Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

Грижата за всекиго

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша (Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си, се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

Веднъж, при една среща на о. Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал: „Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

Арх. Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост, и мъка, и благоденствие, и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Тънка червена линия Кои сме ние?

Свещеническият аскетизъм се състои в това да премахнеш от живота си всичко, което те отдалечава от Бога

Най-главното умение, което се изисква от свещеника – това е молитвата. Защото в нея се осъществява общението с Бога. Ако служа на Бога, то трябва и да имам общение с Него. Като казвам молитва, нямам предвид правилата, а самата молитва. Тя е нашето общуване с Бога.

А правилата са си правила. Те вероятно учат как да се молиш, но не могат да заменят самата молитва. Без молитва голото изчитане на правилата не носи полза за човека. Не струва да се успокояваш, че си изчел всичко до последно, ако не включиш и молитвата – това си е фарисейство. Много духовници наричат такова изчитане удар във въздуха – човек чете на глас и пронизва въздуха, но без да се моли. Такова четене никога никому не донася полза.

*****************************************

И колкото и красиво да служи свещеникът или дяконът, като възглася ектениите, призивите, ако не влага в тях сърцето си, ако не се моли сърдечно, то в него ще липсва най-главното от свещеническото служение.

*****************************************

Това може да бъде различна по вид молитва. Може да бъде Иисусовата молитва, може да бъде молитва със свои думи, дори безмълвна молитва (когато човек се обръща със сърцето си към Бога). Но трябва да има молитва. Нужно е свещеникът да не губи присъствието Господне, където и да се намира и накъдето и да отива, така че непрекъснато да има пред себе си Бога и да се старае да слуша волята Божия.

Волята Божия се открива на чистото сърце, което живее духовен живот и свещеникът трябва да бъде неин изпълнител. Разбира се, това е велик дар и не се дава на всеки и не веднага и свещеникът не бива да го пренебрегва. Той е призован преди всичко да бъде Божий пратеник на Земята и това е най-главното в неговия живот.

Често задават въпроса – може ли свещеникът да отиде на плаж, да се къпе в морето или да играе футбол с младежите. Не знам дали можеш да отидеш на плаж или да играеш футбол, да бягаш подир топката и да крещиш и заедно с това да усещаш Божието присъствие.

*****************************************

Всичко, което откъсва от Бога следва да бъде премахнато от живота, именно в това се състои свещеническия аскетизъм, свещеническото самоотвержение.

*****************************************

На свещеника се налага да се откаже от много неща в името на служението. А ако не, защо е станал тогава свещеник, заради какво? Насила никого не ръкополагат.

Източник: Пастир

Близки теми:

Близко или не съвсем Духовното наставничество като служение на примирението между човека и Бога Някои аномалии в отношенията ни с духовника Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Тънка червена линия

1. „Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна църква

През последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“ на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в България“.[1]

За да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно, благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и единство с каноничната Църква.

През 2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в конституцията на Френската република.

Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на “зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”[2]

Впоследствие се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо четене сред тях не се откриват такива като “независимост на националната държава”, “уважение към семейните традиции”, “патриотизъм” и др. През следващите години разломът започна да придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е. да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички държави членки на Съюза.[3]

По този повод Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.

Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.

Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.

Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.

Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.

Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.

Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.

Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.

Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[4]

Тази изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма най-големият враг на западната демокрация остава Православието”. Макар тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.

А през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд отива още по далеч: „Православието е най-страшният враг на Запада, по-страшен от Ислямска държава”. Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция, точно както заявява К. Билд, на първо място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с ИДИЛ![5]

Една година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на Православието.[6]

Борбата срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в “най-престижните съвременни демокрации”. В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и представлява „опасно нападение срещу науката и правата на човека“.[7] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно светско общество.

2. Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква

След като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“. А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен ред, демокрацията и правата на човека“.[8]

В друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса.

От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г.

От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности.

Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“

След всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“.[9]

Професорът по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята, че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото, така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един “бацил”, който разлага обществата и това е еврейството. В днешно време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма такова нещо в конвенцията.

За „Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. [10]) професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато говори за пол, в скоби слага “джендър”, а джендър не означава пол. Говори за неща, които нямат нищо общо…

Аз не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“[11]

В други свои статии проф. Янакиев отново подхваща тезата, че неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно отхвърляме проевропейския „елит“ на нацията и го изтласкаме от общественото пространство![12]

Най-добрите наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като синтезирано в четири основни точки:

„I. Истанбулската конвенция отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл. 66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален пол, но и в смисъл на идентичност.

II. Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.

III. Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение, морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на РБ, чл. 13 [3]).

IV. За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж подробности – бел. [13])

3. На помощ идва клеветническата пропаганда и либералното богословие

По-надолу ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват свободата, която ни е дарувала демокрацията.

Преди малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като „Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!? Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори, администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят, но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и агресия против други религиозни възгледи.

През изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически интереси…“

Заглавията на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като фейсбук-група) са още по-шокиращи:

„Кремъл, международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;

„Митополит Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;

„Майкъл Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим с него“;

„Павел Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и отравяния на политически лидери и известни хора“;

„Русия с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.[14]

Както се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!

Все пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет: дали това наистина е сайт на СУ? Оказа се, че тя дори не подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател, няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който да информира обществеността за похищението на българското и световното Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“, извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!

Понеже е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект, в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!

Не беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група студенти-християни от СУ “Св. Климент Охридски”. А преди около половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични богослови са приели да участват в тази мръсна игра!

Другият ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие, посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“ единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.

– Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?

Макар да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с никакво внимание, а продължиха да си говорят.

Все пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание, предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)

Единият от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и „нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната либерална демокрация.

В своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: “Коренно различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, … представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на езичниците (които заобикаляли израилтяните)…“

а) Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията

Тук ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с великите “открития” на съвременното демократично богословие. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите отци [15]) и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да “създаде” Вселената, Земята, живите същества и човека. Посочената концепция е в пълно органично единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния закон на Хекел – виж бел. [16]); ако отпадне текстът в Бит. 1:27, според който Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори от един и същи пол, понеже думите “затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.

Наистина при тълкуването на Свещеното Писание ние трябва да се съобразяваме с научните постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр. Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза, поради което ние като православни християни не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с нея!

До средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за „Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката), според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с Бога?)!

Американският професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: “Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена”.[17]

На конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.

Под натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като изкуствено преодолее различията им.“[18] С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите (ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е преместено в Женева).

През 1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.[19]

Църковните историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген. Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни опити като нечестиви и еретически.

Православните църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“[20]. Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.[21] Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен авторитет, задължителен за Православната църква.

В своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли изправено пред същата опасност и Православието?

На едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.

Макар и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.), проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на автентична православна позиция по него.

Тази „новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран от ССЦ“.[22]

б) Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие

Но да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха техните заглавия:

” ‘My Sister and My Teacher’: Women Transcending their Gender?”

“Gregory the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and Orations”

“Ecclesial Epistemology in Saint Augustine’s Theology of Sexual Order”

“Life of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women”

“The Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius of Olympus”

А имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:

“Returning to Eden: Engaging critically Sarah Coakley’s Patristic Reading of Judith Butler’s Queer Theory”

“Church Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory the Theologian for his Mother Nonna”

В съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по тези въпроси.

Нещо повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в основата на въпросното висше духовно училище, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТИ-общността! Като прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец на Овертон“[23]. Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка, систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за уместни новите норми на поведение и на служение, да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът само за няколко десетки години постигна това в протестантството!

(следва продължение)

БЕЛЕЖКИ

[1] Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф: Филип Димитров е убиецът на Българската църква

https://tinyurl.com/wf5mzxz

[2] Защитата на основните права в ЕС

https://tinyurl.com/udll6h2

[3] Генезисът и все по-извратените форми, които придобива т. нар. джендър-идеология са проследени в книгата на Г. Куби „Глобалната сексуална революция“. Виж статията на доц. Св. Тутеков в сп. „Християнство и култура“.

https://tinyurl.com/qwfdx6z

[4] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?

https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/

[5] Предложение за резолюция на Европейския парламент

https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-8-2016-0290_BG.html?redirect

[6] ЦРУ: Православието, а не Ислямска държава е най-голямата опасност за САЩ

https://pogled.info/svetoven/tsru-pravoslavieto-a-ne-islyamska-darzhava-e-nai-golyamata-opasnost-za-sasht.83515

GLOBAL TRENDS: PARADOX OF PROGRESS

https://www.dni.gov/files/documents/nic/GT-Full-Report.pdf

[7] “Council of Europe to Vote on Creationism”, ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; “Council of Europe of Europe States Must “Firmly Oppose” the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.

Council of Europe to vote on creationism

https://tinyurl.com/v7q7y9t

[8] Универсалност, съборност, свобода: политико-теоретични визии на Събора в Крит

https://tinyurl.com/wo3zfd5

[9] ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

http://www.hkultura.com/articles/detailed/135

[10] Становище на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция

https://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101

[11] В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/v-balgaria-nastapva-fashizam-po-povod-istanbulskata-konventcia-673575.html

[12] „БЪЛГАРЩИНАТА“ СРЕЩУ „ЕЛИТА“

https://tinyurl.com/w9qwhqw

[13] Становище на Центъра по систематическо богословие към Великотърновския университет по повод Истанбулската конвенция

https://tinyurl.com/vuytajm

[14] Християни против религиозния екстремизъм

https://tinyurl.com/yk679ez3

[15] БИТИЕ: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора

https://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[16] Ч. Дарвин пръв стига до идеята за връзка между индивидуалното и историческото развитие на организмите. Ф. Мюлер (ембриолог и зоолог), изучавайки историята и етапите от развитието на някои ракообразни се съгласява с тази идея. През 1886 г. Ф. Мюлер съвместно със своя колега Е. Хекел (естественик и зоолог) формулират т. нар. биогенетичен закон, според който онтогенезата е кратко повторение на основните етапи от филогенезата.

Днес биогенетичният закон се приема от (почти) всички еволюционисти, които заявяват, че при онтогенезата се повтарят особеностите в устройството не на възрастните форми на прадедите (както е смятал още Дарвин), а на техните зародиши. Затова, ако трябва да бъдем напълно коректни, според съвременната интерпретация зародишът на човека никога не повтаря възрастните стадии на рибите, на земноводните и на влечугите, а е сходен само с техните зародиши. Но дори и според тази си формулировка биогенетичният закон дава „зелена светлина“ и напълно оправдава абортите!

[17] Хенри „Фриц“ Шефър е директор на Центъра по изчислителна и квантова химия към University of Georgia. Бил е номиниран няколко пъти за Нобелова награда и е третият най-цитиран химик в света.

Учените и техните богове

https://harta-bg.info/statia/97

[18] Виж „Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/index.htm

[19] Виж Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 226

[20] Бер-Сижел, Е., К. Уеър, Жените в Православната църква, Силистра, 2002, с. 18.

[21] Пак там, с. 17.

[22] Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 225-226.

[23] Прозорецът на Овертон

https://glasove.com/categories/komentari/news/prozorecyt-na-overton

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Беседа за отец Георги Жигларски Бялата Демония

Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин.

– Отец Фьодор, днес много се говори за енорийски общности или общини, но сякаш малцина разбират какво означава това – не на думи, а на практика. Какво означава енорийски живот днес, в ХХI век?

– Енорийската общност е в самата природа на Църквата. Тя е това, което неизбежно възниква между хората, които се стремят да живеят по християнски. Енорията е общество от хора, лично преобразени от присъствието на Христос в техния живот.

Ще поясня това с пример. Ние с нашите енориаши, които са предимно млади хора, от години ходим заедно на гребни походи с лодки. И там, по реката, в гората, на 600 километра от храма, това единство се чувства особено силно. Край нас няма нито един предмет от храма, но все пак това е нашият храм.

Главното в храма е общността от хора. Всички участници в нашите походи чувстват осезаемо това и се държат за него, защото освен, че на младите хора им е интересно да бъдат заедно, да пеят песни, да се веселят, има някакво Присъствие с главна буква. То влиза в този, като че ли нямащ нищо общо с Църквата, полутуристически спортен проект и се усеща – и когато се молим, и когато готвим, храним се, цепим дърва, играем.

Усещане за близостта на Небесното Царство

– А този общ живот не може ли да се почувства без походи?

– Това е форма, която практикуваме в нашата енория. Самата форма на енорийска дейност не е важна. Тя трябва да бъде като минимум не греховна, а като максимум – полезна.

Все пак нас ни обединява не реката, не лодките, а Христос и Неговата Чаша. В първия ден обикновено служим молебен, освещаваме лодките и аз казвам няколко думи: „През тези дни ние с вас ще живеем по християнски един с друг. Мерило за нашите отношения е Евангелието. Нека се постараем”. И хората се стараят. Когато си сред братя и сестри по вяра, които – всеки според силите си – се стараят да бъдат по-добри, у теб наистина се появява чувството, че вече си в предверието на рая.

Именно това е чувството, което трябва да дава християнската община. Спомням си, как лагерувахме край един манастир. Върнахме се от бдението и аз започнах да изповядвам. Един от ръководителите на нашия лагер, човек на години, каза: „Отец Фьодор, не знам за какво да се кая. Аз цяла година чакам този поход, защото никога не живея така чисто, както тук”.

Просто сред братята и сестрите, които се стараят и те обичат, ти живееш по съвсем различен начин, чувстваш, че Царството Божие се е приближило. Църквата е движение, тя се движи към Божието Царство. Тук е началото, предверието на Царството и енорийската общност ти дава да предвкусиш как ще бъде Там.

От една страна енорийската общност е прекрасна, а от друга – неуловима. Тя се променя, хората идват и си отиват, може да се случи така, че свещеникът да напусне енорията. Най-често разпадът на енорийските общности е свързан със смъртта на духовника. Но ние сме на земята и не можем не можем да построим Небесното Царство тук.

– Ако общността се разпада със смъртта или преместването на духовника в друга енория, не означава ли това, че тя е била създадена не около Христос, а около свещеника?

– Струва ми се, че това твърдение не е много коректно. Можем да направим паралел със семейството – умира мъжът и за жената това е огромна мъка и тук, на земята, семейството вече го няма. Но в Божието Царство ще го има, любовта ще се съхрани. Тези хора, на които по време на земния им път им е било дадено да вкусят истинския енорийски живот, след това ще го познаят в цялата му пълнота.

Енорийската общност е пречка пред едноличното управление на енорията

– Възможно ли е енорийският живот да продължи и след като свещеникът вече го няма?

– Това се е случвало в историята. Най-здравите енорийски общности са надживявали с десетилетия своите основатели. Например маросейската община на отец Алексей и отец Сергий Мечови. Когато Господ благословил храмът на „Маросейка” отново да се открие, при тогавашния настоятел отец Александър Куликов дошли около петнадесет човека, които били членове на тази дореволюционна община. Но общността не може да бъде основана без свещеник, тъй като не може да бъде основана без Евхаристията, иначе това ще бъде едно светско единство, макар и благочестиво.

– А как на практика става създаването на енорийска общност? Идва свещеникът и казва: „Назначиха ме за настоятел, утре създаваме енорийска общност”.

– Горе-долу така. Има много свещеници, които са против енорийските общности. Смятат, че всичко това е неправилно и не бива да го има. Защото съществуването на енорийска общност пречи енорията да се управлява еднолично. Част от пълномощията трябва да се делегират, свещеникът неизбежно трябва да се вслушва в това, което му казват. Но често настоятелят не желае това.

– Значи енорийската общност предполага диалог?

– Да. Защото тя е духовна дружба. А дружбата е изкуство, човек трябва да умее да дружи. Дружбата предполага да приемеш човека в неговата различност, да го уважаваш такъв, какъвто е, да не го потискаш. Има много случаи, когато човек изобщо не умее да дружи, макар че същевременно може да е дълбоко образован богослов. Такъв човек никога не може да създаде енорийска общност.

Християнската община предполага главенство на Христа. Христовите закони трябва да бъдат ръководни за общината.

Ако свещеникът, да допуснем, се обижда, създава интриги, приближава до себе си някого, друг дистанцира, не разговаря дълго с някого, защото го „възпитава”, то тогава истинска енорийска общност не се създава. Освен някакво подобие, но и то се разпада.

– Огромните храмове в големите жилищни райони се претъпкани в неделя. В такива условия може ли също да се създаде енорийска общност?

– В такива храмове енорията неизбежно се разпада на няколко по малки общности, обединени около свещениците. Църквата има и Божествено, и човешко измерение. В този смисъл тя е подвластна на някои човешки ограничения. Един психолог ми каза, че ако на една трапеза седят повече от дванадесет души, всеки не може да говори с всеки – това е неизбежно. Тогава тази общност от хора се разделя на някакъв брой групи, които общуват една с друга. Така че в голямата енория трябва да има няколко различни, така да кажем, части.

Как да се „впишеш” в енорийската общност?

– Кой организира всичко това?

– Опитният настоятел трябва да намира хора, които да обединяват хората с различни интереси и стремежи, като ги благославя, осъществява контрол и ги призовава към определена дейност.

Трябва да се създават места привлекателни за хора с различни интереси в духовния живот: ето тук, да кажем, четат авва Исая и Игнатий Брянчанинов, а ето в тази група – отец Александър Шмеман. Това са различни хора, в различни периоди от своя духовен път. Ето тук служат на болните, а тук се занимават с просветна дейност. Нали всички имат различни дарби. Добре е, когато общината дава възможност на всеки човек, който иска да се включи в енорийската дейност, да разкрие своите таланти.

Вписва се в енорията и става част от нея онзи човек, който прави нещо, който по някакъв начин служи на Господа и на тази общност. Малко, много – в зависимост от възможностите на енорията, но главното – редовно. Както в семейството, където някой мие съдовете, друг готви, трети чисти, друг пазарува.

В енорията е същото. Ето този човек се занимава с катехизация; този помага да се приготви угощение за празника; този украсява храма с цветя; този пее; онзи помага в олтара; ето тези мъже идват да охраняват в храма в смутно време.

Трябва да съществуват всички страни на енорийския живот. Евхаристията, молитвата, апостолското поучение, общуването. Трябва да има някакво учителство, не само за външните, не само катехизация за тези, които се кръщават, но постоянно изучаване на Свещеното Писание или вероучение. И трябва да има просто човешко общение между хората.

– Често се случва енорията да приема нащрек някой нов човек. И дори той да е в Църквата отдавна, да се намери някой, който в новата енория да започне да го учи, че не трябва да стои тук, не трябва да гледа там и т.н.

– Обикновено това правят възрастни жени, които транслират образа на енорията, в която са били възпитани още в съветско време.

– И все пак, защо понякога енорийските общности не искат да допуснат в себе си нови хора?

– Човек иска да запази този малък свят, в който му е добре и в който са му се открили дверите на Небесната красота. За падналия човек това е напълно естествено. Аз също усещам как старите енориаши понякога се отнасят резервирано към новодошлите. Не им се иска да загубят своя отблясък от Рая на земята. Струва им се, че ще дойдат прекалено много хора и просто ще разрушат познатите им рамки.

В книга Деяния апостолски се разказва как, след проповедта на апостол Петър, за един ден 3000 мъже станали християни и след това учениците ставали все повече и повече. Целта на Господа е доведе хората, но колко трудно е общността от старите ученици да вмести това.

Нашата беда, бедата на нашето време се корени в неразбирането на факта, че именно енорийската общност е главният мисионерски аргумент. Това не съм го измислил аз, Христос е казал това: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).

Главното, което ние проповядваме на хората е, че Синът Божий е изпратен в света за нашето спасение. И те ще разберат това, ако ние сме единни, т.е. ако сме общност, ако сред нас има любов.

Ние проповядваме, че Синът Божий е дошъл и преобразява човека, който става негов ученик. А хората ни казват: по какво вие се различавате от нас, които обичаме близките си – „Ако обичате онези, които обичат вас, каква вам награда?” (Мат. 5:46). Обикнете другите. Ето ти си доктор на науките – обикни портиера, който се причастява с теб от една Чаша, нека той ти стане брат. Покажете единството, надмогващо всички бариери – социални, политически и т.н.

Тертулиан пише за първите християни, че хората, показвайки ги, възкликвали: „Вижте как те се обичат един друг! И ние искаме така”.

Всеки човек иска любов и, ако е дошъл и я е видял в енорията и на него му се иска да влезе в нея. Но изведнъж се оказва, че хората не го искат, не го пускат, пазят единството си.

Аз съм се сблъсквал с това. Например, вземаме на нашия гребен поход някой нов човек и тези, които ходят на тези походи още от детството си, започват да ревнуват: Твърде много чужди, твърде много нови, трудно ни е, иска ни се да си прекараме заедно. Това е човешко, то съществува край нас непрекъснато.

– Т.е. дълг на свещеника е да изглажда недоразуменията в енорийската общност?

– Да. Той трябва да учи, да говори, че чудото на нашето единство се дължи не на това, че се познаваме от петнадесет години, макар и то да е важно, а на това, че Христос е посред нас. И ако дойде някой човек, а ние не го приемем, не се ли страхуваме, че Христос ще си отиде?

– От друга страна, случва се човек да навлезе в енорийския живот и да се натъкне на всевъзможни интриги, караници, скандали…

– Какъвто е попът, такава е и енорията. Ако свещеникът никога по никакъв начин не приветства, не участва и пресича в зародиш всякакви сплетни и интриги, то те ще изчезнат или ще бъдат минимални. Ако свещеникът не умее да дружи, ако е изпълнен с качества, които водят до сплетни: гордост, себелюбие, тщеславие, то енория просто няма да има. Или животът в нея ще бъде изкривен. Идвайки в такава енория, човек ще очаква да срещне ангели, а ще намери нещо съвсем друго.

Как е възможно това: хората отиват да се причастят от едната Чаша, а след това говорят така един за друг! Разбира се това е нещо недопустимо, то трябва да се преодолява. Това е задача, която общността поставя пред всекиго.

Ние не сме научили хората да носят отговорност за своята енория

– Хората имат желание да дадат нещо повече – да построят храм, да създадат общност. Как може да се използва това?

– В съветско време нямаше енорийски живот. Той беше пресичан в зародиш и държавата воюваше против него. В постсъветското време цялата отговорност и активност в енорията беше съсредоточена в ръцете на настоятеля. От една страна, може би това е било необходимо, за да могат най-конструктивно да се решават всички въпроси свързани със строежа и благолепието на храмовете. Но от друга страна то доведе до там, че енориашите нямат никакво влияние върху живота на енорията. И съответно на това не умеят и не желаят да носят отговорност. Ние не сме им дали възможност, не сме ги научили на това.

Енориашите на православните храмове в Европа, в Америка, разбират, че издръжката на храма, на енорията, е тяхна отговорност. Те имат бюджет и ако си станал част от енорията ти поемаш част от този бюджет, правиш вноски.

У нас не е така. У нас енориашите идват, причастяват се, изпълват се с радост – и това е прекрасно. След това си отиват и свещеникът остава сам да се чуди как да обезпечи издръжката на храма, как да плати сметката за ток и т.н. А той не печати пари. Даренията стигат за покриването на половината от нуждите. От къде да вземе пари. Отива пред Престола, пада на колене и, едва ли не, плаче: „Трябват ми пари за отопление, за ремонт на протеклия покрив и няма от кого да поискам”.

Какво да се прави не е много ясно. Неучастието на енориашите в стопанския живот на храма, което сега е фиксирано и в устава, и в традициите, е много тежко за свещениците.

– От една страна е нужна съзнателност от страна на членовете на енорията. А от друга страна – как да се намерят пари? И тогава в храмовете се появява дискосът преди изповед или след причастие. Какво мислите за това?

– Това е ужасно. Това е на границите на симонията. Наистина свещеникът постоянно е на границата. От една страна трябва да осигури издръжката на храма, от друга – не му се иска да превръща своето общение с хората в постоянно искане на пари.

Аз имах такъв случай. Веднъж, бидейки още млад свещеник, извършвах кръщение не в моя, а в друг храм. Помолих кръстникът да прочете Символа на вярата, дадох му текста и той започна да се превива от смях. Беше му смешно, текстът му се видя комичен, той сочеше с пръст и се смееше – с две думи, това си беше кощунство. Аз му казах: „Застанете настрана. Вие не можете да бъдете кръстник, ако никога не сте се докосвали до вярата. Той ми отговори: „Аз съм си платил. Вие не можете да ме отстраните, аз съм записан като кръстник”.

Затова от самото начало в нашия храм няма никакви ценоразписи. Това ми позволява честно да гледам хората в лицата. Мога да им кажа: това може, това не бива, за това не сте готови. Не ми задават въпроси защо записването на тези имена струва толкова, а на тези толкова, в какво е разликата? Когато няма цени, всички, за които са попросили да се молим, се поменават еднакво на проскомидията.

– Но въпросът как да се плати сметката за тока остава открит.

– Да, просто не знаеш какво да направиш. Това е постоянен проблем за мен и за много други свещеници. В нашата енория той не е решен.

– Но в домовете си всички плащат своите сметките. Може би енориашите трябва да носят отговорност за храма си?

– Тези, които считат енорията за свое семейство, правят каквото могат. Дори ако човек не може да даде пари, той остава в неделя за почистването на храма. Достатъчно е да кажа: „Моля ви, помогнете да приготвим храма за Пасха или за Рождество, или за храмовия празник – идват двадесетина души след работа, чистят, мият, лъскат. И всичко се прави с радост. Нали това е твоята енория.

Но ние, свещениците, трябва да се научим да допускаме хората до всички проблеми. Разбира се, ако човек участва финансово, той иска да знае къде отиват парите. И това е нормално. Но и в това трябва да има баланс.

Спомням си, четох разказа на един настоятел на храм в САЩ, който току-що бил изпратен в тази енория. Дошъл, гледа – навсякъде мръсно. Отишъл, купил метла и започнал да чисти. Тогава до него се приближил председателят на енорийския съвет и казал: „Пари за тази метла няма да Ви се дадат, защото без да сте получили одобрение от енорийския съвет, нямате право да похарчите нито цент.” Т.е. става така, че свещеникът няма никаква власт. Това също съдържа в себе си проблеми, защото по-нататък енорийският съвет ще започне да му диктува как и кога да извършва богослуженията.

Човешките връзки не бива да бъдат разкъсвани

Такива са реалностите на енорийския живот, но все пак това не е главното. Главното са Христовите думи, че Той е изпратен в света от Бог Отец и хората ще повярват в това, ако видят нашето единство (Йоан. 17:21). Затова енорията трябва да бъде пазена, трябва да бъде събирана, на енориите трябва да се помага. Необоснованото преместване на свещенослужители от едно място на друго е ужасно.

Един мой познат свещеник беше преместен от мястото, където беше служил 18 години. Той казал на архиерейския наместник: „Ако още веднъж ме преместите, аз просто ще се пенсионирам. Имам много болести и имам право на това. Просто ще си отида”. Наместникът кипнал: „Ако трябва, още десет пъти ще те местим! Какво си позволяваш?!” А отецът тихо му казал: „Аз просто няма да издържа това. Преди четири години ме преместихте, а сърцето още ме боли, защото там останаха хора, които обичам. Вие ни разделихте”. Така не бива. В древната Църква свещеникът се обручавал с определена енория. Както и митрополитът с определена катедра.

Не може хората просто да се преместват. Не бива да се разкъсват човешките връзки и на свещеника да се прекършват ръцете. Ако преместят свещеника два-три пъти, той просто вече ще се страхува да създава такива отношения. Защото не само хората са се обикнали един друг, но са обикнали и него, и той ги е обикнал. И да го вземеш, да го откъснеш, това е все едно да откъснеш бащата от децата или по-големия брат от по-малките. Това е много болезнено. Енорията трябва да се пази. Трябва да й се помага.

Ние полагаме мисионерски усилия, говорим, че любовта е дошла в света и животът, изпълнен с любов, е възможен за новите хора в християнската община. А в отговор чуваме: „Покажете ни”. И ние трябва да покажем. Ако не го направим, кой ще чуе нашата проповед?

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Неделя Вайя “Боже, бъди милостив към мене грешния” В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

- В тази страна чуваме от време на време, че свещеници и изповедници дават съвети на хората относно това дали да си сменят колата, дали да си купят нов телевизор и други подобни.

- Това е категорично изкривяване на Евангелието. Някои духовни наставници понякога учат хората в света да искат благословение за всяко дребно нещо, което правят в живота си: било да си купят кола, или нов телевизор, или дали да отидат на почивка. Аз не позволявам на хората да ми задават такива въпроси. Ако ме попитат: „Имам ли благословение да отида на почивка?“, им казвам: „Обсъди го с жена си и виж дали ти е по джоба“. Това е едно погрешно пренасяне на монашеския живот в света. Ако не зачитаме свободата на хората в света, светът ще си отмъсти, като дойде в манастира и отнеме нашата духовна свобода. Не се меся и не желая да контролирам живота на хора, които не живеят в манастира, а просто се е случило да идват за изповед, преди всичко защото искам да опазя своята собствена свобода. Неправилно е да се опитваме да контролираме хората за такива неща. Вярно е, че в манастира искаме благословение за всичко, но дори и там го правим само в началото – това не може да продължава твърде дълго, а само докато се научим. Правим това, защото в манастира всичко се върши в името на Бога, всичко е организирано около Литургията. Монашеството е един различен начин на живот. В света, ако ходиш на работа във фабриката, трябва да спазваш правилата на работа там. Бог не е в центъра на това. Наистина, какво може да каже един духовен наставник за това? Простете ми, разбирате какво искам да кажа.

из книгата: „Разширяването на сърцето“

Близки теми:

Близко или не съвсем Изповедта – рискова зона за пастира Някои аномалии в отношенията ни с духовника “Курбанът” като практика в Църквата Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

Демократичното ръководство

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

Аристократичното ръководство

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

Четвъртата форма на ръководство – монархията

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

Деспотизмът

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

Близки теми:

Близко или не съвсем Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Духовникът не е консултант или оракул За коварната страст, която може да те побърка Божията любов е най-голямото богатство на човека

Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.

Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.

Сянката на здравото съмнение

На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.

Без подробности

По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.

Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.

Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.

Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.

Истерията пречи на покаянието

Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.

Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.

Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.

Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника

Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.

Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.

Двойна отговорност за уплахата

Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.

Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.

Кредитът на доверие

Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.

Забранените въпроси

Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.

Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.

Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.

Кръстосаните изповеди

Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.

Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.

Близки теми:

Бъди смирен и ще останеш цял. Наведи се и ще останеш прав Да не бъдем слепи Вървим от зле към по зле Съвети на свети праведен Алексей Мечов Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпита?

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката…

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори самата поява на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш. Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат 5:4)

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

Превод: Константин Константинов

Откъс от книгата на о. Дионисий Тамбакис

Близки теми:

За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос Разводът при свещенослужителите Как и за какво да говорим с човек, умиращ от неизлечимо заболяване От какво да се ръководи свещеникът, когато искат от него благословение за “ин-витро”? Коментари на презвитери върху доклада на о. Фьодор Бородин

Бих искал да узная мнението на пастирите с опит, по въпроса за отпуската на свещенослужителите.

В частност, допустимо ли е за свещенослужителя да прекара отпуската си в мюсюлманска страна – в Турция, Египет, Арабските емирства и др.?

Отдихът на свещенослужителите представлява достатъчно злободневен въпрос, независимо от всички кризисни моменти на нашия живот.

Първо, искам да кажа, че задължително трябва да се осигури отдих за свещенослужителя. Още повече, ако той има семейство, то и неговата отпуска трябва да бъде семейна. Защото самото служение изисква от пастиря да положи много усилия, и колкото и да е трудно, той е принуден да живее извън своята малка, домашна църква. И тогава отпуската се явява за него една от малкото възможности да прекара изцяло времето си със своята домашна църква.

Не мога да се съглася с това, че времето за почивка или отпуск се възприема от пастирите като отпуск от самата Църква. Започва се с това, че изглежда като естествено (но това, кое е „естествено“ или „неестествено“, всеки решава сам за себе си) по време на отпуска си да може да си позволи да ходи без подрасник, и изобщо, да изглежда по-свободно; и да отиде някъде си, и да не посещава храмовете. Когато попиташ: „Случвало ли ви се е да отидете на богослужение в неделен ден?“ И чуваш отговор: „Ами че аз съм в отпуск“. Ти можеш да си в отпуск от работата си, от настоятелските и свещеническите си дела, но не и от това да си християнин. Нали, щом като призоваваме енориашите си да не пропускат неделните богослужения, толкова повече това важи за нас, независимо, че сме в отпуска.

А що се касае до въпроса дали може да се посети страна с други религиозни традиции – струва ми се, че трябва да си помислиш, доколко удобно ще се чувстваш там, и относно възможността да се посети храм в неделен ден. Да изпълниш почивката си не само с гледката на разни красоти и пребиваване на море, но все пак, да го изпълниш и с друго съдържание. Но това си остава мое лично мнение, а други просто се нуждаят да прекарат отпуска си на море при условия на комфорт.

Дотук изказах само едни общи съображения относно отпуската и почивката. А конкретно, къде можете да отидете и къде не, се решава съвсем просто – в молбата, в която пишете до своя архиерей, като правило се указва къде смятате да прекарате почивката си. Мисля, че вашия архиерей ще ви подскаже по-точно от мен, къде си струва да отидете и къде не.

Близки теми:

Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи Как свещеникът да се готви за проповед Най-сигурният път към пастирското “прегаряне” и цинизма Имитация на деятелността

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

В рамките на подготовката за пастирския семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите” докладът  на протойерей Фьодор Бородин беше изпратен за рецензия на няколко жени на свещеници на различна възраст, с различен брой деца и различен свещенически стаж на съпруга.

Презвитерите бяха помолени също да отговорят на въпроса: „Какво  е най-трудното за Вас, не просто като многодетна майка, а именно като съпруга на свещеник”?

Районен център в Централния федерален окръг,  3 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

Най-трудното е, че съпругът ми няма време за семейството, поради голямата си ангажираност. Няма нито почивни дни, нито отпуск. Това е много тежко. За десет години служение сме имали отпуск само два пъти по десет дни. И толкова.

Плюс ниският доход. Получава се така, че изразходваните за послушанието време и сили са непропорционални на дохода. Отецът го няма у дома и пари за прехраната на семейството също няма. В това се състои цялата трудност.

Относно доклада – мисля, че е добре свещеникът да има два почивни дни. Но освобождаването на свещениците с пет и повече деца от послушания не е добро решение. Тук трябва да се гледа на всяко семейство и на всяка ситуация индивидуално.

Има свещеници, които имат много деца и носят послушания, но ако бъдат освободени от тях, просто ще стоят у дома  и съвсем няма да правят нищо. Това също е лошо. Много свещеници се ленят да правят каквото и да било. Ако им е дадено някакво дори съвсем малко послушание и него носят мърморейки, макар да имат достатъчно и време, и сили. И ако бъдат въведени такива правила,  съвсем ще изпаднат в леност.

Работейки в епархийското управление, много пъти съм виждала такива неща. Така че  въпросът има две страни.  Към него трябва да се подхожда внимателно.

Московска област, 4 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

Чета доклада на отец Фьодор и изтръпвам … аз също се страхувам от подобни ситуации, но Слава Богу, в нашето семейство не е така. Ние имаме четири деца и съпругът ми  помага при всяка възможност, макар да няма пълни почивни дни – свободен е средно два пъти в седмицата по половин ден. Оставям го да поспи, но не докато се стъмни – вечер той чете или играе с децата. Не се справям с всичко, което се отнася до домашните дела, уроците, кръжоците   и много често изпадам в раздразнение. Нужна е помощ.

А сега – най-сложният случай в нашия живот. Моят млад отец искаше много ревностно да помага на всички – той има талант да общува с нецърковната младеж и да я благоразполага към себе си. Та при него се появиха две поклоннички, които го затрупваха със съобщения денем и нощем и  бяха така „нещастни”, че той им отговаряше и често се срещаше с тях. Аз не можех да приема това, още повече, че Църквата не им беше нужна. В продължение на почти година ходех на изповед при различни свещеници (тогава нямах свой духовник). Всички те бяха на моя страна и проблемът се задълбочаваше все повече. Когато съпругът ми започна да води една от тях у дома – а аз имам домакинска работа, малки деца, бях бременна – реших да отида при майка ми, за да се вразуми. Макар че не се съмнявах, че ме обича. Той искаше да й помогне, воден от най-добри подбуди, но аз не бях съгласна. Чувствах нужда да се посъветвам с някой наистина опитен, отидох при един от московските духовници и му разказах за ситуацията. За половин час той разреши всичките ми обиди и недоумения и след това поговори с моя мъж. Слава Богу! Той постави всичко на своето място. Нужен ни беше добър духовник! Според мен, това е едно от най-важните неща.

Вече се променихме – и моят мъж, и аз. Трудно ни е, но се стремим да се държим заедно, заедно да решаваме проблемите. Съдейки от своя опит, смятам, че семейството на свещеника трябва да има много добър духовник.

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1999 г.

Докладът не е лош, но е доста повърхностен. В него се засягат по-скоро следствията, отколкото причините.

Основната причина за кризата, колкото и банално да звучи, е че „оскъдня преподобният”, т.е.  общото ниско духовно ниво  на свещениците и на техните жени. Оттук идват и проблемите.

Свети Теофан Затворник казва, че „от всички свети дела, най-святото е възпитанието”. При нас приоритетите често не са поставени вярно. Съвременните хуманистични теории са далеч от светоотеческите учения, но ние се заразяваме от тях.

Привържениците на хуманистичната школа смятат, че основните разрушителни сили в човека не са страстите и греха, а че всички проблеми са резултат от фрустрацията (неизпълнените очаквания) или от неудовлетворението на основните потребности. Именно тази идеология на зависимост от външните обстоятелства лежи в основата на психологията на потреблението и комфорта. Има ли комфорт – има щастие, личността се развива правилно и хармонично. Няма комфорт, не се удовлетворяват базовите (инстинктивните) потребности  – човек е нещастен.

В предложения доклад са посочени външните, хуманистичните причини за „нещастните” бракове, а не вътрешните.

Една от реалните трудности, с които се сблъскват много съпруги на свещеници, е самотата, липсата на приятелки, на чието рамо можеш да поплачеш, колкото и странно да звучи това на пръв поглед. Ето, на рамото на презвитерата може да плаче който си иска и колкото му се иска, а обратният вариант е невъзможен…

Неслучайно протойерей Глеб Каледа в известната си книга „Домашната църква” пише: „Най-трудният женски кръст е пътят на свещеническата съпруга; той е по-горе от пътя на монаха”.

Малък град в Централна Русия, 6 деца, съпруг – свещеник от 2001г.

Най-трудно за мен е да се примиря със заетостта на мъжа ми. Това не зависи от броя на децата, по-скоро зависи от неговото отношение, от неговата вътрешна потребност да се старае всеки ден да направи нещо полезно. Не ми остава нищо друго, освен да го приемам такъв, какъвто той е. Многодетността не  е трудност – това е живот.

За доклада. Да се говори за информационна претовареност не е правилно. Всеки избира сам информационното поле. Освен това животът на свещеника в големия град и животът на свещеника в провинциалното градче са коренно различни – и по отношение на натоварването, и по отношение на доходите – и все пак, при всякакво натоварване свещеникът може да намери време за своите домашни. Това е въпрос на жертвоготовност – доколко отецът е готов за това. Смятам, че в многодетното семейство няма „мъжка” и „женска” работа – има обща работа. А що се отнася да общия почивен ден – не е грях понякога децата да пропуснат учебните занятия.

Извънбогослужебните послушания могат и да обединяват семейството, всичко зависи от способността на свещеника да намери подходяща работа за презвитерата в това послушание. Ниските доходи са неразрешим проблем за многодетния свещеник, дори той да е настоятел. Данъците, плащани в епархията, влияят съществено на заплатата на клириците. Не мога да разбера защо храмовете, които не произвеждат нищо, изразходват едва ли не половината от доходите за данъци. Вишестоящите трябва да ограничат своя апетит. Не без значение е наличието у съпрузите на общ духовник за своевременно разрешаване на назряващите проблеми.

Москва, 4 деца, съпруг – свещеник от 2017 г.

Текстът е написан много емоционално. Трудно е да се повярва, че понастоящем описаните ситуации реално съществуват. Но дори ако ги има, много от проблемите могат да се решат с помощта на опитен духовник на семейството, когото са готови да слушат и двамата съпрузи. Това е главният път за разрешаване на проблемите. Но духовникът трябва да бъде наистина опитен. Понеже много съвременни презвитери са израснали в непълни и/или нецърковни семейства, но истински се стремят да съграждат своята домашна църква. И ако на нея просто й казват – раждай деца, а после не и обясняват как правилно да организира живота с децата, със съпруга си, как да почива – накрая тя просто може да се прекърши или за свещеника ще бъде трудно да изпълнява служението си без да има поддръжката на своето семейство.

Относно времето на свещеника. Има много прекрасни примери за семейства, при които изключително натовареният свещеник е намирал възможност  да общува с жена си и е възпитал прекрасни деца. Това означава, че проблемът не е в недостига на време, а причината трябва да се търси по-дълбоко. Отец Фьодор Соколов, например, макар да се прибирал късно, бил винаги радостен. Като слагали децата да спят, те с презвитерата отивали на разходка някъде наблизо. Тогава тя му разказвала за всичко наболяло и дори откривала на мъжа си от какво е недоволна, но всичко това ставало с любов. И те се прибирали у дома умиротворени. Затова свещеникът трябва сам да търси възможност да бъде със семейството си, макар и малко, но затова пък качествено (да почете на децата преди сън или пък заедно да помогнат за нещо в храма).

Ако свещеникът е толкова зает в енорията, нека намери помощници за семейството сред енориашите.

Презвитерата носи своето служение заедно със свещеника. Ако тя не противопоставя енорията на себе си, а помага на своя съпруг, дори просто със своята подкрепа и за нея самата ще бъде по-леко.

Сега времената са трудни за семейството. Но що се отнася до материалната обезпеченост може би е по-добре от преди – никой не гладува, всички имат добри условия за живот. Нека си спомним за семейството на отец Алексей Мечев – те живеели в много тежки условия, но това не  им попречило да служат на  Църквата. Много са и примерите на семейства на новомъченици, които в изключително тежки условия съхранили вярата си, преданноста си един на друг и към Църквата и Христа.

Най-трудното за мен е това, че съпругът ми вече не принадлежи на семейството: може дълго да общува с енориашите, а със семейството – малко.

Голям град в Централния федерален окръг, 8 деца, съпруг –свещеник от 1993 г.

Самата аз съм от свещеническо семейство, така че отговорът ми няма да бъде интересен. Ако съм имала трудности, то това беше да приема, че ще бъда жена на свещеник. Тъй като от шестгодишна съм живяла в такова семейство, винаги ми е било интересно, какъв е животът в църковно, но не свещеническо семейство. Затова, когато научих, че бъдещият ми мъж ще бъде свещеник, не бях във възторг. Но съпротива нямаше, аз разбирах, че независимо какъв ще бъде мъжът ми, най-важното е, че ще бъдем заедно. Освен това, въпреки моята младост,  разбирах, че няма да ми бъде много трудно, тъй като знам как живее свещеническото семейство. И наистина никога не ми е било трудно, може би просто трудности не е имало. Освен това през цялото си детство съм имала възможност съзнателно и несъзнателно да попивам примера на моите родители. Всички останали особености: ненормирания работен ден на съпруга ми, невъзможността цялото семейство да отиде на празник в храма, по-строгите пости, отколкото при миряните –  не бяха особено трудни за мен.

Струва ми се, че в доклада на о. Фьодор има много верни неща, но след прочитането остава чувството, че някои проблеми в семейството не са предизвикани от тези трудности, за които говори той. Сякаш са объркани причините със следствието. Може би на мен просто ми е провървяло, но дори в периодите, когато съпругът ми няма почивни дни, ние винаги намираме време да поговорим и нашата „сърдечна връзка” не се нарушава. Да се общува със съпругата, с децата, особено с подрастващите, е много важно. Но за това винаги може да се намери време – може би като се пожертва времето за почивка, за подготовка на уроците, за училище и т.н. За съжаление, човек разбира това с времето. Много от това, което пиша съм осмислила едва неотдавна. Освен това искам още веднъж да повторя, че ми е било лесно, защото в моето семейство, както и всяка жена, несъзнателно съм използвала опита на родното ми семейство, а той в много отношения беше уникален. Не ми се наложи да измислям нищо ново. Аз имам повече деца от моите родители и времето сега е друго. други са и трудностите, но главното си остава неизменно.

Населено място  в Московска област, 3 деца

Аз станах многодетна майка, бидейки вече жена на свещеник. Затова е възможно да не мога да отговоря обективно на въпроса. Но ми се струва, че трудности, свързани именно със свещенството, има.

Първо – това е абсолютната липса на нормиран график на съпруга. Може би в някоя селска енория това да е плюс. Отецът служи само в почивните дни, в останалото време може да посвети на грижи за семейството, на свои дела. Но при нас … Най-елементарното нещо – таткото не може да бъде включен в семейното разписание: да закара детето на училище и т.н. – днес  може да го направи, а след седмица – не…

Второ  – именно на празници, когато цялото семейство трябва да бъде заедно (и беше преди свещенството), ние не виждаме главата на семейството с дни. Рождество, Пасха, Денят на победата, рождените ни дни – всичко това минава без него просто поради службите, да не говорим за останалите административни и организационни дела, с които свещениците от нашата енория са натоварени. Същото се отнася и до подготовката за празниците – тя ляга изцяло върху плещите на съпругата (генералното почистване, пазаруването, купуването на подаръци, украсата на дома, готвенето и т.н.)

И още един минус – чувството, че вътрешно не си свободен..  Мъжът не може да напусне, да вземе допълнителен отпуск за своя сметка (в нашата енория не можеш дори да си вземеш болничен като човек).

И, вероятно последното – това са моите психологически проблеми, свързани с неговото свещенство: съпругът ми се връща у дома не просто уморен физически, но и преситен от общение – общение дълбоко, по душа… И често за мен нищо не остава. А за цял ден прекаран в грижи за малките деца, аз започвам да изпитвам невероятен глад за такова общение.

Има и още един голям минус: когато виждаш църковния живот отвътре – някой от отците се е напил, някой блудства, някой не вярва особено в Бога – има вероятност да изгубиш и своята вяра. Мъничката, отслабнала от недоспиването и унинието вяра.

Сред причините е и тази, че в новообразуваните епархии недостигат свещеници и затова епископите ръкополагат наред, за да попълнят бройката. За съжаление за това не се говори… В една добре позната за мен епархия около 50 процента от новоръкоположените след година-две оставят служението си. Има цял куп разведени, неканонични, женени за жени с деца от първия си брак, второбрачни и т.н. И владиците си затварят очите за това, защото кого да изпратиш на село?

Москва, 3 деца, съпруг – свещеник от 2003 г.

Малко ми е трудно да пиша за това, тъй като в доклада на о. Фьодор се разглежда живота на семейства с повече от четири деца. Ние имаме само три, но и в нашето семейство мъжът работи на практика без почивни дни и има постоянно „извънбогослужебно” послушание. Моят баща също беше свещеник, служеше в различни енории с различно натоварване, но винаги се стараеше да отделя време за нас, да разговаряме, да четем, да се разхождаме.

Струва ми се, че о. Фьодор се опитва с външни мерки да разреши дълбоката криза в семейството, която е повсеместна. Разковничето не е в количеството време, което бащата прекарва със семейството, а в качеството на това време. Ако бащата вечер чете на децата или веднъж седмично вечеря със семейството си, ако понякога се разхожда с децата, изслушва жена си и й помага, когато е у дома, това може да  бъде напълно достатъчно.

Ако на свещениците им се дадат два гарантирани почивни дни седмично и пари за бавачка, това няма да снижи броя на разводите. Допълнителните почивни дни и по-високата заплата, разбира се, са много важни, но те не са панацея.

Най-тежко за мен беше да си призная, че винаги съм на второ място. На първо е Църквата. Но ако  намериш в себе си сили да се смириш и да приемеш това (да се смиряваш и да приемаш ще се налага цял живот), става по-лесно да се живее.

Централен Федерален окръг, 2 деца, съпруг – свещеник от 2013г.

Съгласна съм, че бракът означава тежък труд – всекидневен и непрекъснат. Неговото благополучие зависи от всеки от „воловете”, които теглят  „колата”.

Някой беше казал, че най-здравите бракове са браковете по сметка. Когато хората при сключването на брачен съюз се осланят на разума. Чувствата, разбира се, са важни. Но без единство във възгледите, вярата и стремежите бракът няма да просъществува дълго. Тук идва на помощ далновидността. А също така и позицията: „Веднъж за цял живот. Каквото и да се случи”. И да си го повтаряш всеки път, когато стане тежко. Да правиш нова крачка, да има взаимна помощ, каквото и да се случи. Особено, когато Господ е благословил семейството и мъжът е станал свещенослужител…

Въпросът за отсъствието на мъжа и бащата в семейството, когато той е свещеник, е твърде остър и познат на всяко такова семейство. Тук бледнее дори и военната служба, където е в сила поне трудовото законодателство. Пред новоръкоположения  отец се открива нов път, тръгвайки по който той вече принадлежи не само на своите близки. Изключително много време се отдава на служение на другите хора и извършване на тайнствата. За всичко това се изразходват огромни сили…  Също толкова сили изразходват презвитерите, за да поддържат равновесието в семейството … За да се учат без помощта на съпруга, да преодоляват много проблеми (житейски, битови, образователни и пр.) За да може децата да не забравят таткото и да се радват на всеки рядък момент, когато се разхождаме заедно или предприемаме някакво пътуване.

И да си повтарят, когато стане тежко: веднъж за цял живот, от подводницата няма да избягаш. Дори ако чувстваш, че отглеждаш децата сама, дори ако нямаш повече сили. Поседим, поговорим, прегърнем се – и става по-леко. И отново можеш да продължиш…

С въздух не можеш да се наситиш. И стотинката трябва да се заработи. Във всяка енория си има свои порядки. Добре е, ако към заплащането се прибавя процент от требите или има други поощрителни надбавки. Ние дълго време живяхме само с малка заплата, когато броя на требите не влияеше на заплащането на труда… Особено когато кръщенията можеше да се нижат от служба до служба. А той едва се държи на крака… И на сутринта отново служи. Нямаше кога просто да се наспи. Продължаваше и да учи. По-цяла нощ лампата свети… „Тихо, деца. Тате още спи. Пазете тишина. Той цяла нощ е работил…” – а часовникът показва вече обед. Днес татко има почивен ден и ние тихичко излизаме на разходка. Вечерта татко ще прекара с нас. А после – звън … молят го да освети жилище. И вечерта татко отново не е с нас. Връща се с празен джоб. Извършил е добро дело, изразходвал е бензин, но много хора живеят с представата, че в „Църквата всичко трябва да е безплатно”.

Така и презвитерата се оказва принудена да работи. С малките деца това може да стане само нощем. Отново недостиг на сън. Но не може да се работи всяка нощ – сънят взема своето.

Така че служението на Бога и хората се заплаща с висока цена…

Би било прекрасно, ако графикът за службите на свещенослужителя се съставя като се вземат пред вид числеността на семейството му и отдалечеността на местоживеенето му от храма.

А дотогава ние се учим да ценим всеки татков почивен ден, да се нагласяме съобразно неговия график, да изоставяме при необходимост своите дела и желания, за да прекараме малко време заедно. За да могат децата да имат пример, за да може семейството да бъде пълна чаша, в която блещука  любов…

Нека съпрузите станат по-търпими един към друг. А преди бракосъчетанието младите хора трябва сериозно да помислят, ще могат ли да преминат този път заедно. Защото когато при хората няма сходство в главното – те се разделят заради дреболии…

Москва, 6 деца, съпруг – свещеник от 1992 г.

Струва ми се, че проблемът с недостига на време  е малко преувеличен. Той съществува, но не е единственият, освен него има и други не по-малко важни.

1. Като една от причините за кризата аз бих посочила масовото влизане в църквата през 90-те на хора, които нямаха никакъв църковен опит:  нито църковно детство, нито църковно семейство,  и които нямаха представа как живеят свещеническите семейства. Проблемите в духовното съсловие, с които не винаги са се справяли и в царско , и в съветско време, се проявиха у новоръкоположените, които бяха виждали свещенически семейства само отдалеч и нямаха представа от спецификата на семейните отношения в тях. Намаля относителният дял на свещеници и презвитери от „свещенически родове” или от семейства, които  отблизо се бяха докосвали със свещеническия бит и това прекъсна приемствеността у духовенството. И ако богослужебната практика може да се овладее в съвместното богослужение, то да се покажат, научат, подскажат традиционните аспекти на съкровения семеен живот не е така просто, дори и поради затрудненията в установяването на тесни контакти между семействата на свещениците, поради отдалечеността на местоживеенето им от енорията. Подготовката на свещениците и презвитерите за семеен живот е „църковен” проблем и е необходимо да се търси  и неговото „църковно” разрешение. Съсловността остана в миналото, а въпросът за кадровата приемственост не се поставя, макар че той трябва да се поставя именно в семейството на свещеника.

2. В своя семеен живот много пъти съм си спомняла думите на презвитера Людмила Сергеевна Шпилер. Тя казваше, че „всички свещеници са двуженци” и първата им жена е Църквата. Трябва да кажа, че това (както и образът и поведението на съпругата на моя духовник) ми даде нужните ориентири.  Не си представям, как жената на свещеника би могла без пример или извън традицията, тактично да намери своето място в енорията, общината, семейството. На свой ред и на мъжа-свещеник също е много трудно (и от доклада това е видно), нямайки опит, да разпредели хармонично времето си между семейството и Църквата, да почувства кога присъствието му в семейството е по-важно за децата и освен това, че начина, по който той решава семейните проблеми, винаги забележими за енориашите, има възпитателен характер за енорията.

3. Съвременният бум във възпитанието на „състоятелни, успешни, креативни” деца има в православните среди свои особености под формата на домашно обучение, безумен брой кръжоци и т.н. Всичко това се стоварва като допълнителен и често непосилен товар върху многодетното семейство, а, както днес ми каза големият ми син, „служи само за задоволяване на родителските амбиции”. Това, разбира се, е общ въпрос, но той не отминава и свещеническите семейства.

4. Стори ми се, че в доклада на о. Фьодор не съвсем вярно е очертана ролята на бащата в свещеническото семейство. Бащата-свещенослужител не оставя зад прага своето свещеническо достойнство, както може да го остави носителят на всяка друга професия. Трябва ли той в духа на съвремието, връщайки се у дома , да дели със съпругата домашните задължения? Как всред домашният бит, ходенето по лекари и кръжоци да не се изгуби усещането за служението на главата на семейството? Дори в обикновеното семейство ролята на бащата не може да се асоциира само с бита, а колко повече в свещеническото. В града, поради липсата на специфично мъжки дела, се оформя тенденцията бащата да бъде потопен в домакинството, но тази тенденция е неправилна – така се руши естествената семейна йерархия, която има голямо значение за възмъжаването  на децата. Правилно формираният образ на бащата-свещеник помага за запазване на приемствеността в свещеническото служение.

5. По традиция клирът е живял около храма, тогава в „прозорците” между утринното и вечерното богослужение свещеникът е имал възможност да отдели време за семейството. Въпросът за отдалечеността на жилището на свещеника от енорията е един от крайъгълните: освен икономия на време за пътуване на самия свещеник, налице е възможността семейството да се черкува в енорията на бащата (което има голямо значение за продължаване на свещеническите традиции в семейството), а също и възможността енориашите да помагат на семейството. От личен опит знам, че животът близо до храма дава чувство за единство, освобождава много сили в семейството, помага на децата да се впишат в енорийския живот и поне отчасти решава въпроса за присъствието на бащата в семейството.

Колкото и да е тежък жилищният проблем, може да се направи опит той да бъде решен: за многодетния свещеник следва да се ходатайства пред епархийския архиерей да бъде назначен в близка до дома му енория. В нашия случай беше обратно – архиереят ходатайства да ни бъде дадено жилище близо до храма. Енорията трябва да се старае да намери квартира под наем недалеч от храма, може би с течение на времето трябва да се постави въпросът за служебни квартири при храмовете, подобно на църковните домове по селата.

6. В доклада се казва: „Нашите деца прекарват, потопени в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, значително повече време, отколкото общувайки с родителите си”. Ако става дума за различните цифрови устройства, това е общ проблем. Не виждам тук нищо специфично за свещеническите семейства.

Що се отнася до собственото ми семейство, в различни периоди е имало различни проблеми, най-често битови. Много от тях са се разрешавали не точно така, както на мен в този момент ми се е струвало, че трябва да се разрешат, но в крайна сметка напълно благополучно. Например, за разлика от обикновените семейства, аз винаги съм била длъжна да приготвя децата, да се добера до храма, да отстоим службата, да се върнем и да ги нахраня сама, без съпруга ми,  в каквото и състояние да се намирам. Но този проблем се разреши с получаването на жилище.

Оглеждайки се назад, мога да кажа, че най-труден и неясен за мен остана проблемът, как да възпитам децата така, че служението на Църквата да стане техен свободен и самостоятелен избор. Как да вложа у тях желание да се вслушват в Божия призив? Как да съхраня приемствеността  на свещеническия род?

Градска енория, 3 деца, съпруг – свещеник от 2014 г.

Трудно е да съхраниш семейството си, да присъстваш активно навсякъде, да поддържаш мъжа си, без излишна критика, но тактично да го направляваш. И е трудно да не ревнуваш от другите!

Трудно е, но е необходимо да вярваш, че хората са по-добри, отколкото ти изглеждат и да вярваш на мъжа си, че той се отнася еднакво към всички енориаши и просто дружи с тях. Но и не трябва да загърбваш своята интуиция и да умееш да поставяш граници пред особено активните „духовни любовници”.

Москва, 8 деца, съпруг – свещеник от 1998 г.

Докладът на о. Фьодор, с концентрираността на засегнатите в него проблеми, оставя угнетяващо впечатление. Всичко изглежда толкова лошо и се питаш: а как ние самите преминахме между всички тези рифове и подводни камъни? Да се съхрани любовта в брака, както и самия брак, е невъзможно само с човешки сили, това е Божие чудо. Но много от проблемите се отнасят не само за свещеническото семейство, а по-скоро за всички многодетни семейства.

И все пак на мен ми се струва, че да се споменава за това, че всичко наоколо говори за разврат и подтиква към блуд е инфантилно. Възрастните хора трябва сами да отговарят за себе си и да не прехвърлят вината върху външните обстоятелства.

Предложенията за подобряване материалното състояние на свещенството и съкращаването или поне облекчаването на неговото натоварване, които се излагат в доклада,  са добри, но  са по-скоро от сферата на фантастиката. Макар че и аз непрекъснато цитирам на своя мъж думите на патриарх Алексей, че свещеникът трябва да има два почивни дни. Но заедно с това за мен винаги са били ориентир думите на един московски свещеник, старши по хиротония спрямо моя мъж, който още в началото на техния семеен живот казал на съпругата си: извършител на треби ли искаш да бъда или свещеник?

Най-важна за мен винаги е била подкрепата на подобните на нашето многодетни семейства на мои приятели, на общността, в която израснахме, примера и съветите от страна на родителите на многодетни семейства от по-възрастното поколение (на първо място презвитера Мария Иляшенко).

Но същността все пак се крие в това, как отговаряш на тайнството Венчание, готов ли си да изнесеш предстоящият ти подвиг (може би дори мъченически) и още по-широко – как се отзоваваш на Божия призив да живееш по Неговата воля и по Неговите заповеди, т.е. да бъдеш християнин. Простете ме за патоса и за склонността ми да проповядвам.

Ще добавя още, че когато нашия татко го няма у дома,  той по-малко се нервира на децата. Важното е как мама ще съумее да възпита у тях любов, уважение и даже благоговение пред бащата, който винаги се труди, винаги се моли. Често се случва обратното – когато съпрузите са непрекъснато заедно, много неща започват да ги дразнят, любовта някак угасва, а когато се виждате рядко, когато рядко можете да останете насаме, вътрешният стремеж един към друг само разгаря любовта.

Сибир, 4 деца, съпруг – свещеник от 1997 г.

Трудности и проблеми възникват във всяко семейство. Това не зависи от броя на децата. Животът е такъв, че ни спохождат трудности. Не може да се каже, че трудностите в свещеническите семейства са по-големи отколкото в другите. Струва ми се дори, че е точно обратното –  в семействата на свещенослужителите има множество преимущества. Това са опитът от християнската вяра, надеждата, любовта, търпението. Ние имаме християнски примери, словата на Господа от Свещеното писание, от които черпим и които използваме като ръководен пример в своя живот. Това са нашите плюсове и нашите бонуси. Ако ни споходят някакви трудности, енориашите ни подкрепят с молитва, с физическа, духовна, а понякога и материална помощ.

Хората в света често са самотни. Те са сами в своите трудности, в своята мъка. Те се мятат, търсят психолози. На нас ни е много по-удобно – имаме духовник, при когото отиваме, доверяваме му проблемите, доверяваме му душата си,  от неговите уста получаваме отговор от Господа и се стараем да променим живота си.

Особените  проблеми в семействата на свещенослужителите възникват тогава, когато угасва вярата. Угасне ли вярата се появява всичко онова, което го има и в света – недоверието един към друг, отчуждението, загубата на любовта. Отдаде ли ни се да съхраним вярата, ще ни се отдаде и всичко останало.

За мен пример за помощ в живота беше едно такова стихотворение:

Помогни ми да приемам

всичко, с което Ти си белязал житейския ми път

с  любов, като на майка ,

с  доверие, като на дете.

Без „защо” и „за какво”,

без да възразявам и да споря.

Както дишам, ям и пия,

така ми дай да приемам и болката.

С надежда, че някога

ще ми откриеш всичко, скрито от тайната

и че преминатият от мен път

не е наранявал нозете ми случайно.

Че всеки камък по пътя,

и всеки трън и всеки възел,

са ми помагали до Теб да стигна

не са разширявали моят път, а са го стеснявали.

Че чрез всяка нова беда,

Ти си ме събуждал от съннливата леност.

Когато си ме оставял на хляб и вода

или си ме поставял в ъгъла на колене.

Че всички мои нужди подред

Ти си изпълвал с голямо старание

Нали не Ти си бил виновен,

че съм се нуждаела от наказание.

Позволи ми да живея и да умирам

на тази земя, под това небе

с  любов като на майка,

с  доверие като на дете.

Близки теми:

Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи Как свещеникът да се готви за проповед Най-сигурният път към пастирското “прегаряне” и цинизма Имитация на деятелността

Редакцията на “Православен свят” много моли статиите в “Свещеническа конференция” да се четат само от свещеници и  материалите да не се препубликуват другаде, особено в социалните мрежи.

Доклад на предстоятеля на храма „Св. св. безсребърници Козма и Дамян” на Маросейка, баща на осем деца протойрей Фьодор Бородин на свещеническия семинар „Особености и проблеми на семейния живот на свещенослужителите”

Неочаквано нашият благочинен отец Дионисий Шишигин (вече покоен) ми предложи да подготвя доклад. Подготвих го и явно засегнах болното място, защото за един месец повече от 25 свещенослужители ми благодариха писмено, по телефона или лично за този доклад. Изобщо не очаквах подобно нещо. Днес ме помолиха да го повторя. Бидейки тук, успях да прочета коментарите на жените на свещениците, за което съм много благодарен и ще внеса леки корекции в доклада, нещо ще добавя. Той е емоционален. Когато го писах, се вълнувах. Темата е много болезнена.

Мисля, че всички присъстващи ще се съгласят с мен, че никога в цялата си история Църквата не се е изправяла пред такава тежка криза в семействата на свещенослужителите. Знаем, колко наши съкурсници от духовните училища се разведоха с жените си (сред моите съкурсници са повече от 10) и бяха лишени от сан. Знаем такива, които без да се развеждат, си имат любовници, и знаем, колко страшно се отразява това върху техните деца.

В нашия двукорабен храм статистиката е следната: за 24 години трима свещенослужители се разведоха и се лишиха от свещеническия сан, няколко свещеници (по-млади от мен като свещеници, създали семействата си пред очите ми) стигнаха до пълно семейно неразбирателство. Владика Антоний (на пастирския семинар – бел. ред.) приведе следната статистика: семействата на 9 от 39, тоест на една четвърт от свещенослужителите се разпаднаха… Това е кошмар!

Мога да разкажа за последните два дни.

Вчера (някъде около три часа през деня) говорих с един много известен православен практикуващ психолог. Неговите думи бяха: „Сега работя с трима московски действащи свещенослужители, които живеят с нови жени”. След час дойде един приятел, свещеник от Нижни Новгород, с който сме учили – прекрасен, дълбок, много надарен човек. Плаче и разказва: „Преди около 7-8 години жена ми се отказа да ходим при един изповедник (архимандрит на Лавра), не се изповядва, не се причастява. И прави всичко възможно и децата да не го правят. Помоли се, – казва – за мен, не знам какво да правя”.

По-нататък. Служа вечерня и молебен. Идва една жена и казва: „Трябва да поговорим. Виждала съм ви  по телевизията „СПАС” – „Какво има?” – „През миналата година имах връзка с действащ свещеник, сътрудник на един от московските епархийски отдели, който продължава спокойно да служи”.

Сутринта служа утренна Литургия. Изповядвам. Идва една сравнително млада жена на свещеник, с три деца, и казва: „Изобщо не се разбирам с мъжа ми. Сигурно ще се развеждаме”. В продължение на 40 минути говорих с нея. Това е статистика за два дни.

Ясно е, че основната причина е грехът. Това е страшно падение на свещенослужителя или на неговата съпруга, или и на двамата. Всичко останало са оправдания. Но все пак основната причина е общата криза на семейството, както каза владика Антоний: „Мнозина от нас са били възпитани в непълни семейства, с разведени родители. Нямаме опит и поведенчески сценарии за служение на съпруга, за решаване на семейните конфликти, за възпитаване на децата”.

Ние, нашите жени и деца, както и всички останали, изпитваме огромен информационен антисемеен натиск. Героите на новините и филмите, статиите и социалните мрежи блудстват, изневеряват, развеждат се, изоставят децата. При нас даже държавният глава се развежда на живо. Трудно е да се представи по-тежък удар върху семейството като институция. Всичко това като постоянен фон на живота изкушава човека. Децата ни прекарват в този информационен шум, където разводът и блудството са станали норма, много повече време, отколкото в общуване с родителите си. Това формира търпимост към греха (за съжаление!) като към нещо, което се е умножило толкова много, че е безсмислено да се бориш с него. И всеки човек, и бивш свещеник, напуснал семейството си, също чрез интернет много лесно ще намери общество на такива като него, и в това общество не само няма да го осъдят, но дори ще го похвалят за неговата честност.

Така преградата на общественото порицание, която по-рано е можела да предотврати разпадането на свещеническо семейство в период на криза, е премахната.

Това са външни причини. Те не могат да бъдат отстранени. На тях може да се съпротивляваме само с постоянен труд, молитва, задълбочаване на духовния живот, съзиждане на домашната църква, сърдечно общуване, обсъждане на всички възникващи проблеми и разногласия.

Но тази криза в семействата на свещениците има и наши църковни, вътрешни причини, които могат и трябва да бъдат преодолени.

Първо, това е липсата на свободно време при свещенослужителите, и преди всичко, липса на поне два нормални почивни дни. Работният ден на свещеника не е нормиран. Много често, тръгвайки рано сутрин, докато жената и децата още спят, той се връща вечерта след службата, изповедите, разговорите с хората, когато децата му вече спят. Работният ден, включващ и дежурството в храма, се превръща в 12-часов. Задължителното дежурство заедно с богослуженията много трудно могат да бъдат съчетани с почивни дни. Трябва просто да седнеш и да наблюдаваш седмицата на свещенослужителя.

Дежурството не ни оставя възможност да посещаваме (в много храмове е така) болни на легло и да извършваме други треби извън храма. Те трябва да се отлагат за почивните дни.

Всички духовници носят послушания извън храма. Но за настоятеля те (посещение на затвора, преподаване в духовни учебни заведения и т.н.) много често са един дразнещ фактор, който просто се игнорира. А на духовника му се налага да се сменя с братята, да компенсира замяната и пак за сметка на почивните дни.

Има йереи, които имат административно служение в структурите на Патриархията и викариатствата, отговарят на писма, работят в Издателски Съвет и т.н. След работата през петте работни дни, идват събота и неделя, които за всеки свещенослужител са дни на радост, но и на максимално натоварване. Такива духовници изобщо нямат почивни дни.

Мога да дам за пример курсовете за повишаване на квалификацията на свещенослужителите. След като получих благословение, отидох на първия курс, който се провеждаше в Новоспаския манастир. Графикът беше такъв: 5 дни в седмицата от 09:00 до 18:00, събота – до 15:00. Явно е бил съставен от някой монах, който е получил такова послушание: „Направи график”. Разбирате ли, в колко тежко състояние се намираше жена ми след два месеца?

Такъв изцеждащ график е катастрофално опасен за всеки човек. Но ако монахът рискува само своето здраве, семейният свещеник рискува цялото си семейство. Да, ние всички сме полагали клетва, че ще правим всичко, за което ни благословят. Ние, ако трябва, ще се разболеем и ще умрем на тези послушания – безусловно сме готови за това.

Но „Божествената благодат”, получена при хиротонията, не е била получена от жените и децата ни. Те не могат да издържат.

В единствения си почивен ден свещеникът просто се наспива и идва на себе си. На практика и в този ден той не е вкъщи. Мой познат свещеник има шест деца и един почивен ден. Жена му, която е посещавала нашия храм, със сълзи на очи казва: „Децата растат без баща, все едно че е в затвора или на война. Изобщо не го виждаме. През почивния си ден той спи”. Ще повторя ключов израз: „Децата растат без баща”. Това се отнася за децата, не за бащата, за тяхната съдба, а не за съдбата на свещеника. А жената е вкъщи, изморена от децата, от домашните задачи, много от които е трябвало да бъдат решени отдавна. Повечето съвременни момичета нито физически, нито психически не са готови да имат дори три деца. Какво да говорим за семейства с 5, 6, 8 деца? Мъжът се прибира и се отпуска без сили в леглото. Няма помощници вкъщи. В повечето съвременни семейства липсват и баба, и дядо. Трябва да решаваш въпроси с лекари, учители, да закараш децата на училище, да ги прибереш, да отидеш на три родителски срещи за една седмица, да подготвиш уроците, да сготвиш за голямо семейство, единия да заведеш на зъболекар, другия – на ортопед, третия – на логопед. И всичко това с малко бебе или бидейки бременна, всичко – без помощта на мъжа. Това е реалността на многодетното градско свещеническо семейство. Трупат се умора, раздразнителност, обида, разочарование.

Познавам свещеник, чиято жена веднъж просто легнала и престанала да прави каквото и да било. Тя просто не можела да стане. Обърнала се към стената и ревнала: „Нямам сили”. Психически срив. Децата бягат наоколо, а бащата трябва да тръгва за храма. Задачите си остават. Вече се обажда раздразнения настоятел – той не иска да чува нищо, защото има едно дете и не разбира.

Какви последици може да има това за семейството на свещеника? Катастрофални! Спира съвместната молитва, тоест изчезва най-важното, чрез което се реализира домашната църква. Нито жената, нито децата почти никога не се молят с баща си. Ще повторя: ако той живее далеч от храма, заминава, когато те още спят, и се връща, когато вече спят. През по-голямата част от времето семейството на свещеника няма онова главно нещо, което има в другите църковни семейства.

Най-страшните последици от такъв работен график са липсата на общуване с жената и децата, което не може да се замени с нищо. Година след година, отдалечавайки се от съпругата, йереят може да стигне до разрушаване на сърдечната връзка с жена си, върху която преди всичко се крепи цялото семейство. Често ситуацията се задълбочава от това, че в енорията си йереят е обграден от почит и послушание, а вкъщи нещата не стоят така – просто престават да го слушат. Може да кажем, че енорийският живот е успешен проект, в който той е успял, а семейството – неуспешен, защото не може да го реши. И йереят се отдалечава все повече от семейството си за сметка на „храмовия проект”, където той се къпе в лъчите на славата и всичко е добре. Но жена му не се е омъжвала за отец Йоан, а за Ванко. Тя е обикнала просто човека. Тя се променя, той се променя. Семейството представлява двама души в постоянно развитие и промяна. И не само свещеническо семейство. Те трябва много да разговарят и да общуват, да прекарват заедно време, да правят заедно някакви неща, а това не се случва, и отношенията започват да се разрушават. За това има огромен брой примери.

Най-много страдат отношенията с децата. Те не могат да бъдат построени без съвместно прекарване на времето с бащата, без общи игри и радостни, интересни неща за децата. Не могат и това е. Нека припомним пророк Самуил. Господ му е откривал Своята воля за целия народ, а децата му станали негодници. Причината, освен свободната им воля, разбира се, може да бъде само една:  липсата на прекарано заедно време. Този закон действа даже за семейството на великия пророк. Какво да говорим за нас, грешните? Всички знаем, че сърдечна (ще подчертая: именно сърдечна) връзка с младенеца се основава на физическия контакт. Ако бащата не взема всеки ден детето си на ръце, не го гушка и не го целува, тази връзка няма да се получи. Частта, която трябва да се образува в младенческата възраст, се ражда чрез милувките. И ако бащата не може да направи това заради своята заетост, тази връзка ще липсва. По-нататък тя трудно ще се зароди.

Не се молим заедно с татко. Закусваме, обядваме и вечеряме почти винаги поотделно. Домашните и училището минават без него. В неделните дни тати съвсем го няма. Майката и децата ходят в най-близкия храм. Не можеш нито да поговориш с бащата, нито да чуеш приказка, нито книга, или това се случва много рядко. Даже ако свещеникът има два пълноценни почивни дни, те никога не съвпадат с почивните дни на децата-ученици, защото се падат през седмицата. Това е проблем, който трудно може да бъде решен, разбирам, но и това трябва да се има предвид. Тоест йереят трудно може да отиде някъде на почивка заедно с децата. В много епархии никога няма да ти дадат един месец отпуска, в Москва – дават – слава Тебе, Господи! В много епархии отпускат по две седмици, после още една, или въобще две седмици през годината. Дори и да имате човек, който ще ви плати почивката на море, за да си починете с жена ви, просто няма да имате време за това.

Един свещеник от една достътачно голяма средно-руска митрополия ми казва: „Не стига, че ми дават само две седмици, пък още трябва да се оправдавам като за престъпление, че заминавам някъде за тези две седмици, и във всеки един момент могат да ме извикат”. Освен това, в тази епархия винаги, когато свещеникът отива при архиерея и казва, че има проблеми с жена си, му се отговаря по стандартния начин: „Развеждай се. Жертвай семейството си. Най-важното е свещенослужението. Трябва да принесеш семейството си в жертва. Лошо е, но е така”. Нямам думи. Вместо да се лекува, ситуацията се влошава още повече.

Битовото натоварване – поотделно. Богослужението и молитвите – поотделно. Възпитанието на децата – без бащата. Какво очаква такова семейство? Става най-страшното: семейството престава да бъде нещо съвместно (на практика престава) и, съответно, източник на съвместна радост. При липсата на редовно, радостно и интересно общуване, при постоянно отсъствие на бащата от дома, при неговото изтощение и умора, при напрегнатите му отношения с майката, която децата усещат безпогрешно, при оскъдяване на любовта между тях, разривът на сърдечната връзка с детето в пубертета е почти неизбежен.

Като следствие – отблъскване на бащата към края на пубертета, най-често, чрез отдалечаване от вярата и Църквата.

Разцърковеният поп – това е страшен съблазън за нашите енориаши (както и разцърковените попадии), които поставят под съмнение всичко, което проповядва отецът. Ако той не е успял да построи малка църква, „какво тогава говори от амвона?”. Този съблазън може да отблъсне толкова млади хора от Църквата и да обезсмисли цялата ни работа с младежта дори от количествена гледна точка. Ако се срещам със син на свещеник, който казва: „Лъжат те отвсякъде, знам по баща ми” – напълно безполезно е да продължаваш проповедта. Знаем, колко попове са станали революционери.

Втората причина е вътрешна, църковна, много по-страшна, но също много болезнена. Всичко това се случва на фона на постоянно безпаричие, което не позволява оперативно да се решават много въпроси. Не можеш да си ремонтираш колата; нямаш пари за удобен лекар, без да чакаш на опашка; частните учители, кръжоците и другите занимания често са недостъпни, а без частни учители днес не може да влезеш в университет. И колкото е по-голямо семейството на духовника, толкова въпросът е по-болезнен.

Наскоро разговарях с един многодетен йерей с 10 деца. Питах го за заплатата. Казва: „Както при всички”. Но нима предстоятелят, който има две деца, не може просто да пресметне разходите си и да ги умножи по пет (за децата) и да добави към заплатата му? Какво чака? Жената на свещеника да не издържи и да получи психично разстройство, или да изгуби вярата в Църквата? Ако жената на свещеника от 20 години живее в такава унизителна нищета, тя наистина може да загуби вяра в Църквата. Ще каже: „Вие ни проповядвате, че това е общество на любов. Къде е тя?”.

Наскоро настоятелят му повиши заплатата: от 30 000 на 50 000. Какво означават тези 50 000 за семейство от 12 човека в Москва – това е смешно. И няма откъде да вземеш пари. Сега на требите не дават пари. Ходим, причастяваме възрастни хора, които някога са посещавали храма ни – налага се ние да им оставяме пари, защото нямат с какво да си купят лекарствата. Ако веднъж на 3-4 месеца отидеш на освещаване и ти дадат нещо – това е. Минаха 90-те, когато даваха пари за требите. Сега това почти го няма. Може някой да има друга статистика, аз имам такава. Какво чака предстоятелят? Йереят да се отдаде на пиянство или да изпадне в пълен цинизъм? А това се случва много често.

Защо имаме такова безжалостно равнодушие към многодетните? Унизително е. Голяма част от многодетните свещенослужители днес живеят даже на в бедност, а в нищета. Това може да се търпи една година, две, десет, но не цял живот.

Важно е, че децата на свещениците не искат да живеят така.

Много често съм чувал от дъщерите на свещениците следното: „Няма да се омъжвам за семинарист, защото, първо, не искам мъжът ми да бъде преместен”. В Москва няма проблем – друга станция на метрото. Но ако служиш в друга епархия и мъжът ти бъде преместен на 400 км… Училището е тук, а мъжът – там. Пътища няма. „И второ, не искам да не го виждам и да живея на жълти стотинки”.

Покойният патриарх Алексий многократно е посочвал на епархиалните събрания, че свещенослужителят не трябва да има повече от два почивни дни. Но може да се направи така, че и по-малко от два да няма. По-строго да се следи този въпрос по отношение на многодетните клирици. Ако например свещеникът има повече от пет деца, той може да бъде освободен от някакви допълнителни извънхрамови послушания, да бъде проследено заплащането, което получава. Енорията може да плати на домашна помощница – готвачка или детегледачка или да намери доброволни помощнички, които желаят да се потрудят благотворително.

Един мой познат предстоятел има голям син, а свещеник в неговия храм има седем деца. В един момент последният му казал: „За да запазя семейството си, трябват ми два месеца отпуск”. И предстоятелят му позволил такъв, като сам останал почти без почивка. Чест и хвала на такъв човек. Това е милосърдие. Но за съжаление това е по-скоро изключение.

Какво може да се предложи?

Трябва да се работи със семинаристите.

Когато завършвах семинарията през 1992 година, повечето от моите съученици бяха целомъдрени. Те не знаеха, какво е жена, и наистина подхождаха светоотечески към построяването на семейство. Двадесет години по-късно, някъде преди 7-8 години, говорих с един семинарист, а после и с друг, и се сблъсках с доста смущаваща информация за това, че много семинаристи (и това е Московската Духовна Семинария!) считат, че само жената на свещеника трябва да бъде девствена до брака, а семинаристът може да си позволи връзки и преди това. Това разбира се няма как да не се отрази на бъдещия му семеен живот. И за това трябва да се говори, това трябва да се промени.

Какво още може да се предложи?

Разбира се, епископът трябва отделно да се среща с жените на свещениците (без присъствието на отците) и да им задава въпроси – на части, не с всички заедно. Защото ако има пълна зала, никой няма да стане и да каже нещо. Трябва да се среща и да пита, какви проблеми има, да разговаря, да утешава, да укрепва.

Един мой познат свещеник (и това е било преди около 15 години) имаше огромен брой извънхрамови послушания и отговаряше за възстановяването на три храма. Жена му в определен момент каза: „Край! Повече не мога!” и отиде при владика Арсений. Питам я после: „Е? Как е?”, а тя с радост казва: „Владиката дръпна стола, облегна се, внимателно ме погледна, усмихна се и каза: „Давай, разказвай”. Минаха два часа. Навън имаше опашка – всички със записан час. Той беседваше с мен, утешаваше ме, укрепваше ме, обясняваше, а после попита: „Обичаш ли сладолед?” – „Да”, и ми даде пари за хубав сладовед”. Тя излезе оттам напълно окрилена. Това означава архипастирска беседа с жена на свещеник, която е била готова да се разведе със своя мъж. Важно е това да се случи навреме. Въпросното семейство съществува и досега и е на прекрасен свещеник, предстоятел на голям московски храм. Владика Арсений просто го спаси с онази беседа.

Трябва внимателно да се следи свещенослужителите да имат почивни дни. Не познавам практиката на селските енории, говоря за градските. Какво може да се направи? Може просто да се състави списък и да се анализира информацията за един месец. Като трябва да се питат не предстоятелите, а самите свещенослужители, защото предстоятелите ще представят нещата по друг начин. Епископът да погледне, да извика предстоятеля и да пита: „Извинявай, но защо този свещеник при теб е бил без почивен ден тази седмица, а миналата е имал само един? Какво чакаш?”. Като и преподаването в Свято-Тихоновския Университет трябва да се счита за работен ден. Знаем много случаи, когато предстоятелят не иска да признае това и изисква свещеникът да служи, казвайки: „Това са твои проблеми. Ако искаш да преподаваш, прави го през почивните дни”.

Може да се предоставят някакви преференции на свещенослужителите, които имат пет и повече деца. Какви могат да бъдат те? Освобождаване от дежурствата в храма. Повярвайте ми, ако свещеникът има пет или шест деца, той няма да почива в това време, а ще мисли само за тях и ще се измъчва. Може да се предложи освобождаване от някои извънбогослужебни послушания, организиране на сериозна материална подкрепа  и редовна помощ в стопанството.

Резултатът от правилното възпитание и правилния живот на свещенослужителя ще се отчита някъде след 30 години.

Мога да предложа такъв критерий:

Ако след преминаването на пубертета всичките ви деца ходят на църква и са готови да се изповядват даже при вас, когато няма друга възможност, и даже жена ви е готова да го прави по изключение, тоест продължава да ви има доверие като на свещеник, само тогава може да въздъхнете с облекчение и да започнете да се занимавате с внуците.

Преди това е рано да се съди. Защото годините, които сме прекарали без общуване с децата, могат да се изяват на 19-20 – годишна възраст.

Струва ми се, че ако не предприемем някакви мерки, след няколко години ще има не вълна, а цунами от разводи в семействата на свещенослужители, защото изгасналите семейства (можем да ги наречем така), в които няма радост, просто живеят заедно, защото иначе мъжът ще загуби мястото си и ще останат без средства за препитание. Не е ясно, на какво може да научи енориашите си такъв свещеник.

Имах следния случай. Простете, но ще кажа за себе си. Когато жена ми роди седмото ни дете (сега са осем), ѝ се появи тромб на крака. Той не трябваше да се оперира, нямаше риск за сърцето, но тя трябваше да лежи. Нямахме баби и дядовци. Нямахме помощници. Аз, слава на Бога, имах още две седмици отпуск, който взех по време на очакваното раждане. После отците ми отпуснаха още малко. Жена ми не можеше да стане, не можеше да ходи – така я болеше. Кухнята и домашните се превърнаха в моя грижа. Тя лежеше с бебето, а аз правих всичко останало.

Когато ми се случи това, имах и послушание в Патриаршията. Можех да понеса всичко, но усещах, че силите ми са на свършване, и отидох при владика Арсений. Дойдох и казах: „Може ли да се обърна към Вас с личен въпрос?”. Той отговори: „Да”. И започнах да разказвам, как живея. Владиката се напрегна. Гледаше ме, стисна си ръцете и ме попита: „Какво искаш?”. Казвам: „Освободете ме от това послушание в Каноническата комисия”, той въздъхна и каза: „Ехх… Да, разбира се”. Помисли си, че искам да се откажа от служението. Описах му ситуацията, а той ме гледаше с ей такива очи. Не знаеше, как живея. Никой не знаеше и не трябва да знае. Но той ми влезе в положение и каза: „Разбира се”. И един-единствен път на епархиално събрание чух формулировката: „Този и този досрочно е освободен от послушанието по семейни причини”. Това се отнасяше за мен. След 7-годишно послушание ме освободиха.

Безкрайно съм благодарен на владиката за това. Той ме изслуша и въпреки, че няма семейство, ме разбра. Но не навсякъде става така. Ако не се обърне внимание на този проблем, вълната от разводите и изгасналите семейства ще се превърне в чудовищен съблазън и за вярващите, и за невярващите.

Източник: Пастир ру

Близки теми:

За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос Разводът при свещенослужителите Как и за какво да говорим с човек, умиращ от неизлечимо заболяване От какво да се ръководи свещеникът, когато искат от него благословение за “ин-витро”? Свещеникът в интернет-пространството: технически аспекти и възможни трудности

Идеята за Промисъла Божий трябва да бъде у пастира жизнен нерв, преминаващ през целия му живот и укрепяващ го в борбата за спасение. Всяко разколебаване в това ще отнеме у него надеждата да победи злото.

Арх. Йоан (Крестянкин) разсъждавал така в своето служение: „Блажен е този, който озарява със светлината на Христовото учение житейската тъма, който е воден от крепката Божия десница по незнаен път, и когото Покровът на Царицата Небесна покрива по-надеждно от всяка друга защита. Защото именно нему Господ открива великия смисъл на житейските скърби, които като стълба водят човека към духовно израстване, а така също към блаженство в Бога. Няма да престана да повтарям думите на светите отци, които са преминали през суровата школа на скърбите и познаващи покой и радост в Бога, думите им, които са център на нашата крепост на непоколеблимостта: „На тая земя няма нищо безвластно, защото начало на всичко е Бог“.

Ето в кое се състои нашата надежда и упование – в непоколебимата увереност, че в света нищо не бива без Бога, но всичко е или по Неговата воля, или по Негово допущение. Всяко едно добро нещо се извършва по Неговата воля и чрез Неговото съдействие; останалото е по Негово допущение, когато Божието покровителство ни изоставя заради нечистотата и ожесточението на сърцата ни, допуска се дяволът да издевателства над нас и над безчестните ни плътски страсти. И това е причината за бедствията, които ни връхлитат. Станали сме слепи и глухи. В ожесточението на сърцата си сме готови да обвиним всеки и всичко, забравяйки,че причината е в собствения ни, личен грях. Бог винаги иска истината да възтържествува. И е определил Църквата да я известява на света. И ние трябва да слушаме гласа на Църквата – гласа на истината“.

Случва се и в Църквата да има и скърби, и неуредици, понякога обстоятелствата се стичат така, че можем да се усъмним в истината, в Църквата, и даже в Самия Бог. Но именно в такива трудни моменти трябва твърдо да помним, че Бог е любов, благо, и всичко, пратено от Него е за наше добро. Не трябва да се мъчим да узнаем защо ни се дава това, не трябва да униваме, да роптаем, когато не разбираме какво се случва. Именно тогава човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.

Трябва да запечатим в сърцата си само едно единствено нещо – каквото и да прави Бог, Той го прави в наша полза, и е необходимо да го приемаме с благодарност, като пратено от Благодетеля и Благия Господар, дори и то да носи скръб. Така са постъпвали Божиите люде от всички времена, така са преминали през житейските скърби. Помнете, че когато се борим с вълните на житейското море, Господ ни праща спасение, Божията Майка ходатайства за нас, „защото Те са с нас през всичките дни до свършъка на света“ (по Мат. 28:20).

Понякога помощта Божия се бави. Но в това се заключава висшето изпитание на вярата – неведнъж в цялата световна история Бог е принуждавал Своите най-верни и предани служители да изпият до дъно чашата на изпитанията – земните нещастия, но след това ги е въвеждал в светлината на вечната радост, след претърпените страшни мъченичества. Това са били съвършени хора и те са се очиствали като злато в горнило.

О. Йоан (Крестянкин) пише за това по този начин: „Скръбно, тежко и непонятно ни е в тези минути, но точно тогава трябва да запитаме сърцето си – не е ли то причината за тези тъги, сърцето, въстанало против Бога, искащо отчет от Него защо стана така, а не иначе“.

Така пише за Промисъла Божий в писмата си Николай Сръбски: „Господ е винаги с нас, вижда всичко, изпитва мъжеството ни. Изпитва вярата и надеждата ни. Бие всеки Свой син, когото приема, както казва св. ап. Павел в Евр.12:6, той самият неведнъж е бивал бит – „иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж – с камъни; три пъти съм корабокрушение претърпял“ (2 Кор. 11:24- 25). Всички тези удари апостолът приемал от хората, но благодарил на Бога така, сякаш са от Него, никога не роптаел и не се оплаквал от своите мъчители, но, измъчен и гонен, ободрявал другите, казвайки – радвайте се в Бога, и пак ще кажа – радвайте се“.

Сам по себе си свещеникът не е носител на абсолютната истина и свещеническият сан не се явява като гаранция за безпогрешно съждение. Той не трябва да се отъждествява с Църквата, която в своята пълнота е единствения стълб на истината (Тим. 3:15). Ако свещеникът сбърка в оценката или в съвета си, това не трябва да го кара да изпитва огорчението на уязвеното самолюбие, но да бъде повод за смирение, за осъзнаване на духовната си слабост. В пастирската грижа за душите винаги трябва да се дава място на действието на Божия Промисъл за човека, а не да се поставя човека пред Бога. Ако енориашът не е изпълнил един погрешен съвет на свещеника, той трябва да каже: „Слава Богу, не се е послушал моя греховен или погрешен съвет, а се е извършила светата воля Божия“.

Само при разбирането на Божия Промисъл животът се изпълва с истински смисъл и съдържание, само при това условие постепенно настъпва истинската духовна, тиха, велика и съдържателна радост. Радостта, че живееш в руслото на Божествения Промисъл, че живееш съзнателно и няма нищо по-добро от това, но също и че всичко може да бъде прието и усвоено само с опита, само практически, ако си приел в сърцето си, че Божието слово винаги съдържа в себе си абсолютната истина. И всичко опира до това, да следваш Божието слово и това рано или късно ще доведе до удивителни резултати в душата ти и в живота ти. Понякога – бързо и забележимо, но по-често – тихо и незабележимо. Ако Божието слово се изпълнява, то никога не остава без резултат, а той е – радост.

Велик и труден е подвига на пастирското служение на фона на немощните естествени сили на човека. Но, „силата Божия в немощ се проявява“ (2Кор. 12:9). Пастирът вярва, че благодатта Господня лекува, немощния укрепява, той изповядва, че съдбата на Църквата се строи от Самия Господ, Той изправя, промисля и се грижи за тия, които Сам е избрал.

Арх.Йоан (Крестянкин) е писал, че гледайки на всичко, което се случва в света, в нашата държава, в Църквата и в самите нас, би трябвало да изпадне в униние, „ако вечно живите, неизменни и жизнеутвърждаващи обещания и истини Божии не ни указваха нашата жизнена цел – търсенето на вечно живия Бог“. Няма никакви сложни житейски обстоятелства, скърби и събития, които не можем да преживеем в Бога.

Близки теми:

Когато служението на свещеника е мъченичество Когато задълженията на свещеника са в ущърб на семейството Проповедта онлайн: какво интересува читателите и зрителите в блога на свещеника? Свещеникът и жените. Пастирски изкушения Коментари на презвитери върху доклада на о. Фьодор Бородин

Не лекия разговор за нас, братя свещеници, ще започна с неутешителната прогноза на св. Йоан Златоуст: „Не мисля, че спасяващите се сред свещениците са много, напротив – много повече са погиващите” (Беседи върху Деяния на апостолите, беседа трета върху стихове 1-12).

Това, че светителят е  прав, се потвърждава от нашите светци. Сред тях наистина има много малко имена от бялото духовенство (аз ще говоря най-вече за него). А сред последните, най-голяма част са новомъчениците. Имена на светци, съотносими със св. Йоан Кронщадски, със св. Алексей Мечев и други подобни на тях, почти няма. Това е печален факт, от който следва страшният извод, за който именно говори св. Йоан Златоуст. Излиза, че болшинството от нас се намира под потенциалната заплаха от осъждане и вечни мъки. Но ние знаем, че Бог не иска нашата гибел и, следователно, ние сме тези, които не правим нещо както трябва. Нека опитаме да разгледаме този въпрос.

Кой е свещеникът?

За да разберем това, трябва да започнем търсенето си от библейските извори. Думата «свещеник» произлиза от еврейското «кохен», което на свой ред произлиза от «кохан» (да бъдеш свещенодействащ), т.е. да извършваш свещеното действие (служение). Първоначално това е предполагало принасянето на установените от закона жертви от различен характер. Представете си сега какво е представлявал юдейският свещеник на празник Пасха. Това е бил един много уморен «месар», опръскан с кръв от глава до пети. Той е трябвало да заколи хиляди животни, да ги разфасова правилно и изгори. Основната  и главна задача в служението му на Бога е била само в едно – принасянето на жертвите.

В Новия Завет кръвта на ветхозаветните жертви е била заменена с веднъж завинаги принесената Кръв на Божествения Агнец, а уставът на ветхозаветното богослужение е бил сменен от новозаветния Типикон. Но същността на свещеническото служение си е останала същата. Само тежката работа с ножа е била сменена от не по-малко тежката работа с молитвата.

Следователно първият извод от гореказаното е: извършването на денонощния кръг на богослуженията е главна и неотменна част от задълженията на всеки свещеник, независимо от това къде служи и каква е неговата обществена ангажираност.

Трябва веднага да се отбележи – това не е индивидуален подвиг, не е подвижничество, а онова, без което свещеникът престава да бъде свещеник. Най-добре е денонощният кръг на богослуженията да се извършва в храма, дори той да е напълно пуст, както това е правил в продължение на много години праведният Алексей Мечев и други достойни пастири. Или в краен случай, килийно – у дома, макар и в съкратен вид. Учениците на Йосиф Исихаст, старците Харалампий и Ефрем, смятали за престъпление, ако йереят не извършва денонощния кръг от богослужения. А за монашестващите те считали за задължителна и нощната молитва.

Молитвената стихия на свещеника

От това изискване произтичат и всички останали задължения на свещеника. Молитвата – това не е само времето, предназначено за богослужение. Това е целият живот на свещеника, който е призван да стане непрестанна молитва (виж шеста молитва на утренята). „ Свещеникът без молитва, свещеникът, който не умее да се моли, който не е придобил молитвен дух, не е обикнал богослужението … е противоречие на самия себе си и безплоден чиновник от духовното ведомство”¹. Молитвата на свещеника трябва да бъде постоянна².  Свещеникът, който не е придобил молитвен дух ще погине – всичко това ние намираме в трудовете на светите отци и учители на Църквата.

Това ни довежда до второто изискване: свещеникът е длъжен да извършва словесната Иисусова молитва.

Две от думите аз подчертах преднамерено. Първата дума иде да каже, че това е изискване, произтичащо от неговото служение, а втората – изискване, отнасящо се до минималното ниво на неговата компетенция. На словесната Иисусова молитва, за разлика от умната и сърдечната, е способен всеки човек. За извършването й, за разлика от по-високите й степени, не се изисква нито особено духовно ръководство, нито специални навици. Достатъчни са внимание и покаяние. Такава молитва се вменява в задължение и на миряните.

Молитвата, бидейки център на живота на свещеника, съдържа в себе си и всички съпътстващи я условия, без които тя е невъзможна. Това е, преди всичко, смиреното сърце, чувството за собствено недостойнство. Именно това е вътрешното състояние, в което трябва неотменно да пребивава истинският Христов служител. Ако свещеникът служи литургия без сълзи, той трябва да се отнася към себе си като към намиращ се под Божие запрещение. Така  атонските духовници  са учили изповядващите се при тях свещеници.

Освен обществената молитва, основно дело на пастира е килийната молитва. Епископ Вениамин (Милов ) отбелязва, че молитвата, извършвана пред хората, въвлича свещеника в „тънко тщеславие, в желание да направи впечатление” и е „своеобразна самохипноза”. Затова „за пастира домашната молитва трябва да бъде дихание на душата му, без което той не може да живее”³. В тази връзка килийната молитва е по-чиста, но и по-трудна от обществената.

Уроците на миналото

Днес, както никога, е необходимо да извлечем уроците от миналото. Дори и само затова, че настоящето ни много напомня за него.

Отец Василий Соколов (1868-1922), очаквайки в затвора изпълнението на смъртната си присъда, покайно преосмисля преминатия живот: „Това без съмнение е въздаяние за нашите грехове, особено за пастирските, за неумението и нежеланието да пасем както трябва Христовото стадо. Указано ни е да го пасем, не господарувайки над Божието наследие, но полагайки душата си за него, а ние – точно обратното – цялото си пастирство полагаме във външното владичество над пасомите, в получаването от него на гнусна печалба, в получаването на почести и слава и т., и т.н. С една дума, ние сме извратили самия смисъл на духовното пастирство и сме го превърнали в светско владичество”⁴.  Тези думи са обърнати към нас. За да разберем накрая какво иска от нас Бог, към какво сме призвани и с какво трябва да се занимаваме.

Неусвоените уроци на миналото водят до повторното полагане на  изпит. И ако не  научим правилно урока си, наказанието, което е постигнало нашите събратя в миналото, ще стане наше настояще.

Личната аскеза

Според православния възглед служението на пастира е немислимо без личния аскетичен подвиг. Без него пастирството е невъзможно и се превръща, както казва епископ Фьодор (Поздеевски), „ в чиновничество, води до извращаване и гибел на самия пастир”⁵.

Първото, на което ние с вас трябва да се учим – това е вътрешното внимание към себе си. Нашата вътрешна рефлексия се състои от три ингредиенти – нашите мисли, чувства и желания. Те са производни на разумната, желателната и раздразнителната част на нашата душа (според учението на Евагрий Понтийски и др.) Тези съставни на нашия вътрешен живот не бива да се отъждествяват с нашата личност, а трябва да бъдат под нейния контрол. Без този контрол вътрешният живот на свещеника се превръща в безсмислен поток на съзнанието и хаотична смес от емоции и чувства. Встъпвайки в различни съединения помежду си, те изпълват душата ни с греховна смрад, правейки я отначало духовно безплодна, а след това и напълно мъртва.

Ние не можем и нямаме право да ръководим паството, да изповядваме, да проповядваме, ако сами не практикуваме и изпълняваме учението на Евангелието и на Светите Отци.

В противен случай това, което наричаме „пастирство” ще бъде в действителност лицемерна театрална постановка.

Такова лицемерие неминуемо ще убие свещеника, ще го направи мъртъв по отношение на Бога и на неговата животворяща благодат. Дяволът ще държи ума на такъв лъжепастир в илюзията за мним духовен живот, размесвайки я периодично с анестезията на самооправданието. Колкото по-продължително свещеникът пребивава в състоянието на такова „окаменяло безчувствие” по отношение на личния подвиг, толкова по-малки стават и шансовете му за лично спасение.

Верност на Преданието

Следващата важна съставна част от служението на свещеника е неговата преданост на Църквата, на нейната вяра и учение. Днес за това е нужно да се говори отново и отново, защото виждам как нашето духовенство отпада от Църквата, губейки връзка с нейното Предание и традиция. В нашето трудно време тече духовна сепарация. По Божие допущение дяволът ни сее като пшеница. И плевелите, които не са успели да устоят във верност към майката Църква, лесно отпадат от Бога.

Изменчивостта на външното устройство на живота е неизбежна, но изкушавани от ветровете на промяната, ние сме длъжни да запазваме вътрешна устойчивост, помнейки думите на апостола: „Недейте  се съобразява с този век”, „стойте и дръжте преданията, на които сте научени” (Рим. 12:2 и 2 Сол. 2:15).

Обладавайки във всяка историческа епоха пълнотата на догматите, Църквата винаги е изправена пред постоянно възникващите интелектуални предизвикателства и е принудена да ги преодолява. Оттук произтича нашият дълг не само да пазим догматите на вярата, но и да умеем всеки път отново и по нов начин да ги обясняваме на съвременниците. Да бъдеш в традицията означава също и да подражаваш на светите отци в техния творчески труд, разсъждение и богословска интуиция. Ние не трябва да се съобразяваме с времето и да пригласяме на неговия дух. От дълбока древност ние имаме завещание от светите отци да пазим древните правила.

Иска ми се особено да обърна внимание на лукавата лъжа, промъкваща се до нас чрез либералните лъже-църковни модератори и „ревностни борци против греховете на Църквата”. Интернет е пълен с различен род „изобличения”. При това дяволът не се гнуси от откровена клевета и я влага в устата на бившето или засега формално намиращо се в лоното на Църквата духовенство. Някои от тези „обществени експерти” са се превърнали в истински апостоли на дявола.

Отци и братя, помнете – ние живеем във време на масово помътняване на съзнанието. Светският дух прониква в душите и умовете на нашите съвременници. На външния свят, който винаги е бил и ще бъде враждебен на Църквата, ние можем да противопоставим само едно – нашата вярност и нашето вътрешно стоене в силата и духа на Църковното Предание.

1. Киприян Керн, архим. Православное пастирское служение. Клин. 2002. стр. 65-67

2. Старецът Емилиян Вафидис казва, че нито литургията, нито причастието няма да принесат полза, „ако ти не се молиш постоянно”.  Емилиан, архим. Божослужение. Богомислие. М. 2002. стр. 107-108.

3. Вениамин Милов, еп. Пастирское богословие с аскетикой. М., 2002. стр. 71-73.

4. Дамаскин (Орловский) игум. Мученики, изповедники и подвижники благочестия. РПЦ ХХ ст. Тверь, 1996. Кн. 2 стр. 72

5. Феодор Поздеевский, архиеп. Смысл християнского подвига. Жизнеописание. Избр. труды. ТСЛ, 2000. стр. 86, 96, 141, 142.

Близки теми:

За злото в Църквата Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията? Св. Лука за кръстниците и кръщението Наставление към свещениците