голямо значение за продължаване на свещеническите традиции в семейството), а също и възможността енориашите да помагат на семейството. От личен опит знам, че животът близо до храма дава чувство за единство, освобождава много сили в семейството, помага на децата да се впишат в енорийския живот и поне отчасти решава въпроса за присъствието на бащата в семейството.

 

Колкото и да е тежък жилищният проблем, може да се направи опит той да бъде решен: за многодетния свещеник следва да се ходатайства пред епархийския архиерей да бъде назначен в близка до дома му енория. В нашия случай беше обратно – архиереят ходатайства да ни бъде дадено жилище близо до храма. Енорията трябва да се старае да намери квартира под наем недалеч от храма, може би с течение на времето трябва да се постави въпросът за служебни квартири при храмовете, подобно на църковните домове по селата.

 

6. В доклада се казва: „Нашите деца прекарват, потопени в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, значително повече време, отколкото общувайки с родителите си”. Ако става дума за различните цифрови устройства, това е общ проблем. Не виждам тук нищо специфично за свещеническите семейства.

 

Що се отнася до собственото ми семейство, в различни периоди е имало различни проблеми, най-често битови. Много от тях са се разрешавали не точно така, както на мен в този момент ми се е струвало, че трябва да се разрешат, но в крайна сметка напълно благополучно. Например, за разлика от обикновените семейства, аз винаги съм била длъжна да приготвя децата, да се добера до храма, да отстоим службата, да се върнем и да ги нахраня сама, без съпруга ми,  в каквото и състояние да се намирам. Но този проблем се разреши с получаването на жилище.

 

Оглеждайки се назад, мога да кажа, че най-труден и неясен за мен остана проблемът, как да възпитам децата така, че служението на Църквата да стане техен свободен и самостоятелен избор. Как да вложа у тях желание да се вслушват в Божия призив? Как да съхраня приемствеността  на свещеническия род?

 

Градска енория, 3 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

 

Трудно е да съхраниш семейството си, да присъстваш активно навсякъде, да поддържаш мъжа си, без излишна критика, но тактично да го направляваш. И е трудно да не ревнуваш от другите!

 

Трудно е, но е необходимо да вярваш, че хората са по-добри, отколкото ти изглеждат и да вярваш на мъжа си, че той се отнася еднакво към всички енориаши и просто дружи с тях. Но и не трябва да загърбваш своята интуиция и да умееш да поставяш граници пред особено активните „духовни любовници”.

 

Москва, 8 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

 

Докладът на о. Фьодор, с концентрираността на засегнатите в него проблеми, оставя угнетяващо впечатление. Всичко изглежда толкова лошо и се питаш: а как ние самите преминахме между всички тези рифове и подводни камъни? Да се съхрани любовта в брака, както и самия брак, е невъзможно само с човешки сили, това е Божие чудо. Но много от проблемите се отнасят не само за свещеническото семейство, а по-скоро за всички многодетни семейства.

 

И все пак на мен ми се струва, че да се споменава за това, че всичко наоколо говори за разврат и подтиква към блуд е инфантилно. Възрастните хора трябва сами да отговарят за себе си и да не прехвърлят вината върху външните обстоятелства.

 

Предложенията за подобряване материалното състояние на свещенството и съкращаването или поне облекчаването на неговото натоварване, които се излагат в доклада,  са добри, но  са по-скоро от сферата на фантастиката. Макар че и аз непрекъснато цитирам на своя мъж думите на патриарх Алексей, че свещеникът трябва да има два почивни дни. Но заедно с това за мен винаги са били ориентир думите на един московски свещеник, старши по хиротония спрямо моя мъж, който още в началото на техния семеен живот казал на съпругата си: извършител на треби ли искаш да бъда или свещеник?

 

Най-важна за мен винаги е била подкрепата на подобните на нашето многодетни семейства на мои приятели, на общността, в която израснахме, примера и съветите от страна на родителите на многодетни семейства от по-възрастното поколение (на първо място презвитера Мария Иляшенко).

 

Но същността все пак се крие в това, как отговаряш на тайнството Венчание, готов ли си да изнесеш предстоящият ти подвиг (може би дори мъченически) и още по-широко – как се отзоваваш на Божия призив да живееш по Неговата воля и по Неговите заповеди, т.е. да бъдеш християнин. Простете ме за патоса и за склонността ми да проповядвам.

 

Ще добавя още, че когато нашия татко го няма у дома,  той по-малко се нервира на децата. Важното е как мама ще съумее да възпита у тях любов, уважение и даже благоговение пред бащата, който винаги се труди, винаги се моли. Често се случва обратното – когато съпрузите са непрекъснато заедно, много неща започват да ги дразнят, любовта някак угасва, а когато се виждате рядко, когато рядко можете да останете насаме, вътрешният стремеж един към друг само разгаря любовта.

 

Сибир, 4 деца, съпруг – свещеник от 1997 г.

 

Трудности и проблеми възникват във всяко семейство. Това не зависи от броя на децата. Животът е такъв, че ни спохождат трудности. Не може да се каже, че трудностите в свещеническите семейства са по-големи отколкото в другите. Струва ми се дори, че е точно обратното  в семействата на свещенослужителите има множество преимущества. Това са опитът от християнската вяра, надеждата, любовта, търпението. Ние имаме християнски примери, словата на Господа от Свещеното писание, от които черпим и които използваме като ръководен пример в своя живот. Това са нашите плюсове и нашите бонуси. Ако ни споходят някакви трудности, енориашите ни подкрепят с молитва, с физическа, духовна, а понякога и материална помощ.

 

Хората в света често са самотни. Те са сами в своите трудности, в своята мъка. Те се мятат, търсят психолози. На нас ни е много по-удобно – имаме духовник, при когото отиваме, доверяваме му проблемите, доверяваме му душата си,  от неговите уста получаваме отговор от Господа и се стараем да променим живота си.

 

Особените  проблеми в семействата на свещенослужителите възникват тогава, когато угасва вярата. Угасне ли вярата се появява всичко онова, което го има и в света – недоверието един към друг, отчуждението, загубата на любовта. Отдаде ли ни се да съхраним вярата, ще ни се отдаде и всичко останало.

 

За мен пример за помощ в живота беше едно такова стихотворение:

 

Помогни ми да приемам

всичко, с което Ти си белязал житейския ми път

с  любов, като на майка ,

с  доверие, като на дете.

 

Без „защо” и „за какво”,

без да възразявам и да споря.

Както дишам, ям и пия,

така ми дай да приемам и болката.

 

С надежда, че някога

ще ми откриеш всичко, скрито от тайната

и че преминатият от мен път

не е наранявал нозете ми случайно.

 

Че всеки камък по пътя,

и всеки трън и всеки възел,

са ми помагали до Теб да стигна

не са разширявали моят път, а са го стеснявали.

 

Че чрез всяка нова беда,

Ти си ме събуждал от съннливата леност.

Когато си ме оставял на хляб и вода

или си ме поставял в ъгъла на колене.

 

Че всички мои нужди подред

Ти си изпълвал с голямо старание

Нали не Ти си бил виновен,

че съм се нуждаела от наказание.

 

Позволи ми да живея и да умирам

на тази земя, под това небе

с  любов като на майка,

с  доверие като на дете.

Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите

Май 25, 2018 in Свещеническа конференция

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

Доклад на предстоятеля на храма „Св. св. безсребърници Козма и Дамян” на Маросейка, баща на осем деца протойрей Фьодор Бородин на свещеническия семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите”

 

Неочаквано нашият благочинен отец Дионисий Шишигин (вече покоен) ми предложи да подготвя доклад. Подготвих го и явно засегнах болното място, защото за един месец повече от 25 свещенослужители ми благодариха писмено, по телефона или лично за този доклад. Изобщо не очаквах подобно нещо. Днес ме помолиха да го повторя. Бидейки тук, успях да прочета коментарите на жените на свещениците, за което съм много благодарен и ще внеса леки корекции в доклада, нещо ще добавя. Той е емоционален. Когато го писах, се вълнувах. Темата е много болезнена.

Мисля, че всички присъстващи ще се съгласят с мен, че никога в цялата си история Църквата не се е изправяла пред такава тежка криза в семействата на свещенослужителите. Знаем, колко наши съкурсници от духовните училища се разведоха с жените си (сред моите съкурсници са повече от 10) и бяха лишени от сан. Знаем такива, които без да се развеждат, си имат любовници, и знаем, колко страшно се отразява това върху техните деца.

В нашия двукорабен храм статистиката е следната: за 24 години трима свещенослужители се разведоха и се лишиха от свещеническия сан, няколко свещеници (по-млади от мен като свещеници, създали семействата си пред очите ми) стигнаха до пълно семейно неразбирателство. Владика Антоний (на пастирския семинар – бел. ред.) приведе следната статистика: семействата на 9 от 39, тоест на една четвърт от свещенослужителите се разпаднаха… Това е кошмар!

Мога да разкажа за последните два дни.

Вчера (някъде около три часа през деня) говорих с един много известен православен практикуващ психолог. Неговите думи бяха: „Сега работя с трима московски действащи свещенослужители, които живеят с нови жени”. След час дойде един приятел, свещеник от Нижни Новгород, с който сме учили – прекрасен, дълбок, много надарен човек. Плаче и разказва: „Преди около 7-8 години жена ми се отказа да ходим при един изповедник (архимандрит на Лавра), не се изповядва, не се причастява. И прави всичко възможно и децата да не го правят. Помоли се, – казва – за мен, не знам какво да правя”.

По-нататък. Служа вечерня и молебен. Идва една жена и казва: „Трябва да поговорим. Виждала съм ви  по телевизията „СПАС” – „Какво има?” – „През миналата година имах връзка с действащ свещеник, сътрудник на един от московските епархийски отдели, който продължава спокойно да служи”.

Сутринта служа утренна Литургия. Изповядвам. Идва една сравнително млада жена на свещеник, с три деца, и казва: „Изобщо не се разбирам с мъжа ми. Сигурно ще се развеждаме”. В продължение на 40 минути говорих с нея. Това е статистика за два дни.

Ясно е, че основната причина е грехът. Това е страшно падение на свещенослужителя или на неговата съпруга, или и на двамата. Всичко останало са оправдания. Но все пак основната причина е общата криза на семейството, както каза владика Антоний: „Мнозина от нас са били възпитани в непълни семейства, с разведени родители. Нямаме опит и поведенчески сценарии за служение на съпруга, за решаване на семейните конфликти, за възпитаване на децата”.

Ние, нашите жени и деца, както и всички останали, изпитваме огромен информационен антисемеен натиск. Героите на новините и филмите, статиите и социалните мрежи блудстват, изневеряват, развеждат се, изоставят децата. При нас даже държавният глава се развежда на живо. Трудно е да се представи по-тежък удар върху семейството като институция. Всичко това като постоянен фон на живота изкушава човека. Децата ни прекарват в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, много повече време, отколкото в общуване с родителите си. Това формира търпимост към греха (за съжаление!) като към нещо, което се е умножило толкова много, че е безсмислено да се бориш с него. И всеки човек, и бивш свещеник, напуснал семейството си, също чрез интернет много лесно ще намери общество на такива като него, и в това общество не само няма да го осъдят, но дори ще го похвалят за неговата честност.

Така преградата на общественото порицание, която по-рано е можела да предотврати разпадането на свещеническо семейство в период на криза, е премахната.

Това са външни причини. Те не могат да бъдат отстранени. На тях може да се съпротивляваме само с постоянен труд, молитва, задълбочаване на духовния живот, съзиждане на домашната църква, сърдечно общуване, обсъждане на всички възникващи проблеми и разногласия.

Но тази криза в семействата на свещениците има и наши църковни, вътрешни причини, които могат и трябва да бъдат преодолени.

Първо, това е липсата на свободно време при свещенослужителите, и преди всичко, липса на поне два нормални почивни дни. Работният ден на свещеника не е нормиран. Много често, тръгвайки рано сутрин, докато жената и децата още спят, той се връща вечерта след службата, изповедите, разговорите с хората, когато децата му вече спят. Работният ден, включващ и дежурството в храма, се превръща в 12-часов. Задължителното дежурство заедно с богослуженията много трудно могат да бъдат съчетани с почивни дни. Трябва просто да седнеш и да наблюдаваш седмицата на свещенослужителя.

Дежурството не ни оставя възможност да посещаваме (в много храмове е така) болни на легло и да извършваме други треби извън храма. Те трябва да се отлагат за почивните дни.

Всички духовници носят послушания извън храма. Но за настоятеля те (посещение на затвора, преподаване в духовни учебни заведения и т.н.) много често са един дразнещ фактор, който просто се игнорира. А на духовника му се налага да се сменя с братята, да компенсира замяната и пак за сметка на почивните дни.

Има йереи, които имат административно служение в структурите на Патриархията и викариатствата, отговарят на писма, работят в Издателски Съвет и т.н. След работата през петте работни дни, идват събота и неделя, които за всеки свещенослужител са дни на радост, но и на максимално натоварване. Такива духовници изобщо нямат почивни дни.

Мога да дам за пример курсовете за повишаване на квалификацията на свещенослужителите. След като получих благословение, отидох на първия курс, който се провеждаше в Новоспаския манастир. Графикът беше такъв: 5 дни в седмицата от 09:00 до 18:00, събота – до 15:00. Явно е бил съставен от някой монах, който е получил такова послушание: „Направи график”. Разбирате ли, в колко тежко състояние се намираше жена ми след два месеца?

Такъв изцеждащ график е катастрофално опасен за всеки човек. Но ако монахът рискува само своето здраве, семейният свещеник рискува цялото си семейство. Да, ние всички сме полагали клетва, че ще правим всичко, за което ни благословят. Ние, ако трябва, ще се разболеем и ще умрем на тези послушания – безусловно сме готови за това.

Но „Божествената благодат”, получена при хиротонията, не е била получена от жените и децата ни. Те не могат да издържат.

В единствения си почивен ден свещеникът просто се наспива и идва на себе си. На практика и в този ден той не е вкъщи. Мой познат свещеник има шест деца и един почивен ден. Жена му, която е посещавала нашия храм, със сълзи на очи казва: „Децата растат без баща, все едно че е в затвора или на война. Изобщо не го виждаме. През почивния си ден той спи”. Ще повторя ключов израз: „Децата растат без баща”. Това се отнася за децата, не за бащата, за тяхната съдба, а не за съдбата на свещеника. А жената е вкъщи, изморена от децата, от домашните задачи, много от които е трябвало да бъдат решени отдавна. Повечето съвременни момичета нито физически, нито психически не са готови да имат дори три деца. Какво да говорим за семейства с 5, 6, 8 деца? Мъжът се прибира и се отпуска без сили в леглото. Няма помощници вкъщи. В повечето съвременни семейства липсват и баба, и дядо. Трябва да решаваш въпроси с лекари, учители, да закараш децата на училище, да ги прибереш, да отидеш на три родителски срещи за една седмица, да подготвиш уроците, да сготвиш за голямо семейство, единия да заведеш на зъболекар, другия – на ортопед, третия – на логопед. И всичко това с малко бебе или бидейки бременна, всичко – без помощта на мъжа. Това е реалността на многодетното градско свещеническо семейство. Трупат се умора, раздразнителност, обида, разочарование.

Познавам свещеник, чиято жена веднъж просто легнала и престанала да прави каквото и да било. Тя просто не можела да стане. Обърнала се към стената и ревнала: „Нямам сили”. Психически срив. Децата бягат наоколо, а бащата трябва да тръгва за храма. Задачите си остават. Вече се обажда раздразнения настоятел – той не иска да чува нищо, защото има едно дете и не разбира.

Какви последици може да има това за семейството на свещеника? Катастрофални! Спира съвместната молитва, тоест изчезва най-важното, чрез което се реализира домашната църква. Нито жената, нито децата почти никога не се молят с баща си. Ще повторя: ако той живее далеч от храма, заминава, когато те още спят, и се връща, когато вече спят. През по-голямата част от времето семейството на свещеника няма онова главно нещо, което има в другите църковни семейства.

Най-страшните последици от такъв работен график са липсата на общуване с жената и децата, което не може да се замени с нищо. Година след година, отдалечавайки се от съпругата, йереят може да стигне до разрушаване на сърдечната връзка с жена си, върху която преди всичко се крепи цялото семейство. Често ситуацията се задълбочава от това, че в енорията си йереят е обграден от почит и послушание, а вкъщи нещата не стоят така – просто престават да го слушат. Може да кажем, че енорийският живот е успешен проект, в който той е успял, а семейството – неуспешен, защото не може да го реши. И йереят се отдалечава все повече от семейството си за сметка на „храмовия проект”, където той се къпе в лъчите на славата и всичко е добре. Но жена му не се е омъжвала за отец Йоан, а за Ванко. Тя е обикнала просто човека. Тя се променя, той се променя. Семейството представлява двама души в постоянно развитие и промяна. И не само свещеническо семейство. Те трябва много да разговарят и да общуват, да прекарват заедно време, да правят заедно някакви неща, а това не се случва, и отношенията започват да се разрушават. За това има огромен брой примери.

Най-много страдат отношенията с децата. Те не могат да бъдат построени без съвместно прекарване на времето с бащата, без общи игри и радостни, интересни неща за децата. Не могат и това е. Нека припомним пророк Самуил. Господ му е откривал Своята воля за целия народ, а децата му станали негодници. Причината, освен свободната им воля, разбира се, може да бъде само една:  липсата на прекарано заедно време. Този закон действа даже за семейството на великия пророк. Какво да говорим за нас, грешните? Всички знаем, че сърдечна (ще подчертая: именно сърдечна) връзка с младенеца се основава на физическия контакт. Ако бащата не взема всеки ден детето си на ръце, не го гушка и не го целува, тази връзка няма да се получи. Частта, която трябва да се образува в младенческата възраст, се ражда чрез милувките. И ако бащата не може да направи това заради своята заетост, тази връзка ще липсва. По-нататък тя трудно ще се зароди.

Не се молим заедно с татко. Закусваме, обядваме и вечеряме почти винаги поотделно. Домашните и училището минават без него. В неделните дни тати съвсем го няма. Майката и децата ходят в най-близкия храм. Не можеш нито да поговориш с бащата, нито да чуеш приказка, нито книга, или това се случва много рядко. Даже ако свещеникът има два пълноценни почивни дни, те никога не съвпадат с почивните дни на децата-ученици, защото се падат през седмицата. Това е проблем, който трудно може да бъде решен, разбирам, но и това трябва да се има предвид. Тоест йереят трудно може да отиде някъде на почивка заедно с децата. В много епархии никога няма да ти дадат един месец отпуска, в Москва – дават – слава Тебе, Господи! В много епархии отпускат по две седмици, после още една, или въобще две седмици през годината. Дори и да имате човек, който ще ви плати почивката на море, за да си починете с жена ви, просто няма да имате време за това.

Един свещеник от една достътачно голяма средно-руска митрополия ми казва: „Не стига, че ми дават само две седмици, пък още трябва да се оправдавам като за престъпление, че заминавам някъде за тези две седмици, и във всеки един момент могат да ме извикат”. Освен това, в тази епархия винаги, когато свещеникът отива при архиерея и казва, че има проблеми с жена си, му се отговаря по стандартния начин: „Развеждай се. Жертвай семейството си. Най-важното е свещенослужението. Трябва да принесеш семейството си в жертва. Лошо е, но е така”. Нямам думи. Вместо да се лекува, ситуацията се влошава още повече.

Битовото натоварване – поотделно. Богослужението и молитвите – поотделно. Възпитанието на децата – без бащата. Какво очаква такова семейство? Става най-страшното: семейството престава да бъде нещо съвместно (на практика престава) и, съответно, източник на съвместна радост. При липсата на редовно, радостно и интересно общуване, при постоянно отсъствие на бащата от дома, при неговото изтощение и умора, при напрегнатите му отношения с майката, която децата усещат безпогрешно, при оскъдяване на любовта между тях, разривът на сърдечната връзка с детето в пубертета е почти неизбежен.

Като следствие – отблъскване на бащата към края на пубертета, най-често, чрез отдалечаване от вярата и Църквата.

Разцърковеният поп – това е страшен съблазън за нашите енориаши (както и разцърковените попадии), които поставят под съмнение всичко, което проповядва отецът. Ако той не е успял да построи малка църква, „какво тогава говори от амвона?”. Този съблазън може да отблъсне толкова млади хора от Църквата и да обезсмисли цялата ни работа с младежта дори от количествена гледна точка. Ако се срещам със син на свещеник, който казва: „Лъжат те отвсякъде, знам по баща ми” – напълно безполезно е да продължаваш проповедта. Знаем, колко попове са станали революционери.

Втората причина е вътрешна, църковна, много по-страшна, но също много болезнена. Всичко това се случва на фона на постоянно безпаричие, което не позволява оперативно да се решават много въпроси. Не можеш да си ремонтираш колата; нямаш пари за удобен лекар, без да чакаш на опашка; частните учители, кръжоците и другите занимания често са недостъпни, а без частни учители днес не може да влезеш в университет. И колкото е по-голямо семейството на духовника, толкова въпросът е по-болезнен.

Наскоро разговарях с един многодетен йерей с 10 деца. Питах го за заплатата. Казва: „Както при всички”. Но нима предстоятелят, който има две деца, не може просто да пресметне разходите си и да ги умножи по пет (за децата) и да добави към заплатата му? Какво чака? Жената на свещеника да не издържи и да получи психично разстройство, или да изгуби вярата в Църквата? Ако жената на свещеника от 20 години живее в такава унизителна нищета, тя наистина може да загуби вяра в Църквата. Ще каже: „Вие ни проповядвате, че това е общество на любов. Къде е тя?”.

Наскоро настоятелят му повиши заплатата: от 30 000 на 50 000. Какво означават тези 50 000 за семейство от 12 човека в Москва – това е смешно. И няма откъде да вземеш пари. Сега на требите не дават пари. Ходим, причастяваме възрастни хора, които някога са посещавали храма ни – налага се ние да им оставяме пари, защото нямат с какво да си купят лекарствата. Ако веднъж на 3-4 месеца отидеш на освещаване и ти дадат нещо – това е. Минаха 90-те, когато даваха пари за требите. Сега това почти го няма. Може някой да има друга статистика, аз имам такава. Какво чака предстоятелят? Йереят да се отдаде на пиянство или да изпадне в пълен цинизъм? А това се случва много често.

Защо имаме такова безжалостно равнодушие към многодетните? Унизително е. Голяма част от многодетните свещенослужители днес живеят даже на в бедност, а в нищета. Това може да се търпи една година, две, десет, но не цял живот.

Важно е, че децата на свещениците не искат да живеят така.

Много често съм чувал от дъщерите на свещениците следното: „Няма да се омъжвам за семинарист, защото, първо, не искам мъжът ми да бъде преместен”. В Москва няма проблем – друга станция на метрото. Но ако служиш в друга епархия и мъжът ти бъде преместен на 400 км… Училището е тук, а мъжът – там. Пътища няма. „И второ, не искам да не го виждам и да живея на жълти стотинки”.

Покойният патриарх Алексий многократно е посочвал на епархиалните събрания, че свещенослужителят не трябва да има повече от два почивни дни. Но може да се направи така, че и по-малко от два да няма. По-строго да се следи този въпрос по отношение на многодетните клирици. Ако например свещеникът има повече от пет деца, той може да бъде освободен от някакви допълнителни извънхрамови послушания, да бъде проследено заплащането, което получава. Енорията може да плати на домашна помощница – готвачка или детегледачка или да намери доброволни помощнички, които желаят да се потрудят благотворително.

Един мой познат предстоятел има голям син, а свещеник в неговия храм има седем деца. В един момент последният му казал: „За да запазя семейството си, трябват ми два месеца отпуск”. И предстоятелят му позволил такъв, като сам останал почти без почивка. Чест и хвала на такъв човек. Това е милосърдие. Но за съжаление това е по-скоро изключение.

Какво може да се предложи?

Трябва да се работи със семинаристите.

Когато завършвах семинарията през 1992 година, повечето от моите съученици бяха целомъдрени. Те не знаеха, какво е жена, и наистина подхождаха светоотечески към построяването на семейство. Двадесет години по-късно, някъде преди 7-8 години, говорих с един семинарист, а после и с друг, и се сблъсках с доста смущаваща информация за това, че много семинаристи (и това е Московската Духовна Семинария!) считат, че само жената на свещеника трябва да бъде девствена до брака, а семинаристът може да си позволи връзки и преди това. Това разбира се няма как да не се отрази на бъдещия му семеен живот. И за това трябва да се говори, това трябва да се промени.

Какво още може да се предложи?

Разбира се, епископът трябва отделно да се среща с жените на свещениците (без присъствието на отците) и да им задава въпроси – на части, не с всички заедно. Защото ако има пълна зала, никой няма да стане и да каже нещо. Трябва да се среща и да пита, какви проблеми има, да разговаря, да утешава, да укрепва.

Един мой познат свещеник (и това е било преди около 15 години) имаше огромен брой извънхрамови послушания и отговаряше за възстановяването на три храма. Жена му в определен момент каза: „Край! Повече не мога!” и отиде при владика Арсений. Питам я после: „Е? Как е?”, а тя с радост казва: „Владиката дръпна стола, облегна се, внимателно ме погледна, усмихна се и каза: „Давай, разказвай”. Минаха два часа. Навън имаше опашка – всички със записан час. Той беседваше с мен, утешаваше ме, укрепваше ме, обясняваше, а после попита: „Обичаш ли сладолед?” – „Да”, и ми даде пари за хубав сладовед”. Тя излезе оттам напълно окрилена. Това означава архипастирска беседа с жена на свещеник, която е била готова да се разведе със своя мъж. Важно е това да се случи навреме. Въпросното семейство съществува и досега и е на прекрасен свещеник, предстоятел на голям московски храм. Владика Арсений просто го спаси с онази беседа.

Трябва внимателно да се следи свещенослужителите да имат почивни дни. Не познавам практиката на селските енории, говоря за градските. Какво може да се направи? Може просто да се състави списък и да се анализира информацията за един месец. Като трябва да се питат не предстоятелите, а самите свещенослужители, защото предстоятелите ще представят нещата по друг начин. Епископът да погледне, да извика предстоятеля и да пита: „Извинявай, но защо този свещеник при теб е бил без почивен ден тази седмица, а миналата е имал само един? Какво чакаш?”. Като и преподаването в Свято-Тихоновския Университет трябва да се счита за работен ден. Знаем много случаи, когато предстоятелят не иска да признае това и изисква свещеникът да служи, казвайки: „Това са твои проблеми. Ако искаш да преподаваш, прави го през почивните дни”.

Може да се предоставят някакви преференции на свещенослужителите, които имат пет и повече деца. Какви могат да бъдат те? Освобождаване от дежурствата в храма. Повярвайте ми, ако свещеникът има пет или шест деца, той няма да почива в това време, а ще мисли само за тях и ще се измъчва. Може да се предложи освобождаване от някои извънбогослужебни послушания, организиране на сериозна материална подкрепа  и редовна помощ в стопанството.

Резултатът от правилното възпитание и правилния живот на свещенослужителя ще се отчита някъде след 30 години.

Мога да предложа такъв критерий:

Ако след преминаването на пубертета всичките ви деца ходят на църква и са готови да се изповядват даже при вас, когато няма друга възможност, и даже жена ви е готова да го прави по изключение, тоест продължава да ви има доверие като на свещеник, само тогава може да въздъхнете с облекчение и да започнете да се занимавате с внуците.

Преди това е рано да се съди. Защото годините, които сме прекарали без общуване с децата, могат да се изяват на 19-20 – годишна възраст.

Струва ми се, че ако не предприемем някакви мерки, след няколко години ще има не вълна, а цунами от разводи в семействата на свещенослужители, защото изгасналите семейства (можем да ги наречем така), в които няма радост, просто живеят заедно, защото иначе мъжът ще загуби мястото си и ще останат без средства за препитание. Не е ясно, на какво може да научи енориашите си такъв свещеник.

Имах следния случай. Простете, но ще кажа за себе си. Когато жена ми роди седмото ни дете (сега са осем), ѝ се появи тромб на крака. Той не трябваше да се оперира, нямаше риск за сърцето, но тя трябваше да лежи. Нямахме баби и дядовци. Нямахме помощници. Аз, слава на Бога, имах още две седмици отпуск, който взех по време на очакваното раждане. После отците ми отпуснаха още малко. Жена ми не можеше да стане, не можеше да ходи – така я болеше. Кухнята и домашните се превърнаха в моя грижа. Тя лежеше с бебето, а аз правих всичко останало.

Когато ми се случи това, имах и послушание в Патриаршията. Можех да понеса всичко, но усещах, че силите ми са на свършване, и отидох при владика Арсений. Дойдох и казах: „Може ли да се обърна към Вас с личен въпрос?”. Той отговори: „Да”. И започнах да разказвам, как живея. Владиката се напрегна. Гледаше ме, стисна си ръцете и ме попита: „Какво искаш?”. Казвам: „Освободете ме от това послушание в Каноническата комисия”, той въздъхна и каза: „Ехх… Да, разбира се”. Помисли си, че искам да се откажа от служението. Описах му ситуацията, а той ме гледаше с ей такива очи. Не знаеше, как живея. Никой не знаеше и не трябва да знае. Но той ми влезе в положение и каза: „Разбира се”. И един-единствен път на епархиално събрание чух формулировката: „Този и този досрочно е освободен от послушанието по семейни причини”. Това се отнасяше за мен. След 7-годишно послушание ме освободиха.

Безкрайно съм благодарен на владиката за това. Той ме изслуша и въпреки, че няма семейство, ме разбра. Но не навсякъде става така. Ако не се обърне внимание на този проблем, вълната от разводите и изгасналите семейства ще се превърне в чудовищен съблазън и за вярващите, и за невярващите.

 

Източник: Пастир ру

Божият Промисъл в делата на пастира

Април 28, 2018 in Свещеническа конференция

 

Идеята за Промисъла Божий трябва да бъде у пастира жизнен нерв, преминаващ през целия му живот и укрепяващ го в борбата за спасение. Всяко разколебаване в това ще отнеме у него надеждата да победи злото.

 

Арх. Йоан (Крестянкин) разсъждавал така в своето служение: „Блажен е този, който озарява със светлината на Христовото учение житейската тъма, който е воден от крепката Божия десница по незнаен път, и когото Покровът на Царицата Небесна покрива по-надеждно от всяка друга защита. Защото именно нему Господ открива великия смисъл на житейските скърби, които като стълба водят човека към духовно израстване, а така също към блаженство в Бога. Няма да престана да повтарям думите на светите отци, които са преминали през суровата школа на скърбите и познаващи покой и радост в Бога, думите им, които са център на нашата крепост на непоколеблимостта: „На тая земя няма нищо безвластно, защото начало на всичко е Бог“.

 

Ето в кое се състои нашата надежда и упование – в непоколебимата увереност, че в света нищо не бива без Бога, но всичко е или по Неговата воля, или по Негово допущение. Всяко едно добро нещо се извършва по Неговата воля и чрез Неговото съдействие; останалото е по Негово допущение, когато Божието покровителство ни изоставя заради нечистотата и ожесточението на сърцата ни, допуска се дяволът да издевателства над нас и над безчестните ни плътски страсти. И това е причината за бедствията, които ни връхлитат. Станали сме слепи и глухи. В ожесточението на сърцата си сме готови да обвиним всеки и всичко, забравяйки,че причината е в собствения ни, личен грях. Бог винаги иска истината да възтържествува. И е определил Църквата да я известява на света. И ние трябва да слушаме гласа на Църквата – гласа на истината“.

Случва се и в Църквата да има и скърби, и неуредици, понякога обстоятелствата се стичат така, че можем да се усъмним в истината, в Църквата, и даже в Самия Бог. Но именно в такива трудни моменти трябва твърдо да помним, че Бог е любов, благо, и всичко, пратено от Него е за наше добро. Не трябва да се мъчим да узнаем защо ни се дава това, не трябва да униваме, да роптаем, когато не разбираме какво се случва. Именно тогава човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.

 

Трябва да запечатим в сърцата си само едно единствено нещо – каквото и да прави Бог, Той го прави в наша полза, и е необходимо да го приемаме с благодарност, като пратено от Благодетеля и Благия Господар, дори и то да носи скръб. Така са постъпвали Божиите люде от всички времена, така са преминали през житейските скърби. Помнете, че когато се борим с вълните на житейското море, Господ ни праща спасение, Божията Майка ходатайства за нас, „защото Те са с нас през всичките дни до свършъка на света“ (по Мат. 28:20).

 

Понякога помощта Божия се бави. Но в това се заключава висшето изпитание на вярата – неведнъж в цялата световна история Бог е принуждавал Своите най-верни и предани служители да изпият до дъно чашата на изпитанията – земните нещастия, но след това ги е въвеждал в светлината на вечната радост, след претърпените страшни мъченичества. Това са били съвършени хора и те са се очиствали като злато в горнило.

 

О. Йоан (Крестянкин) пише за това по този начин: „Скръбно, тежко и непонятно ни е в тези минути, но точно тогава трябва да запитаме сърцето си – не е ли то причината за тези тъги, сърцето, въстанало против Бога, искащо отчет от Него защо стана така, а не иначе“.

 

Така пише за Промисъла Божий в писмата си Николай Сръбски: „Господ е винаги с нас, вижда всичко, изпитва мъжеството ни. Изпитва вярата и надеждата ни. Бие всеки Свой син, когото приема, както казва св. ап. Павел в Евр.12:6, той самият неведнъж е бивал бит – „иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни; три пъти съм корабокрушение претърпял“ (2 Кор. 11:24- 25). Всички тези удари апостолът приемал от хората, но благодарил на Бога така, сякаш са от Него, никога не роптаел и не се оплаквал от своите мъчители, но, измъчен и гонен, ободрявал другите, казвайки – радвайте се в Бога, и пак ще кажа – радвайте се“.

 

Сам по себе си свещеникът не е носител на абсолютната истина и свещеническият сан не се явява като гаранция за безпогрешно съждение. Той не трябва да се отъждествява с Църквата, която в своята пълнота е единствения стълб на истината (Тим. 3:15). Ако свещеникът сбърка в оценката или в съвета си, това не трябва да го кара да изпитва огорчението на уязвеното самолюбие, но да бъде повод за смирение, за осъзнаване на духовната си слабост. В пастирската грижа за душите винаги трябва да се дава място на действието на Божия Промисъл за човека, а не да се поставя човека пред Бога. Ако енориашът не е изпълнил един погрешен съвет на свещеника, той трябва да каже: „Слава Богу, не се е послушал моя греховен или погрешен съвет, а се е извършила светата воля Божия“.

 

Само при разбирането на Божия Промисъл животът се изпълва с истински смисъл и съдържание, само при това условие постепенно настъпва истинската духовна, тиха, велика и съдържателна радост. Радостта, че живееш в руслото на Божествения Промисъл, че живееш съзнателно и няма нищо по-добро от това, но също и че всичко може да бъде прието и усвоено само с опита, само практически, ако си приел в сърцето си, че Божието слово винаги съдържа в себе си абсолютната истина. И всичко опира до това, да следваш Божието слово и това рано или късно ще доведе до удивителни резултати в душата ти и в живота ти. Понякога – бързо и забележимо, но по-често – тихо и незабележимо. Ако Божието слово се изпълнява, то никога не остава без резултат, а той е – радост.

 

Велик и труден е подвига на пастирското служение на фона на немощните естествени сили на човека. Но, „силата Божия в немощ се проявява“ (2Кор. 12:9). Пастирът вярва, че благодатта Господня лекува, немощния укрепява, той изповядва, че съдбата на Църквата се строи от Самия Господ, Той изправя, промисля и се грижи за тия, които Сам е избрал.

 

Арх.Йоан (Крестянкин) е писал, че гледайки на всичко, което се случва в света, в нашата държава, в Църквата и в самите нас, би трябвало да изпадне в униние, „ако вечно живите, неизменни и жизнеутвърждаващи обещания и истини Божии не ни указваха нашата жизнена цел – търсенето на вечно живия Бог“. Няма никакви сложни житейски обстоятелства, скърби и събития, които не можем да преживеем в Бога.

 

 

 

 

 

 

 

„Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”

Април 21, 2018 in Свещеническа конференция

 

Не лекия разговор за нас, братя свещеници, ще започна с неутешителната прогноза на св. Йоан Златоуст: „Не мисля, че спасяващите се сред свещениците са много, напротив – много повече са погиващите” (Беседи върху Деяния на апостолите, беседа трета върху стихове 1-12).

 

Това, че светителят е  прав, се потвърждава от нашите светци. Сред тях наистина има много малко имена от бялото духовенство (аз ще говоря най-вече за него). А сред последните, най-голяма част са новомъчениците. Имена на светци, съотносими със св. Йоан Кронщадски, със св. Алексей Мечев и други подобни на тях, почти няма. Това е печален факт, от който следва страшният извод, за който именно говори св. Йоан Златоуст. Излиза, че болшинството от нас се намира под потенциалната заплаха от осъждане и вечни мъки. Но ние знаем, че Бог не иска нашата гибел и, следователно, ние сме тези, които не правим нещо както трябва. Нека опитаме да разгледаме този въпрос.

 

Кой е свещеникът?

 

За да разберем това, трябва да започнем търсенето си от библейските извори. Думата «свещеник» произлиза от еврейското «кохен», което на свой ред произлиза от «кохан» (да бъдеш свещенодействащ), т.е. да извършваш свещеното действие (служение). Първоначално това е предполагало принасянето на установените от закона жертви от различен характер. Представете си сега какво е представлявал юдейският свещеник на празник Пасха. Това е бил един много уморен «месар», опръскан с кръв от глава до пети. Той е трябвало да заколи хиляди животни, да ги разфасова правилно и изгори. Основната  и главна задача в служението му на Бога е била само в едно – принасянето на жертвите.

 

В Новия Завет кръвта на ветхозаветните жертви е била заменена с веднъж завинаги принесената Кръв на Божествения Агнец, а уставът на ветхозаветното богослужение е бил сменен от новозаветния Типикон. Но същността на свещеническото служение си е останала същата. Само тежката работа с ножа е била сменена от не по-малко тежката работа с молитвата.

 

Следователно първият извод от гореказаното е: извършването на денонощния кръг на богослуженията е главна и неотменна част от задълженията на всеки свещеник, независимо от това къде служи и каква е неговата обществена ангажираност.

 

Трябва веднага да се отбележи – това не е индивидуален подвиг, не е подвижничество, а онова, без което свещеникът престава да бъде свещеник. Най-добре е денонощният кръг на богослуженията да се извършва в храма, дори той да е напълно пуст, както това е правил в продължение на много години праведният Алексей Мечев и други достойни пастири. Или в краен случай, килийно – у дома, макар и в съкратен вид. Учениците на Йосиф Исихаст, старците Харалампий и Ефрем, смятали за престъпление, ако йереят не извършва денонощния кръг от богослужения. А за монашестващите те считали за задължителна и нощната молитва.

 

Молитвената стихия на свещеника

 

От това изискване произтичат и всички останали задължения на свещеника. Молитвата – това не е само времето, предназначено за богослужение. Това е целият живот на свещеника, който е призван да стане непрестанна молитва (виж шеста молитва на утренята). „ Свещеникът без молитва, свещеникът, който не умее да се моли, който не е придобил молитвен дух, не е обикнал богослужението … е противоречие на самия себе си и безплоден чиновник от духовното ведомство”1. Молитвата на свещеника трябва да бъде постоянна2.  Свещеникът, който не е придобил молитвен дух ще погине – всичко това ние намираме в трудовете на светите отци и учители на Църквата.

 

Това ни довежда до второто изискване: свещеникът е длъжен да извършва словесната Иисусова молитва.

 

Две от думите аз подчертах преднамерено. Първата дума иде да каже, че това е изискване, произтичащо от неговото служение, а втората – изискване, отнасящо се до минималното ниво на неговата компетенция. На словесната Иисусова молитва, за разлика от умната и сърдечната, е способен всеки човек. За извършването й, за разлика от по-високите й степени, не се изисква нито особено духовно ръководство, нито специални навици. Достатъчни са внимание и покаяние. Такава молитва се вменява в задължение и на миряните.

 

Молитвата, бидейки център на живота на свещеника, съдържа в себе си и всички съпътстващи я условия, без които тя е невъзможна. Това е, преди всичко, смиреното сърце, чувството за собствено недостойнство. Именно това е вътрешното състояние, в което трябва неотменно да пребивава истинският Христов служител. Ако свещеникът служи литургия без сълзи, той трябва да се отнася към себе си като към намиращ се под Божие запрещение. Така  атонските духовници  са учили изповядващите се при тях свещеници.

 

Освен обществената молитва, основно дело на пастира е килийната молитва. Епископ Вениамин (Милов ) отбелязва, че молитвата, извършвана пред хората, въвлича свещеника в „тънко тщеславие, в желание да направи впечатление” и е „своеобразна самохипноза”. Затова „за пастира домашната молитва трябва да бъде дихание на душата му, без което той не може да живее”3. В тази връзка килийната молитва е по-чиста, но и по-трудна от обществената.

 

Уроците на миналото

 

Днес, както никога, е необходимо да извлечем уроците от миналото. Дори и само затова, че настоящето ни много напомня за него.

 

Отец Василий Соколов (1868-1922), очаквайки в затвора изпълнението на смъртната си присъда, покайно преосмисля преминатия живот: „Това без съмнение е въздаяние за нашите грехове, особено за пастирските, за неумението и нежеланието да пасем както трябва Христовото стадо. Указано ни е да го пасем, не господарувайки над Божието наследие, но полагайки душата си за него, а ние – точно обратното – цялото си пастирство полагаме във външното владичество над пасомите, в получаването от него на гнусна печалба, в получаването на почести и слава и т., и т.н. С една дума, ние сме извратили самия смисъл на духовното пастирство и сме го превърнали в светско владичество”4.  Тези думи са обърнати към нас. За да разберем накрая какво иска от нас Бог, към какво сме призвани и с какво трябва да се занимаваме.

 

Неусвоените уроци на миналото водят до повторното полагане на  изпит. И ако не  научим правилно урока си, наказанието, което е постигнало нашите събратя в миналото, ще стане наше настояще.

 

Личната аскеза

 

Според православния възглед служението на пастира е немислимо без личния аскетичен подвиг. Без него пастирството е невъзможно и се превръща, както казва епископ Фьодор (Поздеевски), „ в чиновничество, води до извращаване и гибел на самия пастир”5.

 

Първото, на което ние с вас трябва да се учим – това е вътрешното внимание към себе си. Нашата вътрешна рефлексия се състои от три ингредиенти – нашите мисли, чувства и желания. Те са производни на разумната, желателната и раздразнителната част на нашата душа (според учението на Евагрий Понтийски и др.) Тези съставни на нашия вътрешен живот не бива да се отъждествяват с нашата личност, а трябва да бъдат под нейния контрол. Без този контрол вътрешният живот на свещеника се превръща в безсмислен поток на съзнанието и хаотична смес от емоции и чувства. Встъпвайки в различни съединения помежду си, те изпълват душата ни с греховна смрад, правейки я отначало духовно безплодна, а след това и напълно мъртва.

 

Ние не можем и нямаме право да ръководим паството, да изповядваме, да проповядваме, ако сами не практикуваме и изпълняваме учението на Евангелието и на Светите Отци.

 

В противен случай това, което наричаме „пастирство” ще бъде в действителност лицемерна театрална постановка.

 

Такова лицемерие неминуемо ще убие свещеника, ще го направи мъртъв по отношение на Бога и на неговата животворяща благодат. Дяволът ще държи ума на такъв лъжепастир в илюзията за мним духовен живот, размесвайки я периодично с анестезията на самооправданието. Колкото по-продължително свещеникът пребивава в състоянието на такова „окаменяло безчувствие” по отношение на личния подвиг, толкова по-малки стават и шансовете му за лично спасение.

 

Верност на Преданието

 

Следващата важна съставна част от служението на свещеника е неговата преданост на Църквата, на нейната вяра и учение. Днес за това е нужно да се говори отново и отново, защото виждам как нашето духовенство отпада от Църквата, губейки връзка с нейното Предание и традиция. В нашето трудно време тече духовна сепарация. По Божие допущение дяволът ни сее като пшеница. И плевелите, които не са успели да устоят във верност към майката Църква, лесно отпадат от Бога.

 

Изменчивостта на външното устройство на живота е неизбежна, но изкушавани от ветровете на промяната, ние сме длъжни да запазваме вътрешна устойчивост, помнейки думите на апостола: „Недейте  се съобразява с този век”, „стойте и дръжте преданията, на които сте научени” (Рим. 12:2 и 2 Сол. 2:15).

 

Обладавайки във всяка историческа епоха пълнотата на догматите, Църквата винаги е изправена пред постоянно възникващите интелектуални предизвикателства и е принудена да ги преодолява. Оттук произтича нашият дълг не само да пазим догматите на вярата, но и да умеем всеки път отново и по нов начин да ги обясняваме на съвременниците. Да бъдеш в традицията означава също и да подражаваш на светите отци в техния творчески труд, разсъждение и богословска интуиция. Ние не трябва да се съобразяваме с времето и да пригласяме на неговия дух. От дълбока древност ние имаме завещание от светите отци да пазим древните правила.

 

Иска ми се особено да обърна внимание на лукавата лъжа, промъкваща се до нас чрез либералните лъже-църковни модератори и „ревностни борци против греховете на Църквата”. Интернет е пълен с различен род „изобличения”. При това дяволът не се гнуси от откровена клевета и я влага в устата на бившето или засега формално намиращо се в лоното на Църквата духовенство. Някои от тези „обществени експерти” са се превърнали в истински апостоли на дявола.

 

Отци и братя, помнете – ние живеем във време на масово помътняване на съзнанието. Светският дух прониква в душите и умовете на нашите съвременници. На външния свят, който винаги е бил и ще бъде враждебен на Църквата, ние можем да противопоставим само едно – нашата вярност и нашето вътрешно стоене в силата и духа на Църковното Предание.

 

 

1. Киприян Керн, архим. Православное пастирское служение. Клин. 2002. стр. 65-67

2. Старецът Емилиян Вафидис казва, че нито литургията, нито причастието няма да принесат полза, „ако ти не се молиш постоянно”.  Емилиан, архим. Божослужение. Богомислие. М. 2002. стр. 107-108.

3. Вениамин Милов, еп. Пастирское богословие с аскетикой. М., 2002. стр. 71-73.

4. Дамаскин (Орловский) игум. Мученики, изповедники и подвижники благочестия. РПЦ ХХ ст. Тверь, 1996. Кн. 2 стр. 72

5. Феодор Поздеевский, архиеп. Смысл християнского подвига. Жизнеописание. Избр. труды. ТСЛ, 2000. стр. 86, 96, 141, 142.

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


За злото в Църквата

Март 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

-Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните, когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?

 

Веднага искам да кажа, че в Църквата няма зло. По принцип то не може да бъде в Църквата, по силата на Нейната святост. На всички нейни желатели и недоброжелатели, болезнено или със злорадство говорещи за грехове, недостатъци и пороци на православните клирици и миряни, ще напомня брилянтното определение, дадено от св. Филарет Московски: “Защо Църквата се нарича свята? Църквата е свята, защото е осветена от Господ Иисус Христос, чрез Неговите страдания, Неговата молитва и чрез тайнствата.” “Христос  възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, да я очисти с водна баня посредством словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, нямаща петно или порок или каквото и да е било друго подобно, но да бъде Тя свята и непорочна” (Еф. 5:25-27)

 

В молитвата на Бог Отец за вярващите Господ Иисус Христос е казал: “Освети ги с Тоята истина; Твоето слово е истина. Както ти мене изпрати в света, така и Аз ги изпратих в света, и за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17-19)

 

Как Църквата може да бъде свята, след като в нея има грешници? Църквата е свята дори и когато в нея има и съгрешаващи. Съгрешаващите, но очистващи себе си чрез истинско покаяние, не пречат Църквата да бъде свята, а неразкаяните грешници  като мъртви членове се отсичат от видимите действия на църковната власт или невидимите действия на Божия съд и тялото на Църквата по този начин се запазва свято”.

 

Ето отговор на всички любители, отъждествяващи достойнството на Църквата с недостойнството на нейните членове. Когато ругаят Църквата в лицето на недостойните ѝ членове, те никога не попадат в целта. Ако съгрешаващият се покае, то неговите грехове и беззакония са вече простени и да го осъди може само Бог, а ако няма покаяние – той вече не е член на Църквата, дори и да се нарича православен и даже да бъде в монашески или свещеннослужителски чин в най-висока степен.

 

Но въпросът остава открит: какво да се прави, когато виждаш очевидните недостойнства на този, който по своето звание трябва да бъде най-достойният? Отговор: да не се съблазняваме! Ще кажете: Това е невъзможно! Ще ви отговоря с думите на Христа Спасителя: “За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.” (Мат. 19:26) Спомнете си по какъв повод е казал Христос на своите ученици тези слова – тях ги учудил строгият отговор към богатия юноша, изпълняващ всички заповеди, но отказващ да пожертва своето богатство и да следва Христа. Мисля, че в разбирането на този сложен евангелски откъс се крие отговорът на нашия въпрос. В евангелист Марк има едно важно допълнение – ще подчертая: “Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: Едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста. (Марк 10:21) Затова “възлюби го” разкрива надарената природа на богатия юноша, който бил достоен да стане един от учениците на Христа. От устата на Спасителя той чул покана за евангелското служение: “Върви след Мен”. Но отказът му огорчил и него самия, и Божествения Учител, и апостолите, в числото на които можел да бъде и той. И на мястото на този отказал се апостол се оказва друг – Юда Искариот.

 

Колко при нас, в Православната църква, благочестиви миряни, които Господ е повикал за служение при Себе Си като иподякони, певци, монаси, или просто като пазачи или чистачи в храма, а те са се отказали? Колко благоговейни дякони не искат да вземат върху себе си отговорността на свещеника за човешките души? Колко достойни йеромонаси сред монашестващите, които Христос е призовал за архипастирско, апостолско служение, са счели себе си за недостойни за толкова високо звание и са се отрекли от него? А те въобще не е трябвало да се отказват от богатства – а просто от обичайното си ежедневие. И после ние се учудваме и възмущаваме, че при нас в храмовете работят само зли лелки и подозрителни чичковци, пеят за пари невярващи певци, служат неблагоговейни дякони и груби свещеници и ни учат алчни и развратни епископи?!

 

Проблемът за греховността на нашите пастири и особено архипастири е силно преувеличен. Но трябва да се помисли – не си ли ти този богат юноша, някога отказал се да върви след Мене, а сега си присвоил правото да съдиш този, който е заел мястото, предназначено за теб? Особено любимият и почитан от мен светия – св. Филарет Московски, още в средата на деветнадесети век се е съкрушавал, че в Москва половината свещеници е трябвало да се запретят, но тогава нямало да има кой да служи. Може би същият проблем стои пред всеки архиерей, който дава разрешение или не забранява служение на клирици, извършващи канонически престъпления, които не им позволяват да стоят пред Божия Престол. Когато достойни, чисти, надарени отказват да служат в олтара, на тяхното място идват юди, които се хрантутят от олтара. И Сам Христос е търпял и прощавал на Юда, призовавайки го в покаяние. На гневното предложение на ангелите да се изтръгнат плевелите от пшениченото поле отговаря: “Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва”. (Мат 13:24-30)

 

О, тези въпроси: “Какво да се прави и кой е виновен”? Виновни сме си сами! Интелигентни, умни, тактични, се гнусим от работата и чистенето в църквата, които преп. Серафим Саровски е смятал повече от всички други дела. Ние смятаме, че това е под достойнството ни. Образовани, талантливи, внимателни, грижовни – скриваме своите дарби в семейния кръг, страхувайки се да ги предложим на служение в църквата. Безкористни, целомъдрени, познаващи силата и сладостта на молитвата и украсени с богословски знания –  отстъпваме пътя на бездарни кариеристи, стремящи се към върховете на църковната йерархия. Ако искаме нашата Православна Църква да се слави с добродетелите на своите клирици, монаси и миряни, трябва сами да станем достойни клирици, монаси, благочестиви, неравнодушни миряни, за които Църквата не е зла мащеха, а родна Майка.
източник православие ру

Проповядвай за да отбиеш номера

Март 10, 2018 in Свещеническа конференция

Един странстващ монах влязъл в църквата  за да се помоли. Гледа -  в църквата вместо свещеник проповядва демон, облечен в дрехите на свещеника. Монахат застанал встрани и започнал внимателно да следи речта на демона, за да го улови за думите, с които той ще каже неправда. Но демонът говорил всичко точно, както е в Свещеното Писание, нищо не изменял. И така, до края на проповедта. Проповедта приключила. Хората се разотишли. Тогава монахът се приближил към демона и му казал:
- Аз те разпознах: ти си демон!
- Точно така, – отвърнал той.
- Исках да те хвана в лъжа, но ти говори все правилно.! – казал монахът.
- Постарах се, – отвърнал поласкан демона.
- И така, в какво е твоята тайна? – попитал учудения монах.
- Аз говорих без любов и сърце, и зная, че тези хора няма да изпълнят моите думи. А това за мен е достатъчно, – обяснил нечестивият.
източник: https://vk.com/prav_mama

Св. Лука за кръстниците и кръщението

Март 3, 2018 in Свещеническа конференция

Из писмата на св. архиепископ Лука Войно-Ясенецки до свещениците от Симферополска и Кримска епархия (6 юни 1952 г.)Бъдете твърди в ревността си за Божията правда, за каноните и постановленията на Църквата.До моето знание достигна, че възприемници (кръстници) при кръщаването на младенци често пъти стават хора, които не знаят никакви молитви и дори не умеят да се прекръстят, жени, имащи некръстени деца, и хора, незнаещи дори дали са били кръстени.Кръщаването на младенци в Православната църква се извършва по вярата на техните родители и възприемници, чието задължение е да обучават децата на Божия Закон, молитви и благочестие. Това, разбира се, не могат да направят възприемници, които сами не знаят и най-простите молитви, не умеят да се кръстят и по време на тайнството кръщение се смеят на произнасяните от свещеника молитви-заклинания над сатаната.

Така ролята на възприемниците при кръщението става напълно формална. Строго забранявам кръщаването на младенци с такива възприемници. Възприемници могат да бъдат само истински християни, знаещи Божия Закон и молитвите.Ако се окаже невъзможно да се намерят такива възприемници, кръщението на младенците трябва да се отложи дотогава, докато това стане възможно, или дори може да се наложи да се върнем в апостолските и древнохристиянските времена, когато хората са се кръщавали само в съзнателна възраст и не са имали нужда от възприемници.Напомням ви и за моето отдавнашно запрещение да се кръщава с обливане, а задължително – с трикратно потапяне.Свещениците, които не се подчиняват на това изискване, ще бъдат от мене запретени от свещенослужение за половин година.


От книгата на протодякон Василий Марушак, Светителят – хирург. Житие на Архиепископ Лука Войно-Ясенецки. С.,2015, с. 113. 

Източник: Двери бг